Айлин Гоудж
Заместницата

Глава 1

— Прекарахме добре — каза Кат.

Сърцето на Камил Харт се сви, а цялата пяна от празничната бутилка шампанско, която мислено отвори, се изля. Работата й я беше научила да разчита всички нюанси в интонацията на гласа така, както гадателките — чаените листа. „Не е минало добре“, помисли си. По дяволите! Беше толкова сигурна.

— Но? — запита тихо.

Дълга пауза от другия край на телефона, после Кат каза, без да бърза:

— Е, той е страхотен, но все още е привързан към бившата си съпруга. Нека просто кажем, че аз знам повече за нея, отколкото той — за мен.

Камил потисна въздишката си. Ясно си представи написаното, сякаш бе гравирано върху камък над входната врата на агенция „Харт“: „Оставете всякакви приказки за своите бивши, преди да влезете тук“.

— За какво друго разговаряхте? — запита.

— О, нали знаеш — за работата му, за моята работа… И двамата сме катерачи и обичаме джаза… — Отмяташе точките от списъка с глас, издаващ отегчение. — Знаеше ли, че той има „изгубените“ записи на Клифърд Браун? — Оживи се малко. Всъщност Камил знаеше; Стивън Реслър й ги бе пуснал, когато го бе посетила, за да оцени жилището му. Бе открила огромна колекция от компактдискове и страхотна стереоуредба, но жилището му имаше нужда от промяна. Беше се обадила на своя декоратор Джефри Рейбин и три седмици след това — боядисано, с някои нови мебели и възглавнички, за да украсят старите, то беше се превърнало в уютен дом. Сега всяка жена, която Стивън доведеше, нямаше да се чувства така, сякаш влиза в имение на „Плейбой“ от 1967.

Но това явно не бе достатъчно.

— И така, нямаше ли целувка?

— Какво? — Засмя се нервно. — О, това! Определено не.

— Ако трябва да поставиш оценка на срещата ви от едно до десет…?

— Не знам. Пет може би.

Камил осъзна, че е щедра. Безкрайното говорене за бившите бе равнозначно на студен душ. Потисна поредната въздишка и разсеяно прокара пръсти през косата си, усещайки я както винаги твърда и неподатлива. Винаги бе абсолютно права и стъжняваше живота й в гимназията, но след като я бе изгубила цялата заради химиотерапията, бе пораснала отново и бе станала чуплива — утешителната й награда.

Усмихна се.

— Не се тревожи. Не сте били подходящи един за друг, това е всичко. Ще продължим да опитваме.

— Мислиш ли, че той все още е някъде там? — запита едва чуто Кат. Репортер новинар от местната телевизия, тя беше известна със смелите си разследвания, но ето, че беше поредната самотна жена, наближаваща четирийсет, на която брачната халка непрекъснато се изплъзва.

Той във въпроса й се отнасяше за някой висок, красив, мил мъж, който желае семейство, има чувство за хумор и доход от шестцифрено число. Той караше луксозна кола, притежаваше собствена къща в скъп квартал, за предпочитане в района с код 212. Той бе в отлична физическа форма, толкова гъвкав на корта, колкото и в заседателната зала. Той получаваше най-добрата маса в скъпите ресторанти, знаеше разликата между gnocci и gnudi и можеше авторитетно да обсъжда видовете вина. Той беше опитен любовник, който знаеше как да достави удоволствие на жена. И, на последно място, но не и последно по значение, той никога, при никакви обстоятелства, нямаше да я мами.

Клиентките на Камил, жени с положение в обществото, искаха в личния си живот онова, за което се бореха и на работното си място — позицията, към която се стремяха с всичките й бонуси и привилегии.

Толкова по въпроса за обикновената любезност и страхотната усмивка.

Камил нямаше такъв списък, когато срещна Едуард. Макар че сега може би приличаше на добрата кръстница вълшебница от приказките, която размахва вълшебната си пръчка, по онова време беше неопитна и не знаеше това, което й бе известно сега, на възраст четирийсет и две. Като тийнейджърка, бе чела твърде много книги с меки корици, на които се виждаха пристегнати от корсет женски тела и загорели мъже с издути бицепси. С изключение на това, нямаше представа какво трябва да търси у мъжа. Просто бе извадила късмет с Едуард. Желаеше на Кат същото, което и на всичките си клиенти — да не бъдат така заслепени от очакванията си, че да не видят какво имат пред себе си.

— Абсолютно — отговори.

— Не мислиш ли, че съм прекалено придирчива?

— Не, имаш право да избираш.

Камил вярваше в успеха. Подходящият мъж бе там някъде. А Кат имаше какво да предложи. Беше умна, имаше бляскава кариера. Проблемът при нея беше, че топката просто продължаваше да се търкаля. Когато беше млада, доста мъже лежаха в краката й и тя се бе наслаждавала на това. Но когато възрастта й напредна, изборът й се стесняваше все повече и повече. Като навърши трийсет и пет, повечето мъже на нейната възраст бяха или вече заети, или върху тях с цялата си тежест лежеше семейният товар. „Не искам да бъда Флорънс Найтингейл за ранените“, беше казала направо при първата им среща.

— Ай, ай, капитане — каза Кат сега. — Но ако той все още не се е появил, когато навърша четирийсет, ще си призная публично, че съм стара мома. — Е, поне имаше чувство за хумор.

Камил затвори телефона по-скоро обнадеждена, отколкото обезкуражена. Разговорът й припомни защо бе избрала професията си. Тя бе нещо като кубчето на Рубик за любовта — предизвикателство, да, но също така носеща дълбоко задоволство, когато всичките малки квадратчета се подредят по цвят. Повечето пъти просто трябваше да приложи на практика опита си — да бъде едновременно ловец на глави, майка, гримьор и психиатър — за да намери човека, който ще задоволи изискванията на клиента й или подсъзнателните му нужди. Но трябваше също така да знае кога да се довери на интуицията си. Ако се съдеше по броя на успешните й събирания на двойки — над триста до този момент — предполагаше, че се справя добре.

Замисли се за последния си триумф. На пръв поглед, Алис Веехофер и Анди Стийн нямаха нищо общо, освен че първите имена и на двамата започват с буквата „А“. Алис бе химик, чийто ден минаваше в тестове и работа с епруветките, а Анди — експерт по връзки с клиентите и успехът му зависеше от опита и личния му чар. Идеалната неделя за Алис беше да се разхожда сама из някой музей или да се сгуши на дивана с хубава книга, а за Анди — да бъде навън с приятелите си или да кара велосипеда си из „Сентръл парк“. Първата им среща бе истинска катастрофа. През повечето време говореше Анди, а Алис, както се бе изразила самата тя, „беше играла ролята на глупачката“. Но Камил имаше интуиция и настоя да опитат пак.

Вторият път беше истинска магия. Анди заведе Алис на прожекция на „Африканската царица“ в „Линкълн Сентър тиътър“, а по-късно двамата се смяха на невероятната двойка Роуз и Чарли, защото виждаха себе си в тях. Което ги доведе до разговор за нещата, които бяха общи и за двамата. И двамата бяха учили руски в колежа, наслаждаваха се на добрата храна и обичаха да пътуват. Алис описа скорошното си пътуване до Санкт Петербург; Анди я засипа с истории за годината, която бе прекарал във Флоренция като първокурсник. Докато хапваха salumi и отпиваха prosecco в бар „Булуд“, говориха за руска литература, за кариера и за това, какво искат най-много от живота.

Пет месеца по-късно стояха в църквата и произнасяха клетвите си. На приема след това Анди вдигна тост за Камил, казвайки със сърдечна благодарност:

— Купидон може би пропусна момента, но не и ти.

Камил наистина бе настоятелна. Това бе същата настоятелност, която й бе помогнала да продължи, когато миналата година бе на прага на смъртта. Година, която — да цитираме добрата кралица Елизабет — беше нейната лична „ужасна година“. Първо дойде шокът от диагнозата. Последваха лъчева и химиотерапия, но тъй като ракът продължаваше да се развива, й присадиха клетки, след което трябваше да се бори с какво ли не — от възпаление на устната кухина до възпаление на кръвта. Когато я изписаха от болницата, беше като пребито куче — често повръщаше и имаше треска. Независимо от всичко, ходеше на работа винаги, когато можеше. А когато всичката й коса опада, си купи скъпа перука от магазина в Бороу Парк, Бруклин и ако се съдеше по изражението на продавачката, беше първата християнка, която влизаше тук. Но най-важно бе да се придържа към основното си правило: Никога не се отказвай. Нямаше нужда от съжалението на клиентите си, докато се опитваше да реши тяхното несигурно бъдеще.

— Дара, свържи се със Стивън Реслър — извика на асистентката си.

Дара седеше зад другото бюро в малкия офис на двайсет и деветия етаж на „Хърст Билдинг“ на ъгъла на Западна петдесет и седма улица и Осмо авеню. По-голямата част от работата на агенцията й беше навън, така че огромен и луксозен апартамент би бил истинско разхищение. Срещите с клиентите се провеждаха в ресторанти и кафе-барове или, ако клиентите бяха извън града, Камил пътуваше, за да се срещне с тях (на свои разноски). В резултат, офисът приличаше повече на стая от общежитие. На бюрото на Дара бе поставена снимка в рамка на изцяло женски рок състав, в който тя някога бе бас китаристка; до нея стоеше огромна чаша за мартини от някое рекламно събитие. На масата до стената компютърът споделяше мястото с машина за кафе, а на дивана, където почиваха, имаше плюшен папагал — сувенир от последното пътуване до Кий Уест, и възглавница, на която бе избродирано: „Целуни жаба… Може и да извадиш късмет“.

— На среща е — информира я Дара, след като се обади. — Секретарката му иска да знае дали е спешно.

„Спешно? Разбира се, че е спешно“, помисли си Камил. Ако беше научила нещо от миналата година, то бе, че животът е кратък. И господин Реслър не ставаше по-млад. Плащаше й добри пари, за да му намери съпруга, но досега бе провалил срещите с три различни жени. Разказите и на трите звучаха смущаващо еднакво. Вечерите започваха обещаващо, следваха две питиета, той започваше да се чувства по-уютно и подхващаше разговор за бившата си съпруга. Повечето пъти дори не съзнаваше това и винаги после съжаляваше. Доброто у него беше, че не заемаше отбранителна позиция, когато му покажеха грешките, и, за разлика от мъжете от „Уолстрийт“, за които имиджът бе всичко, той не разчиташе единствено на външния си вид. И се интересуваше повече от сърцето на жената, отколкото от размера на сутиена й.

— Не търся съвършенството — беше я информирал на първата им среща по време на обяда им в „При Патси“. — Не съм мъж, който мечтае за Анджелина Джоли, но не иска да се погледне добре в огледалото. Не се заблуждавам, че съм Брад Пит, но мисля, че имам какво да предложа.

— Имаш — съгласи се тя с цялото си сърце.

Стивън Реслър беше с два-три сантиметра по-нисък от повечето жени, които търсеха представителен съпруг, имаше ниско подстригана коса, която започваше да оредява на върха, но той компенсираше външния си вид с много чар, ум и сексуалност. Беше израснал по улиците на Южен Бронкс, където му се бе налагало да се защитава с юмруци, и въпреки доброто си образование и годините на „Уолстрийт“ все още излъчваше здраве и сила, очите му имаха стоманен поглед, а мускулите му не бяха от вдигане на тежести във фитнес залата.

Имаше и недостатъци — жестикулираше прекалено много и изпускаше буквата „р“, непрекъснато споменаваше членовете от семейството си, които бяха ченгета или пожарникари — но онова, което за някои би било досадно, за други бе свежа промяна. У Стивън със сигурност нямаше нищо метросексуално.

— Имам само един въпрос — каза тя. Същият въпрос поставяше на всички клиенти, които ближеха раните си след развода, но имаха изгледи за успех. — Сигурен ли си, че искаш да опиташ? Защото имам чувството, че още не си преодолял загубата на бившата си съпруга.

Стивън се усмихна горчиво.

— Какво мога да кажа? Да, все още мисля за Шарлийн. Може би повече, отколкото трябва. Но това показва, че съм човек, който се интересува истински от другия.

— За да се получи, първо трябва някой да се заинтересува от теб — каза тя твърдо. — А това няма да стане, ако тя усеща, че е в съревнование с бившата ти съпруга.

Той сложи длан на сърцето си.

— Обещавам, че ще се държа добре — закле се.

„Като че ли спази обещанието си“, помисли си тя сега и гневът се надигна в нея, въпреки опитите й да го задуши.

— Не. Нека той се обади — каза на Дара. Разправията със Стивън Реслър можеше да почака.

Дара затвори и отново посвети вниманието си на компютърния екран, където светеше информацията за контакт на Стивън Реслър.

— Да преместя ли файла му в графата „изгубена кауза“ или в „надеждата е вечна“?

Камил въздъхна.

— Просто има нужда от малко настройка — каза.

— По-скоро от ритник в задника — пошегува се Дара.

— Е, сега пък и ти! — Камил й хвърли укорителен поглед. Тя очакваше резултати от него. Той също очакваше резултати от нея.

Дара поклати учудено глава.

— Никога не се отказваш, нали?

Дара беше олицетворение на правило номер едно — не е задължително да си красив. Външният й вид би могъл еднакво успешно да се опише като приятен или интересен, но не заради физическите й качества, а защото притежаваше увереността на жена, след която всички се обръщат и която се обличаше като такава — днес това бе къса пола, обгръщаща слабите й бедра, късо горнище и смъртоносно високи обувки. Никога не й липсваше мъжко внимание. С носа си, на който не бе оказвана хирургическа намеса, късо подстриганата коса с цвят на кафе, от което изпиваше галони, широко поставените зелени очи, подчертани от очна линия, и разстоянието между предните зъби, тя напомняше на Камил младата Барбара Стрейзънд.

Камил й се усмихна.

— Да. Не знам значението на тази дума.

Взе телефона и набра друг номер. Все още не се беше чула с Лорън Шапиро и не знаеше нищо за снощната й среща с Дейвид Коухън, а това не беше добър знак. Възможно ли бе да се е случило нещо, което да е сложило край на отношенията им? Ако бе така, Камил за нищо на света не можеше да се сети какво е то. Уредникът в музей и професор от университета „Колумбия“ бе надминал себе си на първата им среща и бе така хлътнал по нея, както и тя — по него. Те бяха съвършената двойка във всяко едно отношение: в средата на трийсетте, еднакви интереси и произход и нямаха търпение да създадат семейство.

Но не непременно един с друг, както май се оказа.

— Правихме секс! — нададе стон Лорън.

— Толкова ли бе зле?

— Не! Беше фантастично!

Камил се усмихна.

— Доообре. Какъв е проблемът?

— Прекалено е скоро! Вероятно мисли, че скачам в леглото на всеки, с когото излизам.

— Съмнявам се. Но какво, ако мисли така? Това не е непременно нещо лошо.

Камил й напомни, че повечето мъже искат жената да е освободена от предразсъдъци. За единайсетте години в бизнеса все още не бе имала клиентка, която да е отхвърлена, защото е прекалено сексуална. Обикновено бе обратното.

Лорън обаче не искаше да се вслуша в гласа на здравия разум. Не се бе чувала с Дейвид от последната им среща и се тревожеше. Звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

— Работата е там, че наистина го харесвам. Мисля, че той може да бъде Избраният.

— Откъде знаеш, че той не се чувства по същия начин?

— Не се е обадил!

Камил погледна часовника си. Бяха минали по-малко от двайсет и четири часа и бе прекалено рано за паника.

— Ще видя какво мога да разбера. — Говореше тихо, успокояващо. — А междувременно се опитай да не се тревожиш. Сигурна съм, че има обясне… — Беше прекъсната от сигнала за входящ разговор от другата страна.

— О, боже! Това е той! — възкликна Лорън, останала без дъх. — Трябва да вървя.

И затвори.

Камил се усмихваше, когато остави слушалката.

Минути по-късно беше пред огледалото, за да се освежи за следващата среща с писателката, която щеше да я интервюира за статия в списание „Още“. Сложи нов пласт блясък за устни върху червилото си, после се вгледа в отражението си, сякаш виждаше позната, която рядко срещаше. На някога плешивата й глава сега имаше гъста коса, която падаше на медночервени къдрици до раменете. Кожата й сега бе блестяща и само с няколко бръчици около очите и устата. Никой не би познал в нея изпитата, подобна на призрак, жена от групата за оцеляване. Сините й очи бяха възвърнали жизнеността си. Носеше венчалната си халка, която Едуард й бе подарил преди почти двайсет години и която съвсем наскоро бе извадила отново от кутията с бижута, защото преди непрекъснато се изплъзваше от пръста й.

„Слава на бога за Едуард!“ Съпругите от нейната група попадаха в две категории — едните бяха емоционално, а в някои случаи и буквално, изоставени от съпрузите си, а другите бяха като нея: техните съпрузи им бяха опора, здрава като скала. Макар бракът им да не вървеше съвсем гладко, преди да се разболее, никога не бе така благодарна на Едуард, както когато бе плешива като яйце и плашещо слаба. Сгушена в прегръдките му, тя бе почти безтегловна.

— Силна си — шепнеше той в ухото й. — Ще преминеш през това.

И тя бе преминала. Макар че дори когато болестта бе в ремисия, тя все още се чувстваше слаба и крехка. Имаше нощи, когато лежеше в леглото, без да може да заспи, а старият страх се връщаше като неспокоен дух часове призори, когато усещаше студения му дъх по тила си. Не бе казала на съпруга си. Беше го натоварила вече достатъчно.

Върна се и завари Дара да преглежда изпратеното им по факса меню на фирмата, която щеше да се погрижи за храната за срещата през следващия месец. Агенцията провеждаше такава всеки първи петък от месеца и канеха всички, изпратили им електронна поща, което означаваше между седемдесет и пет и сто гости. Вечерята, състояща се от студен бюфет, бе свързана с допълнителни разноски, но си струваше всяко пени. Презентацията беше всичко в работата на Камил. Добра храна и хубаво вино, приглушено осветление и романтична музика. Гостите обикновено се обличаха специално за случая. Всички изглеждаха възможно най-добре и показваха най-хубавите си страни.

— Човекът за два часа се обади да потвърди срещата — каза Дара, без да вдигне поглед. Камил погледна часовника си. Имаше достатъчно време да стигне до „Мандарин Ориентал“. Там трябваше да се срещне с писателката, която щеше да я интервюира. — О, не забравяй и срещата с лекаря в три и половина. — Дара й беше като майка и органайзер, когато ставаше въпрос за ангажиментите й.

Камил се засмя безрадостно.

— Като че ли бих могла да забравя.

Днес трябваше да научи резултатите от последните изследвания, а моментът на истината бе надвиснал над нея като Дамоклев меч. Облече шлифера си и грабна чадъра — ръмеше вече цяла седмица, априлски дъждове, които сякаш нямаха намерение да отстъпят място на майското слънце. Ако не можеше да избегне лошите новини, поне можеше да се предпази от времето.

 

 

Камил лесно би могла да сметне Ивон Викърс за потенциален клиент. Тя изглеждаше в края на трийсетте, мазнините в тялото й бяха колкото на олимпийски атлет, а русата й коса имаше блясък, какъвто може да си позволи само човек с шестцифрен доход. Тя беше жена, която разбираше, че е далеч по-важно да изглеждаш добре в тениска и дънки, отколкото в дрехи висша мода. Търсеше си съпруг (не носеше халка, така че вероятно не беше омъжена) не като алтернатива срещу живота на старата мома.

— Какво казвате на онези, които гледат на работата ви като на отживелица? — Ивон се усмихна, докато задаваше въпроса на Камил, а магнетофонът бе на масата между тях.

— Ние не сме като някогашните сватовници — засмя се сухо Камил. Това бе всеобща заблуда. Тя беше всичко друго, но не и отживелица. Държеше не толкова на добродетели като скромността и девствеността, а на стила, способностите и липсата на предразсъдъци. — Изминали сме дълъг път от миналото. Клиентите ми са мъже и жени с кариера и знаят какво искат. Те решават кога и с кого ще сключат брак. И, повярвайте ми, повечето от тях нямат проблеми да си намерят партньор и сами.

Ивон я погледна въпросително.

— Не искам да прозвучи грубо, но за какво сте им тогава вие?

— Прекалено са заети с кариерата си и не им остава време да проверят новите възможности — обясни Камил. — Или, в някои случаи, са се опарили няколко пъти и нямат вяра в собствения си нюх.

Ивон повдигна вежда.

— Но това не е ли някаква съвременна и високоплатена форма на сводничество?

Втора заблуда, този път — не толкова ласкава. Камил трудно потисна раздразнението си.

— Клиентите ми търсят партньор в живота, а не човек, с когото да правят секс — отговори безизразно. — Просто въпрос на целесъобразност. Мога да свърша за седмици или месеци онова, което на тях ще отнеме години.

Писателката доби леко разочарован вид, но бързо зададе следващия въпрос:

— И така, мисис Харт, според вашия опит, какво е необходимо, за да има съвместимост?

— Предимно сходство в произхода и ценностите. И общи интереси. — Камил направи пауза, преди да продължи. Как да го каже по-деликатно? — Също така, трябва да взема под внимание и, хм, физическите им предпочитания.

Ивон изви поглед към тавана, което не бе особено професионално.

— На мен ли го казвате? Повечето от мъжете, с които съм излизала, бяха обсебени от големите гърди — призна.

Камил, която не бе забравила за въртящата се лента на магнетофона, не направи никакъв коментар. Само каза:

— Не мога да отрека, че красивият външен вид е основното желание на повечето ми клиенти, а също и на жените. Макар че те са по-склонни да направят компромис, ако открият качества у мъжа, на които държат.

— Искате да кажете, ако е неприлично богат? — усмихна се цинично русокосата.

— Е, да, и това. — Нямаше смисъл да отрича. — Но парите не са всичко.

„Аз със сигурност не се омъжих за пари.“ По онова време Едуард бе беден студент по медицина. Ужасно слаб и отчаяно нуждаещ се от подстригване, блед като човек, който прекарва деня със забит в книгите нос. В началото към него я привлече не само красотата, но и интелигентността му.

— Жените обикновено искат мъжът да е умен и мил и да има чувство за хумор.

— И да е добър в леглото — вмъкна Ивон с многозначителна усмивка. Камил се усмихна и отпи от минералната си вода. Погледът на русокосата се спря върху лявата длан на Камил. — Виждам, че си омъжена.

— От почти двайсет години. — Лицето на Камил се отпусна и тя се усмихна за първи път от началото на интервюто.

— Как се срещнахте със съпруга си?

— На горещата линия за самоубийците, ако щете, вярвайте. — Засмя се, като видя учудването, изписало се по лицето на Ивон. Тази история още не бе престанала да шокира. — Не се тревожете, никой от нас не е способен на самоубийство — побърза да добави. — Тревожех се за моя приятелка, а Едуард прие обаждането.

— Колко романтично! — отбеляза Ивон, но тонът й бе горчив.

— Което идва да покаже, че човек никога не знае къде може да срещне сродната си душа.

Ивон се наведе, за да регулира звука на магнетофона, и хвърли поглед на бележките си.

— Разбрах, че преди да се заемете със сегашната си работа, сте били брачен консултант. Защо решихте да смените професията? — отправи тя следващия си въпрос.

— Дълга история — отговори Камил. — Накратко, уморих се да бъда близо до нещастни двойки през целия ден. — В някои дни се прибираше у дома си като пребито куче, изтощена от непрекъснатите разправии на съпрузите. — А сега играя ролята на Купидон. Тази работа ми носи много по-голямо удовлетворение.

На Камил се стори, че видя копнеж по лицето на русокосата, която каза:

— Сигурно ходите на много сватби.

Камил се усмихна.

— Човек би помислил, нали? Но не ме канят на всяка.

— Така ли? И защо не?

— Не всички искат да се знае, че са ползвали услугите на агенцията. — Камил сви рамене. — Не го приемам лично. Има значение само това, че историята е завършила добре.

— Значи вярвате в щастливия край?

Камил се замислила съпруга и децата си, четиринайсетгодишната Кира и осемгодишния Зак. Въпреки изпитанието от изминалата година, тя бе по-щастлива от всякога. Не всички четирийсет и две годишни жени можеха да се похвалят с любящо семейство и добра кариера. И здравето й сега бе добро, макар че не можеше да разчита, че ще остане все такова.

— Да — отговори без колебание. — Истински вярвам, че съществува добър край за всички. Някои хора просто имат нужда от малко помощ, за да намерят специалния човек.

Ивон се усмихна, облегна се назад и кръстоса стройните си крака, а бележника подпря на коляното си.

— И ето къде е вашата роля.

— Точно така.

— А как ви намират те?

— По различен начин, но най-вече чрез Интернет. И от разказите на други хора. Понякога научават за нашето съществуване и в разговор с мен.

Камил бързо и лесно осъществяваше контакт с хората, когато беше дете, майка й непрекъснато й се караше, задето говори с непознати — независимо дали се намираше на гости, на обществено събитие, с други жени в супермаркета, в пробната на някой магазин, в обществена тоалетна или в самолет. Веднъж по време на полета на „Ла Гуардия“ до Бостън започна разговор с привлекателен по-възрастен мъж. Докато самолетът кацне, научи, че съпругата му е починала преди четири години и той най-после е готов да започне отново да се среща с жени. Даде му визитната си картичка и след шест месеца танцува на сватбата му.

След като разказа тази история, Камил погледна часовника си. Три без четвърт. Трябваше да тръгне веднага, ако не искаше да закъснее за срещата си с лекаря. Стомахът й се сви. Независимо че последните две ехографски изследвания показаха, че няма разсейки, не можеше да посрещне момента на истината без страх. Изправи се, с което даде знак, че интервюто е приключило.

— Обадете се, ако имате още въпроси — каза и стисна ръката на русокосата.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Ще ви уведомя, когато статията излезе. О, още нещо — каза тъкмо когато Камил се бе обърнала. „Ето, започва се, помисли си Камил, доловила нотката на колебание в гласа й.“

— Да? — каза мило.

Ивон се бе изчервила до корените на изрусената си коса. Приличаше на ученичка.

— Просто от любопитство. Има ли в картотеката ви човек, който, хм, да е подходящ за мен?

 

 

Лекарката, хематолог и онколог, посрещна Камил с обичайната си веселост и тя веднага се отпусна.

— Камил, вие сте единствената жена, която успява да изглежда свежа като маргаритка дори когато навън вали.

Същото можеше да се каже и за Реджина Хокинс. Независимо колко бе разтревожена или бързаше, винаги изглеждаше така, сякаш бе излязла от кориците на модно списание. Тъмната й кожа блестеше като сандалово дърво. Черната й коса, прибрана в кок, бе така гладка, сякаш бе естествено права. Само очите й, които сякаш винаги бяха нащрек, говореха за онова, което се криеше под външността й. Те излъчваха предизвикателство, като че ли тя мислено хвърляше ръкавицата. „Рак, ти може и да мислиш, че си победил този пациент, но не би искал да си имаш работа с мен.“

— Заради това, че се разбирам прекрасно с хората, които поддържат колата ми — отговори Камил със смях.

— Как е рамото?

— Все още ме наболява, но съм сигурна, че не е нещо сериозно. Нали знаете какви сме хората от тип А? Все се преуморяваме във фитнес залата… Вероятно съм разтегнала мускул. — Камил масажира леко рамото си и трепна.

Лекарката кимна, без да каже нищо.

— Защо не отидем в кабинета ми?

Камил отново се напрегна. Съдбата й я чакаше. Неудобството от самото изследване, когато трябваше да лежи неподвижно цял час, сега й се струваше смешно, сравнено с тревогата от чакането, от която стомахът й се свиваше болезнено.

Кабинетът на Реджина бе по домашному уютен, обзаведен с красиви мебели. Стара рогозка покриваше лакирания паркет, стените бяха с кремави тапети на светлосини фигурки и й напомняха сладолед ванилия, посипан със захарни пръчици. По тях бяха закачени картини, рисувани от съпруга на Реджина, известен художник. Камил тръгна към удобния кът, където двете бяха седели при много други случаи и бяха обсъждали резултатите от изследванията, както и възможностите за лечение, докато отпиваха от чая си. Дори в дъждовен ден стаята бе светла и макар че през прозореца се виждаха стените на болницата от другата страна на улицата, където бе прекарала толкова много мрачни часове, гледката не помрачаваше усещането, че пролетта настъпваше с лекия бриз, с цъфтенето на лалетата и глухарчетата.

Реджина седна срещу нея и извади листовете от жълтия плик, на който бе адресът на рентгенологията. Без да каже дума, ги разпръсна пред Камил — така, както гледачката показва картите си. Камил втренчи поглед в тях. През годините се бе научила да разчита изследванията като истински професионалист, затова веднага разбра какво вижда. Времето спря. Почувства как една вена започна да пулсира в основата на гърлото й. Накрая повдигна глава и погледна своята лекарка право в очите, където сякаш видя присъдата си.

Глава 2

— От плаж ли се интересувате повече, или от разглеждане на забележителности? — запита туристическата агентка, русокоса красавица в син костюм и със златни обеци. Цветовете й отразяваха онези от рекламния плакат зад гърба й, изобразяващ някаква тропическа дестинация — синьо небе и слънчев плаж. Странно, плаж без туристи.

Едуард се усмихна и поклати глава, без да откъсва поглед от плаката.

— Не съм сигурен, ако трябва да бъда откровен.

Къде бе последната им ваканция с Камил? Ангила, преди четири години. Разделяха времето си между грижата за кариерата и децата и изглеждаше, че никога не могат да се откъснат от задълженията си. После тази, последната година, стана невъзможно. Седмиците и месеците минаваха в изследвания и процедури, а престоите в болницата бяха по-чести от отиването на работа, посещението на училищните пиеси и пиано рециталите. Не разговаряха за бъдещето, беше им достатъчно просто да оцеляват ден за ден. Почувства познатото стягане в гърдите и с всичката си воля се противопостави на импулса да сложи длан на сърцето си — не искаше туристическата агентка да помисли, че преживява инфаркт — и вместо това оправи вратовръзката си. „Няма смисъл да мисля за това.“ Камил беше добре. Нямаше причина да не излязат във ваканция.

— Бих попитал съпругата си, но искам да е изненада. Годишнината ни е следващия месец.

— О? — Жената засия. — Коя по ред?

Той кимна.

— Двайсетата.

— Е, това я прави още по-специална. Да видим… — Ръката й се плъзна по лъскавите брошури върху бюрото й, преди да избере една и да я подаде на Едуард. — Какво ще кажете за пътуване с кораб?

Той погледна брошурата и я върна, като се застави да не вдигне рамене.

— Не си падам много по пътуванията с кораб. — Представи си огромен лайнер, пълен със запалени играчи на карти, студени бюфети, безкрайни игри и други скучни „забавления“. Освен това, Камил щеше безкрайно да разговаря с другите пътници. — Може би плаж е по-добре.

— Е, и така имаме много възможности — каза тя. „Имаме?“ Представи си русокосата красавица в син бански костюм да подтичва покрай него и Камил, докато вървят към стълбичката на самолета. — Мога да ви предложа пакет за меден месец. Почти краят на сезона е, затова има много оферти. Какво ще кажете за Бермудските острови? Няма да е претъпкано по това време на годината.

— Бермудските острови? — Замисли се, потривайки разсеяно наболата си брада — независимо колко старателно се бръснеше сутрин, винаги се връщаше от работа с вид на гангстер от някой филм. — Там ли пясъкът беше розов?

— Ами… да. — Тя се усмихна сякаш на някакъв свой спомен. — И е толкова красиво, колкото е на снимките. Мога да ви наема удобна къщичка съвсем близо до океана. Интересува ли ви?

— Нека си помисля. — Вече съжаляваше за импулса си. Видя рекламата на туристическата агенция на връщане от работа и… е, идеята му се стори добра тогава. Господ му бе свидетел, двамата с Камил имаха нужда от романтично бягство. Не можеше да си спомни дори кога се бяха любили за последен път. Но може би идеята да я изненада със самолетни билети не беше добра. Майка му, със своите суеверия, би му казала, че предизвиква съдбата. — Ще се върна, за да се уточним — каза и се изправи.

Минути по-късно вървеше по „Амстердам авеню“ обратно към кабинета си в презвитерианската болница „Колумбия“. Бе тръгнал към дома си, но като излезе от туристическата агенция, си спомни новите стажанти, които бяха пристигнали, със свежи лица и блеснали очи, по-рано през деня. За тях трябваше да се погрижи старият Уендъл Марш, който говореше на всички около себе си така, сякаш лаеше. Едуард не искаше те да бъдат хвърлени на кучетата още от първия ден и знаеше, че колегата му няма да има нищо против да го покрие; Марш с радост приемаше всяка възможност да отстъпи работата си на другиго.

Но Едуард се чувстваше виновен. Трябваше да си отиде у дома. Камил никога не се оплакваше, че работи дълги часове, но той знаеше, че това я дразни. Още нещо, за което не говореха. И какво извинение би могъл да й даде? Простият факт бе, че вече не очакваше с нетърпение отиването си у дома, както бе някога, преди съпругата му да се разболее. Вината не бе нейна; всъщност никой нямаше вина. Обичаше съпругата си — това не се бе променило и никога нямаше да се промени — но се чувстваше така, сякаш не смееше да диша около нея. Днес, например, стоеше като на тръни в очакване да научи резултатите от последния скенер. Беше се обадил на Камил няколко пъти, но всеки път се свързваше с гласовата й поща, а тя не бе върнала обажданията му.

„Щеше да се обади, ако новините бяха лоши“, успокояваше се той. Но щеше да се почувства по-добре, когато страховете му бъдеха успокоени. Забави крачка и извади мобилния си телефон от джоба на сакото. Беше спряло да вали, така че, слава богу, нямаше чадър, който да затруднява движенията му. Набра номера и смръщи вежди, когато отново се включи гласовата поща. По дяволите. Защо не вдигаше?

Тя винаги бе на разположение на клиентите си. Не можеше да си спомни кога за последно бяха успели да се нахранят в ресторант, без да й се наложи няколко пъти да разговаря по мобилния си телефон. Понякога се обаждаха и късно нощем, обикновено изпаднали в паника за нещо незначително. Сякаш бяха отново в гимназията, а Камил бе техният съветник. Защо трябваше непрекъснато да ги държи за ръка? „Такава ми е работата, казваше винаги. За това ми плащат.“ А той? Защо не вдигаше телефона на съпруга си?

Смъмри се за посоката на мислите си и издиша шумно. После, когато се успокои, че гласът му няма да го издаде, остави поредното съобщение. И двамата имаха работа, която изискваше много от тях, не беше само тази на Камил. Още една причина да се измъкнат. Седмица, десет дни — щеше да им се отрази добре. Напипа брошурата, докато пускаше телефона отново в джоба си. Представи си как вървят двамата по розовия плаж на Бермудските острови. След това щяха да се върнат в къщичката и да се любят. Усети вълнение, когато споменът за голото й тяло, което събуждаше страстта му, изплува в съзнанието му.

„Ще си позволим малка ваканция“, помисли си и ускори крачка. Отново заваля, тежките капки падаха по наведената му глава. Сега му се искаше да си бе взел чадър. Пред него се издигаше „Харкнес Павилиън“, където беше кабинетът му. Осветените прозорци блестяха в сгъстяващия се здрач, лъч надежда за някои, а за други — последното, което щяха да видят на тази земя. За него кабинетът му някога беше убежище… и с Божията воля отново щеше да бъде. Липсваше му старото време: да вечеря със семейството си, да се сгушат двамата със съпругата си на дивана, да гледат стари филми по телевизията, след като децата са си легнали. Някой ден, скоро, закле се, ще намери пътя обратно към това.

Междувременно, какъв по-добър начин да започнат всичко отначало, ако не едно романтично бягство? Въпросът бе къде? Усмихна се. Това бе най-големият им проблем.

 

 

Камил се върна у дома малко преди седем часа, завари децата на дивана пред телевизора, а съпругът й не се виждаше никъде. Закачи палтото си „Бърбери“, от което капеше вода, на старата закачалка във вестибюла.

— Хей, какво е това? Нямате ли домашни задачи? — извика на Кира и Зак. Придаде на гласа си строгост. Не искаше да заподозрат, че нещо не е наред.

Зак удостои присъствието й с изсумтяване, без да откъсне поглед от телевизора, докато Кира, която като повечето тийнейджъри вършеше по няколко неща едновременно (в момента изпращаше съобщение на някого и говореше по телефона с друга своя приятелка), вдигна поглед към нея с невинно изражение.

— Аз уча, мамо. Алекса ми помага с домашното. — Посочи учебника, който лежеше отворен в скута й. Не стана ясно дали Алекса е тази, с която говори по телефона, или тази, на която пише. — О, татко се обади. Каза да ти предам, че се налага да работи до късно.

Камил вече знаеше това от последното му съобщение на гласовата си поща. Би се разтревожила, но в момента бе напълно безчувствена. По-рано мислеше да му се обади, но щеше да й се наложи да обясни защо се намира в бар на „Лексингтън авеню“, защо пие джин с тоник в час, когато обикновено си бе вкъщи с децата, а и не искаше да му съобщи новината по телефона. Странно, дори след два джина с тоник, не се чувстваше замаяна. Странно беше още, както забеляза, като се наведе за един чорап на пода — беше на Зак — че не усещаше пръстите си. И те бяха безчувствени като цялото й тяло.

Камил остави децата на заниманията им и прекоси дневната и трапезарията на път за кухнята. Апартаментът се намираше в скъпа и елегантна сграда на „Уест Енд авеню“ и с деветте си стаи бе неприлично голям за стандарта на Манхатън. Бяха го купили, когато беше бременна с Кира. Все й се струваше, че мебелите, с които бе обзаведен, не са достатъчни, за да го напълнят. Сега, петнайсет години по-късно, апартаментът бе задръстен от мебели, дреболийки и разпръснати навсякъде доказателства за подрастващи деца, както някога беше с играчките им — раници и ролери, дрехи, преметнати тук и там, айподи, оплетени в жици.

Не беше като в апартамента в „Апър Уест Сайд“, където бе израснала — бе малък, но, странно, изглеждаше огромен след смъртта на майка й. Спомените живееха някъде дълбоко в подсъзнанието й. По онова време бе на четиринайсет, на същата възраст като Кира сега, а сестра й Холи бе на единайсет. Пословичните бедни богати момичета, оставени да се грижат сами за себе си, тъй като баща им пътуваше три седмици в месеца, а единствената им жива роднина, баба Агнес, живееше на другия край на континента. Имаха само икономката, Роза, която живееше с тях, но говореше лош английски и скърбеше за децата си в Пуерто Рико. Бремето падаше върху Камил, която трябваше да се грижи за сестра си. Когато имаха нужда от нови дрехи, тя водеше Холи да пазаруват в „Блумингдейл“, където баща им имаше открита сметка. Помагаше й с домашните за училище, напомняше на баща им, когато имаше родителска среща или предстоеше училищна пиеса. Налагаше се да му напомня дори за рождените им дни, за да не забрави да купи подарък… или да се появи.

По едно време баба Агнес стана подозрителна, тъй като баща им никога не си беше у дома, когато тя се обаждаше. Поиска да знае кой, освен Роза, се грижи за тях.

— О, Морийн! — Камил си измисли името, бе първото, което й дойде наум.

— Морийн? Коя е Морийн? Баща ви вижда ли се с някого? — Баба й веднага застана нащрек, решила, че зет й вече има нова жена в живота си.

— Не. — Камил не спомена за секретарката на баща си, с която той прекарваше твърде много време, още докато майка им беше жива. Луиз изведнъж бе станала незаменима и дори го придружаваше в деловите му пътувания. — Тя беше, хм, приятелка на мама. Добра приятелка — добави за всеки случай. Изумяваше се колко е лесно да лъжеш.

— Странно. Майка ви дори не е споменавала името Морийн. — Камил си представи баба им седнала в кухнята, откъдето се виждаха портокаловите дървета в задния двор, облечена в един от прословутите си тоалети — неизгладени панталони и едноцветна блуза, от които тя сякаш разполагаше с неограничени количества — а косата й бе прибрана в строг кок. Вероятно се канеше да отиде в клуба, където да играе бридж с приятелите си.

— Просто си забравила, това е всичко — каза Камил с надежда.

— Не съм слабоумна — сряза я баба й, след което гласът й омекна. — Често ли идва?

— О, да, постоянно е тук. Помага на Холи с домашните за училище… — Лъжата набираше сила като хвърчило, подхванато от вятъра.

— Така ли? Това е хубаво. — Баба Агнес изглеждаше доволна. Но преди Камил да е въздъхнала от облекчение, каза: — Защо не й дадеш слушалката? Искам да си поговоря с тази Морийн.

Камил се обля в пот и реши, че никога няма да може да се измъкне. Но лъжите някак си продължиха да излизат от устата й — като жабите в приказката за двете принцеси.

— Хм, в момента не може да разговаря. Чух я, че… току-що влезе в банята.

— В такъв случай, ще почакам. — Баба Агнес не бързаше. Или бе така, или все още имаше подозрения.

Камил изпадна в паника и си представи как двете с Холи ще отидат в приемен дом, ако истината излезе наяве, или, още по-лошо, ще ги изпратят да живеят с баба Агнес. Трябваше на всяка цена да излезе от затруднението.

— Може да мине известно време — измънка. — Каза, че има развален стомах.

— Може би не трябва да е край вас, щом е болна.

— О, не е това. Яла е развалено суши или нещо подобно.

Лъжа след лъжа изникваха сякаш от нищото. Ако баба й Агнес имаше подозрения за заниманията на баща им, тя бе още по-подозрителна срещу консумирането на сурова риба — за нея това бе проява на варварство. Естествено, щом си достатъчно глупав да я ядеш, ще се разболееш.

И това бе краят. Ако продължаваше да настоява, щеше да й се наложи да се качи на самолета, а баба Агнес повече се страхуваше да лети, отколкото да яде сурова риба. Винаги майка им отиваше да я види. Оттогава насетне, всеки път, щом баба им се обадеше, Камил споменаваше мимоходом Морийн, сякаш, тъй като тя бе непрекъснато наоколо, не си струваше да се говори за нея.

Години по-късно, на погребението на баба Агнес, към тях се приближи добра нейна приятелка, жена на име Айви Клоузън.

— Каква утеха бе за баба ви, че имаше кой да се грижи за вас при честите отсъствия на баща ви — каза Айви и издуха носа си в копринената си кърпичка. — Хиляди пъти съм я чувала да казва: „Слава богу, че имат Морийн!“.

Баща им ги изгледа озадачено, сякаш казваше: „Коя, по дяволите, е Морийн?“.

Споменът бе болезнено напомняне и тя започна да се движи из кухнята като на автопилот. Безчувствеността си отиваше. Пръстите й започнаха да изтръпват от нахлулата кръв, докато вадеше от хладилника пилешките гърди, оставени там от икономката им Грациела. Наряза френския хляб и приготви дресинга за салатата. Тъкмо поставяше пилешките гърди във фурната, когато влезе дъщеря й.

— Имаш ли нужда от помощ? — запита Кира.

Камил бе трогната. Кира обичаше да се мотае при нея в кухнята, да й помага с вечерята, но напоследък като че ли прекарваше всеки свободен миг с приятелите си или разговаряше с тях по телефона. Когато наскоро Камил сподели това с Едуард, той й напомни с тона, с който хората наливат разум в детските глави:

— Тя е в тийнейджърска възраст. Какво очакваш?

Беше прав, разбира се: нямаше много неща, които можеха да се направят по въпроса. И тя се опита да бъде по-търпелива с дъщеря си и да се наслаждава на мигове като този.

Усмихна се.

— Нямаш ли домашни задачи?

— Приключих с тях. Остана само английският. — Кира взе нож и започна да реже доматите и да ги пуска в купата за салата. — Господин Костело винаги ни дава тежки задачи. Например да напишем доклад за книга, но изцяло в пряка реч.

— Не знам. Звучи забавно.

Кира изви очи към тавана.

— Ако става въпрос за „Момичета клюкарки“ — може би, но за „Гордост и предразсъдъци“?

Когато наряза доматите, Камил й подаде краставицата, за да я обели.

— На твоята възраст бях влюбена в мистър Дарси — каза. — И исках да се омъжа за мъж като него, когато порасна.

— Нямаше да го кажа на татко, ако бях на твое място. Може да започне да ревнува и да извика мистър Дарси на дуел. — Кира се засмя на собствената си шега. Имаше странното чувство за хумор на баща си. Беше, също така, одрала кожата на Едуард — стройна и с дълги крайници, мургава, с кехлибарени очи и вълниста тъмна коса. Кира забелязваше всичко — за разлика от брат си, който нямаше да забележи дори да паднеше бомба. Но сега, докато Кира режеше лука, той вдигна поглед към Камил и сбърчи чело.

— Всичко ли е наред, мамо? — запита загрижено.

— Разбира се. Защо? — Камил се спря сепната насред подправянето на салатата.

— Плачеш.

Камил вдигна ръка към бузата си, изненадана, че е мокра от сълзи.

— Трябва да е от лука — каза и го посочи. — Какво мога да направя, като носът ми е по-чувствителен от тези на другите хора? — опита се да се пошегува Камил, но шегата й бе така крехка, както се чувстваше тя самата.

Кира не настоя, но загрижеността остана изписана на лицето й. На пръв поглед, всичко в домакинството им отново бе нормално, но последиците от изминалата година все още се чувстваха. Зак не можеше да спи, ако лампата в стаята му не светеше, а Кира бе винаги нащрек и долавяше и най-малката промяна в настроението й.

— Как е новото момче? — запита Камил, като внимаваше гласът й да остане спокоен. Кира вдигна към нея празен поглед. — Говоря за Ян. Освен ако няма и друго ново момче, за което нищо не знам. — Камил не знаеше почти нищо за новия ученик от Норвегия, освен че Кира бе влюбена в него (тя щеше по-скоро да умре, отколкото да го признае). — Разбирате ли се добре?

— Предполагам. — Изражението на Кира стана мрачно. — Хлое Корбет изрази желание да седи на един чин с него.

— И това е проблем?

Кира смръщи вежди и разпръсна част от лука.

— Тя е такава кучка!

— Внимавай какъв език държиш — смъмри я Камил.

Кира замръзна с нож във въздуха, сякаш се канеше да отреже кутрето на Хлое.

— Съжалявам, но е такава. Толкова е нахална. Вдига ръка, преди някой да е успял да го направи.

— Може би трябва да бъдете малко по-бързи.

— Мамо! Говориш така, сякаш вината е моя. — Тъмните очи на Кира горяха от възмущение.

— Не е въпрос на вина, мила. Нали знаеш поговорката: „Всички блага отиват при умеещия да чака“? Е, невинаги е вярна. Ако искаш нещо, трябва да го грабнеш, преди някой друг да ти го е отмъкнал.

— А откъде да знам дали ме харесва?

— Няма да разбереш, ако не си направиш труда да откриеш.

Раменете на Кира увиснаха.

— Хлое е по-красива от мен.

— Не е вярно. Ти си много по-красива. — „Просто още не го знаеш.“

— Казваш го, защото си ми майка.

— Също така знам какво искат момчетата. С това си изкарвам хляба, помниш ли?

Кира каза с присмехулна сериозност:

— Мамо, аз съм само в девети клас. Прекалено съм млада, за да се омъжа.

Камил се засмя, но си помисли, че дъщеря й е по-мъдра от много момичета на нейната възраст. Беше преживяла толкова много — повече, отколкото би трябвало да понесе всяко дете. Никой не знаеше по-добре от Камил какво е да си изправен пред заплахата да загубиш родител. Заплаха, която бе разбрала още в детството. Дали същото важеше и за децата й? При тази мисъл сърцето й се сви.

Зак влезе, докато тя вадеше пилешките гърди от фурната, и Камил му каза да подреди масата.

— Да сложа ли прибори за татко? — запита той с надежда, докато нареждаше вилиците и ножовете.

— Разбира се, но не знам дали ще се върне навреме — отговори Камил.

Зак доби тъжен вид, но се развесели веднага, щом седнаха да се хранят. Наближаваше девет и приличаше на малък лабрадор, който подскача навсякъде, когато не е залепнал пред телевизора или някой електронен апарат.

— Мамо, познай какво е получил Рони за рождения си ден? — каза развълнувано, докато си вземаше хляб от кошницата. Рони Чу беше най-добрият му приятел в училище. — Айфон! — обяви, преди да е направила предположение. Той отхапа от хляба си. — Страхотно е! Трябва да видиш всички екстри, които има!

— Прекрасно — измърмори Камил.

Зак продължи:

— Не е ли най-страхотният подарък? — От устата му полетяха трохи, докато говореше.

Камил не обърна внимание на намека.

— Защо? Знаеш ли някой, чийто рожден ден наближава?

— Маааамо! — Той изви поглед към тавана.

„Сине мой, сърце мое.“ Камил си спомни как Зак се бе появил на този свят преди почти девет години, и радостта, която бе изпитала, когато лекарят бе обявил: „Момче е!“. Не че нямаше да е щастлива, ако беше второ момиче, но винаги си бе представяла, че ще има и двете. Пълното семейство.

— О, твоят рожден ден! — Удари се с длан по челото. — Господи, почти бях забравила.

— Не си забравила, нали? — Зак я гледаше несигурно.

Докато Кира беше одрала кожата на баща си, Зак, без никакво съмнение, бе дете на Камил. Червеникавокестенява коса, ирландски очи, в които танцуваха дяволити пламъчета дори когато се държеше добре, и уста, която често му навличаше проблеми с учителите в училище. Обгърна с поглед лицето му с луничките по чипото носле, пълната долна устна и дългите мигли, които някой ден щяха да разкъсват женските сърца, и перчема, който му придаваше вид на певец от шейсетте години на двайсети век. Върху нея, със силата на бърз влак, се стовари тежкият удар на съдбата. „Как ще го понеса? Как ще го понесат те?“

— Разбира се, че не е забравила, глупако — каза Кира и го изгледа игриво.

— Мога ли да получа айфон, мамо? — помоли открито Зак и се размърда на стола си така, както когато трябваше да отиде до тоалетната. — Кълна се, че никога през живота си вече няма да поискам нещо.

— Това означава още седемдесет години, ако се съди по средната продължителност на живота — отбеляза Кира сухо и педантично. Звучеше абсолютно като баща си и това извика слаба усмивка по устните на Камил.

Зак не й обърна внимание и продължи да се моли:

— Мога ли? Моля те?

— Пита се „може ли“, а не „мога ли“, и не, не може — каза Камил.

Зак издаде напред долната си устна.

— Кажи ми поне една причина.

— Ще ти кажа две. Първо, това не е играчка, и, второ, прекалено си малък. След година или две може би ще помислим по въпроса.

„Може и да не си тук след година“, прошепна гласче в главата й. И едва не съжали. Защо да му отказва? Но знаеше, че трябва да остане твърда. Опитът я бе научил, че ключът се крие в постоянството.

— Не е честно! — извика Зак и хвърли вилицата си върху масата.

„Животът е несправедлив. Свиквай.“

Но на глас каза:

— Знам кой няма да получи десерт, ако не се държи добре.

Зак й хвърли гневен поглед и запита:

— Какво има за десерт?

— Няма да разбереш, ако не се държиш добре. Но ще ти подскажа — нещо шоколадово. — Камил се бе отбила в „Сарабет“ на път за дома.

След вечеря децата й помогнаха да разчисти, всички облякоха пижамите си и се настаниха на дивана да гледат за хиляден път първата част на „Хари Потър и даровете на смъртта“ на DVD. Обикновено в часовете преди лягане Камил помагаше на децата да се подготвят за училище. Понякога играеха на игри от рода на „Скрабъл“ — нещо, което ще попречи на умовете им да станат дигитални и ще им напомня, че са семейство, а не група хора, които случайно живеят под един покрив. Но сега с радост се отдаде на действието от екрана.

Времето за лягане на Зак отдавна беше минало, когато го зави и целуна за лека нощ.

— Кое е любимото ми момче в целия свят? — запита както всяка вечер още откакто беше бебе.

Той й се усмихна.

— Не знам. Кой?

— Ще ти подскажа — името му започва със „З“.

Той сбърчи чело в присмехулен жест на съсредоточаване, преди да каже своята реплика:

— Аз!

— Точно така. И не го забравяй. — Усети как гърлото й се свива, докато го целуваше за втори път по челото. В пижамите със Спайдърмен и зачервеното лице, което бе избърсал с мокра хавлия, той приличаше по-скоро на шестгодишен, отколкото на почти деветгодишен. — Лека нощ. Наспи се добре.

Кира отдавна спеше, когато Камил я погледна, и тя отиде на пръсти до леглото й. Приглади косата й назад. Заспала, Кира не изглеждаше много по-голяма от Зак, имаше същото ангелско изражение, което заличаваше всичките й страхове и тревоги. Някога на Камил й се искаше завинаги да си останат деца. А сега искаше само да може да е край тях и да ги гледа как растат.

 

 

Камил седеше в леглото и четеше, когато Едуард се прибра след час.

— Съжалявам, че закъснях толкова. — Наведе се да я целуне по бузата и я лъхна на студа отвън. Тя затвори книгата. И бездруго само гледаше буквите през последните четирийсет минути, без да ги вижда. — Развеждането на новите интернисти отне повече време, отколкото очаквах. Никога не е имало по-нетърпеливи от тези, задаваха толкова много въпроси. — Той се усмихна и Камил усети раздразнение — за него тези деца бяха по-важни от неговите собствени.

Но само запита спокойно:

— Вечерял ли си?

— Хапнах парче пица. Това брои ли се? — каза той.

Тя въздъхна. Не можеше ли да се прибере навреме за вечеря? Едва не се изтърва, но прехапа езика си. Какво значение имаше в светлината на онова, което предстоеше да му каже?

— Не получи ли съобщенията ми? — запита, докато разхлабваше вратовръзката си.

— Получих ги — отговори безизразно тя.

Той я изгледа тревожно.

— Не си луда, нали?

— Не, не съм луда.

Той седна до нея на леглото.

— Мина ли добре при лекаря? След като не отговори на обажданията ми, реших… — Гласът му заглъхна, като видя изражението й. Гледаше я въпросително, вратовръзката му висеше накриво… Тя не каза нищо и на лицето му се изписа тревога. — Кам?

Тя поклати глава. Беше й толкова трудно да му съобщи лошата новина, че се задушаваше. Обхвана с поглед любимото лице на съпруга си. Кафявите очи, ниско подстриганата тъмна и къдрава коса, която в студентските години стигаше до яката му, ъгловатата челюст с наболата брада. Винаги е бил красив, но с възрастта ставаше по-красив. Единствените признаци за търкалящото се време бяха бръчките от двете страни на устата и тези между очите. Вдигна ръка да ги приглади, но те само се задълбочиха.

Пое си дълбоко дъх и му каза.

Глава 3

Когато дойдеше времето, Едуард искаше на надгробния му камък да пише, че не е бил добър лекар, а добър баща и съпруг. Или поне, че се е опитал да бъде — но сега това бе по-скоро цел, отколкото твърдение. Докато Камил се бореше с рака, бе разбрал колко неспособен бе да ръководи домакинството и да се грижи за двете си деца. Не беше сигурен как е станало, но онова, което някога бе споделена отговорност, се бе превърнало предимно в отговорност на Камил. Той щеше да бъде като героя от филма, който бе принуден да пилотира самолета след смъртта на пилота. По време на боледуването й някак си бе успял да задържи самолета. А сега му съобщиха, че той ще се разбие.

Седеше на леглото, премигваше бързо, за да прогони сълзите, а в гърлото му бе заседнала буца.

— Ще потърсим и второ мнение — каза и се удиви колко спокоен бе гласът му. — Още утре сутринта ще се обадя на Джийн. — Джийн Кечъм, главен онколог в „Слоун Кетъринг“, му бе стара приятелка от училище. Хвана Камил за раменете и я принуди да срещне погледа му. Тя изглеждаше смъртно бледа. Господи. — А дори да е това, което мислим, има възможности. Не е безнадеждно.

— Не, не е — съгласи се тя. — Но шансовете не са на моя страна.

— Можеш да победиш. Вече го направи веднъж.

— Тогава беше различно. — Той поклати отрицателно глава, а тя продължи, повишавайки тон: — Едуард, туморът се е разраснал. — Тя още виждаше картината — ярки точици, разпръснати като сигнални светлини по тъмна магистрала.

Той продължаваше да клати глава.

— Не е безнадеждно — повтори. — И Реджина не е казала това, нали?

— Не, но вие, лекарите, никога не го правите. — Усмихна се мрачно. — Поне беше честна — каза ми, че имам най-много три процента шанс. И то ако отново се подложа на присаждане на клетки. — Камил потрепери видимо. — В противен случай, имам може би от шест до девет месеца.

Примирената нотка в гласа й го преряза като ток.

— Нямаш право да откажеш лечение — каза твърдо.

Тя хвана ръката му и я стисна. Очите й бяха тъжни.

— Едуард, не съм сигурна, че мога отново да се подложа на това. — Тъгата в очите й отговаряше на тази в гласа й. Но той знаеше, че тя е борец. Вярваше, че духът й ще се върне, след като преживее шока от диагнозата. — Искам да прекарам у дома времето, което ми остава, а не в болнично легло, закачена за разни апарати. Не искам децата да ме запомнят така.

— По-добре така, отколкото да решат, че си се предала — каза той по-строго, отколкото бе възнамерявал.

Тя трепна и цветът се отдръпна от лицето й. Знаеше, че мисли за майка си, и изпита чувство за вина. Новината бе най-лошата за нея, а той правеше нещата още по-трудни. Взе я в прегръдките си. Бе възвърнала по-голямата част от теглото, което бе изгубила през последната година, но все още бе прекалено слаба. Усещаше я как си поема дъх. Прошепна в косите й:

— Ще преминем през това. Както и преди.

— Преди имах шанс. — Тя се отдръпна и го погледна, а измъченото й изражение му причини болка.

На Едуард му се прииска да закрещи и да размаха юмрук към небето. Но, вместо това, отговори спокойно:

— Шансовете не са така добри, да. Но непрекъснато се намират нови начини за лечение.

Тя се усмихна леко.

— Така каза и Реджина.

— Права е. Може и да имаме късмет. Човек никога не знае. — Но дори докато изричаше думите, знаеше, че шансовете не са добри. Бяха необходими години на лабораторни проби и тестове, докато се създаде ново лекарство. А дори процесът да бе достигнал до последната фаза, можеха да минат месеци или години, докато то бъдеше одобрено.

— Добре, че не си привърженик на хазарта, защото щяхме да бъдем разорени. — Тя поклати глава, а сълзите се затъркаляха по бузите й. — О, господи! Не мисля, че мога да го понеса — да се надявам, когато надеждата е толкова малка. Може би просто трябва да го приема.

В речника на Едуард „не мога“ не съществуваше. А и не очакваше да го чуе от устата на съпругата си. За Камил пословичната чаша винаги бе 7/8 пълна. Тази бе една от причините да се влюби в нея. В главата му изплува спомен от времето, когато бяха само сгодени. Бяха излезли да хапнат една вечер и той се бе извинил, че не може да си позволи да я заведе на някое по-изискано място от заведението на ъгъла. А тя се бе усмихнала и бе казала: „Ще бъда част от твоето бъдеще. Повярвай, това е много по-добре от говеждо «Уелингтън» и бутилка вино“. Хвана го за ръка и двамата тръгнаха по тротоара пред жилището, което делеше със състудент, докато двамата с Камил не успееха да си купят дом.

— Няма да ти позволя да умреш — процеди той през зъби.

Тя го погали по бузата и каза със задавен глас:

— Мили мой, знам, че си готов да преместиш и небето, и земята, ако можеш. Затова те обичам толкова. Кой друг ще снима лалетата по „Парк авеню“, за да не ми липсва пролетта? — Устните й се извиха в лека усмивка при спомена за времето, когато се бореше за живота си в болницата, а той правеше всичко възможно да облекчи страданията й. — Но дори ти не можеш да сътвориш чудеса.

Обзе го отчаяние.

— Не можеш просто да се предадеш — настоя.

— О, Едуард! — Избърса една сълза. — Може и да нямам избор.

През главата му преминаха хиляди аргументи — като бурята, която набираше сили отвън, — но не ги изказа на глас. Тя изглеждаше изтощена. „Здравият разум ще се върне, като се наспи добре“, помисли си с надежда.

— Ще говорим утре — каза. — Всичко изглежда по-розово на сутринта.

— Ела до мен. — Тя се отмести, за да му направи място.

Едуард легна до нея все още с костюма и вратовръзката.

Колко нощи бяха лежали така, бяха обсъждали събитията от деня или бяха облекчавали гнева и разочарованието си! Обикновено ставаше въпрос за ежедневни неща — хленчещ пациент или недоволен клиент, или лошото поведение на някое от децата — оплаквания, които би предпочел да има сега. Но можеше само да гледа втренчено тавана и да поема едва-едва дъх, за да не напомня нито на нея, нито на себе си за проклетото си цветущо здраве.

— Кира се е влюбила в едно момче от класа си — каза тя. В гласа й се долавяше нотка на замечтаност. — Казва се Ян. — Произнесе подчертано първата буква. — От Норвегия е.

— Висок, русокос и зашеметяващ, без съмнение. — Запита се защо едва сега научава това. Откога малките момичета се влюбват? Нима не беше вчера, когато си играеше с кукли?

— Нямам представа как изглежда. Още не съм го виждала.

— А ще излезе ли нещо от това, как мислиш?

— Трудно е да се каже. Според нея, той дори не знае за съществуването й.

— Добре. Нека остане така. — Едуард смяташе, че е широко скроен. Но това бе, преди малкото му момиченце да порасне и да разцъфне в четиринайсетгодишна красавица, която привличаше погледите.

— О, не знам — каза Камил. — Мислех, че трябва да го покани на гости.

Едуард смръщи объркано вежди.

— Пропускам ли нещо? Нали току-що каза, че не знае за съществуването й?

— Още една причина. Единственото, което й пречи, е срамежливостта.

— Неговата или нейната?

— И на двамата, ако предположенията ми са верни.

— Нашата дъщеря — каза той — е всичко друго, но не и срамежлива. — Кира ясно и високо изразяваше мненията си.

— У дома — не. Но в училище? С момчетата? Не си ли спомняш какъв си бил на нейната възраст?

— Разбира се. И щях да умра от притеснение, ако родителите ми поканеха на гости някое момиче.

— Не съм казала, че ние трябва да го поканим.

— А не е ли същото?

— Само предложих.

— Искаш ли съвета ми? Стой настрани от това.

Камил се обърна на една страна и двамата се озоваха лице в лице.

— И да я оставим просто да се измъчва?

— Но тя не се измъчва. Доколкото мога да видя, справя се добре. — Добави, вече по-весело: — Освен това, знам от опит, че не е добре да се бъркаш в любовните дела на тийнейджърите.

— И чий опит може да е това?

— Твоят. Тези бяха точните ти думи, когато предложих тя да покани Сет Конуей на танц.

— Това е различно — каза Камил. — Сет е по-голям от нея, а Ян е на нейната възраст.

Той се усмихна.

— Говориш като опитна в сватосването.

— Да. И съм много добра при това. — Мълча около минута и изучава лицето му. Когато отново заговори, гласът й бе тих и треперещ. — Едуард, трябва да те помоля за нещо.

— Разбира се. Каквото кажеш — отговори той без колебание, но по гръбнака му полазиха студени тръпки.

— Обещай ми, че ще се ожениш отново, когато мен ме няма.

Това бе последното, за което му се искаше да мисли. Никога не бе поглеждал друга жена, дори и през месеците, когато Камил бе толкова болна и нямаха сексуален живот. Не можеше да си представи да лежи по този начин до друга жена. Да я държи в прегръдките си. Да я люби.

— Няма да водим този разговор. — Говореше с тон, който не търпеше възражения. — Ти си моя съпруга. Единствената, която искам. И никъде няма да ходиш. Това е всичко по темата.

— Но ако…

Той постави пръст на устните й.

— Мълчи. И бездруго е достатъчно трудно.

Погледът на Камил не се отдели от него. Очите й бяха сини като небето в лъскавите брошури, които бяха в джоба на палтото му. Спомни си, че при първата им среща бе помислил: „Бих могъл да прекарам остатъка от живота си, взирайки се в тези очи“. Не му бе хрумвало, че може да я надживее. Това бе толкова немислимо тогава, колкото бе и сега.

 

 

Срещнаха се в дъждовна нощ през септември на 1989. Джордж Буш-старши беше в кабинета си, а войната в Средния изток се разгаряше. Тя, както и новината за клането в „Тиенанмън“, бяха накарали активистите да се надигнат, да размахат плакатите и да изразят протеста си, макар Едуард да бе прекалено погълнат от учението си, та да обърне особено внимание на това. Изучаваше науки, чиито имена му бе трудно да произнесе като момче, когато мечтаеше да стане лекар — невробиология, молекулярна диагностика, патогенеза, обща вирусология. Понякога заспиваше нощем над учебниците и се събуждаше часове по-късно с глава върху отворената страница, отпечатала се на бузата му. Един от съквартирантите му, Дарил Хорнкуист, след като няколко пъти го бе заварил в такова състояние, бе започнал да го подтиква да излиза по-често и да си намери и други занимания, преди напрежението да е съсипало здравето му.

— Вече изгубих един съквартирант, когото затвориха в психиатрична клиника — бе казал Дарил.

Говореше за Луис Карлински, който бе отпаднал предния семестър. Едуард, след като размисли, реши, че Дарил е прав и започна да помага в кризисния център в Ийст Вилидж, където трябваше да отговаря на горещата линия на самоубийците във вторник и четвъртък вечер между осем часа и полунощ.

Валеше проливен дъжд в нощта, в която се бе обадила Камил. Спомни си, че докато вървеше от студентското градче към станцията на метрото, мислеше, че в нощ като тази сигурно е два пъти по-лесно да извършиш самоубийство. Дъждът беше толкова проливен, че студентското градче бе наводнено, а поляната пред библиотеката се превърна в блато. Малкият чадър не можеше да го предпази и той бе прогизнал до кости, когато стигна до кризисния център. Едва бе седнал зад бюрото с голяма чаша кафе пред себе си и с учебника, който бе взел за всеки случай, когато едната лампичка светна. Вдигна и чу бездиханен глас. Момичето бе така разтревожено, че не можеше да разбере какво говори — нещо за скъсване и за гадже, което е истински задник.

— Поеми си въздух — каза той спокойно. — И ми кажи какъв е проблемът.

— Хапчета, мисля. Не съм сигурна.

— Не си сигурна, че си взела хапчета? — „Тази е новачка“, бе помислил.

— Не. Искам да кажа, да, сигурна съм.

— Но може да си взела. Това ли ми казваш? — Говореше бавно и внимателно — за да е сигурен, че отсреща ще го чуят и разберат. Човек никога не знаеше какво да очаква от тези хора.

— Не! Аз не съм вземала никакви хапчета! — извика тя.

Той смръщи объркано вежди.

— Не съм сигурен, че разбирам. Кой, тогава?

— Никой. Все още. Доколкото знам.

— Така, никакви хапчета… добре. — Издиша. — Да започнем отначало. Депресирана ли си напоследък?

— Не аз! Съквартирантката ми. Страхувам се, че може да се нарани. — И продължи на един дъх: — Не е на себе си, откакто онзи задник скъса с нея. Извинете ме, но е точно такъв, и то меко казано. И ето, днес намерих това шишенце с хапчета в шкафчето й и нямам никаква представа защо са му болкоуспокоителни на някого, който няма никакви проблеми. — Най-после си пое дъх и каза малко по-спокойно: — Не знаех на кого да се обадя.

— Постъпила си правилно. — След като помисли малко, предложи: — Защо не ме свържеш със съквартирантката си? Може би ще успея да й помогна, ако разговарям с нея.

— Не! Ще ме убие, ако разбере, че съм се обадила на този номер. — Издаде звук, който бе нещо средно между стенание и кикот. — О, господи, не мога да повярвам, че току-що казах това. Сега ще помислиш, че е склонна и на убийство. Не е толкова лоша, кълна се. Просто е малко объркана.

— Е, постъпила си правилно. Има късмет с приятелка като теб. Как се казваш, между другото?

— Камил.

— Като във филма?

— Знаеш ли го? — Звучеше изненадана — като че ли човек на тяхната възраст не можеше да гледа класически филми. Не й каза, че на практика е израснал с тях. Всеки ден след училище сядаше на стария плюшен диван, докато баба Клара гладеше, и гледаха черно-белите филми от нейната младост — „Червен прах“, „Лейди Ева“, „Обществен враг“.

— Разбира се — каза. — Най-добрият филм на Грета Гарбо.

— Родителите ми са й били големи почитатели — обясни тя. — Очевидно не са сметнали за лош знак смъртта й в края на филма. — Отново се изкикоти. — Съжалявам, изглежда, че само за смърт мисля.

— Добре дошла в клуба. Прекарах сутринта в дисекция на труп.

— Което означава, че си или сериен убиец, или студент по медицина. Предполагам, че е второто.

— Трета година — каза той.

— Значи това не е работата ти? Не ти плащат, за да разубеждаваш хората да не се самоубиват?

— Не. Доброволец съм.

— Е, радвам се, че се свързах с теб. — Кратка пауза, сякаш се чудеше какво да прави, после продължи: — Можеш ли да ми кажеш името си? Или това е против правилата?

— Едуард — каза той и се облегна с усмивка назад, учебникът му бе забравен за момента, а кафето му изстиваше. — Едуард-Константин.

— Едуард, а? Не Ед или Еди?

— Не, просто Едуард. — Дори когато беше дете, не го наричаха с цялото му име. Беше кръстен на прадядо си, на когото казваха, че прилича. Когато бе по-млад, баба Клара често споменаваше приликата, но той я видя едва когато поотрасна и сравни образа си със студийния портрет, който висеше в претъпканата къща на родителите му в Милуоки.

— А, привърженик на традициите. Това ми харесва — каза тя. — Предполагам, че също така отваряш врата на дамите и им издърпваш стола. — Долови веселата нотка в гласа й и осъзна, че флиртува. Тя вероятно също го бе осъзнала, защото тонът й изведнъж се смени. — И така, хм, Едуард, какво трябва да направя? За Мелиса, моята съквартирантка. Трябва ли открито да й се противопоставя?

Той я инструктира според правилата на кризисния център.

— Да. Но ако тя отрича или отказва да получи помощ, трябва да разговаряш с някого за това. Със съветника от училището или с родителите й.

— А ако съм сгрешила?

— Искаш ли да рискуваш?

— Може да ме намрази.

— Ще се намразиш сама още повече, ако тя си навреди.

Камил въздъхна.

— Прав си.

Едуард, вече извън правилата на центъра, предложи:

— Виж, това не е съвсем по протокола, но ще ти дам домашния си телефон. За всеки случай. Ако възникне, хм, нужда…

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна — каза тя. Той се стегна, изслушвайки любезностите й. Вероятно мислеше, че е някой смотаняк, копнеещ за среща. — Но ти не ме познаваш. Може да съм луда, която се обажда, само за да й обърнат внимание.

— Съмнявам се — каза той и усети как напрежението спадна.

— Вероятно трябва да се срещнем лично, за да си сигурен. На обществено място, разбира се. Човек никога не знае с лудите и дори с онези, които изглеждат безобидни. Помниш ли бездомника, нападнал с боксова ръкавица онази жена на улицата? Човек просто не може да бъде прекалено предпазлив в наше време.

— А откъде знаеш, че аз не съм някой лунатик? — каза той.

— Лесно. Ако беше, нямаше да водим този разговор. — Той се засмя, а тя продължи: — И така, Едуард, имаш ли свободно време между разрязването на трупове и разговорите с депресирани хора?

— Не много — призна той.

— Да… — Тя изпусна въздишка на съчувствие. В следващите пет минути той научи, че Камил е първа година студентка в нюйоркския университет и че работи на половин работен ден през лятото в изследователска лаборатория. — Какво ще кажеш за закуска тогава? Можеш да отделиш час в неделя, нали? Ще видя дали Мелиса ще дойде с нас. Трябва да й се напомня, че не всички мъже са задници.

Той се засмя.

— Благодаря ти за доверието.

— Няма защо. Имам добро чувство за теб, Едуард-Константин.

Уредиха да се срещнат в „Барни Грийнграс“ в девет часа в неделя. Обеща да му се обади преди това, за да го информира за Мелиса. Той й пожела късмет.

— Надявам се, че всичко ще се развие добре.

— Аз също — каза тя. — Но няма да се откажеш от срещата, нали?

— Не бих си и помислил. — Едуард се усмихваше, когато затвори.

Тя му се обади в дома му на следващата вечер, за да му каже, че е разговаряла със съквартирантката си. Тревогата била фалшива, както се оказало — хапчетата й били предписани заради стара травма и Мелиса нямала никакво намерение да се самоубива. След това разговаряха за други неща. Когато най-накрая затвори, той бе изненадан да отбележи, че е изминал повече от час — време, през което нито веднъж не бе помислил за науките си и работите, които трябваше да предаде на другия ден.

В неделя сутринта в девет часа, точно на минутата, Едуард пристигна в „Барни Грийнграс“ в Апър Уест Сайд. Веднага щом влезе в старото като света заведение за хранене, погледът му се спря на момичето, седнало до прозореца и отговарящо на описанието на Камил. Стройно и със светла кожа, със сини очи и кестеняво-червеникава коса, облечено в червен пуловер и избелели дънки и с розово шалче около врата. Беше много по-красива, отколкото бе очаквал. Закова се на мястото си, замаян от красотата й и цветовете на залеза, в които бе облечена. Тя го видя и му махна, а усмивката й бе така заслепяваща, че той едва не се препъна, докато вървеше към масата.

Като наближи, видя, че отблизо е дори още по-красива. С фини кости, деликатни черти и, Господи, тези очи — най-сините на света. Видя също, че косата й не е просто един цвят, а притежава хиляди нюанси от ръждивочервено до златистожълто. Тя проблесна като пламък, когато момичето стана да го поздрави.

— По-висок си, отколкото очаквах — каза тя, след като си стиснаха ръцете.

Едуард бе изгубил дар слово. Когато най-после възвърна способността си да разсъждава, изтърси, без да мисли:

— Така ли? — Като че ли не бе очевидно, че с ръста си от метър и осемдесет и шест се извисява над нея.

— И също така много по-красив — продължи тя с искреност, от която той се изчерви. — Трябваше да ме предупредиш.

— Не мисля за себе си по този начин — отговори той предпазливо.

— Наистина? — Тя накриви глава на една страна и му се усмихна. — Момичетата не ти ли го повтарят непрекъснато?

— Единствените момичета, с които съм в контакт напоследък, няма да разпознаят живо тяло от труп — отговори той със смях. — Студентите по медицина са известни като пълна противоположност на романтиците.

— Разбирам. Е, това обяснява всичко. — Усмивката й стана кокетна, седнаха и тя обяви: — О, между другото, Мелиса няма да дойде при нас. В момента не ми говори.

— Така ли? — Едуард придоби подходящото сериозно изражение, за да не познае тя какво облекчение изпитва. — Мислех, че двете сте си изяснили нещата.

— Да, е, това бе преди онзи кучи син, гаджето й, да се появи с букет и някакво неправдоподобно извинение, а аз не й казах, че е безумие да го приеме обратно. — Сервитьорката, която изглеждаше доста възрастна и сякаш работеше тук от времето на администрацията на Никсън, им подаде менюто и отиде да сервира кафето. Камил я изчака да се отдалечи и сподели: — Ако не си забелязал, аз съм съвсем искрена.

— Забелязах — каза той и стисна устни, за да не се усмихне.

Над обилната закусва от бъркани яйца, пушена сьомга и безкрайни чашки кафе, Едуард й разказа за курсовете, които е записал в „Колумбия“, и за някои от предизвикателствата, които среща като студент по медицина трета година. Камил го запита какво го е накарало да избере медицината и той отговори:

— Вината е на баба ми всъщност. Макар че тя няма особена вяра в лекарите. — Камил го изгледа любопитно и той обясни: — Тя разчита на народните лекарства. — Ясно видя бурканчетата с непознати билки и корени, които заемаха всяка свободна повърхност от кухненския бюфет. На всяко от тях имаше изписан на ръка етикет. — Макар че накрая все пак се оказа, че не разполага с лекарство за онова, което причини смъртта й. — Гласът му се промени.

Камил мълча известно време.

— Съжалявам. Бяхте ли близки двамата?

— Много. — Видя, че тя чака той да продължи, но се колебаеше. Никога и на никого не бе разказвал историята как бе внесъл любимата си баба на ръце в болницата, когато бе само на тринайсет, а тя бе само кожа и кости. Споменът бе болезнен дори след всичките тези години. — Беше ми трудно да я гледам как страда накрая, но ще ти спестя мъчителните подробности. А и трябва да познаваш семейството ми, за да видиш смисъл във всичко това.

Тя го гледаше замислено и като че ли усещаше, че темата е болезнена, но само отбеляза:

— Е, не виждам как твоето семейство може да е по-странно от моето.

— Чак толкова лошо ли беше? — запита той и отпи от кафето си.

Тя сви рамене.

— Не съм умирала от глад, нито са ме били, ако това имаш предвид.

— Не се налага да е така, за да имаш нещастно детство.

— Майка ми умря, когато бях на четиринайсет. — Гласът й остана спокоен, но той видя тъгата в очите й. — А татко… Нека просто да кажем, че не беше често наоколо след това.

— Кой се грижеше за теб в негово отсъствие?

— Никой всъщност. Икономката ни живееше при нас, но работата й не беше да ни гледа. Бяхме само двете със сестра ми. — Говореше едва ли не весело, но той долови горчивата нотка.

— Имаш сестра? — запита.

Тя кимна.

— Холи. Тя е с три години по-малка. — Бутна чинията си встрани, като че ли изведнъж бе изгубила интерес към храната. — По онова време бе на единайсет и оттогава нататък аз се грижех за нея.

— Нямахте ли роднини, които можеха да помогнат?

— Единствено баба ни, но тя живееше в Калифорния и я виждахме само през лятото.

За Едуард това бе неразбираемо — две малки момичета, оставени да се грижат сами за себе си. Той бе единствено дете, но обществото, в което бе израснал, бе задружно. Бе заобиколен от възрастни. Всички, които познаваше, бяха свързани с него по някакъв начин, независимо дали по кръв или чрез брак, или просто защото бяха от същия район в Румъния като родителите му.

— Какво работеше баща ти? — запита и усети, че трябва да внимава.

— Той е вицепрезидент на „Пан Ам“. Преди това беше пилот. — Започна да рони кифличката си, а трохите остави разпилени в чинията си. — Никога не знаехме в коя часова зона е, рядко го виждахме. Като бях дете, броях дните до завръщането му, но вече не си правя труда. Какъв би бил смисълът? И бездруго не го виждам. Ако не беше Холи, въобще нямаше да се връщам у дома. Макар че тя също не е често там.

— Холи — удиви се той. — Не ми казвай. Кръстена е на…

— Актрисата Холи Голайтли. — Камил се усмихна широко. — Правилно се досети.

Едуард придърпа стола си, за да не бъде непрекъснато сбутван от прекалено голямата чанта на жената, която седеше до него; тясното пространство между тях изглеждаше заредено с йони.

— А тя прилича ли на истинската Холи? — запита той с, както се надяваше, нормален глас.

Камил изви очи към тавана, но той забеляза как изражението й омекна при споменаването на сестра й.

— Повярвай ми, тя дава ново съдържание на определението „свободен дух“.

— С други думи, не прилича на теб — закачи я той.

Камил го замери със салфетката си.

— Прехапи си езика. Грижата за съквартирантката ми не ме вкарва задължително в ролята на непоправимо отговорния тип. — Усмихна се леко. — Е, може би малко. Но аз поне съм откровена. А с Холи бе трудно да се справиш, когато беше дете. И все още е такава.

— Как така? — запита той и придърпа стола си още малко по-близо.

— Е, едва на седемнайсет е, но живее с приятеля си. — В гласа й се прокрадна нотка на неодобрение. — Неофициално, това е. Баща ми мисли, че е при най-добрата си приятелка, когато той не е в града. Не че някога я проверява. За него важи поговорката: „Далеч от очите, далеч от ума“.

— Уоу! — Едуард не знаеше какво да каже.

— Знаеш ли какво правеше, като беше по-млада? Промъкваше се на еврейски събирания по баровете. — Този на „Грийн“ бе само на няколко пресечки от сградата, както му обясни, а винаги имаше някой наблизо, отворен в събота. — Просто се промъкваше. Смяташе, че никой няма да забележи още едно дете. Мислех, че е странно, дето получава толкова много покани, тъй като не сме евреи. Но предполагам, че е имало много еврейски деца в класа й. И това оставаше безнаказано. Цяла година. Докато една от майките я разкри. Когато я запитах направо, тя просто сви рамене и каза: „Поне имаше какво да правя“. Ето, това е сестра ми.

Той се засмя.

— Изглежда, че ще се превърне в престъпник.

Камил въздъхна и прокара длани през косата си, която улови светлината и спря дъха му, а после се плъзна между пръстите й и се разпиля по гърба й.

— Шегуваш се — каза тя. — Но е факт. Бягане от училище, алкохол в крехка възраст, измъкване посред нощ, каквото и да се сетиш, Холи вече го е правила.

— Сигурен съм, че ще се поправи навреме. Още е млада.

— Предполагам — въздъхна Камил, подпря се на лакти и потънала в мислите си, зарея поглед в далечината. После изведнъж изправи гръб, погледна и каза някак гневно: — Чуй ме. На двайсет съм, а звуча като проклет родител. Цяло чудо е, че имам собствен живот покрай тревогите за Холи и съквартирантката ми.

— Не можеш да постъпиш по друг начин, защото си от отговорните хора — каза той.

И двамата се засмяха. Жената зад него — онази с чантата — се обърна и ги изгледа втренчено, което само накара Камил да се смее по-високо и да покрие устата си с длан, за да потисне кикота.

На Едуард се прииска да се наведе и да я целуне още там, на мига. Да оближе частиците сирене от ъгълчетата на устните й и да прокара език по тях. Шокира се от желанието си. Никога досега, към никое момиче, не бе изпитвал толкова силно физическо привличане.

Следващата събота използва оскъдните си спестявания, за да я заведе на вечеря в италиански ресторант във Вилидж. След това отидоха в нейната стая в нюйоркския университет. Съквартирантката й бе излязла с гаджето си, така че бяха сами. Прегърнаха се още преди да е успяла да включи осветлението. Целунаха се, после тя го хвана за ръката и го поведе към леглото си.

Легнаха един до друг, целуваха се и се докосваха, без да бързат и без дори да свалят дрехите си. Но тя се бавеше не от срамежливост. Каза му, че иска да се наслади на всяка секунда. Че те не правят просто любов, а спомени.

Едуард също не бързаше. Цяла седмица изгаряше от треска и си представяше точно това — Камил гола в прегръдките му. Искаше да се наслади на всеки момент. Беше имал и други момичета — три, за да бъдем по-точни — но на Камил нямаше нужда да казва как да използва устните и езика си, за да го възбужда все повече и повече. Бързо стана очевидно, макар и за негово изумление, че макар той да бе с няколко години по-голям от нея, тя бе по-опитната.

— Никога преди ли не си го правил? Сериозно? — запита го, когато той се поколеба в ласките си.

— Веднъж — призна той. — На нея не й хареса.

— Обещавам да ми хареса — измърка Камил и го придърпа върху себе си.

Докато я водеше към върха, той слушаше стоновете й на удоволствие и си мислеше, че на света няма по-сладък звук. След това затърси в джоба на дънките си презерватива, който винаги носеше със себе си. Този момент бе страшно неловък, а сякаш за да влошат още повече нещата, пръстите му не бяха особено сръчни. Чувстваше се като тромав тийнейджър. Камил отново взе нещата в ръцете си — отвори бързо и лесно презерватива. Когато най-после влезе в нея, едва се сдържа. Но тя бе също толкова нетърпелива и двамата споделиха мига на удоволствието.

— Това — прошепна тя — беше удивително. — Измъкна се изпод него, обърна се на една страна и се подпря на лакът. Усмихна му се в мрака, лицето й — само на сантиметри от неговото.

— По-добре ли бе от другите ти любовници? — не можа да се сдържи той.

— Да. Но за да сме сто процента сигурни, мисля, че трябва отново да го направим — каза тя с присмехулно сериозен тон. Притисна се в него и започнаха отново да се целуват. Не смяташе, че е възможно, но ето, че много скоро тялото му отговори на ласките й.

Тя се качи върху него и двамата се залюляха в древния ритъм. Тя му се отдаваше без задръжки, отметнала глава назад, а ярката й коса се бе разпиляла по раменете и гърба й. Удоволствието нарастваше с всяко движение и той усети как контролът му се изплъзва. Когато най-после притихнаха, тръпнещи, телата им бяха облени в пот, а той се чувстваше така, сякаш бе пристигнал на място, за което не подозираше, че съществува.

 

 

Сега, след всичките тези години, гледаше съпругата си, която лежеше неподвижна и бледа до него. Паниката се надигна в гърлото му. „Ами ако я изгубя?“ Беше, като да се опитва да си представи света без слънцето или луната. Ако беше вярващ, щеше да се разгневи на бога. Защо тя? С какво бе заслужил това? Нима тя не беше страдала достатъчно? А сякаш за да влоши нещата, тя вече планираше бъдеще, което не включваше и нея. Господи! Като че ли нямаха достатъчно проблеми, с които да се справят.

— Не искам никого, освен теб — каза той.

Тя го изгледа тъжно.

— Знам. Но е възможно да не бъда тук… след време.

Той усети как гърдите му се стягат.

— Не го казвай.

— Това ми харесва толкова, колкото и на теб — продължи тя с треперещ глас. — Но трябва да признаем, че по всяка вероятност ти ще ме надживееш. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че няма да се изправиш срещу бъдещето сам.

— Няма да бъда сам. Имам децата.

— Аз също мисля за тях. Знам какво е да изгубиш майка си.

— Те все пак ще имат мен — каза задавено.

— Да, но ще имаш нужда от помощ, за да се грижиш за тях. — Знаеше, че се изразява възможно най-деликатно. Но намекът увисна във въздуха — вече се бе оказал неспособен да се справи.

— Никой няма да може да те замести — настоя той. Защо въобще обсъждаха това?

— Знам — каза тя и изтри сълзата, която се стичаше по бузата й. — Чувствах се по същия начин, когато умря мама. Но знаеш ли какво? За мен и Холи щеше да е по-добре, ако татко се бе оженил отново.

— Аз не съм като баща ти — каза той, макар да подозираше, че с тъста си имаха много по-общи неща, отколкото му се искаше да признае.

— Говорим за нашите деца. — Постави длан на бузата му. — Нима аз нямам също думата?

Той поклати глава.

— Не мога нищо да обещая.

— Дори това да е предсмъртното ми желание? — Тя винаги казваше това на шега, когато спореха за нещо, но да го чуе сега, бе мъчително като пробождане в гърдите. Трепна от болката.

— Ти не умираш — каза. „Няма да ти позволя.“

Сълзите се търкаляха по-бързо сега, спускаха се по бузата й и капеха от брадичката й; тя вече не си правеше труд да ги бърше.

— О, Едуард, не виждаш ли? Искам само да бъдеш щастлив.

— Как бих могъл да бъда щастлив без теб? — Устните му се изкривиха и сълзите бликнаха от очите му. Задиша бавно, за да възвърне спокойствието си.

— Сега се чувстваш така, но няма да е същото след време. Знам. Виждам го всеки ден. Спомняш ли си Мани Хоровиц? — Това бе неин бивш клиент, на чиято сватба бяха присъствали преди няколко години. Първата съпруга на Мани бе умряла малко преди да се навършат петдесет години от брака им и след дългия период на траур Камил го бе запознала с жената, която бе станала негова втора съпруга. — Той мислеше, че никога повече не би могъл да обича. Искаше само другар в живота. После срещна Корин.

— Нямам нужда от някоя случайна жена, която да ми прави компания в преклонна възраст — изръмжа той.

— Не беше така с Мани — каза тя. — Той отново се влюби. Така че, виждаш ли, възможно е.

Щом всичко бе възможно, това не се ли отнасяше и до шансовете й да оздравее?

— Няма да се откажа от теб все още — каза той и избърса сълзите й с крайчеца на чаршафа.

— О, Едуард! — Той бе толкова тъжен, че сърцето й се късаше.

Той я взе в прегръдките си.

— Обичам те — прошепна с дрезгав глас.

— Знам — промълви тя в отговор. — Затова е толкова трудно.

— Не мога нищо да обещая.

— Добре, без обещания. Просто не затваряй ума си за надеждата.

Едуард се замисли за миговете, когато се притискаха един в друг така, давайки си утеха, и често стигаха до интимност. Но болестта им бе отнела и това. Изпитанията през последната година го бяха научили, че любовта и желанието не са неразривно свързани — едното не включваше непременно и другото. Любовта му към Камил бе по-различна отпреди — сега изпитваше по-скоро желание да я защити, отколкото страст — но не бе по-малко силна. Ако това означаваше да й угажда, докато не възвърне предишния си оптимизъм, нямаше нищо лошо.

— Ще опитам — въздъхна той.

Глава 4

Докато израстваха, Камил и сестра й се забавляваха в отсъствието на баща си да играят на игри като „Двайсет въпроса“ и „Аз шпионирам“. Но любимата им беше „Какво предпочиташ?“. Предпочиташ ли да си красива, но глупава, или пък най-умната жена на света, но с грозно лице? Да глътнеш жива хлебарка или да целунеш момче, в чиито скоби е заседнала храна? Да си сама на безлюден остров или да плуваш във води, където има акули? Ако ти остават само шест месеца живот, би ли искала да ги прекараш в прегръдките на Брад Пит, или искаш да работиш като майка Тереза?

Последният въпрос, зададен от Холи, бе истинска главоблъсканица. Камил бе сигурна, че ще заслужи повече точки за рая, ако работи. От друга страна, ако най-красивият мъж на света бе достатъчно луд да се захване с умиращо момиче…

Но ето как стояха нещата в реалността: сутринта трябва да станеш и да приготвиш закуска, после да заведеш децата на училище. На работа трябва да си усмихната. И може би някъде по средата на забързания ти ден, ако не си прекалено уморена, ще имаш няколко минути за себе си, в които да преглътнеш самосъжалението си, преди да си тръгнеш за дома, където да приготвиш вечерята. Накратко, животът продължаваше.

Срещаше се с клиенти. Оправяше баланса на чековата си книжка. Пазаруваше за дома (проверката на срока на годност на храните сега й се струваше истинска ирония). Планираше рождения ден на сина си. Подстрига косата си (и само се усмихна загадъчно, когато стилистът я запита дали би искала да я боядиса, откривайки сив косъм). Разликата бе в това, че остро усещаше изтичащото време. Преди дните и седмиците се сливаха, преминаваха плавно едни в други, тя не ги броеше и не й се струваше, че свършват, но сега неизползваното време й изглеждаше като шокираща загуба. Напоследък, когато Зак кажеше нещо, което я разсмиваше, или Кира я даряваше с някоя от редките си прегръдки, тя им се наслаждаваше като на бавно топящ се шоколад на върха на езика. Спомни си какво й казваше собствената й майка, когато й даваше седмичните джобни пари: „Само това ще получиш, така че ги харчи разумно“. Тогава ставаше въпрос за долари и центове, а сега — за часове и минути.

Сутринта на рождения ден на Зак позвъни на съпруга си в работата му, за да му напомни да вземе тортата на път за партито на момчетата в „Челси Пайърс“. Когато Едуард се появи няколко часа по-късно, а шестте момчета вече се бяха отдали на пиците, които бе поръчала, сърцето й се сви, когато видя, че той е с празни ръце.

— Забравил си. — Гледаше го втренчено, невярваща.

Той спря, изгледа я с празен поглед и направи гримаса.

— Тортата. По дяволите! — Лицето му се изкриви в съжаление, когато пристъпи към нея. — Съжалявам, Кам. Бяхме затрупани с работа и…

„Сякаш аз нямам също много работа.“ Но не изказа разочарованието си на глас, само въздъхна.

— Ще се върна да я взема — каза той.

— Няма значение — спря го тя с уморен глас. — Ще е прекалено късно, когато се върнеш. — Сладкарницата бе чак на Западна седемдесет и девета улица, на четирийсет минути с кола.

Едуард хвърли виновен поглед към сина си, който в момента бе прекалено зает да дъвче с приятелите си, за да забележи присъствието на баща си, който не носеше тортата. Устата на всички момчета бе червена като на клоуни, а от брадичките им капеше сирене. После Зак видя баща си и се втурна към него.

— Здравей, татко! Познай какво! Свалих повече топки от всички!

Едуард се усмихна и разроши косата на Зак.

— Съжалявам, че не бях тук, за да го видя. — Грабна куп салфетки и ги подаде на Зак, който избърса небрежно устата си.

— А ударих само два пъти. — Зак се усмихна лъчезарно на баща си.

— Като че ли имаме бъдещ играч на боулинг пред себе си. — Едуард се обърна с усмивка към Камил, но тя не му отвърна със същото. В момента не бе в настроение да прощава. — Щях да дойда по-рано, ако можех — каза той и се наведе, за да бъде погледът му на едно ниво с този на Зак. — Знаеш, нали?

— Да, знам. — Тонът на Зак подсказваше, че това се подразбира.

„Не бива да е свикнал толкова с това“, помисли си тя.

— Но чуй — продължи Едуард, — имам изненада за теб.

Зак ококори очи.

— По-голяма от велосипед? — За такъв подарък молеше, откакто беше на шест.

— Не, но мисля, че ще ти хареса — отговори Едуард с намигване. — Вместо обичайната торта, какво ще кажеш да отидем до „Серендипити“ за замразен горещ шоколад?

— Страхоооотно! — Зак заподскача от вълнение. — Можем ли да отидем сега?

— Разбира се. Веднага щом си изядеш пицата.

— Прекрасно — измърмори Камил на съпруга си, след като Зак изтича да предаде добрата новина на приятелите си. — Сега остава само да решим как ще натъпчем шест деца и двама възрастни в една кола.

— Значи ще вземем две коли — каза Едуард със свиване на раменете. Проблемът бе решен.

Само да бе така просто. Трябваше да позвъни на другите майки и да ги информира за промяната в плановете, после да се моли да стигнат там по-бързо. Заведението бе популярно и винаги пълно по това време на деня; можеше да мине час или повече, преди да се освободи маса. Което означаваше шест шумни момчета, наблъскани във фоайето, или, още по-лошо, тичащи нагоре-надолу по тротоара отвън.

„Защо майките винаги мислят за досадните подробности, докато бащите играят ролята на героя?“, помисли си с яд и разочарование. Знаеше, че не е нарочно, те искаха да направят добро. Но все пак. Основното бе, че докато той щеше да помни този ден като изпълнен със забавления и изненади, нейният спомен щеше да бъде друг — че баща му бе забравил да изпълни каквото бе поискала от него, а после бе измислил план, който означаваше още повече натоварване за нея. Отново въздъхна. Може би не беше преднамерено. Може би, дълбоко в себе си, той не искаше да я накаже.

— Ядосан си ми, нали? — Противопостави му се открито, докато момчетата се миеха в банята.

Едуард я погледна, а чувствата се сменяха на красивото му лице така бързо, както зимните облаци преминават по небето.

— Ядосан? Защо да съм ядосан на теб? Нали аз забравих тортата.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид — процеди тя през зъби. — Обвиняваш ме, нали?

Очите му проблеснаха и в този момент тя видя онова, което той пазеше потиснато в дните, откакто тя бе взела решение да не потърси лечение. След като бяха чули и мнението на онколожката, приятелка на Едуард в „Слоун Кетъринг“ — която бе потвърдила първоначалната диагноза, тя не виждаше смисъл. За какво? Още три или шест месеца, прикована към болничното легло, натъпкана с болкоуспокояващи, че да не знае на коя планета се намира? Бяха го обсъждали, докато и двамата не побесняха от гняв, но той отказа да приеме решението й. Като че ли на нея й беше лесно! Като че ли го правеше заради собствени егоистични подбуди! Не можеше да го накара да разбере. Толкова много й бе отнето — възможността да остарее със съпруга си и да гледа как децата й растат, да ги види да завършат училище и да се задомят, да имат собствени деца — защо да пропилява и един-единствен ден от оставащото й време?

— Камил, не мисля, че сега е моментът… — Той сниши глас и хвърли поглед към банята, като че ли очакваше момчетата да се появят вкупом на вратата всеки миг. — Не можем ли да разговаряме за това по-късно?

— Да разговаряме за какво? Защо просто не го кажеш? — изсъска тя. — Ядосан си, защото не постъпвам както искаш. Защото не избирам да се подложа на мъчения и да се лиша от малкото оставащо ми време заради нищожния шанс да живея, за да видя следващия рожден ден на сина си?

— Имам пациенти, които щяха да бъдат благодарни за всеки шанс — каза той със свито гърло. — Откъде знаеш какво е възможно, след като не си опитала? Чудеса наистина се случват. Ние, лекарите, мислим, че знаем всичко, но не е така. Ние… — Млъкна внезапно, тъй като момчетата започнаха едно по едно да излизат.

Не проговориха за това отново.

 

 

Следващата събота казаха и на децата, че Камил трябва да се лекува. Като видя шока, изписан на лицата им, тя ги увери:

— Не искам да се тревожите. В добри ръце съм.

Бяха започнали лека химиотерапия. Това щеше да й даде повече време и означаваше, че ще може да се грижи за бизнеса си. Нямаше нужда децата й да знаят колко е сериозно, докато не се стигне до момента, когато повече нямаше да може да се скрие.

Очите на Зак се изпълниха със сълзи.

— Ще умреш ли, мамо? — запита той с треперещо гласче.

Камил хвърли безпомощен поглед на Едуард, който бързо се намеси:

— Всички ще умрем някога. Знаеш го — напомни той нежно на сина си. — Това е част от кръговрата на живота. — Бяха обяснили всичко на Зак, когато бе дошъл при тях с въпроси, след като беше гледал „Царят лъв“ за първи път. По онова време бе прекалено малък, за да разбира значението на смъртта. Филмът им бе помогнал да го накарат да разбере. Благодарим на „Дисни Пикчърс“, помисли си Камил с ирония сега.

— Но няма да е толкова бързо — намеси се тя, — затова не искам да виждам сълзи. Все още ще съм тук, за да те окуражавам във футболните мачове. И да смущавам сестра ти след рециталите й на пиано, като ръкопляскам прекалено силно — добави и хвърли горчив поглед към дъщеря си, която й отвърна с бледа усмивка.

Зак се намести в скута на Камил — нещо, което не беше правил, откакто бе много малък. На девет, тежеше колкото нея и щеше да стане висок като баща си.

— Ще се наложи ли да влезеш в болница както миналия път? — запита той, заровил глава в гърдите й.

— Не, надявам се — каза му тя и се запита дали може да усети болката й. — Ще видим.

Погледна отново към Едуард, който се бореше с чувствата си. Видя как преглътна, преди да каже с дрезгав глас:

— Майка ви ще получи възможно най-добрите грижи. Поне това мога да обещая.

— Освен това, разчитам на вас, деца — каза Камил. — Прегръдките и целувките са най-доброто лекарство, както всички знаем. — Погледна многозначително дъщеря си, която седеше със скръстени на гърди ръце и се мръщеше кой знае на кого.

— Не е честно! — извика Кира.

Камил я прегърна.

— Знам, скъпа. Но животът невинаги е справедлив.

— Просто ще трябва да се стегнем. Както миналия път — каза Едуард.

— Искаш да кажеш, когато ти переше и всичко излизаше от пералнята розово? И когато ядяхме пица всяка вечер? — укори го на шега Кира. — Извинявам се, татко, но си безнадежден.

Всички се засмяха и Камил въздъхна от облекчение. Децата се справяха. Онази вечер, когато бе завила Зак, той бе помолил и за плюшеното си мече в добавка към оставената да свети лампа. А Кира не обърна внимание на обичайния поток телефонни обаждания и съобщения от приятелките си, като избра да се сгуши на дивана с Камил и да гледат филм.

Дара и Холи бяха единствените, на които каза цялата истина. Дара, след като първоначалният шок премина, показа правилното поведение. Вместо да си сложи мрачно изражение на лицето, тя се шегуваше, за да намали напрежението в офиса. Така бе направила и в случая, когато Камил бе разговаряла по телефона с клиентка, която се оплакваше, че не са останали истински привлекателни мъже. „Може би ще поговориш с Хийт Леджър, когато стигнеш от другата страна, и да го помолиш да се върне.“ Но сестрата на Камил не бе приела новината по същия начин.

— Едуард ми е ядосан — беше й казала Камил. Беше последната седмица на април и двете бяха при акушер-гинеколога. Холи седеше на гинекологичния стол и чакаха лекаря. Беше поканила Камил, защото за първи път щяха да я прегледат с ултразвук. Искаше сестра й да сподели с нея преживяването и двете да видят детето в утробата й.

— Ако е ядосан, то е на ситуацията, не на теб — отговори Холи.

— Не, повече от това е — настоя Камил. — Държи се така, сякаш имам избор.

Холи въздъхна и хвана ръката на Камил.

— На всички ни е трудно, Кам. Ето, аз се чувствам виновна, че ще дам на света нов живот, докато ти… — Млъкна рязко и очите й се напълниха със сълзи. — По дяволите! Виж сега какво ме накара да направя… — Камил й подаде кутия, в която мислеше, че има хартиени кърпички, и двете се засмяха, когато Холи издърпа хирургическа ръкавица. Вдигна я така, както бе намачкана, и отбеляза: — Прилича ми на презерватив. Макар че в моя случай е малко късно за това.

— Не искам да се чувстваш виновна — каза Камил, след като и двете подсушиха очите си. Хвърли на сестра си предупредителен поглед: — Това трябва да е най-щастливото време от живота ти. Аз поне съм очарована за бебето. — „Само се надявам да го видя да се роди.“ — Трябваше ти доста време.

— Господи, помниш ли как се страхувах, че ще забременея, докато съм в гимназията? Страхувах се, че ще бутам бебешка количка, а приятелките ми ще завършват. Винаги се радвах на редовния си месечен цикъл. А сега вероятно ще бъда единствената в „Мама и аз“, която е забременяла в свалка за една нощ.

Камил се усмихна и поклати глава. Сестра й винаги постъпваше, както намери за добре. Защо този път да бъде различно? Камил си спомни колко скандализирана беше, когато, на четиринайсет, Холи изгуби девствеността си. Случи се с най-популярното момче в училището, с което излизаше само от три седмици.

— Той няма да те уважава сега! — беше извикала ядосано. — Ще каже на всичките си приятели.

На което Холи нехайно бе отговорила:

— На кого му пука? Нямам какво да крия. А и на мен ми хареса толкова, колкото и на него.

Като навърши двайсет, Холи живееше сама и обикаляше страната със състава Рот като лична помощничка и понякога приятелка на водещия вокал, Ронън Куист. Камил се бе отчаяла, че никога няма да си намери прилична работа и няма да се установи. Но Холи я бе изненадала, когато се бе записала в колежа, след като навърши трийсет, и бе приела работата в малка радиостанция, за да свързва двата края. След като завърши, започна свой собствен малък онлайн бизнес. Продаваше разни неща, свързани с рокендрола. Името на уебсайта бе напълно подходящо — rockon.com.

Сега Камил се усмихна при вида на трийсет и девет годишната си сестра, която бе бременна в тринайсетата седмица. Гърдите й се бяха налели, лицето й се бе заоблило. Порцелановата й кожа, за която някога, в гимназията, всички й завиждаха, сега бе като праскови със сметана. С къдравата светлокестенява коса, огромните сини очи и трапчинките, тя приличаше на ангелче. Ако не беше татуировката на лявата й задна буза — отхапана круша — никой нямаше да се досети, че преди е била лошо момиче.

— Е, поне ти е останало нещо от нея — отбеляза сухо Камил и сведе поглед към леко заобленото коремче на сестра си.

— Освен секса, искаш да кажеш. Господи, сексът… — Лицето на Холи доби замечтано изражение. — Споменах ли, че бе най-добрият в живота ми? — А това бе много, като се имаха предвид многобройните й любовници.

— Само няколко милиона пъти.

Холи се бе разделила с Къртис Макбрайд само след една среща, но не защото двамата имаха много малко общо помежду си — той беше банкер, а тя се бе заклела никога да не излиза с мъж, който носи костюм и вратовръзка на работа. Тя скъса с него, когато й каза, че го местят в клона на банката в Лондон. Заяви, че трансатлантическите връзки са или за много богатите, или за силно заблудените. Само телефонните сметки щяха да са достатъчни, за да я разорят. Откри, че е бременна, едва след като Къртис замина за Лондон. За кратко я занимава мисълта да прекъсне бременността, но след като шокът премина, осъзна, че тази може да е единствената й възможност за майчинство. И оттогава се вълнуваше за бебето.

— Да, бащата на бебето ми е удивителен любовник — каза Холи и постави длан на корема си.

— Като говорим за него, каза ли му, че ще става татко? — Камил я изгледа строго, защото знаеше, че не е. Типично за Холи да остави една такава „малка подробност“ за последната минута.

Холи изведнъж посвети вниманието си на бебешките снимки, забодени с цветни топлийки за дъската на стената.

— Ще го направя. Още не съм се наканила — отговори и махна небрежно с ръка, като че ли говореха за някой далечен приятел, а не за бащата на детето й.

— И кога, по-точно, планираш да му кажеш? Когато стане време да кандидатства за стипендия в колежа?

— Няма нужда да бързам. Имам още пет месеца до раждането. Освен това, не е толкова лесно да се свържа с него.

— Можеш да оставиш съобщение на гласовата му поща.

— Щях да го направя, но нямам номера на новия му мобилен телефон.

Камил само я погледна.

— Защо имам чувството, че си измисляш извинения?

Холи сви рамене, неразкаяла се.

— А ти нямаше ли да постъпиш по същия начин, ако трябваше да кажеш на мъж, когото едва познаваш, че си бременна от него? Искам да кажа, как трябва да постъпя? Ти си специалистът, ти ми кажи.

— Безнадеждна си, знаеш ли. — В същото време Камил не се съмняваше, че племенницата — или племенникът й — ще стане добро дете, независимо от необичайното възпитание. Поне винаги щеше да е сигурно, че майка му го обича. А щеше ли същото да важи за собствените й деца? При тази мисъл изпита болка.

— Може би, но винаги се оправям някак си — отговори Холи и добави, вече по-нежно: — За теб се тревожа. Трябва да се съсредоточиш повече върху себе си, независимо от ядосания ти съпруг и бременната ти сестра. Защото няма да родя бебето без теб. Ясно ли е? — Изтри сълзите си и каза: — Не искам татко да държи ръката ми в родилното.

— Няма голям шанс това да стане — отговори с горчивина Камил.

— Е, ще го направи, ако го помоля. — Холи винаги бе по-склонна да прости на баща им. Може би защото не изпитваше горчивина заради непрекъснатите му отсъствия. — Но той сигурно ще припадне и какво ще правим тогава?

— Ще е по-добре без него, без съмнение.

— Хайде, Кам. Бъди по-милостива към него. Сигурна съм, че се е почувствал ужасно, след като си му казала, че не си излекувана.

Камил не каза нищо. Холи я гледаше втренчено, наклонила глава на една страна.

— О, мили боже! Той не знае, нали?

Камил въздъхна.

— Да.

Холи продължаваше да я гледа втренчено, челюстта й бе увиснала от изненада.

— Нека изясним. Ядосана си на мен, че не съм казала на Къртис, а ти криеш истината от татко. Това не е ли лицемерие?

— Не е същото — защити се Камил. — Ти не знаеш как ще реагира Къртис — може и да бъде очарован — но татко си е татко. Той е предсказуем. Затова и няма причина да му кажа, докато не съм напълно сигурна. Какво значение би имало?

— Сигурна съм, че ще пожелае да те посещава по-често.

Камил изсумтя презрително.

— Точно така. Като онзи път, когато ме посети в болницата и през цялото време ми говори за играта си на голф? Не, благодаря. В момента нямам нужда от това.

— А какво ще кажеш за неговите нужди?

Камил сви рамене.

— Ще оцелее и без мен. Вече го доказа.

— Но… но ти си му дъщеря!

Погледът на Камил отново се спря на снимките на щастливите майки, прегърнали току-що родените си бебета. Снимки, без съмнение, направени от гордите бащи. А къде бе техният баща, когато двете с Холи имаха най-голяма нужда от него? Спомените й се върнаха към онзи ден преди десет години, когато двете с Холи му помагаха да разчисти апартамента си в подготовка за заминаването във Форт Лодърдейл, последвало пенсионирането му. Изпразваха едно шкафче в кабинета му, когато попаднаха на кожена папка, която никога преди не бяха виждали. В началото бяха развълнувани, защото си я представяха пълна със спомени от тяхното детство — стари картички, дипломи и сертификати, наградата, която Камил бе получила за най-добро есе в последната си година в гимназията. Едва когато я отвориха, разкриха истината за своя живот — страница след страница от игрите на голф на баща им.

Да, ако не нещо друго, то Лари Харт поне бе предсказуем.

Точно тогава в стаята влезе доктор Фарбър, жена на средна възраст, с посивяваща коса, прибрана в свободен кок, и с очила на носа. Проведе рутинния преглед и след като обяви, че Холи е в перфектно здраве, а бебето се развива нормално, запита с усмивка:

— Е, готови ли сте за първото надникване в утробата?

Холи кимна усмихната, докато доктор Фарбър мажеше корема й с гел в подготовка за ултразвука.

Когато образът се появи на екрана, Холи, подпряна на лакти, за да вижда по-добре, отбеляза:

— Прилича на фъстък, плуващ в течност.

— Най-красивият фъстък, който съм виждала — каза Камил.

— Всичко изглежда съвсем нормално — увери ги доктор Фарбър.

Добре. Камил почти бе забравила какво е чувството.

След това отидоха в „Ле Пейн Куотидиън“ на „Медисън авеню“ и Осемдесет и пета улица. Над чашките капучино и кроасаните Холи говореше за плановете си да превърне свободната спалня в детска стая и за последната си находка — кожено яке, носено на сцената от Брус Спрингстийн по време на едно от турнетата му. Камил знаеше, че веселото й бърборене трябваше да отложи темата, която никоя от двете не искаше да обсъжда, но нямаше как да я избегнат, а и на кого другиго би могла да се довери? Като дойде нейният ред каза:

— Напоследък мисля много за мама. Колко трудно трябва да й е било накрая. Представи си. Да лежиш в леглото ден след ден и да знаеш, че няма да станеш по-добре, а после да кажеш довиждане на всички, които обичаш. — Споменът накара гърлото й да се свие.

— Помня — прошепна Холи и очите й се напълниха със сълзи. Камил подозираше, че те не са само за майка им. — Бедната мама!

— Тя никога не се оплака. Нито веднъж. Винаги мислеше за нас, никога за себе си. Помниш ли видеото, което записа?

Бяха го намерили сред нещата на майка си след смъртта й. Пликът бе надписан „За моите момичета“. Беше се записала, когато все още бе достатъчно добре, за да го направи. Казваше им колко много ги обича, и им даваше съвети, които трябваше да следват в по-зряла възраст. „Винаги благодарете. Никога не харчете повече, отколкото изкарвате. Не се страхувайте да опитвате нови неща. Целувайте децата си всеки ден. Направете пътуване до Африка.“ Камил бе плакала толкова неудържимо, когато го бяха гледали за първи път, че едва различаваше думите на майка си. Но в последвалите години направи всичко възможно да живее според казаното от нея. Единствено не бе предприела пътуване до Африка, а сега изглеждаше, че никога няма да го направи — така, както майка й не бе успяла да осъществи заветната си мечта.

— На записа беше с онзи грозен шал, който й подарих за рождения ден — спомни си Холи.

— Тя го обичаше. — Камил си го представи — розово-син и от „Гучи“, но само момиче в пети клас би могло да види красота в него, а майка им го бе носила всеки ден.

— Да, знам. В това бе проблемът. — Холи се засмя приглушено.

И двете мълчаха минута. Чуваше се само тракането на лъжичката, докато Холи разбъркваше захарта в капучиното си без кофеин, и обичайните шумове на заведението.

— Помниш ли Луиз? — осмели се да запита най-после Камил.

Луиз бе секретарка на баща им, когато той бе вицепрезидент на „Пан Ам“. Беше хубава, с чисто лице. Идваше от малък град в Канзас и веднъж бе казала на Камил, че там всички са я смятали за „бляскаво“ момиче от „големия град“. „Всъщност живея на Лонг Айлънд, беше казала, но това е все едно за тях.“ Луиз беше обикновено работещо момиче. Пътуваше до работа с метрото. Купуваше дрехите си от „Болтън“. Имаше привлекателността на хората от Средния запад — усмихваше се дори на непознати и когато им пожелаваше приятен ден, наистина го мислеше. Камил и Холи винаги я бяха харесвали така, както може да се харесва секретарката на татко. Тя беше част от другия му живот, който за тях бе толкова далечен, колкото и дестинациите, до които той пътуваше. Майка им се разболя и Луиз стана нещо повече в техния живот. В събота водеше Камил и Холи на кино или в някой музей и бъбреше с тях, сякаш нищо не се беше случило, като че ли майка им не лежеше на болнично легло у дома. В онзи момент Камил започна да мрази Луиз. Мразеше всичко в нея — големите й зъби и сините сенки за очи, начина, по който изписваше буквата „О“ (като усмихнато лице), досадния й навик да сгъва безупречно салфетката, преди да я хвърли в коша, и дори глупавия й банановожълт Уокмен. Но онова, което мразеше най-много в Луис, беше обожанието, с което тя гледаше баща им.

Накрая не беше издържала.

— Мразя я! — беше извикала на майка си, след като Луиз ги бе завела двете с Холи до детския музей, за да видят стари къщички за кукли. Къщички за кукли, за бога! Та тя бе на четиринайсет!

— О, сладката ми! — бе въздъхнала мама. Изглеждаше дребна и крехка, както бе увита в шала, подарен й от Холи, — беше като пръчиците, които малките деца рисуват вместо фигури. — Не трябва да я мразиш, тя се старае. Наистина се интересува от теб и Холи.

Камил бе поклатила глава.

— Не, не е така. Интересува се само от татко.

— Помня колко красив бе баща ти в капитанската си униформа, когато го срещнах за първи път. — Изражението на майка й омекна, лицето й с хлътналите очи се озари. — Нищо чудно, че Луиз е увлечена по него. Как би могла да не бъде?

Уф! Мисълта бе отвратителна. Камил почувства как стомахът й се свива, представи си как баща й и Луиз правят онова, което тя бе правила с Тим Уоткинс, момче от девети клас, с когото бе спала миналата година на партито на Серена Хюз.

— Трябва да говориш с татко за това. — Седна внимателно в края на леглото. — Трябва да го предупредиш. Той вероятно мисли, че тя просто е мила.

Майка й отново въздъхна.

— Вече говорих с него.

— Така ли? И какво каза той?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, не беше по-щастлив от теб, когато го предложих за първи път.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че идеята е била твоя? — Камил я гледаше смутено.

— Разбира се. Не мислиш, че баща ти би се сетил сам, нали? Или че Луиз ще се натрапва там, където не е желана? — Мама я увери, че Луиз искрено ги харесвала и че искала да помогне и че никога не би прекрачила границата, без да бъде помолена. — Сладката ми, повярвай ми, така е по-добре.

Камил, шокирана от признанието й, се замисли за миг, преди накрая да каже:

— Това е просто… глупаво. — Сълзите потекоха по бузите й. — Не виждаш ли, че се опитва да заеме мястото ти?

— Няма винаги да съм тук — бе казала майка й с примирение.

Като чу тези думи, Камил не можеше повече да отрича пред себе си това, което вече знаеше от известно време — майка й умираше. Дните на престой в болницата си бяха отишли; сега тук бяха сестрите, които работеха на смени, а два пъти в седмицата идваше лекар от болницата. На Камил й стана лошо.

— Никой никога не би могъл да заеме мястото ти — каза тя със задавен глас.

Майка й вдигна крехката си ръка към бузата й.

— Винаги ще бъда ваша майка, независимо какво ще се случи. Но баща ти ще има нужда от помощ, за да се грижи за теб и сестра ти.

— Можем и сами да се грижим за себе си.

Майка й я изгледа с тъга.

— Знам, че можеш, сладката ми. Но това не означава, че трябва да го правиш. — Затвори очи и задиша плитко. — Тя е добър човек, Камил. Моля те само да й дадеш шанс. Заради мен. Ще го направиш ли?

Камил преглътна мъчително заради буцата, заседнала в гърлото й.

— Ще… ще се опитам.

По лицето на майка й разцъфна лека усмивка.

— Добре. А сега ела да ме целунеш за лека нощ. — Подаде й слабите си ръце, а Камил положи глава на гърдите й. От нея се излъчваше мирисът на лекарствата, подредени върху табли до леглото, а сърцето й пърхаше като птиче в гърдите. Тя погали Камил по косите и прошепна: — Моето голямо момиче. Знам, че винаги мога да разчитам на теб.

Когато най-после се отдръпна, Камил видя, че майка й е затворила очи. Стана и излезе на пръсти от стаята. Отиде в собствената си стая, легна на леглото и плака, докато заспа.

Сега, след всичките тези години, споменът извика сълзи в очите й. Никога не бе разказала тази история на Холи — сестра й бе прекалено малка по онова време — и докато сега й разказваше, Холи кимаше, че разбира.

— Да, има смисъл — каза, когато Камил млъкна. — Татко не би мамил мама, докато е жива. А след като вече я нямаше… — Гласът й заглъхна. Беше се замислила и между веждите й се бе образувала бръчица. — Е, предполагам, че Луиз е била… удобна.

— Питам се какво ли е станало с нея — зачуди се Камил.

— Кой знае? — Холи сви рамене и отхапа от кроасана си. — Може би се е върнала в Канзас и се е омъжила за зъболекар, родила му е деца. Сигурна съм, че вече е баба.

— Питам се още защо двамата с татко не се ожениха.

— Може би защото не я е помолил. Да си признаем, той не беше влюбен в нея. — Холи я погледна. — А ние бяхме подли с нея. Мисля, че и това може да има нещо общо.

— Аз не я мразех, но тя не беше мама. — Камил загледа как сестра й отново отхапва от кроасана си, как по покривката се посипват трохи, и добави замислено: — Всъщност за нас щеше да е по-добре, ако татко се беше оженил за Луис.

Холи спря да дъвче и я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сигурно се шегуваш.

— Напротив, сериозна съм. Тя не беше лош човек — продължи Камил. — А и щеше да е хубаво някой възрастен да се грижи за нас.

Холи остави остатъка от кроасана си в чинията и избърса мазните си пръсти в салфетката.

— Защо имам чувството, че не става въпрос само за Луис? — Говореше бавно, без да откъсва поглед от Камил.

— Защото е така — отговори Камил с въздишка. — Мислех за собствените си деца. Тревожа се какво ще стане с тях, след като… — Млъкна, като видя болката, изписана по лицето на сестра й. — Знаеш какъв е Едуард. Обожава ги, но… — Сви безпомощно рамене.

Ако се съдеше по това, как се бе грижил за тях миналата година, докато тя беше в болницата, не се знаеше какво може да се очаква. Като се беше върнала след пет седмици, бе открила, че хладилникът е празен, децата — недохранени и уморени, защото не си бяха лягали навреме. И не само това. Беше научила, че Едуард на няколко пъти бе закъснял да вземе Зак от тренировка по футбол, че беше забравил да подпише разрешителното за пътуване на Кира и тя стояла, обляна в сълзи, когато другите деца се качвали в автобуса за екскурзията, като напразно опитвала да се свърже с баща си. Не знаеше колко зле е било всичко, докато майката на най-добрата приятелка на Кира, Алексия, не беше позвънила с предложението момичето да остане при тях, докато Камил си стъпи на краката.

— Той ще се справи — каза Холи. — Просто не е свикнал с този вид отговорност.

— Децата не могат да чакат, докато някой свиква с отговорностите си. Ще е най-добре за всички, ако не му се налага да се справя сам.

— Какво, по-точно, имаш наум? — запита предпазливо Холи.

— Може би идеята на мама е била правилна, макар да бе избрала грешния човек.

— О, мили боже! — Холи ококори сините си очи. — Моля те, кажи ми, че не го мислиш сериозно!

Камил кимна бавно и си пое дълбоко дъх, преди да й довери:

— Искам аз да му намеря съпругата, от която ще има нужда. — Идеята се бе оформила постепенно в ума й през последната седмица и не я оставяше на спокойствие. Колкото и ужасяваща да беше, не можеше да я изхвърли от главата си.

 

 

Челюстта на Холи увисна, полепналите по долната й устна трохи я караха да прилича на дете, станало свидетел на бедствие. Но нямаше нищо детско в езика, който използва, когато се наведе и прошепна:

— Боже милостиви! Да не си изгубила шибания си ум?

Камил трепна, но отговори:

— Толкова ли е ужасно да искам да съм сигурна, че семейството ми ще бъде добре и след смъртта ми?

Холи поклати глава. Все още я гледаше с отворена от почуда уста.

— Не, но това отива прекалено далеч.

— Така ли? Холи, с това се занимавам. В това съм добра. Как мога да оставя нещо толкова важно на капризите на съдбата? Знаеш колко е безпомощен Едуард. Ако въобще се ожени отново, то ще е за тази, която е настоявала най-много. — Половината от жените, с които работеше, го харесваха — всеки би могъл да го забележи — но той винаги я гледаше с празен поглед, когато му обърнеше внимание върху това. А след смъртта й не само щеше да бъде безпомощен, щеше да бъде в траур. Всяка жена, която успееше да привлече вниманието му, трябваше да бъде упорита като питбул и да има характер, сходен на неговия. „Това ли искам за съпруга и майка на децата си?“

Холи продължаваше да клати глава.

— Не мога да повярвам, че обмисляш нещо подобно.

Устните на Камил се извиха в безрадостна усмивка.

— Това е най-странното с наближаването на смъртта. Мислиш за неща, които преди са били недопустими.

Изражението на сестра й омекна.

— А какво мисли Едуард?

— Той не знае. Още не съм стигнала толкова далеч. — Чакаше подходящия момент. Макар да имаше чувството, че той никога няма да настъпи. Решимостта й веднага се разколебаваше, когато си спомнеше шока, изписан по лицето на Едуард при новината, че тя умира. Гласът й потрепери: — Просто… о, Холи, толкова се страхувам. Не знам какво друго мога да направя.

Холи стисна ръката й и премигна, за да спре сълзите.

— Знам, че си уплашена. И имаш право. Но има неща, които дори ти не можеш да дирижираш. Първото е, че Едуард никога няма да се съгласи. Не съм виждала друг мъж, толкова предан на съпругата си.

— Знам. — Камил се чувстваше така, сякаш невидим обръч стягаше гърдите й. — Точно това го прави толкова трудно. — Егоистичната нейна част искаше Едуард да остане вечно в траур. Представяше си го в мъката му — самотна фигура в черно да броди сред блатата като Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Но това тук бе истинският живот. А животът бе сложен. — Не говорим за любов и романтика, а за задължения.

— Но с огромен потенциал — отбеляза мрачно Холи.

— Нещо такова. — Камил сведе поглед към ръцете си.

— Ами ако — предположи колебливо Холи — тази жена се влюби в него преди… — Преглътна и едва тогава продължи: — Невинаги можеш да предположиш как ще реагират хората.

Обръчът стегна още по-силно гърдите на Камил.

— Предполагам, че ще се наложи да поема този риск. Но жената, която ще избера, няма да бъде от типа, който ще се поддаде на подобни чувства. Не ме подценявай.

— Не за теб се тревожа — каза мрачно Холи, но погледът, който Камил й хвърли, я накара незабавно да отстъпи. — Добре, да кажем, че близостта е изключена. В такъв случай, защо да си правиш труда? Нали приятелите са за това?

— Да, но няма такъв човек, на когото той би могъл да се обади в два часа посред нощ. Нито такъв, който ще зареже всичко и ще дотича на минутата — отбеляза Камил. — Дори Хю, макар да е мил и любезен, не би могъл да запълни всички празнини.

— А аз какво съм, нарязан дроб ли? — отговори възмутено Холи.

— Не, разбира се, че не. Но ти ще имаш достатъчно работа.

— Просто ще имам бебе, няма да изчезна от лицето на земята.

— Знам. И повярвай, разчитам на теб. Очаквам да разглезиш децата ми.

Холи се засмя треперливо и протегна ръка към салфетката, за да попие сълзите си.

— Искаш да кажеш, че няма да се обърнеш в гроба, ако им позволявам неща, които ти си забранявала?

— Възможно е.

Холи издуха носа си в салфетката.

— Докато сме на темата, трябва да ти призная, че съм с Едуард и мисля, че преиграваш. Все още можеш да се откажеш от тази идея.

Камил поклати тъжно глава и промълви:

— Ти си свободна да вярваш в Божието провидение, но аз трябва да бъда реалистка.

Премълча за болката. Не призна, че последното, което искаше, бе между нея и съпруга й да има друга жена. Нямаше думи, които да изразят чувствата й, нито такива, които биха могли да убедят Холи. Знаеше само, че няма да позволи семейството й да се разпадне, след като имаше възможност да намери подходящия човек.

Не говориха повече. Изядоха кроасаните си и Камил плати сметката. Погледна часовника си, когато си тръгваха, и се изненада да види, че вече е време за обяд. Докато вървяха към станцията на метрото, Камил каза на сестра си за нефтения магнат, неин клиент, който ще долети от Хюстън, и че трябва веднага да тръгне към „Жан Жорж“, където ще обядва с него.

— Ако те интересува, ще ти кажа, че е неприлично богат. — Все още не се бе отказала да намери съпруг за Холи, която до този момент отхвърляше всичките й усилия.

— Не, благодаря. Нямам нищо общо с неприлично богатите, а само с неприличните — каза Холи с усмивка и постави длан на корема си. — Като говорим за това, не знаеш ли случайно колко е часът в Лондон?

 

 

На първата им годишнина Едуард я бе завел на вечеря в „Четирите сезона“. Камил щеше да помни дълго тази нощ. Колко красив бе той в най-хубавия си костюм и вратовръзка и колко елегантна се чувстваше тя в новата си рокля, която той бе настоял да си купи. Бе подложила на въпрос разумността да отидат в толкова скъп ресторант — тогава се издържаха от стипендията му и оскъдната й заплата на лаборант на половин ден — но той я бе уверил, че могат да си го позволят. Дори не мигна, като видяха цените в менюто, нито пък избра най-евтиното вино. След като се нахраниха, я заведе в „Сентръл Парк“, където се возиха на файтон — последната прищявка за вечерта. Едва тогава той й призна, че е продал колекцията си от джаз дискове, за да плати вечерята. Камил, дълбоко трогната, че е готов на такава саможертва за нея, едва не се разплака. Любовта, която изпитваше към него в онази нощ, не би могла да бъде по-силна.

Тази седмица щяха да празнуват двайсетата си годишнина. Едуард я бе предупредил да не прави никакви планове и бе казал с намигване, че иска да я изненада. Камил можеше само да се надява, че това няма да включва пътуване със самолет. Имаше време, когато нищо не би й харесало повече от пътуване до Париж или Рим за един романтичен уикенд, но сега просто не й беше до това. Химиотерапията бе лека, но тя усещаше ефекта й. Нямаше апетит и се уморяваше лесно.

Изпита облекчение, когато взетата под наем кола в нощта на годишнината им потегли към Петдесет и втора улица, а не към летището. Минути след това спряха пред ресторанта „Четирите сезона“.

— Спомнил си си — каза, наведе се и го целуна по устните.

Той се усмихна. Изглеждаше доволен от себе си.

— Дори запазих същата маса.

— До басейна? Как успя?

Усмивката му се стопи, а в погледа му имаше лек укор.

Разговорът им след това бе напрегнат. Камил само разбъркваше яденето с вилицата си и дори бутилката шампанско не успя да я развесели. Знаеше, че има късмет със съпруга си, който бе достатъчно сантиментален да помни щастието, което бяха преживели като наскоро женени, но това само й напомни какво бе изгубила… и какво още щеше да изгуби. Дори да успееха да се върнат там, откъдето бяха започнали, времето им изтичаше. И нито един от двамата не можеше да направи нищо.

Настроението й се подобри малко, когато отидоха в „Сентръл парк“, за да се качат отново във файтона. Сгушила се в съпруга си под одеялото, дадено им от файтонджията, тя позволи на ума си да блуждае. Беше ранна пролет и цветчетата се сипеха около тях като розови снежинки. През върховете на дърветата надничаше пълната луна, която плаваше по небето над високите сгради на „Сентръл паркуест“. Чуваха се само тропотът на копитата и далечният шум от уличното движение.

— Съвършен завършек на една съвършена вечер — въздъхна тя доволно.

— И дори още по-съвършена, защото все още притежавам колекцията си от компактдискове — отговори той с приглушен смях. „И теб“, добави мислено.

— Все още ми е трудно да повярвам, че си позволил на жена да застане между теб и Чарли Паркър — подкачи го тя.

— Не която и да е жена. — Той я гледаше с нежност. — Което ми напомня, че имам нещо за теб. — Извади кутийка за бижута от джоба на палтото си и й я подаде. — Честита годишнина, мила!

В кутийката имаше нежна златна верижка с диамантена сълза. Красива, но също така извикваща болезнени спомени. Обръчът стегна още по-силно гърдите й и Камил едва успяваше да си поеме дъх. Докато Едуард закопчаваше верижката около шията й, тя си го представи да прави същото за дъщеря им някой ден. Кира, приготвяща се за първия си бал или за сватбата си, а на шията й — същата огърлица.

— Прекрасна е — каза едва чуто.

— Съжалявам, че пръстите ми са толкова студени — извини се той, защото тя трепна. — Съвършено — обяви, когато тя се обърна, за да види как й стои верижката. — Иска ми се да можех да си позволя такава на първата ни годишнина. — Тогава й бе подарил сребърна гривна, купена от уличен търговец, но за нея бе по-скъпа от всичките бижута, които й бе подарил след това. — Но щеше да ми се наложи да продам единия си бъбрек.

Тя се засмя.

— Само безнадежден романтик би стигнал до нещо толкова крайно.

— Нима казваш, че не съм романтичен?

— Не. Само, че не си безнадежден.

Замълчаха, всеки потънал в спомените си.

— Радвам се, че успяхме да го направим за последен път — прошепна тя, когато тръгнаха обратно към Сентръл парк уест.

Съпругът й замълча, но тази тишина не бе уютна като предишната. Тя усещаше напрежението в мускулите му, докато седеше сковано до нея, втренчил поглед в мрака. Когато най-после проговори, бе тихо и напрегнато:

— Не е задължително да е последният. Можем да имаме още годишнини.

— О, Едуард — въздъхна тя: — Не казвам това, за да те нараня. Просто избирам да не живея в измислен свят.

— Знам срещу какво си изправена. Защо, мислиш, си направих целия този труд? Исках тази вечер да бъде специална, защото не знам дали… — Гласът му заглъхна със задавен звук.

Тя погали огърлицата и усети как гърлото й се стегна.

— Аз не ти купих нищо. Съжалявам.

С внезапно движение, което я изненада, той я притисна към себе си и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Ти си всичко, което искам. Не разбираш ли? Без теб нищо друго няма значение.

Тя се притисна в него, борейки се със сълзите, преди неохотно да се отдръпне.

— Обичам те, Едуард. Повече, отколкото предполагаш. Но съм обречена от болестта. Знаеш какво означава това: каквото и да направя, шансовете да оцелея са равни на нула. — Направи пауза и го погледна право в очите. — Искам да те помоля за още нещо, скъпи. И молбата ми е огромна.

Той я изгледа предпазливо. „Вероятно мисли, че ще го накарам да прекъсне мъките ми, когато дойде моментът.“ Но тя щеше да го помоли за нещо повече — да си представи живота без нея. Той отговори тихо:

— Знаеш, че ще направя всичко за теб.

Тя почувства вина, но беше за негово добро, макар той да не го виждаше по този начин.

— Помниш ли за какво говорихме преди? — запита тя колебливо.

Той кимна, а на лицето му още по-ясно се изписа предпазливост.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но все още няма жени, които да се редят на опашка, за да станат следващата мисис Константин — опита да се пошегува той.

Тя взе ръката му в своята, преплете пръстите си с неговите и стисна силно. О, господи, толкова беше трудно!

— Точно за това исках да говоря с теб. Не искам да си сам, когато настъпи моментът.

— Казах ти, че няма да имам предубеждения. Какво повече искаш? — отговори той.

— Искам аз да намеря жената за теб.

Той я погледна втренчено. На лицето му беше изписан същият ужас, който бе видяла и при Холи, когато й бе съобщила за идеята си. Но тук имаше още и гняв. Накрая той избухна:

— Това да не би да е някаква шега?

Камил настоя:

— Моля те, само ме изслушай. Знам как звучи, но не е, каквото мислиш. Не предлагам да… да имаш любовница. Нищо подобно. Говоря за жена, която ще ти бъде приятелка, ще ти помага с децата. Не очаквам да се влюбиш веднага. Просто… Ако някога се ожениш отново, искам тя да бъде специална — такава, каквато заслужаваш.

— Нямаш ми доверие, че мога сам да вземам решенията си, така ли?

— Не съм казала това. Само… — Гласът й заглъхна.

— Вероятно това е рискът да съм женен за жена с твоята професия — продължи той все така гневно. — На никого не е спестено вмешателството ти в живота му.

Тя се сви като от удар.

— Да, вярно е, че съм добра в професията си. Ако положението беше обратното и бях дошла при теб за операция, която да спаси живота ми, нямаше ли да направиш всичко по силите си?

— Не виждам как можеш да правиш подобно сравнение. — Долови едва потиснатия гняв в гласа му. — Ти говориш за игра с човешкия живот, не за спасяването му. И кой така изведнъж те е издигнал до ролята на бога?

— Какво ти пречи поне да се срещнеш с нея?

— Нея! Искаш да кажеш, че вече си я избрала?

— Не, разбира се, че не. Никога не бих го направила без твоето разрешение.

— Е, как бих могъл да ти откажа, когато поставяш нещата така? — отговори саркастично той.

— Нима е по-голяма лудост от това, че сключихме брак във време, когато нямахме и пукната пара? — настоя тя. — Всички казваха, че сме прекалено млади, че трябва да изчакаме, докато завършим. Но ние не ги послушахме. Бяхме твърдо решени, макар това да означаваше да живеем на тясно и в компанията на хлебарки.

— Престани.

— Искам да кажа…

— Просто… млъкни. — Очите му мятаха мълнии. — Исках тази вечер да бъде специална за нас. — Погледът му се спря на кутийката за бижута, паднала между двете седалки, той я взе и с едно-единствено гневно движение я запрати в храстите край пътя. Камил видя мъката му, когато отново я погледна. — Защо си толкова загрижена да ме пробуташ на друга?

Камил поклати тъжно глава, докато гледаше човека, с когото бе живяла двайсет години.

— Обичам те с цялото си сърце — каза. — Но аз умирам.

Той мълча толкова дълго, та тя помисли, че няма да отговори. Накрая въздъхна дълбоко и каза с глух глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец.

— Знам.

Глава 5

— Как се чувствате днес, мистър Сзегеди? — запита Едуард.

Възрастният му пациент приличаше на Йода от „Междузвездни войни“, както стоеше свит на стола. Главата му, покрита с бяла коса — толкова рядка, че се виждаше кожата — изглеждаше прекалено голяма за смаленото му тяло. Старият човек отговори едва чуто с дрезгав глас:

— Не толкова добре.

— Колко време мина от операцията? — Мистър Сзегеди вдигна два пръста. Ръката му трепереше силно. — Две седмици? — Бавно кимане в отговор. — А помните ли колко време бяхте с дихателна тръба?

Старецът сви рамене. Съпругата му отговори вместо него:

— Няколко часа може би. Не помни чак толкова. Беше ти тежко, нали, Георги? — каза тя високо на съпруга си, който имаше проблеми не само с говора, но и със слуха. Старицата напомняше на Едуард за баба му със зачервената си кожа, високите скули и с унгарския акцент. Имаше нещо красиво в начина, по който движенията на двамата съпрузи се сливаха — синхрона на двама души, живели толкова дълго заедно, че бяха се превърнали в едно цяло.

Опита се да си представи Камил на тази възраст, с посребрена коса и бръчки, но не можа. Отново му дотежа — вече познато тегло.

— Кога загубихте гласа си, мистър Сзегеди?

Отговори отново съпругата му:

— Веднага след операцията. Преди това говореше толкова много, че не можеше да му затвориш устата! Нали така, Георги? — Потупа с любов съпруга си по рамото. Едуард виждаше тревогата, изписана на лицето й, и се усмихна, за да я успокои.

— Загуба на речта не е нещо необичайно след смяна на клапа — обясни. — По време на операцията гласните струни се разместват, което може да причини временната им парализа. Не мога да кажа колко ще продължи, но обикновено се оправя. Нека погледна… — Кимна на Дев, новия стажант, който в момента му беше помощник. Дев приложи местен анестетик, преди внимателно да вкара тръбичка в носната кухина на пациента. След минута гледаха гласните му струни на компютъра на екрана и диагнозата се потвърди.

Скоро мистър и мисис Сзегеди вървяха към вратата на кабинета му, старицата стискаше в ръка листчето с името и номера на терапевта, който трябваше да се погрижи за гласните струни на съпруга й. Едуард подаде папката на помощника си и го запита дали мистър Сзегеди е бил последният от пациентите му за сутринта.

Дев кимна в отговор. Той бе пакистанец с крехко телосложение и заразителна усмивка. Бе известен с добрата си работа.

— Пациентът за два часа отложи прегледа, а следващият е в два и четирийсет минути — информира го Дев и се усмихна. — Свободен сте почти два часа. Късметлия.

Късметлия? Едуард не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал късметлия, но отговори весело:

— Ако късметът ми се задържи, може би ще успея да накарам стареца да заложи част от милионите си. — Днес щеше да обядва в клуба „Никбокър“ с Лайъм Макфейл, бивш негов пациент и потенциален донор за клиниката „Уест Харлем“, където Едуард работеше два следобеда в седмицата.

— Това може да се окаже прекалено. Чух, че е костелив орех.

— В такъв случай може би трябва да бъдеш мой пратеник — пошегува се Едуард. Дев бе също така известен с чара си.

— Не, благодаря. Той ще ме изяде за обяд.

— Като говорим за това, никакво пропускане на обяда повече — заповед на лекаря. Хората ще помислят, че шефът ти е робовладелец.

Дев напомняше на Едуард какъв бе самият той на тази възраст — болезнено амбициозен. Не че се беше променил много. Не беше нещо необичайно Едуард да вдигне поглед, да види, че навън се е стъмнило, и да осъзнае, че цял ден не е хапвал нищо. Дев само се засмя.

— Те вече си го мислят.

Минути по-късно Едуард излезе от сградата, в която беше кабинетът му, и тръгна към Нервно-психиатричния център. Имаше свободен половин час преди обяд и се канеше да се види със стария си приятел и учител Хю Либерман. Още не беше казал на Хю лошата новина за Камил. Искаше първо да овладее чувствата си — нещо, което до този момент не се беше случило. Не можеше да преодолее гнева и разочарованието си. Като лекар, разбираше решението на Камил да не търси по-нататъшно лечение, но като съпруг — не. Да, шансовете бяха минимални. Но как бе възможно тя да не иска да се бори за живота си? Беше се борила преди. Защо не и сега?

Като че ли това не бе достатъчно лошо, та говореше и за желанието си да му намери втора съпруга. Сякаш му бе станала непозната само за една нощ. Камил, която познаваше и обичаше, никога не би поискала това от него. Не се съмняваше в мотивите й — тя вярваше, че това е за негово добро и в интерес на децата им. Но какво говореше за брака им? Защо тя не искаше да се насладят на оставащото им време? Разбираше страховете й за децата — беше изгубила майка си на четиринайсет, а баща й се беше оказал неспособен да се грижи за тях — но това оставяше горчив вкус в устата му. Камил искрено ли вярваше, че той ще се окаже неспособен като баща й? Исусе! В същото време го гризеше чувство за вина, защото знаеше, че не е безукорен като родител.

Изплува спомен, който сякаш доказваше непригодността му: Камил лежи в болницата, децата са гладни, а той, Едуард, стои в кухнята и глупаво гледа замразения хамбургер. Канеше се да го извади да се размрази, преди да тръгне за работа същия ден, както и да купи продукти на път за вкъщи, да вземе прането от пералнята и да напише чек за екскурзията на дъщеря си. Но не беше свършил нищо. В резултат разполагаха само с храната, която Камил беше сложила във фризера. Нямаше скоро да забрави примирението, изписано по лицето на тогава тринайсетгодишната му дъщеря, която бе влязла в кухнята в този момент — изражението й казваше, че не очаква нищо повече от него, но въпреки това го обича. Тя не направи никаква забележка, само протегна ръка към купа менюта на доставки за вкъщи и запита:

— Пица или китайска храна?

На Едуард му харесваше да мисли, че би могъл да се справи и по-добре с отглеждането на собствените си деца, да докаже, че е по-добър от бащата на Камил и Холи. Но дали не се заблуждаваше? Мисълта го накара да вдигне яката си и да забърза по тротоара, сякаш въздухът изведнъж бе станал леденостуден.

 

 

„Харкнес Павилиън“ беше част от няколко разпръснати сгради, съставляващи медицинския комплекс на болницата „Колумбия“. Едуард бе напрегнат, когато стигна до Нервно-психиатричния център и взе асансьора до петия етаж. Хю говореше по телефона, когато влезе в кабинета му.

Едър мъж, седнал зад масивно бюро с гледка към Ийст ривър. Хю му се усмихна и затвори телефона. Едуард бе в екип с доктор Хю Либерман, когато той дойде тук като стажант, и между двамата се бе образувала здрава и трайна връзка. Хю бе най-мъдрият човек, когото Едуард познаваше — впечатление, което малко се разваляше от факта, че изглеждаше като типичния луд психиатър: имаше коса като на Айнщайн и проницателни сини очи, обрамчени от бръчици.

— Какво се е случило, приятелю? — запита. — Не те виждам със седмици, а ето те сега и си унил като никога. Каквото и да те гризе, явно зъбите му са остри.

Едуард сви рамене и се опита да омаловажи нещата:

— Всеки ли, който влиза през вратата ти, трябва да има проблем? Не може ли човек да е унил без причина?

Хю го изгледа внимателно: Едуард имаше вид така, сякаш не беше спал от седмици. Не каза нищо. Стана от стола и разчисти от книгите и брошурите другия, който бе срещу бюрото му.

— Седни, седни. — Беше едва средата на деня, но на вратовръзката му вече имаше петно, а реверите на сакото му бяха посипани с пърхот или пудра захар от поничките, които консумираше с дузини. — Как си напоследък? Как е Камил? — запита, подпрял се на бюрото си, затрупано с книги и учебници. Организационната система на Хю като че ли бе контролираният хаос, но той можеше веднага и без никакво затруднение да издърпа от купа точно онова, което му трябва. — Рут каза онзи ден, че е крайно време вие двамата да дойдете на вечеря.

— С удоволствие. Но… нещо се случи. — Едуард бе преднамерено неясен, но старецът остана на мястото си, повдигнал въпросително вежди и в очакване да продължи. Едуард знаеше, че няма смисъл. Въздъхна. — Камил… Ракът се разпространява.

Видя мъката, изписана по лицето на стареца.

— Разбирам. — Хю прокара длан през сивата си коса. — И заради това ли ме избягваш? — Срещаха се всяка сряда, за да играят бадминтон в спортния клуб на Хю, но Едуард все си намираше извинение през последните няколко седмици.

— Не съм казал не само на теб, но и на никого другиго.

— Колко лошо е?

— Много.

— Дявол да го вземе — измърмори Хю на себе си и поклати глава. Като психиатър, беше свикнал да не показва чувствата си, но сега не можеше да ги скрие. Обичаше Камил и беше като чичо за Кира и Зак. Докато майка им беше в болницата, Хю и съпругата му Рут им бяха като изпратени от бога: носеха им домашна храна и водеха децата в къщата си в Райнбек през уикендите. — Какво лечение препоръчва лекарят й?

— Доктор Хокинс казва, че втора трансплантация на стволови клетки е единственият й шанс, а приятелката ми Мич от „Слоун Кетъринг“ потвърждава мнението му. Но няма смисъл, страхувам се. — Разочарованието се надигаше в него, докато обясняваше на приятеля си, че Камил е решила да не се лекува, макар това да е единствената й надежда.

Хю кимна замислено, но не показа с нищо дали одобрява или не избора й. Каза само:

— Сигурен съм, че не й е било лесно да вземе решение.

— Да. Е, аз изобщо нямах думата. — Едуард си спомни колко безпомощен се бе чувствал, докато бе гледал как баба му бавно умира. Беше се заклел никога вече да не позволи това да се случи с любим човек. А ето го, години по-късно, отново с вързани ръце.

— Знам, че и на теб не ти е лесно — каза Хю тихо. — Ако мога нещо да направя…

— Моли се. Само това ни остава.

— Никога не подценявай силата на молитвата, приятелю. — Хю бе дълбоко вярващ евреин и на вратата на кабинета му имаше медуза. Но беше също така лекар, което пролича във въпроса му: — А какво ще кажеш за клинична пътека? Има ли нещо, което си струва да се проучи?

— Разбира се — отговори мрачно Едуард. — Но не и в момента. — През последните няколко седмици беше прекарал всеки свободен момент в телефонни обаждания и търсене в Интернет, но без резултат. — Не съм се отказал, но ако ще излезе нещо, то трябва да е скоро. — Нямаше нужда да казва, че времето изтича.

— Познавам някои хора. Мога да поразпитам — предложи Хю. — Междувременно, ако имаш нужда да поговориш, знаеш къде да ме намериш.

— Какъв е смисълът от приказки? Тя вече е решила. — Едуард сведе поглед към ръцете си и видя, че са свити в юмруци. Опъна пръсти, но бяха сковани — сякаш бяха в това положение от известно време. Поклати глава и каза с горчивина: — Отказва да се вслуша в гласа на разума. Като че ли иска да умре. И дори обмисля да избере следващата ми съпруга. — Последното бе преувеличение — бяха само обсъдили възможността — но постигна желания ефект. Веждите на Хю се стрелнаха нагоре.

Дори Хю, който бе чувал какво ли не като психиатър, не можеше да си представи нещо толкова абсурдно като предложението на Камил. Вероятно го интерпретира като невярно твърдение, предизвикано от крайно разочарование, защото единственото, което каза, беше:

— Не е необичайно за хората в последния стадий на неизлечима болест да намират утеха, като знаят, че съпругът им отново ще намери щастието след смъртта им. — Не знаеше обаче, че ако Едуард бе преувеличил, то не бе с много.

— При нея е нещо повече. Не забравяй — тя си изкарва прехраната с това.

— Разбирам — каза Хю и смръщи вежди. — А има ли намерение вие двамата да…

— Не. Господи, не! — Едуард побърза да изясни. — Отношенията ще бъдат строго платонични. Нещо като наемане с възможност за покупка — каза с горчивина. — Така, както го вижда Камил, или ще умра от мъка, или ще се превърна в закоравял вдовец.

Хю се почеса по главата, а на лицето му се изписа мъка, но бързо възстанови обичайната си деловитост.

— Няма еднозначен начин да се справиш с неизлечима болест — каза с премерен тон. — Имал съм пациенти, отказващи да приемат неизбежното. Те твърдо вярват, че лек ще бъде открит. Други приемат, че ще умрат, но чувстват нужда да контролират всичко.

„Камил е от тях“, помисли си Едуард. Когато се бе върнала на работа след двете раждания, оставяше на бавачката толкова подробен списък с инструкции, че можеше да послужи за ръководство при отглеждане на деца. А преди всяко делово пътуване или престой в болницата купуваше храна, достатъчна за десетчленно семейство. Вече беше купила всичко и за бебето на Холи.

— Камил няма да спре дотук — каза той. — Тя ще дирижира всичко… и от гроба.

Хю се усмихна многозначително. Преди няколко години се бе обърнал към нея по повод свой племенник, който на четирийсетгодишна възраст не показваше никакво желание да се задоми, за голямо отчаяние на сестра си. Камил се бе впуснала в действие и след шест месеца някога заклетият ерген вървеше по пътеката в църквата.

— Може би щеше да е друго, ако имаше какво да я разсее — каза, след като помисли малко.

— Какво предлагаш?

— Кога за последен път сте били във ваканция само двамата?

Едуард се замисли за лъскавите брошури, които накрая бе изхвърлил. Ако преди бе виждал пътуването като възможност, сега го виждаше просто като копнеж. Освен това, „романтичната“ ваканция щеше само да засили усещането, че в брака им вече нямаше искра. Двамата със съпругата му не бяха правили секс толкова дълго, че не можеше да си спомни кога бе последният път. Камил обикновено беше прекалено уморена, а той не беше настоявал. Освобождаваше фантазиите си само под душа. Затваряше очи, докато се насапунисваше, и си представяше как бавно и сладко люби съпругата си. Когато се бяха оженили, не можеха да се насладят един на друг — трябваше само леко докосване с пръсти или многозначителен поглед, за да излязат от киното насред прожекцията или да се измъкнат от някое парти. Беше охладнял не защото съпругата му вече не беше привлекателна за него, а защото основното, което изпитваше, бе желанието да я защити.

— Не мисля, че втори меден месец е отговорът — каза уморено.

— Не е задължително да бъде бягство — каза Хю. — Важното е да намерите нещо, което да интересува и двама ви, за да чувствате, че сте прекарали добре последните си дни.

— Например?

— Това трябва да решите вие, не аз. Но ако искате мнението ми, предлагам да я изслушаш — посъветва го Хю. — Дори да не виждаш смисъл. Дори да ти се струва лудост. В това има сила, приятелю. Дори може би ще откриете нещо, за което и двамата да сте съгласни.

— Искаш да кажеш, да се съглася с налудничавите й планове? — попита саркастично Едуард.

— Ако не нещо друго, поне в него ще бъдете заедно — каза Хю.

 

 

Едуард беше в кабинета си и телефонираше на родителите си в Милуоки всяка неделя. Винаги пресмяташе времето така, че да са си и двамата у дома, но в онази неделя, третата в месеца, откри, че се надява да му отговори телефонният секретар. Нямаше късмет. Баща му вдигна на второто позвъняване.

— Здравей, дете. Какво има при вас?

— Почти нищо — излъга Едуард. — Ти как си, татко?

— Не зле, не зле. Гърбът ме боли малко, но като се изключи това, нямам други оплаквания.

Както при почти всички, заети в бирената индустрия, гърбът на Васил Константин го болеше от вдигането на тежките варели в продължение на дълги десетилетия.

— Какво казва лекарят? — запита Едуард.

— Иска да се оперирам. Като че ли мога да си позволя да лежа цели шест месеца — каза раздразнено. Васил работеше на половин работен ден като охрана. Беше прекалено горд, за да приеме помощта, която синът му му предлагаше. Приемаше само самолетните билети, които Едуард им изпращаше, за да им гостуват. — Болката може да върви по дяволите — изруга баща му.

„Каквато майката, такъв и синът“, помисли си Едуард, спомнил си за баба Клара. Само че в момента нямаше сили да спори с баща си. Имаше по-големи проблеми. Макар че иронията не му убягна — отказът на съпругата му да се съобрази с лекарите просто бе продължение на онова, с което трябваше да се справя през целия си живот.

— Как е мама? Взема ли си лекарствата? — запита.

— Разбира се, разбира се. Лекарите казват, че не е нищо сериозно. Просто старост.

— А почива ли си, както казва лекарят й!

— Познаваш майка си, може да седи неподвижно само в църквата. — Васил се засмя гърлено. Пушеше по две кутии цигари на ден, докато не ги отказа по настояване на съпругата си, но гласът му все още беше дрезгав като на човек с лоша простуда. — Как са децата? Как е Камил?

— Всички са добре. — Едуард затвори очи и започна да масажира с палец и показалец мястото над дясната си вежда, където се съсредоточаваше главоболието. Говориха още няколко минути — за времето в Милуоки, кои от роднините им бяха болни или очакваха дете и кой ще спечели шампионата по футбол следващата година.

Когато Едуард най-после помоли да разговаря с майка си, Васил му каза:

— Тя е у мисис Дубиески. Отби се да я нагледа на връщане от литургията. — Спомни си, че по-възрастната съседка на родителите му наскоро бе паднала и си бе счупила бедрената кост. — Ще й кажа да ти се обади, когато се върне.

— Не, недей. Аз ще опитам отново по-късно — каза Едуард и хвърли поглед към отворената врата на спалнята им. — Камил още спи. Не искам телефонът да я събуди.

— Не е болна, нали?

Тъй като цял живот бе ставал преди пукването на зората, Васил продължаваше да става рано и след пенсионирането си, затова според него всеки, който спеше след девет часа сутринта, беше болен. Но не можеше да си представи колко зле беше. Едуард почувства как раменете му се стягат, а досадното главоболие пуска корени като противен бурен, но продължи да говори спокойно:

— Неделя е, татко. Хората спят до късно в неделя.

— Другите, да, но не и твоят старец. Денят, в който няма да стана със слънцето, ще е този, в който ще ме изнесат в ковчег.

Баща му се засмя, а Едуард трепна.

— Не говори така, татко.

— Защо? Всички трябва да си отидем по някое време.

Едуард побърза да смени темата.

— Чуй, татко, не знам дали ще успеем да ви дойдем на гости тази година. Имаме доста работа. — Далеч от жестоката истина. — Защо да не ви изпратя билети и да дойдете двамата с мама? Може би това лято. Ще отидем в къщата на плажа. — Това можеше да бъде последната им възможност да видят Камил, преди да остане прикована към леглото. При тази мисъл гърлото му се сви.

— Разбира се, няма проблеми. Майка ти ще се радва.

Едуард се замисли за по-щастливите дни, когато децата им бяха още малки и играеха във водата на плажа, близо до къщата им в Саутхемптън; за тях двамата с Камил, всеки с по едно дете в скута си, седнали около лагерния огън през нощта; как четиримата се разхождаха по плажната ивица, а Кира и Зак пищят от радост. Пое си дълбоко и беззвучно въздух и издиша бавно.

— Чуй, татко, трябва да затварям. Бих извикал децата на телефона, но те закусват. — Друга лъжа. Бяха закусили и в момента играеха компютърни игри, заети единствено да увеличават сбора си от точки. Истината беше, че иска да сложи край на разговора. Главата му пулсираше от болка, а стомахът му гореше от двете чашки кафе, които бе изпил на гладно.

— Добре, разбира се, предай им целувки от дядо им. И кажи на малкия разбойник, че следващия път ще гледаме бейзбол по телевизията, независимо дали му харесва или не. — Баща му отново се засмя гърлено.

Едуард затвори. Чувстваше се по-депресиран от всякога. Защо не бе казал на баща си истината? „Защото все още се надяваш на чудо“, отговори вътрешният му глас. И също така, защото родителите му, убедени католици, които вярваха повече на религията, отколкото в медицината, може би щяха да подкрепят Камил в решението й. А той не искаше да я окуражава.

През открехнатата врата на кабинета си виждаше как Камил се размърдва в съня си. Страхуваше се да не я безпокои, затова стана да я затвори, но ръката му остана върху бравата и някакъв импулс го накара да излезе в коридора. Влезе в спалнята, стъпките му бяха приглушени от дълбокия килим. Мигове по-късно — докато стоеше и гледаше заспалата си съпруга, сбърчила чело дори в съня си — миналото и настоящето се изправиха едно срещу друго, а той остана помежду им.

 

 

Беше на тринайсет, когато баба Клара се разболя. Тя отказа да отиде на лекар, а когато накрая се съгласи, то беше само за да се потвърди дълбоката й вяра, че медицината е безсилна да направи нещо повече от това да зашива рани и да намества счупени крайници. „Каква полза има от лекарите?“, казваше тя. Не правеха нищо, а вземаха цяло състояние. Тя разчиташе на народната медицина.

— Това ще накара отокът да спадне — каза на Едуард, когато той беше на девет и една рана на ръката му се инфектира, а баба му налагаше мястото със зелеви листа. Друг път, когато един от съседите им получи инфаркт, тя му занесе бурканче изсушени люти пиперки и му каза да сложи щипка на езика си, ако почувства болка в гърдите (по-късно мистър Янович каза, че е опитал и че е имало ефект).

Едуард си представяше съвсем ясно баба Клара — суха жена с твърда къдрава коса и тъмни очи, с кръгло лице, дълбоко набръчкано. Усмивката й бе лъчезарна въпреки липсващите зъби. Вървеше по-бавно заради възрастта си, но все така помагаше на всеки, който имаше нужда. Когато не вареше някаква отвара, от която цялата къща миришеше, тя готвеше превъзходни ястия — caltaboshi или подправеното с чесън stufat de miel, или яхнията, от която устата се пълнеше със слюнка и която носеше името tochitura moldoveneas са все ястия от родната й Молдова.

Помнеше как седеше в скута й, когато бе много малък, а тя му пееше румънски приспивни песнички. От нея се носеше мирис на прах за пране или на цигари. Преди да дойде в Америка, когато все още живееше в Румъния, тя познаваше страната на мечтите само от филмите, прожектирани в киното на селото, и затова английският й изобилстваше с изрази от онази епоха.

— Здравей, кукличке — поздравяваше тя жените от квартала, които й носеха прането си.

Веднъж мистър Соколовски, поляк, собственик на магазина на ъгъла, я видя да приближава и се скри в склада си, но от собствен опит научи, че няма начин да се избегне стихията, позната като баба Клара. Когато след известно време подаде глава, видя, че тя обучава жените как да избират продуктите, като показва недостатъците в неговите.

— Ако искате восък, елате да го остържете от пода ми в кухнята. Ако искате плодове, отидете при мистър Сантанджело по-надолу по улицата. — Бе истинско светотатство да препоръчва магазина на италианеца пред този на източноевропееца, но тя не даваше и пукната пара.

Баба Клара, висока едва метър и петдесет и шест, бе неудържима. Но дори тя бе безсилна пред заболяването на бъбреците, което накрая отне живота й. Нито нейните лекове, нито хапчетата на лекарите помогнаха.

Тя отслабваше с всеки ден и Едуард виждаше това с нарастващо отчаяние.

Сега Едуард гледаше спящата си съпруга, а мисълта, че тя може да умре, бе непоносима.

Камил обикновено ставаше първа сутрин и закусваше, преди другите да са се събудили. Но снощи не бе спала добре. Беше се събудила няколко пъти заради това, че непрекъснато се въртеше и мяташе, а веднъж дори бе извикала насън. Дори сега, когато бе дълбоко заспала, свитото й на кълбо тяло му подсказваше, че не сънува приятни сънища. В гърлото му заседна буца. „Ако само можех да направя нещо.“

 

 

Сякаш бе произнесъл мисълта си на глас, тя се размърда и отвори очи. Като видя съпруга си, застанал до леглото й, веднага се разсъни. Той изглеждаше така тъжен и измъчен! Не можеше да понесе да го вижда такъв. Само ако можеше да облекчи товара му! Копнееше да го утеши — този мъж с отпуснати рамене и зачервени очи. „Няма да ти позволя да се изправиш срещу бъдещето сам, любими. Мога да ти помогна.“

Седна в леглото и присви очи заради слънчевата светлина, която се процеждаше между пердетата.

— Колко е часът?

— Единайсет без четвърт. — Той седна до нея и приглади косата й назад. От дневната през коридора долитаха звуците от някаква компютърна игра — скърцане на спирачки и свистене на гуми като при катастрофа.

Тя изстена.

— Защо не ме събуди?

— Реших, че имаш нужда да си починеш. Беше доста неспокойна снощи.

— Съжалявам. Попречих ли ти да се наспиш?

— Не — отговори той, но тя знаеше, че това е лъжа. Изглеждаше уморен.

Постави длан на бузата му.

— Ти си добър съпруг.

— Опитвам се. — Усмихна й се. — Какво ще кажеш за закуска в леглото?

Заболя я, като видя какви усилия полага той.

— Прекрасна идея. Но в момента имам по-силна нужда от душ.

— Какво ще кажеш да излезем тогава? — предложи той. — Децата вече закусиха, но съм сигурен, че няма да възразят, ако купим палачинки.

— Знаеш ли какво ще ме направи дори по-щастлива?

— Какво?

— Ако дойдеш с мен в петък.

— Защо, какво ще има в петък?

— Срещата за този месец. — Видя как изражението му помръква, и побърза да изясни, за да няма никакви недоразумения. — Просто реших, че ще е хубаво. Не прекарваме много време заедно. — Освен това, щеше да придобие представа как тя работи. Никога не бе присъствал на срещите и беше гост само на няколко сватби. Не защото не уважаваше професията й, а просто защото нямаше представа какво върши тя. В затвореното общество, в което бе израснал, винаги някой познаваше прекрасно момиче или момче, подходящо за нечий син или дъщеря, така че нямаше нужда от професионалисти като нея. Никога не го беше изказал на глас, но тя знаеше, че го безпокои, когато клиентите й се обаждаха за морална подкрепа. Той ги смяташе за невротици. Може би, ако видеше колко са мили, щеше да бъде по-отворен за идеята…

— Благодаря, но ще пропусна — каза той, преди да е успяла да довърши мисълта си.

— О, Едуард! — замоли го тя. — Какво ще ти стане, ако дойдеш само веднъж?

 

 

Едуард си помисли, че ако пътят към ада е павиран с добри намерения, то върху паветата със сигурност ще бъдат издълбани думите „само веднъж“. Знаеше, че ако се съгласи, няма да му се размине само с една вечер. Доколкото познаваше Камил, тя вероятно вече имаше предвид някоя жена. А щом не можеше да накара Мохамед да отиде при планината…

Отвори уста да каже, че няма начин, после си спомни съвета на Хю. Нима искаше да прекарат в спорове оставащите й дни? Може би наистина щеше да е по-добре, както имаха обща цел. Не искаше някой ден да погледне назад с желанието да бе постъпил различно, нито да допринася за нещастието на съпругата си. Може би мисълта, че ще си отиде от този свят, щеше да бъде по-поносима за нея, ако знаеше, че семейството й няма да бъде като лутащо се без компас.

Или — хрумна му нова мисъл — какво ще стане, ако все пак приведе плана си в действие и осъзнае, че е сгрешила?

Но все още се колебаеше. В миналото, когато двамата с Камил имаха разногласия за нещо, обикновено успяваха да постигнат компромис. Този път обаче не можеше да има компромис. Той не искаше да разкъсва връзката си с нея, а тя настояваше да му даде свобода. Къде бе златната среда?

Глава 6

Анджи д’Амико бе израснала с убеждението, че е уникална само в едно отношение — не притежаваше нито един от талантите на по-големите си сестри. Не бе музикално надарена като Розмари, нито бе атлетична като Сюзън. Не притежаваше красотата на Джулия (което можеше да се сметне за талант, като се имаше предвид как Джулия се грижеше за външния си вид като за оранжерийно цвете), нито интелигентността на Франсин, която бе спечелила пълна стипендия за Северозападния. Анджи можеше единствено да готви.

— Анджи, направи ми услуга и започни да приготвяш вечерята — казваше майка й всеки път, когато имаше други грижи или когато трябваше да прибере някоя от сестрите й след училищни занимания. И Анджи белеше картофи или вареше макарони, режеше зеленчуци и тъй като майка й винаги закъсняваше, обикновено приготвяше изцяло вечерята. С течение на времето, семейството й започна да очаква това от нея.

— Анджи! Кога ще е готова вечерята? Гаджето ми ще бъде тук всяка минута! — питаше високо Джулия, за да надвика шума от сешоара.

— Анджи, ще приготвиш ли малко повече храна тази вечер? Ще дойдат някои от съотборниците ми — молеше я Сюзън, докато прекосяваше кухнята на път за тренировка по футбол.

— Господи, Анджи, не риба отново! Ще мирише из цялата къща — оплакваше се Розмари, докато свиреше на пианото.

— Ако само се стараеше толкова с домашните си задачи — казваше Франсин и клатеше глава.

Ако бащата на Анджи не се оплакваше или не я молеше за нещо специално, то беше само защото едва ли забелязваше какво има в чинията си, стига да беше топло и в големи количества. Единствено майка й бе благодарна.

— Моята малка готвачка. Какво щях да правя без теб? — казваше тя и целуваше Анджи по бузата.

Анджи нямаше нищо против. Харесваше й да готви. С времето започна да изпълнява и по-сложните рецепти от готварските книги — агнешки хапки със сметана, пиле по ориенталски, раци. Научи се да приготвя перфектно ориза всеки път, да не загаря яденето, а бисквитите й бяха така бухнали и хрупкави като тези от картинките. Използваше пресни подправки вместо изсушени. Десертите й бяха импровизирани — сладки, пайове и торти, покрити с маслен крем и сметана. В последната година от гимназията, когато приятелите й решаваха в кой колеж да постъпят, Анджи мечтаеше за училище по готварство.

Не след дълго тя усвои техники като mire poix и brunoise и се научи как правилно да задушава, сотира и приготвя сосове. След като завърши кулинарния институт, започна работа и през следващите десет години напредна от готвач на сосове до редовен готвач и после до главен готвач в различни ресторанти в Манхатън. И през цялото време мечтаеше как някой ден ще отвори собствен ресторант. Но без финансова подкрепа мечтата си остана просто мечта. И така, на трийсет, тя се захвана с кетъринг. Оттогава бяха минали осем години и тя нито веднъж не бе съжалила за решението си. Работеше дълги часове и често бе по-заета, отколкото й харесваше, но поне сама си беше шеф и имаше свободата да създава собствени блюда, вместо да изпълнява тези на другите.

Един от най-редовните й клиенти бе агенцията „Харт“. Тя осигуряваше храната за месечните им срещи през последните три години. И, повече или по-малко, участваше в тях, след като нейна приятелка я заведе веднъж там като гост. Анджи веднага бе харесала привлекателната и представителна жена, която бе домакин на събитията. След като Камил, научила с какво се занимава, я бе запитала какво мисли за поднесената онази вечер храна, Анджи не се посвени да каже мнението си и да й връчи визитната си картичка.

Камил й хвърли поглед.

— „Кейтърд афеър“. Харесва ми. И веднага мога да кажа, че храната ви ще е идеална за тази тук тълпа.

Анджи бе доволна от показания интерес и също така заинтригувана от възможностите.

— А откриват ли онова, което търсят? — запита и огледа привлекателните, с добро финансово състояние самотници, които бяха на нейната възраст или малко по-възрастни, заети във весели разговори.

— Повечето, да. Ако знаят какво търсят — отговори Камил.

— А ако просто нямаш късмет в любовта? — По онова време Анджи беше зарязана от Тери, готвача на сосове в „Лангустин“, последния ресторант, в който бе работила. Преди него бе имало цяла редица разочарования: Бен, месарят, който лесно можеше да извие врата на теле, но не умееше да общува; красивият Дарий, който се оказа бисексуален (беше го заловила в леглото с друг мъж); Дани Озбърн, темпераментният готвач, който бе разбил сърцето й, когато бе приела работа в ресторант в Лос Анджелис, и който я бе уведомил за решението си по електронната поща. В това число дори не влизаха момчетата, с които бе излизала в гимназията.

— Вярвам, че сами създаваме късмета си. Особено в любовта. — Красивата жена вдигна чашата с вино към устните си и Анджи забеляза златната халка на пръста й. Очевидно знаеше какво говори от лична, както и от професионална гледна точка.

— Каква е тайната? — запита Анджи с нехаен тон, за да не видят в нея потенциален клиент.

— Няма тайна — каза Камил. — Обикновено става въпрос да си отворен за възможностите. Понякога при мен идват хора с толкова дълъг списък с изисквания, че никой не би могъл да ги удовлетвори. А веднъж една жена ми каза, че избраният от мен мъж би бил идеалният за нея само ако няма мустаци.

— А ти какво отговори?

— Казах й или да го приеме с мустаци, или да го помоли да ги обръсне.

Анджи се засмя.

— Не подбираш думите си, а?

— За това ми плащат. Казвам им онова, което приятелите им няма да им кажат.

— А какво, ако човек не знае какво търси?

— Повярвай ми, ще разбереш, ако не преставаш да опитваш.

Камил отиде да се погрижи за другите си гости, а Анджи остана да се чуди дали ще намери сродната си душа и дали ще я познае, когато я срещне. И заключи, че макар точният човек да бе някъде наблизо за повечето от търсещите, ако не и за всички (беше виждала достатъчно срещи през последните три години, за да бъде убедена в това), тя вероятно нямаше да намери подходящия съпруг. Не беше открила човек, когото да обича достатъчно, че да се обвърже, а на трийсет и осем шансовете определено бяха малки. Освен това, бракът не беше всичко. Поне доколкото можеше да види. Всичките й сестри бяха омъжени и макар да нямаше да го признаят и след милион години, от случайните им забележки Анджи знаеше, че според тях пропускат нещо. Франсин, с трите си деца, последното от което още с памперси, и работата си на преподавател в средно училище, бе винаги уморена и раздразнителна; Розмари и съпругът й посещаваха редовно брачен консултант; Сюзън вършеше всичко с неуморима енергия и виждаше как мечтаната спортна кариера бяга пред очите й (напоследък стъпваше на игрището само когато тренираше отбора на сина си по футбол), а опитите на Джулия през последните десет години, през които имаше двама съпрузи, да забременее я бяха направили дори още по-грижовна към външността й (ако не можеше да има бебе, то, по дяволите, щеше да е най-сексапилната домакиня в квартала!); макар онова, което граничеше с мания, да бе смекчено от грижата за двете малки момиченца, които бе осиновила при втория си брак.

Родителите на Анджи бяха още един пример. Те вече не правеха секс, а майка й като че ли не се тревожеше особено от това. Анджи се чудеше дали и тя щеше да се чувства по същия начин, ако всяка нощ спи до един и същи мъж в продължение на четирийсет години. И ако, на всичкото отгоре, бе като баща й, който разтърсваше цялата къща с хъркането си и имаше повече косми на гърба си, отколкото на главата си. Дали тази продължителна и дълбока интимност не пораждаше ако не презрение (родителите й бяха предани един на друг), то поне по-малко задоволство? Ако бе така, би предпочела да остане сама.

Не, тя не съжаляваше за нищо. Имаше работата си, семейство, с което бе близка, и добри приятели. Искаше да има собствени деца, но бе решила, че това, както и съпруг, не й е дадено. Радваше се на племенниците си и на децата, които учеше да готвят в младежкия център „Бедфорд-Стайвесънт“, където преподаваше на доброволни начала — Раул, Хулио, Джърмейн, Трешон и Даарел, Тамика, Денис и Чандра. От какво повече имаше нужда?

На срещите на агенция „Харт“ се задоволяваше с ролята на мухата на стената. Докато подреждаше чиниите или обикаляше с подносите, можеше да наблюдава танца на ухажването от безопасно разстояние — жени, които получаваха вниманието на мъже, от които не се интересуваха, ако се съдеше по отегчените им изражения, и мъже, които тайно се съревноваваха, докато уж бъбреха нехайно. Забелязваше кои гости си тръгваха сами за домовете си в края на вечерта и кои бяха с партньор. Мълчаливо се радваше, когато двама души бяха заедно и очите им блестяха, а понякога трябваше да сдържи неодобрението си, когато дочуеше как някой мъж глупаво цитира дочута някъде забележка: „Никога няма да вкараш жена в леглото си по този начин!“.

Странно, но външността нямаше голямо значение. Разбира се, на всяка месечна среща се открояваше някоя красавица, но повечето не бяха красиви или дори привлекателни. Помощничката на Камил бе въплъщение на неписаното мото на агенцията: Не трябва да си принцеса, за да намериш принц. Дара не бе красива, но с комбинацията от стил, сексапил и дързост, можеше без никакви усилия да накара всеки мъж да яде от ръката й. От другата страна на везните бяха красавиците, които, след като предизвикваха първоначален интерес, догаряха като свещи, и красавците, които биваха подминавани заради мъжете с чар.

Нямаше установени правила, както бе научила Анджи.

Човек трябваше просто да излезе от черупката си и да се надява на най-доброто. Камил беше добра в работата си — човек можеше да го види само докато я наблюдаваше как разговаря с хората — но най-често ставаше въпрос да си на точното място, в точното време. Където беше и Анджи в първия петък на месец май, когато видя висок и неустоимо привлекателен мъж, който веднага я накара да забрави за болката в краката и тежкия поднос, който носеше.

Стоеше сам до бюфета, отпиваше от питието си и се опитваше да не се набива в очи. „Няма никакъв шанс“, помисли си тя. С тъмните си очи, чупливата черна коса, посребрена на слепоочията, мургавата кожа и красивото лице имаше толкова шанс да се смеси с тълпата, колкото тропическа риба да не изпъква сред обикновените. Веднага забеляза, че е нов. Не беше го виждала преди, а такова лице не се забравяше.

Анджи нямаше навик да започва разговор с гостите на месечните сбирки, но докато оставяше подноса, запита непознатия:

— За първи път ли ви е?

Той се обърна към нея и се усмихна глупаво.

— Толкова ли е очевидно?

— Имам тренирано око — каза тя, като сниши глас и докосна с пръст крайчеца на окото си.

Той се засмя.

— Очевидно това не е единственият ти талант — каза той и посочи огромното количество храна, което тя и персоналът й се канеха да поднесат. — Сигурен съм, че има и превъзходен вкус, освен превъзходен вид.

Комплиментът му стопли Анджи.

— Не мисля, че ще бъдеш разочарован — каза, уверена в способностите си в единствената област, в която бляскавите жени не можеха да й съперничат. — Между другото, препоръчвам патладжаните involatini. Това е най-доброто ми блюдо.

Той се усмихна с толкова лъчезарна усмивка, че тя премина през нея като топъл нож през масло. От толкова близо забеляза, че очите му са по-скоро кехлибарени, отколкото кафяви, че веждите му са тъмни и гъсти и в момента са извити нагоре. С благородното чело, силната брадичка и чувствената уста изглеждаше… като истински принц. Нямаше други думи, с които да го опише.

— Ти трябва да си Анджи. — Подаде ръка и стисна здраво нейната. — Едуард-Константин. Радвам се да се запознаем. Съпругата ми ми е разказвала много за теб.

Съпругата му? Анджи усети как сърцето й се свива, макар да подозираше, че няма шансове с него, дори да беше свободен.

— Женен си? — каза весело и безгрижно. Преди да е успял да отговори, тя продължи: — Извини ме, че го казвам, но мисля, че си сбъркал мястото.

Усмивката му стана по-широка.

— Аз съм съпругът на Камил — обясни.

— О! — Да, в това имаше смисъл. Естествено бе Камил да е омъжена за такъв красавец. Анджи се усмихна лъчезарно. — Е, аз също съм чувала много за теб. — Не беше съвсем вярно — двете с Камил общуваха главно чрез електронна поща, а на месечните срещи обикновено бяха прекалено заети, за да говорят — но все пак знаеше достатъчно. — Лекар си, нали?

Той кимна, а тя си помисли: „Мама много ще се зарадва“. Последната и най-голяма надежда на Лорета д’Амико бе да доживее да види най-малката си дъщеря да върви по пътеката в църквата. Ако Анджи се омъжеше за лекар, майка й щеше да помисли, че е умряла и е отишла в рая. „Защо не срещнеш някой мил и прекрасен човек?“, все казваше тя. Имаше предвид мъж, който носи костюм и вратовръзка, а не бяла готварска престилка, и който не бе покрит с белези от порязвания, изгаряния и с татуировки.

Едуард се наведе напред и й довери:

— Не казвай на никого, но съм тук по принуда. — Погледът му се стрелна към съпругата му, която носеше червена рокля с презрамки и бъбреше с една от гостенките — висока брюнетка, която приличаше на модел. Изражението му веднага стана мрачно, сякаш облак бе преминал през него. — Не обичам партитата.

Това обясняваше защо не го бе виждала преди, но не и защо се бе съгласил да дойде на тази среща.

— Аз също не ги обичам много — каза. — Напомнят ми за времето, когато бях на двайсет и ходех просто за да пия алкохол.

— За човек, който не обича партитата, сигурно присъстваш на много такива — отбеляза той.

— Да, но е различно, когато са част от работата ти. Поне не се събуждаш на другата сутрин с махмурлук. Краката ме болят, но не се оплаквам. Макар че — добави горчиво, оглеждайки тълпата, която се трупаше край бюфета, — ако си търсех съпруг, щях да се чувствам като дете пред витрината на сладкарница.

— Значи на правилното място, но с неправилната професия? — подкачи я той.

— Нещо такова. Само че, както казах, не си търся съпруг. — Той повдигна вежда, а тя продължи да обяснява: — Имам четири сестри и всичките са омъжени, но не всичките щастливо. По-скоро ще умрат, отколкото да го признаят — толкова много обичат да ме гледат надменно — но ако трябва отново да се омъжат… — Сви рамене. — Просто избягвам грешките, които те не искат да са допускали.

— Не всеки брак е нещастен.

— Така е, но риск винаги има. Никога не се знае на какъв човек ще попаднеш.

— Не е, като да спечелиш от лотарията. Трябва да полагаш усилия.

— Доколкото мога да видя, на някои хора им се налага да поработят наистина упорито. — Анджи долови потиснати чувства в погледа му и побърза да каже: — Но, хей, какво знам аз? — Обърна се и погледна през прозореца. Наетият най-горен етаж в сградата на бивша фабрика в Западен Челси имаше прозорци от пода до тавана на двете стени. От мястото си тя виждаше пейзажа от другата страна на река Хъдсън чак до Ню Джърси. По-близо до брега, отразената светлина от сградите разкриваше останките на стария кей, подаващи се от водата като развалени зъби. — Нали знаеш поговорката: „Винаги шаферка, никога булка“. Това съм аз. Не защото никога не съм хващала букета, но защото предпочитам да остана сама, отколкото да имам нещастен брак.

— А никога ли не си искала да имаш деца? — запита той.

Анджи отново го погледна. Едуард се усмихваше и от усмивката му коленете й омекваха. Недоверието, което я предпазваше да се направи на глупачка с привлекателните мъже — и особено с женените — се бе стопило.

— Разбира се, че съм искала. Но имам племенници. Малки зверчета, всичките до едно — добави тя и се засмя с обич. — Тортите за рождените им дни ми създават много работа. Налага се да приготвям всички тестени изделия предпочитани от семейството ми — обясни със смях, като видя въпросителния му поглед.

— Не мога да си представя живота без деца. — Изражението му омекна, докато й разказваше за сина и дъщеря си. — Кира е на четиринайсет, а Зак е типичното деветгодишно момче с ожулени лакти и колене. Могат да бъдат и много досадни понякога, но по-често се питам как е възможно да имам такъв късмет.

— Имаш късмет и с удивителната си съпруга — напомни му тя.

— Да. — Погледът му се стрелна към Камил. Тя блестеше в червената рокля и с кестенявите си къдрици на фона на светлата й, почти прозрачна кожа. Всеки мъж би се гордял да нарече такава жена своя съпруга. И все пак, странно, изражението на съпруга й беше тъжно.

— Хей, добре ли си? — Анджи го докосна по лакътя.

Той премигна и срещна погледа й, а усмивката се върна на устните му.

— Какво? Да, добре съм. Просто се замислих за нещо. — Не каза нищо повече.

Анджи изпита странна необходимост да го утеши. Което би било доста неловко, тъй като едва се бяха срещнали. Можеше да я помисли за безочлива или да реши, че го сваля. И затова постъпи така, както в такава ситуация би постъпило всяко уважаващо себе си момиче.

— Защо да не ти донеса чиния храна? — предложи. — Изглеждаш така, сякаш хапването ще ти се отрази добре.

 

 

Още с влизането си тук Едуард бе разбрал, че е направил грешка. Вместо нежната музика, която се носеше от тонколоните, той чуваше как оркестърът свири оглушително, докато „Титаник“ потъва. Стомахът му се сви при мисълта за предстоящата вечер на приказки с гостите, които, както подозираше, бяха само прелюдията към истинската работа, с която Камил щеше да се захване. Докато го запознаваше с клиентите си, той правеше усилия да бъде мил, а в същото време искаше да се измъкне възможно най-бързо. Но се беше съгласил да дойде, а беше човек, който държи на думата си, така че продължи стоически да понася всичко.

Една жена привлече вниманието му — изумително привлекателна брюнетка в ушит по поръчка черен делови костюм, който бе в пълен контраст с вечерните тоалети на останалите жени. Беше висока поне метър и осемдесет, но не се притесняваше от височината си, ако се съдеше по десетсантиметровите токчета, които бе обула. Извисяваше се над плешивия мъж, с когото разговаряше. Мъжът изглеждаше смачкан и бе ясно защо. Тя бе истинска красавица с тънката си фигура и екзотичната си външност — високи скули и зелени като смарагди очи, които изпъкваха на златистата й кожа. Предположи, че е отчасти азиатка. Изглеждаше му позната. Дали не я бе виждал някъде? Може би в някое списание или на рекламен плакат.

Тя улови втренчения му поглед и го изгледа над плешивата глава на почитателя си. Очите й сякаш казваха: „Не се отдалечавай. Ще дойда при теб веднага, щом се освободя от този тук“. Едуард осъзна, за свое огорчение, че е създал погрешно впечатление. Това му напомни за истинската причина, поради която беше тук. Е, поне според Камил, защото красавицата вероятно бе избраницата на Камил за неговата следваща съпруга. Отново съжали, че е дошъл. „Какво съм си мислил, по дяволите?“

Жените, които срещна тази вечер, бяха красиви, но той не се интересуваше от нито една от тях. За него те бяха като картини в музей, на които се възхищаваш, но не притежаваш. Нито пък желаеш. Имаше очи единствено за съпругата си. Жената в черния делови костюм се раздели с плешивия си почитател и тръгна към Едуард, но отклони за малко поглед и той се възползва от възможността да се смеси с тълпата.

 

 

Кат Фишър почти бе решила да пропусне срещата. Късна новина я бе задържала до края на смяната й и не бе имала време да отиде до дома си и да се преоблече. Щеше да се откаже, ако не бе толкова ядосана на Натали, секретарката.

Тя размахваше пръстена си с евтин индустриален диамант из новинарската стая и разказваше историята как годеникът й го скрил в плика с китайска храна. Кат едва се сдържа да не отвори уста от изненада.

Нямаше нищо против момичето — Натали бе приятна и мила. Но защо тя? Не беше красива, нито дори особено интересна. Как беше успяла да се сгоди, докато Кат, заради която коленете на мъжете се огъваха още щом влязат в стаята, беше все още без съпруг? Дали защото тя не желаеше да се задоми и да се установи на едно място? Или имаше нещо погрешно в нея, някакъв скрит недостатък…

Иронията бе в това, че едва напоследък бе поискала да се омъжи. Женитбата означаваше да се установиш на едно място, а не можеше да си го позволи в ранните години на кариерата си. Беше прекалено заета да се катери по стълбицата, което означаваше да работиш дълго и упорито. Беше започнала в Сакраменто — шест месеца като младши редактор за една от местните новинарски агенции. След това бе прекарала две години в Абилен, където постигна първия си голям успех, след което се премести в Бъфало, после — в Маями и накрая — в „WSB“ в Атланта. Едва когато стигна до върха като репортер номер едно в „WABC“ в Ню Йорк сити, спря, за да си поеме дъх и да се концентрира върху личния си живот. Само за да открие, че няма такъв и че животът не спира, докато ти правиш кариера. На трийсет и девет, предизвикваше все същия силен интерес у мъжете, но те бяха или вече женени и търсеха нещо за забавление, или пък бяха така обременени, че не желаеше да поддържа връзка с тях.

Стресна се, когато преди три години лекарката й я бе предупредила:

— На твоята възраст имаш по-малко от петдесет процента шанс да забременееш. — Доктор Бергман бе пределно откровена. — Като станеш на четирийсет, шансовете ще бъдат дори още по-малки. Съжалявам — беше добавила, като бе видяла ужаса и тъгата, изписани по лицето на Кат. — Но фактите са такива. По-добре да знаеш сега, отколкото да съжаляваш по-късно.

— Но това със сигурност не се отнася за мен — възрази Кат. — Погледни ме! Работя като луда и мога да пробягам маратон, за бога! Познавам жени, които са наполовина на моята възраст, а не могат да стигнат дори до петата миля.

— Това не е надбягване, Кат — каза тихо лекарката. — Външността невинаги отразява действителното състояние на организма.

— Искаш да кажеш, че вече излизам от детеродна възраст? — Кат, която почти никога не плачеше — гледаше на плача като на проява на слабост — откри, че е на ръба да избухне в сълзи.

Доктор Бергман кимна.

— Това е само един начин да се погледне на въпроса. Не го казвам, за да те тревожа, но ако искаш деца, не можеш да отлагаш.

— Но аз дори нямам съпруг!

— Това може да почака. Биологичният ти часовник не може.

Доктор Бергман я потупа успокоително по ръката. Кат обаче не можеше да бъде утешена. Как би могла да се отпусне, когато бе заплашена да остане без деца — нещо, за което почти не бе мислила през годините, освен когато дойдеше месечният й цикъл.

В същия онзи ден трябваше да обядва с жена, която бе срещнала във връзка с материала, който готвеше за жени, изпълнителни директори на водещи компании. По време на обяда Сюзън Лонгмайер спомена, че е срещнала съпруга си чрез агенция за запознанства, и Кат бе изумена. Сюзън бе красавица и умна, имаше магистърска степен от „Харвард“. Защо, за бога, трябваше да плаща на някого, за да й намери съпруг?

— Трябва да й се обадиш. — Кат се пошегува, че трябва да опита, тъй като късметът й не иска да проработи, и Сюзън постави визитна картичка в ръката й. — Няма да ти навреди.

Кат едва се сдържа да не сбърчи отвратено нос: с какво това е по-различно от Match.com? За нея, да търсиш съпруг по Интернет, бе последната проява на депресията.

— Знам какво си мислиш. — Сюзън се усмихна, прочела мислите на Кат. — Но не става въпрос за отчаяние, а да се стесни кръгът. Не е срамно да ползваш услугите на агенция, нали? Все едно да ходиш на делови срещи, но с цел да се намери идеалният съпруг.

— Не искам да звуча надменно, но има много мъже, които горят от желание да излязат с мен — отговори Кат с откровеност, каквато би могла да прояви само пред друга, също толкова красива и желана, жена.

— Моята първа реакция беше като твоята — каза Сюзън. — Мислех, че агенциите са само за хора, които не могат сами да си определят среща с противоположния пол. Но, господи, грешах. — Извади телефона си и показа на Кат снимката на съпруга си, висок метър и осемдесет и шест русокос красавец, със сини очи и тяло, за което сякаш специално бяха ушити тесните дънки, които носеше. Беше кардиолог, участвал в младостта си в олимпийския отбор по ски. В свободното си време, когато двамата със Сюзън не караха ски в Гщаад и не се гмуркаха до Големия коралов риф, той предлагаше доброволно услугите си на „Лекари без граници“.

Кат позвъни в агенция „Харт“ веднага, щом се прибра. Срещна се с Камил няколко дни по-късно и само след няколкоминутен разговор със стилната и енергична делова жена беше готова да подпише. Първият мъж, с когото Камил я срещна, бе четирийсет и две годишен аналитик на име Даниъл Сайдс: привлекателен, с гъста коса и силен интелект. Кат бе леко впечатлена, когато по време на вечеря той спомена, че е член на „Менса“. Но при третото споменаване на „Менса“ се отегчи и се отказа. После дойде ред на Кенет, архитекта, който живееше в къща мечта, която някога бе делил със своята съпруга мечта. Едва когато Кат го заведе на гости при приятелката си Гретхен, която имаше тригодишно дете, което невинаги използваше гърне, и то се напишка върху панталоните на Кенет, тя узна, че той не е готов да създаде семейство и не е така нетърпелив да има деца, както да си намери съпруга. Стивън Реслър бе най-голямото разочарование. Четирийсет и две годишният финансист изглеждаше обещаващ, когато дойде да я вземе за първата им среща. Вечерта бе доста напреднала, когато той започна да говори за бившата си съпруга, към която очевидно още изпитваше чувства, и нейният интерес се изпари. След като той плати сметката, тя му благодари за прекрасната вечер и се втурна към дома си.

И ето я сега отново тук. По-рано вечерта се бе сблъскала с Даниъл Сайдс, който си бе пуснал козя брадичка, но бе надут и самодоволен както винаги. Изпита облекчение, когато се разделиха след обичайната размяна на любезности. Той очевидно не хранеше лоши чувства. Това като че ли определи тона на вечерта. Тя обикаляше и разговаряше с различни мъже, но искри не прелитаха. Не изглеждаше възможно най-добре и го знаеше. Не й помагаше това, че бе в костюма, с който ходеше на работа — по-подходящ за стъпалата пред съдебната палата, отколкото за парти. Единственият интерес, който предизвика, бе този на плешивия брокер, който буквално се залепи за нея. Едва когато събираше кураж да го отпрати, видя привлекателния мъж, който заслужаваше и втори поглед. И тя не само го гледаше, а дори ахна, защото го позна.

Това беше той. Мъжът, когото винаги си бе представяла до себе си в своя сватбен ден. Висок и толкова красив, че дъхът й буквално спираше, с ниско подстригана тъмна къдрава коса и очите на Джордж Клуни, които в момента бяха приковани в нея. По гърба й полазиха тръпки на приятно предчувствие. Запита се каква ли е историята му. Разведен? Вдовец? Или, като нея, заклет ерген, поддал се на романтичната надежда? Каквото и да беше, умираше да се срещне с него.

За нещастие, докато се отърве от плешивия брокер, той бе изчезнал някъде. По дяволите! Можеше само да се надява, че не е вече с друга жена. Обходи тълпата с поглед и накрая го видя до бюфета. Тръгна нататък и се сблъска с Камил. Кат не изгуби нито секунда, а веднага го посочи.

— Кой е той? — запита.

— Имаш предвид Едуард? — Камил погледна в указаната от Кат посока. — О, страхувам се, че е…

— Не ми казвай — изстена Кат, с което не й даде да довърши. — Зает е. По дяволите, такъв ми е късметът.

Камил се усмихна.

— Ако това е някаква утеха, не е на пазара от доста време. Току-що отпразнувахме двайсетата си годишнина.

Кат отново ахна, но този път от разочарование.

— Той е твоят съпруг? — Побърза да скрие разочарованието си, макар да бе закъсняла с двайсет години. — Е, изглежда, че умееш да избираш.

Камил я потупа по ръката.

— Той не е единственият. Просто бъди търпелива. Поне още малко.

— О, имам време — отговори саркастично Кат с мисълта за бързо намаляващите й яйцеклетки. — Макар че с каквато скорост се развиват нещата, май ще платя сватбата си от първата си пенсия.

Усмивката на Камил угасна за миг и Кат забеляза колко е уморена. Изглеждаше още и тъжна, което я изненада. На Кат не й бе хрумвало, че и тя може да има проблеми. Но преди мислите й да продължат в тази посока, Камил отново стана весела.

— Имай ми доверие. Отдавна съм в бизнеса, а още никой не си е поискал парите обратно.

Камил отиде да обърне внимание и на другите гости, а Кат забеляза тъгата в очите й едва в последния момент. Можеше само да се чуди защо. Дали нямаше общо с великолепния й съпруг?

 

 

Анджи подреди чиниите на подноса и направи знак на Едуард. Благодарен да избегне голямата тълпа, той я последва първо в коридора, а после и в кухнята, която бе пълна с картонени кутии, храна и чинии. Трябваше да отместят някакви кутии, за да могат да седнат. И така, докато тя се суетеше наоколо, а сервитьорите влизаха и излизаха, той се нахрани. Напоследък нямаше много апетит, но всичко имаше превъзходен вкус и изведнъж се оказа много гладен. Когато накрая се засити, възкликна:

— Мили боже! Къде се научи да готвиш така?

Анджи се усмихна така лъчезарно, сякаш й бе направил най-големия комплимент на света.

— В кулинарно училище, както обикновено. Помогнаха и виковете на главните готвачи в ресторантите, където съм работила. Има ефект, повярвай ми, когато огромен татуиран мъжага размахва нож под носа ти. — И тя показа с палец и показалец на какво разстояние от лицето й е бил размахван ножът.

Загледа я как поръсва със сирене поредната порция патладжан involatini. Не беше бляскава като много от жените, с които се бе срещнал тази вечер. Не беше гримирана, ако се изключеше червилото, а единственото й бижу бяха златните обеци топчета. Лъскавата й кестенява коса бе прибрана в конска опашка. Беше облечена в обикновена памучна бяла блуза, черни панталони и зелени обувки с равна подметка. Но може би я намираше привлекателна точно защото тя не искаше да впечатлява. Забеляза луничките по носа и бузите й, които й придаваха младежки вид въпреки фините бръчици в ъгълчетата на очите: най-красивото нещо у нея — огромни и тъмни, обрамчени с гъсти мигли, очи на италианска кинозвезда. Но усмивката й му подейства най-силно — усмивка, която го караше да изпитва надежда без никаква причина и беше като светъл лъч в тъмна стая.

— А ти противопостави ли им се някога? — запита той.

— Не, по дяволите. Известна съм с безразсъдството си, но не съм самоубийца.

— Първата ми година на лекар-стажант бе същата — спомни си той. — Или се закаляваш, или те сдъвкват.

— Или придобиваш добри умения с ножа — каза тя. — Хирург ли си?

— Не. Защо?

— Имаш ръце на хирург.

Едуард сведе поглед към ръцете си, поставени свободно върху масата, и сякаш видя ръцете на дядо си. Бащата на баща му бе дърводелец. Като момче, Едуард обичаше да го гледа как работи, как сръчните му загорели ръце милват дървото, докато го обработват с инструментите.

— Мислех дали да не стана хирург — каза. — Но това щеше да означава още четири години в университета. Човек трябва да дръпне чертата някъде, в противен случай никога няма да види семейството си.

„Не че ги виждам достатъчно и сега“, помисли си. Една от сервитьорките, грациозна жена с мургава кожа и зелени очи, с коса, сплетена на малки плитчици, прибрани в кок на тила, надникна и се забави достатъчно, че Анджи да я представи.

— Едуард, това е Клео. Ако искаш да знаеш тайната за успеха ми, гледай нея. — Клео се усмихна лъчезарно, поздрави и излезе с подноса, подреден от Анджи.

— И така, какъв лекар си? — Анджи отново посвети вниманието си на Едуард.

— Уши, нос, гърло. Основно. — Беше отоларинголог, но повечето хора не знаеха значението на думата, затова той рядко я използваше.

Тя сложи кафе в кафе машината.

— Е, сега знам на кого да се обадя, когато ме заболи ухо. Макар да не помня кога за последен път ходих на лекар. Не знам дали съм по природа здрава, или е така, защото не мога да си позволя да боледувам.

Едуард изпита мъка, защото се сети за Камил.

— Бъди благодарна — каза.

Тя вероятно бе доловила тъжната нотка в гласа му, защото го погледна така настойчиво с тъмните си очи, че той изпита лека тревога.

— Виж — каза тя накрая, — не ме познаваш, така че не е моя работа, но виждам, че си… напрегнат. Мога ли да направя още нещо за теб? Мисля, че имаше бренди някъде тук.

Той се запита дали наистина е толкова очевидно, или тя бе по-проницателна от другите. Беше обезоръжен от искреността й и истинската й загриженост.

— Не бих отказал чашка бренди — каза.

Тя го дари със заразителната си усмивка, после извади бутилка и две чаши и наля по пръст бренди във всяка. Подаде му едната и се чукнаха.

— Наздраве! — каза тя.

Той отпи няколко глътки. Усети, че по тялото му се разлива топлина, а напрежението в мускулите му се стопи.

— Благодаря — каза. — Вече се чувствам по-добре.

— Това лекарство е добре известно на италианците — каза тя, стана и се подпря на барплота. — Нямам нищо против лекарите, но храната и виното обикновено са най-доброто лекарство за всички болести. И така, Едуард — запита, след като пресуши чашата си, — разговаря ли ти се? Отново казвам, че не е моя работа, така че се чувствай свободен да откажеш.

— Заради Камил е — довери й той за своя изненада. Брендито му беше развързало езика. Или може би това имаше нещо по-общо с присъствието на Анджи, което бе като слънчев лъч в студен зимен ден. — Не знам дали ти е казала, но тя има здравословни проблеми.

Усмивката на Анджи се стопи, заменена от истинска загриженост.

— Съжалявам да го чуя. Нищо не ми е казала. За трите години, в които се познаваме, не съм я чула нито веднъж да се оплаква. Дори когато имаше рак. — Направи пауза и ахна. — О, мили боже! Това ли е? Не е излекувана? — Той кимна мрачно, а нейното лице се сгърчи от мъка. — Когато запитах какво се е случило, реших, че може би си имал отвратителен ден в работата си. Не съм си и представяла… — Гласът й заглъхна, а лицето й почервеня. — Не исках да засегна толкова болезнена тема.

— Всъщност за мен е облекчение, че мога да поговоря с някого — каза той. — Не сме казали на много хора.

Тя колебливо запита:

— Каква е прогнозата?

— Не е добра.

— Господи, толкова съжалявам. — В очите на Анджи блестяха сълзи.

— Не е като смъртна присъда — побърза да добави той, за да окуражи по-скоро себе си, отколкото нея. — Все още не сме изчерпали всички възможности. — Не беше се отказал от надеждата, че съпругата му ще се вразуми, макар всеки изгубен ден да намаляваше шансовете й да се излекува.

— Сигурно е трудно.

— Така е — съгласи се тихо той. — По-трудно е за нея, отколкото за мен.

— Тя как го приема?

— Проявява удивително самообладание.

— Тя е забележителна — каза Анджи. — Честно, не знам как го прави. На нейно място, щях да бъда изгубена. Когато съм под напрежение, аз готвя. Веднъж сготвих такова количество храна, че трябваше да поканя всички от сградата, където живея. И то само защото глупавата ми сестра реши да си направи лифтинг на лицето и едва не умря на операционната маса.

— Добре ли е сега?

— Добре е — каза Анджи и махна с ръка. — Джулия казва, че преживяването я е излекувало от всякакви желания за пластична хирургия, но ще повярвам, когато го каже и на шейсет. Макар да се надявам, че е искрена в твърдението си, защото не искам да преживее отново същото. Един съвет — никога не приготвяй сос „Маринара“, когато си разтревожен. Гледката не е приятна, повярвай ми.

— Е, но поне имаш с какво да отвлечеш мислите си. — А какво му оставаше на него, освен горчивината?

Тя постави длан върху неговата и нежно каза:

— Вие сте двама и това е много важно.

При това напомняне, той скочи на крака.

— Трябва да се върна при Камил. Сигурно се чуди какво ме е задържало. — Но откри, че не му се тръгва. Присъствието на Анджи го успокояваше. Бяха се срещнали току-що, но му се струваше, че я е познавал през целия си живот.

— Благодаря. Беше много мила — каза и пое дланта й, която бе малка, но силна като самата Анджи.

— За мен бе удоволствие. — Тя извади визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Виж, ако някога имаш нужда от нещо, не се колебай да се обадиш. Работя по всяко време и можеш да се свържеш с мен дори когато всички останали спят. — Усмихна се невесело. — Понякога разговорите помагат.

Едуард бе свикнал жените да му дават телефонните си номера. Според Камил съпругът й не забелязваше проявата на интерес, но в действителност той само се преструваше, защото се смущаваше. Сега обаче не ставаше въпрос за това. Анджи се държеше толкова естествено. Но още докато прибираше картичката в портмонето си, знаеше, че няма да й се обади. Съпругата му можеше да получи погрешно впечатление.

Усмихна се мрачно на иронията и се върна на партито.

Глава 7

— Имам подходящ за теб човек.

Жената, която седеше срещу Камил в суши и грил бара „Синята панделка“, където обядваха, я изгледа въпросително.

— А кой е казал, че търся? — отговори, но Камил долови интереса й. И видя надежда в сиво-зелените очи на Елиз Озгуд.

Камил се усмихна, за да я успокои.

— Сигурно си разбрала, когато ти се обадих, че поканата за обяд е по-скоро делова.

Елиз кимна бавно.

— Добре. Слушам те.

— Малко е, хм, деликатно. — Камил направи пауза и отпи от минералната си вода. Защо бе толкова горещо тук? Може би само на нея й бе топло… Беше нервна, което не й беше присъщо, защото обикновено тя успокояваше клиентите си. — Ще те помоля само да ме изслушаш, преди да решиш.

— Добре. — Елиз се облегна назад и приглади салфетката в скута си.

Дотук, добре. Още от самото начало Камил имаше добро чувство към Елиз. Бяха се срещнали преди няколко месеца на благотворителна вечер в полза на „Литеръси партнърс“ и след като научи, че привлекателната трийсет и осем годишна учителка е разведена, Камил й бе дала визитната си картичка. Елиз не бе готова да започне отново да се среща с мъже, но двете поддържаха връзка. Камил все повече се привързваше към нея. Мислеше, че двете могат да станат приятелки, макар да не се бе отказала да й намери съпруг. Не познаваше друга жена, която да е толкова подходяща за съпруга и майка, заради което я бе поканила на обяд днес.

Елиз Озгуд притежаваше всички подходящи качества. Беше интелигентна, с мил характер и благоразумна. И достатъчно красива, без да бъде изкусителка, с открито и приветливо лице и блестяща светлокестенява коса, която носеше безупречно подстригана. Обичаше децата — лицето й грейваше, когато говореше за учениците си. Ходеше редовно на църква и участваше в няколко благотворителни организации. Бе израснала в малък град в Уисконсин като най-малката от три деца на баща, семеен лекар, и майка, медицинска сестра. И най-вече не бързаше да се омъжи отново.

Нищо от това обаче не улесняваше задачата й.

Тази сутрин Камил се беше събудила с усещането за горчивина. От мисълта за съпруга й с друга жена, независимо колко мила и платонична е връзката, й се повдигаше. Едва не се бе уплашила и не бе отменила срещата за обяд. Намери смелост, след като се наплака, взе горещ душ и изпи чашка силно кафе. „Не можеш да си позволиш да бъдеш егоистка“, смъмри се строго. Не ставаше въпрос от какво има нужда тя, а какво е най-добре за семейството й. Сега, докато седеше срещу жената, която можеше да бъде следващата съпруга на Едуард, си пое дълбоко дъх и продължи:

— Той е женен…

Като видя израза на Елиз, вдигна ръка с дланта навън, за да задуши думите на протест:

— … но съпругата му знае всичко. Идеята всъщност е нейна. Тя е неизлечимо болна.

Сега лицето на Елиз изразяваше съчувствие.

— Бедната! Господи, това е ужасно!

— Да. Затова е много важно тя да намери подходящата жена, която, хм, да заеме мястото й. — Камил се стараеше да запази гласа си спокоен. Не бе тук, за да получи съчувствие, а да осигури бъдещето на семейството си.

— И мислиш, че аз може би съм тази жена? — Елиз поклати глава. — Не може да става и дума.

Камил знаеше, че ще е трудно. Елиз бе дълбоко морален човек и бе наранена от бившия си съпруг, което предполагаше, че мисълта да разбие чуждо семейство бе недопустима за нея. Камил трябваше да я убеди, че тя всъщност ще спаси семейството.

— Не говоря за секс. Само приятелство. Засега.

Елиз я гледаше объркано.

— Сигурна съм, че те си имат приятели. Защо ще имат нужда от мен?

— Ти ще бъдеш повече от приятелка, която носи храна от време на време и наглежда децата в отсъствието на родителите.

— Има и деца? О, господи! — Елиз пребледня дори още по-силно.

— Да. Две — момче и момиче. И двете са страхотни. — Гласът на Камил трепна и тя отново протегна ръка към чашата с минерална вода.

— Това влошава още повече нещата.

— Защо? Ти обичаш децата.

— Точно затова. Мога лесно да се привържа.

— Толкова ли ще бъде ужасно?

— Да, ако си на мое място. Може да се омъжа за мъж, когото не обичам, само защото съм луда по децата.

— Не говоря за брак. Макар че с времето, ако двамата имате чувства един към друг… — Гласът на Камил трепна, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да продължи: — Тогава бракът би бил истинско щастие. — Елиз я гледаше втренчено и нищо не казваше. — Виж, разбирам, че искам много. Трябва убеденост и дълбока вяра, за да приемеш подобно предложение. Но ти си точно човекът, от когото това семейство се нуждае, Елиз. И може би ти също имаш нужда от това.

— Аз… не знам — заекна Елиз.

— Защо не се срещнеш с тях, преди да решиш?

Елиз, изглежда, се разкъсваше. Но след миг поклати глава.

— Не, не мисля.

— С какво може да ти навреди? Няма да има обвързване.

— Може би не, но ще съжалявам още повече бедната жена.

— Тя не иска съжалението ти, а само помощта ти. — Камил потисна горчивия смях, който се надигаше към устните й.

— Точно затова трябва да стоя далеч от тях. Но ще ти призная, че наистина си подбрала подходящ човек, с когото да обсъдиш проблема. — Устата й се изкриви в горчива усмивка. — Винаги вдигам първа ръка, когато нещо трябва да се свърши. Но да поднасяш доброволно храна на бездомните в Деня на благодарността е едно, а това тук — съвсем друго. В момента нямам нужда от такъв ангажимент. Ако се омъжа отново, то ще бъде по любов.

— Но не се ли омъжи по любов първия път? — отбеляза Камил.

Елиз трепна и сведе поглед.

— Да — каза едва чуто. — Но не знаех какъв човек е, когато се омъжих за него.

— Още една причина да обмислиш различен подход. Откъде знаеш, че няма да обикнеш този мъж с времето? — Думите й причиниха дълбока болка, но трябваше да гледа към бъдещето. Искаше съпругът й отново да познае щастието, след като тя си отиде, а децата й да израснат в щастлив дом. Преглътна мъчително и задуши сълзите, които напираха.

Елиз разсеяно си играеше с верижката със сърце от „Тифани“, която носеше около врата си — подарък от бившия й съпруг? — и бърчеше замислено вежди, а на лицето й бе изписана болезнена болка от мъчителни спомени. Бяха им поднесли блюдата, но нито една от двете не посягаше към вилицата.

— Това е, което отчасти ме тревожи — каза. — Ако се случи, как ще разбера дали е любов или не? След като открих, че Денис ми изневерява, престанах да се доверявам на интуицията си.

— Това, че си сгрешила първия път, не означава, че ще сгрешиш и втория.

Камил разбра, че е попаднала право в целта, когато Елиз колебливо запита:

— А какво казва съпругът за всичко това?

— Както можеш да си представиш, идеята не му хареса в началото. — Камил се усмихна безрадостно, като си спомни словесните им битки през последните няколко седмици. Никога не бе спечелвала толкова трудна победа. — Прави го само заради семейството си. За него това е постъпка, продиктувана от любов.

— Изглежда, е човек с морални устои — отбеляза Елиз с копнеж в гласа.

— Такъв е. — Камил говореше нежно, а погледът й бе отправен някъде над рамото на Елиз. Спомняше си как Едуард държеше дъщеря им, родена само преди няколко минути, а по бузите му се стичаха сълзи. Ако някой й кажеше тогава, че ще търси сама втората му съпруга, щеше да го сметне за луд.

— Като че ли го познаваш добре.

Погледът на Камил се спря отново върху Елиз.

— Така е. Той е моят съпруг.

Елиз ококори очи.

— О, мили боже! Нима искаш да кажеш…?

— Имам рак.

Елиз я гледаше така, сякаш не вярваше на очите си.

— Но… ти не изглеждаш болна!

— Знам. Ирония, нали?

— Господи, чувствам се ужасно. Защо не каза нищо?

— Не исках да се измъчваш.

— Съжалявам, ако съм ти се сторила нечувствителна. — Очите на Елиз бяха пълни със сълзи. — Има ли нещо, което мога да направя?

— Да. Срещни се със семейството ми.

— Ти говориш сериозно, нали?

„Смъртоносно сериозно“, едва не каза Камил, но сега не бе момент за хумор. Елиз заслужаваше обяснение.

— Ако питаш дали съм си представяла живота си такъв, отговорът е „не“. Но нещата невинаги се развиват, както очакваме. — Елиз сигурно знаеше това по-добре от всеки друг. — Просто играя с картите, които са ми раздадени. Не ми харесва. Никак всъщност. Но не мога да позволя собствените ми нужди да застанат на пътя на онова, което е най-добро за семейството ми. И ето къде е твоята роля.

— Защо аз? — Елиз попи сълзите си със салфетката.

— Двамата с Едуард ще си допаднете. И децата ми ще те обикнат.

Елиз се усмихна колебливо.

— Как се казват?

— Кира и Зак. Тя е на четиринайсет, а той току-що навърши девет. — На устните й се появи усмивка. Не можеше да не се усмихне, когато говореше за децата си. — И ти ще ги обикнеш. Те са удивителни деца.

— И за тях трябва да е трудно.

— Така е. Но те не знаят цялата истина. И няма нужда да знаят, докато не стане абсолютно наложително.

Елиз постави дланта си върху тази на Камил.

— Мога само да си представя през какво преминаваш.

Камил почувства дълбока благодарност към тази мила и загрижена жена, но болката не намаляваше.

— Трудно е — каза тя. — Затова е важно семейството ми да бъде в добри ръце, когато вече няма да съм на този свят. — Елиз кимна бавно и Камил видя, че омеква. — Искаш ли да видиш тяхна снимка? — Извади я от чантата си и я подаде на Елиз. Беше правена от сестра й в тяхната къща на плажа преди няколко лета. Петгодишният тогава Зак бе на раменете на Едуард, от двете страни на когото бяха съпругата и дъщеря му — всичките загорели и усмихнати. Тази беше любимата й снимка.

Елиз я гледа по-дълго, отколкото изискваше обикновената любезност.

— Всички от твоето семейство са много красиви — каза тихо, когато най-после я подаде обратно. Ако очите бяха прозорците към душата, то очите на Елиз отразяваха всяко чувство, което се криеше в сиво-зелените им дълбини. В момента те говореха за жена, родена за майка, копнееща за детето, което можеше да има, ако бракът й не бе свършил. — Добре — каза. — Ще си помисля. Но не обещавам нищо.

 

 

Някога Елиз мислеше, че ако се омъжиш по любов, ще последват само добри неща. Родителите й бяха живото доказателство — все още се държаха за ръце, когато седяха на дивана и гледаха телевизия вечер, а когато баща й водеше майка й на голф или боулинг, то обикновено бе последвано от нещо, което щеше да й донесе радост: вечеря в „Рейнбоу“ или филм, който и след милион години не би избрал да гледа сам (обикновено заспиваше до онзи момент, в който майка й бършеше сълзите си с носната си кърпичка). Когато Елиз се бе влюбила и се бе омъжила, бе приела за даденост, че бракът й ще бъде също толкова здрав и скрепен с любов.

Денис беше идеалният съпруг. Имаше същите ценности на човек от малкия град като нея: почиташе Бога и страната, в този ред; беше внимателен и загрижен, чувствителен и страстен и наистина се стараеше да изпълнява семейните си задължения. Първата Коледа, когато го заведе да се запознае със семейството й, Денис занесе подаръци за всички — красива холова масичка за родителите й, кутия скъпи шоколадови бонбони за братята й, играчки за племенниците й. Преди да помоли за ръката й, се погрижи да получи благословията на баща й.

Денис толкова много прилягаше на семейството й, че можеше да бъде Озгуд. Обичаше да се рови из двигателите на автомобилите и като Роб и Брет бе играл американски футбол в колежа. Отнасяше се с Елиз като с принцеса, както и баща й, и братята й. Единственото, за което имаха разногласия, бе сватбата. Елиз копнееше да сключи брак в църква, а Денис искаше скромна церемония сред семействата и близки приятели. „Защо да вдигаме толкова много шум?“, бяха доводите му. Не предпочиташ ли да отидем на плажа в Аруба, отколкото да похарчим всичко за сватбата? И накрая бе спечелил, но наистина нямаше значение, защото в сватбения ден тя виждаше само него, застанал до нея.

Страстта им не свърши с медения месец. Той бе младши сътрудник в адвокатската фирма и прекарваше голяма част от времето си в кабинета, но когато се налагаше да работи до късно, обикновено й купуваше нещо — цветя, ягоди или списание, за което бе сигурен, че ще й хареса. В редките случаи, когато на нея й се наложеше да работи до късно, често заварваше у дома запалени свещи, музика и Денис в ръце с масажното масло.

Беше ненаситен в леглото. Елиз често се усмихваше, докато лежаха, след като се бяха любили, с мисълта какъв късмет има с него. Веднъж сподели за прочетеното в „Космополитън“, че повечето женени двойки правят секс само четири или пет пъти в месеца. Изкикоти се. Чувстваше се прекрасно с него, макар че ако трябва да бъдем честни, беше имала само двама любовници преди него. Той също се засмя.

— Четири или пет пъти в месеца, а? Знаеш ли как му казвам на това — просто загрявка.

Пет години след сключването на брака той бе зачислен към екип, който поемаше важен случай, и той трябваше да лети до Лос Анджелис през седмица. Първите няколко пъти се обаждаше всяка вечер, за да й каже, че му липсва или да я запита с дрезгав глас какво бельо е облякла. Но месеците минаваха и обажданията ставаха все по-редки. Имаше нощи, в които изобщо не се обаждаше, макар че винаги беше налице съвършено извинение — среща, която се е проточила до късно, или вечеря с клиент. Тя не се тревожеше, а просто отдаваше това на цената, която трябваше да плати, за да стане старши партньор.

После, един ден, той се обади от Лос Анжелис с новината, че ще си вземе няколко свободни дни и ще прекара дълъг уикенд в Палм Дезърт. „Заслужил съм го, Господ ми е свидетел“, беше казал и звучеше толкова уморен, че тя не се усъмни нито за миг. Бе наранена, че не я помоли да отиде с него, но тя го потисна. Дори щастливо женените имат нужда да се разделят понякога. Беше нормално. Здравословно всъщност.

Не означаваше, че съпругът ти има любовна връзка.

И Елиз неохотно хвана чука и заби гвоздеите в собствения си ковчег, като каза: „Разбира се, мили. Ще ми липсваш много, но Глен ще ми прави компания“. Глен Стоковски бе неин колега и близък приятел и бе толкова сдържан и мил, че дори ревнив съпруг не би го сметнал за заплаха. „Ще го питам дали не му се ходи на кино, или нещо подобно.“

Невероятно, но тя не изпита подозрения дори когато обажданията й през следващите няколко дни бяха приемани от гласовата поща. Просто предположи, както по-късно той потвърди, че в курорта няма обхват. Каква причина би имал да я лъже? Все още правеха секс редовно и ако той не бе така внимателен, както преди, то беше естествено — вече не бяха младоженци — но не означаваше, че са се отчуждили. Веднъж й каза: „Ние сме като двойка лебеди. Предопределени сме да останем заедно цял живот“.

Тя разбра за изневярата му по такъв прозаичен начин, че дори мисълта за това я караше да потреперва от болка — червило. Не червило на яката на ризата му, а гилза между възглавниците на дивана, която откри, докато почистваше с прахосмукачката. В началото просто се запита чие ли е. Не бяха имали гости от известно време — Денис беше или зает, или уморен — а за последен път бе посетена от дистрибутор на козметика, когато живееше в Грантсбърг. И най-после се досети! Успя да събере две и две, да подреди късчетата на мозайката, които й убягваха дотогава. „Той ми изневерява.“ Мисълта бе като удар в стомаха. Дъхът излезе от дробовете й. Легна на пода, свита на топка, и изплака сърцето си. Болката бе непоносима.

Елиз почти очакваше — или се надяваше — Денис да намери разумно обяснение. Но не, той призна. Имаше и обичайните оправдания: не искал това да се случи, просто двамата с Аманда, ръководителката на екипа, прекарвали толкова много време заедно… и не, не били правили секс в тяхното легло, не би причинил това на Елиз. Като че ли това можеше да намали болката. Помоли я за прошка и обеща да скъса с Аманда. „Обичам теб, а не нея“, плачеше. „Каквото и да мислиш за мен сега, можем да поправим нещата.“ „Ти можеш, но аз не мога“, беше отговорила тя, застанала до леглото, което той отричаше да е осквернил (макар че как би могла да бъде сигурна?), загледана как той опакова нещата си в куфара, който тя бе издърпала от гардероба, спестявайки му усилията. Денис мислеше, че заминава само за няколко дни, но в нейния ум се въртяха други мисли. „Направих грешка, каза той, а по бузите му се стичаха сълзи, докато я молеше с риза в едната ръка и крем за бръснене — в другата. Но ако намериш сили да ми простиш, ще ти се реванширам, кълна се. Аз още съм човекът, за когото се омъжи.“

Елиз изпитваше толкова силен гняв, че можеше да го сравни единствено с буреносния вятър, който опустошаваше равнините. Той отнемаше и последната останала й вяра. Каза: „Не, не си. Човекът, за когото се омъжих, никога не би ми причинил това“. С тези думи излезе от стаята и го остави да опакова багажа си… А тя започна нов живот. Шест месеца по-късно, когато мастилото едва бе изсъхнало върху документа за развода, той се ожени за Аманда. Скоро след това Елиз чу, че очакват първото си дете.

Сега, година по-късно, докато размишляваше за миналото, тя си задаваше въпроси за странната молба, отправена й от Камил Харт, която искаше от нея да има връзка с женен мъж.

Само дето нямаше да е истинска връзка. Камил бе дала това да се разбере ясно. Елиз не търсеше любовта — не беше излизала на среща от развода си насам и не искаше никога вече да се озове в положение, в каквото бе изпаднала с Денис. В този смисъл, тя наистина бе идеалният кандидат. И ако се съдеше по описанието на Камил, съпругът й бе предан на семейството, така че нямаше да има неподходящи действия от негова страна. И все пак, всеки неин инстинкт крещеше да стои настрани. Дори да не беше изкушена да се прокрадне в някой мотел със съпруга на друга жена, тя не искаше през главата й дори да премине подобна мисъл.

Но сърцето й плачеше за Камил. Как би могла да отхвърли молбата на умираща жена? Може би нямаше да навреди, ако се срещнеше със семейството й. Вероятно нищо нямаше да излезе и тя щеше да се измъкне от ситуацията, без нищо да тежи на съвестта й. Мислеше над това, докато пътуваше с метрото към работата си на следващия ден след обяда с Камил, но все още не бе решила нищо, когато стигна до портата на училището. Извървя алеята, водеща до входната врата, като мина покрай цъфнали черешови дръвчета и лехи с лалета и глухарчета. За разлика от повечето частни и обществени училища в Манхатън, „Сейнт Люк“ на „Хъдсън стрийт“ изглеждаше почти точно като началното училище в Грантсбърг, което бе посещавала като дете: децата играеха сред дървета и тичаха по трева, площите не бяха покрити с бетон и асфалт. Зеленината обикновено я успокояваше, но днес бе така потънала в мисли, че не я забелязваше.

Елиз не осъзнаваше, че не е сама. Едва когато влезе във фоайето и се запъти към кафе машината, чу познат глас да отбелязва мрачно:

— Вярно е значи.

Обърна се и видя приятеля си Глен, седнал до масичката за кафе с димяща чашка пред себе си.

— О, здравей. Не те видях. Кое е вярно? — запита тя и си наля чашка кафе.

— Наистина съм невидим за противоположния пол.

— Охо! Това има ли нещо общо с вчерашната ти среща?

— Да.

Тя седна срещу него.

— Толкова ли бе зле, както когато жената се оказа с десет години по-възрастна и с четирийсет килограма по-тежка, отколкото бе на снимката, и през цялото време бе плакала за мъртвото си куче?

— По-зле. Всъщност мисля, че по-зле не би могло да бъде.

На Елиз й бе трудно да повярва. Какво би могло да бъде по-зле от жената, плакала непрекъснато за кучето си, и онази, изпълнителната директорка, която бе завела Глен в „Гремърси Тевърн“, а когато сметката бе дошла, се бе облегнала назад и бе зачакала Глен да плати? Или вегетарианката, която му бе казала, че не може да се среща с човек, който яде месо? Разказите на Глен за жените, с които се запознаваше по Интернет, бяха причината самата Елиз да не излиза на срещи. Всяка седмица се случваше по някоя ужасна история.

— Какво беше този път? — запита.

— Простреля ме още преди да са донесли питиетата.

— И какво се случи?

— Трябваше да бъдеш там. Не толкова какво направи, а как.

— Какво каза?

— Че не мисли, че съм нейният тип и няма никакъв смисъл и двамата да си губим времето.

— О! — Елиз трепна.

— Всъщност тя ми направи услуга, макар и по странен начин — продължи той със същия мрачен тон. — Накара ме да погледна добре какво правя. Да признаем, не съм Казанова. Знаеш ли какво съм? Чарли Браун с футболната топка. Ето защо — изправи решително рамене — реших, че е време да хвърля хавлията на пода. Какъв е смисълът да ходя на срещи, ако всеки път ме отхвърлят?

— Смисълът е да продължаваш, докато откриеш подходящия човек — отговори тя предпазливо.

— Такава жена не съществува за мен.

— Не можеш да знаеш, ако не търсиш.

— Това не е ли малко лицемерно? — Той повдигна вежди над ръба над чашката си и отпи от кафето си. Тя смръщи вежди, а той продължи: — Струва ми се, че помня думите ти, че си готова по-скоро да минеш по горяща жарава, отколкото да рискуваш отново да си счупиш врата.

— Казах го, когато бях в развод.

— И на колко срещи си отишла оттогава? — Глен вдигна ръка, сякаш се канеше да ги преброи на пръсти. — О, да видим нула. — Направи кръг с палеца и показалеца си. — Признай, при теб е дори по-лошо, отколкото е при мен. Ти не искаш да излизаш дори с порядъчни мъже, които не оплакват мъртвите си кучета.

— Добре, изясни гледната си точка. Но поне не тъна в нещастието си.

— Не, отдадена си на пуканките и на дисковете с филми — присмя й се той, напомняйки й за срещите им в събота вечер, когато си приготвяха вечеря заедно в нейния или в неговия дом, а после гледаха филм. Елиз не знаеше как щеше да преживее последната година, ако не беше Глен. Той й оказваше незаменима подкрепа беше нейната опорна точка, когато семейството и приятелите й от детството бяха толкова далеч.

Елиз стисна ръката му през масата.

— Това, че аз съм срамежлива, не означава, че ти трябва да се откажеш. И не забравяй, че бях омъжена.

— Точно така. За онзи. — Глен отказваше да произнесе името на Денис. Това бе неговото малко и тайно отмъщение срещу мъжа, наранил най-скъпата му приятелка. — Мъжът, който те превъзнасяше в облаците като никой друг.

— Освен теб — каза тя.

— Това не се брои — ние не се срещаме.

Елиз често се чудеше защо двамата с Глен никога не превключваха на романтична вълна. Не знаеше дали защото се бяха срещнали, когато все още беше омъжена, или защото бяха колеги. Тя, след като бе уволнена от първата си работа, си бе изработила правило да не излиза с колеги. Тогава работеше в гимназия и излизаше с помощник-директора, който изведнъж реши да скъса с нея и да я уволни, защото му се струваше, че ще изпаднат в неловка ситуация. Не беше, защото не намираше Глен за привлекателен или забавен. Усмихна се, като си спомни как двамата се пръскаха с водни пистолети в задния двор на къщата на родителите му в Амагансет, а после се боричкаха на моравата, мокри до кости, и се смееха като две щастливи деца, докато той се опитваше да й отнеме пистолета. По-късно същия ден бяха отишли да играят боулинг и тя си спомни как тогава мислеше колко мило е от негова страна да я извежда и забавлява, вършейки неща, които по-изисканите й приятели намираха за скучни или провинциални.

За нея бяха загадка разочарованията, които Глен преживяваше с жените. Мислеше, че е така, защото той не бе точно мечтата на всяка жена. Жените искаха мъж, който да накара чувствата да ги пометат, а той изглеждаше съвсем обикновен — среден на ръст и със средно телосложение, с лице, което не бе нито красиво, нито грозно, и коса с цвета на кафявото сако, което носеше. Най-хубавото у него бяха очите му — сини като небето на живописна пощенска картичка, но сега в тях плуваха облаци.

Елиз не се съмняваше, че накрая той ще намери любовта. Но не бе толкова сигурна за себе си. Може би беше време да излезе от коловоза и да опита нещо ново. Отпи от кафето си и направи гримаса.

— Уф! Как е възможно някой да пие това?

Обикновено спираше в „Старбъкс“ на път за работа, но тази сутрин закъсняваше. Не беше спала добре предишната нощ — не можеше да престане да мисли за предложението на Камил — и в резултат бе заспала отново, след като бе изключила алармата на телефона.

— Искаш ли чашка кафе? — предложи той.

Тя поклати глава.

— Благодаря, но трябва да отида в кабинета си. Все още трябва да проверя някои писмени работи. — Стана и отиде до мивката, за да изхвърли остатъка от кафето си.

— Искаш да кажеш, че снощи не си успяла? — Тя долови изненадата в гласа му. Обикновено бе приключила с работите на учениците си преди любимото си телевизионно предаване.

Тя гледаше встрани и продължаваше да отпива от чашката си.

— Бях заета.

— О, разбрах. Гореща среща? — Тя се обърна и го видя да й се усмихва широко.

— Много смешно.

Глен се изправи, взе нещата си и двамата излязоха заедно от фоайето. Другите колеги им махаха с ръце, докато вървяха по коридора към кабинетите си. Кипящата тук оживеност, както и ярките детски рисунки по стените развеселиха и ободриха Елиз. Дори Глен се усмихваше. Той спря пред кабинета й и почука по ръката й, която държеше писмените работи.

— Ще бъдеш ли заета този уикенд? — запита.

— Защо? Какво си намислил?

— Има фестивал в едно от кината. Можем да гледаме някой от филмите, а после да отидем в китайски ресторант.

— Звучи добре, но не съм сигурна какви са плановете ми за този уикенд. — Зависеше от отговора, който щеше да даде на Камил. При тази мисъл усети пърхане на пеперудени криле в стомаха си. За миг се запита дали да не се довери на Глен, но той щеше да й каже, че е луда. — Ще ти се обадя.

— Не криеш нещо от мен, нали? — Той се наведе към нея с весели пламъчета в очите и тя долови аромата на мента в дъха му. — Нещо, в което е замесен противоположният пол?

Елиз отвори уста, за да каже на Глен да престане да бъде така отвратителен, но размисли.

— Разбира се, че не — каза, усмихна се тайнствено и влезе в кабинета си.

Глава 8

— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя — каза Холи и взе завоя на „Парк авеню“. Беше си купила автомобил, когато започна да посещава разпродажбите и битаците, за да търси вещи, свързани със света на рока. Камил седеше до нея и въпреки колана се държеше здраво за ръчката над главата си, защото сестра й шофираше като камикадзе.

Отиваха в хотел „Уолдорф-Астория“, за да се срещнат с баща си, който бе в града за годишния голф турнир в клуба си в Бронксвил. Винаги вечеряха с Лари в хотела в първата нощ на престоя му. Сестрите не бяха празнували Деня на благодарността или Коледа с баща си, откакто бяха деца, и това бе най-близо до традицията в семейство Харт. Децата и Едуард обикновено бяха с тях, но тази година Камил бе решила, че е по-добре с Холи да отидат сами. Не искаше баща й да узнае, че е болна, и не можеше да рискува деветгодишният й син да се изтърве. Но не бе взела под внимание голямата уста на сестра си.

— Да не си посмяла! — предупреди тя Холи.

— Е, някой трябва да го направи, тъй като ти очевидно не искаш.

Камил въздъхна. Беше уморена, защото бе прекарала по-голямата част от следобеда в болницата на системи и не беше в настроение да се преструва, че баща й се интересува от нея.

— Не можеш ли да почакаш, докато умра?

Всъщност нямаше значение дали баща й щеше да узнае сега или по-късно. Той никога не бе до нея. Нито когато Брендън Гарвър разби сърцето й в осми клас, нито когато не бе приета в първите два избрани от нея колежа, нито когато бе на прага на смъртта миналата година. От него можеше най-много да очаква да прошепне съчувствени думи или да я потупа по главата, за да я утеши. Не беше безотговорен, просто не се интересуваше от нея достатъчно. А половинчатата любов, както бе научила от горчив опит, бе по-лоша от липсата на любов, защото те караше да искаш още.

Холи й хвърли предупредителен поглед. Беше облечена изцяло в зелено — светлозелен шал над смарагдовозелена рокля, зелени сандали от изкуствена крокодилска кожа и зелени обеци.

— Не искам да чувам подобни приказки — смъмри я тя. — Още не съм готова да те погреба.

Камил отново въздъхна.

— Чудесно. Но ще е добре да престанеш да намираш извинения за татко. Беше лош баща и ти го знаеш. И не е много по-добър като дядо. Кира и Зак едва го познават, за бога!

Хвана се здраво, когато сестра й взе следващия завой, едва избягвайки сблъсъка с един „Кадилак“.

— Добре, съгласна съм, че може да положи повече усилия — каза Холи, — но ти също не се стараеш особено. Откога не си му била на гости — четири-пет години?

— Последния път, когато бяхме на гости с децата, прекарахме цялото време до басейна, докато двамата с Едуард играха голф. И бяхме все с хора, които не познавахме. Което не е точно моята представа за забавления.

— Той летя специално, за да те види, когато беше в болницата — напомни й Холи.

— Само от чувство за дълг. — Камил много искаше сестра й да знае какъв бе баща им. Холи виждаше цяла торта там, където имаше само трохи.

Холи прелетя през пресечката на „Парк“ и Петдесет и втора, когато светлината се смени от жълто на червено.

— Не е толкова лош, колкото го изкарваш. Просто не умее да показва чувствата си.

— Ето, че отново го извиняваш.

— Е, не е толкова лош!

— Да, не умирахме от глад, нито ни биеше.

— Какво стана с прошката?

— Аз не съм католичка и ти не си, освен ако тайно не си сменила вярата си.

— Искам само да кажа, че може да нямаш толкова много възможности — каза Холи вече по-примирено. — И този път ли искаш да е като останалите, когато той се опитва да бъде мил, а ти го караш да плаща за миналите си грехове?

— Какво искаш да кажеш? Аз винаги съм учтива.

— Да, когато не се държиш така, сякаш е истинско мъчение да седиш до него.

— Това не е вярно! — Но дори докато възразяваше, Камил трябваше да признае, че сестра й е права — тя с нищо не улесняваше баща им. От друга страна, всеки опит да се сближат с Лари на този късен етап би изглеждал пресилен. Може би трябваше да поеме по някакъв среден път.

— Е? — запита Холи.

— Добре, добре — предаде се Камил. — Ще се държа възможно най-добре. Но в замяна трябва да обещаеш да не казваш нищо за болестта ми. Сериозно, Холи. — Изгледа строго сестра си.

— А хормоните на бременността не ми ли дават право поне на една снимка?

— Аха. Добре.

Сега бе ред на Холи да въздъхне.

— Добре. Нека бъде, както искаш.

Скоро спряха в подземния паркинг на една пресечка от „Уолдорф-Астория“. Холи се обади на баща им, докато излизаха от паркинга, и той ги посрещна във фоайето на хотела минути по-късно. Усмихна се широко, като ги видя.

— Ах, кои са тези две прекрасни дами? Не ми казвайте, че са моите дъщери! — Всеки път ги посрещаше така и те се засмяха от чувство за дълг.

Смесеният мирис на „Олд Спайс“ и тютюн прескочи изминалите години и стисна Камил за гърлото, когато прегърна баща си.

— Здравей, татко. Изглеждаш добре — каза тя.

Вярно беше. На седемдесет и девет, той все още бе в добра форма, нямаше нито един излишен грам мазнина, а лицето му, макар и с дълбоки бръчки, бе запазило чертите си. Не му липсваше нито един зъб, косата му бе все така гъста — някога руса, а сега с цвят на клавишите на старо пиано. Винаги привлекателен, бе такъв и сега, в сравнение с много от връстниците си.

— И ти, момичето ми, и ти — каза, като че ли незабелязал колко е бледа. И вероятно не беше. Обърна се към Холи: — А как е внучето ми? Рита ли вече?

— Все още се обзалагаме дали е той, или тя. Ще се обзаложиш ли и ти, татко? — каза Холи и го хвана под ръка, докато прекосяваха фоайето. Камил вървеше зад тях.

— Как са децата? — запита Лари, след като заеха местата си около масата.

— Добре са — отговори тя. — Изпращат ти любовта си. — Вярна на обещанието, дадено на Холи, се опита да говори малко по-весело. — Трябва да видиш Кайла. Превърнала се е в малка дама. Непрекъснато иска от нас да й позволим да носи грим в училище, но засега успяваме да държим фронта. А Зак… — Поклати глава с престорено отчаяние. — Не след дълго ще купува дрехите си от мъжкия щанд. Пораснал е поне с трийсет сантиметра, откакто го видя за последен път.

— Съжалявам, че не успяха да дойдат. — В гласа на баща й се долавяше искрено разочарование. Той винаги бе успявал да налучка подходящия тон — това поне трябваше да му се признае. — Не помня с Холи да сте имали толкова много домашни задачи, когато бяхте ученици, но предполагам, че сега е различно.

„Как би могъл да знаеш? Ти никога не си бе у дома.“

Думите напираха на устните на Камил, но тя се сдържа, защото не искаше да разваля вечерта на сестра си. Вместо това каза:

— Утре са на училище, татко.

Лари като че ли прие обяснението и смени темата.

— Как е Едуард? Все още ли лети така често със самолет?

Камил изпита раздразнение. Съпругът й летеше единствено за да се види с родителите си или за да присъства на някоя медицинска конференция и рядко отсъстваше повече от ден-два, но от устата на Лари това звучеше… Е, типично за Лари.

— В момента е у дома с децата. Не искаме да ги оставяме сами. Но може би и това е различно от едно време. — Раздразнението се долови в гласа й.

— Татко, познай кого срещнах онзи ден! — намеси се Холи и заразказва някаква история, в която бяха замесени куче и стар приятел на баща й, с когото се сблъскала на улицата. След това преминаха на неутрални теми. Камил заговори за конкуренцията в своята професия. Лари си спомни последния си триумф на голф игрището. Холи пък им разказа колко скъпо струвало коженото яке, принадлежало някога на „боса“, и как парите щели да са й от полза, когато дойде бебето. Почти невинно спомена, че се е свързала с баща му.

— Говорихме дълго и той истински се зарадва. Иска да ме подкрепи — поне дотолкова, доколкото ще ми е удобно на мен. Дори предложи да ми изпрати пари, но аз отказах.

Това бе нещо ново за Камил. Защо Холи не й бе казала по-рано?

— А предложи ли ти също така да направи от теб почтена жена? — запита.

— Господи, не! — Холи сви присмехулно рамене.

— Пропускам ли нещо? — Лари доби смутен вид, докато погледът му се стрелкаше от Камил към Холи и обратно.

— Аз едва го познавам — обясни Холи. — Не виждам никаква причина да се омъжа само защото съм легнала с него. Така че, ако мислиш да го подгониш с пушката, татко, няма нужда.

Той се засмя горчиво.

— За щастие, съм по-либерален, отколкото мислите. Това, че съм стар, не означава, че съм старомоден. Честно, младите се държите така, сякаш сте открили секса. Може да ви подейства като шок, но с майка ви не бяхме девствени, когато се оженихме.

Сестрите си размениха погледи, а Холи едва не се задави с диетичната си пепси-кола. Протегна ръка към салфетката, казвайки:

— Прекалено много информация, татко.

Сините очи на Лари проблясваха под сребърните му вежди.

— Нека изясним нещо. Ти ще родиш бебе, заченато в леглото, а аз трябва да се държа така, сякаш вас двете ви е донесъл щъркелът?

— Уоу! А аз пък през цялото време си мислех, че сме излезли от зелки — пошегува се Холи.

— Разликата е — продължи той, — че с майка ви бяхме влюбени.

— О, сега пък казваш, че съм блудница? — Холи се престори на обидена.

Лари се усмихна с любов и я потупа по ръката.

— Не, но престанах да се тревожа за морала ви преди доста време. За теб — още откакто избяга с онзи Ронън Куист.

— Татко, защо не се ожени отново? — запита Камил. Разговорите с баща им рядко преминаваха границата на любезностите — обсъждането на нещо по-лично от новини, спорт и времето го караше да се чувства неудобно — затова тя не пропусна възможността да отиде малко по-далеч.

— И за кого трябваше да се оженя? — отговори той весело.

— Със сигурност си имал възможности — каза тя. Дори преди да се премести във Форт Лодърдейл, жените се тълпяха около него. — Луиз например. — Той сбърчи леко вежди при споменаването на бившата му секретарка, превърнала се в негова любовница, но лицето му остана безстрастно.

— Никоя жена не би могла да замени майка ти.

— Може би не, но тя искаше да се ожениш отново. Познаваше те прекалено добре. Тревожеше се какво ще стане с Холи и с мен, когато нея няма да я има. И не грешеше. — Холи й хвърли предупредителен поглед, но тя не й обърна внимание — губеше контрол над себе си. — Нима избра по този начин да тачиш паметта й — като изостави децата й?

Той й хвърли измъчен поглед, в който се четеше и укор.

— Хайде сега, не мислиш ли, че малко преувеличаваш? И защо да говорим за всичко това сега? Минало е — отговори спокойно.

— Не и за мен.

— Успокой… — понечи да се намеси Холи, но Камил я прекъсна. Нервите й бяха прекалено опънати.

— Остави ни сами да се грижим за себе си — продължи тя. — Бях само на четиринайсет! — Сега, когато самата тя имаше четиринайсетгодишна дъщеря, предателството на баща й й се струваше още по-голямо. — Холи поне имаше мене. Аз й четях приказки за лека нощ и я успокоявах, когато сънуваше кошмари. Аз се грижех да е облечена топло и й давах витамини. Подправях подписа ти върху разрешенията за екскурзия, за да не заподозрат нещо учителите й. И дори трябваше да намеря извинение, когато баба Агнес питаше защо никога не си вкъщи, когато се обажда, за да не съобщи на властите. Макар че, като се замисля сега, може би щеше да е по-добре да отидем да живеем с нея или да бъдем изпратени в приемен дом. Запита ли се някога какво означаваше всичко това за мен? За нас? — Хвърли поглед на Холи, на чието лице бе изписано изумление.

Той въздъхна, видимо ядосан и може би дори малко шокиран. Но отговори с преднамерено спокоен глас — онзи, с който успокояваше пътниците, когато имаше турбуленция:

— Успокой се, наистина. Сега ли трябва да обсъждаме това? Предпочитам просто да се наслаждавам на храната, ако нямаш нищо против. — Като че ли бе свикнал на подобни изблици, макар тя да му се противопоставяше за първи път.

Камил го гледаше с увиснала челюст как отрязва парче от пържолата си и го слага в устата си. Това бе последната сламка — тя усети как нещо вътре в нея се пречупва. Извиси глас и само смътно забеляза как останалите обърнаха глави към тях.

— На теб ти беше лесно, нали? Е, не беше толкова лесно за мен и Холи.

Той въздъхна и остави вилицата.

— Имах работа — каза. — Знаеш го.

— А не беше ли твоя работа да се грижиш за нас?

— Не можех да бъда непрекъснато с вас — защити се той.

— А поне част от времето? Щяхме да бъдем доволни и на това.

— Камил, не мисля… — понечи да каже Холи.

Камил не й обърна внимание. Всичко, потискано досега, се надигаше у нея.

— Наистина ли мислиш, че можеш да правиш каквото си искаш и ние да не те намразим?

— Говори за себе си — измърмори Холи.

— Можеш да отричаш колкото желаеш, но аз знам истината — продължи Камил, а гласът й не само се извиси, но и затрепери. За свой ужас осъзна, че звучи като истеричка, но дори това не я спря. — Ти беше лош баща! Ето, казах го. И ако търсиш извинение, няма да го намериш.

Камил се стегна, за да понесе гнева му. Но, странно, баща й бе по-скоро загрижен, отколкото ядосан. Наведе се напред и постави длан върху ръката й. Виждаше само тревога в очите му, които бяха впити в нейните.

— Какво има, Камил? Какво не е наред? Не приличаш на себе си.

И, просто така, гневът й се стопи и очите й се напълниха със сълзи.

— Ракът отново се разраства — каза задавено.

Дълго време баща й просто седя и я гледа така, сякаш нищо не разбираше. Когато накрая проговори, изглеждаше разтърсен до дъното на душата си и беше очевидно, че не се преструва.

— Милата ми, толкова съжалявам. Да трябва да преживееш всичко отново… — Поклати глава, а после се усмихна, но усмивката му изглеждаше напрегната и изкуствена. — Беше го победила. И с всичките тези нови лекарства, които непрекъснато измислят, сигурен съм…

— Прекалено е късно за това — прекъсна го тя.

Баща й пребледня така силно, че дори загарът не го скри.

— Нима ми казваш, че няма надежда? — Камил само въздъхна, а Холи дискретно попи сълзите в ъгълчетата на очите си. — Сигурно може да се направи нещо — каза той и раменете му увиснаха. За първи път изглеждаше на толкова години, на колкото беше.

— Страхувам се, че няма — каза тя. — Но има нещо, което ти можеш да направиш.

— Каквото искаш — каза той нетърпеливо. Камил си го представи как посяга към чековата си книжка — автоматичното му действие, когато двете с Холи искаха нещо. Предполагаше, че така той показва загрижеността си, но сега щеше да му се наложи да направи и нещо повече.

— Бъди там за децата ми — каза тя.

 

 

Камил прехвърляше всички нови клиенти на Дара. Нямаше нито време, нито енергия да поеме повече, освен за онези, към които вече бе поела ангажимент. Никой нямаше да я обвини, ако си вземеше отпуск, но тя имаше нужда от работата, която единствено отвличаше мислите й от болестта. Освен мисълта за децата и съпруга й тя й даваше още една причина да стане от леглото сутрин. Беше като фермер, който се грижеше за засадените семена. Надяваше се да види растенията цъфнали и така отвличаше съзнанието си от мисълта, че няма надежда за нея. Чувстваше се радостна, когато Лора Шапиро й каза, че Дейвид, професорът, е решил да потърси отново щастието; когато научи, че Сам Брейвър мен е приел съвета й и е захвърлил перуката си; че срещата на Брадли Уайтхед с Елън Прат, администратор в болницата и много умна жена, а не безполезна красавица, каквато той не желаеше, е протекла добре и той я е поканил да прекара уикенда с него.

Имаше двама обаче клиенти, които бяха предизвикателство за всичките й усилия — Кат Фишър и Стивън Реслър. Беше окуражена, когато в деня след срещата с баща си се видя със Стивън и научи, че с Карол Фелоус, трийсет и седем годишна адвокатка, са си допаднали.

— Тя наистина е страхотна. Без да споменавам, че е дори по-голям фен от мен на „Янкис“. — Той се усмихваше широко. Стивън живееше за „Янкис“ и казваше, че би продал и колата си, ако се наложи. — И не само това. Тя ме възбужда, нали разбираш?

Камил бе доволна да го чуе.

— Не те ли плаши фактът, че работи много?

— Не, въобще — отговори той. — Господи, тя знае истории, които карат моя развод да бледнее. — Камил му хвърли въпросителен поглед и той призна. — Да, говорихме затова, но не аз повдигнах въпроса. И знаеш ли какво? — Сините му очи блестяха. — На нея не й бе неприятно. Всъщност каза ми, че й се иска да ме е познавала тогава. Каза, че ако е била мой адвокат по развода, щяла да се погрижи да не бъда измамен.

Камил се усмихна.

— Е, предполагам, това означава, че ще излезеш с нея отново.

— Да. Ще я заведа на мача в събота. Тогава ще разберем кой е по-голям фен на „Янкис“. — Засмя се и отпи от питието си, а тя си помисли: „Направили са поне първата крачка, което е хубаво“.

— Имам добро чувство — каза му.

Той сви рамене. Оптимизмът му изведнъж бе отстъпил място на предпазливостта.

— Да, е, прекалено рано е да се каже.

— Просто бъди внимателен…

— Знам, знам — въздъхна той. — Да си държа устата затворена, що се касае за бившата ми съпруга.

Камил се усмихваше, когато се разделиха. Изглеждаше, че своенравният Стивън Реслър най-после е намерил половинката си, което й напомни, че все още не се бе чула с Елиз. Автоматично посегна към мобилния телефон. Не, трябваше да й даде време да обмисли решението си. Въпреки това, тревожи се по целия път обратно до офиса. Какво щеше да прави, ако отговорът на Елиз беше отрицателен? Нямаше резервен план. Изключително милата и земна учителка бе единствената, която отговаряше на всичките й изисквания.

Много жени биха се заинтересували от красив и добре материално вдовец, но колко биха били готови да се вместят във вече готово семейство или биха имали търпението да изчакат той отново да може да обича? Ако оставеше на него, той лесно можеше да избере неподходящ човек, което би било по-лошо, отколкото да остане сам. Тя не можеше да е вечно с децата си, но искаше те да живеят с майчина любов. Елиз щеше да бъде любяща мащеха — в това бе сигурна.

 

 

Когато Камил се върна в офиса, Дара преглеждаше пощата и вдигна една от снимките.

— Какво мислиш?

— Красива е — каза Камил след бегъл поглед.

— Хм. Не мислиш ли, че е малко… мъжествена.

Камил окачи палтото си и седна зад бюрото си.

— Този разговор има ли някаква цел?

— Да. — Дара й подаде снимката, за да я разгледа по-подробно. — Това е мъж.

— О! — Сега Камил видя онова, което щеше да е очевидно при един по-внимателен поглед — силната челюст, вратът, и наболата брада под гъстия слой фон дьо тен. Сви рамене. — Е, сигурна съм, че и той ще намери някого. — Ако не чрез агенцията „Харт“, то по някакъв друг начин.

— Не се тревожа за него, а за теб — каза Дара, преметна крак, обут в ботуш с висок ток, и го залюля. Челото й бе сбърчено под правия бретон. — В миналото щеше веднага да забележиш. Работиш прекалено много. Трябва да си вземеш няколко свободни дни.

— Добре съм — отговори раздразнено Камил.

— Никой не казва, че трябва да умреш на работа.

— Имам още време.

— Както кажеш, шефе — отговори примерено Дара и завъртя стола си обратно към бюрото.

— Вече не съм твой шеф — напомни й Камил с усмивка. Наскоро бе издигнала помощницата си до равностоен партньор с надеждата някой ден тя да поеме работата. — Чух те и обещавам възможно най-скоро… — Телефонът звънна, преди да е довършила изречението.

Беше Кат Фишър.

— Камил? Радвам се, че те хванах.

Камил весело каза:

— Изпревари ме. Канех се да ти се обадя. Току-що говорих с Гейбриъл Нуунън. Няма търпение да се срещне с теб. — Той бе готов още когато бе видял Кат за първи път. Кат не реагира и тя запита: — Не помниш ли мъжа, за когото ти разказах? Търговецът на предмети на изкуството.

— Страхотно — каза разсеяно Кат. — Но не за това исках да говорим. Поканила съм някои хора на вечеря в събота и се надявах двамата със съпруга ти да дойдете.

Камил се канеше да откаже, но размисли. Дара беше права — тя наистина работеше много и една вечер навън, в спокойна атмосфера, с интересни хора, може би щеше да й се отрази добре. — Изглежда привлекателно, но ще трябва да питам и Едуард.

— Кажи му, че отказвам да приема „не“ за отговор — каза Кат шеговито. — Някой трябва да ми напомни защо съм в играта, и ако красивият ти съпруг не може, то значи никой няма да успее.

Глава 9

— Защо бързаш? Изпий още едно питие — каза Кат, след като изпрати и последния гост.

Едуард се бе изправил и сега погледна часовника си. Запита се как въобще се бе съгласил да отиде на партито на Кат. Камил се бе отказала в последната минута, защото не се чувстваше добре, но го бе окуражила да отиде без нея. Той се бе съгласил, защото не искаше да разочарова домакинята. Едва когато тя го посрещна на прага, позна в нея красавицата, която бе привлякла вниманието му на месечната среща. И веднага разпозна капана.

— Наистина трябва да тръгвам — каза с усмивка. Вечерта бе приятна, но сега бе време да си върви.

— Не е толкова късно — каза тя с молба в гласа и докосна ръката му с длан. — Само още едно питие. Почти нямах възможност да говоря с теб, тъй като приятелката ми Барбара те бе обсебила.

Вече бе забравил коя е Барбара. Кат, от друга страна, бе жена, която никой никога не би могъл да забрави, особено в прилепналата по тялото й рокля с цвят на нощно небе. Тя бе истинска красавица — и той трябваше да го признае — със стройната си безупречна фигура и екзотични черти, дължащи се на баща, немец и майка, виетнамка, както бе научил по време на вечерята. Беше и умна — с онзи ум, който не се възпитава в колежа. С горчивина помисли, че изборът на Камил е добър. Никой мъж не би отхвърлил онова, което Кат можеше да предложи. Но в момента той беше изключение.

— Е, предполагам, че мога да остана още няколко минути — отстъпи. Не искаше да бъде груб. Ситуацията вероятно бе неловка и за Кат, а тя се стараеше. Нищо нямаше да излезе, но не искаше да нарани чувствата й. Седна на дивана, но мислеше с копнеж за дома си.

Седмицата бе дълга. Един от любимите му пациенти, милата стара мисис Коулман, която беше в ранния стадий на болестта на Алцхаймер, беше дошла два пъти, забравила кога трябва да се яви на преглед. После дойде ред на спора с Хауърд Броуди, истински диктатор и член на администрацията, който твърдеше, че е надскочил бюджета си. Като капак на всичко, синът му бе вдигнал истинска врява, когато се канеше да излезе тази вечер — Зак бе изгубил търпение, защото, в резултат на незадоволителните му оценки в училище, му бяха забранили да играе на „Нинтендо“-то.

И мисълта за Камил никога не го напускаше.

Четирийсет и пет минути по-късно беше все още седнал на дивана в елегантно обзаведеното жилище на Кат в Апър Ийст Енд. Пиеше второто си питие и бе изгубил представа за времето, а Кат бе толкова добра компания с историите си за приключенията си в репортерския бизнес, че вече не бързаше да си тръгне.

Тя като че ли го намираше за също толкова очарователен. Кога за последен път Камил бе попивала всяка негова дума? Съпругата му дори не го искаше край себе си. У него се надигнаха болка и възмущение, а в гърлото му заседна буца. Как бе възможно да постъпва така с него? Беше се съгласил на абсурдния й план, за да не я наранява, но все пак… Защо поне не бе искрена, когато ставаше въпрос за Кат?

— … и бедният Даниъл. Поканих го, защото реших, че това ще го развесели — казваше Кат. Едуард осъзна, че умът му блуждае, и направи усилие да посвети вниманието си на разговора. — Току-що се бе разделил с приятеля си Кайд, което е доста неловко, защото Кайд също ми е приятел, но не можех да поканя и двамата. — Протегна ръка към бутилката вино на масичката за кафе и предложи на Едуард, който поклати глава, преди да напълни чашата си. — Господи! Нима не е ужасно да ти се наложи да избираш?

Едуард измърмори нещо утешително, а в същото време мислеше: „Нямаш представа“.

Кат въздъхна и продължи:

— Историята на моя живот. Най-близките ми приятели са все гейове. Нищо чудно, че съм още сама. — Седеше в другия край на дивана, подвила крака под себе си, и отпиваше от виното.

— Трудно ми е да повярвам, че тази е единствената причина, поради която не си намерила съпруг — отговори галантно той. Не се стараеше само да я накара да се почувства по-добре, беше искрен. Кат бе красива и изискана, имаше какво да предложи. Беше истинско разхищение да се пилеят подобни качества.

— Не е трудно да намериш съпруг. Трудно е да намериш подходящ.

— Какво търсиш в един мъж? — запита той с искрен интерес.

— Да започнем с това, че търся някого, който да не се чувства заплашен от интереса на другите мъже към мен — отговори тя искрено. — В колежа имах толкова ревнив приятел, че веднъж на едно парти удари момче, което само ме бе заговорило. — Споменът я накара да направи гримаса. — Макар да не съм сигурна кое е по-лошо — тези мъже или другите, които ме показват, сякаш съм някакъв трофей, който са спечелили.

— Не можеш да обвиняваш никой мъж, че иска да покаже красивата си жена — каза той, за да защити пола си.

— Да, но жената иска да бъде ценена за нещо повече от външния си вид.

— Е, не мисля, че има за какво да се тревожиш. Качествата ти говорят сами за себе си.

Тя се усмихна и зелените й очи проблеснаха на меката светлина на свещите — единствената в стаята.

— Говориш като истински джентълмен. — Остави чашата с вино върху масичката за кафе и като се наведе напред, разкри още по-голяма част от гърдите си. — Честно, ако открия някой като теб, готова съм да престъпя правилата — каза с искреност, която едновременно го развълнува и обезпокои. — Когато те видях на месечната среща, помислих, че си там по същата причина като мен. Не вярвах на ушите си, когато Камил ми каза кой си. Най-после открих мъж, с когото мога да си представя бъдещето, и той се оказва съпруг на ръководителката на агенция „Харт“. Не е забавно.

Едуард придоби по-ясна представа. Камил вероятно бе направила плана си, след като бе забелязала, че Кат Фишър го гледа. Дали планът й се е оформил там и тогава, или е трябвало да минат няколко дни? Както и да бе, ето ги тук двамата и намекът бе ясен — Кат бе на разположение. Дали това също не бе част от плана? Трябваше ли да прави любов с нея?

При тази мисъл лицето му стана горещо. Чудеше се как учтиво да се измъкне, преди ситуацията да е излязла от контрол, когато Кат изведнъж се сгуши в него и обви врата му с ръце. Изненада се толкова силно, че в началото не се отдръпна, после, за свое огорчение, разбра, че не му се иска да го направи. Тя бе така красива и бе минало толкова много време…

Възвърна разума си едва когато тя наклони глава като човек, който очаква да го целунат. Бързо стана.

— Идеята не е добра, повярвай ми. Извинявам се, ако съм създал погрешно впечатление добави като истински джентълмен.

Кат, със закъснение, като че ли също възвърна здравия си разум. На лицето й се изписа скромно изражение, тя също стана и подръпна роклята си надолу.

— Нямах намерение… наистина… — каза и на скулите й изби червенина. — Сигурно ме мислиш за ужасен човек.

— Не, нищо подобно — побърза да я увери Едуард. Ако някой бе виновен, то това бе Камил. Може би не бе искала да се случи, но така става, когато човек си играе с огъня.

— Обожавам съпругата ти. Просто помислих… — Кат прехапа долната си устна и очите й се напълниха със сълзи. — Не знам какво съм мислела. Но това съм аз — момичето, което има всичко, но нищо не получава. По дяволите, не трябваше да пия толкова много. Червеното вино винаги ме замайва. — Наведе глава и заплака. Едуард не се поддаде на импулса да избяга, а седна отново на дивана. Не можеше да я изостави в момент, когато бе така разстроена. Вината не бе нейна.

Потупа я по гърба в неуспешен опит да я успокои.

— И двамата пихме прекалено много. — Да се престорим, че нищо не се е случило.

Кат се усмихна през сълзи.

— Ти си добър човек, Едуард. Защо не мога да намеря някой като теб?

— Ще намериш — каза той.

Тя го последва до вратата и го целуна по бузата.

— Приятели?

— Приятели — каза той, макар да знаеше, че няма да я види отново.

Едуард се чувстваше неловко, докато вървеше към асансьора. На сватбения си ден преди толкова много години не би могъл и да помисли, че ще се стигне до нещо подобно — че някой ден ще бяга от апартамента на друга жена късно посред нощ със съзнание за вина. „Не съм направил нищо погрешно“, казваше си. Но се беше изкушил, макар и само за миг. А понякога бе необходим само един миг.

Канеше се да вземе такси и да се прибере в дома си, но се спря: не можеше да понесе мисълта да се изправи срещу съпругата си. Ако го чакаше, можеше да започне кавга и той да каже думи, за които после да съжалява. По-добре беше да разговарят сутринта, когато бе по-малко вероятно да си разменят остри реплики. В момента имаше по-голяма нужда от приятел, отколкото от съпругата си. И просто така се сети за Анджи. Спомни си колко мила бе с него.

Преди да е размислил, извади визитната й картичка от портмонето си и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна след третото позвъняване.

— Едуард, какво има? — поздрави го. Стори му се задъхана, но не и изненадана да го чуе. Все едно, че беше стар приятел. — Не ми казвай. На парти си и имаш нужда да бъдеш спасен.

— Нещо такова — каза и отново трепна при мисълта за Кат. — Надявам се, че не се обаждам прекалено късно. — Бе почти полунощ.

— Не. Тъкмо приключих работа. Отивам да хапна нещо. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, защо не? — чу се да казва.

— Надявам се, че обичаш суши.

— Точно съм в настроение за суши. — Изведнъж осъзна, че умира от глад. Нямаше апетит на партито на Кат и не бе хапнал много от превъзходната храна, която тя бе приготвила.

Спря такси и след десет минути беше пред ресторанта на Източна шейсет и първа и Първа улица. Видя Анджи пред бара още с влизането си. До нея седяха двама латиноамериканци — единият с рядка брада, а другият — покрит с татуировки.

— Тук работят най-добрите готвачи — обясни тя, след като го представи на приятелите си Мигел и Хулио. — Приготвят най-хубавото суши в града и е отворено до три часа сутринта, което ни е удобно, като се има предвид доколко работим. Момчетата тъкмо си тръгват. — Махна за довиждане на Мигел и Хулио.

— Винаги ли се храниш толкова късно? — запита той, след като седна до нея.

— Само когато работя толкова много. Докато свърша, обикновено умирам от глад. Една от ирониите в моята професия — непрекъснато си заобиколен от храна, но нямаш време да хапнеш и хапка. Нямаш нужда от това — каза и взе менюто от ръцете му. Обясни му, че поръчването на храна в суши заведение е само за аматьорите.

— Разбирам. Значи през всичките тези години съм постъпвал погрешно?

— Ти и всички други. Само ние, готвачите, сме различни.

— И как поръчваш ти?

В отговор, тя направи знак на един от готвачите, строг на вид японец, облечен в безупречно бяла престилка, който се усмихна лъчезарно и забърза към тях. Тя поръча две парчета риба тон sashimi.

— Само това ли ще ядем? — запита Едуард.

— Не. Но не искаш да изглежда така, сякаш не знаеш какво правиш, нали? Това е, както е с виното — първо опитваш и едва тогава пълниш чашата си. — Когато поръчката им пристигна, той я загледа как взема парченце с пръчиците и го слага в устата си. Тя задъвка замислено под внимателния поглед на готвача, после му кимна, за да покаже, че е доволна. Едуард последва примера й, макар и да не бе така сръчен с пръчиците.

Анджи поръча omikase — избора на готвача — и скоро пред тях, бързо едно след друго, бяха поставени малки и безупречно подредени блюда. Макар и да бе дребна, Анджи ядеше колкото него. Той намери очевидното й удоволствие от храната за така ободряващо. Чувстваше се добре с нея, но изпита неудобство, когато тя го запита какво прави семеен мъж толкова късно навън в събота вечер.

— Бяхме поканени на вечеря — обясни. — Но Камил се почувства зле в последната минута, затова отидох без нея. Тя настоя. Не искаше домакинята да бъде разочарована, ако не се появим. — „Нито да пропусне възможността да ми покаже бъдещата ми съпруга“.

— Партито трябва да е било ужасно — каза Анджи и погледна чинията му, в която нямаше абсолютно нищо, макар да им бяха сервирали поне дузина блюда. — Храната ли беше лоша, или компанията?

— Нито едното от двете. Прекарах приятно — отговори той безизразно.

Конската опашка на Анджи се бе преметнала през рамото й, затова тя я отметна назад, вдигна глава и започна да го изучава с погледа на черните си очи — сякаш виждаше през него.

— Ако не искаш да говориш за това, няма нищо. Можем просто да хапваме и да мълчим. Но аз съм добър слушател.

— Не искаш да знаеш, повярвай ми — каза той.

— Пробвай.

У Анджи имаше нещо, което го караше да иска да й се довери. И откри, че й разказва за болестта на съпругата си и „срещата“ си с Кат Фишър, като пропусна само онази част, в която Кат го прегърна — колкото по-бързо забравеше за това, толкова по-добре. Анджи не трепна, макар вероятно да намираше идеята за толкова странна, колкото и той.

— Прави го само защото иска най-доброто за мен и децата — защити Камил, като се надяваше, че не е създал погрешно впечатление у Анджи.

Тя кимна бавно.

— Разбираемо е.

— Израснала е без майка и се страхува, че същото ще се случи на децата й.

— Значи го прави заради децата?

Едуард въздъхна и поклати глава.

— Не, тревожи се и за мен. Страхува се, че ще се превърна в досаден вдовец. Без любов и вероятно без приятели. О, и работохолик, макар тази й тревога да не е пресилена. — Напълни отново чашите им. Главата му беше вече замаяна от алкохола и осъзна, че е леко пиян.

— Не звучиш особено ентусиазиран от идеята й — отбеляза тя.

— Да я оставя да избере следващата ми съпруга? О, очарован съм. Нима не всеки съпруг иска това?

Тя го гледаше с любопитство.

— Защо се съгласи, ако нямаш нищо против да запитам?

— Тя умира. — Едуард направи гримаса; изговарянето на думите направи нещата още по-реални. Взря се мрачно в себе си, преди да вдигне чашата към устните си. — И иска това от мене.

— А какво искаш ти?

— Има ли значение?

— Разбира се.

Пръстите му стиснаха здраво чашата.

— Да задържа онова, което имам.

Тя кимна и го погледна със съчувствие.

— Виж, не съм психиатър — каза. — Но знам едно: не е добре да вървиш против себе си. Пренебрегвах желанията си заради бившите ми приятели, за да им угодя, но нищо не се получи. Защото не бях човекът, в когото се бяха влюбили, не бях вярна на себе си. Затова сега живея сама, работя до късно и ям суши в един след полунощ. И всеки, който има проблеми с това, може да върви по дяволите.

— Бившите ти приятели до един са били побъркани. Не знаят какво са изпуснали — каза той. Беше възмутен. — Всеки би бил късметлия да те има за съпруга.

Тя се изчерви и сведе поглед.

— О, не знам. Не съм създадена за съпруга.

— Може би просто не си намерила подходящия човек.

Анджи въртеше между пръстите си опаковката от пръчиците, а после започна да я сгъва методично и внимателно. Той си помисли колко е красива — не беше красавица като Кат, но бе по-симпатична и привлекателна. Изглеждаше твърда, но беше мила, което се проявяваше по всякакъв начин.

— Може би — каза.

Той плати сметката и излязоха навън. Беше почти два часът сутринта, но странно, не се чувстваше уморен. Докато стояха на тротоара с намерението да се сбогуват, тя му разказа за готварския курс в Младежкия център, където преподаваше на доброволни начала, веднъж седмично.

— Трябва някой път да дойдеш и да се срещнеш с децата ми — предложи. — Някои от тях никога не са се срещали с лекар. Ще бъде добре да видят, че имат и други възможности за кариера, освен индустрията за бърза закуска или престъпния живот. Макар да потрепервам от мисълта, че някое от тях може да държи скалпел. Не умеят да си служат добре дори с кухненските ножове. Понякога са, хм, шумни — обясни и той се засмя, като си представи дребничката Анджи да се справя с тълпа разбеснели се тийнейджъри.

— Звучи забавно — отбеляза. — Какво ще кажеш за следващата седмица?

— Сряда, от шест до осем. Свободен ли си тогава?

— Трябва да погледна в календара си, но съм почти сигурен, че съм свободен. — Камил вероятно имаше други планове за него, но те можеха да вървят по дяволите. Беше се подчинил на тазвечерния й план и вижте само до какво бе довело това. С Анджи поне нямаше защо да се тревожи, че ще се опита да го съблазни — тя му беше като по-малка сестра. Нямаше нужда Камил да знае къде е. Не правеше нищо нередно, но тя можеше да види ситуацията по друг начин. Макар че едва ли бе в състояние да се оплаква след онова, което му бе причинила тази вечер. — Ще ти изпратя имейл утре и ще ме уведомиш за подробностите.

Минути по-късно Анджи седна на задната седалка на таксито. Вдигна поглед към него, докато затваряше вратата — дребна фигурка в избеляла тениска и дънки, от конската й опашка се бяха освободили кичури, които висяха край луничавото й лице.

— Ще се видим следващата седмица — каза тя и се усмихна. — И! О… Едуард? Пази се от проблеми дотогава.

Глава 10

— Даарел, казах да обезкостиш пилето, не да го раздробиш. — Анджи поклати отчаяно глава. На дъската имаше парче месо, което само смътно приличаше на пилешки гърди.

Останалите се засмяха и Анджи трябваше да положи усилия, за да остане сериозна. Вечерите, в които провеждаше курса, обикновено протичаха така — някой от учениците й се пошегуваше, останалите следваха примера и скоро шегите валяха от всички страни. Не би и могло да бъде другояче. Тя обожаваше тези деца и макар че понякога бяха шумни, те полагаха усилия. Например Раул. Той беше клоунът на класа, но животът му у дома не беше лек. Майка му живееше на улицата, а баща му беше в Никарагуа. Единствения път, когато Анджи го бе посетила — беше пропуснал две поредни занимания — го бе заварила да се грижи за болната си баба. Едва не се разплака, като видя колко е мил със старицата и колко са бедни. Но те нямаха нужда от съжалението й, затова тя им приготви вечеря.

Преди да изпитат удоволствието от прясно сготвената храна, децата познаваха само тази, която излизаше от кутия или консерва и от заведенията за бързо хранене. Изключение правеха онези като Хулио, които живееха в домове, където родителите все още приготвяха домашна храна. Всички те обаче имаха обща черта — бяха от рискови групи. Момчетата обикновено ставаха членове на банди и свършваха в затвора, а момичетата забременяваха и не завършваха образованието си. Анджи знаеше, че дори да ги ръководеха със здрава и твърда ръка, някои от тях пак щяха да се отклонят от правия път. „Но не и докато са с мен.“

Наблюдаваше опитите на другите ученици, някои от които бяха несполучливи, а други — истинска катастрофа. Бяха в кафе-бара на Младежкия център, който временно бе превърнат в кухня. След като обиколи всички ученици, призова класа за внимание.

— Добре, стартът не е лош, но ще трябва да се постараете повече, за да впечатлите госта ни. — По-рано им бе казала за „специалния“ гост, когото очаква, и те бяха развълнувани. Помнеха деня, в който бе дошла майката на Анджи и ги бе научила да приготвят спагети и кюфтета. — И не само това. Искам да се държите добре, за да не ви сметне той за банда хулигани — добави по-строго.

— Каква е тази дума? — запита Денис, едро момиче, което изглеждаше по-голямо за шестнайсетте си години. Приличаше на майка си, която я бе родила на шестнайсет. Когато бе видяла майката за първи път, Анджи я бе помислила за по-голяма сестра.

— Погледни в речника! Сигурно стои там под името ти! — извика кльощавият Раул.

— Ако млъкнете и ми обърнете внимание, ще научите нещо полезно — смъмри ги Анджи.

Взе ножа и направи дълбок прорез точно в средата на внимателно обезкостените гърди, след което разтвори двете половини.

— Виждате ли, точно като отварянето на книга.

— Да, но само ако знаеш как да отвориш книга — намеси се Тамика и изгледа многозначително Даарел. Бе твърдо решена да е първата в семейството, която ще учи в колеж — цел, която приятелят й не споделяше. Напоследък Даарел изказваше желание да се откаже от ученето. Затова Тамика се колебаеше дали да се скара с него, или да му помага в свободното си време. Скоро му бе дала ултиматум — ако не се захване сериозно с учението си, тя щеше да скъса с него. Анджи не бе престанала да се надява за Даарел. Той не бе мързелив, нито глупав, просто трябваше да намери нещо, в което да е добър. Беше окуражена от интереса, който показваше към готвенето. В края на занятията миналата седмица, когато зеленчуковото му блюдо бе обявено за най-доброто, бе така горд, сякаш бе приет в „Харвард“.

Като го гледаше, трудно й бе да повярва, че е само на седемнайсет. Бе едър за възрастта си и вероятно щеше да успее да влезе във всеки нощен клуб, без да му поискат лична карта. С Тамика бяха хубава двойка. Момичето беше високо, със скули, за които би й завидяла всяка манекенка, с изненадващо сини очи и кожа с цвят на кафе с мляко. Даарел й се усмихна и каза:

— Затваряй си устата, кучко.

Тя го зашлеви силно.

— Момчета, покажете някакво уважение — скара им се Анджи. Знаеше, че в проявите им на грубост има повече шега, отколкото злоба, но все пак…

— Да, госпожице — отговориха те в хор.

„Умници“, помисли си тя с любов.

— Добре, а сега ще изпържим хубаво месото. — Наля масло в тигана. — Олиото трябва да се сгорещи добре. Отдръпнете се, когато започне да цвърчи, за да не се изгорите. — Беше прекъсната от звъна на нечий мобилен телефон. Чандра извади нарушителя на дисциплината от чантата си и смръщи вежди, като видя екрана.

— Роналд е — прошепна.

Приятелката й Денис отбеляза възмутено:

— Изглежда, не получава достатъчно от онази Марисол. — Миналата седмица приятелят на Чандра, Роналд, й бе изневерил с друго момиче от техния клас и двамата бяха скъсали, а сега изглеждаше, че иска да се върне при нея.

Чандра, мършаво момиче с криви зъби и подстригана асиметрично коса, се потопи в съчувствието, когато Трешон я прегърна през раменете и каза:

— Този дебел задник няма да получи нищо от теб.

Едър и мускулест, Трешон би могъл да съперничи на Даарел, но той приличаше по-скоро на плюшено мече. Преди няколко седмици се бе появил в клас с букет леко увехнали цветя. Пъхна ги в ръцете на Анджи и смутено смотолеви, че били от заведението на родителите му и щели да бъдат изхвърлени, ако не ги бил спасил. Въпреки това, тя беше трогната от жеста му.

— Да, но ние, дебелогъзите кучки, знаем как да въртим задника си — каза Денис и завъртя своя.

Всички се засмяха и Анджи отново трябваше да положи усилия, за да не се засмее и тя. Непрекъснато се колебаеше между ролята на приятелка и авторитетна фигура.

Точно тогава вратата на кафе-бара се отвори. Осем чифта очи — девет, ако се броят и тези на Анджи — се спряха на високия и тъмнокос мъж, който влезе. Едуард, облечен в дънки и син блейзър над бялата риза с отворена яка, се спря на прага. Очите му се усмихваха и обхващаха кръга обърнати към него лица. В настъпилата тишина, нарушавана само от цвърченето на месото в тигана, той каза:

— Нещо ухае приятно, така че трябва да съм на правилното място.

— Влез, партито тъкмо започна! — извика Анджи. Сърцето й препускаше, тя се задъхваше. — Деца, това е доктор Константин — представи го, благодарна да види, че се държат добре. Бяха учтиви, едва ли не срамежливи. Не беше така, когато бе дошла майката на Анджи — никой не би могъл да бъде срамежлив с Лорета — но Едуард, с елегантното си присъствие, бе като филмова звезда. Беше така спокоен и естествен, че те скоро се скупчиха около него и го засипаха с въпроси.

— Режете ли хора? — поиска да знае Раул.

— Не съм хирург — отговори Едуард. — И съм щастлив, че никога не съм губил пациент, докато е на процедури при мен. — Погледна накълцаното пиле върху дъската на Раул и поклати тъжно глава. — Но не мога да кажа същото за бедното пиле.

Забележката бе посрещната с няколко възклицания и шеговито сръчкване на Раул с лакти. Денис поиска да знае дали болницата, в която Едуард работи, е като тази в „Анатомията на Грей“, където всички са винаги заети. Едуард се усмихна и отговори отрицателно.

Докато го слушаше, Анджи усети, че в стаята като че ли е станало по-топло, а след малко подуши дим. Сведе поглед и видя, че пилето започва да загаря. Взе кърпа, хвана тигана за дръжката и го свали от котлона под развеселените погледи на всички.

— Госпожице, ако не внимавате, ще се изгорите — пошегува се Джърмейн. Той бе на петнайсет и бе най-младият в групата. Беше дребен за възрастта си, но винаги се шегуваше с по-големите от себе си и не се страхуваше от тях.

Анджи си помисли, че думите не биха могли да са по-близо до истината, и хвърли поглед на Едуард. Той отиде при нея и я запита може ли да помогне с нещо, а тя му отправи предизвикателство:

— Защо не ни покажеш колко си сръчен с ножа?

Той се усмихна и започна да обезкостява пилешките гърди, а тя наблюдаваше децата, които се стараеха да направят същото, но с различен успех. Накрая, когато бяха готови, тя подреди всички пилешки гърди в тава и ги пъхна във фурната, като на всички бе забодена различна по цвят клечка за зъби, която указваше собственика. Докато гърдите се печаха, Анджи им показа как се приготвя сосът. Смеси и разбърка добре бяло вино и пилешки бульон, сложи го на котлона и когато остана наполовина, добави бучка масло, сол и черен пипер, както и шепа нарязани подправки. Беше избрала лесни за приготвяне допълнителни блюда — пържени картофи и задушен ориз. Децата нямаше да имат трудности с приготвянето им. Почистиха масите и когато всичко бе готово, седнаха да се насладят на храната.

Тази вечер обаче децата се интересуваха повече от госта си. Тамика започна да разпитва Едуард за колежите, кои от тях според него имат най-добри програми и предлагат най-добрата подготовка по медицина, а момчетата се интересуваха какво е чувството, когато правиш аутопсия. Денис и Чандра се шегуваха за уменията му с ножа, а той отговори, че е много по-лесно да обезкостиш пиле, отколкото да оперираш. Като настъпи моментът да се разделят, като че ли съжаляваха, че той трябва да си отиде, и поискаха да знаят кога ще дойде пак. За тях тази бе най-вълнуващата вечер след онази, в която Раул бе подпалил хавлия, бе задействал противопожарната инсталация и бяха дошли пожарникарите.

След като изпратиха децата, Едуард и Анджи отидоха до спирката на метрото.

— Благодаря, че дойде. Това означаваше много за тях. — „И за мен“, добави мълчаливо.

— Благодаря, че ме покани — отговори той. — Не помня кога за последно се забавлявах така.

— Харесаха те.

Той сви рамене.

— Добри деца са.

— Невинаги са послушни. Обожавам ги, но има моменти, когато ми е трудно с тях. Все пак, надявам се, че ще успея да им вдъхна любов към моята работа. — Заговори вече по-сериозно: — Не им е лесно. Повечето са от разведени семейства, а бащите на Трешон и Даарел са в затвора. Истинско чудо е, че средата не ги е пречупила. Всеки път се моля да дойдат на занятие.

Завиха зад ъгъла и тръгнаха по „Бедфорд авеню“. Камъни и пясък бяха струпани до почти всяка сграда. Тук строителството очевидно процъфтяваше. Кварталът се променяше, но все още не бе безопасно да го прекосява сама след падането на мрака. Обикновено някое от по-едрите момчета — Трешон или Даарел — я изпращаше до спирката на метрото.

— Предаваш им уменията си, въздействаш им и единствено това има значение — каза Едуард.

Тя се смути от комплимента му. Тези деца бяха онеправдани от съдбата, но имаха чисти души. Тя получаваше от тях толкова, колкото и те от нея. Освен това, тя далеч не бе светец. Присъствието на този красив женен мъж до нея бе истинско изпитание за морала й, трябваше да полага усилия, за да не го докосне „случайно“.

— Надявам се — отговори. — Но съм с тях само по два часа в седмицата и през повечето време просто им показвам как да режат, да задушават и така нататък.

— Не се подценявай. — Хвърли й поглед, който стопли душата й.

Тя сви рамене.

— Правя каквото мога.

— Мислила ли си да се захванеш с преподаване?

— И да зарежа сегашната си работа? При това за по-малка заплата? Не. Освен това, кой според теб финансира тези мои часове с децата? Младежкият център няма средства, даренията са редки и оскъдни. Плащам за продуктите от джоба си. — Обясни, че някои от родителите са безработни, затова винаги приготвят повече блюда, които децата да занесат у дома си. — Никога няма да съм богата, но не бих се отказала.

— Парите не са всичко — съгласи се той.

— Кажи го на майка ми. — Анджи заобиколи отпадъчните строителни материали, струпани в края на тротоара. — За нея никоя жена не е успяла, докато не се е омъжила изгодно и не е родила поне едно дете.

— Все още има време — каза той с усмивка.

— Не съм толкова млада, колкото мислиш. Следващата седмица ще навърша трийсет и девет — каза тя.

Замисли се за партито, което майка й планираше. Тя го приемаше с чувство за дълг всяка година, защото знаеше, че майка й ще се обиди, ако откаже тортата и балоните. Анджи нямаше нищо против да не празнува повече рождения си ден със семейството и да не ги чува да й пожелават „честит рожден ден“, докато духа свещите, знаейки, че майка й очаква нещо друго от нея. Пулсът й се ускори, когато чу Едуард да казва с весели пламъчета в очите:

— Е, човек никога не е прекалено стар да празнува рождения си ден. Какво ще кажеш да те черпя питие?

Беше съвсем невинно. Не се опитваше да я вкара в леглото си. Но тя знаеше, че трябва да бъде предпазлива, защото сърцето й невинаги приемаше заповеди от разума й. Беше спала с доста мъже през годините и бе правила неща, с които не се гордееше, но никога нямаше да се забърка с женен мъж. Дори такъв, чиято съпруга можеше да не е сред живите още дълго. В същото време вътрешният й глас й прошепна: „Ако знаеше кое е добре за теб, щеше да сложиш край на това още сега“. А вместо това откри, че казва:

— Разбира се, но заведенията тук са съмнителни. — Малко по-нататък, на стъпалата пред къщата, седеше одърпан просяк. — Може да ти се сторя претенциозна, но го предпочитам в стъклена чаша, а не в картонена.

Той се засмя.

— Мислех за някое място в твоя квартал.

— О! Е, има таверна на Източна шеста улица, близо до дома ми. Обстановката е доста приятна. — И с малко закъснение запита: — Но… не трябва ли да се прибереш у дома? — Бяха стигнали до входа на станцията на метрото, тя спря и вдигна очи към него. Погледът му се стрелна покрай нея и лицето му помръкна. После поклати глава — като че ли да се отърси от онова, което го тревожеше — и й се усмихна.

— Това е само питие — каза.

 

 

— Анджи, ти ли си? — достигна до нея гласът на майка й. Лорета винаги знаеше коя от дъщерите й се обажда, още преди да са казали и дума.

Анджи потисна въздишката си.

— Аз съм.

— Добре ли си? Звучиш странно. — Лорета не само познаваше кой се обажда.

— Добре съм, мамо. Обаждам се само да те чуя. — Ако Анджи пропуснеше да се обади някоя седмица, майка й подозираше, че се е случило нещо лошо. Графикът в работата не бе оправдание. Лорета й напомняше, че сестрите й се обаждат всеки ден и че те също работят (без да споменава, че имат съпрузи и деца). Оплакваше се още от редките гостувания на Анджи. Когато напомнеше на майка си, че за разлика от сестрите си, които живееха наблизо, тя трябва да вземе метрото и да пътува цял час, Лорета винаги казваше, че метрото е създадено, за да може всеки да се събере бързо със семейството си.

А събиранията й със семейството бяха като завръщане в миналото. Старите вражди и кавги винаги се подновяваха. Сестрите на Анджи все още спореха безкрайно една с друга чия стая в детството е била най-неподредена, коя е имала най-много приятелки или най-хубавото гадже в гимназията. Обсъждаха тези стари неща така, сякаш бяха нещо ново и изравяха какви ли не истории — от момента, в който Анджи все още се напишкваше в детската градина, до онзи, в който я заловиха с Брендън Соупър в девети клас, нещо, което винаги я караше да се чувства неудобно. Отношението на родителите й беше дори по-досадно — те се държаха така, сякаш тя не бе напуснала дома им. Баща й все още я наричаше с бебешкия й прякор, а майка й винаги й се караше, че не държи гърба си изправен, че не внимава какво говори и продължава да гризе ноктите си. Понякога се чувстваше уютно, но повечето пъти просто се дразнеше.

На заден фон, Анджи чуваше бебешки плач.

— Гледам децата на Франи — повиши глас Лорета.

— Ник не можеше ли да ги гледа? — запита Анджи.

Лорета обясни, че Ник, съпругът на Франсин, който бе треньор по футбол в университета „Хофстра“, има мач тази вечер и че Ан-Мари, бавачката на децата, е болна.

— Не знам защо сестра ти въобще наема бавачка, когато има мен — добави. — Отгледах пет деца, а не мога да се грижа за внуците си. Някой ден вие също ще остареете.

От всичките си сестри, Анджи бе най-близка с Франсин, и то не само по възраст. Имаха чувство за хумор и еднаква гледна точка към света. Франсин бе единствената от сестрите й, която не рисуваше брачния живот в розово. Веднъж й бе казала, че да бъдеш съпруга и майка, със сигурност носи задоволство, но обикновено е прекалено уморена, за да може да му се наслаждава. Когато бе навършила четирийсет, Анджи я бе завела да я поглези в спа центъра „Елизабет Арден“. Франсин заспа, докато й правеха педикюр.

Двете с майка й говориха още малко. Лорета й каза, че двамата с баща й ще пътуват до Аляска през септември, а Анджи я информира, че е наела бивша пицария, която възнамерява да ремонтира, тъй като бизнесът й се е разраснал. Лорета запита уж между другото:

— А срещала ли си се напоследък с някой интересен мъж?

Анджи, все още стоплена от прекараната с Едуард вечер, изпита чувство за вина. Нямаше какво да крие, освен собствените си сластолюбиви мисли, но ако майка й разбереше, че има фантазии за женен мъж, възможността да гори в ада щеше да бледнее пред онова, което щеше да последва.

— Да, мамо. Онзи ден се сблъсках с Джони Деп и той ме покани на среща.

— Ха, ха. Трябва да пишеш анекдоти за „Летерман“.

— Не се опитвах да бъда забавна.

— Мислиш ли, че сестрите ти са си намерили съпрузи, като са седели всяка вечер сами в дома си?

— Мислиш, че си седя у дома всяка вечер? Иска ми се да беше така. — Анджи се радваше, че майка й не може да я види как седи на дивана по пижама и държи в ръка наполовина изяден кроасан. — Единствената причина, поради която не работя тази вечер, е, че е сряда. Помниш ли, преподавам готвене в сряда? Децата те поздравяват, между другото. Все още говорят за кюфтетата ти.

Лорета се засмя.

— Кажи им, че никой не може да приготвя кюфтета като мисис Д’Амато.

Анджи се усмихна.

— Със сигурност ще го направя, мамо.

Майка й използва възможността да направи още една от обичайните си забележки.

— Трябва да имаш собствени деца, преди да е станало прекалено късно. Не ставаш по-млада, нали знаеш.

В яда си Анджи каза:

— В такъв случай, защо просто да не се омъжа за мъж с деца? Така ще имаш готови внуци и няма да се тревожа, че остарявам.

Със същия успех можеше да пусне парче месо в басейн с акули. Майка й едва не получи удар.

— Значи наистина се виждаш с някого. Защо не ми каза? Разведен е, така ли? Ако мислиш, че с баща ти ще имаме проблем с това, трябва да си спомниш, че сме широко скроени. Опитахме ли се да разубедим сестра си, когато реши да се омъжи за разведен? — Когато разказваше тази история, винаги спестяваше онази част, когато бе молила Джулия да отиде при семейния свещеник, преди да напусне първия си съпруг. — Ако е добър с теб, само това има значение. И така, кога ще се срещнем с него?

— Ще ти кажа, когато го срещна.

— Чудесно. Така да бъде — каза Лорета уж наранена. — Аз само се тревожа за теб и ти го знаеш.

— Знам, мамо, и съм сигурна, че някой ден ще ти благодаря. А сега мога ли да чуя Франсин?

Сестра й взе слушалката на втория апарат само след миг.

— Здравей, Анджи — поздрави я. — Съжалявам. Децата направо са се разбеснели. Аз просто… — Чу се някакъв звук и сестра й каза: — Ники, престани веднага или кълна се… Брат ти не е боксова круша.

Анджи чу, че някой диша в слушалката, и многозначително каза:

— Можеш вече да затвориш, мамо. — Изчака майка й да затвори и въздъхна.

Франсин се засмя.

— Разкажи ми.

— И теб ли те подлудява?

— О, да. Не престава да мърмори за бавачката. Човек би помислил, че на Ан-Мари не може да се разчита. Просто не може да преживее факта, че не тя гледа децата, докато съм на работа. Като че ли не й стигат грижите по нас. — Анджи чу вратата да се затваря и разбра, че Франсин е отишла в другата стая, след което последва щракване на запалка. Франсин от години се опитваше да се откаже от цигарите, макар да се кълнеше, че ще умре по-скоро от изтощение, отколкото от рак на белите дробове.

— Какво й каза?

Сега бе ред на сестра й да въздъхне.

— Че ще си помисля. — Малко хора можеха да устоят на природната стихия Лорета Д’Амато и Франсин не бе една от тях. — Като че ли си нямам достатъчно проблеми.

— Защо? Какво има? — запита Анджи.

Франсин всмукна шумно от цигарата.

— Да видим. Миналата седмица върнаха Ники от училище заради въшки. После двамата с Боби се сбиха, защото Боби се шегуваше с въшките му. А сега и Кейтлин има въшки, както и Ан-Мари. О, да не споменавам, че се говори за поредната стачка на учителите. Като се изключи това, всичко е наред. — Анджи си представи сестра си, все още красива, но уморена и опитваща да се пребори с петнайсетте килограма, които бе наддала при последната си бременност. — Чух ли мама да казва нещо за някакъв мъж, с когото се срещаш?

Анджи изстена.

— Няма ли някой просто да ме застреля и да ме отърве от мъките?

— Какво? И да ни оставиш да се оправяме сами с мама? Няма шанс. По-скоро бих застреляла себе си. — Франсин сниши глас — като че ли майка й бе допряла ухо до вратата. — Сериозно, Анджи, можеш да ми кажеш, ако се виждаш с някого. Обещавам да не кажа нито дума на мама.

— Няма нищо за разказване. — Анджи обаче знаеше, че няма смисъл да се опитва да скрие нещо от Франсин. Сестра й щеше да измъкне всичко от нея, колкото и малко да бе то. — Първо, не се виждам с него, ние сме просто приятели. И, второ, той не е разведен.

— О, господи! Моля те, не ми казвай, че имаш връзка с женен мъж.

— Разбира се, че нямам! Казах ти, приятели сме.

— Така говорех и за Ник, преди да се озова в леглото с него.

Анджи си спомни каква врява се бе вдигнала тогава. Франсин трябваше да прекъсне учението си в третата година от гимназията, за да се омъжи за Ник, с когото излизаше от съвсем кратко време. Тринайсет години и три деца по-късно… Те още бяха заедно.

— Няма шанс да се озова в леглото с него — каза на сестра си и отхапа от кроасана.

— Просто внимавай, само това мога да кажа. — Франсин замълча за секунда, преди да се осмели да каже: — Красив ли е този твой приятел, който е женен и с когото не спиш?

— Да, предполагам. — Анджи запази истината за себе си. Нямаше значение, че Едуард бе най-красивият мъж, когото бе виждала, ако се изключат актьорите.

— Господ да ни е на помощ — измърмори сестра й.

— Не е това, което си мислиш, кълна се — настоя Анджи.

— Ти също така се кълнеше, че няма да изгубиш девствеността си заради Кевин Бойл, а кой се разхождаше с презервативи в чантата месец по-късно?

— Бях на шестнайсет!

— Да, е, някои неща никога не се променят. — Франсин направи пауза, за да подчертае смисъла на думите си, преди да каже: — Чуй, трябва да вървя. Да прибера децата у дома. Ще ти се обадя утре, окей? А междувременно…

— Знам. Не прави нищо, което не трябва. — Анджи си представи как сестра й се усмихва в другия край. Човек не би се досетил, но в тялото на сегашната Франсин все още живееше тийнейджърката, която някога подлудяваше момчетата.

Анджи сложи край на разговора и затвори очи, облегнала се на възглавничките. Представи си Едуард така, както изглеждаше тази вечер, докато стояха на тротоара пред таверната „Белият кон“ след питието, което се бе проточило няколко часа. С навити ръкави на ризата и преметнато през раменете сако, той говореше с оживено лице за главната роля, която дъщеря му играе в училищната пиеса. Не беше казал, нито беше направил нещо провокиращо, но тя бе пожелала да почувства пръстите му в косата си и устните му върху своите, да чуе шепота му в ухото си. Беше пожелала…

Стресна се виновно и изправи гръб, разтревожена от посоката, която мислите й бяха взели. Не можеше да промени чувствата си, но Господ й беше свидетел, че нямаше да се подведе по тях. В противен случай, можеше да скочи в бездънна пропаст.

Глава 11

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — запита Холи, като сложиха и последната чанта с покупките в багажника на „Волво“-то на Камил, паркирано до тротоара пред сградата й.

Камил обърна глава към сестра си.

— Винаги си ми казвала да мисля нестандартно. Е, най-после следвам съвета ти.

Холи бе в петия месец на бременността и тя най-после й личеше. Не беше като Камил, на която още в началото краката и глезените й се подуваха, а тя видимо напълняваше. Коремчето на Холи беше като на филмова звезда — единственото издадено място на иначе мършавото й тяло. Застанала до нея, Камил знаеше, че изглежда ужасно, слаба и изпита, поради което се чувстваше още по-зле. Дори подготовката за уикенда в Саутхемптън бе достатъчна, за да се умори. Имаше също лека треска, за която не бе споменала на никого, защото не искаше да разваля плановете на семейството си. Не бяха ходили в къщата на плажа от последния Ден на благодарността и всички очакваха с нетърпение откриването на сезона.

Стоеше въпросът и за гостенката им.

— Нямам много време да проследявам и други възможности — каза простичко.

Холи мълча известно време, а на лицето й бе изписано изражение, както почти винаги напоследък изражение, което показваше, че вижда признаците на наближаването на края.

— И все пак — каза, — сигурна ли си, че постъпваш правилно? Защо не я поканиш на вечеря вместо това? Така, ако Едуард и децата решат, че не я одобряват, няма да бъде пропилян целият уикенд.

— Вече е прекалено късно. Ще я приемат. Тя е мил човек. Ще видиш. — Камил говореше с повече убеденост, отколкото изпитваше. Тайно споделяше опасенията на сестра си и се питаше дали не е прибързала, канейки Елиз за уикенда. Но бе сварена неподготвена, когато Елиз се бе обадила — беше минала повече от седмица и Камил вече бе престанала да се надява — и между другото бе споменала, че ще гостува на приятел в Амагансет в неделя. Камил просто се бе възползвала от възможността и я запита дали би имала нещо против да прекара уикенда с тях в Саутхемптън. Идеята й се бе сторила добра тогава. Така щеше да даде на Едуард и децата — а и на Холи — възможност да опознаят Елиз. Но по-късно съжали за импулса си. Едуард все още й бе малко ядосан — беше убеден, че гостуването му у Кат бе постановка, макар тя да нямаше такова намерение — и не можеше да си позволи повече погрешни стъпки. Но сега бе прекалено късно да се откаже. Всичко беше уредено и тя не искаше да промени решението си.

— Не се съмнявам, че е мила — каза Холи твърдо. — Но не в това е въпросът. Аз например не бързам да видя някоя жена в твоята роля.

— Тя идва просто за да се срещне с вас и да я опознаете. — Камил се опита да омаловажи нещата и говореше съвсем спокойно, макар стомахът й да се свиваше.

— Дори да е така, пак е странно.

Камил не можеше да отрече истината в думите на сестра си. „Странно“ бе дори слабо казано. Но тя просто сви рамене и продължи да слага в багажника на „Волво“-то нещата, от които щяха да имат нужда.

— Какво каза на децата? — поиска да знае Холи.

— Просто, че приятелка ще ни гостува за уикенда. — И може би Елиз щеше да си остане само приятелка.

— Как се чувства Едуард?

Камил изправи гръб и въздъхна.

— Не е щастлив — призна.

Холи стоеше, скръстила ръце на гърди, а на лицето й бе изписано неодобрение.

— Понякога се питам дали знаеш каква късметлийка си да имаш съпруг, който те обича толкова.

Думите на сестра й й причиниха болка. Тя също го обичаше. Щеше ли да прави тази жертва, ако не обичаше съпруга си толкова много? Макар да трябваше да признае, че любовта им не бе така очевидна напоследък. Ако не вървяха на пръсти един около друг, спореха. Едуард се бе отдалечил от нея. Работеше по всяко време на денонощието, а една вечер миналата седмица се бе прибрал едва час преди полунощ. Извинил се бе, че се е отбил да изпие по питие с колеги, и макар да нямаше причини да го подозира, тя реши, че по-скоро е нямал желание да се прибере у дома, отколкото се е нуждаел от среща с колеги.

— Знам, че ме обича — каза едва чуто. — Но в момента не се чувствам късметлийка.

По лицето на Холи се изписа съчувствие и Камил я прегърна здраво. Държа я в прегръдките си, докато Камил не се освободи, за да извади от джоба си пакетче хартиени кърпички. Измъкна една и подаде пакетчето на Холи.

— Е, не стой просто така, нямаме цял ден — каза, след като и двете подсушиха очите си.

Холи й отдаде чест и каза:

— Слушам, капитане.

Камил загледа как сестра й намества багажа, за да направи място за още.

— Сигурна ли си, че искаш да вземеш всичките тези плажни хавлии? — извика Холи през рамо. — Нямаш ли достатъчно в къщата?

— Хавлиите никога не стигат, когато си с деца — отговори Камил.

Спомни си мързеливите летни следобеди на плажа, как строеше пясъчни замъци с децата, когато бяха малки, и как се плискаше с тях във вълните. Видя се отново млада, с бебе на хълбока и малко дете зад себе си, чу как децата й отново викат от удоволствие и се пръскат. Колкото и топла да бе водата, Кира и Зак винаги трепереха, когато най-после излезеха от нея. Тя ги загръщаше с хавлиите и те сядаха в скута й. Изпита болка, защото знаеше, че тези дни са останали безвъзвратно в миналото. Колкото и да се опитваше да задържи настоящето, то се изплъзваше като пясък през пръстите й.

Сестра й изправи гръб, зачервена и разрошена.

— Мисля, че това е всичко — обяви. — Да отидем ли за децата?

Камил заключи колата и двете се върнаха в апартамента. Беше имала късмет да намери място за паркиране пред сградата. Петъчните следобеди по време на сезона означаваха, че всяко свободно място и от двете страни на „Уест Енд авеню“ ще бъдат заети и че собствениците на автомобилите ще сноват напред-назад, за да натоварят багажа за уикенда в тях.

Кира беше готова и ги чакаше до вратата.

— Какво ви забави толкова? Ще стане тъмно, докато стигнем? — извика тя.

Наскоро си бе купила бански от две части и умираше от желание да се покаже в него на плажа. Камил се надяваше, че пролетното време ще остане достатъчно топло. По това време на годината то се колебаеше между топли и слънчеви дни и уикенди, които ги принуждаваха да си останат у дома и да палят огън в камината, докато навън бушуваха студени океански ветрове.

— Брат ти готов ли е? — запита спокойно Камил.

— Не знам, но аз съм готова от часове — заяви тя.

— Плажът ще е там и утре сутринта — напомни Холи на племенницата си, намигна й и добави: — Както и момчетата. — Лицето на Кира почервеня и тя побърза да доведе брат си.

Камил отиде в кухнята, за да вземе приготвените за пътуването закуски. Холи тръгна след нея и се настани на един от високите столове пред барплота.

— Ще се видя с Къртис тази седмица — каза.

Камил се закова на място и погледна сестра си, която вадеше от хладилника кутии натурален сок и ябълки и ги слагаше в една чанта.

— Той е в града?

— Само за няколко дни. — Говореше така нехайно, че всеки, който не я познаваше, щеше да реши, че малко се интересува от бащата на детето си. Но Камил я познаваше добре. Запита се дали Къртис бе дошъл специално, или пътуването му бе делово.

— Е, сигурна съм, че двамата имате какво да обсъждате — каза.

— Предполагам. — Холи сви рамене, сякаш бебето не бе по-важно за бащата от билет за концерт.

Камил смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? Не си сама в това положение, помниш ли?

Холи си взе банан от купата с плодове.

— Само допреди няколко седмици той не знаеше, че съм бременна. И нямаше да знае, ако не му бях казала — напомни на Камил. — Никой не очаква нищо от него и никой не е допрял пистолет до слепоочието му. Той ще направи избора. С бебето ще бъдем добре и без него.

— Трябва поне да плаща детската издръжка.

— Защо? Защото такъв е законът?

— Не само. Признай, можеш да използваш парите. — Бизнесът на Холи й носеше приличен доход, но той не постъпваше ритмично. Големите суми — такива, каквито например носеха якето на Спрингстийн или китарата на Джими Хендрикс, на която бе свирил в Уудсток — можеха да й помогнат в трудни времена, но когато човек отглежда дете, има нужда от стабилен и редовен доход.

Холи явно бе загрижена.

— Детската издръжка носи куп усложнения, доколкото съм виждала. Познавам жени, чиито бивши съпрузи мислят, че изплащането й им дава какви ли не права и дори такива, че те да се месят в личния живот на майката. Имам позната, чийто бивш я завлече в съда, защото „вреди на децата им“. И то само защото мъжът, с когото живееше, свиреше в рок състав. Можеш ли да си представиш?! — За Холи, която живееше и дишаше с рок-енд-рола, подобно твърдение бе равносилно на светотатство.

Камил остави въпроса засега. Сестра й никога не се вслушваше в гласа на разума. Защо фактът, че очакваше бебе, трябваше да я промени? Тя щеше да продължава да живее, както и преди.

Точно тогава при тях дойдоха Кира и Зак. Минути по-късно всички бяха във „Волво“-то и пътуваха към моста Трайбъроу. Едуард щеше да се присъедини към тях по-късно. Холи забавляваше децата, а Камил шофираше. На четиринайсет, Кира се смяташе за прекалено зряла за подобни игри и участваше неохотно, но скоро навлезе в духа на играта кой ще разпознае повече номера на различни щати и започна да протяга врат и да вика от радост всеки път, когато се появеше превозно средство с различен номер от щата на Ню Йорк. Но когато попаднаха в задръстване, децата станаха неспокойни.

— Какво има за ядене? — извиси се гласът на Зак от задната седалка, докато двамата с Кира ровеха из чантата със закуските. — Ябълки и чипс? Само това? Можем ли да спрем в „Макдоналдс“?

— „Може“, а не „можем“ ли? И — не, не може — отговори спокойно Камил и се придвижи няколко сантиметра напред, когато движението отново тръгна. — Не искам да си разваляте апетита.

— Но аз съм гладен сега. — В огледалото за обратно виждане тя виждаше как синът й цупи устни.

Не му обърна внимание. Ако имаше нещо хубаво в това да знаеш, че ще живееш още малко, то бе, че не позволяваше да я тревожат дребните неща. Когато някое от децата се оплакваше или мърмореше, тя го смяташе за нормално. Напомняше им, че трябва да внимават за маниерите си, но не за да им внуши чувство за вина.

— Ще вечеряме, когато стигнем в къщата — каза с тон, който ги предупреждаваше да не подлагат търпението й на изпитание. — Сигурна съм, че няма да умрете от глад дотогава.

Беше вече тъмно, когато спряха на алеята на скромната, строена през 1850, къща на Кейп Код в Саутхемптън. Камил и Едуард я бяха купили малко след раждането на Зак. Тъй като бяха много заети в работата си и трябваше да се грижат за две малки деца, виждаха необходимостта от място, където да почиват и да се радват на живота. Заявиха, че в къщата на плажа няма да има телевизор — правило, което също така важеше за компютърните игри и видеото. Навсякъде другаде децата биха възразили срещу такова правило, но тук го приемаха естествено. Тя забеляза, че те са по-щастливи и се държат по-добре. Вечер обикновено играеха на карти или на „Скрабъл“, или редяха заедно картинни мозайки. Когато децата бяха по-малки, Камил или Едуард често им четяха на глас книги, които самите те бяха обожавали като деца — „Наемателите“, „Вещицата от езерото на черната птица“, „Двайсет левги под водата“ — докато огънят пукаше в камината Кира и Зак слушаха с възторг. Тук те бяха семейство.

А сега Елиз щеше да бъде гост. При тази мисъл през нея премина нова вълна на страх. А какво, ако съпругът й откажеше да даде шанс на Елиз? Или Елиз откажеше да се обвърже, като видеше какво щеше да означава това? Камил щеше отново да бъде на квадратче номер едно и без план, а семейството й щеше отново да бъде без спасителна мрежа.

„Не можеш да мислиш по този начин“, каза си тя, отвори багажника и започна да вади кутии и чанти. Трябваше да мисли позитивно. Дори желаният изход да бе нещо, което никога не би могла да си представи в миналото.

Беше уредила Елиз и Едуард да пристигнат с едно и също такси. Когато след малко спря на паркинга близо до таксиметровата служба, ги видя да стоят пред сградата и да разговарят. „Дотук добре“, помисли си. Но въпреки това я жегна ревност. Беше разтревожена, че няма да се харесат, а не й хрумна, че могат да се харесат прекалено много. Като гледаше оживените им лица и как Едуард кимаше с глава, като че ли дълбоко заинтересуван от онова, което Елиз казва, изведнъж й стана трудно да диша. Сякаш бе паднала от стълба, бе счупила ребро и изпитваше болка при поемането на всяка глътка въздух. Тази беше трудната част. Трябваше да стиска зъби и да се усмихва, докато съпругът й се свързваше с друга жена и може би се влюбваше в нея.

Натисна клаксона, за да привлече вниманието им. Като наближиха, кимна одобрително на това, че Елиз бе взела само чанта багаж. Едуард ненавиждаше жените, които за един уикенд в провинцията опаковат толкова неща, че все едно отиват в чужбина за цялото лято. Обикновените дрехи на Елиз — панталони в цвят каки, памучен плетен пуловер и преметнато през рамо яке — също бяха подходящи за събитието. Камил си спомни няколко лета преди това, когато на гости им бе дошла приятелката й Никол. Тя бе като излязла от лъскавите страници на „Град и село“. През целия уикенд, докато останалите тичаха по къси панталонки и джапанки, тя подскачаше предвзето по изгладени панталони и еспадрили с високи токчета. Беше с грим дори на плажа и носеше красива ефирна блуза над банския си костюм. Не я поканиха втори път.

Като се върнаха в къщата, Камил разведе гостенката им, а Едуард и Холи се погрижиха за освежителните напитки.

Децата подредиха масата на верандата. Камил беше уморена и все още не се чувстваше добре, но бе твърдо решена да играе ролята на добрата домакиня. Беше важно Елиз да се почувства добре дошла.

Елиз показа искрен интерес към всичко.

— Предпочитам старите къщи пред новите — каза, възхищавайки се на трапезарията и вградените шкафове за порцелан. — Имат собствен характер, а аз предпочитам това пред всички модерни нововъведения. — Хвърли разтревожен поглед на Камил, защото й хрумна, че Камил може да сметне, че разглежда къщата с очите на бъдещ собственик.

Камил се престори, че не е забелязала, и каза, след като продължиха към горния етаж:

— Трябваше да я видиш, когато я купихме, преди да я ремонтираме. Беше жертва на обновяване през седемдесетте. Трябваше да свалим всичко в банята и наново да обзаведем кухнята. А боята… Не би искала да знаеш — беше истински кошмар.

— Всеки, който би покрил тези красиви дървени подове, трябва да бъде освидетелстван — каза учителката, която редовно ходеше на църква, показвайки своя страна, която Камил не бе виждала дотогава. Елиз можеше да се справи с всичко, което й се изпречи.

Камил я поведе към стаята за гости, която бе ремонтирана по същото време като останалата част от къщата. Старо и голямо легло, покрито с бяла кувертюра, от двете му страни — бели нощни шкафчета, двойни прозорци, от които се разкриваше гледка към океана. До отсрещната стена бе долепен викториански гардероб от борово дърво, а на масата имаше букет свежи цветя, набрани от Камил в задния двор.

— Няма собствена баня, но мисля, че ще ти бъде удобно — каза, докато Елиз се оглеждаше.

— Сигурна съм. Прекрасна е. Но къде ще спи сестра ти? — запита Елиз.

— Не се тревожи за нея. Винаги спи при Кира, когато ни гостува — увери я Камил. Холи бе прекарала в тази стая само една нощ и бе заявила, че се чувства като Червената шапчица на гости на баба си, но без големия лош вълк, който да направи нещата интересни.

— Сестра ти е приятна, но въобще не е това, което очаквах — отбеляза Елиз и пусна чантата си на пода. — Двете като че ли нямате много общо.

Камил се засмя.

— Можеш да го кажеш отново.

— Някоя от вас прилича ли на родителите ви?

Камил се замисли за миг, преди да отговори:

— Предполагам, че аз съм повече като мама. Колкото до Холи, е, тя си е Холи — при нея няма правила. Прилича малко на татко, най-вече по ръста.

„И двете имаме късмет да не приличаме на татко“, помисли си Камил. Не за първи път благодареше, че нито една от двете не бе наследила характера му. Но сега изпита и чувство за вина. През последните две седмици Лари бе оставил няколко съобщения на телефонния й секретар, а тя все още не му се беше обадила. Предполагаше, че единствената причина, поради която полага усилия, е, защото го бе засрамила. Но пак оставаше фактът, че прави усилия. Трябваше да му се обади поне от учтивост.

— Хората казват, че приличам на татко — каза Елиз. — А който го е срещал, знае, че това е комплимент. Всъщност съпругът ти ми напомня малко за него. Не защото и двамата са лекари, но имам чувството, че… — Гласът й заглъхна, а бузите й поруменяха. — Не че можеш да опознаеш някого, докато пътувате с такси. Исках да кажа… е, изглежда мил човек.

Камил реши, че е настъпил моментът да говори направо. Не можеха да продължават така цял уикенд.

— Радвам се, че сте си допаднали, но ако мислиш, че възлагам прекалено много надежди, можеш да бъдеш спокойна. Тук си, за да се забавляваш. Нищо повече. А след това… е, ще видим какво ще стане.

Елиз кимна и лицето й се отпусна малко. Доволна, Камил я остави да разопакова багажа си и да се освежи.

Минути по-късно Елиз отиде при другите възрастни на задната веранда. Холи бе приготвила mojitos — нейният беше без алкохол — а Камил бе сервирала крекерите и сиренето. Холи, настанила се в един от плетените столове, които бяха купили заедно с къщата, отбеляза доволно:

— Господи, това се казва живот!

— Казва го всеки път, а после, след ден или два, когато започва да се чеше неудържимо заради ухапванията от комарите и й е писнало от игри като „Монополи“, се пита защо някой с ума си би избрал подобно място пред градския живот — каза Камил на гостенката им, а Холи извика с престорено възмущение:

— Не съм чак толкова лоша. А може и да гледам различно на нещата, когато стана майка.

— Съмнявам се. — Едуард й се усмихна мило. — Ако прилича на теб, детето ти ще направи карта на метрото, преди да е научило азбуката. — Обърна се към гостенката: — А ти, Елиз? Градска или полска мишка си?

— По малко и от двете, предполагам — отговори тя замислено и отпи от питието си. — Израснала съм в малък град и имам хубави спомени от времето, прекарано там, но знам, че ако трябва да се преместя отново в Грантсбърг, ще ми липсва животът тук. Театрите, музеите и ресторантите и, о, просто чувството, че няма да минеш два пъти по една и съща улица — всеки път е различно. — На светлината на свещите, проблясващи на масата пред нея, тя изглеждаше особено хубава в роклята си на цветя, подчертаваща стройната й фигура.

Холи се обърна към нея:

— Сестра ми каза, че си учителка.

Елиз грейна.

— Да, преподавам в четвърти клас в „Свети Лука“.

— Значи обичаш децата.

Камил й хвърли предупредителен поглед, но Елиз бе така въодушевена, че нищо не забеляза. Отговори ентусиазирано:

— Разбира се. Най-доброто в учителската професия е, че оставаш вечно млад. Децата виждат цял свят, пълен с чудеса, там, където ние виждаме само обикновените неща. В края на деня винаги чувствам, че има надежда за човечеството.

Едуард се усмихна и погледна собствените си деца, които се виждаха през плъзгащата се стъклена стена, излегнали се на рогозката пред камината и заети в игра на карти.

— Иска ми се повечето учители да бяха като теб — каза. — Учениците ти имат късмет.

Камил усети силна ревност. Едуард очевидно се наслаждаваше на компанията на Елиз. Милата й и слънчева природа като че ли бе стопила всичките му задръжки. Сети се за поговорката: „Внимавай какво си пожелаваш“.

Стана, за да напълни чашите на всички, и й се зави свят. Не знаеше дали се дължи на треската, или на алкохола, който Холи бе сложила в нейния mojitos, но определено не се чувстваше добре. Тъкмо се чудеше дали ще успее да се измъкне и полегне, без отсъствието й да се забележи, когато съпругът й я запита:

— Скоро ли ще е готова вечерята? Нали аз трябва да приготвя пържолите?

— Трябва само да заври водата за царевицата — отговори тя.

Елиз се намеси:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Благодаря, но двете с Холи ще се справим. Защо не останеш да правиш компания на Едуард? — отговори Камил, като внимаваше тонът й да бъде весел. Не можеше да си позволи да покаже слабост, не и когато бе довела нещата до толкова далеч, затова извика всяко усилие на волята си, за да задържи усмивката на лицето си и да не позволи на коленете си да се огънат.

Успя някак си да свари царевицата и да приготви картофите в микровълновата фурна, а Холи приготви салатата. Сервираха и всички други се нахвърлиха на храната, а тя само бодваше оттук-оттам. Нямаше апетит, а силите й бяха толкова, колкото да се задържи седнала на стола. Вече не й се виеше свят, но не можеше да фокусира погледа си върху нищо — чуваше разговора около масата като насън, макар да не й убягна интересът, с който Елиз слушаше как Едуард разказва за работата си.

— Хубаво е да срещнеш лекар, който е по-загрижен за пациентите си, отколкото за парите си — каза Елиз. — И баща ми е такъв. Ако пациентът не може да плати таксата, той приема толкова, колкото може да даде.

— Моят татко работи безплатно! — намеси се Зак.

— Не съвсем — засмя се Едуард и обясни на гостенката, че не се отказва от заплащането, но работи доброволно в клиниката в Бронкс по два следобеда всяка седмица.

— Това е достойно за възхищение — прошепна тя и го погледна така, сякаш бе свалил Луната от небето.

Камил усети как ревността й става все по-силна. Точно тогава Кира възкликна ядосано и започна да попива със салфетката предницата на роклята си, където петното започваше да личи.

— Вече за нищо не става! — проплака. — А я обличам за първи път!

Камил просто седеше, прекалено уморена дори за да отговори, но Елиз се притече на помощ.

— Трябва да се отстрани петното, преди да е засъхнало. Хайде, ще ти покажа. — Двете с Камил тръгнаха към вътрешността на къщата и Камил чу забележката й: — Между другото, пробвах същата рокля, но на мен не стоеше никак добре. А на теб наистина ти отива. — Кира й се усмихна лъчезарно, а Камил изпита силна болка.

След десерта — ягодов сладкиш — всички се заеха да разчистват. Едуард и Зак вдигнаха чиниите от масата, а Камил зареждаше съдомиялната машина. Холи и Елиз се заеха да измият тенджерите и тиганите. Камил се канеше да сложи и последните чинии в съдомиялната машина, когато й се зави свят. Опита се да се задържи на крака, но се залюля, а пред погледа й затанцуваха черни петна. После подът се наклони и всичко потъна в мрак.

Когато се свести, лежеше на пода в кухнята и гледаше право в разтревоженото лице на съпруга си.

— Откога имаш треска? — запита той, поставил длан на челото й. Тя измърмори нещо неразбираемо, а той сбърчи силно вежди. — Трябва да те откараме в болницата!

У нея се надигна паника. Беше лежала в болницата достатъчно за три живота.

— Не! Моля те, трябва само да си легна — настоя. — Ако ми помогнеш да стигна до леглото…

— Мамо! Прави, както казва той! — изпищя Кира. Беше пребледняла и беше прегърнала Зак, чието лице също беше тебеширенобяло.

Гласът на Едуард беше нежен, докато й помагаше да се изправи.

— Мислиш ли, че можеш да стигнеш до колата, или трябва да те нося? — Ясно й даваше да разбере, че въпросът не търпи обсъждане.

— Аз… Мисля, че мога да вървя — каза Камил.

Холи се спусна да я хване за другата ръка. Двамата с Едуард успяха да я изведат от кухнята и тримата тръгнаха по алеята.

— Не се тревожи за децата. Аз ще ги наглеждам — обеща Холи.

Преди да изгуби съзнание, Камил смътно осъзна, че Елиз седна на задната седалка. Когато се свести, лежеше по гръб на носилка под ярката флуоресцентна светлина, а до нея стоеше Едуард. Той се наведе да я целуне по челото и тя видя, че на лицето му все още е изписана тревога. Откараха я, преди да е успяла да го успокои.

След това всичко бе неясно, докато на фокус не дойде усмихнато лице, обрамчено от руси къдри.

— Само ще ви бодна бързо — каза красивата млада сестра и вкара иглата на системата във вената й. Усети остро бодване, последвано от изгарящо усещане, и топлата безтегловност, когато лекарството подейства.

— Омъжена ли сте? — запита сънено. Беше забелязала, че момичето не носи венчална халка.

Сестрата не отговори.

Камил заспа. Не знаеше колко дълго е спала. Периодично беше събуждана от сестрите, които идваха да проверят жизнените й функции или да назначат още лекарство, но всеки път й се струваше, че всичко се случва насън. В нейното полубудно състояние откри, че се пренася обратно във времето. По едно време чу бебешки плач да долита от коридора и си представи, че е малкият Зак, когото трябва да приспи отново. Единствената й ясна мисъл беше: „Още не съм готова“. Не можеше да умре, преди да се е погрижила семейството й да е в безопасност и след като я няма.

Когато отново се събуди, стаята бе пълна със светлина. В коридора чистеха с прахосмукачка. Имаше и други шумове — от гласове и търкаляне на колела на колички. Сестрата бе различна от онази, която я бе приела снощи — здрава жена на средна възраст с посивяваща коса. Тя измери температурата й и заяви:

— Трийсет и осем градуса и девет десети. Е, и това ако не е подобрение! Много ни уплашихте снощи, млада госпожо.

Млада госпожо? Камил се чувстваше поне на сто години.

— Къде е съпругът ми? — запита с дрезгав глас.

Сестрата се усмихна.

— Трябва да дойде всяка минута. Разговаря с лекаря.

Скоро след това Камил чу стъпки по коридора, вратата се отвори и влезе Едуард, който имаше уморен вид. Зад него беше Елиз.

— Доктор Хардинг ми каза, че си много по-добре — каза той, взе ръката й в своята и й се усмихна. — Наистина ни разтревожи.

— Слава богу, че те докарахме в болницата — каза Елиз и пристъпи напред.

Погледът на Камил се премести от Едуард на Елиз. Кога те бяха станали „ние“? Забеляза, че Елиз още е с роклята, с която бе и миналата вечер.

— Тук ли бяхте цяла нощ?

Елиз кимна и обясни:

— Канех се да се обадя на приятелката си в Амагансет и да й кажа да ме вземе с колата. Страхувах се, че ще преча. Но съпругът ти каза, че има нужда от компания, затова останах.

Едуард й се усмихна с благодарност.

— И слава богу.

— Това бе най-малкото, което можех да направя — отговори тя скромно.

Но скритият поглед, който му хвърли, подсказа на Камил, че това е било повече от мил жест. Студена ръка я сграбчи за сърцето. Едуард говореше нещо за кръвните й проби и броя на левкоцитите, но й се струваше, че говори на чужд език. Не можеше да се съсредоточи върху думите му. Виждаше само картината, която двамата с Елиз представляваха. Никой не би казал, че се познават от по-малко от двайсет и четири часа. Можеха да бъдат съпрузи, дошли да видят болна приятелка.

Изглеждаше, че планът й работи. Независимо дали й харесваше, или не.

Глава 12

— Не искам да преча — беше му казала Елиз миналата вечер.

Зает с настаняването на Камил и след разговора с лекаря й, Едуард съвсем бе забравил за гостенката им. Погледна Елиз и с мисълта за предстоящата дълга, дълга нощ, отговори:

— Бих искал да ми правиш компания, ако нямаш нищо против.

Едва след като каза това, осъзна, че всъщност е прекосил границата на обикновената любезност и е отворил вратата на бъдещите възможности с Елиз.

Седнаха в чакалнята и през по-голямата част от нощта разговаряха. Ведрото присъствие на Елиз го успокояваше и когато слънцето изгря, я познаваше по-добре от други, познати му от години. Елиз бе добър човек, но не бе сладникаво мила. Притежаваше вътрешна сила и не се страхуваше да прекрачи границите на възпитанието, което бе получила в малкия град. Беше онова, което мъжът би искал от съпругата си — жива и интересна, чувствителна към нуждите на другите, добра с децата. И също така приятна на вид.

Когато треската на Камил премина, двамата с Елиз тръгнаха обратно към къщата. Завариха я притихнала — всички още спяха. Бяха гладни и Елиз, без да я молят, приготви бъркани яйца и препечен хляб. След това всеки се прибра в стаята си.

Едуард се събуди след няколко часа с горчив вкус в устата и иглички в очите. Децата вече бяха станали и закусили, както бе очевидно от чашите и купите в мивката. До масата седеше само Холи по халат и пантофи. Пиеше кафе и четеше сутрешния вестник.

— Без кофеин — каза и вдигна чашата си. — Някой ден детето ми ще узнае какви жертви съм направила за него и със сигурност ще ги оцени. — Усмивката й помръкна и тя го изгледа с тревога. — По-добре ли е тя? Треската й премина ли? — Бяха поддържали връзка в началото на нощта, но бяха минали часове, откакто за последен път й бе дал информация.

Кимна.

— Антибиотиците действат. — Нямаше нужда да казва на Холи, че с увредена като на Камил имунна система дори настинката е опасна. И тя като него бе ветеран в тази война. — Още е слаба, но състоянието й се подобрява.

— Каза ли лекарят кога ще може да си дойде у дома?

Едуард си наля кафе.

— Искат да направят още тестове, но доктор Хардинг каза, че ако състоянието й остане стабилно, ще се прибере утре.

Холи издиша бавно.

— Слава богу! Толкова се тревожех. — Все още изглеждаше разтревожена. Онази дълбока тревога, която никога не преминава. И двамата знаеха, че подобрението е само временно.

Едуард извади кутия мляко от хладилника и наля малко в кафето си. Обикновено го пиеше черно, но безбройните чашки кафе, които бе изпил снощи в опити да остане буден, караха сърцето му да бие по-бързо, а и трябваше да даде почивка на стомаха си днес. Тъкмо се отпускаше на стола, когато влязоха децата. Бяха по бански костюми, а Зак носеше плажна топка.

— Как е мама? Ще се оправи ли? — запита Кира.

— Да — увери ги той. След това каза на дъщеря си със строг тон: — Което е много повече, отколкото мога да кажа за всеки млад човек, който те види в този оскъден бански.

Кира изви очи към тавана, но се виждаше, че е доволна. Едва разпознаваше дъщеря си в тези оскъдни бански. Къде беше плоскогърдото момиченце с плитките? Коя бе тази млада жена с дългите крака и напъпилите гърди? На вратата им скоро щяха да започнат да чукат момчета. „Как ще преживея всичко това без Камил?“

— Кога ще си дойде у дома? — поиска да знае Зак. Бе израснал с няколко сантиметра през последната година и се бе превърнал в тромав тийнейджър, но в момента изглеждаше като момчето, което ходеше на детска градина. Стискаше плажната топка така, сякаш бе единственото, което стоеше между него и катастрофата.

— Скоро — отговори неясно Едуард.

— Можем ли да отидем да я видим, или не пускат деца, както е в другите болници?

— Трябва да си почива, затова е по-добре да няма посетители. Но съм сигурен, че ще иска да ви чуе. Защо да не й се обадим, преди леля Холи да ви заведе на плажа?

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — Кира го гледаше с очакване.

След снощното бдение най-много му се искаше да се върне в леглото, но децата имаха нужда от него повече, отколкото той — от почивка.

— Не се бях замислял — каза той, — но сега ми се струва, че точно това би предписал лекарят.

Кира се засмя.

— Ти си лекарят, татко.

— И аз така чух — отговори той и кимна мъдро.

— Може ли Елиз също да дойде? — запита с нетърпение синът му.

Едуард погледна нагоре, защото чу стъпки над главата си. Гостенката им бе станала, вероятно събудена от шума долу.

— Разбира се, ако желае. Ще трябва да я попитате.

Зак се втурна нагоре и Кира — след него. Двамата с Холи останаха отново сами, тя го изгледа многозначително над ръба на чашката кафе и отпи.

— Децата, изглежда, я харесват — отбеляза.

Той сви рамене.

— Какво има, че да не я харесат?

— Ти също я харесваш, нали?

— Разбира се, защо да не я харесвам? Тя е мил човек. — Погледна през прозореца и видя как една катеричка търси орехи в задния двор. Опита се да пренебрегне намека на Холи. Нямаше такъв късмет — като разбра, че той няма да отговори, тя каза направо:

— Мил човек, от когото сестра ми смята, че ще излезе добра съпруга.

Той върна погледа си върху Холи. Беше облечена в един от халатите на Камил — син, хавлиен, обточен с кант от син сатен — и това му напомни, че скоро други ще носят дрехите на съпругата му.

— Мисля, че колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре — отговори.

— Хей, не ми режи главата. Аз съм на твоя страна. Идеята не ми хареса още в самото начало. Все още мисля, че е лудост, но сега, след като срещнах Елиз… — Холи задържа погледа му и му стана ясно, че и тя като него търси нещо смислено в цялата тази лудост. — Е, няма как да не я харесаш. Само това ще кажа.

Едуард изсумтя и отпи от кафето си.

— Присъствието й може да ни се отрази добре. Във време като това имаме нужда от всичките си приятели, нали?

Той й хвърли мрачен поглед.

— С приятелите не ми се налага да мисля, че мога да се озова в църквата.

Холи въздъхна.

— Знам. Аз също не мога да си го представя.

Едуард бутна стола си назад и стана. Холи го изгледа въпросително и той й се усмихна, за да знае, че не е ядосан заради повдигането на неудобната тема. Нямаше да може да преживее това без помощта на приятелите си. И миналата нощ, когато имаше нужда от близък човек, Елиз бе до него.

— Като говорим за нашата гостенка — каза с неутрален тон, — май трябва да отида да видя как се справя. Познавам сина си — той лесно ще я убеди да дойде с нас на плажа, а тя може би ще предпочете да остане тук и да се наспи.

— Е, ако ти заведеш децата на плажа — каза Холи, — аз ще отида в болницата.

— Нищо подобно. Ще дойдеш с нас — нареди той.

Холи поклати глава.

— Някой трябва да бъде с нея, а ти беше там цялата нощ.

— Вярно, но тя бе толкова зле, че не можа да възрази. Сега, когато е по-добре, ще иска отново да дърпа конците. И настояваше да не си разваляме уикенда заради нея. И бездруго ще спи през по-голямата част от деня.

— Добре, щом така казваш — омекна Холи. — Ще се отбия при нея, след като се върнем от плажа. — Поклати глава с горчивина. — Господи, тя може да бъде много твърдоглава понякога.

„Аз ли не знам?“, помисли си Едуард и тръгна нагоре по стълбите.

 

 

След час всички бяха във „Волво“-то и на път към плажа „Купър“. Беше все още рано, така че плажът бе сравнително безлюден, когато пристигнаха. Успяха да намерят хубаво местенце. Едуард постла плажното одеяло, а Кира постави хавлията си на известно разстояние от тях — достатъчно, за да се престори, че не е със семейството си, ако се появи хубаво момче. Останалите тръгнаха към водата, а той легна и затвори очи. И скоро заспа. Когато се събуди след малко, видя, че Елиз и Зак играят на фризби, а Холи стои на плажната ивица.

Замисли се за дните на плажа, когато децата бяха малки. Кира и Зак — две закръглени фигурки с оранжеви спасителни пояси — търсеха във водата раци и черупки от миди. Животът бе хубав, преди болестта да съсипе безметежното им съществуване.

Преди да започне да се чувства нежелан от съпругата си.

Знаеше, че продължава да го обича. Но болеше всеки път, когато му обърнеше гръб в леглото, прекалено уморена или болна, за да прави любов. Не помнеше кога за последен път бе усетил лекото й докосване по бедрото си или бе чул гласа й да му шепне съблазнително в ухото. Това му липсваше. Копнееше за него. Може би щеше да намери начин да се справи с разочарованието и неудовлетворението си, но не и с безумния й план. Коя жена, обичаща истински съпруга си, би го отстъпила доброволно на друга жена, независимо какви са обстоятелствата? А в неговия случай имаше повече от една кандидатка, ако се броеше и Кат Фишър. (Камил отричаше, че вечерта е била постановка, но той не бе напълно убеден.) Ирония беше, че случилото се с Кат го бе накарало да потърси приятелството на Анджи. Приятелство, което той пазеше в тайна от Камил.

Погледът му отново се стрелна към Елиз. Тя беше друга изненада. Беше твърдо решен да бъде само любезен с нея, но тя бързо го бе спечелила още по време на пътуването до Саутхемптън. Както беше отбелязала Холи, беше невъзможно да не харесаш Елиз. Тайната, която не бе споделил със сестрата на съпругата си, беше, че започваше да смята Камил за права. Не мислеше така, когато това бе само идея, но Елиз от плът и кръв бе друго нещо. Сега, след като я бе опознал, виждаше, че присъствието й ще бъде само от полза за него и децата му. Тя се бе оказала техен съюзник и децата като че ли вече я обожаваха. Тя бе също така глътка свеж въздух.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

При звука на гласа й, Едуард вдигна поглед и я видя, застанала над него със зачервено от усилието лице. Той посочи празното място до себе си на одеялото и тя се отпусна и протегна ръка към бутилката с вода.

— Надявам се, че синът ми не те е уморил прекалено много — каза той.

— Малко — призна тя и отпи. — Но като се има предвид, че не съм спала снощи, цяло чудо е, че издържах. — Въпреки думите й, тя не изглеждаше като жена, прекарала безсънна нощ в компанията на разтревожен съпруг. Беше все така слънчева и жизнена. Погледът му се спря на Зак, който сега стоеше на плажната ивица с леля си Холи. — Той е добро дете. Кира също. Двамата с Камил трябва да сте много горди с тях.

Той кимна със свито гърло.

— Свършили сте прекрасна работа с отглеждането и възпитанието им — продължи тя. — Много родители не знаят разликата между желанията и нуждите на детето. Дават им каквото поискат като компенсация за това, че не прекарват достатъчно време с тях. Като учителка, непрекъснато съм свидетелка на това.

— По-голямата заслуга е на съпругата ми — каза той скромно. Камил бе тази, която налагаше правила и се грижеше за децата, която ги караше да си мият зъбите и да си пишат домашните.

— Не се подценявай — каза тя. — За това са необходими двама. Тази година имам в класа си деца, чиито бащи отсъстват, и те имат най-много проблеми. — Едуард, на когото това напомни, че и неговите деца скоро ще бъдат в незавидна ситуация, усети как гърдите му се стягат. Промяната в настроението му вероятно се бе изписала на лицето му, защото Елиз побърза да добави: — Децата са силни. И само един любящ родител може също да бъде достатъчен.

Едуард си представи себе си след години да лежи на плажа с Елиз, слънцето да припича както сега, а неговият свят отново да се върти гладко на оста си. Елиз, негова съпруга и мащеха на децата му. Разбира се, никога нямаше да престане да скърби за Камил, но поне щеше да знае, че тачи паметта й, спазвайки желанието й.

Импулсивно хвана ръката на Елиз и я стисна.

— Благодаря — каза.

— За какво? — Тя обърна лице към него с въпросителна усмивка на устните.

— Че остана с мен снощи.

Тя се изчерви.

— Няма нужда да ми благодариш. Така би постъпил всеки.

— Не е вярно — възрази той. — Повечето хора биха избягали, ако само им намекнеш за такава ситуация.

Тя задържа погледа му и той забеляза колко ясни и ведри са очите й. Като басейнчетата по-нататък по плажа, които приливът пълнеше и край които той и децата му бяха прекарали много щастливи часове в изследването на малките им тайни светове.

— Не, така съм възпитана — отговори простичко тя.

— В такъв случай, напомни ми да благодаря на родителите ти, ако ги срещна.

Бузите й поруменяха още повече.

— Е, тъй като живеят в Уисконсин, не мисля, че има голям шанс това да се случи, но ще им предам. — Говореше весело, но беше очевидно, че забележката му има по-дълбоко значение за нея. Той мислено си отбеляза, че отсега нататък ще трябва повече да внимава. — О, и за снощи… Не останах с теб просто за да играя ролята на добрата самарянка… Аз… беше ми приятно. Колкото бе възможно при дадените обстоятелства — добави внимателно.

— Аз също — каза той и бе искрен.

Погледът на Елиз се спря на раменете му.

— Хм, не искам аз да ти го кажа, но си доста изгорял. Трябва да се намажеш със слънцезащитен крем, защото иначе ще стане по-зле.

Едва тогава усети, че кожата му по гърба и раменете е стегната. Направи гримаса и със закъснение протегна ръка към тубата слънцезащитен крем, която бе взел.

— Обикновено съпругата ми ми напомня.

— Позволи на мен. — Елиз взе тубата от ръката му.

Той се излегна по корем. Бе минало толкова много време, откакто го бе докосвала жена, че се остави на усещането. Ръцете на Елиз втриваха крема в кожата му, докато той лежеше със затворени очи, заровил лице в ръцете си.

 

 

Елиз усети напрежението в мускулите на Едуард, макар че се бе отпуснал. Съжали го. В същото време интимността на действието й достави удоволствие. За последен път бе докосвала мъж, когато бе омъжена. Започна мислено да прави сравнения. Едуард бе мургав, имаше по-слабо телосложение от бившия й съпруг и тъмни косъмчета по гърдите, спускащи се към тънката му талия и изчезващи в еластичния колан на плувките. Косъмчетата на Денис бяха златистожълти. Разликата между двамата не свършваше тук. Денис я бе обичал по свой начин, но като старите коли, които реставрираше, а не пускаше в движение, той не бе способен да измине разстоянието, което ги делеше. Любовта на Едуард към съпругата му бе вечна, неподвластна на времето. Знаеше, беше я усетила. И не само в разговора, който бяха водили миналата нощ.

— Знаеш ли кое е най-трудното? — беше казал, докато стоеше превит, подпрял лакти на коленете си, стиснал чашката с вече изстиналото кафе. — Аз съм лекар, но не мога нищо да направя. Не мога да й помогна. Не мога не само да я излекувам, а дори да спра влошаването. — Камил очевидно бе споделила, че е имала температура през целия ден. Беше признала, че я е пазила в тайна, защото не е искала да развали уикенда им.

— Въпреки това, ти си добър лекар — беше му напомнила тя. — И добър адвокат. — Не беше виждала човек, който толкова бързо да мобилизира всичките си сили, за да настани някого в болницата. — Не познавам друг човек, който така бързо да се свърже с лекаря по телефона… и да го накара да дойде в отделението по средата на бейзболен мач. — Говореше за доктор Хардинг, завеждащия онкологията.

Едуард сви рамене, а на устните му се изписа горчива усмивка.

— Сигурно помогна и това, че „Мец“ изоставаха с двайсет точки.

— Ти си също добър съпруг — добави тя.

Той се засмя кратко и дрезгаво, като че ли можеше да спори с нея по този въпрос, но тя го отдаде на чувството за безпомощност, което сигурно изпитваше.

— Каква полза от това, щом не мога да я спася? — Тя трепна при откровеността на думите му. Изтощението най-после го бе победило и го бе лишило от оптимизма му.

— Знам, че ти е трудно — каза тя нежно.

Той поклати глава и каза със свито гърло:

— Не знаеш и половината. Налагало ли ти се е да гледаш как умира обичан от теб човек? — Гневът му не беше насочен към нея, нито въпросът — той просто изразяваше на глас безсилието си. Но тя отговори:

— Не, но знам какво е да изгубиш обичан човек. Изневярата на съпруга ми беше като смърт за мен. И най-лошото бе, че не бях усетила идването й. — Макар че сега, като погледнеше назад, виждаше, че признаците са били налице и че тя просто не им е обърнала внимание.

Едуард наклони глава и я погледна, леко примижал.

— Едва ли ще е по-лесно, ако знаеш, че приближава. — С прорязаните от червени жилки очи и наболата еднодневна брада, той й напомняше мъжете, които идваха да ядат безплатна супа в църквата, където работеше доброволно. Някои от тях бяха по-добре облечени, но на лицата на всички беше изписано отчаяние. — Ще е просто едно по-дълго сбогуване.

На Елиз й се прииска да го утеши — по същия начин, по който утешаваше наранените си ученици — но се сдържа. Това преживяване ги бе сближило повече, отколкото е възможно за толкова кратко време, но оставаше фактът, че не се познаваха достатъчно дълго, за да си позволи свободата да го прегърне.

Сега, докато усещаше как под пръстите й мускулите му се освобождават от напрежението, разбра, че и нещо вътре в нея омеква — онази нейна част, която не искаше да рискува сърцето й отново да бъде разбито. За първи път от развода си насам си позволи да мисли за повторен брак някой ден и за деца. Но онзи, за когото щеше да се омъжи, трябваше да е специален. Някой умен и мил и, преди всичко, сигурен — да може да му има доверие. Някой като Едуард. Не си позволяваше да мисли, че би могъл да бъде той — вероятността бе твърде далечна… в този момент. Но мисълта остана.

Затвори тубата със слънцезащитен крем. Този уикенд не се развиваше така, както беше очаквала. Имаше намерение само да изпълни моралните си задължения и може би да извърши добро — да използва учителския си опит и да помогне на децата на Камил и Едуард да преминат през това трудно за тях време, а откри, че Едуард я привлича. Не беше готова да се справи, нито се чувстваше удобно. Беше усетила тръпката още вчера, докато чакаха таксито. Разпозна го като мъжа от снимката, която Камил й беше показала — само дето не се усмихваше като на нея. Като бе видяла високия, добре облечен мъж със сериозните тъмни очи и наперена походка, тя се бе сетила за откъс от поемата „Ричард Кори“.

„Той беше джентълмен от подметките на обувките до върха на косата, чист и спретнат и по царски строен.“

Поема с трагичен край, както си спомни със закъснение.

— Ще намериш човек, когото да обичаш — беше й казал веднъж приятелят й Глен, когато бе потънала в нещастието си след развода. Онази вечер бе дошъл да я утеши, както бе направил и предната вечер, и онази преди нея, с DVD в едната ръка и кесия пуканки в другата. Тогава тя се чувстваше по-нещастна от всякога и беше плакала по време на целия филм, егоистично мислейки само за Денис. Глен като че ли нямаше нищо против — вече бе свикнал с това.

— Как ще знам, че не правя грешка? — беше проплакала тя неутешима. Беше направила грешка, като бе избрала Денис, и нямаше вяра на интуицията си.

— Ще разбереш — беше отговорил спокойно Глен и й беше подал купата с пуканки.

— Как?

— Просто ще го почувстваш.

Сега, като мислеше за Глен, изпита чувство за вина. Очакваше с нетърпение да прекара утрешния ден с него и родителите му, а вместо това мислеше единствено, че ще й е трудно да се сбогува със семейството на Камил, без да знае кога ще ги види отново. И не само защото се беше привързала към децата и Едуард. Не искаше да изостави и Камил. Възпитанието й изискваше от нея да помага, когато някой има нужда от помощ. В предстоящите месеци — не само днес или утре — Камил щеше да има нужда от всичката помощ, която може да получи. Като дъщеря на лекар, Елиз беше виждала какво може да направи с едно семейство неизлечимата болест. Щеше да изисква повече, отколкото биха могли да понесат съпругът и сестрата на Камил, дори да разполагаха с медицински сестри, които да дежурят по двайсет и четири часа седем дни в седмицата. Ако не с нещо друго, Елиз щеше да помогне на децата и в домакинската работа.

Но не можеше да не подлага на съмнение мотивите си. Погледна Едуард, задрямал до нея. Ще го направя ли само заради доброто си сърце? Едно бе да помогнеш на жена в нужда и съвсем друго — да имаш чувства към съпруга й.

 

 

Часове по-късно, след като пясъчният замък на Зак бе станал жертва на прилива, а Кира се бе уморила да чака някое красиво момче да я забележи (шансът за което щеше да е далеч по-голям, ако не седеше с притиснати до гърдите колене), никой не възрази, когато Едуард предложи да хапнат нещо и да се приберат в дома си.

Отидоха в „Шипиз Пампърникъл“ на „Уиндмил лейн“. Зак си поръча същото, както винаги — миди — а Кира и Холи си разделиха огромен сандвич. Едуард не докосна храната си, а Елиз хапваше по малко от салатата си с миди. Единственият мрачен момент беше, когато Зак изказа желанието си майка му да можеше да е там, на което Едуард — в гърлото му бе заседнала буца — отговори:

— На мен също.

Обади се на Камил веднага, щом се прибраха.

— Забавлявахте ли се на плажа? — Тя звучеше уморена, но весела.

— Не толкова, колкото ако и ти беше с нас. Но поне се постарахме. Трябваше да видиш колко храна изяде синът ни на обяд. — Направи пауза, преди нежно да запита: — Как се чувстваш?

— По-добре от вчера, това е сигурно — каза тя. — Доктор Хардинг казва, че мога да си дойда у дома утре, но при едно условие — Реджина трябва да ме прегледа веднага, щом се върна в града.

— Искаш ли да ти запазя час?

— Вече се погрижих. Ще бъда при нея рано сутринта в понеделник.

— Страхотно. Аз също искам да разговарям с нея. — Не се бе отказал от идеята си за лечение. До този момент бе разговарял не само с лекарката на Камил, но и с други хематолози-онколози, с които бе работил в миналото. Също така, продължаваше да търси в Интернет новини за нови лекарства против рака. Беше твърдо решен да не остави непреобърнат камък. Камил може и да се бе отказала, но той не беше.

— Няма нужда да идваш с мен — каза тя.

— Знам, но бих искал.

— Наистина, Едуард, мога да отида и сама. Няма нужда да нарушаваш графика си, ще взема такси. Трябва да се грижиш за собствените си пациенти.

— Ти си по-важна. — Той беше категоричен.

— Добре. Щом настояваш — въздъхна Камил, уморена от спора. След миг запита: — Как е Елиз?

— Добре. Изглежда, че си прекарва чудесно — отговори той предпазливо.

— Чувствам се зле, че съсипах уикенда й.

— Не си го съсипала. Просто не се разви така, както беше планирала.

— Е, сигурна съм, че ще намериш начин да й се реваншираш — каза тя.

При този намек Едуард настръхна. Какво трябваше да направи — да заведе Елиз в изискан ресторант? Да вечерят и да пият вино, докато съпругата му лежи в болницата, а децата да останат на грижите на леля си още една вечер? „Господи! За какъв ме мисли тя?!“ Напоследък, за голямо свое огорчение, започваше да подозира, че съпругата му въобще не го познава.

 

 

По-късно през следобеда Холи заведе децата при Камил. Върнаха се след падането на мрака. Елиз беше приготвила вечеря — сьомга, задушена в бяло вино, и зелена салата. След като се нахраниха, Едуард запали огън в огнището и започнаха игра на „Скрабъл“. Но на децата скоро им се доспа.

— Хайде, време е за лягане — заповяда Холи. Поне веднъж не възразиха, когато тя ги поведе нагоре.

— Ти сигурно също си уморена — каза Едуард на Елиз, след като останаха сами. Чуваше се само пукането на дървата в огъня и стъпките над главите им.

— Странно, но не съм. Получавам тази енергия точно когато съм превъзбудена от липсата на сън. — Седеше сгушена на креслото до камината и не изглеждаше по-възрастна от Кира в избелялата тениска. Беше научил — в един от многобройните им разговори — че миналото лято е била съветник в детски лагер. Представи си я седнала пред лагерния огън, заобиколена от децата, как подема песен или им разказва шеги като онези, които бяха приковали вниманието на Зак на обед.

— Аз също — каза. — Всъщност мислех да се разходя.

— Искаш ли компания? Чистият въздух ще ми дойде добре. Може да ми помогне да заспя.

Едуард нямаше нужда от компания точно в момента, но не искаше да нарани чувствата й, особено след като бе така мила — не само бе останала с него миналата нощ, но бе забавлявала деветгодишния му син на плажа, за да може той да дремне — затова се усмихна и каза:

— Изпревари ме. Тъкмо щях да те запитам дали искаш да дойдеш с мен.

Облякоха якетата си — времето бе станало студено — излязоха и тръгнаха към плажа, като минаха покрай другите къщи на улицата, някои от които надничаха иззад избуяли дървета. Въздухът бе студен, но чист, луната и звездите светеха ярко над главите им и изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докоснеш с ръка.

Едуард си спомни времето, когато двамата с Камил се разхождаха по плажа, след като сложеха децата да спят и Холи бе там да ги наглежда. Една топла нощ, когато плажът беше безлюден, Камил импулсивно се бе съблякла и се бе гмурнала сред вълните. Той я бе последвал само след минута и бе ахнал, когато тялото му бе усетило леденостудената вода.

— Защо не ме предупреди? — беше извикал.

— Защото нямаше да ме последваш — бе извикала игриво тя в отговор.

Той бе доплувал до нея.

— Какво трябва да означава това?

— Че щеше още да стоиш облечен на плажа, ако те бях предупредила. — Обви врата му с ръце, притисна хлъзгавото си тяло в неговото и го целуна. — Не се тревожи, ще те стопля. — Беше се усмихнала широко. — Всъщност виждам дюна с нашите имена върху нея.

Доплуваха обратно до брега, подсушиха се с дрехите си, доколкото можаха, и легнаха до една дюна така, че никой да не може да ги види. Тя го възседна — от мократа й коса капеше вода върху гърдите му, а светлата й кожа блестеше на лунната светлина — и той едва се бе въздържал да не стигне до края още с влизането си в нея. Беше едновременно хладна и гореща. И имаше вкуса на океана.

Онази нощ правиха любов на легло от пясък, под одеяло от звезди.

— Беше забавно днес на плажа. Целият ден, всъщност. Напомни ми за това, колко много ми липсва семейството ми — отбеляза Елиз и прекъсна мислите му. — Жалко, че Камил пропусна всичко.

Едуард, изтръгнат от спомените си, се обърна към нея.

— Тя се тревожеше за теб. Съжалява, че не можа да изпълни задълженията си на домакиня. Казах й, че си ни приготвила вечеря… която беше превъзходна. Всъщност ще съжаляваме, когато утре си тръгнеш. — Обикновена забележка, но щом думите излязоха от устата му, той напрегнато зачака някакъв признак — кос поглед може би, който да му подскаже, че намира по-дълбок смисъл в думите му, отколкото би му се искало. Виждаше ли се тя вече като част от живота им? Не беше сигурен, че очаква това, но по някаква странна причина се надяваше, че Елиз го иска. Компанията й му бе приятна и беше сигурен, че децата няма да имат нищо против. Дори своенравната Холи бе завладяна. Въпросът беше дали той е готов.

Изпита облекчение, когато тя отговори весело:

— Може би ще го направим отново някой път.

— Бих искал — каза той, докато пресичаха улицата към пътечката, която щеше да ги отведе на плажа. Внимаваше тонът му да не изразява нищо. — Макар че ще трябва да науча нови анекдоти, ако искам да съм равен с теб. Репертоарът ти е впечатляващ.

Тя се засмя.

— Глен е виновен. — Той си спомни, че Глен е приятелят, на когото тя ще гостува утре. — Всичките шеги съм научила от него.

— Отдавна ли се познавате?

— Господи, да. От много години. Глен е най-добрият ми приятел. Не знам какво щях да правя без него по време на развода. — Говореше с такава любов, че Едуард се запита дали не са повече от приятели. Не че беше негова работа. — На дивана остана вдлъбнатинка от дупето ми — толкова често ходех у тях, за да споделя мъката и да се оплача от бившия си съпруг, да кажа колко много не го харесвам. Той реши, че Денис трябва да бъде обесен… — Засмя се безрадостно. — Е, схвана картината.

— Да. Но той наистина не е бил стока. Изневерил ти е.

— Вярно — въздъхна тя.

Стигнаха края на пътеката и спряха, за да събуят обувките си.

— Само веднъж ли ти изневери, или това му беше навик? — запита Едуард, когато стъпиха на пясъка. Безлюдният плаж блестеше на лунната светлина, а океанът проблясваше в далечината, вълните се плискаха в брега.

Тя мълча миг, преди да отговори:

— Доколкото аз знам, беше само веднъж… Те са женени сега и очакват бебе, както чух. Така че, предполагам, нещата се развиха възможно най-добре за него. — Говореше спокойно, но той долови горчивината. — Но аз не седя със скръстени ръце и не се самосъжалявам. Вече не. След като веднъж го преодолях, осъзнах, че бих предпочела да живея сама, отколкото с мъж, който не ме обича достатъчно, че да ми бъде верен.

— Нито веднъж ли не помисли да му дадеш втори шанс?

— Може би, за около две секунди. Но осъзнах, че дори да му простя, няма да му имам доверие. Едва издържах присъствието му в апартамента. Всеки път, когато седнех на дивана или си легнех, се питах дали не е правил там любов с нея. Разреших му да вземе всичките мебели — наистина не исках да задържа нито един.

— Значи не таиш съжаления?

— Не — каза тя тихо. — Иска ми се само да бе мъжът, за когото се ожених. Беше добре в началото — и дори повече от добре. Наистина мислех, че имаме всичко. — Въздъхна отново. — Независимо от това, какво мисли Глен, Денис не е лош човек. Беше просто лош съпруг.

— По-добре да си обичал не когото трябва, отколкото въобще да не си обичал — цитира Едуард.

— Когато Шекспир е писал това, не е преживявал развод — каза тя с горчив смях.

— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново? — запита той.

— Може би — отговори тя. — Но не бързам. Дори да се влюбя отново и той да ме помоли да се омъжа за него, ще мине много време, преди да съм сигурна, че вземам правилното решение.

Едуард размишляваше над думите й, докато се разхождаха по плажната ивица. Усещаше някаква тежест в себе си при мисълта какво може да крие бъдещето за него и децата му.

— Винаги съм мислел, че двамата с Камил ще остареем заедно — каза с безрадостен смях. — А сега изглежда, че само моята коса ще посивее.

Замисли се за времето, когато с Камил току-що се бяха оженили, и за това, колко щастливи бяха, въпреки че живееха съвсем скромно. Една вечер бяха решили да съберат всичките си пари, за да отидат на кино, и откриха, че не им достига долар, за да купят два билета. Претърсиха апартамента за дребни монети и викаха от радост при всяка, намерена в дъното на някое чекмедже или под някой радиатор. Той намери петдесет цента в джоба на зимното си палто, а тя — няколко пенита в буркан в шкафа в кухнята. Скоро откриха достатъчно пари, но бяха така огладнели, че решиха да хапнат по пица, вместо да отидат на кино. Още си я представяше такава, каквато бе в онази нощ, седнала срещу него в пицарията — с разрошена коса и омачкана от пълзенето под леглата тениска. Тя отряза поредното парче и каза с усмивка:

— Е, не е ли по-добре да се нахраниш, отколкото да гледаш как Брус Уилис убива лошите момчета?

Изтръгна се от мислите си, за да открие, че стои на плажната ивица и гледа навътре в морето, без да вижда нищо. Когато се обърна към Елиз, забеляза съчувствие в очите й. Тя докосна с пръсти слепоочията му — докосване леко като ласката на вятъра.

— Мисля, че ще изглеждаш много добре с посивяла коса — каза.

— Дори старостта си има своите добри страни. — Засмя се, но отново безрадостно.

След това и двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, без да обръщат внимание на вълните, които се плискаха в краката им. След минута или две той каза:

— Трябва да се връщаме.

Като стигнаха в къщата, вече минаваше десет и половина и всичко наоколо бе смълчано. Той включи осветлението на долния етаж и разбърка въглените в огнището, след това двамата с Елиз се качиха горе. Той се обърна към нея, преди всеки да поеме към стаята си. Лунната светлина играеше по лицето й, подчертаваше извивката на скулите й и ъгъла на челюстта й.

— Лека нощ — каза тихо.

— Наспи се добре. — Елиз се наведе и го целуна по бузата.

 

 

На следващата сутрин Елиз замина с приятеля си Глен, който дойде да я вземе след закуска, а Едуард тръгна към болницата. Още пътуваше, когато мобилният му телефон звънна. Поздрави го гласът на Анджи.

— Как са нещата при теб? — запита го тя, сякаш се бяха разделили преди пет минути.

— Не питай — нададе стон той.

— Толкова ли е зле? Какво, да не би тя да дъвче с отворена уста? Или да отваря бирата със зъби?

Мина секунда, преди да осъзнае, че говори за Елиз.

— Не, тя бе идеалната гостенка. Състоянието на съпругата ми се влоши. В болница е.

Тонът на Анджи веднага стана друг.

— О, мили боже! Съжалявам… Лошо… лошо ли е?

— Можеше да бъде и по-лошо, но доста се изплашихме — отговори той. — Добре, че я закарахме навреме. Всъщност тъкмо отивам да я взема.

— Значи е добре?

— Добре е. Засега.

— Звучи като облекчение след тежко изпитание. — В гласа й се долавяше искрено съчувствие към Камил и това стопли душата му. Знаеше, че той е опора на съпругата си и няма право да рухва.

Той изпусна дълбока въздишка.

— Уикендът не бе точно такъв, какъвто го планирахме.

— Без майтап? Как се справи гостенката ви със семейната драма? — запита предпазливо. При последния им телефонен разговор той й бе казал, че Камил е поканила Елиз за уикенда, и бе споделил с нея опасенията по отношение на гостуването.

— Изненадващо добре. — И това беше така заради добрия характер на Елиз. — Понесе търпеливо всичко.

Кратка пауза в другия край.

— Как изглежда?

— Елиз? Да видим. В края на трийсетте. Кестенява коса, зелени очи, среден ръст. От Средния запад е — Уисконсин, мисля, че каза. О, и е учителка. Преподава в четвърти клас.

— Не питах само за външния й вид — каза Анджи сухо. — Какъв човек е? — Нямаше нужда да пита: „Ще се виждаш ли с нея в бъдеще?“. Въпросът се долавяше в гласа й.

— Изглежда мила, но не я познавам достатъчно добре, за да си съставя мнение. — Думите му прозвучаха преднамерено.

— Глупости. — Чу нещо като бръмченето на миксер. — Не познавам мъж, който след две секунди да не знае дали жената е негов тип.

— Е, не я гледах в светлината на възможна сериозна връзка, но предполагам, че повечето мъже биха я намерили за хубава. — Говореше неангажирано. Бръмченето стана по-силно. — Какво правиш?

— Торта. — Тя повиши глас, за да надвика шума.

— Каква?

— Ванилова. С шоколадова глазура.

— Ммм. Любимата ми. Какъв е случаят?

— Рожденият ден на племенника ми. Ще навърши девет. Най-големият син на Сюзън, Дани. Сестра ми организира парти и всички сме поканени.

Доловил уморената нотка в гласа й, запита:

— Има ли проблем?

— Да. — Бръмченето престана. — Като се има предвид, че в семейството ми има рожден ден през седмица, трудно ми е.

— Трябва ли да присъстваш на всички?

— Ако не, ще се изправиш пред гнева на Лорета д’Амато.

— Сигурен съм, че ако й обясниш…

— Няма шанс — отговори тя. — Говорим за жената, която веднъж каза, че ако отец Мълрони не й даде опрощение, ще се обърне към Ватикана. Която накара сестра ми Джулия да коленичи на каменния под като наказание за прекалено късата й пола.

Той се засмя.

— Да, изглежда, че майка ти не е за подценяване.

— Повярвай ми, не би искал да се изправиш срещу нея — каза тя. — И сестрите ми не са много по-добри, с изключение на Франсин. Непрекъснато ми казват какво да правя, макар отдавна да съм им заявила, че не могат да ме командват само защото съм най-малката.

— Някога завиждах на онези деца от квартала, които имаха братя и сестри. — Замисли се за детството си и за къщата, която винаги му се бе струвала прекалено голяма след смъртта на баба Клара.

— Големите семейства си имат своите добри страни. Обикновено са сплотени, макар че са шумни и много досадни — особено ако са събрани всички в една стая. Шумни е меко казано за моите роднини. Те обикновено се карат непрекъснато. — Въпреки думите й, той долови обичта в гласа й. Нямаше да пече торта и да се съобразява с желанията на майка си, ако не обичаше семейството си. — О, и докато говорим за разни събирания, в сряда вечерта ще се видя със старата банда от „Елшлио“. Ще играем билярд. Защо не се присъединиш към нас, ако вече нямаш други планове? Доведи и Камил, ако се чувства добре.

— Не съм играл билярд от колежа — каза, за да спечели време, преди да й даде отговор. Искаше да приеме поканата, но се чувстваше виновен. Камил не знаеше, че той ще се сприятели с жената от кетъринга. И което бе по-лошо, той дори не й бе казал. Онази нощ я бе излъгал, че е имал семинар, а всъщност беше с Анджи. Беше изненадан колко лесно лъжата излезе от устните му. Освен това, нямаше смисъл. Защо трябваше да лъже? Нямаше какво да крие. Нямаше любовна връзка, нито планираше такава. Питаше се дали не бе скрил истината, защото имаше нужда да запази кътче за себе си — нещо, в което Камил нямаше участие. И със сигурност нямаше да навреди, щом беше невинно.

— А добър ли беше? — запита Анджи.

— Не много, но винаги печелех басовете за по бира.

— В такъв случай, бирата ще е от теб, ако загубиш.

— Можеш да разчиташ. — Отхвърли опасенията си. Не правеше нищо лошо, а нима не заслужаваше по някоя свободна вечер? Защо винаги трябваше той да е отговорният? — Освен ако не се страхуваш, че ще те изложа пред приятелите ти.

— Няма — обеща тя.

Глава 13

— Работи се успешно върху лекарство срещу рака. — Реджина наля чай в чашите. Бяха в кабинета й, настанили се в къта до прозореца, където сядаха винаги след прегледа, за да обсъдят възможностите за лечение или резултатите от изследванията. Новините обикновено не бяха добри, но този път двамата с Едуард се оживиха, когато лекарката продължи: — Ранните резултати са обещаващи — при мишките туморът е изчезнал в осемдесет и пет процента от случаите — макар да не се знае още какъв ще бъде ефектът при хората.

Едуард запита:

— За базираното на хормоните лекарство ли става въпрос? — Реджина, облечена в бяла блуза и сиви панталони, кимна и му подаде вдигащата пара чаша. — Не знаех, че вече е в сферата на експериментите.

— Не е. — Каза им, че до опитите с хора ще минат още месеци. — Но говорих с доктор Роуз за това и като се има предвид спешността на случая с Камил, той се съгласи да направи опит с нея. — Доктор Роуз беше водещият в изследователския екип в клиниката „Андерсън“, която провеждаше експериментите, и стар приятел на Реджина. — И това само ако желаете. — Тя насочи ясния си поглед към Камил и й подаде чашата чай. Камил я пое с трепереща ръка и чашата изтрака силно по чинийката.

— И мислиш, че аз ще бъда добър кандидат? — запита.

Реджина седеше във фотьойла срещу тях, процеждащата се през прозореца слънчева светлина падаше върху нея и подчертаваше фините бръчици на лицето й. Тя отговори с премерен тон:

— И да, и не. Както знаеш, при пациентите с рак четвърта степен е по-малко вероятно резултатът да бъде… положителен. Но тъй като не можеш да се подложиш на друго лечение, няма какво да губиш.

— Аз… аз не знам — заекна Камил. С крайчеца на окото си виждаше как съпругът й я гледа втренчено и изумено, без съмнение питайки се защо не приема с нетърпение възможността. А тя се страхуваше у нея да не се зародят безпочвени надежди, защото лесно щяха да бъдат разбити. Беше се потрудила здраво да приеме ситуацията, а ето, че сега трябваше отново да се потопи в морето на несигурността. — Какви са рисковете?

— Няма как да разберем на този етап. Ти ще бъдеш опитната мишка, така да се каже. — Реджина направи пауза, като че ли за да достигнат думите до съзнанието й, преди да продължи: — Възможно е да има странични ефекти, възможно е също така да намалят съпротивителните ти сили. И дори да бъдат фатални. — Не беше от хората, които поднасят захаросан вариант на истината, и тази нейна черта извикваше възхищението на Камил, макар в момента да й се искаше да не й сервират реалността в такива големи дози.

— С други думи, бих могла да умра по-рано? — Камил затрепери и обгърна чашата с ръце, за да ги стопли, но това не й помогна.

— Да. Но съществува и възможността състоянието ти да се подобри.

— Какви са шансовете?

— Невъзможно е да се каже на този етап. — Реджина се облегна назад и отпи от чая си. — Но има много случаи, в които експерименталните лекарства са спасявали човешки живот дори при пациенти във фаталната фаза. Така че, да, има надежда.

Надежда. Ето, че отново я размахваха пред Камил като спасителен флаг. Но бе по-вероятно да загуби не само битката, но и контрола над съдбата си. И дори тялото й да престане да бъде нейното. То щеше отново да стане собственост на лекарите и лаборантите. Спомни си последния си престой в болницата, изолираността в отделна стая седмици наред, когато бе между живота и смъртта.

От друга страна, лекарството можеше да помогне. Дори да не я излекуваше, можеше да й осигури време. Години може би. Години, в които да гледа как децата й растат и да заздрави брака си. Как би могла да откаже?

— Предполагам, че си струва да опитам — каза и се усмихна колебливо.

Едуард хвана ръката й и я стисна. Реджина изглеждаше доволна.

— Ще уведомя доктор Роуз — каза.

— Кога могат да започнат? — запита нетърпеливо Едуард.

— В края на седмицата, надявам се. Първата пратка е на път — информира ги тя.

Камил наклони глава и запита лекарката:

— Знаеше ли, че ще отговоря положително?

Реджина й се усмихна.

— Да кажем, че се надявах.

Камил осъзна, че това бе единственият възможен отговор, но въпреки това, когато на излизане Едуард й се усмихваше така, сякаш бе спечелил от лотарията, й се прииска да го предупреди: „Не брой парите още“.

Хванаха се за ръка и тръгнаха по тротоара. Обикновено биха се върнали веднага на работа, но днес се разхождаха, за да попият новината. Тъкмо завиваха на ъгъла на „Лексингтън авеню“, когато силите я напуснаха. Тя залитна и стисна силно ръката на съпруга си. Погледна с копнеж пейката напред, пред къщата на Абигейл Адамс.

— Имаш ли нещо против да седнем? — Той й хвърли разтревожен поглед и тя го увери: — Добре съм. Просто трябва да си поема дъх.

— Трудно е, знам. Но новините са добри! — каза той, след като седнаха. Лицето му бе оживено, в очите му имаше светлина и бе минало много време, откакто го бе видяла така развълнуван. — В Интернет и медицинските списания се говори много за това ново лекарство. Казват, че може да се окаже голям пробив в борбата с рака. Ако е така, това може би е отговорът на нашите…

— Нека не бързаме — прекъсна го тя. — Не бива да се надяваме прекалено много.

— Но поне има надежда.

— Да, но неголяма. А са възможни и странични ефекти. Състоянието ми може да се влоши.

Вълнението му се стопи и той смръщи вежди.

— Не може да мислиш така.

Камил гледаше съпруга си, който все още бе така красив, както и в сватбения ден, макар лицето му да носеше белезите на напрежението. Милият Едуард! Искаше й се да вярва така, както вярваше той. Но не можеше.

Тежеше й и още нещо. Вчера се бе обадила Елиз и ги бе поканила на вечеря. Бяха определили първоначална дата и Камил бе обещала да се свърже с нея веднага, щом говори с Едуард. Но чувствата й бяха смесени. Беше се надявала, че семейството й ще обикне Елиз с времето, но не бе подготвена за ентусиазма, с който те я приеха. Децата очевидно бяха луди по нея и макар Едуард да не бе изразил мнението си на глас, мълчанието му говореше по-красноречиво от думите. Очевидно беше, че и той я приема (и защо не, след като бе избрана внимателно от експерт по въпроса) и беше решил, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Камил щеше дълго да помни картината, която двамата представляваха, застанали до леглото й в болницата. Осъзна, че ревнува. Въпреки усилията й да сдържи чувствата си, зеленоокото чудовище бе на свобода.

— Между другото, Елиз се обади и ни покани на вечеря — осведоми го, след като отново тръгнаха. — Иска да ни се отблагодари за гостоприемството. Казах й, че нищо не ни дължи, не и след всичко, което й се наложи да преживее, но тя настоя. — Говореше весело, като внимаваше да не издаде чувствата си, които, въпреки това, заплашваха да излязат на повърхността. В същото време част от нея искаше съпругът й да отклони поканата. Лекарката й му бе дала съвършеното извинение — обещанието за лекарство. Обещание, което, ако се реализираше, щеше да лиши Елиз от възможността да стане бъдещата мисис Константин.

Не съзнаваше, че сдържа дъха си, докато не започна да й се вие свят. Издиша бавно и загледа Едуард с крайчеца на окото си. Беше ли права да мисли, че той ще се чувства съвсем удобно с Елиз в резултат на наложената интимност онази нощ в болницата? Или щеше да демонстрира верността си към нея, неговата съпруга, като отхвърли всякакви опити да се свърже с Елиз?

Сърцето й се сви, като чу отговора му, макар да знаеше, че е за добро.

— Разбира се, звучи добре — отговори той някак разсеяно. — Само ми кажи датата и ще я отбележа в календара си.

 

 

Камил пристигна в офиса си по-късно онази сутрин и откри цял куп розови съобщения на бюрото си. Това най-отгоре беше от Стивън Реслър и носеше печата „спешно“. Тя му звънна веднага. Не го беше чувала повече от седмица, което в друг случай нямаше да е повод за загриженост, но Стивън беше от онези клиенти, които имаха навика да й се обаждат всеки ден. Имаше намерение да му се обади и да провери как вървят срещите му с Карол Харди. Макар да нямаше защо да се тревожи, както се оказа.

— Сгодени сме! — обяви той. — Предложих й снощи и тя отговори с „да“.

Камил остана като втрещена, не знаеше какво да каже. Обикновено щеше да се зарадва на подобно съобщение, но не можеше да не се пита дали той не преувеличава. Беше така въодушевен, че бе възможно преценката му да не е правилна. Може би щеше да е по-разумно да изчакат още месец-два. Но все пак го поздрави.

— Това е чудесно! Определихте ли дата?

— Още не. Има някои неща, които трябва да изгладим.

Предпазливият му тон я накара да запита:

— Като например?

— Казах й, че искам предбрачен договор. Тя нямаше нищо против, но… — Направи пауза, а тя се стегна. — Предложи да го изготви един от другите партньори във фирмата, безплатно.

— И това е проблем?

Въпросът й бе посрещнат с дълга пауза и тя усети как старият и предпазлив Стивън Реслър зае мястото на новия и щастливо сгоден. Накрая той каза:

— Откъде да знам дали не е прекалено близка с този адвокат. Не искам да преживея нов развод!

— Разбирам. — На Камил й трябваше миг, за да осмисли всичко това. — А каза ли й как се чувстваш?

— Шегуваш ли се? Ще помисли, че й нямам доверие!

— Но ти като че ли наистина й нямаш.

— Не на нея — тя е страхотна. Само… — Стивън издиша шумно. — Бившата ми съпруга наистина ме изигра, така че имам проблеми с доверието.

— И с право. Но ако разсъждаваш прекалено над възможните капани, никога няма да можеш да продължиш — посъветва го тя. — Понякога се налага да приемаме някои неща на доверие. — И се замисли за собствената си липса на доверие в новото лекарство.

— Чувам те — каза той. — И съм готов да поема риска. Нямаше да й сложа годежен пръстен, ако й нямах доверие — пръстен, който ми струва половин състояние. Но ако, не дай боже, не се получи, не искам да пострадам втори път. Трябва да се погрижа, за да знам, че съм защитен.

— Тогава й кажи, че ще се почувстваш по-добре, ако имаш свой адвокат.

— А тя няма ли да се обиди?

— Стивън, това е жената, за която си сгоден — напомни му тя. — Ако не можеш да си честен и откровен с нея сега, какво ще бъде, след като сключите брак?

Той въздъхна.

— Значи казваш, че е по-добре да захапя въдицата?

— Да.

— Господ да ни е на помощ. Ще бъде чудо, ако този мъж някога стигне до олтара — каза, след като затвори. — Ако това стане, ще танцувам на сватбата му, дори да трябва да ме изнесат на ръце после.

Дара вдигна поглед от компютъра.

— Като говорим за сватби, не забравяй, че имаш такава в неделя.

Камил смръщи вежди в опит да си спомни кой от клиентите й се жени. И най-накрая се сети.

— Точно така. Джорджия и Майк. Благодаря, че ми напомни. — Беше се изплъзнало от ума й в объркването от миналата седмица. Сега се замисли за първата си среща с Джорджия Дершо. Тя се случи на същото благотворително събитие, на което й представиха и Елиз, която беше близка приятелка на Джорджия. По онова време привлекателната русокоса изпълнителна директорка от рекламата беше самотна и търсеше партньор. Четири месеца по-късно беше сгодена за Майк Кенеди, красивия и енергичен софтуерен инженер, с когото се бе запознала на една от месечните им срещи, на която Камил я беше поканила.

— Трябва да им купя подарък.

— Вече се погрижих — информира я Дара. — Прекрасен комплект кристални чаши. Също така уредих да те вземе кола точно в единайсет часа. — Церемонията и приемът щяха да се състоят в имението на родителите на булката в Гринуич, на един час път от града. — О, трябва да вземеш костюма на Едуард от химическото чистене. Квитанцията е на бюрото ти.

Камил я изгледа с нескрита почуда. Никой не би повярвал, особено както бе облечена в този тоалет — полупрозрачна ефирна блуза, кораловочервена пола с дължина до над коляното и оранжеви обувки с дебела подметка, облекло, по-подходящо за хостеса на изискан коктейлбар — но Дара бе самата деловитост.

— Караш ме да се засрамя, знаеш ли?

Дара сви скромно рамене.

— Просто си върша работата.

— И моята.

— Не се тревожи за мен. Просто се грижи за себе си. Или ще трябва аз да ходя на всички тези сватби, докато ти си се отдала на вечната си почивка — пошегува се Дара с блеснали очи — нещо, което Камил забеляза малко преди да наведе глава. — Между другото, говорих с Джорджия, когато й се обадих да я питам от колко кристални чаши ще имат нужда. Тя каза, че всичко е под контрол. Каза още, че не изпитва никакви опасения. Знаеше ли, че е наела Анджи за кетъринга?

— Не, не знаех. Но се радвам, че се е получило. — Камил го бе предложила. Струваше й се, че така е редно, след като Джорджия и Майк се бяха влюбили над блюдата на Анджи.

Камил си спомни и нещо друго. Елиз бе една от шаферките. Още нещо, което бе забравила след събитията от миналата седмица. Зачуди се дали Елиз го е споменала на Едуард. Ако беше така, то той не бе казал нищо на Камил. Или се бе изплъзнало от ума му, както беше с нея, или беше права да подозира, че той пази в тайна чувствата си към Елиз и говори за нея възможно най-малко. При тази мисъл и ревността й отново надигна глава.

 

 

В четвъртъка на същата седмица Едуард преглеждаше за последен път речта, която щеше да произнесе в „Джон Хопкинс“ следващия понеделник — последната задача, преди да се прибере у дома — когато се обади Анджи. Като чу гласа й, се усмихна широко.

— Е, и това ако не е изненада — пошегува се.

Анджи се засмя дяволито. Макар че не се бе представил добре край масата за билярд, не помнеше откога не се бе забавлявал така. В компанията на Анджи и приятелите й Мигел и Хулио се чувстваше като в колежа. Когато сподели това с нея, тя каза:

— Радвам се.

Не обръщаше вече внимание на отворения документ на екрана на компютъра си. Облегна се назад и изведнъж се оказа, че вече не бърза да се прибере у дома.

— О? Какво има?

— Чадърът ти. Забрави го снощи. За твое щастие, аз винаги прибирам изгубените вещи.

Той се засмя. Нямаше да водят този разговор, ако не беше вярно. Радваше се, че го беше спасила от отегчението на онази месечна среща. В нейно лице бе спечелил много повече от приятел. Анджи се оказа убежище, в което можеше да се скрие от чувствата, които го тормозеха.

— Дори не съм забелязал, че липсва. Но ти благодаря.

— Няма защо. Поне това можех да направя за теб, след като те разгромих на билярд.

Той се престори, че надава стон.

— Мислех, че няма да се хвалиш.

— Е, може би малко. Така ти се пада, след като се похвали колко добър си бил.

— Никога не съм твърдял това. Казах само, че винаги печелех облозите на по бира. И не забравяй, че отдавна не бях играл.

— Ха! Търсиш си извинение. Защо просто не си признаеш? Би те момиче, и то съвсем честно.

— Добре, но планирам аз да победя следващия път. — Вече я предизвикваше.

— Ще имаш своя шанс, човече. Но не си мисли, че ще ме премажеш.

— И как бих могъл, след като държиш чадъра ми за заложник.

— Като говорим за него, надявам се, че имаш още един — каза тя. — В противен случай, ще вървиш до дома си в дъжда, ако прогнозата за днес е точна. Освен ако не искаш да дойдеш и да си го вземеш.

Тя говореше шеговито, но той каза:

— Мога да скоча в такси и да бъда там след половин час. — Шеговитият му тон прикриваше собствената му изненада. Какво ли си мислеше? Тя живееше доста далеч.

Анджи очевидно се питаше същото като него.

— Целият този път само за да си вземеш чадъра? — Представи си я как повдига учудено вежди.

— Ако нямаш други планове, можем да хапнем — отговори той с все същия шеговит тон. Всичко можеше да върви по дяволите. И защо не? Не го очакваха у дома. Камил бе завела децата в Бруклин — Холи им бе осигурила билети за някакво представление, в което участваха нейни приятели.

— Повярвай ми — каза тя, — не желая нищо по-силно, но съм затънала до гуша в работа. — В гласа й се долавяше искрено съжаление. — Имам бар мицва в събота и сватба в неделя, така че трябва да се залавям.

Той се почувства пренебрегнат, но внимателно скри разочарованието си.

— Да не би случайно да е същата сватба, на която ще присъстваме и двамата с Камил? — Имаше основание за подозренията си, тъй като булката и младоженецът бяха клиенти на Камил.

— В Гринуич?

— Да — отговори той.

Засмяха се. Но не беше забавно предложението й да му донесе чадъра в неделя. Камил щеше да поиска да узнае какво прави той у Анджи, и какво щеше да й отговори?

„Срещам се тайно с нея, но не се тревожи, ние сме само приятели.“ По-рано през седмицата, след срещата с лекарката на Камил, беше изпитал надежда за първи път от месеци, и то не само че състоянието на Камил ще се подобри с новото лекарство, но и че ще могат отново да се превърнат във влюбената двойка, каквато някога бяха. Не искаше нищо да им попречи.

— Не, не си прави труда — каза. — Мога да го взема друг път.

В другия край настана напрегната тишина. Не беше казал на Анджи, че пази приятелството им в тайна, макар че тя вероятно се бе досетила, след като той винаги отказваше да покани Камил на техните срещи. Сега се укори, че вероятно създава погрешно впечатление, макар че ако Анджи се питаше защо го пази в тайна, тя не изразяваше учудването си гласно. И сега само отговори:

— Разбира се, но няма да съм отговорна, ако се намокриш до кости.

— Повярвай ми — каза той, — тази е най-малката ми тревога.

Глава 14

— Господи! Колко е красива!

Анджи, която тъкмо поставяше маринованата сьомга върху листа от салата, вдигна поглед и видя Тамика, застанала на прага на кухнята в имението в Гринуич, да наднича в коридора. Забърза нататък, за да разбере какво толкова предизвиква възхищението й, и пристигна навреме: булката тъкмо слизаше по стълбите в облак от белоснежна коприна и тюл. Бащата на булката, среброкос мъж в ушит по поръчка костюм, й се усмихваше отдолу. После, когато тя стигна до него, се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя също се усмихна. След това отидоха, хванати за ръце, до френските прозорци, които гледаха към терасата, откъдето отчасти се виждаха вече стотици гости, седнали на сгъваеми столове на моравата долу. Зад тях Анджи виждаше навеса, който скоро щеше да се напълни с гладни хора. В градината свиреше струнен квартет.

Всичко бе съвършено. Като във вълшебна приказка.

Замечтаната усмивка на Анджи отстъпи място на раздразнено смръщване на веждите. Беше присъствала на безброй сватби. Защо да плаче на тази? Знаеше каква е причината: мъж, висок метър осемдесет и осем, с къдрава черна коса и очи с цвят на малцов скоч. Беше го видяла при пристигането му. Той беше със съпругата си. Анджи беше в кухнята и режеше кифличките за блюдото crostini, когато случайно погледна през прозореца и видя черната кола да спира на алеята. Секунди по-късно слезе Едуард, толкова красив и елегантен в официалния си черен костюм, че дъхът й секна. Буквално забрави да диша. Загледа го как се обръща, за да помогне на Камил да слезе — бледа, но прекрасна в светложълтата рокля от шифон, която се развяваше около нея — а после двамата се скриха от погледа й, поведени по каменната пътека от един от разпоредителите.

Сега двете с Тамика се прокраднаха по коридора към френските прозорци. Процесията от шаферки вече беше минала и булката и баща й пристъпваха по обсипаната с рози пътека, която водеше към олтара, където стояха младоженецът и свещеникът. Всички гости се усмихваха, някои попиваха крайчетата на очите си с кърпички, но най-ярките усмивки бяха тези на булката и младоженеца, които най-после застанаха един до друг.

Анджи си спомни месечната среща, на която се бяха запознали Джорджия и Майк. През цялото време бяха имали очи само един за друг. Когато и да ги погледнеше, бяха потънали в разговор, без да забелязват хората наоколо. Спомни си как се беше пошегувала пред Клео тогава: „Някой, не аз, здравата е захапал“.

Сега шегата очевидно се бе обърнала против нея. Вече не чувстваше превъзходство над другите — и особено над сестра си — защото е избегнала направената от тях грешка. Не и когато копнееше за… нещо повече от онова, което имаше. Не можеше да посочи какво точно. Знаеше само, че гледната й точка се бе променила, след като бе срещнала Едуард. Сега разбираше защо умна и независима жена като Джорджия Дершо се хвърля безразсъдно в брачния живот. Джорджия беше влюбена с онази любов, която те прави непредпазлив.

Тамика я смушка с лакът и посочи с пръст. И тогава Анджи видя обекта на собствените си копнежи, седнал до съпругата си на втория ред. Сърцето й заби бясно, но беше безполезно да се отдава на такова вълнение. Дори да показваше интерес към нея (а той не показваше), пак оставаше фактът, че е женен. Още повече за жена, която тя харесваше и на която се възхищаваше.

Едно нещо я озадачаваше обаче. Онзи ден, когато му се беше обадила, за да му каже, че чадърът му е у нея, той бе казал нещо, което тя не знаеше как да тълкува: не искаше съпругата му да разбере, че двамата са станали приятели. Въпросът беше защо. Запита се дали Едуард има намерение да изпълни предсмъртното желание на Камил. Беше дал да се разбере, че не приема тази абсурдна идея — дори нещо повече, беше ужасен и отвратен, когато заговореше за това. Но ако след срещата с хубавата учителка бе по-склонен да приеме възможността? Ако беше така, не би искал да мъти водата, като създаде у съпругата си погрешно впечатление за добрата си приятелка Анджи. При тази мисъл усети бодване в сърцето, хвана Тамика за лакътя и прошепна:

— Хайде. Имаме работа.

 

 

Докато гледаше как младоженците си разменят клетви, Едуард откри, че мисли за собствения си сватбен ден. Тяхната сватба бе далеч по-скромна, присъстваха само най-близките им приятели и роднини. Тогава не разполагаха с много пари, все още изплащаха студентските му заеми, а Камил бе прекалено горда да приеме нещо повече от скромна сума от баща си, така че церемонията и приемът се бяха състояли в градинския център в Уестчестър, който бе притежание на родителите на Мелиса, съквартирантката на Камил от колежа. Камил беше облечена в булчинската рокля на майка си, преправена за нейната стройна фигура, а той — в единствения си хубав костюм, купен за завършването на колежа. Беше толкова нервен, че едва не изтърва пръстена, докато го слагаше на пръста й. А Камил, противно на него, беше спокойна, сякаш се бе приготвяла за този ден още от първата им среща. Той се възхищаваше на тази нейна черта. Тя като че ли винаги знаеше как ще завърши дадена история. Затова и имаше такъв успех в кариерата си. Но дали знаеше и този път, когато решаваше съдбата му? Дали имаше някаква представа какво прави?

Погледът на Едуард се спря на Елиз, застанала в компанията на другите шаферки, всичките облечени в еднакви рокли с цвят на люляк. Отбеляза розовите й бузи и блестящите очи, светлокестенявата й коса, която падаше на вълни по раменете в контраст със сложните прически на другите жени. Тя щеше да бъде красива булка — почти толкова, колкото бе Камил в техния сватбен ден. При тази мисъл усети как в гърлото му засяда буца и сълзи замъгляват очите му. Премигна няколко пъти и хвана съпругата си за ръката.

 

 

„Сигурно започвам да губя здравия си разум“, помисли си Анджи. Може би теорията на майка й, че проточеното моминство (комбинирано със сексуални лишения в нейния случай) води до ранна деменция, не беше чак толкова безпочвена. Не можеше да задържи вниманието си върху работата. Веднъж дори ножът й се изплъзна и едва не отряза върха на показалеца си.

— По дяволите! — изруга тя и се спря, преди да е изрекла дори по-цветисти ругатни.

Тамика вдигна поглед към нея.

— Добре ли сте, госпожице? — Тя беше заменила в последния момент Бриана, която се бе обадила, че е болна. Беше най-надеждната от учениците й, а Анджи знаеше, че парите й трябват, защото спестяваше за колежа. До този момент се бе оказала изключително полезна. Правеше всичко необходимо, без да се оплаква, и вършеше дори мръсната работа като изхвърлянето на боклука. Не беше напълно готова да се показва пред гостите, но в „униформата“ си — обикновена бяла блуза и черни панталони, както Анджи й бе казала да се облече — и с прибрана в спретнат кок коса изглеждаше приемливо.

— Добре съм — отговори Анджи с преднамерено весел тон.

— Да… Видях как гледаше доктора. — Тамика говореше така, сякаш Анджи беше нейна приятелка, което може би беше комплимент, макар че в момента бе прекалено ядосана, за да го приеме като такъв.

„Тези деца“, помисли си Анджи. Не мислеха за нищо друго, освен за секс. Но и с нея беше същото, когато беше на тази възраст, напомни си. Прическите и модната линия бяха единственото, което се беше променило. Тя не правеше безразборен секс, както някои от момичетата в класа й, но беше имала своите момчета — момчетата, в които се беше влюбвала и които беше разлюбвала с лекота. Едва когато започна да живее сама, изборът вече не бе толкова голям и толкова лесен. А ето, че сега позволяваше на едно шестнайсетгодишно момиче да коментира сексуалния й живот или по-скоро липсата на такъв.

Изгледа строго Тамика.

— Трябва да се съсредоточиш върху работата, ако искаш да я задържиш и след днешния ден.

Лицето на Тамика грейна.

— Наистина ли?

— Да. Макар че ще работиш само през уикендите. Не искам да преча на учението ти.

Тамика й се усмихна лъчезарно и тържествено обеща:

— Няма да ви разочаровам, госпожице.

Предястията скоро бяха готови. В добавка към маринованата сьомга върху листа от салата и миниговежди хапки „Уелингтън“, имаше пълнени раци, риба меч на шишчета и азиатски сос. Гостите се бяха събрали и им бяха поднесени чаши шампанско, а Пат и Клео обикаляха с таблите с предястия. Анджи оставаше в сянка, за да може да наглежда Тамика, а и така не рискуваше да се срещне с Едуард и Камил и да изпадне в неловка ситуация.

Едва когато гостите седнаха да се хранят, тя се появи на сцената — не й достигаше персонал, така че всеки трябваше да работи много — но дори тогава избягваше масата, на която седяха Едуард и Камил. Тази маса се обслужваше от Клео. Когато най-накрая погледите им се срещнаха, тя само му се усмихна, без да се спре да поговорят. Усмивката й казваше: „Тайната ти е в безопасност“. Макар да й се струваше странно, че отношенията им трябва да се пазят в тайна, след като бяха съвсем невинни. Когато отново го погледна, той говореше с жената вдясно от себе си — една от шаферките, красива брюнетка, която попиваше всяка негова дума.

Анджи изпита ревност. Вероятно много жени тайно копнееха за него. Много от тях щяха да се спуснат към него, когато останеше вдовец — така, както нощните пеперуди се тълпят около светлината на лампата. Жени, без съмнение, много по-подходящи от нея.

Трябваше да положи усилие, за да се концентрира върху работата си. Тя и екипът й сервираха следващите две блюда и тъкмо приключиха с разпределянето на десерта в чиниите — пасти със сироп от нар и лимонова торта с инициалите на младоженците — когато засвири оркестърът. Анджи минаваше покрай масата на Едуард и Камил. Видя го да се навежда и да шепне в ухото й. Камил се усмихна и поклати глава и Анджи забеляза разочарованието, което се изписа на лицето му. Той се обърна към красивата брюнетка вдясно, с която разговаряше и по-рано.

Анджи не видя Камил, докато няколко минути след това едва не се сблъскаха — Анджи излизаше от задната врата с табла в ръце, а Камил отиваше към тоалетната.

— Искаш ли да задържа чинията ти, докато се върнеш на масата? — предложи Анджи, след като размениха поздрави.

— Благодаря, но ще трябва да пропусна десерта — каза й Камил. — Не мисля, че мога да хапна нещо повече. Всичко бе превъзходно. Наистина си надминала себе си този път.

Анджи усети как бузите й поаленяват. Дали Камил подозираше нещо? Но какво имаше, че да предизвика подозрения? Не беше направила нищо нередно.

— Благодаря — прошепна. — А ти изглеждаш превъзходно. — Камил бе малко по-бледа от обикновено и прекалено слаба, но изглеждаше по-скоро ефирна, отколкото смъртнобледа.

— Така ли? — усмихна се Камил, но погледът й сякаш бе насочен навътре.

Анджи се възползва от затишието след раздаването на десерта и се прокрадна в безлюдното вътрешно дворче, над което асмите хвърляха сянка. То гледаше към малка градина, в чийто център имаше изкуствено езеро. Изпита облекчение, когато бутна стъклената врата, която водеше към него, защото никой друг не го беше открил. Само една котка се бе свила и спеше върху един от плетените столове.

Беше истинско блаженство да даде отмора на краката си и да почувства слънчевата ласка по лицето си. Единственият звук бе жуженето на пчелите и вдигането на наздравиците, придружено от ентусиазирано ръкопляскане. После оркестърът отново засвири — позната мелодия, която я накара да затананика. Затвори очи и позволи на ума си да блуждае. Представи си как танцува с Едуард.

 

 

— Този път няма да приема „не“ за отговор — каза Едуард на съпругата си, помогна й да стане и я заведе до дансинга.

Камил му бе отказала преди, но сега се усмихна и се отпусна в прегръдките му. Понесоха се в ритъма на валса, както във всичките пъти през годините, в които бяха танцували. Чувството бе толкова познато… и в същото време — забравено — като игрите, които някога бе играл като дете. Дали някога щяха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали? Двама души, млади и влюбени, непозволяващи нищо да застане между тях.

— Мина доста време, откакто танцувахме за последен път — прошепна тя, като че ли прочела мислите му.

— Прекалено дълго — каза той и я притисна към себе си.

— За какво мислиш?

— За нашия сватбен ден — усмихна й се.

— Не беше като този, това поне е сигурно. Не разполагахме с толкова пари. Ако не беше сестра ми, нямаше да имаме дори оркестър.

— Е, но поне бе нещо, което да запомним.

— Да. Помниш ли, когато пчела ужили приятелката ми Анабел? Тъкмо щях да стъпя на пътеката в църквата и тя започна да вика за лекар. — Този спомен накара Камил да се засмее, макар да не й бе така забавно тогава. Анабел беше алергична към ужилванията, както се оказа, и ако неговият приятел, лекар стажант, Фил Терциан, не носеше чантата си в багажника на колата, тя можеше да умре. — Все още мисля, че сватбата навън е по-романтична от тази в църквата, но наистина трябва да се мисли и за рисковете… Но, общо взето, нашата сватба беше идеална.

— Много по-добра от всяка в банкетната зала на „Риц“ — съгласи се той.

— Да, макар че и тази е хубава. Единственото, което има значение, е дали човек е щастлив. Младоженците преминаваха покрай тях, впили погледи един в друг. В гърлото му заседна буца и сълзите отново бликнаха в очите му. Преглътна думите, които не смееше да изрече на глас. „Помниш ли кога се гледахме така?“

Танцът свърши, започна друг и тя каза:

— Мисля, че е по-добре да седна.

— Добре ли си? — запита я, когато тръгнаха към масата им.

— Просто съм малко уморена, това е всичко — каза тя. — Защо не поканиш Елиз на танц?

Едуард почувства раздразнение. Ако Елиз не беше до тях, щеше да намери някакво извинение. Но тъй като не искаше да бъде груб, обърна се към нея и се усмихна:

— Може ли да получа този танц?

Тя кимна и двамата отидоха на дансинга. Като я взе в ръцете си, той си помисли колко по-пълна е от съпругата му. Със стегнатата си плът и розовите бузи беше самото олицетворение на здравето. С крайчеца на окото си виждаше Камил, която ги наблюдаваше с усмивка на устните. Това го накара изведнъж да се стегне.

— Съжалявам, че съм толкова непохватен. Отдавна не съм танцувал — извини се, след като настъпи Елиз.

— Справяш се добре — каза му тя и положи усилие да не трепне от болка.

Той се отдръпна назад и я изгледа развеселено.

— Винаги ли си толкова учтива?

Тя се засмя.

— Да. Аз съм от Средния Запад.

— Караш ме да се засрамя — каза той, след като направиха нова обиколка на дансинга: той — все така тромав, а тя — все така пъргава.

— Родителите ми ме караха да вземам уроци — каза тя. — Бях на тринайсет и може би мислеха, че само така мога да накарам някое момче да танцува с мен. — Той отново се отдръпна назад и я изгледа с повдигнати вежди. Трудно му бе да повярва, че хубавата Елиз е имала трудности с момчетата, а тя му довери: — В седми клас бях с цяла глава по-висока и от най-високото момче в класа, което не се отразяваше много добре на популярността ми. Плачех на всички училищни танци.

— Трябваше да ме видиш, когато бях на тази възраст — каза той. — Бях над метър и осемдесет още на тринайсет. Прякорът ми беше „Щъркела“. Двамата с теб щяхме да бъдем добра двойка.

Видя как бузите й поруменяха, и веднага съжали за думите си.

Танцът свърши и той я придружи до мястото й. Една от сервитьорките, която той беше видял на месечната среща, разчистваше масата и той се замисли за Анджи. Беше я видял по-рано, но не беше имал възможност да я поздрави. Може би сега моментът беше подходящ. Извини се и без да обърне внимание на въпросителния поглед на Камил, тръгна към къщата.

 

 

— Ето те и теб. Търсих те навсякъде.

Анджи се стресна виновно, смутена, че са я заловили да дреме по време на работа, а после си помисли: „Познавам този глас“. Обърна се и умът й регистрира присъствието на Едуард в мига, в който той пристъпи във вътрешното дворче. Не, не беше сън. Беше той от плът и кръв. Анджи се усмихна широко.

— Правя си почивка за цигара — каза.

— Не знаех, че пушиш — отговори той.

— Не пуша, но предполагам, че ми се полагат същите почивки като на другите. Не си ли забелязал как никой не задава въпроси, когато някой се измъкне за бърза цигара? Ако събереш всичките тези петминутни почивки, ще се получи цяла седмица ваканция. Аз? Ще съм щастлива, ако имам пет секунди за себе си. — Той се усмихна и седна на плетения стол срещу нея, който проскърца под тежестта му. — В моята работа си непрекъснато на крак, защото винаги има нещо — работеща фурна или закъсняла поръчка, или някой е бил невнимателен с ножа и има нужда да се превърже раната. Днес една от помощничките ми се обади в последната минута, че е болна, така че не ми достига персонал. Помниш ли Тамика от класа ми? Наех я, за да запълни свободното място. Но тя е нова и не може да се справи с всичко. — Анджи съзнаваше, че бъбри и използва думите, за да издигне стена между себе си и Едуард, но изглеждаше, че не може да спре. — А ти?

Усмивката му изчезна.

— Съпругата ми не желае да танцуваме. Чувства се малко потисната.

Анджи не беше сигурна как да отговори на това. Какво се казва на мъж, чиято съпруга умира? „Горе главата! Тя ще се оправи скоро!“

— Срещнах я по-рано вечерта — каза. — Изглежда добре за човек, който току-що е излязъл от болницата. Всъщност бях изненадана, когато ми каза, че ще дойдете. Не мислех, че ще иска. Но Камил е такава — тя е борец.

— Не мисля, че тя знае как да намали оборотите — усмихна се той леко.

— Тя спомена нещо за някакви вятърни мелници. Знаеш ли какво е имала предвид?

Той се замисли за миг, после заговори колебливо:

— Не, но имам добро предположение. — Обясни, че лекарката на Камил току-що й е предписала експериментално лекарство. — Още не е тествано, така че не знаем какво да очакваме.

— Звучи така, сякаш има надежда — отговори Анджи предпазливо, несигурна дали трябва да покаже повече ентусиазъм. Онова, което знаеше за експерименталните лекарства, го беше научила от научнопопулярните предавания по телевизията. Вероятно беше различно в реалния живот. Никой не можеше да се излекува за час — толкова, колкото траеше предаването.

— И аз мисля така, но Камил гледа на това като на… битка с вятърни мелници. — Изражението му беше мрачно.

— Но ако се получи, единствено това ще има значение, нали?

— Разбира се. Просто ми се иска тя да имаше малко повече вяра.

— Вярата няма да промени резултата от лечението. — Анджи протегна ръка да погали котката, която бе освободила съседния стол за Едуард. — Аз съм католичка. Когато бях дете, се молех за какво ли не. Мама ми каза, че така не се получава, че молитвите не са коледен списък с желания, но едва когато пораснах, осъзнах, че е права. Не че не вярвам в Бог, просто не гледам на него като на небесен Дядо Коледа. Нещо или ще се случи, или не. Можем само да се надяваме.

— Да, това не е като колата с батерия, която исках, когато бях на десет — каза той сухо.

— Да, така е. Но големите желания не е по-малко вероятно да се сбъднат. Между другото, получи ли онази кола?

— Да — каза той и на устните му цъфна иронична усмивка. — Но без батерии.

Мълчаха около минута, всеки потънал в мислите си, загледани в езерцето, в което змиорките се стрелкаха и извиваха.

— Това означава ли, че сделката се отменя? — осмели се да запита Анджи накрая.

— Каква сделка? — Той отново я погледна.

— Знаеш. С учителката.

— О, тази ли? — Едуард въздъхна. Тя го чакаше да заговори и го гледаше, повдигнала едната си вежда, а котката пропълзя в скута й и замърка. Накрая той каза: — Поканила ни е на вечеря следващия уикенд. — Като че това беше отговор на въпроса й. Е, предполагаше, че е.

— Разбирам. Държите я наоколо просто за всеки случай, макар вече да не е необходима.

— Не е така — каза той, смръщил вежди.

— А как?

— Елиз е… приятелка на семейството.

— О, само след един уикенд? Бърза работа от нейна страна. — Опита се да го каже весело, но в гласа й се прокрадна неприятна нотка.

— От устата ти звучи така, сякаш е изчислила всичко. Но ако я срещнеш, ще видиш колко е мила.

Анджи изпита ревност заради горещата му защита.

— Мила жена, която се домогва до женен мъж. — „А нима ти не правиш същото?“, прошепна гласче в главата й. Тя нямаше планове за Едуард, поне не такива, които да включват венчален пръстен, но имаше фантазии за него, затова тя също нямаше право да говори.

Той смръщи още по-силно вежди.

— Не е това, казах ти.

Раменете й увиснаха.

— Знам само, че Камил го иска и аз не мога да й откажа. Ако това й носи утеха… не виждам нищо лошо. Няма нужда да знае, че нямам намерение да се оженя за Елиз.

Анджи замръзна. Чуваше единствено биенето на сърцето си.

— Така ли? — запита.

— Да — отговори той. — Харесвам я, но никога няма да бъдем повече от приятели.

Анджи изпита огромно облекчение. Макар в това да нямаше никакъв смисъл. Неговите бъдещи планове нямаше да променят живота й по никакъв начин. „И на мен ли гледаш като на човек, който никога няма да бъде нещо повече от приятел?“, искаше й се да запита, но каза:

— Кога го реши?

— Мисля, че съм го знаел през цялото време, но едва днес решението се оформи окончателно в главата ми. Когато танцувах с нея. Красива жена в ръцете ми, харесвам я… а не почувствах нищо.

Анджи го гледаше смутена.

— Искаш да кажеш, че е тук?

Той кимна.

— Двете с булката са приятелки. Тя е една от шаферките.

Без съмнение, Анджи го бе видяла да бъбри с нея по-рано. „О, колко е заплетена паяжината…“

— А каза ли на Елиз, че не бива да подхранва надеждите си? — запита и ревността й се превърна в съчувствие. Двете с учителката бяха в една и съща лодка.

— Не с толкова много думи. Но не се и налагаше… Знам, че тя чувства същото.

— А на мен ми се струва, че бърза да се омъжи.

Той сви рамене.

— Различно е, когато двама души се опознаят. Тя допадна на децата, а между двама ни има… разбиране. Наскоро е преживяла тежък развод и даде ясно да се разбере, че не бърза за нова връзка. И не е сигурна, че някога ще е готова.

Анджи се зачуди как някой толкова умен като Едуард може да е толкова недосетлив. Спомни си с какво обожание го гледаше брюнетката.

— Може би… Но любовта е непредсказуема. Може да се прокрадне в сърцето ти, когато най-малко го очакваш. И да се влюбиш дори когато не искаш. — „И дори когато знаеш, че е безнадеждно и човекът, когото обичаш, никога няма да те обича.“

— Не мисля…

Завладяна от омраза към самата себе си, тя скочи на крака и отиде в другия край на вътрешния двор. Застана, скръстила ръце на гърди, загледана в езерцето със смръщени вежди. Трябваше да сложи край на това… приятелство? И то още преди седмици, когато разбра, че сърцето й не слуша гласа на здравия разум. Но не беше го направила и сега плащаше цената. Чу, че краката на стола изскърцват, и след миг усети как Едуард я докосва по ръката.

— Анджи. Какво има? Какво не е наред?

Тя издиша шумно и, за свой ужас, от гърдите й се изтръгна ридание. О, господи!

— Нищо — проплака.

— Ядосана си. — Сложи длан под брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Да, но не на теб. Ядосана съм на себе си! — каза на един дъх, неспособна повече да сдържа чувствата си. — Защото ми пука за теб, по дяволите! Не съм го очаквала, мислех, че можем да бъдем просто приятели. — Като видя изражението му, от гърлото й излезе дрезгав смях. — Да, знам…

— Не знаех, че се чувстваш така — каза той.

— Значи ставаме двама. Господи, чувствам се толкова глупаво! — Стискаше дланите си в юмруци.

— Не си глупава — каза той и я прегърна, за да я утеши.

Главата й стигаше до гърдите му и тя я отпусна на тях, заслушана в силните и ритмични удари на сърцето му. Ухаеше на вино, прясно окосена трева и някаква миризма, която си беше лично негова. Наведе глава назад и двамата се гледаха втренчено, сякаш се питаха: „А сега какво?“. Той като че ли нямаше по-ясна представа от нея. После, привлечени сякаш от неведома сила, устните им се сляха и й хрумна най-странната мисъл на света: „Сигурно така се чувства човек, когато умира“. Мускулите й омекнаха, а коленете й се огънаха. Прониза я топла и приятна тръпка. Отвори устни и усети как той й отговаря със страст, която я изненада — а подозираше, че и него. Той я притисна към себе си и тя усети как го разтресе тръпка, преминала по цялото му тяло. От гърлото му излезе тих стон. Искаше да му каже: „По-бавно, заникъде не бързаме“. Но знаеше, че това е може би всичко, което някога ще имат.

Когато се откъснаха един от друг, той се залюля на пети и издиша шумно.

— Господи, не го предвидих. Какво слагате в тези питиета?

Анджи също беше замаяна.

— Това бе целувка.

— В своя защита ще кажа, че не беше предумишлена.

— Звучи така, сякаш става дума за убийство.

— Може би само за завладяването на един мъж. — Усмихна се, но усмивката му се стопи толкова бързо, колкото и се появи. — Анджи… виж, не знам какво да ти кажа. Дори не съм сигурен какво се случи току-що.

Тя въздъхна.

— Сложно е, разбирам. — Направи пауза и добави, вече по-решително: — Трябва да знаеш едно, за да няма недоразумения после. Не съм от жените, които са готови да станат нечия любовница. Аз съм старомодно момиче по сърце. — Може и да не вярваше в брака, но искаше да бъде обичана.

— Не мисля така за теб — каза той.

— Което ни поставя… къде по-точно? — Анджи се чувстваше така, сякаш се намираше в кола, спускаща се стремително по непознат път в нощта.

— Честно? Не знам.

— Трябва ли да престанем да се виждаме?

— Ще бъде разумно, да. Но знаеш ли какво? — Постави длани на раменете й и погледна дълбоко в очите й. — Харесвам те, Анджи. Обичам да съм край теб. Караш ме да се чувствам… отново жив. Не знам дали ще мога да се откажа от това. Знам, че звучи егоистично, но така се чувствам.

Тя издиша бавно.

— Разбирам — каза, макар да не бе така.

— Но не мога нищо да обещая. Ако имаш и капка здрав разум, ще си тръгнеш сега, преди да е станало прекалено късно.

Анджи знаеше, че е прав — трябваше да си отиде, да продължи живота си и да остави Едуард да се оправя със своя — но вече беше прекалено късно. Съдбата й бе решена в мига, в който устните им се сляха.

Оркестърът отново засвири и музиката се понесе към тях. Макар и отдалеч, чуваха как солистът изпълнява „Лунен прах“, популярна мелодия за сватби, която бе слушала милион пъти, докато разнасяше таблите с храна. А й се стори, че я чува за първи път.

— Чуваш ли? — запита. — Пеят нашата песен.

Едуард й се усмихна.

— Не знаех, че имаме песен.

— Сега вече имаме. — Тя протегна ръце и двамата затанцуваха.

Глава 15

В сряда на първата седмица от август Камил се прибра у дома и завари баща си да седи на дивана в дневната. Двамата със Зак бяха погълнати от някаква игра и не вдигнаха погледи при влизането й.

— Татко! Какво правиш тук? — извика. Дори не знаеше, че е в града.

Той й се усмихна.

— Е, в момента внукът ми доказва, че никога не е прекалено късно да научиш стареца на нови номера. — Остави джойстика, прекоси стаята и я целуна по бузата. — Здравей, скъпа. Извинявай, че се отбих, без да се обадя предварително, но ти не отговаряше на обажданията ми и така реших да те изненадам.

В гласа му не се долавяше укор, но въпреки това тя бе завладяна от чувство за вина. От седмици се канеше да се свърже с него, но винаги намираше някаква причина да отложи — беше прекалено рано или прекалено късно, беше уморена или не се чувстваше добре, или пък се сещаше в час, когато той най-вероятно беше на голф игрището. Но главно защото не мислеше, че за него има значение. Той беше направил усилие и сега можеше да зачеркне тази точка от списъка си. Не се интересуваше истински от нея. Или поне тя мислеше така.

Защото очевидно се интересуваше достатъчно, за да се отбие.

— Не се тревожи, запазих си стая в хотел — каза той. Паниката вероятно се бе изписала на лицето й.

Зак откъсна поглед от екрана на телевизора и запита с надежда:

— Може ли дядо Лари да остане за вечеря? — Нямаше значение, че дядо Лари не бе достатъчно добре познат за децата. Посещаваше ги рядко и единственият им контакт с него, ако не се броеше годишната семейна вечеря в „Уолдорф-Астория“ или редките им телефонни разговори, бяха картичките, които дядо им изпращаше за рождените им дни — с по двайсет долара вътре — и подаръците за Коледа.

Тя се поколеба и Лари побърза да се намеси:

— Ако имате други планове…

— Не. Разбира се, че можеш да останеш, татко! — Прекалено късно се бе сетила за добрите си маниери. Усмихна се. — Вечерята няма да е кой знае какво, но съм сигурна, че ще измисля нещо. Да ти донеса ли питие?

— Не бих отказал скоч със сода. Имаше вид на човек, на когото са поднесли щедри извинения. Наистина ли беше толкова студенокръвна, та баща й беше благодарен за поканата за вечеря след целия път, който беше изминал? Отново изпита вина. Не й беше приятно, че я караше да се чувства виновна.

Отиде в кухнята. Дали въобще имаха уиски? Не можеше да си спомни кога за последен път някой от гостите им бе помолил за алкохол. Напоследък повечето хора пиеха вино. Намери прашна бутилка „Тенеси Уокър“ в един от долапите в килера. Тъкмо наливаше в чашата, когато вътре се втурна Кира по гащета и лилаво потниче, с прибрана в конска опашка коса и боси крака, чиито нокти бяха лакирани в неоновосиньо.

— Мамо, виж какво ми даде дядо Лари! — извика развълнувано дъщеря й и размаха нещо — чек, както разбра след малко. — Даде и на Зак. Каза, че можем да си купим каквото ни харесва. Не е ли страхотно?

— Страхотно — повтори като ехо Камил, но с много по-малко ентусиазъм.

— Не трябва да ги разглезваш — скара се на баща си, след като Кира излезе. Наля и сода в чашата, преди да му я подаде.

— За какво друго да си харча парите? — каза той и сви рамене.

„Не можеш да си купиш любов.“

— Дано не ти стане навик — каза тя. — Помни, двамата с Едуард ще трябва да живеем с тях и след като ги превърнеш в ненаситни малки чудовища.

Започна да отваря шкафовете и да вади продуктите за ястието, което бе намислила да приготви. Думите на баща й я изненадаха:

— Мога ли да ти помогна? — Не си спомняше някога да е правил нещо в кухнята.

— Кога се научи да готвиш? — запита с горчива усмивка.

— Откакто трябваше да се науча да се грижа сам за себе си. — Съблече якето си и отиде при нея. — Не може всяка вечер да се храниш навън, а не исках да бъда един от старците, които ядат само замразена храна.

Тя изви вежда.

— Искаш да кажеш, че няма цяла опашка жени, готови да се грижат за теб?

— Това вече остарява.

— Кое? Жените или това, че те чакат?

— И двете. И аз самият не се подмладявам. — Засмя се и нави ръкави, а после, когато си спомни, че дъщеря му може да не остарее, веселието му се стопи и на лицето му се изписа мъка. Запита: — Какви са последните новини от лекаря?

— Няма нищо за казване. — Каза го бързо и весело, защото не искаше да се впуснат в дълъг разговор на тази тема. Съжали за избухването си онази вечер в „Уолдорф“. Ето до какво доведе. — Изписаха ми нови лекарства. — Той се оживи, а тя побърза да обясни, че лекарството е експериментално, а действието му не е доказано. Напомни му още, че експерименталните лекарства действат различно върху опитните животни и хората. — Засега не е забелязан ефект, но добрата новина е, че състоянието ми не се е влошило.

Тя редовно и с чувство за дълг посещаваше презвитерианската болница в Ню Йорк, където вземаше асансьора до третия етаж, а после отиваше до кабинета на лекаря — маршрут, толкова познат й вече, че би могла да го измине със затворени очи. Там лежеше два часа, закачена на системи, и се опитваше да мисли позитивно, докато в кръвообращението й се вливаше токсична и може би смъртоносна течност. Провеждаше и химиотерапия в добавка към новото лекарство, така че дневният й режим оставаше непроменен — четири дни лечение, четири дни почивка. Единствената разлика беше, че сега имаше надежда. Надежда, чиито криле, в нейния случай, бяха много крехки.

— Ще ми кажеш ли, ако има промяна? — запита Лари.

— Разбира се. — Подаде му морковите и белачката, която той загледа така, сякаш беше някаква сложна машина. — Холи знае ли, че си в града? — запита тя и започна да мие другите зеленчуци.

Той вдигна поглед към нея и кимна с усмивка.

— Ще се срещна с нея утре за обяд. Надявах се и ти да можеш да дойдеш.

Камил се разгневи, че я канят само от съжаление, а после помисли: „Защо това трябва да ме интересува?“. Нямаше желание да бъде любимката на баща си.

— Утре? Разбира се, сигурна съм, че мога да намеря време. Трябва да обядвам с една от клиентките си, но ще видя какво мога да направя. — Не мислеше, че Кат ще има нещо против.

— Холи ще доведе Къртис. Иска да го запознае с нас.

— Е, време беше. — Камил нямаше търпение да се запознае с новия мъж в живота на Холи. Беше помолил за прехвърляне, когато бе разбрал за бременността на Холи, и сега отново беше на старата си работа в офисите на фирмата на „Уолстрийт“. Но Холи, кой знае по каква причина, не бързаше да го запознае със семейството си. Камил не знаеше дали това е така, защото все още не бе сигурна каква роля щеше да играе той в живота й, както и в този на детето й, или може би мислеше, че по-голямата й сестра няма да го одобри.

— Надявам се само, че няма да е като бившите й приятели — каза Лари, изразявайки на глас тревогата на Камил.

Тя въздъхна.

— Амин!

Поне веднъж двамата с баща й бяха на едно мнение. Предпочитанията на Холи по отношение на мъжете бяха, най-меко казано, съмнителни. В числото на бившите й влизаха безработен младеж, който не бе завършил гимназия и продаваше трева, за да се издържа; водещ солист от оркестър, който свиреше в гараж; разпоредител в нощен клуб с обръсната глава и едри ръце, покрити с татуировки, и, напоследък, известният рок изпълнител Ронън Куист, чиято слабост към наркотици, алкохол и групов секс (Холи го бе заварила веднъж да прави секс с две малолетни) беше известна от таблоидите. След Рон вече нямаше други, ако не се брояха случайните флиртове. Камил можеше само да се надява, че сестра й е готова за зряла връзка сега, когато щеше да стане майка. Окуражаваше я фактът, че Къртис работи и очевидно искаше да играе роля в живота на детето.

— Ако се съди по описанието на Холи, той е улегнал и сериозен и работата му не изисква да гори китари на сцената — изреди тя добрите му страни, докато режеше гъбите. — Освен това, готов е да поеме отговорност за Холи и бебето. А това говори нещо. Макар да не съм сигурна, че има значение за Холи.

— Може би най-после е готова да се установи — каза Лари, изпълнен с надежда.

— Не го изключвам. — В своята професия Камил беше виждала често това. Хората, които прекъсваха порочния кръг на лошите връзки (обикновено причината беше някое важно събитие, което променяше живота — смърт в семейството или, в случая с Холи, неочаквана бременност), намираха любовта. — Леопардът не може да промени шарката си, но може да намери нови ловни полета.

— Като говорим за това… — Лари вдигна поглед към нея. Нервното му изражение подсказваше, че нещо му тежи, но, типично за него, той нямаше да каже направо какво е то.

Тя преглътна нетърпението си и спокойно запита:

— Какво има, татко?

— О, нищо. Само… — Прочисти гърлото си и започна отново: — Искам да знаеш, че мислих много по онова, което каза при последния ни разговор, и реших… Е, работата е там, че… — Замлъкна, а бузите му поруменяха под бронзовия загар. Остави белачката и протегна ръка към питието, отпи за кураж и когато тя продължи търпеливо да мълчи, извика: — По дяволите, Камил, не ме улесняваш! С теб винаги ми се струва, че казвам не това, което трябва.

— Когато не ме пренебрегваш, искаш да кажеш? — отговори тя студено.

Той сведе поглед към излъскания до блясък гранитен плот, откъдето го гледаше отражението му.

— Предполагам, че съм го заслужил — каза с разкаяние. — Права си, не бях най-добрият баща и нямам извинение. Но след като майка ти умря… е, бяхте ядосани на мен. Ако стоях далеч от вас, то бе, защото не можех да понасям начина, по който ме гледахте. Като че ли аз бях лошият. Ти все още ме гледаш така.

През главата й минаха всякакви гневни отговори, но се разтопиха един по един като снежинки, преди да стигнат до устните й.

— Така ли? — Не беше осъзнала, че е толкова прозрачна. Разбра и нещо друго — моменти като този с баща й бяха вероятно отброени за малкото, което й оставаше. Ако искаше да се сдобри с него, трябваше да започне отнякъде. — Добре, аз също може би не бях идеалната дъщеря. Но бях само дете, а мама я нямаше. Дори да съм се държала лошо, имах нужда от баща си. А ти на практика ни остави да се оправяме сами.

Лари оброни глава на гърди.

— Предполагам, че е прекалено късно да помоля за прошка.

— Защо сега? Защото умирам?

Той трепна при това грубо напомняне.

— Не. Трябваше да го направя преди години. Права си — оставих ви да се оправяте сами. Нямам извинение, но когато изгубих майка ти, сякаш изгубили почва под краката си. Беше ми по-лесно да стоя далеч.

На повърхността изплува спомен — как седи в скута на баща си, когато беше на три или четири години. Той пуши лулата си и приятният плодов мирис на тютюна се смесва с миризмата на афтършейва му, тя е облегнала глава на гърдите му и вълненият пуловер драска бузата й. Чувства се в безопасност. „Той ме обичаше тогава“, помисли си. А може би я беше обичал през цялото време, но просто не знаеше как да го покаже.

Искаше да му прости. Но това нямаше да се случи просто за една нощ.

— Е, сега си тук, така че защо не бъдеш полезен с нещо — каза и посочи обеления наполовина морков в ръката му. — Побързай, татко, в противен случай ще приготвяме вечерята цяла нощ. — Лицето му се отпусна и той поднови работата си.

Едуард се прибра, след като всички бяха седнали да се хранят.

— Е, и това ако не е приятна изненада! — възкликна, като видя тъста си. Радостта му бе искрена и тя го знаеше — двамата с Лари винаги се бяха разбирали. — Камил не ми каза, че ще дойдеш. На какво дължим това удоволствие?

— О, мина известно време, нали разбираш? Прекалено много, бих казал. — Лари стана и подаде ръка на Едуард. — Радвам се да те видя, синко. Изглеждаш добре.

— И ти. За дълго ли си в града? — Едуард издърпа един стол.

— Ще пътувам обратно в петък. Всъщност… — хвърли колеблив поглед на Камил. — Мислех, че децата биха могли да летят с мен и да ми погостуват, ако нямат други планове. Ще се радвам да прекарам известно време с тях, а и там винаги има какво да се прави — имаме басейн, тенис корт, игрище за крокет, каквото ви дойде наум. — Обърна се към Кира и Зак и запита сърдечно: — Какво ще кажете, деца? Ще ви хареса ли?

Зак засия.

— Страхотно! Може ли? — запита нетърпеливо, а погледът му се местеше от Камил на Едуард и обратно.

Кира изглеждаше ужасена.

— Зак няма нужда и аз да отида с него, нали? — Гласът й се извиси пронизително, паниката й беше очевидна. После се съвзе и каза: — Бих искала, дядо, но… приятелите ми са тук и имам планове с тях.

Камил не знаеше нищо за плановете й. Извинението най-вероятно бе измислено сега. Не обвиняваше дъщеря си. Принудително изгнание в обществото на пенсионери, пък било и само за няколко дни, с дядо, който почти не познават, за нея попадаше в категорията на жестоките и необичайните наказания за тийнейджърите. Освен това, Кира току-що се беше върнала от лагер в Мейн, където бе прекарала юни и целия юли. Искаше да си остане у дома.

— Сигурна съм, че дядо ти разбира — намеси се Камил, преди той да е успял да отговори. Макар да осъзнаваше, че предложението му е жест на добра воля, още не беше готова да му повери грижите за децата си. Обърна се към Зак: — Имаш ли тренировки по каяк следващата седмица?

— Да, но това може да е единственият ми шанс да гостувам на дядо Лари! — помоли се той.

„Истината се лее от устата на децата.“ Камил погледна баща си и видя, че той разбира всичко. Изглеждаше измъчен, че му е било необходимо толкова време да отправи поканата. Въпросът беше дали тя бе продиктувана от искрено желание да опознае внуците си. Само времето щеше да покаже. А времето изтичаше.

— Аз нямам нищо против, ако дядо ти е съгласен — каза на сина си.

— И аз не виждам защо не — каза Едуард.

Лари изглеждаше доволен. Зак бе извън себе си от радост.

— О, отивам във Флорида! — Скочи и едва не събори чашата с вода, толкова бързаше да прегърне майка си. — Благодаря, мамо! Ти си най-добрата!

— А аз какво съм? — каза Едуард, но всъщност не бе засегнат.

Със закъснение, Зак се втурна да прегърне и баща си. Погледът на Едуард срещна този на Камил над главата на сина им и двамата мълчаливо се разбраха. До този момент въпросът за това, че скоро той щеше да остане единственият родител, не беше повдиган, но изведнъж дойде на дневен ред.

По-късно същата нощ, след като бяха изпратили Лари и децата си бяха легнали, Камил каза:

— Между другото, днес говорих с Елиз. — Беше в стаята за дрехи към спалнята им и обличаше нощницата си. Виждаше отчасти отражението на съпруга си в голямото огледало на вратата — той седеше на леглото и разкопчаваше ризата си — но той не я виждаше.

— Какво ново при нея? — запита той.

— Има два излишни билета за пиеса, в която главната роля играе нейна приятелка. Искаше да знае дали ще отидем като нейни гости.

— Кога?

— Следващата петък вечер. Казах й, че ще те попитам. Но си мислех… — Направи пауза, преди предпазливо да продължи: — Спомена, че е свободна този уикенд, и се питах дали ще имаш нещо против да я поканим в провинцията. — Сдържа дъха си. От онзи първи уикенд, който бяха прекарали с Елиз, тя се ослушваше и оглеждаше за нещо — колебание, напрегнати паузи в разговора, многозначително мълчание — което да покаже загуба на интерес от негова страна. Нищо засега. Той като че ли се радваше на компанията на Елиз и не бе възразил, когато тя ги бе поканила на вечеря. Не отказваше и когато Камил предлагаше да излязат всички заедно или Елиз да изведе децата, когато тя не се чувстваше добре.

— Разбира се, защо не? Ще ми бъде приятно — каза той и необичайна тежест стегна сърцето й. Тя го искаше, за това бе работила, но беше тъжна и се чувстваше самотна.

— Ще бъдем само тримата — напомни му. Зак щеше да бъде във Флорида с Лари, а на Кира бяха разрешили да прекара уикенда с най-добрата си приятелка Алексия в къщата в провинцията на родителите й. Навлече нощницата през главата си и влезе в спалнята. Едуард все така седеше на леглото. Беше съблякъл ризата си и сега развързваше връзките на обувките си. Тя гледаше как играят мускулите на широките му гърди и силните рамене и изпита тръпката от дните, след като се ожениха, когато си мислеше: „Не мога да повярвам, че имам този красив мъж за съпруг“. Дали това бе все още вярно? Дали все още го имаше само за себе си?

Той събу обувките си и изправи гръб.

— Това проблем ли е? — запита.

— Не бих искала да се чувства като третото колело.

— И защо да се чувства така?

— Не знам. Питах се дали това няма да е малко… пресилено.

— Мислиш, че може да придобие погрешно впечатление, нали? — Той смръщи вежди и в гласа му се прокрадна неопределена нотка.

— Не. Но ти можеш да получиш такова. — Думите излязоха от устата й още преди мисълта да се е оформила в главата й.

Той я гледаше с укор.

— Мислиш, че копнея по Елиз?

„А ще бъде ли изненадващо, ако е така?“, запита се тя. Господ бе свидетел, че нуждите му не бяха задоволени у дома. Не бяха правили любов от… колко седмици? Тя все още го намираше привлекателен, но желанието бе останало в миналото — още нещо, което болестта й бе отнела. Нощем, когато всеки легнеше под завивките в своята част на леглото, се чувстваха разделени — сякаш ги деляха океани, а не малкото разстояние от единия матрак до другия. Но въпреки това, я измъчваше мисълта, че съпругът й може би спи с друга жена.

Емоциите бушуваха в нея — съжаление, че бе направила немислимото със задействането на този абсурден план, но преди всичко, дълбока и всепоглъщаща любов към съпруга, който вече започваше да й се изплъзва. Седна до него на леглото.

— Съжалявам, че не мога да ти дам това, от което имаш нужда — каза задавено.

Той поклати бавно глава и тя видя сълзи в очите му, после я взе в прегръдките си. Дълго я държа така и я милваше по косата, без нищо да каже. Когато най-после се отдръпна, тя мълчаливо съблече нощницата си. Едуард я гледаше въпросително, като че ли искаше да каже: „Сигурна ли си?“. Тя кимна и затвори очи, отдаде се на докосванията му. Осъзна, че това й е липсвало. Допирът на дланите му, чувството за близост.

Легна на леглото. Беше гола, ако се изключеха бикините, и се чувстваше уязвима като дете. Той я целуна — първо по устните, а после по шията, преди нежно да се спре на вдлъбнатинката на гърлото й. Дъхът му беше топъл и ухаеше леко на крушите, които бе поднесла за десерт. Тя се замисли за всичките пъти през годините, когато бяха правили любов така, без да бързат, наслаждавайки се на момента, защото тогава имаха цялото време на света.

Той я милваше леко и нежно по гърдите и между краката. Тя усети как отново се пробужда за живот. Той разкопча колана си и събу панталоните си и тя прокара длан по мускулестия му корем и по-надолу. Почувства ерекцията му през боксерките.

Очите й се напълниха със сълзи, когато той влезе в нея и започна да се движи. Чувстваше се благословена, че има съпруг, който още я желае, макар вече да не беше красива. Как бе възможно все още да я обича? Не станаха веднага от леглото, лежаха сгушени, с преплетени крайници.

— Хубаво беше — прошепна тя.

— Ммм — промърмори той доволно.

Камил най-после стана и отново облече нощницата си. Завиха се и тя скоро заспа. Сънува дните, когато живееха в първия си апартамент на Сто и петнайсета улица, с лющещата се боя от тавана и повредената тоалетна. В съня й това време не бе отдавна отминало, те все още бяха същите безгрижни млади хора, уверени, че любовта ще победи всичко, което времето им поднесе.

 

 

Имаше само една дума, която можеше да опише Къртис Макбрайд — нормален. Той бе прекрасно, освежително, шокиращо нормален след всичките онези неудачници, които Холи бе мъкнала в дома си през годините. Беше също така идеален за Холи — обикновен, но не банален, с блясък в очите, който показваше, че дяволитостта не му е чужда, и очарователен, какъвто може да бъде само един ирландец. Имаше открито момчешко лице, обрамчено от дълга кестенява коса, трапчинки на бузите и сини очи, около които се бяха образували фините бръчици на смеха. По време на обяда в „Пийлс“ ги забавляваше с истории от живота си в чужбина.

— Мислех, че британците са като нас, само дето говорят с акцент — каза. — Но всеки ден ти се напомня, че си в чужда страна. Например, когато говорят за футбол, имат предвид европейския, а не американския. Скобите са нещо, на което окачаш дрехите си, а не средство за изправяне на зъбите. Ако си „мокър“, то е, защото си изцапан целият с кал, а не защото току-що си взел душ. И… — Направи пауза, а сините му очи светеха дяволито: — Ако твой колега те запита дали имаш свободна гума, ти не, повтарям, не му предлагаш презерватив.

Всички се засмяха гръмогласно и най-вече Холи.

— Не си го направил, нали? — запита, когато отново можеше да говори.

Той се усмихна.

— Историята е съвсем вярна.

— Ако беше използвал презерватив, нямаше да сме в това положение — закачи го тя.

Лари се изкашля в шепата си, а на лицето му се изписа смущение.

— О, но ние бяхме само два кораба, които се разминаха в нощта — каза Къртис. — Не беше планирано да съм тук с теб и с малкия сега. — Постави длан на издутия й вече корем.

Камил ги гледаше с усмивка. Не можеше да си представи по-странна двойка — Холи в нейните избелели и протрити дънки и блуза, прекроена от стара рокля, с множество гривни на двете ръце, и Къртис, в изискания костюм от Алан Флусер и скъпата вратовръзка. Камил знаеше, че е възможно двама толкова различни хора да бъдат щастливи заедно — не само го беше виждала да се случва, а го предизвикваше да се случва — но не беше ясно, въпреки очевидната им обич един към друг, дали ще пожелаят да се свържат. Холи избягваше отговора, когато Камил й задаваше открито въпроса.

Но все пак, ето ги двамата — бъдещи родители.

— Планираш ли да останеш в Ню Йорк? — запита Камил, след като донесоха предястията. За нея — само салата, тъй като това обикновено бе най-лекото в менюто.

— Засега, да. — Ако Къртис се чувстваше притиснат от въпросите й, не го показваше. Изглеждаше отпуснат и спокоен. — Но по-нататък, кой знае? Банката, в която работя, има офиси навсякъде по света. По това време следващата година може би ще живея в Токио или Дубай.

— Къртис е златното им момче — каза Холи с гордост. — Когато ги помоли да го прехвърлят обратно в Щатите, дори го повишиха, а някого другиго вероятно щяха да уволнят.

Лари, елегантен в кремавото си ленено сако и светлата риза, вдигна поглед от пържолата, която режеше, и се усмихна одобрително.

— Жестът винаги е от значение — отбеляза, обръщайки се към Къртис. — Много благородно от твоя страна, синко. Постъпи правилно.

— Всъщност — призна Къртис, — когато Холи ми телефонира и ми каза новината, аз си търсех извинение да се върна. — На лицето му бе изписано глупавото изражение на човек, който не иска да бъде обрисуван в лоша светлина, но няма да се преструва на по-добър, отколкото е. — Животът в Лондон не ми харесваше. Само студът и влагата са достатъчни да те подтикнат към пиене. А и ми омръзна да пия оня проклет гаден чай.

Камил знаеше, че е напълно откровен с тях — поне това трябваше да му се признае. Но дали Холи и бебето имаха нужда само от това? Погледна сестра си, за да види дали не е наранена от прекомерната искреност на Къртис, но лицето на Холи бе спокойно и весело.

— Прекарах известно време в Лондон, когато летях за „Пан Ам“. — Лари сякаш се намеси, за да заглади неудобния момент. — Всъщност по време на полета от „Хийтроу“ до „Джон Ф. Кенеди“ срещнах графиня Уиндзор. Говорим за 1974 и 1975 година. Помня, защото новините навсякъде по света бяха посветени на аферата в Уотъргейт. — Камил и Холи бяха слушали историята толкова много пъти, че я знаеха наизуст, но Къртис я чуваше за първи път и на лицето му бе изписан интерес. Когато си спомняше приключенията си като пилот, Лари бе най-забавен. — Малко преди да се приземим, попаднахме в турбуленция, но кацнахме успешно. Когато пътниците от първа класа се приготвяха да слязат, тази изключително елегантна възрастна жена, облечена в черна рокля, на която бе забодена брошка, се доближи до мен и каза: „Добре свършена работа, капитане“. Стори ми се позната, но не знаех коя е. Вторият пилот, Дик О’Брайън, я позна и ми каза: „Това е жената, която свали английския трон. А като си помисля, че ние трябваше да водим война, за да се освободим от него“. — Лари се засмя и останалите също.

Когато беше дете, Камил обичаше да слуша историите на баща си за пътуванията му с бляскавите пътници от първа класа, за мъжете в костюми и вратовръзки и жените с шапки и ръкавици. Той казваше, че храната в първа класа била сервирана в истински китайски порцелан и с истински ножове и вилици, а виното — в специални чаши с високи столчета. Любимата й история, разбира се, беше за това, как се бяха запознали родителите им. Майка им, Джудит, винаги се шегуваше, че пътуването от „Ла Гуардия“ до „Сан Франциско Интернешънъл“ било последното й „моминско пътуване“, защото това бил първият й работен ден като стюардеса за „Пан Ам“ и също първият път, когато видяла красивия пилот. Така, както Лари разказваше историята, излизаше, че Джудит непрекъснато си търсела поводи да отиде в пилотската кабина, докато накрая той я забелязал. Оженили се година по-късно.

— Къде си израснал, Къртис? — запита Камил, докато разчистваха масата за десерта.

— В малък град, за който никога не си чувала — Маями, Оклахома. Там няма палми и гледка към океана, а само крави и царевични ниви. — Говореше с гордост за скромния си произход, докато някой друг би се срамувал. Израснал в ранчо, но спечелил стипендия и завършил „Станфорд“. Бил нает от банката веднага след дипломирането си и оттогава бил с тях. — Първия път, когато родителите ми дойдоха да ме видят в Ню Йорк, просто не знаеха какво да мислят. Радваха се да се срещнем, но също така се радваха и когато дойде време да си тръгнат.

„Какво ли ще кажат сега, когато разберат за неочакваното си внуче?“, помисли си Камил.

— Аз обичам да казвам, че ще го нарисувам с „Блекбери“ в едната ръка и бебето — в другата — пошегува се Холи, когато заговориха за очакваното бебе.

Къртис се засмя, но смехът му им се стори малко пресилен.

— Няма ли да ти бъде трудно, след като ти ще си в центъра на града, а Холи — в Бруклин? — запита Камил, без да обърне внимание на предупредителния поглед, който Холи й хвърли. Той не бе споменал нищо за отказване от сегашното си жилище, нито за желанието си Холи и бебето да се преместят при него.

— Още не сме изяснили всички подробности — намеси се Холи, преди той да е успял да отговори. — Ще импровизираме, хм, когато му дойде времето. — Като че ли всичко щеше да се подреди по магически начин, когато бебето се роди.

„Мили боже! Те наистина нямат представа.“ Но Холи си беше такава. Животът й бе белязан от решения, които варираха от безразсъдни до наистина ужасяващи — като например, когато се беше качила на мотора на пияния Ронън и двамата се бяха блъснали в дърво (за щастие, никой не беше пострадал). Макар да имаше късмет в едно — не страдаше от последиците на тези решения. Но едно е да шофираш пиян, а съвсем друго — да имаш бебе. Камил можеше само да се надява, че този път тя ще се радва на подкрепа.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но бебетата си искат своето и си имат собствен режим. Помниш ли как бях аз с Кира? — напомни тя на сестра си. А за Лари и Къртис поясни: — Бях прочела всяка книга за отглеждане на деца, докато бях бременна, затова бях сигурна, че ще се справя без никакви проблеми, но първите седмици след раждането на Кира се чувствах ужасно. Какво знаех за грижите за бебетата? Едва се справях, още по-малко можех да й създам подходящ режим.

— Животът рядко се развива така, както планираме — отбеляза Лари, като че ли замислен за пропуснатите от него възможности. После се оживи и подхвана по-безопасна тема: — А сега, кой иска десерт? Аз ще платя, така че поръчвайте. Аз като че ли искам пай с круши.

— Аз ще взема същото — казаха Холи и Къртис едновременно и се засмяха.

— Аз също — каза Камил, макар да знаеше, че няма да може да го изяде — едва бе докоснала салатата си. Когато двамата с Едуард се хранеха навън, обикновено той изяждаше десерта й. Представи си го как споделя парчето пай с Елиз в някой осветен от свещи ресторант, и усети как стомахът й се свива. Това й се стори дори по-ужасно от мисълта как се целуват.

След като се нахраниха и Лари плати сметката, Къртис се сбогува с тях и се върна на работа. Камил го прегърна и топло каза:

— Надявам се, че ще се виждаме често. — Може би беше странно, че го казва.

— Аз също се надявам — каза той, а в сините му очи играеха весели пламъчета.

Минути по-късно двете сестри вървяха по „Блийкър стрийт“, а по витрините се виждаше какво ли не — от домакински потреби до секс играчки. Отиваха към магазина за детски дрехи, където Холи искаше да влезе. Баща им се беше върнал в хотела си — беше казал, че трябва да проведе няколко телефонни разговора — така че бяха само двете. Камил усети, че сестра й очаква от нея да каже мнението си за Къртис, но тя бе решила да го запази за себе си, освен ако Холи не я запита направо. Нямаше да остави сестра си да се преструва, че всичко това не я интересува.

Беше един от онези редки летни дни, за които Ню Йорк живее — топъл, но не непоносимо горещ, подходящ за хранене на открито и разходки. Минаха покрай бездомник в дрипи, а после и покрай жена, облечена в къса червена пола и червени обувки с високи токчета, макар че беше вече на възраст. Покрай тях мина велосипедист с яркорозова каска на главата и зелени къси панталони и едва не се блъсна в тийнейджърка в прилепнали по тялото дънки и късо потниче. Камил изпита огромна любов към града, в който бе живяла през целия си живот и който обичаше така, както би обичала ексцентричен роднина: едновременно очарователен и отвратителен. Нямаше да му липсва, когато си отидеше — тя бе само песъчинка сред морето от хора — но той бе изиграл не малка роля за формирането й като личност.

— Е? — запита Холи накрая. Обърна се към Камил с очакване.

Камил не я държа в напрежение дълго.

— Добро момче е. И очарователен. Не е типът, с когото обикновено излизаше, което, повярвай ми, е комплимент — добави горчиво. — Мога да те видя омъжена за него. Въпросът е дали ти се виждаш омъжена за него.

— Не те питах дали според теб от него ще излезе добър съпруг, а само дали го харесваш — отговори Холи с раздразнение.

— Е, ти носиш детето му.

— Да. Забременях. Човек няма нужда от брачен договор за това. Няма нужда дори от фалшива шофьорска книжка. — Стигнаха до спирката на следващия ъгъл, където спряха, за да изчакат смяната на светофара. Холи забеляза, че към подметката й е залепнала обвивка от бонбон, и се наведе, да я махне, пазейки равновесие на един крак със завидна за жена в седмия месец гъвкавост — без съмнение, дължаща се на шестте месеца, които бе прекарала в Индия като двайсетгодишна в тренировки по йога. — Виж, не знам какво ще излезе от това. И двамата не сме имали деца досега, така че не сме планирали почти нищо.

— Да, но човек не може просто да се носи по течението, когато има дете. Трябва да планира.

Холи сви пренебрежително рамене.

— Някъде четох, че всички ние сме отгледани от аматьори. Вярно е. Никой от нас не знае какво прави. Ти сама го каза. И ти си нямала престава как да отгледаш Кира.

— Разликата е, че не бях сама. Имах съпруг.

— Това, че ти си имала съпруг — каза Холи, когато подновиха движението си, — не означава, че и аз трябва да имам.

— Много по-трудно е да отгледаш дете сама. Знам, защото при мен непрекъснато идват самотни родители. Търсят любов, но също така и човек, с когото да споделят грижите за детето.

— Да, но колко от тях намират това, което търсят? — каза Холи. — Повечето от самотните мъже, които познавам, не са готови за такова нещо, макар да твърдят обратното. Същото може да се каже и за някои от съпрузите. Освен за твоя, разбира се. Но не всички можем да имаме идеален брак като вашия.

Камил смръщи вежди с мисълта: „Никога не съм казвала, че имаме идеален брак“, но не я изказа на глас.

Спряха пред витрина, аранжирана в жълто и зелено и украсена с цветя в саксии. Детски манекени показваха произведени в Европа дрешки, които струваха колкото вероятно струваше и пътуване до Европа. Влязоха и отидоха до щанда за най-малките, където Холи взе розово гащеризонче с апликирани патенца.

— Какво мислиш? Трябва ли да питам дали го имат в цвят, който да е неутрален към пола на детето?

Камил погледна етикета с цената.

— Само ако имаш намерение да теглиш заем — каза. Холи със закъснение проследи погледа й и бързо върна дрехата на мястото й. — Определено ще имаш нужда и от втори доход, ако искаш да пазаруваш в този магазин — продължи Камил.

Холи само поклати глава.

Като гледаше дрешките, Камил не можеше да си представи, че някога децата й са били толкова малки. Това й се виждаше толкова невъзможно, колкото и тогавашната й вяра, че нищо не може да застане между нея и съпруга й. Замисли се за забележката на сестра си. Знаеше, че няма такова нещо като идеален брак. Но дълго време беше вярвала, че трудностите и стресът, които съпътстват повечето от браковете, само ще направят нейния по-силен. А сега трябваше да признае, че здравето й не бе единственото, което бе засегнато от болестта. Бракът й не се беше разпаднал, но се бяха появили пукнатини, които се разширяваха с времето. И нежните моменти, като споделения предната вечер, не бяха достатъчни да ги запълнят.

Камил изпита такава тъга, че й се прииска да се свие сред тези меки хавлиени дрешки и отново да бъде бебе без никакви грижи в света и с целия живот пред себе си.

Глава 16

— Между другото, на Рут се е харесал обядът с Камил — отбеляза Хю, когато двамата с Едуард бяха в съблекалнята след вземането на душ. Бяха играли тенис в клуба на Хю. Обикновено се срещаха веднъж в седмицата, но Едуард не бе виждал стария си приятел от края на юли (всяка година Хю прекарваше месец август в къщата на Рут в провинцията). Двете съпруги бяха обядвали заедно предната седмица.

— На Камил също. — Едуард говореше весело, но при споменаването на съпругата му отново се напрегна.

Хю, чието тяло беше без нито едно косъмче, протегна ръка към боксерките си.

— Според Рут тя изглежда добре. Сравнително. Като се изключи, че е прекалено слаба, разбира се. Макар че, ако някой може да го поправи, това е моята Рут. Познаваш я. — Засмя се и се потупа по закръгления корем.

— Ти също можеш малко да напълнееш, приятелю — отбеляза Хю и му хвърли многозначителен поглед. Едуард бе изгубил тегло през последните няколко седмици — около два килограма и половина, което не бе нещо забележително, но достатъчно да го накара да изглежда изпит. — Просто помни, че няма да си от полза за съпругата си, ако не се грижиш за себе си.

Едуард се засмя сухо.

— И така не съм от голяма полза, както изглежда.

Хю го изгледа сериозно.

— Правиш, каквото можеш. Останалото е в Божиите ръце.

Но, както изглеждаше, не и в ръцете на лекарския екип, който лекуваше Камил. Бяха минали осем седмици, откакто бе започнало лечението с експерименталното лекарство, а до този момент нямаше никакви признаци на подобрение. Състоянието й не се влошаваше, но това носеше малка утеха на Едуард, който знаеше, че това най-вероятно се дължи на химиотерапията.

— Не искам да показвам неуважение, но в момента храня малка вяра в Бога — каза с горчивина. — Както и в чудесата на съвременната медицина.

— Трябва да мине време. Прекалено е рано да се каже.

— Време? Страхувам се, че нямаме — напомни му Едуард. Хю смръщи силно вежди, а Едуард си помисли, че говори прекалено мрачно, и продължи вече по-жизнерадостно: — Но ти си прав, прекалено е рано да се каже. Надявам се, че ще има резултати през следващите няколко седмици. Ще знаем повече след последните тестове.

— Съпругата ти не е единствената, за която се тревожа — каза Хю. — Ти не се храниш, не спиш и, честно да ти кажа, личи ти. Изглеждаш ужасно. Трябва да се видиш с някого.

Едуард, протегнал ръка да извади дрехите си от шкафчето, замръзна.

— Имаш предвид психиатър?

Хю не обърна внимание на презрението в гласа му.

— Няма да навреди. В момента не ти е леко и след като не искаш да разговаряш с мен… — Гласът му заглъхна. — Мога да ти дам някои имена на специалисти. — Едуард сви рамене в отговор и остана с гръб към него. След миг на рамото му се стовари месеста ръка. Обърна се и видя, че Хю го гледа загрижено. — Не е срамно, нали знаеш?

Стомахът на Едуард се сви още по-силно. Срамно? Какво ли знаеше за срама Хю, който четирийсет и пет години не бе погледнал друга жена, освен съпругата си?

— Исусе! Няма ли да ми дадете почивка? — Извади ризата си от шкафчето и пъхна ръце в ръкавите.

Хю го гледаше с лек укор.

— Винаги си бил твърдоглав — каза. — Нима никой никога не ти е казвал, че животът не е състезание?

Едуард издиша шумно.

— Виж, оценявам загрижеността ти, но просто не виждам смисъл. Това нищо няма да промени. — Заигра се с копчетата на ризата, тъй като пръстите му изведнъж се бяха вдървили.

— Невинаги става въпрос да се намери решение — каза Хю. — Понякога дори само разговорите помагат.

— Да, знам, но с вас, момчета, нещата никога не спират дотам.

— Има причина да плащаш, за да те слуша някой.

— Знам. За да могат твърдоглавите като мен да се приберат у дома с някоя и друга пукнатина в душата в повече.

— Добре, ще направя предположение защо предпочиташ да те ухапе змия, отколкото да потърсиш професионална помощ — продължи Хю настоятелно. — Да не би случайно да има нещо общо с хубавата Елиз?

Предната седмица Едуард се беше срещнал с Хю и Рут в операта. Те имаха билети за целия сезон в „Метрополитън“, както и Едуард и Камил, само че онази нощ Едуард не беше със съпругата си — Камил не се чувстваше добре, но бе настояла той да отиде с Елиз. В антракта двамата се бяха видели с Хю и Рут, които бяха достатъчно учтиви да не повдигнат вежди. Но дори след като им обясни какви са обстоятелствата, видя, че старецът съвсем не бе убеден.

Сега отговори троснато:

— Между мен и Елиз няма нищо, ако това намекваш. Ако не ми вярваш, питай Камил. Всичко това бе нейна идея, помниш ли?

— Да, знам — каза Хю. — Но сега изглежда, че и ти нямаш нищо против.

Едуард, смръщил вежди, продължи да се бори с горното копче на ризата си. Прииска му се да не бе казвал на Хю за плана на Камил, защото бе едно да седиш и да обсъждаш предимствата и недостатъците му и съвсем друго — да ги изпиташ на собствен гръб. След като видя „хубавата Елиз“, Хю съвсем естествено започна да прави предположения. Така би сторил всеки. Нямаше значение, че чувствата на Едуард към нея бяха приятелски, а и нейните не бяха по-различни. Елиз беше дала ясно да се разбере, още онзи първи уикенд, че не търси нищо повече от приятелство.

— Не мамя съпругата си — каза той.

— Не се налага, за да бъдеш влюбен в друга жена. Или пък тя да бъде влюбена в теб.

Едуард смръщи още по-силно вежди.

— Не е така. Тя е само приятелка, казах ти.

— Е, ти може и да чувстваш така нещата, но тя очевидно има други планове.

— И ти направи заключение, след като говори с нея само десет минути? — заяде се Едуард.

— Всъщност заключението е на Рут — каза Хю. — Имай доверие на женската интуиция — те винаги всичко долавят. Рут каза, че Елиз те гледа така, сякаш можеш да й поднесеш Луната на тепсия. Естествено, тя не го прие сериозно. Знае какъв ефект имате върху жените вие, мургавите мъже. Но аз се замислих. Не мога да не се питам дали планът на Камил не работи твърде успешно.

 

 

Последният звънец бе ударил преди десет минути, но Елиз още оправяше бъркотията, оставена от учениците, когато Глен надникна в класната стая.

— Нищо, освен обичайната каша — каза тя и изстърга залепналия за чина пластилин. — Някои от децата се замерваха с топчета пластилин, вместо да се занимават с проекта си.

— Винаги можеш да ги заплашиш с наказание. Но други са се справили добре — каза той и посочи подредените в редици детски възстановки от глина на древноегипетски погребални гърнета.

— Много забавно.

Глен отиде до лавицата и взе най-безформеното гърне.

— Знаят ли за какво са се използвали истинските?

— Не точно — отговори тя. — Не искам да имат кошмари.

— Права си — съгласи се той. — Възрастта им не е съвсем подходяща, за да разберат как са изтръгвали вътрешните органи на мъртвите фараони и са ги затваряли в тези гърнета.

— С изключение на сърцето — напомни му тя. — Него са го оставяли в тялото.

— И защо? Забравил съм.

— За да може да бъде претеглено в отвъдното и да се прецени дали са водили добродетелен живот.

— А ако не тежи достатъчно?

— Не знам. Мисля, че са ги връщали обратно на Земята.

— Разбирам. Значи, ако си негодник, живееш по-дълго?

— Нещо такова.

— В такъв случай, аз трябва да доживея до сто — каза той с въздишка. — Нали знаеш какво казват: „Добрите умират по-рано“. — Върна глиненото гърне на мястото му и отиде до бюрото й. Подпря се на него и протегна крака напред. Тя усещаше погледа му, докато се движеше из класната стая. — Хей, какво ще правиш след това? Мислех, че можем да разгледаме изложбата на монети във „Фрик“, а след това да хапнем.

— Не мога. Имам среща — каза тя. Бузите й поруменяха, бе обзета от радостно предчувствие.

— Мъж или жена?

— Не е твоя работа.

— Аха. Става все по-заплетено. — Глен я гледаше с повдигнати вежди.

— С Едуард-Константин, щом искаш да знаеш.

— О! Разбирам. — Сега Глен я гледаше многозначително.

Макар, естествено, да не разбираше нищо. Беше му разказала всичко, докато пътуваха към къщата на родителите му, след като я беше взел от тази на Едуард и Камил онзи уикенд в Саутхемптън. Макар да му бе обяснила решението си, Глен все още смяташе, че за нея е по-добре да не се забърква.

— Това не е изпробване на вече употребен автомобил — предупреди я той. — Хората имат чувства, а те могат да бъдат много сложни понякога. И дори грозни.

— Не е това, което си мислиш — каза тя сега, — така че можеш да не ме гледаш по този начин. Аз съм приятелка на семейството, нищо повече.

Въпреки това се изчерви. Едуард се бе обадил по-рано през деня и я бе запитал дали могат да се срещнат на кафе след работа, а тя се бе развълнувала, когато бе разбрала, че ще бъдат само двамата. Беше казал, че трябва да поговорят за нещо. Какво ли можеше да бъде? Каквото и да беше, очевидно не искаше съпругата му да знае.

— Щом казваш — каза безизразно Глен.

— Защо се държиш така? — извика раздразнено тя. — Говориш, сякаш подозираш, че имам връзка! — „О, мили боже, нима току-що казах това?“ Сега сигурно щеше да реши, че наистина е така.

Глен се изправи и отиде при нея, постави длани на раменете й и я погледна право в очите.

— Просто бъди внимателна. Виждам как се оживяваш, когато говориш за него. Не искам да се впуснеш през глава в това. — В панталоните цвят каки и измачканата риза, с падналия на челото му кичур кестенява коса, той не изглеждаше много по-голям или по-мъдър от осмокласниците, на които преподаваше, но тя знаеше, че казва истината. Проблемът беше в това, че вече се беше замесила, без да се замисли.

— Оценявам загрижеността ти — каза тя. — Но няма нужда. Не съм в опасност. — Разбираше гледната точка и подозренията на Глен, но не можеше нищо да направи. Не беше така, както мислеше той. Дори Едуард да имаше чувства към нея — за каквито до този момент не бе дал признаци — никога нямаше да действа, ръководен от тях, не и докато съпругата му беше жива.

А имаше ли чувства към нея? За това ли искаше да разговарят? При тази мисъл сърцето й се разтуптя бясно. Обикновено подобни разговори водеха до приключването, а не до започването на връзки. Мисълта да се промъква зад гърба на Камил отвращаваше Елиз. Камил бе толкова доверчива, канеше я да взема участие в семейните празненства и я окуражаваше да излиза с Едуард и децата. Една вечер Едуард я бе завел на опера — вечер, която Елиз щеше да помни дълго, и то не само заради превъзходната музика. Как би могла да предаде доверието й? Никога не забравяше, че когато някоя жена спечели женен мъж, това означава загуба за друга. А тя обичаше Камил.

— Не е това, което си мислиш — настоя.

Глен задържа погледа й.

— Добре, но помни, че така започват нещата — каза. — Казваш си, че нищо няма да се случи, а после, преди да се осъзнаеш, вземаш стая в мотел — от онези, в които не задават много въпроси. Не стана ли така и с бившия ти съпруг?

Думите му й причиниха болка.

— Не може и да става сравнение! — извика разгорещено.

— Едуард не е така безчувствен, какъвто го изкарваш. Не исках да защитавам бившия ти съпруг — добави, като забеляза как го гледа. — Знаеш какви са чувствата ми към него. Но не ми се струва, че просто се е събудил някоя сутрин и си е казал: „Днес ще изневеря на съпругата си“, а после е излязъл и е намерил някоя. Обикновено не се случва така.

— И какво те прави специалист по въпроса? В живота ти не е имало чак толкова много романтични връзки. — Той наведе глава в отговор и тя разбра, че пази нещо в тайна от нея. Доста добре се досещаше какво може да бъде. — Не ми казвай, че си срещнал някоя. — Той вдигна глава и тя се усмихна, като видя поруменелите му бузи. — Аха, значи наистина е така.

— Това ще трябва да разбера.

— Говориш като четвъртокласник — каза тя.

— Някои от тях са по-дейни от нас в това отношение — каза той с въздишка.

— Хайде, кажи. Коя е тя? В Интернет ли се запознахте?

— Не.

— Къде, тогава?

— Обещаваш ли да не се смееш, ако ти кажа?

— Кълна се — каза тя тържествено и направи невидим кръст пред гърдите си.

Той затвори очи и каза на един дъх, като че ли искаше по-бързо да приключи с това:

— Срещнахме се пред щанда за сирене в супермаркета. — Тя се изкикоти тихо, но, спомнила обещанието си, стисна устни. Той я изгледа гневно. — Да, знам. Но щом погледите ни се срещнаха, веднага разбрахме, че сме предназначени един за друг. Обаче нищо няма да излезе.

— Защо казваш това?

— Защото поговорихме пет минути и това беше. Тя се чудеше какво сирене да избере за партито си, а аз й казах кой вид с какво вино подхожда. — Глен беше истински епикуреец. Всичко, което Елиз знаеше за гурме храната и виното, го бе научила от него. Заплатите им не им позволяваха да се отдават много често на такива удоволствия, но той често готвеше за нея през уикендите — лангуста ala vongule, говеждо „Бургиньон“, подлютени стриди, сервирани с китайски ориз. — Фактът, че не отказа, когато предложих да й дам телефонния си номер, в случай че се нуждае от подобен съвет и по-късно, не означава нищо. Освен може би, че беше прекалено учтива, за да отхвърли предложението ми.

— Не се подценявай. Просто не си имал късмет до този момент, това е всичко. Всяка жена ще бъде щастлива да те има. — Елиз не искаше да го вижда обезкуражен, след като имаше толкова много, което да предложи на една жена.

За нещастие, Глен като че ли не споделяше високото й мнение за него.

— Както казах, не беше кой знае какво. Не знам дори защо ти казвам. Просто си помислих… е, тя изглежда мила. — Нададе стон, като че ли изведнъж осъзнал нещо. — О, господи. Вероятно ме е сметнала за гей.

— И защо би помислила подобно нещо?

— Добре облечен мъж, който е подозрително осведомен за храната и виното, как мислиш?

— Добре, но дори да си го е помислила, това само означава, че е по-вероятно да се обади.

— И защо?

— Жените обожават гейовете. Освен това, ако е решила, че си гей, няма да се тревожи, че ще й се нахвърлиш. А докато разбере, че имаш такива намерения, вече ще бъде обезоръжена от чара ти.

Той поклати глава, като че ли да покаже, че въобще не разбира женското мислене.

— Напразно разсъждаваме, защото няма да се обади.

— Колко време мина?

— Два дни.

— Дай й време. Тя вероятно още се възстановява след партито, след всичкото онова сирене и вино. — Наведе се и импулсивно целуна Глен по бузата. Той миришеше на тебеширен прах и афтършейв. — Каквото и да стане, гордея се с теб.

— Защо?

— Защото не се отказваш.

Той се усмихна горчиво.

— Нали знаеш, че понякога упорството нищо не означава.

Минути по-късно тя вървеше по „Кристофър стрийт“ за срещата с Едуард. Слънцето грееше и тя съзнаваше, че роклята се вие съблазнително около краката й. Радваше се, че е облякла точно тази рокля — синя и на цветя, завързваща се на гърба — защото бе сред най-женствените й дрехи. Изпита вълнението, което цял ден беше успяла да потиска. Като че ли отиваше на среща с любовник. При тази мисъл смръщи вежди и стъпките й веднага станаха несигурни. Ако се влюбеше в женен мъж, щеше да страда.

Не беше очаквала да се влюби, не толкова скоро. Онова, което бе започнало като проява на великодушие, вече имаше свой живот. Колкото повече опознаваше Едуард, толкова повече се убеждаваше, че Камил е била права да я избере за негова бъдеща съпруга. Двамата споделяха общи ценности. Имаха общи интереси — и двамата обичаха музиката, макар тя да предпочиташе класическата, а той — джаз, и двамата изпитваха носталгия по старите филми и обикновените крайпътни заведения — а тя обожаваше децата му. Спомни си с усмивка юлския ден, в който двамата бяха извели на разходка Кира и Зак, а после ги бяха завели на обяд.

— Татко, знаеш ли колко калории има в млечния шейк? Около девет милиарда — беше се оплакала Кира. — Сериозно, мислиш ли, че мама би одобрила?

— Не знам, милата ми. Защо не потърсим мнението на друга жена? — И бе погледнал Елиз с дяволит блясък в очите. — Ти какво мислиш, Елиз? Ще одобри ли съпругата ми млечния шейк?

Елиз бе подбрала думите си внимателно.

— Мисля, че двамата със съпругата си сте отгледали и възпитали дъщеря със здрав разум, която е достатъчно умна да знае, че един млечен шейк няма да я убие. — Беше се обърнала с усмивка към Кира. — Дори да има девет милиарда калории — беше добавила и се бе опитала да не мисли за обиколката на талията си.

— Добре, че ме спаси — беше прошепнал той в ухото й.

Елиз знаеше, че никога не би могла да замени Камил. Той обичаше съпругата си, всеки го виждаше, но знаеше също, че съществуват различни видове любов. Дори Едуард да виждаше в нея само човек, когото би могъл да обича, тя беше готова да приеме възможността.

Замисли се за Глен. Между тях никога не бе пламвала искра. Е, с изключение на онзи единствен път, след като Денис се изнесе. Глен бе дошъл да я разведри, но за нея нямаше утеха в онази нощ. Току-що бе открила за изневярата на съпруга си. Бе изпаднала в самосъжаление и гняв. Плачеше и той я прегърна, за да я успокои. Когато се видя, че не може да спре, той я заведе в спалнята и й помогна да си легне. Някой друг може би нямаше да знае как да постъпи, но не и Глен. Събу обувките й, а после и своите, и легна до нея. Скоро сълзите й оставиха мокро петно на ризата му.

— Чувал ли си някога някой да се е обадил на 911, защото не може да спре да плаче? — запита тя със сподавен глас в опит да се пошегува.

— Не знам — отговори той. — Но ако мислиш, че ще помогне, ще се радвам да се обадя. — Дъхът му миришеше приятно на масло заради пуканките, които бяха яли, докато гледаха филма, който бе донесъл — от петдесетте, с Трой Донахю и Сандра Дий в главните роли. Беше решил, че ще я ободри, но… Глен бе единственият мъж, когото познаваше — с изключение на баща си — който доброволно би изгледал „Лятна къща“.

— Би се обадил, нали? — каза тя с нос само на сантиметри от неговия.

— Аз не се срамувам. Вече трябва да го знаеш.

Тя успя да се усмихне.

— Виж се, толкова си зле, колкото и аз. Даже по-зле. Аз не мога да спра да плача, но ти избираш да останеш при жена, която има нужда от помощта на психолог.

Той й подаде носната си кърпичка.

— Може би и двамата сме луди — каза тя. — Можеш ли да си представиш как ни поставят усмирителни ризи?

Елиз се засмя, но смехът скоро заседна в гърлото й. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си. Но си напомни, че това е само Глен, а на него не му пука как изглежда тя, защото я обичаше заради душевността й — така, както само най-добрите приятели обичат.

По някое време беше заспала. Часове по-късно се събуди и откри, че е положила глава на рамото на Глен и че той я прегръща. Той хъркаше леко. Запита се колко ли време бе останал буден, след като тя бе заспала. Без съмнение, достатъчно дълго, за да му се схване ръката.

Вероятно я бе усетил, че се размърда, защото отвори очи. Усмихна се, сякаш всеки ден се събуждаше до нея. Дълго време никой от тях не проговори. Лежаха и се усмихваха като две деца, скрили се под одеялото от родителите си. В онзи момент тя осъзна нещо, което знаеше през цялото време, но не му беше обърнала внимание: не беше сама. И никога нямаше да бъде — не и докато имаше Глен.

И тогава той я целуна. Романтична целувка, в която имаше обещание за страст. Усети лекия натиск на устните му — едва доловим, като издишане — и затвори очи. Но веднага си представи Денис. Устните на Денис и пръстите на Денис, които я милват по бузата.

Този спомен развали магията на мига. Глен вероятно също го бе усетил, защото веднага се отдръпна. На лицето му цъфтеше усмивката на стария Глен — онзи, когото познаваше. Може би я бе целунал от привързаност. Разбра, че е така, защото той не се бе смутил ни най-малко.

— Искаш ли все още да се обадя на мъжете в бели престилки, или мислиш, че можем да почакаме до утре? — попита я.

Елиз, потънала в мислите си, подмина кафе-бара, където трябваше да се срещне с Едуард. Осъзна го едва когато стигна до пресечката. Върна се и го видя до една от масите под синьо-бялата тента. Спря насред крачка, за да му се наслади. Колко благороден изглеждаше! Слънчев лъч се бе прокраднал и позлатяваше профила му с аристократичния нос и ясно очертаната брадичка — профила на римски император, обезсмъртен върху златни монети. Тъмните му къдри блестяха, сякаш току-що бе излязъл изпод душа. Представи си го гол, само с хавлия около кръста, и усети как цялото й тяло се стопля — от желание и от срам. Точно в този миг той я видя и й махна. Елиз му махна в отговор — ръката й като че ли сама се движеше, без участието на волята й.

— Надявам се, че не те накарах да чакаш — каза тя.

— Не, въобще. Дойдох само преди няколко минути. — Посочи айскафетата на масата. — Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах и вместо теб. Двойно безкофеиново кафе с обезмаслена сметана, нали така? — Тя кимна и се усмихна, разчувствана, че си е спомнил. — Изглеждаш прекрасно — каза той.

— Благодаря. Ти също. Някои мъже са родени да носят сако и вратовръзка и вие, сър, сте един от тях. — Внимателно бе избрала подходящия тон — игрив, без да флиртува. — Баща ми винаги ходеше на работа със сако и вратовръзка. Казваше, че след като е провинциален лекар, това не му дава право да понижава стандарта. А майка ми не би и помислила да се появи на неделна църковна служба в нещо друго, освен в рокля и затворени обувки. Никога не ходи на църква с панталон.

Едуард се усмихна, а тя седна срещу него.

— Разказа ми толкова много за родителите си, та ми се струва, че ги познавам.

— Ще ги харесаш — каза тя, а наум добави: „И те ще те харесат“. — Страхотни хора са. Малко е смущаващо да призная това, но мисля, че имах съвършено детство.

— Защо да е смущаващо?

— Е, когато бях малка, мислех, че всички родители са като моите. Но когато пораснах и започнах да гостувам в къщите на приятелките си, видях, че не е така. Всъщност нямаше други толкова добри родители като тях. Майка ми и баща ми никога не се караха например — имаха несъгласия понякога, разбира се — и макар да бяха строги с мен и брат ми, никога не ни биеха и наказваха. Винаги проявяваха любовта си. Никога не видях някого от тях пиян, за разлика от майката на най-добрата ми приятелка Кортни, която винаги правеше сцени на партитата. Майка ми печеше хляб и сладки, а баща ми изработваше къщички за птиците. — Завладя я носталгия по дома. — Сега, когато слушам приятелите си да говорят за детството си, се страхувам да им кажа какво е било моето. Ще им се стори, че още съм завладяна от илюзии.

— Мога да си те представя в една от онези стари ферми с люлка в задния двор.

— Люлката още е там — каза тя. — Има и хамбар, пилета и пони на име Пуканка. Някога двамата с брат ми го яздехме. Вече е много старо, но мама и татко го държат от сантименталност.

— Зак ще си помисли, че това е райско място.

— Въпреки че няма голф игрище?

Едуард се засмя. Зак се беше върнал от гостуването си във Форт Лодърдейл с два стика за голф — подарък от дядо Лари. Беше прекарал останалата част от лятото — всеки път, когато успееше да придума родителите си или Елиз да го закарат — в клуба за голф в Челси.

— Ако някога реши да зареже голфа и да се заеме с фермерство, ще сме в истинска беда.

Поговориха и за други неща, докато отпиваха от кафето си. Тя запита за децата и Камил и научи, че скоро ще й правят нови изследвания. Той като че ли се заинтересува истински от разказа й за лагера с четвъртокласниците и за посещението им в музея. Накрая, когато мина доста време и стана очевидно, че не умира от любопитство, тя запита:

— Защо искаше да ме видиш?

Едуард се размърда на стола си и изведнъж доби смутен вид. Тя почувства как стомахът й се свива. Следващите му думи с нищо не облекчиха усещането.

— Елиз, знам, че говорихме за това, но реших, че е по-добре да се изясним, в случай че промениш решението си или придобиеш погрешно впечатление. Нямаш бъдеще с мен. Харесвам те и се радвам на компанията ти, но… — Гласът му заглъхна, като видя изненадата, изписана на лицето й. Вероятно се досети, че е бил прав — тя наистина хранеше чувства, въпреки онова, което му бе казала. Каза загрижено. — Ако… Съжалявам, ако съм те подвел.

— О! — Не знаеше какво да отговори. На лицето й продължаваше да грее усмивка, но сърцето й беше свито.

Той покри дланта й със своята.

— Ценя приятелството ти — продължи той мило. — Беше прекрасно да те опозная, а децата те обожават. Но ще бъде егоистично да те задържам, ако се надяваш някой ден отново да се омъжиш. Заслужаваш повече.

Елиз като че ли се задушаваше. Концентрира се в бавно вдишване и издишване, докато се съвземе. Накрая каза с, както се надяваше, спокоен тон — този на човек, който няма всеки момент да изпадне в истерия:

— Радвам се, че мислиш за мен като за приятел. Аз също мисля по този начин за теб. Но не знаем какво крие бъдещето. Знам, че не е нещо, което искам в момента, но някой ден може да се чувстваме различно. — Като че ли не беше влюбена в него вече. — Дължим си поне да бъдем отворени за възможностите.

Той поклати глава. Тя видя съжалението, изписано на лицето му — съжаление, че я е наранил, а не защото таеше съмнения.

— Не мисля, че някой ден ще те обичам така, както една съпруга заслужава.

— Защото обичаш съпругата си?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Да.

Колебанието му я накара да се зачуди. А ако имаше и нещо друго? Ако на нея й липсваше нещо? Може би не можеше да я обича по същата причина, поради която Денис не бе успял да й остане верен? Каквото и да беше, трябваше да знае.

— Тази ли е единствената причина? — запита.

Той замръзна и виновното му изражение й подсказа, че не греши. Тя познаваше добре това изражение — то беше изписано и по лицето на Денис, когато го бе запитала директно за връзката му с другата.

— О, мили боже! Има друга, нали? — прошепна.

Той не отговори. Нямаше нужда. Изражението му казваше всичко.

Тя започна да се ядосва.

— Разбирам. Значи не съм била единствената — продължи. — Камил е имала и резервен вариант. Може би не съм била първият й избор.

— Не, не, не е това — побърза да я увери той. — Камил… не знае.

Това беше дори още по-голям шок. Елиз не го запита дали мами съпругата си. Не беше сигурна, че ще понесе истината — не искаше да мисли за него като за Денис. Беше й достатъчно да знае, че е влюбен в друга. Макар че, ако се съдеше по вида му, това му носеше повече мъка, отколкото радост.

— Е — каза тя, след като шокът премина, — не съм го очаквала, но оценявам искреността ти.

— Ако това има значение за теб, съжалявам — каза той.

— Знам. Аз също.

— Ще намериш някого и когато това стане, ще си е заслужавало чакането. — Прокара пръсти по бузата й — жест на близост, който бе като антисептик върху отворена рана.

— Ще видим. Не го очаквам с нетърпение — каза тя.

— Имай ми доверие, той е някъде там.

Елиз едва не се задави. Мислеше, че го е намерила — този специален човек, с когото би могла да се сгуши нощем в леглото, да пътува, да си разменят страници на „Таймс“, докато пият сутрешното си кафе в неделя по пижами. Някой, който да бъде баща на децата, които се надяваше някой ден да има. Пое си дъх.

— И така — каза, — предполагам, че това е. Ще кажеш ли на децата довиждане от мен? И че съжалявам, задето не мога да се сбогувам лично с тях?

— Няма нужда да се сбогуваме — каза той. — Все още можем да бъдем приятели, нали?

Елиз се канеше да отговори: „Да, разбира се“, защото нали така казват добрите момичета, за да накарат другия да се почувства по-добре… Но не можеше, щеше да бъде погрешно. Не можеше да е само приятелка с него, щеше да иска повече.

— Не, не мисля така. След това й хрумна колко абсурдна е ситуацията, и се усмихна. — Глупаво, нали? Не съм правила това от основното училище.

— Кое?

— Да скъсам с някого, с когото дори не съм се целувала.

 

 

Анджи стисна зъби и й се прииска да си е у дома с вдигнати високо крака, вместо да тича из палатката, където беше студено и ставаше течение, докато дъждът се лееше навън. Тази сватба сякаш се провеждаше по законите на Мърфи: беше се объркало всичко, което можеше да се обърка. Събитието бе започнало с церемонията, която се бе провела на скала с изглед към океана в Монток. Облаците започнаха да се събират още при размяната на клетвите и всички едва бяха успели да се подслонят, преди от небето да започнат да се изливат потоци. Пороят не даваше признаци да спре скоро. Валеше толкова силно, че се наложи да разположат кофичките за изстудяване на шампанското така, че да събират капките. Духаше силно и стана студено. Гостите стояха на групички с надеждата да се стоплят.

Естествено, това не се отразяваше добре на настроението на булката. Големият й ден бе съсипан, тя бе много нервна. Непрекъснато мърмореше и правеше забележки: храната била студена, напитките не пристигали бързо, рибата не била добре опечена. Когато не вдигаше врява за нещо дребно, мърмореше заплахи под носа си, като се усмихваше изкуствено на гостите. Не само нямаше да препоръча Анджи на приятелките си, както заяви, но дори щяла да разпространи критики по неин адрес.

Младоженецът, от своя страна, отговори на лошото време и киселото настроение на булката с пиянско своеволие. Анджи се бе навела над един от подносите, когато го видя да приближава към нея. Беше очевидно, че не иска второ блюдо.

— Хей, сладката, искаш ли да танцуваме? — изломоти и я прегърна през кръста.

Когато беше трезвен, беше привлекателен. Но пиян и със зачервено лице, потящ се въпреки студеното време, не беше приятна гледка. Освободи се от ръцете му.

— Звучи като истинско изкушение, но ще пропусна.

— О, хайде, не бъди упорита. Какво лошо има в това малко да се позабавляваме?

— Ами например това, че работя, както виждаш — отбеляза тя.

Той се наведе напред и влажните му устни докоснаха ухото й.

— Да, знам — прошепна. — Но това наистина ще я ядоса, нали? Ти и аз, ха-ха-ха. — Намигването му бе по-скоро комично, отколкото съблазняващо, след което хвърли мрачен поглед на булката, чието внимание, за щастие, беше насочено другаде.

— Виж, тъй като си пиян, а на мен не ми плащат достатъчно, че да се примирявам с подобни неща, ще се престоря, че никога не сме водили този разговор — каза Анджи възможно най-спокойно.

— Знам какво ще я ядоса още повече — продължи младоженецът, без да обърне внимание на думите й. Хвърли пореден мрачен поглед към булката си, преди отново да насочи зачервените си очи към Анджи. — Какво ще кажеш да отидем да пием в лимузината? Там е приятно и сухо. А, какво ще кажеш? Ще вдигаме наздравици за младоженците.

Ако не беше толкова отвратителен, Анджи може би щеше да го съжали, като знаеше, че го очаква доживотна присъда в този брак или поне следващите няколко години, докато не помъдрее. Но беше изгубила търпение някъде между спуканата гума на идване и заядливите думи на булката само преди няколко минути — шампанското отново не беше достатъчно студено за нея. На Анджи й бе дошло до гуша — от дъжда, от обвиненията, от това, че нямаше достатъчно кухненски удобства. А сега, на всичкото отгоре, пияният младоженец й налиташе.

Той я притисна към себе си и издаде таза си напред. Това беше последната капка. Ръката на Анджи се стрелна и стисна силно топките му. Той трепна от болка.

— Продължавай и ще прекараш сватбената си нощ навън, свит до някое дърво, вместо сгушен в булката си — изръмжа тя. „Макар че вероятно няма да усетиш разликата.“

Очите му се ококориха от изненада и болка, после той се освободи и залитна назад, удари се в масата и едва не събори таблата с напитките. Изгледа раздразнено Анджи, вече достатъчно трезвен, за да разбере, че не е избрал подходящия човек за задевките си.

— Кучка! — възкликна.

— Взе ми думите от устата — измърмори Анджи, но гледаше булката, която на свой ред ги гледаше втренчено, с лице, по-мрачно от небето навън.

Часове по-късно, когато пътуваха обратно към града със служебната каравана, тя мислеше единствено за горещ душ и питие. Отдавна се бе стъмнило, когато Стилянос я остави пред сградата, в която живееше. Спря се в антрето, колкото да събуе калните си обувки, после слезе по стълбите до апартамента си.

Беше не само уморена, но също така не й бе останала и капчица живец. Днешната сватба беше още едно доказателство, че „заживели щастливо до края на дните си“ съществува само във вълшебните приказки. А и нейната история! Една лоша връзка след друга, докато накрая бе намерила Единствения, но той не се бе оказал свободен. Бяха имали своите моменти и тази вълшебна целувка, но всичко се бе изпарило като дим през комина. С Едуард се бяха видели два пъти оттогава — за игра на билярд, която той бе спечелил, и за да обядват (бе обещала, че ще го черпи един обяд, ако изгуби), но той не бе дал никакви признаци, че някога отново ще навлязат в опасна територия. Понякога го улавяше да я гледа, но не можеше да разгадае погледа му — дали беше съжаление, или копнеж? Каквито и да бяха чувствата му, той ги пазеше за себе си. Може би не би могъл да се справи с нищо повече за момента.

Безсмислено беше да разсъждава на тази тема, защото беше взела решение да сложи край. Не можеше да продължава така — да желае нещо, което никога нямаше да се случи. Той беше женен. И обичаше съпругата си, която умираше. Не би могло да бъде по-сложно. Щеше да му изпрати електронна поща още същата вечер, защото не мислеше, че ще има смелост да му го каже в лицето. Отиде да вземе душ, но с натежало сърце.

След минути, докато тя се подсушаваше, на вратата се почука. Кой ли беше? Смръщи вежди, наметна се с халата и отиде да отвори. Най-вероятно беше съседът й Джъстин, който вечно имаше нужда от нещо — мляко за овесената си каша, цедка за кафето си, а веднъж дори презерватив. Но като надникна през ключалката, видя, че не е той.

Сърцето й подскочи и тя отвори широко вратата.

— Едуард! Какво правиш тук?

— Опитах да ти се обадя, но непрекъснато се свързвах с гласовата ти поща — влезе. Беше мокър, тъй като навън продължаваше да вали. Анджи осъзна, че не е проверявала съобщенията си, откакто бяха тръгнали от Монток.

— А откъде знаеше, че ще бъда тук? — Беше така изненадана, че не можеше да се сети какво друго да каже.

— Не знаех, но реших да опитам. Предположих, че ще сте се върнали от Монток, ако не сте попаднали в задръстване. — Беше си направил труда да измине целия този път само за да я види! Стана й приятно, макар да бе решила да скъса с него. Очевидно тя имаше значение за него, беше нещо повече от приятно убиване на времето. — Звъннах на домофона, но ти не отговори. Отвори ми един от съседите ти. Каза, че живее на няколко врати от теб.

„Проклетият Джъстин“, помисли си тя.

— Бях под душа — каза.

— Да, виждам.

Изведнъж се почувства гола в износения халат.

— Всичко наред ли е? — запита.

В предградията не беше нещо необичайно хората да се отбиват без предизвестие, но в центъра на града никой не си позволяваше, ако не е спешно. Понякога се отбиваха пияни стари гаджета. Но Едуард не изглеждаше нито разтревожен, нито пиян. Все пак може би бяха лоши новини, които бе избрал да й съобщи лично. Може би беше стигнал до същото решение като нея. Сърцето й прескочи удар при тази мисъл, макар да знаеше, че това е единственото разумно поведение.

— Всичко е наред — каза той, но някак си прекалено бързо. Гледаше я така, че й напомни как момчетата се отбиваха у тях, когато сестра й Джулия беше в гимназията, очевидно оглупели от любов, но опитващи се да се държат с достойнство. Осъзна, че е нервен. И може би не защото беше решил да скъса с нея. Бръкна в джоба си, извади плик и й го подаде. — Исках просто да оставя това.

— Какво е? — запита тя.

Той се усмихна.

— Отвори го и ще видиш.

— Първо съблечи мокрото си палто. Виж се, прогизнал си. — Страхуваше се да отвори плика. Чувстваше се като състезател в телевизионно шоу, който знае, че това е краят на състезанието за него. Помогна му да съблече мократа връхна дреха. — Какво, да не би религията да ти забранява да носиш чадър?

Той отново се усмихна и бръчиците в крайчеца на очите му се появиха. Стояха в антрето и се гледаха. Тя забеляза, че той не може да откъсне поглед от нея. Това я изнервяше, но в същото време й носеше и радост, защото й показваше, че въпреки всичко, той не е имунизиран срещу любовта.

— Имах чадър — каза той. — Но, за нещастие, го забравих в таксито.

— Дори не искам да знам как ще го намериш — каза тя със смях и окачи палтото му на закачалката. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Сигурна ли си, че моментът е удобен?

— След този кошмарен ден, който имах? Само оръжие за масово унищожение може да бъде по-лошо. — Той я погледна въпросително и тя обясни: — Булката беше същинска вещица, и то не като онези от вълшебните приказки, които понякога се стопяват под дъжда. О, и младоженецът, който бе противен като доктор Октопод, но за него е по-добре въобще да не говорим.

Едуард се засмя, а тя го поведе по коридора.

— О, струва ми се, че тук се крие цяла история.

— Да, но първо имам нужда от питие.

Тя го въведе в стаята, която служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. Беше уютна. Апартаментът й се намираше на долното ниво на реновиран жилищен дом и единственото хубаво нещо бе вътрешното дворче, до което имаше достъп. То бе малко, но достатъчно за няколко цветя в саксии, грил, масичка за кафе и столове от ковано желязо — нейния малък рай.

— Приятно е — каза той, след като се огледа. — Харесва ми всичко, което си направила с мястото.

Тя му обясни, че по-голямата част от мебелите са втора употреба.

— Майка ми мисли, че след като не може да ме примами отново в предградията, ще доведе предградията при мен. Седни. — Посочи му дивана, тапициран в шоколадов плюш, който бе донесла от дома си и й напомняше още за дните на детството й.

Донесе бутилка червено вино. Едва когато седнаха и чашите им бяха пълни, си спомни за плика, прибран в джоба на халата й. Извади го и отново изпита лека тревога. Но когато го отвори и видя какво има вътре, подсвирна от радост. Бяха два билета за концерта на Бон Джоуви в „Мадисън Скуеър Гардън“ за по-следващия уикенд.

— Свещени билети! — извика. — Как се сдоби с тях? Кого уби?

— Никого — отговори той със смях. — Снаха ми познава мениджъра. Когато ми каза, че всички билети са разпродадени, помолих Холи да види дали няма да намери нещо.

— Е, завинаги съм ти задължена. Но тъй като билетите са два, предполагам, че няма да отида сама. — Изгледа го многозначително.

— Съжалявам, но няма да мога да те придружа — каза той с искрено съжаление и сърцето й се сви. Беше, каквото се страхуваше, че е — утешителна награда. Изключително щедра, но пак си оставаше утешителна награда. — Ще бъда на скучна конференция в Денвър — обясни. — Но съм сигурен, че няма да ти е трудно да намериш кой да дойде с теб.

— Ще помоля сестра си Франи. — Радостта бе отстъпила място на неприятно свиване на стомаха. — Тя му е дори по-голяма почитателка от мен. Има всичките му албуми. — Като деца, дори имаха негов плакат на стената на стаята, която деляха. До плаката с образа на Исус, за който Франи настояваше. Спомнила си добрите маниери, каза: — Благодаря, много мило, че си се сетил за мен. — Той се усмихна. Изглеждаше доволен от себе си за мъж, който се кани да й каже, че трябва да престанат да се виждат (без значение беше, че и тя мислеше същото). — Любопитна съм обаче… — Протегна ръка към чашата си и отпи от виното си. — Защо си направи труда да ми ги донесеш лично, след като можеше да ги изпратиш по пощата?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че бях наблизо? — запита той с усмивка.

— Е, не е близо до вас…

— Вярно, но е само на двайсет минути с такси.

— Така каза и последния път, когато искаше да дойдеш да вземеш чадъра си. Тогава не ставаше ли въпрос за прогнозата, която предвещаваше дъжд? — Поклати глава в престорено отчаяние, но на устните й играеше усмивка.

— Нещо такова — засмя се той.

Задържа погледа й секунда по-дълго, което й напомни, че все още е по халат. Запита се дали да не се извини и да отиде да се облече, но мисълта бе мимолетна, защото се забавляваше много. Седяха на дивана и отпиваха от виното си и тя му разказа за сватбата в Монток с всичките ужасни подробности. Удивително, но откри, че може да се смее, докато преди й се искаше да крещи от раздразнение.

— О, напомняй ми, че не искам да виждам лошата ти страна — каза Едуард, впечатлен от това, как бе стиснала топките на младоженеца. — Макар да не мога да кажа, че го обвинявам. Ако съдя по описанието ти на булката, ти си много по-привлекателна от нея.

— Случилото се имаше много повече общо с факта, че беше пиян.

Едуард дълго я гледа, преди да поднесе чашата към устните си.

— Какво е моето извинение, тогава?

Думите му предизвикаха приятен трепет у нея, а споменът за целувката я стопли.

— О! — Не каза нищо повече, сякаш бе забравила за въпроса му. — Сватбите имат такъв ефект върху хората. — Очевидно това искаше да чуе.

Той стана и отметна назад кичура коса, който бе залепнал за бузата й. Прибра го нежно зад ухото й. Тя застина, като че ли моментът щеше да се пукне като сапунен мехур, ако помръднеше.

— И аз си повтарям същото — каза той със сериозно изражение. — Или случаят е виновен, или шампанското. — Продължаваше да задържа погледа й, а през нея преминаваха вълни със силата на електричество. — Но ако е само това, защо не мога да престана да мисля за теб?

— Не знам. Защо? — Гласът й бе странен.

В отговор на въпроса й, той се наведе и я целуна — с благоговение, сякаш бяха в църквата — уловил лицето й в шепите си. Нова вълна със силата на електричество се стрелна от корема към слабините й. Дори въздухът около тях като че ли беше зареден.

Тя разтвори устни и улови езика му между зъбите си. Той изстена и я притисна към себе си, целувката му стана по-дълбока. Тя едва дишаше. Усети, че той е искал това от доста дълго време, още дори когато сам не е осъзнавал желанието си. Тялото му излъчваше примамлива топлина. Този път нямаше да може да се спре.

Свали халата от раменете й и бавно проследи с пръсти извивката на ключицата й.

— Толкова си красива — прошепна.

Тя се засмя.

— С тези лунички и всичко останало?

Той кимна, целуна я, после устните му се спуснаха надолу. Когато стигна до гърдите й, тя вече отговаряше на ласките му. Той пое зърното й в устата си и започна леко да го смуче. От устните й излезе стон. Можеше да стигне до края и при най-лекото докосване. Усещанията се превърнаха в сладостно мъчение, тя разтвори бедра, взе ръката му и я насочи към сладкото си местенце.

— Сега ти — прошепна, след като той я доведе до края по този начин. Разкопча колана на панталона му и му помогна да съблече дрехите си, после го пое в устата си, а той изви гръб и зарови пръсти в косите й. Усети, че е на ръба на оргазма, но изведнъж се отдръпна рязко.

— Не, искам в теб — каза с дрезгав шепот.

Започнаха бавно, но се разгорещиха толкова много, че се озоваха на пода между дивана и масичката за кафе. Той изстена, бутна масичката и на килима паднаха празната бутилка от виното и някакво списание. Анджи се отскубна и изтича в банята за презерватив, после той се озова върху нея и бавно проникна в утробата й. Залюляха се заедно във вечния ритъм. Анджи тръпнеше от удоволствие до последния тласък, който едва не я накара да изгуби разсъдъка си.

Когато свършиха, тя остана да лежи изтощена под него. Очите я смъдяха… Сълзи? Беше чувала, че някои жени плачели след това, но никога не беше преживявала нещо подобно. Беше гледала на това като на проява на слабост. Но сега разбра, че някои чувства просто са прекалено силни и не могат да бъдат сдържани. Когато най-после възвърна способността си да се движи, се претърколи встрани.

— Беше удивително.

Целуна го, преди да е успял да отговори, наслаждавайки се на играта на езиците им. Не зададе въпроса, който не й излизаше от ума: „Това секс за една вечер ли беше… или началото на нещо?“.

Едуард я целуна в отговор. Не беше като другите мъже, които веднага протягаха ръка към дрехите си, даде й да разбере, че е неин, пък било то и само за една вечер.

Глава 17

Мъжът в другия край на телефона говореше с лек, но все пак доловим индийски акцент. Обаждаше се от името на шефа си и искаше да знае дали е свободна следващата неделя, за да осигури храната и обслужването на пикника, който планират.

— Колко ще бъдат гостите? — запита Анджи и махна с ръка на доставчика си Ясер Али, който влезе точно в този момент. Работата по новите помещения напредваше, тя имаше всички необходими разрешения и достатъчно персонал. Допълнителните пари нямаше да са излишни.

Стресна се леко, когато мъжът отговори:

— Двама.

Анджи беше заинтригувана. Шефът на този мъж бе готов да плати тройно цената на сандвичи от „Дийн и Делука“. Вероятно бе някое богато застаряващо конте, което искаше да впечатли младата си приятелка. Е, тя нямаше да бъде разочарована.

Следващата неделя Анджи пристигна на Седемдесет и девета улица в уговорения час, а кошницата за пикник бе пълна с какви ли не лакомства — пушена пъстърва, хлебчета и кифлички от пекарната на Съливан, избрани сирена от „Мъри“, гъста супа от царевица и миди, сандвичи с пилешко и авокадо и сливов сладкиш за десерт. Напитките бяха минерална вода и лимонада. И шампанско, разбира се.

Загадъчният клиент я чакаше до вратата. Позна го дори отдалеч и извика изненадана и очарована:

— Ах ти потайно копеле — когато се изравни с него.

Едуард й се усмихна.

— Съжалявам, но този беше единственият начин да съм сигурен, че няма да поемеш друг ангажимент. — Наведе се да я целуне, после взе кошницата от ръцете й. — Дай да ти помогна. Мили боже, голяма е почти колкото теб.

— Има достатъчно храна, че да ни стигне до Коледа. — Последва го до закотвената малка яхта, чиято излъскана палуба блестеше на слънчевата светлина. Усмихна се. — Е, ако се каниш да ме отвлечеш, то поне ще го направиш със стил.

Едуард, облечен в спортно-елегантен стил — панталони цвят каки и поло — спря да се възхити на яхтата, преди да се качат на борда.

— Не е ли красавица? На приятел е. Каза, че мога да я ползвам по всяко време, и си помислих…

— Правилно си помислил — каза тя и го целуна.

Копнееше за това, откакто бяха станали любовници — да може да го целува на открито. Беше нарушила единственото си желязно правило — никога да не спи с женен мъж — и бързо се научаваше какво е да си му любовница. Наслаждаваше се на приятната тръпка да бъде в ръцете на обичания мъж, но това имаше и своите недостатъци. Не обичаше да се крие. Изпитваше и вина заради католическата си вяра: вършеше неща, които биха накарали всяка монахиня да се възмути…

Но обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат нормални. Съпругата на Едуард умираше, а бе твърдо решена той да се ожени отново след смъртта й. Дори бе избрала следващата му съпруга. Планът не беше сполучил, но оставяше вратичка (или поне Анджи виждаше нещата така). Беше сигурна, че не нея е имала Камил наум, но си повтаряше, че тя няма да узнае. А може би Анджи беше жената, която Камил се надяваше някой ден да заеме мястото й, да бъде подкрепа за съпруга и децата й.

Но пак не можеше да се отърве от разяждащото я чувство за вина. Дори Камил да не узнаеше, Анджи се чувстваше като предателка. Едуард сигурно го знаеше. Затова си бе дал целия този труд да уреди срещата им, за да не се чувства тя като мръсна малка тайна. Дори времето им беше съюзник — слънчево и топло, макар есента да се усещаше във въздуха. Липсваше само едно — обяснението защо не е със семейството си.

— Камил заведе децата в Саутхемптън — отговори той, когато тя най-накрая го запита. Анджи не настоя повече.

Скоро плаваха нагоре по течението на Хъдсън под живописното небе, каквото обикновено можеше да се види само на пощенска картичка. Махаха с ръце на пасажерите от другите яхти, а те им отвръщаха със същото. Беше почти обяд, когато стигнаха Тапан Зий. Едуард намали скоростта, след като минаха под моста, за да се насладят по-добре на гледката на дърветата от двете страни на реката. Бяха красиви, както всякога през есента, листата им образуваха килим в червено и златисто. Продължиха нагоре по реката и минаха край няколко селца, но срещаха все по-малко и по-малко яхти и лодки. Той хвърли котва в закътано местенце, където клоните на плачещите върби бяха надвиснали ниско над реката и закриваха заливчето. Чуваше се само шумоленето на листата и плискането на водата в брега.

Едуард изчезна под палубата и се появи след няколко минути със сгъваема маса и два стола. Направиха си пикник на борда, в сянката на върбите. Анджи за първи път се грижеше за храната на събитие, на което бе гост — единственият гост — и се радваше на всеки момент. След като се насладиха на специалитетите, хвърлиха трохите на чайките, които кръжаха около яхтата, и прибраха останалото в кошницата. Анджи се облегна назад с въздишка на задоволство и наклони глава така, че да улови слънчевите лъчи.

— Трябва по-често да ме наемаш — каза. — Сериозно.

— Съгласен съм — отвърна той. — Но, както знаеш, не си падам много-много по партитата.

Тя се усмихна дяволито.

— Всъщност мислех за нещо доста, хм, по-интимно.

Слязоха долу, в уютната каюта, която имаше спускащо се легло. Целуваха се и се събличаха, без да бързат. Беше като реденето на пъзел и с всяка съблечена дреха се доближаваха до завършването, докато накрая, в голотата си, се сляха в съвършено цяло. Той имаше вкуса на шампанското, което бяха пили, и ухаеше на свеж въздух. Искаше да остане в прегръдките му завинаги.

— Ммм — прошепна. — Бих могла да свикна с това.

— Аз също — прошепна той в отговор, заровил устни в косата й. Яхтата се люлееше нежно.

— Като бухала и котенцето сме.

— Кой от нас е котенцето? — запита той.

— Ти, разбира се.

Той се засмя гърлено.

— Само защото никой никога няма да се осмели да те нарече котенце.

— Дяволски си прав — изръмжа тя. — Никога не спори с жена, която си има работа с ножове.

Когато най-после излязоха на палубата, слънцето беше ниско в небето, а ветрецът бе станал студен.

— Време е да потегляме обратно — каза той със съжаление.

„Но към какво ще се върнем и защо да бързаме?“, запита се Анджи, след като той запали двигателя, но не зададе въпроса на глас. Защо да разваля момента? Искаше, когато след време се връща към миналото, да си спомня за този ден като за съвършен.

 

 

Камил пътуваше с такси към дома си в студения октомврийски следобед. Гледаше през прозореца, потънала в мислите си, но беше изтръгната от тях от нежната мелодия на мобилния си телефон, която долиташе приглушено от чантата й. Извади го и смръщи вежди, като видя името на екрана. Беше изтощена, тъй като бе прекарала последните два часа в центъра по радиология. Беше преминала през какви ли не изследвания. Последният човек, когото искаше да чуе, беше жената, която май щеше да се превърне в най-недоволния й клиент. Но прие обаждането, тъй като ставаше въпрос за работа.

— Здравей, Кат! Изпревари ме. Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Не получи ли съобщенията ми? — Кат звучеше разтревожена. Като Кира, когато Камил закъснееше да я вземе от училище или от къщата на приятелката й, след като беше чакала цяла вечност според нея и само минута или две според Камил.

— Съжалявам, бях заета цялата сутрин — каза Камил. — Как мина срещата ти с Джим?

Главният претендент за ръката на Кат Фишър беше Джим Ролинс, четирийсет и една годишен, привлекателен и ръководещ собствената си фирма за софтуер. На хартия, нещата изглеждаха доста обещаващи: и двамата бяха привлекателни, интелигентни и отдадени на кариерата си. Не само имаха еднакъв произход, а и двамата бяха израснали в Шорт Хилс, Ню Джърси, и бяха посещавали една и съща гимназия, макар по онова време да не се познаваха, защото той бе завършил две години преди нея. Въпреки всичко, като имаше предвид „досието“ на Кат, Камил можеше само да стиска палци.

Не беше изненадана, а само разочарована, когато Кат каза:

— Предпочитам да не я обсъждам по телефона. — Гласът й носеше нотката на обречеността, а не звъна на сватбените камбани. — Има ли шанс да се срещнем?

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре рано сутринта?

— Имах предвид днес. Важно е.

Камил потисна въздишката си и прогони мисълта за горещата вана, която я чакаше у дома. Преди Кат, най-трудната й клиентка беше Ана-Лиза. Също както на Кат, на нея беше невъзможно да й се угоди. Когато Ана-Лиза навърши четирийсет, Камил й предложи да организира парти по случай рождения си ден. Камил покани всички подходящи мъже. И така Ана-Лиза срещна мъжа, за когото сега бе сгодена, шейсет и две годишният белгиец и скулптор Ролф Франкенвейлер. Може би и Кат имаше нужда от нещо такова — да излезе извън кръга си. Трябваше да поговорят за тази възможност.

Камил наруши едно от основните правила — никога да не дава на клиента домашния си адрес — и петнайсет минути по-късно Кат беше на прага й. Беше толкова силно зачервена, все едно беше дошла пеш, косата й беше в безпорядък.

— Благодаря, че ме прие — каза, прехапа устни и сведе поглед. Камил никога не я беше виждала такава. Бляскавата репортерка се бе скрила някъде и на нейно място стоеше несигурна ученичка.

— Няма защо. — Камил я прегърна майчински през раменете и я въведе вътре. Кат изглеждаше истински разтревожена. Беше ли възможно наистина срещата с Джим да е минала толкова зле? — Какво да ти донеса за пиене? Имам бяло вино в хладилника — каза, след като я въведе в дневната. Икономката отдавна си бе отишла, а децата бяха още на училище, така че никой нямаше да ги безпокои.

— Добре — съгласи се разсеяно Кат и се отпусна на дивана.

Камил отиде в кухнята, приготви си чай и напълни чаша вино за Кат.

— А сега ми кажи за какво е всичко това? Звучеше доста мрачно по телефона — каза, когато се върна в дневната. Подаде на Кат чашата вино и седна срещу нея. Вложи в гласа си достатъчно тревожна нотка, но не прекалено, защото през годините беше научила, че неуспешните срещи не трябва да се обсъждат с паника, а спокойно. — Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

Кат отпи щедра глътка от виното, за да се успокои. Камил забеляза, че трепери.

— Е — подхвана тя, втренчила поглед в килима. — Всичко започна добре, но накрая… стана доста грозно.

Камил изведнъж си представи ужасната сцена как Кат е изнасилена. Потрепери. Никога през всичките тези години клиентка не беше нападана сексуално, но това не означаваше, че не може да се случи. Застави се да зададе въпроса, макар да не смееше дори да помисли за такава възможност:

— Нарани ли те?

Кат вдигна глава, а очите й се разшириха.

— О, не! Нищо подобно. Беше съвършеният джентълмен.

Вълна на облекчение заля Камил. Отпи внимателно от горещия чай.

— Добре, значи не е направил нищо лошо. — Кат най-вероятно се тревожеше за нещо дребно, чиято важност преувеличаваше. Но като видя сълзите в очите й, облекчението й бързо отстъпи на смущение. — Какво стана тогава? Какво се обърка?

Кат въздъхна.

— Честно казано, не съм сигурна. Вечерята беше прекрасна, а после отидохме в жилището му. Всичко вървеше добре… докато не ме целуна. Нещо се пречупи в мен и се разплаках. Честно, не знам какво ме прихвана! Не бях пила прекалено много. И знаеш ли кое е най-лошото? Той го прие добре. Непрекъснато ме питаше какво може да направи за мен и дали да не се обади на някого. — Сълзите се стичаха и сега по бузите й, докато беше отдадена на спомена. — Господи, беше толкова… така унизително.

— Имаш ли някаква представа от какво може да е предизвикано? — запита Камил.

Кат поклати глава и отново отпи от виното.

— Не, никаква. Освен… Е, както казах, той бе съвършеният джентълмен. Напомни ми за… — Гласът й заглъхна, а бузите й поруменяха. — За някого, когото познавах навремето — измърмори неясно. Пое си дълбоко дъх и започна да изтрива с показалец сълзите от бузите си. — Тогава разбрах колко е безнадеждно. Винаги, когато срещна мил мъж, който ме привлича, всичко някак си се превръща в каша. Ако не намеря някакъв недостатък в него, ще направя нещо да проваля връзката. Което означава, че нещо не е наред с мен.

Камил спокойно предложи:

— Мисля, че ще помогне, ако се видиш с професионалист. Ще ти дам името на терапевт. Доктор Макдермот. Много е добър и помогна на някои от другите ми клиенти.

Кат се засмя дрезгаво и каза с горчивина:

— Разбира се, защо не? Опитах всичко друго. Нещата няма да се оправят сами. — Хвърли умолителен поглед на Камил: — Нали?

— Вероятно няма — каза Камил. Излезе и се върна с визитната картичка на един от бившите си колеги. Подаде я на Кат. — Обади му се. Няма да съжаляваш.

Кат прибра картичката в чантата си „Шанел“, после стана и приглади полата си. Тръгна към вратата, но погледът й се спря на снимките в рамки върху камината. Сред тях беше и черно-бяла снимка на Камил и Едуард на плажа в Саутхемптън, на която се бяха прегърнали през кръста и гледаха океана, а тя беше отпуснала глава на рамото му. Беше правена преди години от техен приятел фотограф, който им бе на гости онзи уикенд. „Портрет на по-щастливите дни“, помисли си Камил, докато наблюдаваше как Кат я гледа с копнеж.

— Такава си късметлийка — каза Кат. — Иска ми се само да знаех тайната ти.

Късметлийка? Думите на Кат останаха в главата на Камил дълго след като Кат си тръгна. Иронията бе прекалено голяма. Тя умираше, а бракът й бе в криза. Ако Кат знаеше…

Опита се да се съсредоточи върху положителното. Макар състоянието й да не се подобряваше, не се и влошаваше — и това бе нещо, макар да не можеше да каже същото за брака си. Едуард работеше дори повече отпреди, а когато си бе у дома, повечето време бе потънал в мислите си. Тя непрекъснато се оплакваше, настояваше той да прекарва повече време с нея и децата, но напоследък дори това усилие й се струваше прекалено голямо. Беше винаги внимателен и на разположение, когато имаше нужда от него. Когато тя повръщаше по цяла нощ, имаше непоносимо главоболие или треска, мереше температурата й, поставяше студени компреси на челото й, носеше й чай и препечен хляб в леглото и настояваше да я придружава на всеки преглед. Понякога на Камил й се искаше да изкрещи: „Искам съпруг, а не болногледачка!“. Но никога не го направи. Никога не каза нито дума. И как би могла? Трябваше да го накара да се откъсне от нея, а не да го задържа.

А после и странното му отношение към Елиз. Тъкмо се канеха да седнат пред телевизора в една от редките вечери, когато не работеше до късно, а децата бяха в стаята си, и той й съобщи, че вече няма да се виждат с нея.

— Наистина ли? — запита Камил, а дистанционното се плъзна в скута й, докато осмисляше това ново положение на нещата. Беше изумена и дори леко наранена. Защо Елиз не й беше казала? Изглеждаше необичайно. — И защо?

— Тя реши, че така е най-добре — отговори той.

— Най-добре за кого?

— За нас. Не искаше аз и децата да се чувстваме зле, ако не се получи.

Това бе дори още по-странно. Камил беше забелязала как Елиз гледа Едуард — като влюбена жена, която отчаяно иска да скрие любовта си. Защо се отказваше от възможността да бъде част от бъдещето им? Освен ако…

— Ти ли й каза нещо? — запита. „Нещо, което я е накарало да повярва, че това е изгубена кауза?“

Той я изгледа мрачно.

— Защо винаги предполагаш, че вината е моя?

— Не те обвинявам. Защо се ядосваш?

Разговорът свърши с това, че той стана и излезе от стаята. Типично за Едуард. Камил не можеше да се освободи от подозрението, че криеше нещо от нея. Тревогата я гризеше от дни и сега изведнъж мъглата се вдигна. Замисли се колко близки бяха станали двамата с Елиз, колко щастлив и спокоен беше с нея. „Влюбен е в нея.“ Вероятно решението да не се виждат повече е било на Едуард. Не е искал да рискува да се поддаде на изкушението. А като познаваше Елиз, тя вероятно не се е опитала да го разубеди. Беше принципна и също така съзнаваше колко е лесно да се подхлъзнеш по надолнището. „Нали отчасти заради това я избрах?“

Отиде в кухнята, за да постави чашите в съдомиялната машина, и започна да трепери. Гледаше червилото по ръба на чашата. То сякаш й се присмиваше. „Съпругът ми е влюбен в друга жена.“ И защо това я изненадваше? Нали тя бе задвижила всичко и не беше се вслушала в опитите на Едуард да я разубеди.

А най-лошото беше — дори не искаше да мисли за това — че не можеше да остави нещата така. Съпругът й може и да беше променил решението си, но обстоятелствата около нея не се бяха променили. Тя щеше да умре. Новото лекарство не даваше резултати и не след дълго семейството й щеше да осиротее.

„Трябва да говоря с Елиз.“

Не по телефона. Щеше да има по-голям шанс да убеди Елиз, ако разговаряха лице в лице. И какво щеше да я помоли? Да върви против принципите си и да се привърже дори още повече към женен мъж, към когото има чувства? Изведнъж всичко й се стори невъзможно. Погрешно.

Завладя я разкаяние. Едуард я бе предупредил, че си играе с огъня, но тя не беше и помислила, че няма да може да го държи под контрол и че накрая той щеше да погуби всичко, което й е скъпо.

 

 

Когато трябваше да запишат Кира на училище избраха „Сейнт Люк“ на „Хъдсън стрийт“ в Гринидж Вилидж — едно от елитните частни училища в Манхатън. Сега Камил си спомни как навремето бе впечатлена от парка към него и очевидната отдаденост на работата от страна на учителите. Но дните, когато образованието на децата й беше най-голямата й грижа, бяха отминали. Сега имаше по-важна работа и с мисълта за нея слезе от таксито пред училището час по-късно. Беше стиснала решително челюсти, но стомахът й се свиваше. Трябваше да говори с Елиз. Не можеше да остави това така. Вървеше и мислено изреждаше какво ще й каже: „Не това искам и знам, че и ти не го искаш. Ако можеш за момента да оставиш чувствата си настрана, по-късно ще видиш, че си е струвало“. Колкото по-голям е рискът, толкова по-голяма е наградата. „Но каква е моята награда?“, запита се. Единствено утехата да знае, когато дойде времето й, че на децата й ще бъде спестена самотата на празния дом.

Плати на шофьора и слезе, прекоси тротоара и стигна до портата от ковано желязо, от двете страни на която се издигаше тухлената ограда, влезе и се спря, преди да продължи към входа на сградата. Звънецът току-що бе ударил и учениците излизаха вкупом, втурнали се към родителите или гувернантките си. Камил си проби път през тях и влезе. Мина покрай административните офиси, които останаха от дясната й страна, и пое по първия ляв коридор. Веднага видя Елиз, хубава и със свеж вид, в синя пола и розова блуза. Стоеше пред кабинета си и разговаряше с един от учениците си, тъмнокосо малко момче, което не изглеждаше твърде щастливо. Беше се навела, за да бъдат очите им на едно ниво. Камил я чу да казва:

— Да, Мануел, все още ти отговаряш за проекта, а Кейт и Джонатан са само твои помощници.

— Да, но трябва да правят, каквото кажа аз! — заяви момчето.

— Да отговаряш, невинаги означава да командваш хората. Някога, когато станеш истински шеф, може и да ръководиш самостоятелно, но засега трябва да помниш, че работите в екип. — Изправи се и разроши косата му. — А сега бягай, защото не искам майка ти да те чака.

Момчето засия, усмихна се и се втурна към вратата.

— Справи се добре — отбеляза Камил, като наближи.

Елиз се обърна. Беше изненадана за секунда, после се усмихна.

— Камил! Какво правиш тук?

— Надявах се да поговоря с теб. Имаш ли минутка? — Сърцето й биеше така силно, че заплашваше да изхвръкне. Прилошаваше й, но трябваше да проведе този разговор.

Елиз я гледаше като че ли със страх. Камил предполагаше защо. „Влюбена си в съпруга ми и той е влюбен в теб. Точно както предвидих, но с малко изключение — още не съм мъртва.“ Обаче Елиз нямаше право да се страхува от разговора, за чиято необходимост би трябвало да се досети. Освен това, нямаше за какво да се извинява.

— Разбира се — каза с принудена веселост. — Да отидем във фоайето.

Като стигнаха там, Елиз посочи едно от креслата до прозореца и я покани да седне.

— Бих ти предложила кафе, но това тук е ужасно. Може да се използва единствено за сваляне на боя от стените. Наистина, не знам защо въобще го пият. Какво ще кажеш за чаша чай?

— Не, благодаря. Добре съм — отговори Камил.

Елиз седна до нея. Пред тях беше ниската масичка. Камил си помисли, че тук всичко изглеждаше толкова спокойно — на място и безопасно. Най-лошото, което можеше да ти се случи, е да изкълчиш глезен или да преследваш избягал от клетката си хамстер.

— И така — каза Елиз, — какво мога да направя за теб?

Камил се усмихна, за да я предразположи. „Не се тревожи. Не хапя.“

— Едуард ми каза, че няма да те виждаме повече. Много съжалих да го чуя. И честно да ти кажа, запитах се какво те е накарало да промениш решението си. — Подбираше думите си внимателно. Не искаше Елиз да се чувства притискана или укорявана. — Мислех, че всичко върви толкова добре. На теб като че ли ти харесваше да бъдеш с нас, а и твоята компания със сигурност ни допадаше. Случи ли се нещо? Нещо, което те е разтревожило?

Елиз придоби изненадан вид, после се изчерви и сведе поглед в опит да се успокои. После каза:

— Съжалявам. Вероятно трябваше сама да ти кажа. Той… ние… решихме, че така ще бъде най-добре. Нещата се… усложниха. Повече, отколкото очаквах. Не че не се привързах към всички ви, но… — Гласът й заглъхна, тя разпери ръце в жест на безпомощност.

Камил усети, че крие нещо, и помисли, че знае защо. Елиз искаше да й спести факта, че е влюбена в Едуард и той — в нея. Е, беше прекалено късно. Вече беше преминала през ада и бе направила жертви, каквито нито една съпруга не би трябвало да прави. Този беше последният горчив хап, който трябваше да преглътне.

— Прости ми — каза, — но имам чувството, че не ми казваш всичко. Разбирам, че не ми дължиш обяснение, но бих искала да знам защо. Моля те.

Елиз мълча дълго и Камил помисли, че няма да й отговори. Лицето й бе измъчено — тя като че ли се бореше със себе си. Накрая каза:

— Решението не беше мое, а на Едуард. Каза, че не би могъл да гледа на мен като на нещо повече от приятелка, и че ако искам някой ден отново да се омъжа, той не би искал да ме задържа. — Устата й се изви в горчива гримаса. — Щях да остана с вас, ако зависеше от мен. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, направила си верния избор с мен. Предполагам, че съм създадена да бъда съпруга. Просто не съм се омъжила за подходящ човек. Едва когато се запознах със съпруга ти, осъзнах… Той е… много специален.

Камил не очакваше да чуе това. Беше предположила правилно, но само отчасти. Елиз очевидно беше влюбена в Едуард, но той не беше влюбен в нея. Изпита моментално и егоистично облекчение. Помисли си: „Слава богу! Той все още ме обича“. Но защо не й бе казал цялата истина? Дали защото знаеше, че щеше да бъде разочарована от провала на плана си? Каквато и да бе причината, не можеше да обвинява Елиз, която всъщност бе наранената. „Бедната Елиз, ако не бях я подвела…“ Срещна погледа й, в който, за своя изненада, видя само загриженост. Гърлото й се сви.

— Съжалявам, че те замесих в това. Предполагам, че не съм разсъждавала трезво. Бях повече загрижена за съпруга си, отколкото за всекиго другиго.

— Не трябва да се тревожиш — отговори мило Елиз. — Всичко с него ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна, но поне няма да е сам.

Елиз премигна и ахна тихо.

— Искаш да кажеш, че знаеш! — прошепна.

— Говорех за делата — смръщи вежди Камил. — А ти какво си помисли?

— Нищо. Не знам… какво съм си помислила — заекна Елиз. Камил се сети за времето, когато дъщеря й лъжеше, за да прикрие най-добрата си приятелка. Майката на Алексия се беше обадила, а се оказа, че Алексия е при гаджето си, а не в тяхната къща. Когато истината излезе наяве, изражението на Кира беше същото като на Елиз сега.

— Елиз, има ли нещо, което трябва да знам? — запита спокойно Камил, но стомахът й се свиваше, защото разбра. Знаеше го през цялото време, дълбоко в себе си. Замисли се за нарастващото отчуждение между нея и Едуард, за късните часове, в които се прибираше, колко затворен бе напоследък. А и това, че не можеше да е повече от приятел с Елиз.

— Трябва да говориш със съпруга си — каза Елиз.

Глава 18

Онази вечер Едуард се прибра и завари Камил във ваната. Минаваше десет часът. Само погледна децата, които вече спяха. В жилището цареше тишина, ако се изключеше тихата музика от стереоуредбата — по трагичността на звученето, можеше да определи, че е опера. След малко разпозна Пучини. Изпита чувство за вина, когато се наведе да целуне мократа буза на жена си.

— Не стоиш будна заради мен, надявам се?

Тя поклати глава и протегна ръка към сапуна. Ваната с животинските лапи за крака бе едно от малкото неща, които бяха запазили в апартамента при покупката му. На Камил й харесваше, защото можеше да се потопи във водата до брадичката. Ваната бе любимото й място след тежък ден в работата.

— Не знам дали вярваш или не, но това е единственото време, което имам за себе си — каза. — Току-що сложих децата да си легнат. Позволих на Зак да остане до късно, за да върши проекта си.

Проектът на Зак. Едуард въздъхна мислено при това напомняне. Задачата изискваше да се направи диорама на битка от Гражданската война, придружена с устен доклад. Зак беше избрал битката при Меримак. Камил му беше помогнала с доклада, а Едуард — при започването на диорамата. Бяха прекарали няколко часа предишната вечер в изрязване на фигури от картон и направата на дървената рамка. Беше му обещал да му помогне със сглобяването, но беше забравил, както често се случваше напоследък.

Беше казал на Камил, че ще вечеря с бивш състудент, който сега е извън града, но беше прекарал вечерта с Анджи. Тя му беше приготвила вечеря. Изпита чувство за вина. Знаеше, че не постъпва правилно, но докато беше с Анджи, не виждаше нищо грешно. Само когато бяха разделени, и най-вече когато беше с Камил, се чувстваше така, както сега — съсипан. Понякога се питаше дали е възможно човек буквално да се удави във вина. Камил го бе помолила да не изпитва предубеждения за бъдещето, но той бе направил нещо повече от това — беше отворил шлюзовете за наводнението. Сега, като гледаше съпругата си, му прилошаваше от чувство за вина.

— Как се получи проектът? — запита, седнал на ръба на ваната.

— Е, аз съм пристрастна, разбира се, но мисля, че синът ни свърши удивителна работа — каза тя. — Беше толкова горд, та човек би помислил, че е построил подводница. Няма търпение да го покаже утре в училище.

Тя вдигна единия си крак и започна да го сапунисва. С прибраната на върха на главата коса и със зачервеното от парата лице, приличаше толкова много на старата Камил, жената, в която се беше влюбил, че сърцето му заседна в гърлото. Спомни си как някога вземаха вана заедно, как се сапунисваха с дълги и бавни движения, докато не се възбудеха толкова много, че излизаха от ваната, за да довършат започнатото. Понякога дори не стигаха до спалнята. Веднъж, след като се бяха любили на килимчето в банята, тя нарисува сърце на замъгленото огледало на шкафчето с лекарствата и изписа инициалите им в него. Като че ли бяха млади любовници, а не женена двойка с две деца.

— Съжалявам, че не бях тук да помогна — каза.

Тя сви рамене.

— Как мина вечерята?

— Добре. Нали знаеш, поговорихме си кой как живее. — Усещаше как лъжата се изписва на лицето му, гореща и издайническа. Сведе поглед и се заигра с копчето на сакото си, което се беше разхлабило.

— Как я кара Рей?

— Както винаги. Нищо не се е променило. Нали знаеш как е при политиците, искат да бъдат преизбрани. — Рей Уокър му беше съквартирант през първата година в „Браун“. След дипломирането им бе записал право в университета, а после бе влязъл в света на политиката. Сега беше кмет в родния си град в Западна Вирджиния или поне беше, когато с Едуард се бяха чули за последен път. Бяха поддържали връзка, макар и не особено интензивна. Едуард не знаеше защо реши да използва него като прикритие и скоро съжали за решението си, защото следващите думи на съпругата му му подсказаха, че тя не му вярва.

— Така ли? Изненадана съм, че не е споменал за привличането си под отговорност. — Камил го каза така мило и спокойно, че трябваше да мине миг, преди той да се осъзнае. — Удивително е какво можеш да откриеш само като набереш името на някого в Гугъл. — И го информира, че преди шест месеца Рей бил заловен да приема подкуп от местната минна компания. — Ето какво бих искала да знам — каза тя с все същия благ тон. — Как е възможно човек, който е под домашен арест, да измине целия път до Ню Йорк, за да вечеря с някогашен приятел и съквартирант.

Погледите им се срещнаха и той разбра. Беше като да завиеш зад ъгъла в непрогледно тъмна нощ и да видиш светлините на линейката, които да ти подскажат, че е станал нещастен случай. В известен смисъл това беше точно катастрофа. И той беше виновен. Беше безразсъден и бе наранил любим човек. Сведе поглед. Срамуваше се, но в същото време изпитваше странно облекчение. Беше му дошло до гуша от лъжи. И не само това, буквално му прилошаваше. Всеки път, когато изричаше лъжа пред съпругата си, чувството за вина го разяждаше отвътре.

— Съжалявам — каза глухо.

— И къде беше всъщност? С нея?

Повдигна му се.

— Да — каза.

— Защо? — Гласът й бе задавен, просто шепот. Само една дума, но пълна с недоумение и укор. Защо наистина? Той бе така озадачен, както и тя. „Обичам те. Не искам да те изгубя. Не видях приближаващата буря също като теб.“

Най-после вдигна очи и я погледна. Тя го гледаше обвинително, но сините й очи, които винаги го бяха разтапяли в миналото, сега имаха обратен ефект върху него. Срамът отпреди миг бе заменен от гняв. Гласът му бе рязък.

— Защо? Не бива да задаваш този въпрос. Не трябва да играеш ролята на наранената страна. Нищо такова нямаше да се случи, ако не се беше отказала от нас, когато се отказа от себе си! — Посочи я с пръст. — Предупредих те, че си играеш с огъня! Но ти не искаше да ме чуеш. Беше твърдо решена. Е, получи каквото искаше. Нещата просто не се развиха така, както очакваше.

— Мислиш, че съм искала това? — Изправи се и водата плисна над ръба на ваната. — Лъжеш ме и действаш зад гърба ми? Планът ми не беше такъв!

— Планът? Планът? Господи Всемогъщи, аз съм ти съпруг, а не клиент 401!

— Исках само най-доброто за теб и децата. — В гласа й се прокрадна гневна нотка.

— Наистина. И имаше ли значение какво искам аз? Или и това не беше част от плана ти?

— От устата ти звучи толкова… студено. Не беше така и ти го знаеш.

— Знам само — каза той, — че планът ти не проработи. Срещнах някого.

Камил притихна. Стоеше съвсем неподвижно, а очите й бяха две тъмни дупки на бледото лице.

— Влюбен ли си в нея?

Гневът му затихна така внезапно, както се беше разгорял. Раменете му увиснаха. Мускулите на лицето му се отпуснаха.

— Не знам — каза с глух глас. Поредната лъжа може би. Но какво беше радостта, която изпитваше с Анджи, сравнена с дълбоката връзка, която споделяше със съпругата си в продължение на двайсет години?

— Нека го кажа по друг начин тогава. Сериозно ли е?

Той нещастно кимна.

— Да.

Очите на Камил се напълниха със сълзи.

— Разбирам. Имаш ли намерение да се ожениш за нея?

Той трепна.

— Исусе! Говориш така, сякаш вече съм сам.

— Скоро ще бъдеш.

Думите й го пронизаха като скалпел. Да изгуби Анджи, беше като да престане да диша, но също толкова немислимо беше да изгуби Камил.

— Не искам да умреш — каза.

— Знам. — Изражението й омекна. — Но ще се случи, независимо дали го искаме или не.

— Не го знаеш.

— Напротив. Нямам нужда от изследвания, за да знам, че лекарството няма ефект. Погледни ме, Едуард… Мислиш, че ми харесваше компанията на Елиз? — продължи тя. — Че не ми се искаше да крещя всеки път, когато тя ти се усмихнеше или кажеше нещо, което извикваше усмивка на устните ти? Окуражавах случващото се само защото вярвах, че ти и децата ще сте по-добре с нея, отколкото без нея. И особено децата. — Той понечи да възрази, но тя издаде ръка напред и го спря, преди да е успял да каже нещо, за да се защити. — Не, недей. Чувала съм всичко и преди. Онова, което не разбираш, е, че децата просто не могат да бъдат поставени в режим „изчакване“. Къде беше тази вечер, когато Зак имаше нужда от помощ с проекта си? И миналата седмица, когато закъсня за рецитала по пиано на Кира? И всичките пъти, когато не се прибираше навреме за вечеря? Ще могат ли те да разчитат на теб, когато не става въпрос за училищен проект или рецитал, а за истинска криза, която не може да чака? Когато сърцето на Кира е разбито, а Зак е на възраст, в която алкохолът и наркотиците са по-голямо изкушение от видеоигрите?

— Тревожиш се само за децата значи — каза той с горчивина.

— О, за бога, Едуард! Разбира се, че не. Ако ставаше въпрос само за децата, щях да интервюирам гувернантки. Искам да бъдеш щастлив. Да бъдеш… — Гласът й заглъхна. — Обичан.

— Бях щастлив. Бях обичан. Или поне мислех, че бях. Докато ти… — Направи крачка към нея, забравил за локвата на пода, и се подхлъзна. — Не съм го искал. Тя просто беше… там.

Последните думи произнесе шепнешком. Затвори очи за миг и си представи Анджи на онази месечна среща с усмивка, която излъчва светлина. Когато отвори очи, Камил трепереше и се бе обгърнала с ръце. Той издърпа хавлия от рафта и отново направи крачка към нея, но този път бе спрян от студенината в гласа й.

— Коя е тя? Познавам ли я, или се запознахте в някой бар?

Той я погледна с укор.

— Бар? Наистина ли имаш такова мнение за мен?

— В момента не знам какво да мисля.

Той се засмя дрезгаво.

— Е, ставаме двама.

— Кажи ми поне името й.

Той вдиша и издиша бавно.

— Анджи е.

— Анджи? — Тя смръщи озадачено вежди, после: — Анджи от кетъринга? Но как…? — Млъкна, когато разбра какъв е отговорът. — Месечната среща. Разбира се. — На лицето й се изписа паника. — Но това… това… Тя не е подходяща! Никога няма да се получи. Тя не е от типа съпруга и дори сама го каза. Дори не знам дали иска деца. Защо тя от всички жени на света?

Едуард можеше да изреди добродетелите на Анджи и да каже, че тя обожава децата — племенниците си и учениците си. Можеше да каже на съпругата си, макар че Анджи и Елиз нямаха много общо, че си приличат в едно — добрите сърца. Но не тези думи излязоха от устните му.

— Мога да дишам, когато съм с нея — каза.

Сълзите се затъркаляха по бузите на Камил.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа — каза той.

— Да, трябваше.

— Не исках да те нараня.

Тя се усмихна, но това бе по-скоро гримаса.

— Искам да знам едно — все още ли ме обичаш?

Затрепери силно, както стоеше там гола и слаба… толкова слаба, а от нея капеше вода. Той й помогна да излезе от ваната и я загърна в хавлията.

Притисна я към себе си и прошепна в мократа й коса:

— Разбира се, че те обичам. Винаги ще те обичам.

Заплакаха прегърнати. Плакаха за вече изгубеното и за онова, което предстоеше да изгубят. Плакаха за важните събития в живота на децата им, на които тя нямаше да стане свидетел, и за внуците, които нямаше да дочака. Но най-вече плакаха за младата двойка, каквато някога бяха, така изпълнени с надежди и толкова страстно влюбени, и която наивно вярваше, че не само има цялото време на света, но може да преживее и всяка буря.

Глава 19

— Стивън Реслър — каза Дара и й подаде слушалката. — Твърди, че е спешно.

Камил изгледа мигащата червена светлина за задържане на разговора. Спешно? Бяха минали две седмици от последния им разговор по телефона. Тогава той имаше опасения за предбрачния договор. Дали се обаждаше да й каже, че са определили дата за сватбата? Неизвестно по каква причина, нямаше добро чувство. Или може би всичко й се струваше не наред, откакто бракът й се бе разрушил.

Не можеше да престане да мисли за това. Едуард и Анджи, Анджи и Едуард. Стомахът й се свиваше. Надяваше се, че работата ще я разсее, но нямаше спасение от мислите си. Докато пишеше чекове, сортираше писма и квитанции, приемаше телефонни обаждания, зеленоокото чудовище продължаваше да вилнее, да ръмжи и да оголва зъби, а тя се усмихваше и се държеше така, сякаш няма нищо. Представяше си Едуард и Анджи заедно в леглото. Едва се сдържаше да не закрещи. А в добавка и мъчителната мисъл, че е възможно следващата година по това време Анджи да живее в дома й, да заема мястото й на масата, да спи в леглото й. Да отглежда децата й. Анджи, която дори не харесваше деца, поне доколкото й беше известно на нея. А какво можеше да се каже за жена, която спи със съпруга на друга? Какъв ли човек беше? Във всеки случай, не такъв, който щеше да бъде добър пример за Кира и Зак.

Взе слушалката и натисна бутона.

— Радвам се да те чуя, Стивън. Как си? Как е Карол? — Изненада се колко нормално звучи гласът й. Никой не би предположил, че едва вчера е научила за връзката на съпруга си. Но Стивън Реслър и бездруго нямаше да забележи. Скоро стана очевидно, че си има собствени проблеми.

— Развалихме годежа — информира я.

Новината не беше шок — предбрачните договори рядко предвещаваха нещо добро, особено когато единият от двамата е адвокат — но тя се потруди да издаде подходящите звуци.

— Наистина ли? О, Стивън, толкова съжалявам.

— Постъпих така, както ме посъветва — продължи той все така мрачно. — Казах й, че бих предпочел да ползвам услугите на друг адвокат. Мой адвокат. Карол се съгласи и помислих, че всичко е наред, докато не стигнахме до офиса на адвоката ми и тя не започна да поставя условия — всичко, за каквото се сетиш. Не защото се страхуваше, че може да бъде изиграна при развод — дори не ставаше въпрос за това. Но се виждаше как се наслаждава на всяка секунда от това делово обсъждане. Помислих си, че ако следващите четирийсет години ще са такива, е по-добре да бягам далеч.

— Изглежда, си постъпил правилно. — Камил потрепери при описанието на Карол Харди, впускаща се в бой с развети знамена. Ако беше видяла тази нейна страна, никога нямаше да я приеме за клиент.

— Да, знам — отговори нещастно той.

— Нямаш ли опасения дали си взел правилното решение?

— Не. — Той въздъхна. — Но всичко това е толкова потискащо. Всички имат съпруги — братята ми, момчетата, с които ходих на училище, и момчетата, с които работя. Някои от тях са треньори на детските отбори по футбол, в които синовете им играят. Водят семействата си на ваканции. А аз? На четирийсет съм и какво имам? Всяка сутрин се събуждам сам.

Камил отново изрази съчувствие, после заговори по-твърдо. Даде му същия съвет като на Кат Фишър, която бе дотичала разплакана при нея вчера — едва вчера ли беше? Струваше й се, че са минали сто години.

— Чуй, Стивън, може би не това искаш да чуеш в момента, но мисля, че имаш нужда от терапевт. — Каза му, че проблемът не е в Карол или другите жени, с които се бе срещнал. И че трябва да се справи с някои от своите собствени страни. — Не си преодолял разочарованието от развода си, а докато това не стане, не виждам как може да се получи друга връзка.

Той издиша шумно.

— Господи! Сериозно ли го мислиш?

— Казвам това като твоя приятелка.

— Трябва да съм наистина труден случай.

— Не, не мисля… — Подбра думите си внимателно. — Ти си страхотен и някой ден ще срещнеш също толкова страхотна жена. Просто в момента продължаваш да ближеш раните си.

— Учили са ме, че ако паднеш от коня, трябва веднага да се метнеш пак на гърба му.

— Жените не са коне.

В другия край настъпи дълга пауза, после той каза примирено:

— Защо не, по дяволите? Това е единственото, което не съм опитвал, и предполагам, че си струва. — Умът му работеше, същият ум, с който печелеше толкова много пари. Запита: — Колко време мислиш, че ще отнеме? Седмици, месеци или повече?

— Не мога да отговоря — каза тя. — Тези неща напредват със собствена скорост. Макар много да зависи и от готовността ти. — Даде му номера на доктор Макдермот, а Стивън обеща да се обади и да си запази час.

Все пак направи последен опит:

— Не можеше ли поне да ме уредиш при красива психиатърка? — пошегува се.

— Мисля, че не тази е целта, а ти? — отговори тя.

Тя затвори и се обърна към Дара:

— Това е вторият случай тази седмица, когато не успявам. Изглежда, че губя уменията си. — Разказа на партньорката си за вчерашната си среща с Кат Фишър.

— Не се тревожи, ще се върнат. Винаги се връщат. — Дара като че ли не беше убедена, че това е нещо добро. Днес бе особено привлекателна. Яркочервено червило, прозрачна блуза на цветя, шоколадовокафява пола, прилепнала по тялото й, с дължина до средата на прасеца, ботуши „Прада“. Вероятно отиваше на среща след работа. Дара винаги имаше поне един приятел и цяла опашка мъже, чакащи своето време.

„Ако можех да дам на клиентите си това, което има тя, щях да имам стопроцентов успех“, помисли си Камил. Дара й бе разказала как веднъж утешавала приятелката си от гимназията, която била зарязана безцеремонно от гаджето си. Приятелката й била най-горещото момиче в цялата гимназия и изразила недоумението си, че Дара има цяла тълпа момчета около себе си, докато всички други отчаяно се нуждаят от гадже. Дара й отговорила, че вероятно е така, защото тя няма нужда от тях, за да се чувства добре.

Камил въздъхна.

— И все пак. Не мога да се отърва от чувството, че съм се провалила и че съм ги предала.

— Не можеш да направиш нищо повече — напомни й Дара. — Можеш да подредиш всички части, но не можеш да задвижиш колелата. Останалото зависи от съдбата или както искаш го наречи.

Мислите на Камил се върнаха към Едуард. Някога вярваше, че е предначертала бъдещето им. Вече беше преминала през най-лошото, когато майка й бе умряла. Надяваше се, че животът ще продължи да тече гладко, само с малки сътресения от време на време. Че децата ще пораснат и на свой ред ще имат деца, и че някой ден двамата с Едуард ще бъдат една от онези мили възрастни двойки, които се разхождат под ръка в „Сентръл парк“. Но болестта бе променила всичко. Беше променила и нея. Старата Камил никога нямаше да измисли план, който би тласнал съпруга й в чужди обятия. Болестта не само я бе лишила от бъдеще, беше ограбила идентичността й. Бе изпаднала в безнадеждност. Някога, когато все още консултираше брачни двойки, много жени бяха споделили, че имат фантазии за вдовство. Една от тях, женена двайсет и две години за бащата на четирите си деца, дори беше признала: „Всяка сутрин се събуждам до него и си мисля, че животът ми щеше да бъде много по-лесен, ако бях сама“. Камил никога не беше мислила така за Едуард. Имаха своите моменти на разногласия, разбира се, но никога не беше съжалявала, че се е омъжила за него. Но ето, обречеността я бе преобразила от любяща съпруга в жена, отблъснала съпруга си тогава, когато имаше най-голяма нужда от него.

Изправи се рязко. Прекалено рязко. Зави й се свят. Отпусна се на стола с глава между коленете си и когато най-после се изправи, стаята бавно дойде на фокус. Дара стоеше над нея със загрижен вид.

— Добре ли си, Камил?

— Да. Прекалено много кафе на празен стомах.

— Изглеждаш пребледняла. Имаш ли нужда да полегнеш?

Камил хвърли поглед на часовника си и поклати глава.

— По-късно. Трябва да се срещна с Холи след половин час, а след това имам среща с лекаря. — Дара продължи да се суети над нея и тя каза: — След това ще полегна. Обещавам. А сега извинена ли съм?

Камил стана, взе палтото си и го облече. Канеше се да излезе, когато Дара отбеляза:

— Помисли само: когато видя сестра ти следващия път, тя ще е вече майка. О, все още не мога да повярвам. Това е все едно Джордж Клуни да се ожени.

Камил спря и се усмихна.

— Струва ми се, че и тя все още не е осъзнала напълно какво я очаква. — За Холи детето бе поредното забавление. Малко същество, което да прегръщаш, да обличаш и разхождаш.

— А бащата? Все още ли е с нея?

— Доколкото знам. — Беше видяла Къртис само два пъти след онзи обяд, когато Лари беше в града. Двамата изглеждаха привързани един към друг, а това, че Холи сияеше, можеше да се дължи и на предстоящото майчинство. — Той като че ли също се вълнува за бебето. — Това поне бе очевидно.

— Планират ли да живеят заедно?

— И да е така, аз не знам нищо. — Къртис, изглежда, не гореше от желание да се откаже от жилището си, а Холи не даваше признаци, че иска да се премести при него. И двамата изглеждаха напълно доволни от сегашното състояние на нещата. — Да си остане между теб и мен, но аз не се надявам особено.

 

 

Часовете по гимнастика на Холи се провеждаха между един и два следобед в салон на „Монтегю стрийт“ в Бруклин Хайтс, а под салона имаше виетнамски ресторант. Екзотични аромати съпровождаха Камил нагоре по стълбите. Влезе и завари Холи да седи с кръстосани крака на постелката на пода. Беше затворила очи и като че ли медитираше. Беше заобиколена от дузина други жени в различни етапи на бременност, придружени от „треньорите“ си — съпрузи в по-голямата си част, макар да присъстваха и майки, и сестри. Една от жените, едрогърда блондинка на име Барб, беше с партньорката си. Двете бяха лесбийки.

Камил се отпусна на постелката, която Холи предвидливо беше оставила до своята.

— Приличаш на дебел и доволен Буда — каза й.

Холи отвори очи и се усмихна.

— По-скоро на дебела и доволна крава.

— Как е бебето?

— В момента е заето да прави гимнастика. — Холи повдигна туниката си и показа малкото си коремче, а Камил постави длан върху него, за да усети движенията на бебето. Усмихна се и си спомни как се вълнуваше и при двете си бременности, когато малките същества мърдаха в нея.

— Винаги ли е така активно?

Холи се усмихна.

— Само когато трябва да се покаже пред леля си.

— Е, дано да не е палаво като теб.

Холи се изкикоти.

— Е, не бях чак толкова лоша.

— О? Помниш ли, когато реши, че ще е забавно да се полюлееш на завесите в дневната? — Камил, която тогава играеше в стаята си, никога нямаше да забрави тежкото тупване, последвано от пронизителен плач.

— Бях на пет! — каза Холи.

— Но правеше бели колкото за пет деца.

Няколко от жените погледнаха към тях и се усмихнаха.

Бяха свикнали да виждат двете сестри заедно, допрели глави и усмихнати. Камил забравяше за сегашните си проблеми единствено когато се потопяваше в миналото. А днес имаше нужда от това повече от друг път.

Инструкторката, наперена русокоса красавица на име Натали, която имаше три деца, призова класа за внимание.

— Имам съобщение! Сара Цао е родила момче над четири килограма. Раждането е минало без усложнения.

Последваха бурни ръкопляскания, а една от жените, дребна и крехка червенокоска в шестия месец, измърмори:

— Над четири килограма? Уф! Ще трябва да ме приспят. — Съпругът й беше пребледнял.

Камил си спомни как при раждането на Кира Едуард я беше окуражавал, че може да се справи, и я беше държал за ръката. Кога беше престанал да я държи за ръка? „Когато ти пусна неговата“, прошепна гласче в главата й.

Инструкторката им напомни за домашната задача. Трябваше да си водят дневник на храненията, в който да записват всичко, каквото ядат за всеки седемдневен период. Когато разговорът започна да се върти около хранителната стойност или липсата на такава в определени хранителни продукти, Холи се наведе към нея и прошепна:

— Помниш ли, че като бяхме деца, ти ме плашеше, че ако ям само вредна бърза храна, ще престана да раста?

— Оказа се, че съм била права — прошепна в отговор Камил. Винаги се заяждаше с Холи, задето е с три сантиметра по-ниска от нея.

— Също така каза, че ще имам по-малък коефициент на интелигентност.

— Изглежда, че и за това съм била права.

— Ха! По-умна съм от теб.

— Толкова си умна, че си забравила да вземеш предпазни мерки и си забременяла.

Холи се усмихна.

— Най-умното, което някога съм правила.

След това правиха дихателни упражнения. Половината от бъдещите майки бяха избрали да родят естествено, а другите, за повечето от които това не бе първо раждане, бяха избрали хирургическата намеса. Холи вярваше, че щом хипитата от Уудсток са можели да раждат без медикаменти, тя също ще се справи. „Нямаш представа“, помисли си Камил за хиляден път.

След като упражненията завършиха, тя запита с, както се надяваше, нехаен тон:

— Направихте ли вече някакви уговорки с Къртис за времето след раждането на бебето?

Холи сви рамене в отговор.

— Още не, но ще направим.

Камил започна да става нетърпелива.

— Холи. — Изгледа строго сестра си. — Говорим за нещо сериозно. Ще станете родители. Трябва да имате някакъв план. Не може просто така.

— Да, знам, но в момента нищо не е сигурно.

— Как така?

— Къртис получи повишение… Шефът му иска той да оглави клона във Вашингтон. Това е огромна възможност. Наистина огромна. — Холи постави длан на корема си, като че ли да подчертае думите си. — Не толкова заради по-високата заплата, а защото е крачка напред. — Отидоха до изхода и спряха, за да вземат палтата си. — Казах му, че не трябва да я изпуска.

Сърцето на Камил се сви.

— А какво иска Къртис?

— Още не е решил, но обмисля предложението — каза Холи, когато тръгнаха надолу по стъпалата.

Изглеждаше спокойна — прекалено спокойна. Камил не можеше така лесно да бъде заблудена. Познаваше сестра си прекалено добре. Колкото по-дълбоко бе наранена, толкова по-нехаен вид приемаше.

— Ти и бебето трябва да сте поне част от уравнението.

— Няма да е както преди, когато живееше от другата страна на Атлантическия океан — отговори разумно Холи. — Вашингтон е само на няколко часа път с влак. Ще може да си идва през уикендите.

— Така казват всички.

— Кои?

— Разведените татковци, които работят в друг град. Само че никога не се получава според плана.

Холи спря рязко и се обърна към нея.

— Ще престанеш ли? Ние не сме разведени! Дори не сме женени.

— Но не ставате и по-млади.

— Къде пише, че на определена възраст трябва да си женен? Или женен въобще? — запита Холи. — Може да ти е трудно да си го представиш, сестричке, но не всички неомъжени момичета нощем сънуват сватбени рокли и камбани. Някои от нас са щастливи да бъдат сами.

— Няма да си сама. Ще имаш бебето.

— Да. Няма ли да е прекрасно? — Изражението на Холи стана замечтано.

— Повярвай ми, ще има дни, когато няма да ти се струва така прекрасно. — Камил винаги, още откакто бяха тийнейджърки, беше спокойният и хладен глас на разума. Не че Холи се вслушваше в него. Но тя нямаше да се откаже лесно. Наредиха се на опашка пред „Старбъкс“ и каза: — Помниш ли, когато Кира беше бебе и не можех да я накарам да спре да плаче? — Дъщеря й имаше колики. — Бях дотолкова лишена от сън, че приличах на зомби. Кълна се, имаше моменти, когато обмислях дали да не я оставя пред нечий праг. Или да скоча от някой мост.

Холи утихна. Едва когато седнаха да пият кафето си, предпазливо се осмели да каже:

— Нямаше да го направиш, нали? Да се самоубиеш наистина. — Погледът й обхождаше лицето на Камил.

— Не знам — отговори искрено Камил, след като помисли. — Не мога да кажа, че не ми е минавало през ума, но не съм сигурна, че щях да събера смелост да го направя.

Холи пребледня, хвана Камил за китката и каза настоятелно:

— Обещай ми, че няма да го направиш. Поне не без първо да говориш с мен. Говоря сериозно, Кам. Трябва да се закълнеш в живота си. Не, не че… — Прехапа долната си устна, когато от гърлото й излезе кикотене, което не можеше да сдържи. — Дори ще ти помогна, ако… ако… — Очите й се напълниха със сълзи. — Ако имаш нужда.

Камил знаеше каква смелост е необходима на сестра й, за да направи подобно предложение, и беше дълбоко трогната.

— Благодаря, доктор Кеворкян! — каза. Шегуваше се, за да не се разплаче. — Винаги съм знаела, че ми завиждаш, но никога не съм предполагала, че ще стигнеш чак дотам.

Холи се засмя приглушено.

— Млъкни. Никога не съм ти завиждала.

— Лъжкиня.

— Никога!

Млъкнаха и останаха обгърнати в последвалата тишина. Камил отпиваше от кафето си и гледаше през прозореца пешеходците. Малко момче на ролери и с каска на главата, следвано от майка си. Възрастна жена, разхождаща лабрадора си. Млада двойка, хванати за ръка. Камил си спомни времето, когато двамата с Едуард бяха така погълнати един от друг, и се изпълни с тъга. Не беше казала на никого за последното си страдание. Ако го кажеше на глас, щеше да го направи по-реално, а и бездруго едва се справяше с болката от изневярата. Но сега думите се изплъзнаха от устата й още преди да се е усетила.

— Едуард има връзка.

— Какво? Нима каза… По дяволите! — изруга Холи, докато попиваше със салфетката кафето, което бе разляла, но като видя изражението на сестра си, се отказа и се втренчи в нея. — Не, не е възможно — каза и поклати глава. — Както и да изглежда, сигурна съм, че има обяснение.

Камил въздъхна.

— Не отрече, когато го запитах направо.

Холи ококори очи и покри устата си с длан.

— О, мили боже! — После изражението й стана твърдо. — Значи е истина, че винаги трябва да се внимава с тихите и мили хора.

— Не говоря за Елиз.

— Тогава коя…?

— Казва се Анджи. Анджи д’Амато. Организира кетъринга за моите събития. Или поне така беше досега. — Още сутринта й беше изпратила имейл, в който твърдо й казваше, че услугите й няма да са необходими повече.

— Сериозно ли е? — Очите на Холи като че ли изпълваха цялото й лице.

— Достатъчно. Връзката им не е просто сексуална. — Отново си представи Анджи и Едуард в леглото и стомахът й се сви. Изведнъж мирисът на кафето й се стори отвратителен, но бе така уморена, че не можеше да стане и да излезе на чист въздух.

— О, Кам! — Холи хвана ръката й и я стисна.

— Вината е повече моя — продължи Камил. — Аз бях тази, която настояваше да се срещне с Елиз. Макар да не знаех, че така ще отворя врата, през която ще може да влезе всяка. Както, предполагам, и Едуард не е подозирал. — Колкото и да беше ядосана, знаеше, че не е търсил връзка с друга жена съзнателно. „Тя просто беше там.“ Можеше да добави: „А ти не беше“.

— Направила си това, което си сметнала за най-добро за семейството си — отговори натъртено Холи.

— Може би трябваше да помисля кое ще е добро за брака ми. — Камил се замисли, втренчила празен поглед пред себе си. Когато най-после погледна часовника си, видя, че е три следобед. Изправи се. — По-добре да бягам или ще закъснея за лекаря.

— Едуард ще бъде ли там? — попита Холи и я загледа с тревога.

— Не. Искаше, но му казах да не идва. — Нямаше нужда от напомняне в какво състояние е бракът й, когато трябваше да се изправи пред проблема със здравето си.

— Тогава аз ще дойда с теб. — Холи се изправи с мъка.

— Не. Ще се оправя. Просто рутинен преглед — излъга Камил.

Всъщност днешното посещение далеч не беше рутинно. Щеше да научи резултатите от последните изследвания. Камил се сбогува със сестра си и забърза към метрото. Опитваше се да се приготви за онова, което сърцето й вече знаеше.

 

 

Беше изненадана да завари мъж, седнал на стола срещу бюрото на Реджина. Беше плешив и облечен в блейзър и розова вратовръзка. Първата й мисъл беше, че е прекъснала прегледа на друг пациент. Но не, Бетина, секретарката, нямаше да я въведе, ако беше така. Реджина се усмихна, стана и й махна с ръка да влезе. Мъжът се обърна и също й се усмихна.

— Камил, това е доктор Роуз — каза Реджина.

Камил изтръпна, като чу името. Доктор Роуз оглавяваше екипа към медицинския център „Андерсън“, който разработваше приеманото от нея експериментално лекарство. Умът й заработи трескаво. Какво правеше той тук? Случайно ли беше в града, или беше дошъл специално? Дали не бе дошъл чак от Хюстън, за да й съобщи лично лошите новини? При тази мисъл започна да трепери.

— Здравейте — каза той топло, когато се здрависаха. Гласът му беше дълбок, говореше с британски акцент. Фигурата му не отговаряше на великолепието на гласа му. Доктор Роуз беше пълен и с няколко сантиметра по-нисък от нея. От Гугъл знаеше, че е получил образованието си в „Оксфорд“ и имаше медицинската си степен от „Харвард“. Беше спечелил многобройни награди и беше номиниран за Нобелова награда заради изследванията си върху рака.

— Не мога да повярвам, че най-после се срещам с вас, легендарния доктор Роуз. — Говореше така, сякаш бяха на парти. Не можеше да признае дори пред себе си каква може би бе причината за идването му тук, защото краката щяха да откажат да й служат и щеше да падне на пода пред очите им. — Реджина ми е разказвала много за вас. Разбрах, че сте били стажанти заедно.

Той се обърна и намигна на Реджина.

— Да, наистина. Всички трябваше да се стараем много, за да можем да се мерим с Реджи.

Реджи? Камил се усмихна, въпреки че беше нервна. Трудно й беше да си представи спокойната и вдъхваща респект лекарка като млада и вероятно несръчна стажантка, към която се обръщат с Реджи.

— А оттогава пък аз се мъча да се меря с теб — каза Реджина със смях.

— И ето ни пак заедно, в обща кауза. — Усмивката на доктор Роуз бе предназначена за Камил. — Следя случая ви с голям интерес, мила моя. — Галантността и спокойствието му действаха добре на нервите й. — Всъщност ето защо съм тук. Реших, че можем заедно да прегледаме резултатите от изследванията.

Камил кимна вдървено. Сърцето й биеше тежко.

— Да, разбира се.

— Да изчакаме ли съпруга ви? — запита той.

— Не, той, хм, няма да успее да дойде. — Заговори неуверено за спешен случай, който го задържа. Колкото и ядосана да беше на Едуард, не искаше Реджина и доктор Роуз да мислят лошо за него.

— Жалко. Надявах се да се срещна с него. Четох за последните му постижения в неговата област. Удивително. Е, може би друг път. — Доктор Роуз поклати глава със съжаление, преди да подходи към работата си. — Е, в такъв случай, да ги погледнем ли?

Камил седна на дивана до Реджина, а доктор Роуз — срещу тях. Върху масата лежеше кафявият плик с резултатите от радиологичните изследвания и скенера. Стомахът на Камил се свиваше болезнено. Последните две фигури не показваха промяна. Или нямаше развитие, или ракът прогресираше. Което и от двете да беше, тя беше обречена.

— Кръвната картина е първият знак за онова, което виждаме — поде доктор Роуз. Говореше за белите и червените й кръвни телца, за антителата и така нататък, но тя беше прекарала много време сред лекарите — беше омъжена за лекар, за бога — и знаеше, че говорят така дори когато прогнозата е мрачна.

— Какво означава това? — запита най-накрая.

— Защо не погледнеш сама? — Доктор Роуз посочи към кафявия плик, Реджина се отдръпна назад и Камил веднага видя, че във фигурите има нещо различно. Трябваше да мине миг обаче, за да разбере какво вижда. Тя търсеше нещо, което не беше там. „Горещите зони“ — там, където оцветените области показваха разсейките — или бяха видимо намалели, или бяха едва забележими. Тя гледаше фигурите с мълчаливо недоверие, а умът й се бореше да възприеме онова, което бе лесно видимо за окото.

Реджина бе тази, която каза:

— Изглежда, Камил, че си в ремисия.

— Което е забележително! — намеси се доктор Роуз и се оживи още повече. — Предишните резултати не бяха окуражителни. Ракът беше в напреднал стадий и знаехме, че лечението може да не даде резултат. Със сигурност не очаквахме толкова чувствително положително развитие. — Посочи развълнувано резултатите. — Ако не бях лекар, щях да го нарека чудо. Но като учен мога само да кажа, че надхвърля очакванията ни.

Камил беше онемяла. Едва чуваше доктор Роуз, който я увещаваше да лети до Хюстън за още изследвания. Той нямаше търпение да я запознае и с другите членове на екипа.

— Ти си нашият пример — каза.

Тя отвори уста да възрази: „Аз съм онази, която нямаше да оживее, помните ли?“, когато най-после разбра какво й казват.

— Нима… нима казвате, че няма да умра? — заекна.

Реджина й се усмихна лъчезарно.

— Поне не още известно време.

Недоверието й премина в радостна еуфория. Чувстваше се замаяна, опиянена. Първата й мисъл беше: „Трябва да се обадя на Едуард“.

Едуард. О, боже… Едуард.

Изправи се, а стаята бавно се завъртя пред очите й. В периферията на зрението й се събраха черни точици, а фигурите се размазаха като неясен телевизионен образ. Обгърна я тъмнина и тя изгуби съзнание.

Глава 20

— Добре, момчета, запазете тишина! — Анджи извиси глас над врявата на осмината тийнейджъри, говорещи едновременно. В залата беше шумно като в междучасие. — Трябва да чуете какво е менюто тази вечер.

Беше последното занятие и тя искаше да приготвят пълен курс, включително и десерт. Ако децата не бяха успели да придобият достатъчно умения, за да бъдат приети на работа в изискан ресторант, поне щяха да знаят какво е истинска торта. Повечето познаваха само готовите, които имаха вкус на памук. Надяваше се, че това ще отвлече вниманието им от последната драма — скъсването между Тамика и Даарел. Момичетата вземаха страната на Тамика, а момчетата — на Даарел.

Това беше третото им скъсване. Историята беше все същата — Тамика работеше за усъвършенстването си, докато Даарел искаше да стане рапър (щеше да работи в ресторант само докато запише първата си плоча). На Тамика й бе дошло до гуша от глупавите му мечти. Но въпреки че бяха на светлинни години един от друг по амбиции и качества, не можеха да стоят дълго разделени — привличането помежду им бе прекалено силно.

Друга неразбория накара Анджи да се обърне към една странична маса, където Трешон и Хулио разопаковаха продукти. Видя как едрият Трешон бутна толкова силно дребничкия Хулио, че той политна и падна.

— Внимавай, недорасълче!

— Не съм недорасъл! — Хулио изпъна рамене в опит да изглежда по-висок.

Трешон го изгледа гневно.

— Тогава защо се държиш като такъв?

Анджи се спусна към тях.

— Момчета, момчета. Какво ви прихваща? — Хулио и Трешон винаги се бяха разбирали добре. — Някой ще ми каже ли какво става?

Трешон посочи Хулио с пръст.

— Той говори лоши неща за Даарел. — Трешон и Даарел бяха най-добри приятели още от началното училище.

— Казах само, че всяка история си има две страни. — Хулио хвърли поглед през рамо към Даарел, извисяващата се фигура вляво. Тамика стоеше встрани, скръстила ръце на гърди. Целият й вид издаваше чувство на превъзходство.

— В момента има само една страна. Ако вие, момчета, не се успокоите, ще бъда истински ядосана! — каза Анджи възможно най-строго. — Независимо какво става извън тази стая, очаквам от вас да го оставяте пред вратата заедно с вашето отношение. Тук сте да се учите, а не да се биете. И тъй като това е последната ни вечер, ще бъде добре да се държим прилично. А сега ще приготвим торта.

Децата веднага засияха. Някои завикаха от радост, а Денис направи няколко танцови стъпки. Само Чандра не показа ентусиазъм. Хвърли изпълнен със съмнение поглед на морковите, които Хулио вадеше от торбата.

— Каква торта? — запита. Мършавата Чандра не обичаше кой знае колко храната. Другите биха опитали всичко, но тя държеше на своите предпочитания. Анджи смяташе за успех това, че веднъж Чандра бе хапнала от пържолите.

— На кого му пука, момичета? Нали е торта! — извика Денис.

— Торта с моркови — отговори Анджи. — Която по мое мнение е райско блаженство. Има много рецепти за тази торта, но резултатът е все един и същ — божествен вкус. — Хвърли многозначителен поглед на Чандра. — Окей? А сега ще помоля всички ви да си сложите престилките и да започваме.

Показа им как да претеглят продуктите и как да разбият сметаната със захар. Раул и Тамика трябваше да обелят и настържат морковите. Трешон и Даарел разбиха яйцата в купа. Хулио настърга индийското орехче, което той свърши с обичайното си старание.

Когато тестото беше готово, тя го раздели по равно между трите тави и ги пъхна във фурната. След като извадиха готовите блатове, Анджи се зае да показва как се приготвя глазурата. Разби с миксера масло и сирене крема, след това добави захар и над всичко това шприцова сметана.

Всеки от учениците вземаше шпатулата и се опитваше да покрие тортата с глазурата, докато тя ги наблюдаваше. Тамика, Чандра и Раул бяха много внимателни. Хулио, Джърмейн, Денис и Трешон бяха по-несръчни — по пръстите им остана повече глазура, отколкото по тортата. Но изненадата бе огромният Даарел: с месестите си длани, той се справи като истински експерт.

Когато дойде време за дегустацията, Анджи им раздаде пластмасови вилици и чинии и тортата беше разрязана на толкова парчета, колкото бяха учениците. Трешон беше като дете на Коледа, толкова се вълнуваше.

— По дяволите, беше истинско угощение! — заяви Денис, когато всички приключиха.

Останалите, в това число и Чандра, се съгласиха, че тази е най-вкусната торта, която са яли.

Стана време да се разделят. Анджи се качи на един стол — действие, което извика престорени стонове. Усмихна се.

— Не се тревожете. Не съм известна с ораторските си умения, така че ще бъда кратка. — Огледа лицата на момчетата и момичетата, за които понякога мислеше като за свое семейство, шумно, обичливо и трудно. — Е, беше забавно, нали? Наречете ме луда, но ще ми липсвате. Цяло чудо, че никой от вас не се нарани, като се има предвид как работехте с ножовете в началото. Но изминахте дълъг път и се гордея с вас. — Направи пауза, за да прочисти гърлото си. — Вие също трябва да се гордеете със себе си. Повярвайте ми, не всеки може да разреже риба или да приготви макарони. И ако някой от вас иска да направи кариера като готвач…

— О, не и аз! — прекъсна я Раул. Заяви, че братовчед му работел като готвач на аламинути и заплатата била много ниска. След като другите му извикаха да млъкне, беше принуден да признае: — Е, предполагам, че няма да е зле, ако е в истински ресторант…

— Раул е прав, заплащането е ниско — каза им Анджи. — Но вие не го правите заради парите, а защото просто не можете да не се занимавате с това. Човек трябва да обича много професията си, за да отива на работа всеки ден, независимо какъв е шефът му и как се държат с него колегите му. Повярвайте ми. Животът е прекалено кратък, за да работим каквото не харесваме.

Като свърши речта си, понечи да слезе от стола. Но преди да е успяла, две мургави ръце я вдигнаха във въздуха и откри, че гледа право в усмихнатото лице на Даарел. Той я носи няколко метра, докато тя викаше в протест, а другите крещяха и дюдюкаха. Когато най-после я пусна, то бе така внимателно, сякаш бе направена от стъкло. После всички се събраха около нея, за да се сбогуват.

— Ще ни липсваш, госпожице — каза Хулио. Изглеждаше, че иска да я прегърне, но вместо това само стисна ръката й.

— Знаете къде да ме намерите, момчета. Сериозно, не ме карайте аз да ви търся. — Тя поклати пръст в престорена закана.

Раул поиска да знае дали има страница във Фейсбук. Тя му каза, че няма, защото няма време да я поддържа, а той поклати глава:

— О, госпожице, непременно трябва да си направите.

В очите на Денис и Чандра имаше сълзи, когато я прегърнаха. Тамика бе единствената, която не показваше емоции. За нея това бе по-скоро началото, отколкото краят. Тя щеше да продължи да работи за Анджи след училище и през уикендите, докато не станеше време да постъпи в колежа следващата учебна година.

Сърцето на Анджи се свиваше, като ги гледаше как си отиват един след друг. Те се блъскаха, удряха разтворени длани една в друга и се шегуваха. Дори Тамика и Даарел като че ли бяха в примирие, поне за момента. Вървяха един до друг в коридора, а ръцете им почти се допираха.

Анджи се замисли за Едуард. Трябваше да се срещнат по-късно. Не знаеше какво да очаква след получения сутринта имейл от Камил. Беше ясно, че е узнала за връзката им. „Бедната Камил.“ На Анджи й прилошаваше. Питаше се също какво щеше да означава това за нея и Едуард. Краят ли беше? Мисълта накара стомаха й да се свие, а нервите й да се опънат. Но първо трябваше да вечеря с майка си и Франсин, които щяха да се разходят из града, а тя бе обещала да ги заведе в любимия си ресторант в квартала. Надяваше се майка й, с прочутата си интуиция, да не подуши нещо нередно.

 

 

Всеки месец Франсин водеше майка им в Манхатън. Посещаваха паметници и исторически места, изложби и представления на „Бродуей“. Франсин бе единствената от сестрите на Анджи, която не бе предала тялото и душата си на предградията. И макар че майка им щеше да бъде щастлива, дори да не пътуваше до Манхатън, тя беше единствената, която беше свободна да придружава Франсин — Джулия, Сузан и Розмари имаха твърдо установени работни часове. Ако Анджи не беше прекалено заета, обикновено трите вечеряха заедно, преди да се приберат по домовете си.

— Уютно — заяви майка им, когато влязоха в ресторанта. Анджи знаеше, че по-късно Лорета ще засипе приятелките си с хвалебствия колко „очарователно“ е мястото, където я е завела дъщеря й, с шахматните черно-бели плочки на пода, с препарираните животински глави по стените, келнерите в червени сака и подвързаните в кожа менюта.

— Радвам се, че ти харесва, мамо. — Анджи внимаваше да не среща погледа на Франсин. Трябваше само да погледне сестра си, за да се започне кавга. Когато бяха деца, само като погледнеше как устните на Франсин играят в отговор на някоя забележка или мнение от страна на майка им, Анджи се ядосваше и започваше да засипва сестра си с думи. Двете много често биваха прогонени от масата за обяд или вечеря, защото са „проявили неуважение“. — Трябва да опиташ лазанята. Приготвят корите по домашна рецепта и са точно като тези на баба.

Анджи поговори малко с управителката, която познаваше. Казваше се Наоми, косата й беше боядисана в няколко цвята и щеше да бъде поредното нещо, което майка им щеше да отбележи пред Франсин на път за дома. Заведоха ги до масата им и Лорета засия, като видя красивия млад сервитьор. Заговори го, все едно бяха на парти, на което той бе домакин. След като той прие поръчката им и се отдалечи, тя отбеляза:

— Какъв приятен млад мъж. Чудя се дали има приятелка.

— Съмнявам се — отговори Анджи. Чу Франсин да изсумтява, а на неразбиращия поглед на майка си отвърна: — Мамо, той е гей.

Лорета изви внимателно оскубаните си вежди и сви скептично устни.

— Знаеш ли го със сигурност?

— Не, но…

— Как, тогава, можеш да го твърдиш?

— Трябва ли да видиш следите на мечката, за да разбереш, че е била някъде? — Анджи използва един от любимите изрази на майка си. — Повярвай ми. Работила съм в достатъчно ресторанти, за да мога да разпозная гейовете.

— Трябва да станеш лесбийка — заяде се Франсин и този път Анджи бе тази, която изсумтя.

— Давайте, забавлявайте се — каза майка им, преструвайки се, че няма нищо против думите им. — Но няма да ви е забавно, ако на поредната среща на класа нямате снимки на децата си, които да покажете.

— Мамо, не съм ходила на нито една среща на класа — отбеляза Анджи.

Лорета я изгледа така, като че ли искаше да изкаже мнението си и по този въпрос. Анджи потисна въздишката си. Майка й имаше мнение за всичко. Тя беше като Линда Ричмън от предаването на живо в събота вечер. Дори приличаше на нея. Косата й беше кестенява и вдигната високо, носеше подплънки на раменете, слагаше тюркоазни сенки за очи и яркочервено червило. Оставаше непроменена в един променящ се свят и това бе едно от нещата, които Анджи харесваше най-много у нея. И то не защото не осъзнаваше, че е старомодна, а защото се харесваше достатъчно, за да не се интересува какво мислят другите.

Ако някой се бе променил, това бе Франсин. На нея се възлагаха големи надежди, когато беше в гимназията. Но след като получи бакалавърска степен от Северозападния университет, забременя. Канеше се да кандидатства за магистър, но не можеше да се види като самотна майка (за аборт не можеше да става и дума), затова изпадна от програмата на Бостънския университет и се омъжи за приятеля си Ник. Две години по-късно на него му предложиха поста помощник-треньор в Хофстра и те купиха къща в Масапекуа. Сега Ник бе главен треньор, а Франсин преподаваше в пети клас на местното училище.

Сега, след шестнайсет години и три деца, тя бе изгубила ентусиазма си, но не и двайсетте килограма, които бе натрупала по време на бременностите. Като тийнейджърка, излизаше от къщи така, сякаш щяха да я показват по телевизията. А сега ходеше винаги облечена в дънки и тениска у дома, а на работа — в панталони, които не изискваха гладене, и половин дузина блузи, които въртеше. Не си правеше прически, косата й имаше нужда от подстригване, а още по-малко време имаше за грим и маникюр.

Но макар да не си беше представяла живота такъв, когато беше млада, не беше нещастна. Понякога се оплакваше от непрекъснатите грижи по децата, но нямаше по-предана съпруга и майка от нея. И беше все още същата Франсин поне в едно отношение — притежаваше изключително силен интелект. Четеше ненаситно. Абонираше се за „Ню Йоркър“ и рядко гледаше телевизия, освен понякога CNN. Членуваше в читателски клуб, където се събираха почитателите на класиката.

Докато се хранеха, Франсин им разказваше за проявите на малкия Ник в училище, за новото зъбче на бебето Кейтлин и за предстоящите президентски избори. Лорета пък говореше за пътуването до Аляска, която двамата с баща им бяха направили и от което се бяха върнали вероятно с повече снимки на айсберги, отколкото имаше в „Нешънъл Джиографик“. Анджи ги информира как вървят ремонтните работи в новото й работно място, разказа им за готварския курс и колко много й липсват децата.

— Днес направихме торта с моркови — каза.

— Напомня ми за детството — въздъхна с копнеж Франсин. — Децата приемат прекалено много захар с вредните готови продукти. Непрекъснато трябва да следим какво ядат.

— Е, ние поне нямахме такива тревоги — намеси се Лорета. — Достатъчно беше да се грижим за зъбите ви.

— И за това, че някоя от нас може да забременее — каза Франсин.

— Е, поне една от вас доказа, че е имало смисъл да се тревожим за това. — Майка им хвърли многозначителен поглед на Анджи.

— Мамо, не започвай пак! — предупреди я Анджи.

— Какво? Казах ли нещо? — престори се на невинна Лорета.

— Не, но знам какво си мислиш. Мислиш ме за изгубена кауза и аз наистина съм такава. Никога няма да се омъжа и да имам деца. — „Не и ако Камил Харт има думата по въпроса.“

Минути след това майка им се извини и отиде до тоалетната, а Франсин се наведе напред и тихо запита:

— И така? Какво каза той? — Анджи й бе разказала за имейла на Камил.

Въздъхна.

— Не говорихме за това по телефона. Ще се срещна с него по-късно.

— Мислиш ли, че му е поставила ултиматум?

Анджи прехапа устни и сведе поглед.

— Не знам, но не искам да го изгубя.

Франсин я потупа по ръката. Отначало я бе предупредила да не се замесва с женен мъж, но когато Анджи й бе обяснила какви са обстоятелствата, Франсин видя в това нещо повече от връзка за развлечение.

— Дори да трябва да спрете да се виждате — каза, — ще бъде само временно.

Анджи направи гримаса.

— Не искам да мисля за това. Все едно че само чакам Камил да умре.

Франсин кимна.

— Да, знам. — Поклати глава. — Господи, не мога да си представя! Макар че вероятно нямаше да имам нищо против, ако Ник имаше връзка. Щях да се радвам.

— Не, нямаше. Познавам те. Щеше да му откъснеш топките.

— Права си — засмя се горчиво Франсин. — Щях. — Хвърли поглед към тоалетните, преди да продължи: — Но от онова, което си казвала, съдя, че тя иска той да бъде щастлив. Вероятно би предпочела да изчака до смъртта й, но с връзката ви е постигнала онова, което е планирала. И, Анджи, ти също заслужаваш да бъдеш щастлива.

Анджи отново въздъхна.

— Проблемът е, че ако получа това, което искам, то ще бъде за нейна сметка. Не мога да го допусна.

Франсин повдигна вежда.

— Откога изпитваш вина?

— Откакто имам връзка с женен мъж — отговори Анджи.

 

 

Четирийсет минути по-късно тя влезе в „Макклърис“ на „Орчард стрийт“. Барът беше пълен — беше забравила, че тази вечер ще предават ръгби мач — но веднага видя Едуард. Седеше до бара и пиеше бира, облечен в избелели дънки и пуловер. Изглеждаше почти така, както в деня, когато я бе извел с яхтата. Сърцето й прескочи удар. Забави се до входа, за да може да го наблюдава известно време, без той да я вижда. Чудеше се дали забелязва пищната блондинка, която седеше до него. Като че ли не. Анджи бе доволна, но продължаваше да се тревожи каква ли ще бъде съдбата й. Той я обичаше, нали? Никога не беше го казвал, не с думи, но го беше показвал по безброй начини. Разговаряха по телефона винаги, когато можеха, и бяха заедно не само заради секса. Тя му готвеше, а той й помагаше с каквото може. Разхождаха се и посещаваха различни заведения, той й носеше подаръци. Вярно, времето, което прекарваха заедно, бяха откраднати мигове и никога не беше достатъчно. Но дали той бе готов да я изгуби?

Проби си път през тълпата.

— Здравей! — прошепна в ухото му. Той се обърна, усмихна се и тя седна на високото столче до него. — Съжалявам за това — каза и посочи с брадичка към телевизора в другия край на помещението. — Искаш ли да отидем на по-тихо място?

— Не, всичко е наред. Не мога да остана дълго — каза той.

Паниката се надигна у Анджи. „Това не е добър знак“, помисли си. Можеше да означава, че иска да приключи с нея бързо и безболезнено. Поръча си ром с пепси-кола и размени няколко думи с бармана Еди. Двамата с Едуард не подхванаха разговор. Той просто я гледаше как отпива от питието си, и тогава тя разбра.

— Е, последната ни среща ли е тази? — запита. — Затова ли искаше да ме видиш? — Опитваше се да говори ако не весело, то поне спокойно, но сърцето й бе натежало. И не само сърцето й, а цялото й тяло. Беше като упоена.

— Съжалявам — каза той.

— Разбирам — каза тя, опитвайки се да остане спокойна. — Е, не мога да кажа, че е шок. Обикновено, когато съпругата разбере за връзката на мъжа си, това не вещае нищо добро за любовницата.

— Не е само това — каза той. — Помниш ли, казах ти за експерименталното лекарство, което тя приема. Е, изглежда, че то действа.

Анджи беше изумена.

— О! Това е… това е…

— Удивително. Да, знам. — На лицето му се изписа усмивка на безпомощност. — Признавам, в началото и аз не бях оптимистично настроен. Надявах се, разбира се… Човек никога не губи надежда. Но знаех, че шансовете са малки.

Анджи не знаеше какво да каже. Мина известно време, преди в главата й да се оформи свързана мисъл.

— Е, новините са добри — каза най-после. — Възможно най-добрите. Щастлива съм за вас двамата. — Беше искрена. Не можеше да гледа по друг начин на това, че един човешки живот бе спасен, че децата на Камил няма да останат без майка. „Дори това да е краят за мен.“ — Неискрено ли звучи от устата на жената, която спи със съпруга й?

— Не — каза той. Беше разбрал.

Усмивката му се стопи.

— Анджи, аз…

— Постъпваш правилно — прекъсна го тя, защото знаеше какво ще каже. — Нека признаем, не си от съпрузите, които мамят жените си. Просто, съвсем случайно пътищата ни се пресякоха.

В бара отекнаха радостни възгласи, защото беше отбелязана точка. Привържениците на съответния отбор започнаха да удрят ритмично по масата с юмруци. Всеки удар се забиваше в стомаха на Анджи. Едуард взе ръката й.

— Не мога да я оставя — каза. — Не и след всичко, което преживя.

Тя кимна.

— Разбира се. Тя е твоя съпруга. — Знаеше, че не само не може да я изостави. Той обичаше Камил. Тя беше майка на децата му.

Едуард хвана главата си в ръце. Ако Анджи не бе така натъжена, щеше да се усмихне на картината, която той представляваше. Но не. Това бе мъжът, когото обичаше, единственият мъж, когото някога бе обичала, и щеше да го изгуби. Мястото му не беше при нея, а при съпругата и децата му.

Той вдигна глава и тя видя колко е уверен.

— Анджи, само ако знаеш какво бяха за мен тези няколко месеца. Колко много означаваше за мен! — Разпери ръце в безпомощен жест, като че ли не можеше да намери думи. — Ти бе единственото, което ме спираше да не потъна в отчаянието.

— Радвам се, че успях да помогна — каза тя горчиво.

— Знаеш, че не исках да стане така — каза той с измъчено изражение.

— А как? — запита тя. Искаше да чуе думите „обичам те“, макар да знаеше, че само щяха да й причинят още болка. Но той само поклати глава със съжаление.

— Не мога да я изоставя. Не сега. Дължа й прекалено много.

Егоистичната част от Анджи искаше да заплаче. „А аз?“ Но знаеше отговора — не й дължеше нищо. Беше влязла в живота му с широко отворени очи. Майка й, както и всеки друг, както и психиатърът, от когото щеше да има нужда, когато това приключеше, щеше да й каже, че не е трябвало да се впуска в тази връзка. Иронията бе в това, че дори да не беше предпочел Камил пред нея, нямаше да се получи. Защото тогава нямаше да е мъжът, когото обичаше.

Изпи питието си и отмести празната чаша.

— В такъв случай, желая ти всичко добро. Искрено. Заслужаваш го след онова, през което премина. Сега си отивам у дома, където ще мога да се напия на спокойствие и да се отдам на самосъжаление. Така че, ако ме извиниш…

Слезе от столчето, но коленете й се огънаха и щеше да падне, ако Едуард не я беше хванал. Стискаше ръката й малко над лакътя и не отделяше поглед от лицето й. Шумът в бара странно утихна. В този миг бяха само двамата — двама души, на които е много трудно да се разделят.

— Позволи ми поне да те изпратя до дома ти — каза той.

— Не, добре съм. — Не бе така. — Ще взема такси.

Бяха принудени да се приближат още повече един към друг, когато край тях мина едър мъж, понесъл халби бира в двете си ръце. Анджи усети топлината, която се излъчваше от тялото на Едуард, долови мириса му и си спомни за споделената интимност. Затвори очи за миг, наслади се на близостта му и направи крачка назад. Настъпи някого и чу тиха ругатня. После си запробива път през тълпата с наведена глава.

Излезе навън и вдиша жадно въздуха като давещ се, току-що издърпан на брега. Хвърли поглед през рамо, почти очаквайки да го види след себе си, но него го нямаше. Не знаеше дали да изпитва облекчение, или разочарование. Беше стигнала до ъгъла и се канеше да се качи в таксито, когато Едуард се появи на тротоара.

— Анджи, чакай! — извика, замаха с ръце, за да привлече вниманието й, и се втурна към нея.

Тя спря, хванала дръжката на вратата, за да не помисли шофьорът на таксито, че е променила решението си. Той се изравни с нея и докосна ръката й.

— Отиди си у дома, Едуард. Отиди при съпругата и децата си. — Влезе в таксито и затвори вратата. Не погледна назад. Ако го беше направила, щеше да види самотна фигура, нещастна като самата нея.

Глава 21

Беше 12:30 на обяд, третият вторник на октомври, и Едуард току-що бе изпратил и последния от сутрешните си пациенти. Позвъни секретарката му.

— Съпругата ви е тук — каза Роузи. Той смръщи вежди. Имаше ли среща за обяд с Камил? Ако беше така, бе забравил. И нищо чудно — бе така затрупан с работа напоследък…

Камил влезе забързано миг по-късно и внесе със себе си мириса на есенни листа и влага. Все още беше прекалено слаба, но беше сложила няколко килограма, а бузите й бяха леко поруменели. И най-вече, на лицето й вече не беше изписано тъжно примирение.

— Обадих се по-рано и Роузи каза, че имаш време до следващия си пациент, затова реших да те заведа на обяд — каза тя.

— А! — възкликна той. — А аз се чувствах като лошия съпруг, защото съм забравил, че имаме среща.

— Не си. Исках да те изненадам. — Тя се усмихна, оправи възела на вратовръзката му — един от милите жестове, които оставаха незабелязани в миналото, но сега извикваха болезнено свиване в гърлото.

— Най-доброто предложение, което ми е правено за целия ден. — Усмихна се, но усмивката му изглеждаше малко изкуствена.

Нейната усмивка се стопи на лицето й се изписа тревога.

— Нямаш други планове, надявам се?

— Не — каза той. — Целият съм твой.

Роузи им махна за довиждане, като минаха покрай нея на път за асансьорите.

— Забавлявайте се! — извика след тях.

Камил погледна Едуард с весели пламъчета в очите.

Излязоха отвън и той спря такси на ъгъла на „Бродуей“ и „Форт Уошингтън“, а след десет минути слязоха пред хотел „Уейлс“ на „Медисън авеню“, близо до Деветдесет и втора улица.

— Мислех, че ще ме заведеш на обяд — каза той и я погледна озадачено, когато минаха през стъклените врати и влязоха във фоайето. Хотелът нямаше ресторант.

— Никога ли не си чувал за обслужване по стаите? — отговори тя и изви вежди в дъга.

— Запазила си стая? — запита изненадано той.

Тя кимна. Изглеждаше доволна от себе си. После се наведе към него и прошепна:

— Имат и дневни цени.

Едуард усети как се напряга. Имаше време, когато нищо не би му донесло по-голямо удоволствие от следобед, посветен на близостта със съпругата му, но не бяха правили секс от толкова дълго. Твърде много неща се бяха случили. Представи си Анджи гола на шоколадовия диван в дневната, свела съблазнително клепачи и извила устни в усмивка.

До съвсем скоро фантазиите му се бяха въртели предимно около съпругата му. Мислеше за Камил, когато лежеше нощем в леглото и не можеше да заспи, копнеещ за ръката й върху бедрото си. Едва когато срещна Анджи, разбра колко му е липсвала такава близост. Не само заради секса, но и заради интимността, която бе споделял със съпругата си. Беше взел това, което Анджи му даваше. Да, Господ да му бе на помощ, беше го взел.

И ето, че сега Камил искаше да си върнат загубеното.

Влязоха в стаята и той видя, че всичко е подготвено. Бутилка шампанско се изстудяваше в кофичката, на масата имаше чиния със сандвичи и друга с ягоди, потопени в шоколад. Ваза с червени рози на нощното шкафче. Камил бе подредила всичко внимателно до последния детайл. Сега бе негов ред. Взе я в прегръдките си и я целуна.

— По-добре е от всеки ресторант.

— Резервирах стаята за семейство, но мъжът зад рецепцията ми хвърли странен поглед — каза тя. — Предполагам, че няма много възрастни семейни двойки, които да имат нужда от стая през деня. — Камил го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Познатата й миризма бе балсам за опънатите му нерви. Беше все още слаба, почти безтегловна, но му беше като опора. Върхът на главата й стигаше до брадичката му — за разлика от Анджи, която бе толкова ниска, че трябваше да се повдига на пръсти, за да го целуне. Затвори очи и се застави да прогони образа на Анджи.

Съблякоха се и легнаха под завивките. Отначало бяха колебливи, после Камил постепенно започна да отвръща на докосванията му и нежния натиск на устните му. Целуваше я по цялото тяло и всяка целувка беше като обещание за още. „Мога. Ще го направя. Трябва.“ Камил сигурно се досещаше, че той все още има чувства към Анджи, но вероятно никога нямаше да разговарят за това.

После влезе в нея и все едно нищо не се беше променило. Познатите движения и ритъм. Стискаше по същия начин хълбоците му, докато се носеше към оргазма си. Сладките и мили звуци, които издаваше. Всичко това бе настояще, но също така — ехо от миналото.

Докато след това лежаха прегърнати, той се питаше дали и тя мисли за същото като него — кога за последен път бе лежал така с Анджи. Дори да беше така, тя не каза, нито намекна нещо. Беше достатъчно умна, за да знае, че е по-добре да мълчи. Най-после тя се размърда и каза:

— А ти очакваше обяд. Сигурно умираш от глад.

Той се усмихна.

— Да. Ако целта ти беше да провокираш апетита ми, успя.

Тя седна и се загърна в хотелския халат.

— Защо не си хапнеш от това, което е на масата, докато си взема душ.

Разговаряха лесно заради годините близост, но и предпазливо. Дали това бе ново начало, или просто рутина? Беше ли възможно да започнат отначало след всичко, което бяха преживели? „Полека, момче“, напомни си той. Стъпка по стъпка. Стана и отвори шампанското.

Но докато вдигаха тост за бъдещето, мислите му бяха при друга.

 

 

Като се прибра, Камил завари съобщение от баща си на телефонния секретар. Помисли си, че е типично за него. Всеки друг щеше да й звънне на мобилния, но Лари беше старомоден. Тя не се забави, а му се обади веднага. Баща й имаше своите недостатъци, но се стараеше и това трябваше да му се признае. След като му бе казала добрите новини, той не се беше отдръпнал, както тя очакваше. Продължи да полага усилия. И макар че опитите му често бяха тромави, тя оценяваше упоритостта му.

— Здравей, татко. Удобен ли е моментът? — каза, след като той вдигна слушалката.

— Да. Току-що изхвърлих боклука.

Тя веднага стана подозрителна. Той се беше запъхтял, а откога изхвърлянето на боклука бе равносилно на маратон? Дали нямаше здравословен проблем, който криеше от нея?

— Добре ли си, татко? — запита.

— Аз? Никога не съм бил по-добре — каза той малко прекалено бързо. — Ти как си?

— Добре съм! — Беше прекрасно, че можеше да го каже.

— Храниш ли се? Почиваш ли достатъчно?

Като че ли беше бременна или се възстановяваше след грип. Тя се усмихна и прилежно отговори:

— Да, татко. Ям грах и моркови и спя по осем часа. — Тромавите му опити да проявява бащинска загриженост вече не я дразнеха. Спомни си реакцията му, когато му съобщи, че е в ремисия. Никога нямаше да забрави истинската му радост. Той се беше разплакал от облекчение. — Обаждаш се, за да разбереш как съм или има и нещо друго?

Той се поколеба и прочисти гърлото си.

— Да, ами… аз, хм, имам новини. Седнала ли си? — Камил се напрегна и мислено започна да прехвърля всички неприятни възможности. За части от секундата му приписа какви ли не болести, а после се сети, че новините могат да бъдат и добри. — Помниш ли, казах ти, че никога няма да се оженя повторно? Е, грешал съм. Старецът ще пробва отново.

— Сериозно? Не се ли шегуваш? — запита тя, когато възвърна разсъдъка си. Ако й беше клиент, щеше да го поздрави. А сега се питаше коя ли е натрапничката.

— Ако е шега, тя е против мен — каза Лари. — Не го предвидих. Не знаех, че човек може да се влюби и на моята възраст. Но, предполагам, че за любовта няма граници.

— Ами… хм, поздравления, татко — успя най-после да каже. — Коя е щастливата дама?

— Казва се Лилиън. Лилиън Деслър. — Лари я запозна с най-важните подробности. Лилиън била вдовица от Бостън. Изгубила съпруга си преди четири години. Имала две пораснали вече дъщери, едната от които била медицинска сестра, а другата — майка и домакиня. Имала и внучета. — Страх от една жена е, ще я харесаш. Няма търпение да се запознае с теб и сестра ти.

Вместо да отговори нещо мило, Камил запита направо:

— Сигурен ли си, че не прибързваш, татко? Не ми се струва, че се познавате отдавна. — Лилиън се бе преместила в селището едва преди шест месеца.

— Няма време за губене, когато си на моята възраст — напомни й той. Чу шум на заден фон и го определи като от работещ душ. Изведнъж разбра защо бе останал без дъх. „Правили са секс.“ О, господи. Имаше и по-възрастни клиенти и вярваше, че човек може да се влюби и на стари години, но беше различно, когато ставаше въпрос за баща й. Също така усети по-остро собствената си самота. Днешната романтична среща с Едуард бе прекрасна, но не бе това, което беше очаквала. Той беше положил усилия, но се виждаше, че сърцето му е другаде.

„Той мислеше за нея.“

— Определихте ли датата? — запита.

— Мислим да е през март, когато децата са във ваканция. Имате ли планове за тогава с Едуард?

— Не още. — До скоро не можеше да става и въпрос да пътуват. Сега можеше да гледа напред към бъдещето, но се намираше на хлъзгава почва с Едуард. — А удобно ли е за Холи?

— Още не съм го обсъдил с нея. Исках първо да говоря с теб. — Камил беше изненадана и трогната. Споделяше новината с нея — и това бе нещо.

— Е — каза, — съмнявам се да има планове. Ще бъде прекалено заета с бебето.

— Нямам търпение да видя новото си внуче — каза баща й, — така че ще дойда по-скоро, отколкото очаквате. Ще бъдем двамата с Лил, за да се запознаете с нея — с един куршум, два заека. — Камил си помисли, че метафората не е много удачна.

— Кога? — Долови тревожната нотка в гласа си и прехапа устни.

— След три седмици. Мисля, че терминът на Холи беше тогава.

Трябваше да се бори за здравето си, за разклатения си брак и да се подготви за раждането на бебето на Холи. Как щеше да се справи и с посещението на баща си? Но разбираше неговото старание, затова каза:

— Страхотно. Очаквам ви с нетърпение.

„Как бих могла да му откажа?“, помисли. Животът е толкова кратък. До скоро бе изправена пред смъртта, а днес се беше вкопчила в живота. Всеки ден бе подарък, всеки миг — благословия. Трябваше да празнува, а не да търси недостатъци у хората.

— Мамо?

Камил вдигна поглед и видя Кира, застанала на прага все още в училищната униформа. Досега се беше гримирала — имаше разрешение да експериментира в дома си — и около очите й имаше размазан грим, бузите й бяха розови от ружа и изглеждаше с години по-голяма. Камил вече не се противопоставяше на желанията, съпътстващи растежа на дъщеря си, най-после ги приемаше като нещо нормално. Щеше да бъде наоколо и да я наблюдава и само това имаше значение.

— Да, милата ми?

— Дядо Лари ли беше на телефона?

Камил кимна в отговор и придаде на лицето си подходящо изражение, за да съобщи новината.

— Има изненада за вас — каза. — Ще се жени.

Устата на Кира увисна.

— Няма начин!

— Има.

— Но той е стар!

Камил се усмихна на убедеността на дъщеря си, че любовта е само за младите. Кира щеше да бъде ужасена, ако знаеше какво бяха правили родителите й този следобед.

— Никога не си прекалено стар, за да се влюбиш. А и тя е мила — дядо ти със сигурност мисли така.

Последното очевидно нямаше тежест пред Кира.

— Ясно е, че ще се ожени за някоя, която му допада — каза тя. — Въпросът е дали ние ще я харесаме. — Имаше време, когато дядо им Лари бе само далечна и непозната фигура, и връзката му с жена нямаше да има значение. Но сега той беше част от живота им и Кира имаше причини да се тревожи за коя ще се ожени.

Камил въздъхна.

— Скоро ще разберем. Ще ни дойдат на гости след няколко седмици.

Кира прекоси стаята и разпръсна някакъв цветен аромат. Седна на дивана до Камил.

— Мамо, ти нямаш ли проблеми с това, че ще заеме мястото на майка ти? — запита с гласа на малко момиченце.

— Никой никога не може да заеме мястото на майка ми — каза. — Но искам дядо ви да е щастлив.

Дъщеря й направи нещо, което я изненада — прегърна я. Кира беше на възраст, когато проявите на обич биваха изхвърляни като омалелите бебешки пижами, витамините „Флинтстоун“ и приказките за лека нощ. Затова Камил бе по-силно трогната от обикновено. Кира сгуши глава на рамото й и прошепна:

— Никой не може да заеме и твоето място, мамо.

— Добре — каза Камил, — защото никъде няма да ходя.

— Знам. Просто… — Кира наклони глава и я погледна. — Страхувах се, че ще умреш.

Камил изпита мъка. Съжаляваше, че на Кира и Зак се наложи да пораснат по-бързо от връстниците си. В същото време изпитваше огромно облекчение, знаейки, че този страх е неоснователен. Вече никога нямаше да приема здравето си за даденост, щеше да се грижи за себе си. Но, слава богу, Дамоклевият меч вече не беше надвиснал над главата й.

— Знам, милата ми — каза. — Но това е вече зад нас. Няма да умра. Надявам се, че няма да е скоро. — Прегърна дъщеря си, вдъхна мириса й — на шампоан „Пантен“ и някакъв дезодорант. — Как бих могла да оставя теб и Зак?

— Също и татко — каза Кира.

— Да, също и татко ви — съгласи се Камил.

Глава 22

О, изобилието от дни! За Камил всеки нов ден бе като коледна утрин, всеки час — подарък, който чакаше да бъде разопакован. Намираше огромно удоволствие и в най-обикновените занимания — да пие сутрешното си кафе, докато гледа изгрева на слънцето, да бъбри с Дара в началото на всеки работен ден, да се разхожда из града. И най-много се радваше на времето, което прекарваше с децата си. Обичаше да са с нея в кухнята, докато приготвяше вечерята, да ги извежда да пазаруват или да ги води в любимия им ресторант, да им помага с домашните задачи, да играе разни игри с тях. Дори уикендите в Саутхемптън, които някога я уморяваха, сега й носеха радост.

Отношенията й с Едуард бяха напрегнати, но и в тях имаха напредък. Излизаха като на срещи. Той я водеше в романтични ресторанти. Държаха се за ръце в киното. Веднъж й бе изпратил цветя без повод. На картичката пишеше: „Мисля за теб“. На последната месечна среща, когато една от жените каза, че й е драго да види двама души толкова дълго време предани един на друг като тях, Камил се усмихна и кимна, сякаш нищо не помрачаваше истината в думите й. Онази вечер бе горда да види съпруга си да произнася реч на подиума. Леките бръчки по лицето и посивяващите слепоочия му придаваха още по-благороден вид… И все пак…

Нещо липсваше. Усещаше го болезнено. Нещо в отношенията им беше изгубено завинаги. Напомняше си, че трябва да бъде търпелива. Счупеното има нужда от време, за да зарасне. И особено ако става въпрос за брак. После улавяше тъжното изражение на съпруга си и знаеше, че мисли за нея. И всеки път сякаш забиваха нож в сърцето й.

„Ние още се обичаме.“ Повтаряше си тези думи като мантра и се надяваше искрата помежду им да припламне отново.

Баща й и годеницата му пристигнаха през първата седмица на ноември, както беше планирано, макар че бебето още не се беше родило — Холи просрочваше термина си с цяла седмица. Лари й се обади веднага, след като се регистрираха в хотела. Камил ги покани на вечеря и им каза да дойдат рано, тъй като нямаше търпение да се запознае с Лилиън. И те дойдоха след час, Лари беше елегантен, както винаги, а в очите му светеше ново пламъче, което, без съмнение, беше заради жената до него.

— Здравей, татко! Радвам се да те видя — поздрави го Камил, преди да се обърне към нея. — А ти трябва да си Лилиън. Здравей, аз съм Камил. — Първото, което й направи впечатление, беше колко висока е Лилиън. Не приличаше на нито една от жените в селището, където живееше баща й, които до една бяха или блондинки, или брюнетки, слагаха прекалено много грим и тежки бижута и носеха ярки дрехи. Лилиън не боядисваше косата си, беше облечена семпло и с вкус. Не беше гримирана, а единственото й бижу беше сребърната гривна, която допълваше сребристите нишки в косата й.

— Мила моя, не мога да ти кажа колко нямах търпение да се запозная с теб. — Лилиън взе дланта й в своите. Сините й очи блестяха. — Баща ти ми е разказвал толкова много за теб и виждам, че не се е хвалил напразно. Така прекрасна си, както каза той.

Камил, която не бе свикнала баща й да я хвали, побърза да смени темата.

— Татко ми каза, че имаш две дъщери.

— Да. Сузи и Сиси. Ще се срещнете с тях, когато дойдете за сватбата.

— Нямам търпение — каза Камил и се надяваше, че звучи искрено.

— Надявам се, че и децата ти ще дойдат? — Камил измърмори нещо в знак на съгласие и Лилиън доби доволен вид. — Чудесно! Не знам дали баща ти ти е казал, но Сиси има дъщеря на същата възраст като твоята, а момчето на Сузи е само с година по-малко от сина ти. Мисля, че ще се разбират прекрасно. Което ще остави достатъчно свободно време на нас, дамите, да си побъбрим на воля. — Обърна се към Лари. — Не изключвам и теб, мили. Но съм сигурна, че с момчетата ще намерите как да се забавлявате.

Старият Лари щеше да се хване за всяко извинение да се отърве от женската компания. Новият Лари се престори на наранен.

— Щом трябва. Знам кога не съм желан. — Тръгна редом с Камил към дневната. — Как се държи сестра ти? — запита.

— Склонна е към избухвания. Държи се така, сякаш майката природа я е наказала с бременността. — Погледът й се спря на снимките в рамки на полицата над камината. На една от тях се виждаше шестнайсетгодишната Холи, облечена за бал в гимназията. — Не се справя добре, когато е принудена да стои затворена. Тя… е, ще видиш, когато се срещнете.

Лилиън разгледа всички снимки, като не скри възхищението си колко са красиви децата на Камил и каква прекрасна двойка са с Едуард. Намигна: „Не сме ли щастливи, че имаме толкова красиви мъже!“. Любува се и на картината, която висеше над камината, рисувана от бивш клиент на Камил, известен художник.

— Лилиън също рисува — каза с гордост Лари, след като Камил им разказа историята на картината.

— Престани, Лари — предупреди го Лилиън, — мисля, че се разбрахме да не ми правиш реклама. — Обърна се към Камил с усмивка. — Едва ли мога да се нарека художничка. Рисуването ми е само хоби.

— Скромна е — каза Лари. — Картините й са на изложбата в центъра. И дори продаде няколко.

Лилиън се усмихна и поклати глава.

— Две, за да бъдем по-точни, без да броим онази, която баща ви купи — каза. — Но достатъчно сме говорили за мен. Искам да науча всичко за теб, мила моя. Заинтригува ме професията ти. Надявам се да споделиш някои от тайните си.

На светлината, която струеше през прозореца, Камил виждаше, че Лилиън не си е правила пластични операции. И нямаше нужда. Имаше крехки кости, бръчките не бяха променили контурите на лицето й — бяха като леки пукнатини по скъпа порцеланова ваза. Дори тези около очите й не я състаряваха. Остаряваше красиво.

— Не е така лесно, както изглежда — каза Камил. — Дори когато си изкарваш прехраната с това, понякога можеш да сбъркаш. — Каза го с мисъл за Кат Фишър и Стивън Реслър и се запита дали бяха послушали съвета й. Кат й беше написала кратък имейл, в който не споменаваше нищо по въпроса, а със Стивън не се беше чувала от последния им разговор. — Но вие двамата с татко сте доказателство, че не всички имат нужда от помощ. Понякога човек просто е с късмет.

Лилиън хвана Лари за ръка.

— Късметът няма нищо общо с това. Баща ти е много настоятелен човек.

Настоятелен? Мъжът, чиято дъщеря трябваше да се окаже на прага на смъртта, за да й обърне внимание? Камил едва не се засмя на глас. Но вместо това, само се усмихна мило и каза:

— Е, мисля, че трябва да вдигнем тост за това. Защо не се настаните удобно, докато донеса шампанското?

Не се стараеше да бъде добрата домакиня, но искаше да опознае Лилиън, да види тази друга страна на баща си. Лилиън се извини и отиде да се измие, а Лари отиде с Камил в кухнята. Веднага се виждаше, че няма търпение да узнае какво мисли тя за Лилиън. Нямаше да запита, не беше в характера му, затова тя побърза да успокои тревогите му.

— Прекрасна е, татко. Справил си се добре.

Той, изглежда, изпита облекчение.

Камил се протегна, за да свали чашите за шампанско, които се намираха на високия рафт над съдомиялната машина, и забеляза, че са покрити с прах. Не ги използваха много често напоследък. Камил напълни мивката с топла вода и добави малко веро. Изми чашите, а баща й ги подсуши.

— Как са децата? — запита Лари.

Тя се усмихна.

— Растат прекалено бързо.

— Зак готви ли се за професионалната лига?

— Някой ден ще бъде готов, сигурна съм. Чакай да видиш колко по-добър е станал.

— Браво на моето момче — поклати доволен глава Лари. Не мислиш ли, че е време да започне да взема уроци?

— Предполагам. Но не живеем близо до голф игрище.

— Може да се намери начин — каза баща й. Изражението му й подсказваше, че обмисля въпроса от известно време. — Приятелят ми Боб Мейс… Помниш ли го? Ръководи голфа за деца в стария ми клуб. Говорих с него за Зак. Дъщерята на Боб живее в града и може да го води до там през уикендите. Естествено, ще платя за уроците. Мислех си, тъй като Коледа е доста далеч…

Тя го изгледа.

— Татко. Трябва да престанеш да ги засипваш с подаръци. Мисля, че Зак вече има всички видеоигри, които са на пазара. А на тази възраст Кира няма нужда от истински перли. Сериозно, разглезваш ги.

— А за какво са внуците, ако не да се глезят? — каза той и махна с ръка.

Тя знаеше защо се получава така — той се стараеше да компенсира липсата на интерес в миналото. Не можеше да го обвинява, че се опитва, макар да полагаше прекомерни усилия.

— Е, ще можеш да обсъдиш въпроса със Зак, когато си дойде — каза омекнала. Зак беше на тренировка по футбол. Камил беше уредила майката на друго момче да ги вземе и двамата и да доведе Зак у дома.

Лари се усмихна лъчезарно, а после, сякаш не искаше да насилва късмета си, смени темата.

— Ако нямате други планове за празниците, защо не ни погостувате? Двамата с Лил ще се грижим за децата, а вие с Едуард ще можете да се порадвате на свободата си.

Тя се почувства неудобно, питайки се за какво ли ще използват тази свобода.

— Благодаря, татко, предложението е много мило, но не виждам как ще се изпълни. Най-заета съм по време на празниците.

— Защо? — запита той.

Тя подреди чистите чаши върху поднос и извади шампанското от хладилника.

— Е — каза, — защото никой не иска да бъде сам на трапезата. Всички търсят партньор. Празниците ги настройват сантиментално, правят ги податливи на домашния уют и искат да си го осигурят, пък било то и за една вечер.

Ужаси се, защото и нейните очи се изпълниха със сълзи. Извърна се, за да не ги види баща й, но той вероятно бе доловил тъжната нотка в гласа й. Усети ръката му на рамото си.

— Какво има, Кам? Не си…? — Не довърши изречението, но на лицето му беше изписана тревога, която казваше всичко. Безпокоеше се за здравето й.

Тя побърза да го успокои.

— Добре съм. Разнежих се, като ви видях двамата с Лилиън.

Той кимна в знак, че разбира.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, тя не се кани да заеме мястото на майка ти.

— Не, не е това… — Камил преглътна, за да разсее буцата, заседнала в гърлото й. — Изглеждате толкова щастливи.

Той се усмихна.

— Защото сме. — После, като че ли усетил, че не става въпрос само за него и Лилиън, продължи: — Но в началото винаги е така. Ще бъдем чифт стари обувки, след като изминем няколко мили. Отношенията ни с майка ти невинаги бяха идеални, както помниш.

— Но се обичахте.

— Да, но като всяка двойка имахме своите добри и лоши моменти.

В този момент Лилиън дойде при тях. Камил наля шампанското. Вдигнаха чашите.

— За твое здраве! — каза Лари и се усмихна на Камил така, че й се доплака.

— За щастливата двойка — бе нейният тост.

 

 

Водите на Холи изтекоха във влака, докато преминаваха по моста Бруклин. Четиримата — Холи и Камил, Лари и Лилиън — се бяха срещнали за обяд в Сохо, а после Холи бе настояла да отидат всички в дома й, за да покаже детската стая на Лари и Лилиън. В метрото Камил и Холи, както обикновено, обсъждаха предимствата и недостатъците на Манхатън, когато Холи възкликна и погледна надолу, втренчила ужасено поглед в локвичката на пода.

— О, господи! От мен ли е?

— Няма откъде да дойде — отбеляза пълният плешив мъж, който седеше срещу тях.

До него седеше пълна жена, облечена в неподходящ за нея розов анцуг. Вероятно беше съпругата му, защото го смушка с лакът и каза:

— По дяволите, Били. Покажи малко уважение. Добре ли си, мила? Имаш ли вече болки?

— Болки? — повтори Холи, която сякаш не разбираше. — Мисля, че имам бебе.

— Не се ли шегуваш, Шерлок? — смотолеви слабичко момче с еднодневна брада.

Камил се постара да предотврати паниката, която се надигаше у Холи. Съблече пуловера си и попи, доколкото можа, петното по дънките на Холи. Когато вдигна поглед, видя Лари и Лилиън да си пробиват път към тях през тълпата. Лилиън постави длан на рамото на Холи и каза със спокоен майчински тон:

— Не се тревожи, мила, има много време. Ще успеем да стигнем до болницата. Първото дете обикновено не се ражда бързо. На колко време са контракциите?

— Не знам. — Холи изглеждаше по-скоро смутена, отколкото изпаднала в паника. — Боли ме гърбът, но реших, че е разтеглен мускул. Започна малко след обяда.

Лари извади сгъната носна кърпичка и я подаде на Холи. Тя поклати глава в отказ.

— Благодаря, татко, но не може да ми помогне.

— Не трябва ли да се обадим на лекаря? — Той хвърли тревожен поглед на Камил.

Тя беше една крачка пред него. Номерът на лекаря на Холи беше записан в бележника й. Както и този на Къртис в офиса му.

— Няма сигнал — заяви, втренчила недоумяващ поглед в мобилния си телефон. Трябваше да почакат до следващата спирка.

— Спрете влака! Спрете влака! — завика един бездомник.

Натисна бутона за вътрешна връзка. След минути вратата в другия край на вагона се отвори и се появи ченге. На лицето му имаше отегчено изражение, защото вероятно мислеше, че тревогата е фалшива. Едрият мъж в работен комбинезон посочи Холи.

— Ще ражда! Направете нещо!

Ченгето не знаеше какво да направи, тъй като не беше подготвен за подобни ситуации — очевидно те не бяха част от обучението му. Замръзна на място и втренчи поглед в Холи, като че ли беше подозрителен пакет, в който бе възможно да има бомба. Мина известно време, преди да дойде на себе си.

— Добре, сега всички се успокойте! — изгърмя гласът му. А на Холи каза внимателно: — Мадам, ще се обадя по радиото, за да са готови на следващата спирка. Ще ги накарам да изпратят линейка.

Холи изсъска на Камил:

— Чу ли го? Нарече ме „мадам“! Какво ли ще се случи после? Защо не ме предупреди за това?

— Никога не ми даде възможност — напомни й Камил.

— О, господи! — Холи направи гримаса и се хвана за корема. — Това определено не беше разтегнат мускул.

— Аз не успях да стигна до болницата, когато родих момиченцето си — намеси се в разговора блондинка в розова тениска с надпис: „По-секси съм от гаджето ти“. — Роди се на задната седалка на колата.

— Много ми помагате — смотолеви Холи.

Лилиън стисна рамото на Холи, а Лари беше силно пребледнял.

След цяла вечност, както им се стори, влакът спря на „Берген стрийт“, където ги посрещна жена полицай — латиноамериканка, за която Камил предположи, че е около четирийсетгодишна. Тя ги придружи до чакащата линейка, като държеше Холи под лакътя, сякаш бе малко дете, на което трябваше да помогне да пресече улицата.

— Не се тревожи, скъпа — каза. — Ще свърши още преди да си разбрала. Фасулска работа.

— Глупости — процеди през зъби Холи и се стегна, за да понесе поредната контракция.

Лилиън я милваше по гърба, докато болките траеха.

— Хубавото е — каза тя, — че когато поемеш бебето в ръцете си, болките ще са вече отминал спомен.

— Не и за мен — каза Лари. — Няма да забравя това, докато съм жив.

— Мъже — усмихна се с обич Лилиън и го хвана под ръка.

Изкачиха заедно стъпалата. Като излязоха от станцията на метрото, Холи спря и се преви на две. Изруга тихо. Поредната контракция. После, за голямо облекчение на всички, я настаниха в линейката. Камил, Лилиън и Лари я следваха с такси. След петнайсет минути бяха в болницата „Кингс Каунти“.

— Кажи на Къртис, че ще бъде мъртвец, ако не дойде веднага! — изръмжа Холи вече от носилката. Камил се бе обадила няколко пъти, но непрекъснато се свързваше с гласовата поща. Каза на Холи, че вероятно е на делова среща или води разговор, на което Холи отговори: — Пропусна първата част, така че ще е най-добре да дойде за втората.

Камил разбра, че няма смисъл да спори с нея. В момента Холи не можеше да чуе гласа на разума. Обеща, че ще доведе Къртис в болницата, та дори ако трябва с полицейски ескорт. Изпита облекчение, когато, минути след като носилката с Холи бе качена в асансьора, чу познатия звън на телефона си и видя името на Къртис на дисплея. „Слава богу!“

— Кажи й да почака малко, на път съм! — каза запъхтяно той. На заден фон се чуваха шумовете от уличното движение и тя си представи, че бърза по тротоара с надеждата да хване такси.

— Тя няма да избяга, повярвай ми — каза Камил.

След като затвори, звънна на Едуард. Обаждането остана без отговор. Опита в кабинета му.

— Здравей, скъпа. При него има пациент — информира я Роузи. — Може ли да почака, или да го повикам?

— Кажи му, че сестра ми ражда. В „Кингс Каунти“ сме.

Едуард й се обади след десет минути.

— Как е тя?

— Дотук всичко е добре. В момента я преглеждат. — Камил беше в коридора пред стаята на Холи. — Водите й изтекоха в метрото. Трябваше да видиш сцената.

Той се засмя.

— Съжалявам, че я пропуснах. Имате ли нужда от мен там?

— Не — каза тя. — Нахрани децата и се погрижи да си легнат навреме. Раждането може да отнеме няколко часа.

Затвори и отиде да види как е Холи. Лекарката, дребна индийка с властен вид, се представи като доктор Джаяраман.

— Всичко изглежда съвсем нормално — каза. — Разкритието е шест сантиметра, бебето е в добро положение. Не очаквам проблеми.

— Къде е моята лекарка? Искам моята лекарка! — викаше Холи като дете, заинатило се да получи сладолед.

Доктор Джаяраман я увери, че доктор Щайнберг е на път.

— Не се тревожете — каза. — В добри ръце сте, обещавам ви. — Усмихна се на Холи. Беше толкова млада, че приличаше на дете, което играе ролята на лекарка в училищна пиеса. Холи не изглеждаше убедена и за да се успокои, дори Камил трябваше да си помисли: „Четири години медицинско училище, две години стажантски стаж и две, може би три, години работа в болницата. Да, достатъчно опитна е да изроди бебе“.

— Да не се тревожа? Тя полудяла ли е? — каза Холи, след като лекарката излезе. — Чувствам се така, сякаш ме гази камион. Това не може да е нормално.

Камил й се усмихна.

— Добре дошла в чудния свят на раждането.

— Никой никога не ми е казвал, че ще е така.

— Просто не четеш дребния шрифт. Както и да е, вече няма връщане назад. — Камил седна в края на леглото и каза, вече по-нежно: — Искаш ли да масажирам гърба ти? Ще помогне ли?

— Ааааах… мммххх… — Лицето на Холи се изкриви от поредната контракция. Притисна колене към корема си и ги обгърна с ръце.

Лари хвана Лилиън за ръката и я задърпа към вратата.

— Ще бъдем в коридора, ако имате нужда от нас! — извика през рамо. Очевидно беше видял достатъчно за един ден.

Контракциите утихнаха. Холи легна по гръб и въздъхна. Беше запъхтяна като след дълго тичане.

След десет минути Къртис влетя в стаята като банков обирджия, преследван от полицията. Косата му беше разрошена, а вратовръзката му висеше накриво. Спря рязко, после седна в края на леглото и взе ръката на Холи.

— Добре ли си? А бебето? О, мили боже, това наистина ли се случва? — каза на пресекулки.

— Със сигурност се случва — каза Камил.

Лицето на Холи отново се изкриви, но този път от облекчение. Зарови лице в гърдите на Къртис и се отпусна в обятията му.

— Помислих, че няма да дойдеш — каза.

Той я погали по косата.

— Дойдох веднага, щом получих съобщението ти.

— Все още не сме избрали име — проплака тя в гънките на сакото му. Вдигна глава и каза на Камил:

— Къртис не хареса нито едно от избраните от мен.

— Няма да кръстим детето си на някоя умряла рок звезда! — Къртис беше категоричен.

Изражението на Холи изведнъж стана сериозно. Сграбчи реверите на сакото му.

— Чуй, искам да обещаеш, че ще се грижиш за бебето, ако нещо се случи с мен. Не искам детето ни да бъде сираче.

Къртис силно пребледня.

— О, господи, нещо… не е наред ли?

— Не я слушай. Добре е — увери го Камил.

Холи извика от болка при следващата контракция. Къртис я залюля нежно.

— Всичко е наред, мила. Шшш… Сега съм тук… И никъде няма да отида.

— Обещаваш ли? — прошепна тя.

— Обещавам.

— Никога няма да ме напуснеш?

— Никога.

Камил избра този момент да излезе. Спря се на прага и се обърна, за да ги погледне, както бяха така, прегърнати. За миг изпита ревност, после отиде да потърси Лари и Лилиън. Намери ги във фоайето в края на коридора. Бяха потънали в разговор и не я видяха. Тя остана настрани, защото не искаше да се натрапва. След малко Лари я забеляза и скочи на крака. На лицето му се изписа загриженост.

— Всичко наред ли е? Холи…?

— Добре е. Къртис е с нея.

— Бедната, сигурно си уморена. — Лилиън стана, прегърна Камил и я заведе до дивана. — Седни. Нека ти донеса чаша чай.

— Чаят ще ми дойде добре. — Камил наистина беше уморена. Искаше да отпусне глава на рамото на Лилиън, да почувства майчинска утеха. Което й напомни за децата… Вече сигурно си бяха у дома. Извади телефона си от чантата и набра номера на Кира.

Тя вдигна и забърбори оживено още преди Камил да е успяла да каже нещо.

— Добре ли е леля Холи? Не е ли родила още? О, мили боже! Не мога да повярвам, че пропускам всичко!

— Ще мине известно време, преди да се роди бебето — каза Камил.

— Може ли да дойда? Моля те, мамо! Мога да взема метрото.

— Аз също искам да дойда! — чу се Зак на заден фон.

— Няма какво да правите тук — каза твърдо Камил. — Не искам да се тревожа и за вас и да мисля как ли пътувате с метрото…

— Добре. Татко може да ни доведе.

Камил разбра, че е манипулирана, когато чу Кира да вика:

— Татко! Мама каза, че може!

Въздъхна и каза:

— Дайте ми баща си.

След половин час съпругът и децата й влязоха във фоайето. Кира кипеше от вълнение, а по лицето на Едуард бе изписано глупаво изражение. Зак като че ли се интересуваше повече от машината, отколкото от онова, което ставаше по-нататък в коридора. Камил целуна Едуард, даде дребни на Зак — сега не бе време за лекция за вредните храни и напитки — и успокои Кира, преди да се върне при Холи. Виковете на сестра й се чуваха чак до стаята на сестрите. Звучеше така, сякаш я убиват.

— Направи нещо! — извика панически Къртис, когато тя влезе в стаята.

Холи се мяташе като обезумяла. Камил се наведе, за да е сигурна, че е в полезрението й. Хвана я за раменете и я разтърси.

— Дишай! — нареди. — Хайде, както те учиха в курса. Дишай! Дръж се за мен! — И задиша ритмично, за да й покаже.

Холи последва примера й и задиша в такт с нея. Вдишване — издишване. Вдишване — издишване. Контракциите бяха станали по-чести и по-болезнени. Когато поредната затихна, тя се отпусна немощно, обляна в пот, на възглавницата. Задъхваше се. По челото й бяха залепнали мокри кичури коса.

— Няма ли почивка? — запита с дрезгав от викане глас.

— Страхувам се, че не. Но ти почти успя — отговори Камил.

Холи я изгледа гневно.

— Сигурно така говорят на затворниците, когато ги водят към бесилката.

— Хленченето няма да ти помогне.

— Говориш като учителка!

Точно тогава пристигна нейната лекарка. От кока на главата й се бяха изплъзнали няколко сиви кичура коса, а ниските й токчета тракаха по пода. Доктор Щайнберг сложи ръкавици и каза:

— Дай да погледна! — Прегледа Холи и обяви: — Осем сантиметра и половина. Към края си е. — И потупа коляното на Холи.

— Какво те забави толкова? — Холи беше изтощена.

— Трябваше да изродя друго бебе. Две, за да бъдем точни. Близнаци. — Доктор Щайнберг вдигна два пръста. — Смятай се за късметлийка, че раждаш само едно. Може да бъде и по-лошо.

— Кажи ми го, когато раждането свърши — изграчи Холи.

След трийсет минути откараха Холи в родилната зала.

По план трябваше да роди естествено и в стаята си, но след кратка консултация с доктор Джаяраман, която бе забелязала леко неритмични сърдечни тонове на плода, доктор Щайнберг реши да се подсигури.

Камил и Къртис облякоха хирургически престилки. Холи, която от болка не съзнаваше почти нищо около себе си, знаеше едно — искаше и двамата да са до нея. Стискаше ръката на Камил така, че би могла да й счупи костите, а Къртис държеше другата й ръка. Тя ту го ругаеше, задето й е причинил това, ту търсеше утеха в него. Къртис не трепваше. Беше като скала, опора за майката на детето си.

— Добре, напъни сега, Холи — каза доктор Щайнберг.

Холи се подчини, като извика силно. Къртис трепна, но се овладя.

— Справяш се чудесно, бейби! Продължавай да напъваш! Виждам главичката. Почти е излязло! — говореше й той.

Холи напъваше, ругаеше и викаше. След още няколко напъвания се показа главичката с набръчканото личице. Камил виждаше всичко в огледалото над главите им. След това се показа и малкото телце, изцапано с кръв и околоплодни води. Камил изпусна дълбока въздишка. Изпита такова огромно облекчение, сякаш бебето излизаше от нея, а не от Холи.

— Момиче! — извика доктор Щайнберг, а тъмните й очи блестяха над маската. Обърна се към Камил и Къртис с бебето в ръце. — Кой от вас иска да го поеме?

Къртис погледна Камил, но тя отстъпи встрани и кимна на Къртис. Минути по-късно, Холи седеше в леглото и държеше новородената си дъщеря в ръце, а Къртис стоеше до тях и по бузите му се стичаха сълзи. И двамата имаха такъв вид, че Камил не трябваше да се тревожи дали той ще спази обещанието си към нея. Тя отиде при останалите във фоайето.

— Трябва да разочаровам онези от вас, които са очаквали момче — каза и се усмихна щастливо. — Момиче е.

Лари издиша шумно. Лилиън попи сълзите в крайчетата на очите си с носната му кърпичка. Едуард също се отпусна видимо, а Кира започна да изпраща съобщения на приятелките си. Само Зак изглеждаше нещастен и озадачен. Беше се надявал бебето да е момче. От негова гледна точка, друго момиче в семейството не беше повод за празнуване.

— И двете ли са добре? — Едуард се изправи и отиде при Камил. Изглеждаше уморен. Беше го виждала така уморен преди доста време — в студентските години, когато по цяла нощ учеше за изпити. Лицето му беше пребледняло, очите — подпухнали. Тя знаеше, че той не спи добре напоследък. Последната седмица се беше събуждала няколко пъти посред нощ от тракането по клавишите на клавиатурата в кабинета му.

— Да — отговори. — Холи е на седмото небе от радост, а детето си има по десет пръстчета на ръцете и краката. А моите са така схванати, че ще ми трябва време да ги раздвижа.

Той се засмя, взе ръката й и целуна пръстите й един по един. Радостта й внезапно премина и сърцето й натежа. Беше се родило бебе — какво по-голямо щастие от това — а тя изведнъж се почувства ограбена. Заради Едуард. Той се усмихваше, но очите му бяха тъжни.

Лари и Лилиън заведоха децата да видят бебето. Камил се отпусна уморено на дивана, а Едуард седна до нея. Прегърна я и тя с въздишка отпусна глава на рамото му. Той винаги беше скалата, за която тя се хващаше по време на буря, но дали сега това беше достатъчно?

 

 

Пътуваха към къщи, когато заваля. Едрите дъждовни капки удряха тежко по предното стъкло и бързо се превръщаха в потоци. Камил надникна през прозореца, докато преминаваха по моста Бруклин, където автомобилите бяха броня до броня. Върховете на небостъргачите се губеха в тъмните зловещи облаци. Изтрещя гръмотевица, последвана от ярка светкавица. Камил отбеляза:

— Подходящ финал за деня.

Оставиха Лари и Лилиън в хотела им на „Амстердам авеню“. Децата пожелаха да останат с тях. Лари обеща да ги върне в дома им веднага, щом ги нахрани. Нямаха приготвена вечеря, а всички умираха от глад. Лари им каза, че могат да си поръчат всичко, с което обслужването по стаите разполага — нещо, което Зак сметна за върховен лукс.

Когато Едуард и Камил вкараха колата в гаража, дъждът, който бе намалял малко, се усили отново. Те се втурнаха към входната врата на сградата, като проклинаха факта, че никой от тях не бе взел чадър.

— Напомни ми следващия път, когато излизам, да се съобразя с прогнозата за времето — каза Едуард, докато отръскваше капките дъжд от сакото си.

— Но те казаха, че има възможност за дъжд. Хубава възможност. — Тя поклати глава и капчиците се разхвърчаха от мократа й коса. Бяха се подслонили в най-близкия вход. Табелата указваше, че тук е жилището на доктор Карл Бронщайн.

— Няма изгледи да спре — надникна изпод стряхата Едуард.

— Трябваше да взема чадър — каза тя за трети път.

Той се обърна към нея и се усмихна.

— Трябваше да мислиш за други неща.

Тя въздъхна.

— Какъв ден! Не ме разбирай погрешно. Много обичам сестра си, но тя се държа така, сякаш е единствената жена на земята, която ражда. Макар че историята си я бива и вероятно някой ден ще я разказва на внуците си.

Спомни си как Едуард държеше току-що родената Кира. На лицето му бе изписана безкрайна нежност, докато гледаше малкото чудо, което бяха създали. Беше й казал със сълзи в очите: „Знаеш ли колко много те обичам? Имаш ли някаква представа?“.

Дали можеше да й каже същото сега? Сърцето й прескочи удар.

— Доста вода изтече, откакто се родиха нашите деца — каза.

— Но поне сме запазили чувството си за хумор — отвърна той.

— Което е хубаво, защото ми помага винаги във време на криза. — Загледа жената, която минаваше покрай тях, като внимателно заобикаляше локвите, стиснала здраво чадъра. — Да видим. Току-що в рода ни имаше епическо раждане, а в момента се намираме в библейски потоп. Какво ли ще дойде после?

Той не отговори и тя го погледна. Беше потънал в мислите си и гледаше напред, без нищо да вижда. Очевидно беше, че нещо му тежи, и тя имаше доста добра представа какво е. Почувства мъка и съжаление.

— О, Едуард, забърках истинска каша, нали? — каза толкова тихо, все едно говореше на себе си. Но той се обърна и я погледна. И, да, лицето му промени изражението си, сякаш внимателно подреждаше чертите, за да сглоби нейния образ. Вече не бе тъжно, макар да не бе и щастливо.

— Постъпи, както смяташе за добре — каза той. Гласът му бе нежен и точно това я натъжи. Той щеше винаги да се грижи за нея — дори сега, когато тя вече нямаше нужда от грижи. Щеше да плати със собственото си щастие.

— И сега ти си нещастен заради действията ми. — Ето, каза го. Част от нея искаше да върне думите назад, но знаеше, че ако не се изправи срещу това сега, едва ли щеше да го направи по-късно и така двамата щяха да продължават просто да съществуват. Не можеше да го позволи — не и след всичко, през което бяха преминали, и заради всичко, което означаваха един за друг. Помисли си: „Уморих се да се преструвам, че всичко ще бъде наред, просто защото няма да умра“.

Но Едуард очевидно не беше готов да говорят за това.

— Казвал ли съм, че съм нещастен? — В гласа му се прокрадна особена нотка.

— Не, но е очевидно. Поне за мен.

— Случва се. Ще го преодолея.

— От устата ти звучи така, сякаш става въпрос за задължение.

Той повдигна вежда.

— Така ли? Или ти го интерпретираш така?

Камил затвори очи. Напоследък винаги беше така, когато спореха. Никога нищо не решаваха, а само подсилваха гнева и разочарованието си. Защото никога не стигаха до същността на нещата.

В отчаянието си тя хвана реверите на сакото му. Кръвта нахлу в главата й.

— Тогава кажи, че ме обичаш! Кажи го, за да можем да продължим. Но трябва да е истина, в противен случай не се брои.

Той изглеждаше изненадан от избухването й. Тя винаги бе така внимателна и полагаше усилия да не се доближава до зейналата в краката им пропаст.

— Разбира се, че те обичам — каза предпазливо.

— Защо? Защото съм ти съпруга? — Пусна го и направи крачка назад, отпуснала ръце до тялото си.

— Господи, Камил! Какво искаш от мен?

— Знам, че ме обичаш достатъчно, за да останеш с мен. Вече го показа. — Сълзите напираха в очите й. — Искам да знам дали ме обичаш така, както обичаш нея?

Той трепна и тя разбра, че е засегнала чувствата му.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза студено.

— Защо, за да не ме нараниш ли? — Като че ли думите му можеха да я наранят повече от мислите й. „Мислиш, че не забелязвам колко си тъжен, когато смяташ, че не те наблюдавам? Дори когато се любим, ти не си изцяло при мен, умът ти е някъде другаде.“

— Тук съм, нали? Какво повече искаш? — каза той.

Камил усети как решимостта й бързо намалява, но знаеше, че трябва да се изяснят. Животът й не зависеше от това, но бракът й — да.

— Добре, ще го кажа по друг начин. — Пое си дълбоко дъх. — Да предположим, че бях умряла. И че ти беше свободен. Щеше ли в момента да си с нея?

Той не каза нищо. Не се налагаше. Точно тогава светкавица ги освети и за тези части от секундата тя видя отговора, изписан на лицето му. Разбра какво му е струвало да се раздели с Анджи и сякаш стрела прониза сърцето й. „Истината освобождава човека, помисли си. Но за какво, по-точно?“

Извърна поглед и загледа нещастно пешеходците, отчасти закрити от чадърите.

— Да, постъпих така, както смятах за най-добре — каза. — Но решавах с ума, а не със сърцето си. И защо беше всичко това? — Обърна се бавно с лице към него, приковала поглед в очите му. — Задавала съм си този въпрос хиляди пъти. И единственият отговор е следният: ако любовта ни беше силна както някога, щях ли да постъпя така? А ти щеше ли да се съгласиш? Щеше ли някой от нас да е съгласен да се раздели с другия, независимо по каква причина?

— Не съм преставал да те обичам — настоя той.

— Знам. Но не е същото, нали? Никога не беше същото, след като се разболях. В групата по оцеляване ни предупреждаваха, че можем да намразим човека, който се грижи за нас. И че и той може да ни намрази. И кой не би реагирал така, ако трябва да се грижи за болен, който е вечно недоволен и изглежда като излязъл от ада? Мислех, че ще сме различни от всички останали, но се оказа, че сме също толкова уязвими.

— Не съм те намразил — каза той.

— Тогава си по-добър от мен. — „Или може би не толкова честен пред себе си.“ — Аз те мразех на моменти. Бях ти благодарна, но те мразех. Когато бях в болницата, имаше дни, в които ми се струваше, че ще умра от болка. — Дори споменът бе мъчителен. Седмиците в изолатора, когато й присаждаха стволови клетки и беше безпомощна като новородено, когато я болеше всяка част на тялото… — Трябваше да обвиня някого. А ти беше там. Ти беше винаги там. Преданият съпруг на болната съпруга. Има ли смисъл в това? Разбира се, че няма. Ето я моята гледна точка — действали сме по предположението, че има смисъл в това.

Той я гледаше нещастно.

— Не можем да променим случилото се, но можем да продължим нататък.

Искаше й се да му повярва, но ако можеха да продължат нататък, вече щяха да са го направили, а те тъпчеха на едно място.

— Аз не съм толкова сигурна — каза. — Едуард, преминахме линия, която никога не трябва да бъде прекосявана. Как можем да се върнем?

— Други двойки успяват. Защо не и ние?

— Не знам. Може би си прав. Може би можем. — Главата й беше замаяна, а отчаяно искаше да повярва, че е възможно. — Не можем да продължим нататък, ако не сме честни един с друг. И не става въпрос само за твоята връзка. Нито само за моята болест. Когато здравето ми се подобри, ти започна да работиш до по-късно, за да прекарваш по-малко време вкъщи. Не казах нито дума, макар да ми тежеше, защото знаех защо го правиш. Как можех да възразя, ако имаше нужда да избягаш?

— Не се опитвах да избягам.

— Може би не съзнателно. Но нима нямаше частица от теб, която беше уморена от мен? Не се ли умори да бъдеш добрият? Не те обвинявам. Аз самата бях уморена от себе си.

— Не е прекалено късно. Поправимо е. — В гласа му се прокрадна нотка на отчаяние.

— О, Едуард, не знам.

Едуард почувства как паниката се надига у него, стяга го за гърлото, а ушите му забучаха. Направи тромаво крачка назад и се блъсна в стената. Може би Камил беше права, може би наистина искаше да избяга. Беше трудно време и за двамата. Но в момента искаше единствено да се прибере у дома.

— Какви ги говориш? — Гледаше я със страх.

Тя издиша шумно — сякаш освобождаваше нещо, което бе дълбоко в нея.

— Мисля — каза с треперещ глас, сякаш току-що бе стигнала до това решение, — че трябва да се разделим, докато изясним чувствата си.

Заболя го като неочакван удар в стомаха.

— Молиш ме да се изнеса?

— Мисля, че така ще бъде най-добре? Засега. — Камил потисна желанието си да бие отбой. „Само за няколко дни. Обещавам, че няма да бъде по-дълго.“ Молеше се за сили да премине през това, защото знаеше, че трябва. Макар че, Господи, той я гледаше така, сякаш бе забила нож в гърдите му. Когато най-после той кимна бавно, тя цялата трепереше. Сенките скриваха отчасти лицето му, но тя видя сълзите в очите му.

— Какво ще кажем на децата?

— Не знам, но ще измислим нещо.

— Не можем да ги лъжем. — Изражението му беше твърдо.

— Не можем — съгласи се тя. — Ще им кажем истината.

Той се засмя сухо.

— Истината? Вече не съм сигурен каква е тя.

— Знам едно — този е единственият начин да преодолеем кризата.

Едуард мълчеше, гледаше измитата от дъжда улица и мислеше над думите й.

— Виж. Дъждът спря — каза най-после. — Да си вървим у дома.

У дома. В главата на Камил се оформи картина на уютен и спретнат дом с щастливи хора в него. Знаеше поговорката: „Домът е там, където е сърцето“. Ако беше така, къде беше сега сърцето й?

 

 

Елиз научи случайно, че Холи е родила. След работа двамата с Глен бяха отишли до „Кингс Каунти“ на посещение при възрастен колега, който се възстановяваше след сърдечна операция. Глен не бе така близък с него, както Елиз, затова не искаше да отиде сам. В същото време не искаше Елиз да пътува сама с метрото след падането на мрака. В някои отношения Глен й беше като по-голям брат, а не като най-добър приятел. Елиз се радваше на компанията му.

Завариха колегата си спокоен и в добро настроение. Не останаха дълго, тъй като посещенията в интензивното отделение бяха ограничени до петнайсет минути. Поговориха малко и като стана време да си тръгнат, Елиз каза:

— Очаквам следващия път да те заваря на крака.

— Обещавам — отговори възрастният човек.

Двамата излязоха и докато вървяха по коридора, Елиз запита:

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Разбира се. Той е жилав и издръжлив — каза уверено Глен.

Стигнаха до асансьора. Той спря три етажа по-надолу и влязоха две медицински сестри. И двете бяха млади — както предположи Елиз, малко над двайсетте.

— Водите й изтекли в метрото — казваше червенокосата. — Можеш ли да си представиш? Добре, че семейството й е било с нея.

Тъмнокосото момиче се засмя.

— Трябва да благодарим на бога за семействата си, нали?

— О, а сега идва най-хубавата част. Жанин, която работи на моя етаж, някога излизала с бащата на бебето. Отдавна, преди милион години, но все пак… Трябваше да видиш изражението на лицето й, когато той се появи.

— Привлекателен ли е? — запита другото момиче.

— Да, но не може да се сравнява със съпруга на сестрата на родилката. О, господи, трябваше да го видиш. Прилича на Джордж Клуни.

Двете момичета се изкикотиха, а Елиз си помисли, че има само един човек, който отговаря на това описание. Очакваше да изпита познатото вълнение, както ставаше всеки път, когато някой споменеше за него, но остана спокойна. Може би най-после го беше преодоляла. Тази мисъл й донесе едновременно облекчение и тъга.

Глен вероятно също се бе досетил, защото я гледаше странно. Беше далеч по-проницателен и чувствителен от повечето й познати, когато ставаше въпрос за нея. Остана мълчалив, когато слязоха на етажа, на който слезе и червенокосата сестра, и просто я последва. Едва след като разбрах номера на стаята на Холи, запита:

— Сигурна ли си?

— Ще посетя приятелка. Не виждам какво грешно има в това. — Тя много внимаваше да произнесе думите.

— Приятелка, която е роднина на мъжа, в когото си влюбена — прошепна той.

— В когото бях влюбена — прошепна тя в отговор. Прииска й се да не беше му казвала за Едуард. Но нямаше на кого другиго да се довери, а и знаеше, че Глен ще разбере. Той никога не я съдеше дори когато не одобряваше постъпките й.

Влязоха в стаята на Холи и я завариха седнала в леглото. Имаше изтощен вид.

— Здравей, Елиз! — извика тя. — О! Новините се разнасят бързо.

Къртис беше с нея. Елиз го познаваше, защото се бяха срещнали преди няколко седмици на мача на Зак. Къртис го беше окуражавал най-гръмогласно. Тогава си беше помислила, че от него ще излезе добър баща. Сега глуповатото му и щастливо изражение й подсказа, че се беше досетила правилно. Той се изправи, целуна Елиз по бузата и стисна ръката на Глен, когато тя ги представи.

— Видяхте Холи в „Ютюб“ или Камил ви съобщи щастливата новина?

— „Ютюб“, а? — Глен изглеждаше заинтригуван.

— Да. Някой ме е заснел с камерата на телефона си. — Холи бе по-скоро развеселена, отколкото обезпокоена. — Не знаех, но една от сестрите ми показа на лаптопа си. Само наберете „майката от Aiempomo“ и ще видите публичното ми унижение — каза тя с горчив смях.

— Всъщност дойдохме тук да посетим колега и приятел — обясни Елиз. — Чухме две сестри да говорят за теб в асансьора. Разбрах, че си станала известна.

— За малко пропуснахте Камил и Едуард. — Нищо в начина, по който го каза, не предполагаше, че знае за ролята, която Елиз бе играла в плановете на Камил.

— О! — Елиз отново зачака да усети познатия трепет, но сърцето й продължи да бие спокойно и ритмично. — Е, следващия път, когато ги видите, кажете им, че съм се отбила да ви поздравя.

— Момче или момиче? — запита Глен.

— Момиче — каза Холи. — Ще го кръстим Джудит, на майка ми.

— Джудит е хубаво име — обърна се Елиз към Глен. — Не мислиш ли?

— Да — съгласи се приятелят й.

Къртис се наведе и целуна Холи по бузата. Поговориха още няколко минути и стана време да се сбогуват. Глен се пошегува, че Холи трябва да си почине за „пресконференцията“. Тъкмо излизаха, когато тя каза:

— Ако искате, можете да отидете да видите бебето.

Елиз и Глен отидоха до сектора за новородени и останаха загледани в момиченцето, което спеше спокойно, завито в бяло одеялце и с плетена розова шапчица.

— Трябва да призная, че е много хубава — каза Глен накрая. — Обикновено всички бебета ми изглеждат еднакви, но тя е прекрасна.

— Нали? — Елиз почувства, че се размеква, както винаги, когато беше сред бебета и деца. Това я караше да мисли за децата, които можеше да има с Денис.

Глен я прегърна през раменете.

— Знаеш ли какво мисля? Защо ние двамата да не опитаме? Да се оженим, да имаме деца… Какво ще кажеш?

— Разбира се, защо не? — подхвана играта тя. — Но тъй като нямаме връзка, не виждам как ще се случи. — Ако въобще се случеше. След двайсет години щеше да е като училищната библиотекарка мис Апълби, която носеше барета, ядеше все едно и също на обед — крекери с фъстъчено масло, ябълка и две парчета сирене — и на бюрото си държеше снимка на трите си кучета.

— Да, добре — хвърли й кос поглед той. — Ето какво мисля по въпроса. Тъй като и двамата сме необвързани, може би можем да бъдем необвързани заедно. Ако в това има смисъл.

— Глен Стоковски! — Тя се обърна с лице към него. — Да не ми предлагаш да се омъжа за теб?

Бузите му поруменяха.

— Толкова ли ще бъде ужасно?

— Не говориш сериозно, нали?

— Сериозен съм като инфаркт. — Трепна, защото се сети за колегата, когото бяха посетили. — Съжалявам. Не исках да бъда нетактичен. Исках да кажа само, че съм сериозен. Знам, че се съмняваш в мен, но ти се кълна, че не се шегувам. — Взе дланта й в своите и я погледна право в очите. — Помниш ли списъка с всичко, което искам от една съпруга? Е, онзи ден осъзнах, че познавам такава жена, която отговаря на всичките ми изисквания. Всъщност тя беше пред мен през цялото време. — Усмихна се. — Същата, която сега ме гледа и не знае дали да ми повярва, или да ме удари.

— Откъде да знам, че не се шегуваш? — запита тя.

Глен винаги се шегуваше. Дори когато беше сериозен, пак успяваше да направи някоя шеговита забележка. Например, когато тя плачеше, след като Денис току-що се бе изнесъл, беше казал: „Има късмет, че най-добрият ти приятел е учител“. След като го бе запитала какво има предвид, беше отговорил: „Не мога да си позволя да наема убиец“.

Сега каза:

— Искаш ли да го докажа? Добре, изпроси си го. — И с тези думи я взе в прегръдките си и я целуна.

Елиз бе така изумена, че не оказа съпротива. Но по-изненадващо беше, че усещането бе по-различно от друг път, когато я целуваше като приятел. Сега имаше страст. Не, това не бе обикновена целувка… Тя беше чувствена, дълбока и умела — дори прекалено умела за мъж, който твърдеше, че няма богат опит с жените. Тя трепереше, когато най-после се откъснаха един от друг.

— И откога се чувстваш така?

— От доста време — призна той. Лицето му беше силно зачервено. — Не само исках да те целуна, а и да ти кажа, че мисля за сериозни неща — за теб и мен, за нас; за малки дечица с твоя нос и моята уста или с моя нос и твоята… — Млъкна. — Защо ме гледаш така? Изнервяш ме.

— Аз те изнервям? А как, мислиш, се чувствам аз?

— Надявам се като жена, която ще приеме предложение, направено от все сърце. — Уверената усмивка отново беше на устните му.

— Чакай минутка. Не толкова бързо. Кога реши, че аз съм Единствената?

— Докато тъжеше по чичото на тази, малката, тук — посочи бебето. — Не ревнувах от съпруга ти може би защото знаех, че нещата между вас няма да отидат далеч. Но веднага се виждаше, че с този мъж е различно. Веднага щом започнах да гледам на него като на съперник, разбрах. — Взе ръцете й в своите, без да откъсва очи от лицето й. — Разбирам, че всичко ти се струва така внезапно, но аз те обичам, Елиз. Не само като приятелка. Обичам те като… — Посочи към бебето. — Мисля, че схвана картината.

В очите на Елиз бликнаха сълзи.

— Можеше поне да ме подготвиш.

— Как? Очевидно не разбираш намеците.

Тя се усмихна.

— Да, в Средния запад не сме много чувствителни.

— А, да. Средният запад — земята на Холмарк и Ръсел Стоувър.

— А сега ми се подиграваш.

— Не — каза той. Изражението му стана сериозно. Изглеждаше толкова искрен. — Не ти се подигравам. Използвам хумора като защита, защото ме е страх, че ще ме отхвърлиш.

Елиз се усмихна и поклати глава.

— Не виждам как ще се случи.

В очите му блесна лъчът на надеждата. Понечи да каже нещо, но очевидно реши, че е говорил достатъчно, затова взе ръката й в своята и каза само:

— Не знам за теб, но аз умирам от глад. Да хапнем навън? Или у дома? Но предупреждавам, че нямам нищо специално.

— Не искам нищо специално. — Тя му се усмихна, докато вървяха ръка за ръка по коридора към асансьора.

Глава 23

— Анджи, би ли…?

— Разбрах! — Анджи вдигна осемнайсетмесечната Кейтлин, която бе седнала на тревата.

Детето запротестира шумно. На моравата играеха Боби и малкият Ник, другите две деца на Франсин; десетгодишната Жаклин, дъщерята на Розмари, която се опитваше да облече елечето на малката чихуахуа, която пък се дърпаше с достойнство; дъщерите на Джулия, Дейзи и Лили, съответно на четири и пет години, които се кикотеха, докато гледаха двете момчета на Сузан — деветгодишния Ейдън и осемгодишния Патрик.

Анджи остави Кейти в пясъчника, а тя веднага престана да плаче и грабна лопатката. Наблизо лежеше захвърлената преди малко кукла.

— Добре се справяш — каза Франсин, когато се присъедини към Анджи, след като остави подноса с хамбургерите. Беше облечена в дънките на майка си и в избелял пуловер, косата й бе прибрана в конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичура.

— Не забравяй, че имам много опит. — Франсин изви въпросително вежди, на което Анджи отговори: — Това, че не тичам по цял ден след невръстни деца, не означава, че седя. Обзалагам се, че седмично изминавам толкова мили, колкото и ти.

— Като говорим за това, трябва ли да ти напомня, че няма да ти се налага да работиш толкова много, ако домакинството ти разполага с доходите на двама? — Франсин имитираше сполучливо майка им. — И какъв смисъл има да работиш до късно, когато всяка вечер се прибираш в празен апартамент? Никой не ти казва да зарежеш работата си, Анджи, но трябва да имаш и близки хора, за които да приготвяш храна — съпруг и деца, а не само за клиенти. Нима искаш да се събудиш някой ден, когато вече ще бъде прекалено късно, и да съжалиш, че не си се вслушала в думите на мама?

Франсин имитираше майка им изключително успешно, до най-малката подробност, дори акцента на Лонг Айлънд и жестовете, което винаги караше Анджи да се усмихва. Когато бяха деца, това истински я развеселяваше. Този път обаче само се засмя леко. Шегите по неин адрес и особено за това, че бе още сама, вече не й се струваха смешни.

— Благодаря — каза. — Ще го запомня. Имаш ли нужда от помощ в кухнята? — запита, когато Франсин тръгна обратно към къщата.

Франсин спря и поклати глава.

— Сигурна съм, че мама е свършила всичко. Когато я оставих, миеше чиниите, които се канех да сложа в съдомиялната машина. — Въздъхна театрално и погледна към небето. — Сигурно е направила и картофената салата.

На всяко семейно събиране Лорета настояваше тя да приготвя картофената салата по рецепта отпреди много, много години, но никой нямаше смелост да й каже, че вкусът й не се харесва. Лорета се справяше добре с класическите блюда, които се бе научила да приготвя още като тийнейджърка. Спагетите и кюфтетата й бяха самото съвършенство, както и лазанята й. Но когато навлезеше в чужда територия, резултатите не бяха така добри. Картофената й салата беше ужасна. Дъщерите й бяха опитали всичко, за да я придумат да се откаже или поне да я приготвя по съвременна рецепта, но тя беше непреклонна.

— Добре. Няма да съм виновна, ако никой не вкуси от нея, както става всеки път — каза Анджи.

Остана навън още няколко минути, след като Франсин бе влязла вътре, за да се наслади на слънчевия ден, докато наблюдава играта на племенниците си. Беше необичайно топло за края на ноември, макар според прогнозата да се очакваше сняг в понеделник, и Анджи беше само по тениска. Радваха се на хубавото време и щяха да обядват навън.

Анджи нямаше желание да присъства на събирането, но накрая все пак реши да дойде не защото не можеше да измисли извинение, а защото не искаше да прекара следобеда сама. Щяха да я обземат тъжни мисли за човека, когото трябваше да изхвърли от ума си.

Бяха минали три седмици, откакто бе узнала новината за Едуард и Камил. Онази вечер беше заета с парти по случай пенсиониране на изпълнителен директор от издателския бизнес. До нея се приближи една от гостенките, привлекателна блондинка, която познаваше от месечните сбирки на „Харт“. Обикновено не разговаряше с гостите — това й беше правило — но тъй като познаваше жената, размени няколко любезни думи с нея. Блондинката отбеляза, че не Анджи е подготвяла кетъринга на последната месечна сбирка. Анджи промърмори някакво извинение — нещо от рода, че „Камил искала промяна“ — след което жената й довери:

— Тази не е единствената промяна. Чух, че ще се развежда със съпруга си.

— Какво? — Анджи я гледаше, онемяла от изненада.

— Аз също не можах да повярвам. Мислех, че има всичко — идеален брак, идеален съпруг. Това кара човек да се чуди, нали?

Анджи не само се чудеше. Тя беше шокирана, защото не беше научила новината от Едуард. Шокът отстъпи място на наранени чувства, а след това, когато дните минаваха и той не й се обаждаше, на гняв. Очевидно чувствата му към нея — ако все още имаше такива — не бяха част от уравнението. Тя беше от толкова малко значение, че той дори не си бе направил труда да й се обади, че се разделя със съпругата си. Анджи се питаше дали решението е било на Камил, или са го взели двамата.

„Как съм могла да бъда толкова глупава?“ Беше мислила, че я обича. Че ги разделя единствено халката на пръста му. Беше проявила разбиране, когато й бе казал за решението си да остане с Камил. Разбираше предаността му към съпругата, макар сърцето й да се късаше. Но явно всичко е било само приказки. Ако я обичаше поне малко, щеше да поиска сега да е с нея или поне щеше да й обясни. Но не, той не бе по-добър от бившите й приятели. Те поне никога не се бяха престрували, че са нещо повече.

А тя? Трябваше да знае, че не бива да се забърква с женен мъж при никакви обстоятелства. А вместо това, се бе впуснала по надолнището, убеждавайки се, че не е опасно, повтаряйки си, че Камил умира и иска съпругът й да е щастлив след смъртта й. „Защо аз да не съм тази, която ще го направи щастлив?“, беше мислила. Тя не беше само негова любовница, беше и негова приятелка. Оказваше му подкрепа, караше го да се смее. И можеше да продължи да се заблуждава, ако не бе чудото с възстановяването на съпругата му. И тогава грозната истина излезе наяве: „Той ме е използвал“. Как иначе би могла да обясни безразличието му — нито дори имейл! Беше я използвал през тъмния период от живота си и я беше захвърлил, когато повече нямаше нужда от нея. Анджи се чувстваше изиграна, омърсена. Сърцето й беше разбито.

Малката Кейти хвърли пясък върху нея и я изтръгна от мислите й. Анджи изтупа предницата на сакото си и я погледна, а тя стискаше червената пластмасова лопатка и се смееше щастливо. Анджи й се усмихна и влезе в къщата, където завари Джулия и Сузан да надуват балони. Те й махнаха за поздрав. По-малкият син на Сузан, Патрик, беше навършил осем в началото на седмицата, а Дейзи навършваше пет — причината за днешното тържество. След основните блюда щеше да има торта и сладолед. Не се виждаше нито един от мъжете — бащата на Анджи и съпрузите на Джулия и Сузан гледаха футболния мач.

— Ела да ни помогнеш — каза Сузан и посочи балоните.

— Съжалявам, необходима съм в кухнята — каза Анджи и прекоси стаята, за да излезе в коридора.

Там дочу дрънкането на пианото и надникна в дневната. Розмари седеше на пейката пред пианото до седемгодишната Маргарет. Момичето бе музикално надарено като майка си, когато свиреше, имаше нейното сериозно изражение. Звучеше мелодия, която самата Розмари свиреше, когато беше на тази възраст. Изчака Маргарет да свърши, заръкопляска и извика:

— Браво, Мег! Съвсем скоро ще свириш в „Карнеги Хол“.

Анджи очакваше да види майка си да работи усилено в кухнята — неуморима, както обикновено. Вместо това, я завари да гледа през прозореца момчетата, които си подхвърляха фризби на моравата.

— Добре ли се държат момчетата? — запита Анджи.

— Радвам се, че играят. — Лорета се обърна и й се усмихна. — Днешните деца познават само компютъра и видеоигрите и не знаят как да играят и общуват. Не са като теб и сестрите ти.

— Да, само телевизията разваляше нашите умове. Е, още и наркотиците, сексът и рокендролът.

Лорета й хвърли палав поглед — може и да живееше в миналото, но не бе лишена от чувство за хумор.

— Ти и твоята голяма уста… Някой ден ще те вкара в беля. — Беше ходила на фризьор и косата й бе оформена в красива прическа.

— Признай, мамо. Аз съм изгубена кауза. Вече трябва да си го разбрала.

— Не, не знам нищо подобно.

— Макар че не оправдавам надеждите ти? — Думите се изплъзнаха от устата й. Анджи се шегуваше само наполовина. — Виждаш ли какво имаш в мое лице? Дъщеря с голяма уста, която не слуша и те поставя в неудобни положения.

„И от която щеше да се срамуваш, ако знаеше какви ги върши напоследък.“

— Ти си добро момиче — потупа я по бузата Лорета.

На Анджи много й се искаше да е така. Но добрите момичета нямаха връзки с женени мъже. А тя имаше! И при това, както се оказа, с мъж, който не я обичаше и дори не си беше направил труда да й каже, че се е разделил със съпругата си. Не, тя не беше добро момиче.

Посочи купата сварени картофи, натрошеното синьо сирене и връзките лук и целина на кухненския плот и попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

Майка й и каза да нареже целината и започна да приготвя салатата.

— Знаеш ли, мамо, ще са ми необходими само две минути да направя майонеза — предложи Анджи.

— Да, но тогава вкусът няма да бъде същият — отвърна Лорета, като имаше предвид салатата.

Анджи замълча. По-добре беше да преглътне думите, отколкото да нарани чувствата на майка си. Освен това, имаше по-големи проблеми. Трябваше да се измъкне от блатото, в което бе затънала. Трябваше да престане да мисли за Едуард. Обичаше го и го мразеше едновременно. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и в същото време да бъде студена за него. В известен смисъл, стоеше на едно място като майка си с нейната картофена салата, тюркоазни сенки за очи и всичките онези снимки на айсберги. А може би точно това беше заслужила — да страда. Беше откраднала съпруга на друга жена — по-скоро временно го бе взела назаем, но все пак. Беше извършила грях. И най-лошото беше, че би го направила пак, ако имаше възможност.

Трябваше да намери начин да се върне към онова, което беше, преди да се срещне с Едуард. Трябваше отново да намери себе си. Тогава тя беше жена, която нямаше нужда от мъж и животът й бе така подреден. Но как? Как да се върне?

Знаеше какво ще я посъветва майка й: „Постъпи правилно“.

И докато стоеше насред кухнята на сестра си, отговорът изплува в съзнанието й. Причината, поради която се чувстваше като заседнала в блато, беше, че не се бе извинила на Камил.

 

 

В петък следващата седмица се провеждаше поредната месечна среща на агенция „Харт“. Веднага щом прекрачи прага, Анджи се почувства в свои води, обгърната от характерните шумове — откъслечни разговори, смях, звън на чаши, а във въздуха — мирис на парфюми и вино. В същото време, всичко й се струваше ново и непознато: в миналото идваше с екипа си часове преди началото на партито. И бе заета с организацията на вечерта, но не й тежеше. А сега се чувстваше, като че ли имаше камък на шията. Камил не я очакваше и нямаше да се радва да я види. Всъщност Анджи вероятно беше последният човек на света, когото Камил искаше да види.

Но Анджи нямаше избор. Трябваше да говори с Камил, а тя не отговаряше нито на телефонните й обаждания, нито на имейлите й. Анджи се надяваше да се видят насаме, но това очевидно нямаше да се случи, а въпросът трябваше да бъде уреден лице в лице. Да, трябваше да гледа Камил в очите, когато й говореше за Едуард. Трябваше да стори необходимото.

Запробива си път през тълпата. Стомахът й беше свит на топка, нервите й бяха опънати като корабни въжета. Дали нямаше да причини повече зло, отколкото добро? Тя беше като войниците, донесли едрата шарка на индианците. Щеше да зарази Камил дори със самото си присъствие. Успокояваше се, като си повтаряше: „Не мога да поправя стореното, но може би мога да предотвратя да стане по-зле“. Дължеше на Камил поне да опита.

Виждаше познати лица в тълпата, няколко души я погледнаха любопитно, но като че ли никой не я позна. Или може би за тях тя бе просто жената, която осигуряваше храната за сбирките им. Не й беше мястото тук. Най-после видя Камил, застанала до бара и отпиваща шампанско, докато разговаряше с някои от гостите. Имаше нещо различно в нея. Но какво? Косата й беше същата, гримът й бе положен по същия начин. Дали не беше напълняла? Няколко килограма може би — не изглеждаше така изпита както преди — но това не обясняваше напълно промяната у нея. После Анджи осъзна какво беше: Камил изглеждаше здрава. Като завърнала се в земята на живите.

В този момент Камил улови погледа й и оживеният израз, който дотогава бе изписан на лицето й, мигом се стопи. Прошепна нещо на брюнетката, застанала до нея, и тръгна към Анджи. Изглеждаше готова за битка — изправила рамене, очите й блестяха, усмивката не слизаше от устните й. Като че ли Анджи беше натрапницата, която се канеше да изхвърли — учтиво, но твърдо. Камил в никакъв случай не би направила сцена, но щеше да се погрижи Анджи да схване посланието. „Не си добре дошла тук.“ Анджи потисна желанието си да се втурне към най-близкия изход. Не, трябваше да приключи с това. Пое си дълбок дъх и продължи напред, за да посрещне Камил на половината разстояние между тях.

— Какво правиш тук? — Камил говореше тихо, но в гласа й имаше стоманена нотка.

— Трябва да говоря с теб. Моля те. Важно е — каза Анджи.

Погледът на Камил я обходи бързо, като че ли да се увери, че не си струва да се прави сцена, после тя сковано кимна.

— Добре. Но не тук. Навън. — Устните й едва мърдаха, докато говореше.

Взеха палтата си и излязоха на терасата. Беше студено и наоколо нямаше никого. Палтото на Анджи беше тънко и не можеше да я предпази от вятъра, който идваше откъм реката. Тя искаше да седне на някое по-закътано място, но Камил мина покрай масите и столовете и се спря чак при перилата, откъдето се разкриваше гледка към реката. Нощта беше ясна и виждаха тъмните води под себе си.

— Съжалявам — каза Анджи. — Онова, което направих, не беше правилно и имаш причина да ме мразиш. — Камил продължаваше да гледа реката и като че ли не я беше чула. Загърна се по-плътно в палтото.

Мълчанието се проточи. Накрая Камил се обърна с лице към нея.

— Това ли е? Съжаляваш? — Стоеше неподвижна и само кичури от косата й, развявана от вятъра, я удряше през лицето. Като че ли бе издялана от лед. — Е, прекалено е късно за това. Вредата е вече нанесена.

Анджи кимна, зъбите й тракаха от студ.

— Това нямаше да се случи, ако ставаше въпрос само за мен, защото той се тревожеше за теб. — Камил й хвърли остър поглед и тя обясни: — Каза ми за развитието на болестта в нощта, когато се срещнахме. Той страдаше и имаше нужда да поговори с някого, аз просто се случих наблизо. Можеше да е всеки — шофьор на такси или барман. Говореше единствено за теб. Каза ми колко много те обича и че не иска да те загуби.

Камил я гледаше втренчено със странна усмивка на устни.

— Колко трогателно!

Сарказмът й накара Анджи да трепне, но тя се застави да продължи:

— Сприятелихме се, така започна всичко. — Не се опитваше да нарани Камил, като й разказваше подробностите, искаше само да я накара да разбере. — Той беше под такова напрежение, а аз… Аз можех да го изслушвам. После, не знам, нещо се случи и ние… — Като видя мъката, изписана по лицето на Камил, млъкна рязко. — Съжалявам — каза отново.

— Извинението ти се приема. Ако това е всичко, вече можеш да си вървиш. — Камил говореше рязко, делово и като че ли се бореше със себе си, за да не изгуби контрол. Чувствата бяха разтопили ледената й фасада и мъката й беше видима. Анджи също така виждаше върналата й се жизненост. Камил може и да не беше щастлива, но поне беше здрава. Имаше сили да се бори, за да запази брака си. „Прекалено късно е за мен, но не и за теб, помисли си Анджи. Можеш да го спечелиш обратно, ако искаш.“

— Ще си тръгна. Не съм дошла, за да разваля партито ти — увери я Анджи. — Също така, не съм тук само за да облекча съвестта си. Има нещо, което трябва да знаеш. — Гледаше Камил право в очите. — Сигурна съм, че Едуард ти е казал, но исках да го чуеш от мен — между нас всичко е приключено. В случай, че си таила съмнения.

— Какво те кара да мислиш, че съм имала съмнения?

— Чух, че се развеждате. — Анджи почувства как лицето й поруменява, но не знаеше дали от вятъра, или от ледения поглед на Камил.

— Това ли си чула? — Камил се засмя рязко.

— Вярно ли е? — Анджи се надяваше, че в гласа й няма нотка на нетърпение.

— Не точно. Разделихме се. Но не е твоя работа.

Значи нямаше да се развеждат. Поне не още. Анджи усети как надеждата й се възражда, но бързо си напомни, че това няма нищо общо с нея.

— Права си, не е моя работа. Но не искам все още да мислиш, че той има чувства към мен. Той ми каза, че между нас е свършено, още щом научи добрата новина за оздравяването ти. Обичах го прекалено много. — „И все още го обичам.“ Анджи знаеше, че с всяка дума наврежда на себе си, но беше тук, за да поправи стореното, а не да получи съчувствие.

Камил наклони глава и я загледа със странно изражение на лицето. Очите й блестяха.

— Мислех, че не вярваш в любовта.

„Не вярвах. Докато не срещнах съпруга ти.“ Анджи си пое рязко дъх.

— Той обича теб. Беше готов да изгуби мен, но не и теб.

Устните на Камил се извиха в безрадостна усмивка.

— Да, но виж, все пак, докъде стигнахме.

Анджи не отговори. Сви рамене, трепереше от студ. Камил отново втренчи поглед в реката — изглеждаше по-скоро тъжна, отколкото ядосана. Когато заговори, гласът й беше тих и сякаш идваше отдалеч:

— Нали знаеш какво казват: „Когато една врата се затвори, се отваря друга“. Е, и обратното е вярно: „Когато една врата се отвори, друга се затваря“.

Анджи не знаеше как да приеме думите й. Да не би Камил да казваше, че бракът й не може да бъде спасен? Или изразяваше мъката си от предателството спрямо нея? Каквото и да беше, то не бе работа на Анджи и тя трябваше отново да си го напомни. Тя беше част от миналото, а не от бъдещето на Едуард — мълчанието му го казваше достатъчно ясно.

— Ако това има значение за теб — каза, — надявам се отношенията ви да се оправят.

Онова, което не можеше да понесе, беше, че все още го обича. Искаше той да е щастлив. И ако щастието му беше с Камил, така да бъде.

Камил сви рамене в отговор. Мълчанието се проточи и ставаше все по-неловко. Анджи прочисти гърлото си и каза:

— Е, трябва да вървя. Желая ти късмет във всичко. Искрено. — Понечи да докосне ръкава на Камил, но някакъв инстинкт я спря. Камил дори не забеляза. Беше втренчила поглед в далечината, потънала в мислите си.

Глава 24

— Не разбирам как е възможно непрекъснато да ме побеждава някой с двайсет години по-стар от мен и с два пъти повече наднормени килограми — каза Едуард на Хю, докато си тръгваха от корта за скуош. Хю го побеждаваше трета седмица поред.

Хю се усмихна.

— Заради коленете е. — Имаше предвид подмяната на коленните му стави с изкуствени преди години.

— Сериозно, каква е тайната ти?

— В равновесието, приятелю. На корта и извън него.

Едуард само сви рамене и продължи да върви. Не искаше да се впуснат в сериозен разговор. Струваше му се, че напоследък само това прави. Говори, говори и говори. С Камил и с брачния консултант, когото посещаваха от месец и половина. Доколкото Едуард можеше да каже, тя с нищо не им помагаше. Макар че според доктор Сантанджело двамата с Камил имаха напредък в отношенията си, на Едуард не му се струваше да е така. Според него тъпчеха на едно място, уморени и отегчени, докато всеки от тях си задаваше въпроса: „Как двама души, които се обичат, могат да позволят това да се случи?“.

Двамата с Хю взеха душ и се облякоха. Излязоха навън. Беше време за обяд и не се очакваше да се върнат на работа веднага. Имаха още половин час. Отидоха в „Ерец“, любимото заведение на Хю, да хапнат. Хю си поръча обичайното меню, а Едуард — хамбургер и пържени картофи.

— Приключи ли с разопаковането на багажа? — запита Хю.

— И на трите куфара? — Едуард се засмя сухо. През уикенда се беше преместил в апартамент, който бе по-близо до работата му.

— Как ти харесва новата квартира?

— Удобна е. — Беше само на десет минути от работата му. Беше също така близо до метрото, което беше удобно за децата му, когато идваха да го видят. Ако се изключеше това, на Едуард му беше все едно. Просто се местеше от едно безлично жилище в друго.

— Доколкото те познавам, това означава единствено, че ще работиш до още по-късно. — Предположението на Хю беше вярно.

Едуард сви рамене.

— Никой не ме чака у дома.

Хю въздъхна.

— Не е лесно, знам.

— Откъде знаеш? — Едуард го гледаше с горчивина.

— Рут ме напусна веднъж. Не съм ли ти разказвал? Беше непосредствено след раждането на Сара. Тя се чувстваше претоварена, а аз не й помагах особено, затова отиде с децата при родителите си в Толедо. Не ме заплаши, че ще е завинаги, но знаех, че е предупреждение.

— И какво направи?

— Тя ми липсваше ужасно, но гордостта ми пречеше да я помоля да се върне. Най-дългите два месеца в живота ми — каза Хю и поклати глава. — Накрая не можех да издържам повече. Отидох там и заявих, че трябва да се върне. Рут не каза нито дума. Опакова багажа, взе децата и се върна. През целия път обратно говорех само аз. Казах й, че съм задник и има причини да ме напусне, но че съм загубен без нея. И че трябва да обещае да ме вземе със себе си, ако реши да ме напусне.

Стомахът на Едуард се сви. От устата на Хю звучеше толкова лесно — съвсем лесно да се преглътне гордостта. „Ако беше толкова просто…“

— Знаела е, че те държи в ръцете си — каза със смях.

Хю отхапа от сандвича си и задъвка замислено.

— А ти? Имате ли някакъв напредък с Камил? — запита. Тонът му беше нехаен, но Едуард знаеше, че това е само прикритие. Хю се интересуваше живо от проблемите им.

Едуард лапна един пържен картоф. Напредък? Като че ли той можеше да се измери по някаква скала.

— Приятелката ти, доктор Сантанджело, може да ти отговори по-добре от мен на този въпрос — каза. Брачният консултант им бе препоръчан от Хю. Едуард харесваше и уважаваше доктор Сантанджело. Макар че щеше да я харесва много повече, ако в края на посещението не се чувстваше като прегазен от влак. — На мен ми се струва, че се въртим в кръг.

— Бъди търпелив. — Хю попи със салфетка горчицата, която беше паднала на вратовръзката му. — Дори когато ти се струва, че не напредвате, нещата пак се решават.

— Точно това ме тревожи.

— Какво, разрешението им?

— Да, ако случайно не е правилното. — Едуард гледаше, без да вижда, изстиналия хамбургер в чинията си.

Хю изпита съчувствие.

— В тази ситуация няма правилно и неправилно, а само това, което е добре за теб и за съпругата ти. — Направи пауза, преди да продължи много по-сериозно: — Знам, че още не сте стигнали до тази точка, и да не дава Господ да стигате, но трябва да се подготвиш за възможността да се разделите окончателно.

Едуард поклати глава като да отрече. Започваше да се чувства като на сеансите на доктор Сантанджело — свиването на стомаха, чувството за отчаяние.

— От двайсет години сме заедно — каза. — Всеки от нас е дал много на другия. Трябва да помислим и за децата.

Хю отново въздъхна и сбърчи чело.

— Не става въпрос за това, което сте били един за друг — каза. — А за онова, което се надявате все още да получите от семейния живот. А колкото до децата… — Направи пауза. Беше като чичо за Кира и Зак, затова приемаше нещата много лично и Едуард го знаеше. Той също искаше най-доброто за тях. — Знам, че с Камил ще направите всичко за децата, но ако решите да останете заедно, то трябва да бъде само защото се обичате.

Едуард бутна чинията си встрани. Вече не беше гладен.

— Точно там е затруднението. Обичам я и знам, че и тя ме обича, но… — Затърси правилните думи. — Това е, както когато счупиш нещо. Можеш да залепиш парченцата, но то никога вече няма да е същото. Така се чувствам с нея. Като че ли вече не можем да бъдем едно цяло. Онова, което имаме, е добро, но… — Разпери безпомощно ръце. Устните на Едуард се извиха в иронична усмивка. — Знам, че вероятно от моите уста звучи като лицемерие, но й изневерих само защото почувствах, че тя се отказва от нас. Цялата онази работа с Елиз… — Започна отново да се ядосва. — Знаеш ли, Анджи не беше единствената. Имаше още една, клиентка на Камил, с която Камил ми уреди среща, без дори да знам. — Засмя се сухо, като видя изненадата, изписана по лицето на Хю. — Тя едва не ме съблазни, макар че Камил не е имала такова намерение, сигурен съм. Понякога се питам дали онази вечер не задвижи всичко. Тогава разбрах, че съпругата ми е престанала да мисли за мен като за свой съпруг. Бях самотно сърце, а съдбата ми беше в ръцете й.

— Сигурен съм, че тя не е виждала нещата по този начин. — Хю играеше ролята на адвокат на дявола.

— Вероятно не. Но такава е моята гледна точка. Тя бе така заета да гледа напред, че не виждаше това, което е под носа й. Не виждаше мен. Не виждаше, че я обичам и че жертвам всичко за нея. — В гласа му се прокрадна горчива нотка. — Което, както се оказа, бе моята грешка.

— Може би не е знаела, че има избор.

— Винаги имаме избор. — Едуард говореше по-разпалено, отколкото имаше намерение, и мъжът от съседната маса го изгледа. Той сниши глас. — Виж, не казвам, че не можем да преодолеем това. Просто… не е лесно.

Хю кимна, че разбира.

— А приятелката ти? Тя все още ли е част от картината?

При споменаването на Анджи сърцето на Едуард се сви.

Стараеше се да не мисли за нея така, както се стараеше да запази брака си. И дори повече, в известно отношение — защото мислите за нея непрекъснато се прокрадваха.

— Вече не се виждам с нея, ако това имаш предвид — отговори.

— Но би искал. — Това беше твърдение, не въпрос.

Едуард отново сви рамене.

Хю избърса устата си със салфетка и се облегна назад.

— Искаш ли съвета ми?

— Имам ли избор? — измърмори Едуард.

Следващите думи на Хю бяха като удар в корема:

— За да разрешиш пъзела, трябва да си сигурен в едно: Камил ли е тази, която искаш?

 

 

Едуард все още мислеше върху отговора, когато се върна на работа. Отговорът бе едновременно прост и сложен. Беше като виеща се спирала, която не водеше доникъде, освен до едно: Искам всичко. Липсваше му някогашният живот толкова много, че го усещаше като физическа болка. Липсваше му домът след работа. Липсваха му децата. Липсваше му познатият допир на тялото на съпругата му нощем и близостта й в ежедневието.

В същото време искаше… имаше нужда… от Анджи.

Беше истинска агония да не я вижда, но знаеше, че трябва да се отдалечи от нея, за да остане при Камил. Нямаше смелост да провери здравината на тази брънка от заплетената верига на отношения. Да види Анджи, дори да чуе гласа й по телефона, можеше да причини катастрофа. Не беше готов за това. Обичаше съпругата си. И ако тази любов бе трудна, то това означаваше, че трябва да се старае повече.

Радваше се, че работата отвлича мислите му. Тя му носеше облекчение. Но днес излезе по-рано от болницата. Очакваше децата си — те идваха два пъти седмично за вечеря — и искаше да бъде в апартамента, когато пристигнат, въпреки че Кира, като по-голяма, имаше ключове. Изкачи се с асансьора до фоайето, където охраната, едро бивше ченге на име Джо Риналдо, го поздрави, а след това му пожела приятна вечер и му заръча да се грижи за себе си. Едуард бутна вратата, излезе на тротоара и вдигна яката на палтото си, тъй като въздухът бе много студен. Да се грижи за себе си? Не беше ли вече малко късно за това, след като бе причинил толкова болка на семейството си?

Отби се в „Щастливия дракон“, за да вземе поръчката, която бе направил по телефона. Не беше най-добрата китайска храна в квартала, но беше само на пресечка от апартамента му, така че каквото й липсваше като качество, се компенсираше от удобството. Освен това, Зак не искаше нищо друго, освен пържени ребърца и пържен ориз, а Кира като че ли бе на диета напоследък. Трябваше следващия път да приготви подходяща вечеря. „Точно така, заяви язвителното гласче в главата му. Не го ли казваш всеки път?“

Децата дойдоха минути след като се прибра. Кира влачеше крака, сякаш раницата на гърба й беше пълна с тухли, Зак я следваше с мрачно изражение, а от джоба на якето му се подаваше гумена опашка.

— Какво имаш тук, приятел? — запита Едуард и понечи да я хване между палеца и показалеца си.

— Онзи негов глупав гущер! — каза Кира. — Казах му да го остави у дома, но той не чува.

Гущерът бе сувенир от отдавнашно пътуване до Канкун, което двамата с Камил бяха направили. Подаръкът беше нещо като утешителна награда за тогава петгодишния Зак. Той се отнасяше с него като с жив домашен любимец и го носеше навсякъде със себе си. Фактът, че сега беше в джоба му, говореше, че Зак се чувства несигурен. Едуард изпита чувство за вина, защото знаеше, че отчасти е виновен той.

Зак изгледа гневно сестра си.

— Ти не си ми шеф!

Кира хвърли на баща си поглед, който казваше: „Виждаш ли с какво трябва да се примирявам?“.

Едуард прегърна сина си.

— Какво ще кажеш всичките, включително и гущерчето Чико, да вечеряме?

Зак кимна мрачно и измърмори:

— Мразя я. Тя е подла.

— Хайде, да не говорим така. Какво ви става? Някога се разбирахте — каза Едуард, докато ги водеше към малката кухня. Храната беше във фурната, трябваше само да се приготви салатата.

Зак отиде в банята да измие ръцете си, а Кира използва възможността да сподели с баща си със сериозен тон:

— Той отново се напикава.

— Ти също се напикаваше.

— Да, когато бях на две.

— Брат ти преживява труден момент. Опитай се да проявиш разбиране. — Извади от хладилника маруля, краставица, червена пиперка и домати.

— Опитвам се, татко, но защо той трябва да се държи като бебе?

Едуард обърна лице към дъщеря си и постави длани на раменете й.

— Знам, че си разтревожена, скъпа, но не си го изкарвай на брат си. Не е негова вината, че не мога да съм с вас непрекъснато.

— Чия е тогава?

Отново болка. „Моя, помисли си. Вината е моя.“ Това нямаше да се случва, ако си беше у дома — нито дъщеря му щеше да се държи така, нито синът му щеше да се напикава. Може би не трябваше да се съгласява с такава готовност, когато Камил му предложи да се изнесе. Взе лицето на Кира в дланите си.

— С майка ти правим най-доброто, на което сме способни. И за нас не е лесно.

— Както и да е. — Кира се освободи от ръцете му и започна да подрежда масата.

Едуард реши да остави нещата така. Не искаше да проваля и тези скъпоценни мигове с децата си. Той беше възрастният и той трябваше да определя тона. За щастие, Кира и Зак престанаха да се карат.

— Какво е това? — Зак гледаше с подозрение пилешкото месо в чинията си.

— Опитай го. Ще ти хареса — започна да го увещава Едуард.

— Това фъстъци ли са?

— Но ти обичаш фъстъци.

— Но не и в яденето.

— А от какво мислиш, че правят фъстъченото масло, глупчо? — намеси се Кира и каза на Едуард: — У дома яде само фъстъчено масло и сандвичи с мармалад. — Направи гримаса. После, с маниерите на графиня, която порицава грубите обноски на селяните, каза: — Той е най-отвратителното дете на света.

— Казваш го, защото ти ядеш само марули и други такива безвкусни неща — защити се Зак. — Вярно е, татко. Мисли, че е дебела.

Лицето на Кира поруменя, а очите й се напълниха със сълзи. Беше едро момиче и вероятно се смяташе за дебела, защото не можеше да се сравнява с мършавите модели.

— Въобще не си дебела — увери я Едуард.

Тя му хвърли съкрушителен поглед:

— Родителите винаги казват така.

— Е, в твоя случай е вярно.

— Не знаеш какво е. Различно е от времето, когато вие сте били на моята възраст. Момчетата в училище са… — прехапа устни.

— Какви? — запита той.

— Е, нали знаеш… Харесват само определени момичета.

— Кои, например?

— Кейси Майерс. А тя не е по-слаба от мен.

— Момчетата са глупави. — На възмутения поглед, който Зак му хвърли, отговори, като протегна ръка и разроши косата му. — Присъстващите се изключват. — Ако само можеше да предпази дъщеря си от мъките на тази възраст! — Не им обръщай внимание. Момчетата говорят и се държат така само за да прикрият собствената си несигурност.

— Но каква несигурност може да изпитва например Питър Карлински? Всички момичета го смятат за най-желаното момче в училище!

— Ще се изненадаш — каза той, като си спомни себе си на тези години.

Дъщеря му го изгледа със съжаление.

— Татко — каза с тон, с който се говори на малоумните, — знам, че се опитваш, но наистина не разбираш.

Едуард реши, че е права в едно отношение. Наистина не разбираше много неща, когато ставаше въпрос за децата му.

— Хайде, яж — каза. Щом не знаеше всички отговори, можеше поне да упражни родителската си власт. — Не си дебела. Красива си и съм сигурен, че не съм единственият, който мисли така.

Кира изви очи към тавана, но взе малка хапка от храната.

— Аз също не мисля, че си дебела — каза Зак и й се усмихна така сладко, че в очите на Едуард бликнаха сълзи. Кира също беше трогната, но го показа, като взе салфетката си и с усмивка я хвърли по него.

След като се нахраниха, Едуард помогна на Кира за задачите по алгебра. Седяха на дивана в дневната и се трудеха над уравненията, когато тя вдигна поглед и го запита:

— Татко, наистина ли мислиш, че съм красива?

— Разбира се. — Той я целуна по челото. — Ако не ми вярваш, консултирай се с кристалната ми топка. — На озадачения й поглед отговори, като затвори очи и махна с ръка като магьосник. — Виждам момчета… дузини момчета да се тълпят около теб. И ти… ах, да, сега става ясно… ти се усмихваш. — Отвори очи и й се усмихна. — Ето, това нямам търпение да видя. Усмивката ти.

— О, татко. — Тя отпусна глава на рамото му. — Липсваш ми — каза с глас на малко момиченце, който не беше чувал от известно време. — Иска ми се да си дойдеш у дома. Не е същото без теб.

Той преглътна мъчително.

— Знам, малката ми.

— Липсваш също и на мама.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но то ясно се вижда.

Едуард сложи пръст под брадичката на дъщеря си, повдигна лицето й и се взря в очите й.

— Чуй, не искам да се тревожиш за майка си и мен. Правим всичко възможно да преодолеем кризата, но каквото и да се случи, едно никога няма да се промени. Винаги ще ви помагаме.

Изражението на Кира остана мрачно.

— Да, но защо трябва да бъде по този начин? Родителите на Никол Гербър се разделиха, защото непрекъснато се караха. Вие с мама не се карате.

— Това, че двама души не се карат, невинаги е добре. С майка ти не разговаряхме за нещата така, както трябваше. — Объркването, изписано по лицето на Кира, го накара да продължи: — Помниш ли, веднъж беше ядосана на Алексия и ти казах, че ако двете не разговаряте, няма как да се разберете. Е, аз не последвах собствения си съвет. Не трябваше да чакам толкова дълго, за да се опитам да се разбера с майка ти.

— Значи вината е на мама?

— Вината не е на никого, милата ми. Правим грешки. Хората правят грешки. Дори хората, които се обичат.

Кира сведе поглед към разтворения учебник по алгебра, пълен с уравнения, които можеха лесно да се решат, за разлика от житейските проблеми.

— Има нещо, което не разбирам — вдигна поглед към него тя. — Как ще бъдем семейство, ако не си дойдеш у дома?

 

 

Вратата на къщата на Източна шейсет и трета улица, където се намираше кабинетът на доктор Габриела Сантанджело, беше боядисана в червено. Напомняше на Едуард, който стоеше с ръка на звънеца, ярко червило. В къщата го въведе икономката, дребна и невзрачна жена, на име София. Тя мълчаливо го придружи по коридора и нагоре по извитото стълбище до първия етаж, където бяха кабинетите на Габриела и съпругът й. Този на Габриела гледаше към улицата, а на съпруга й — към задния двор. Кабинетите им бяха разделени от салон, който се използваше за чакалня. И двете врати — масивни и от дъбово дърво — бяха затворени. Той почука на тази, която водеше към кабинета на Габриела.

Като влезе в слънчевата и красиво обзаведена стая, видя, че Камил е дошла преди него. Седеше на обичайното си място на дивана до камината. Едуард си помисли, както всеки път, колко добре изглежда тя. Беше възвърнала теглото си, кожата й вече не беше бледа като на смъртник и дори имаше руменина на бузите й. Въпреки че сърцето го теглеше в друга посока, той все още се вълнуваше, когато я видеше.

Размениха си усмивки и той седна на учтиво разстояние от нея, но не чак толкова далеч, че да изглежда враждебен.

— Съжалявам, че закъснях. — Погледна часовника си и видя, че всъщност е пристигнал навреме. Камил беше подранила, което, незнайно по каква причина, го подразни.

Диванът гледаше към стола, на който обикновено седеше доктор Сантанджело. Тя беше стройна и мургава, в края на трийсетте, с лъскава черна коса и огромни сиво-сини очи.

— Двете с Камил говорехме за операта — каза Габриела. — Тя ми разказваше за представянето на „Тоска“ в „Метрополишън“. Твърди, че не трябва да се пропуска. Ти гледал ли си го, Едуард?

— Не, но чух добри отзиви. — Не спомена, че беше преотстъпил абонамента, който имаха двамата, на Камил. Тя обаче явно не беше забравила, защото му хвърли поглед и бузите й поруменяха. Съжаляваше ли, че не беше настояла да ги вземе той? Или пък й се искаше да бяха отишли двамата? Не можеше да се каже. Отхвърли всякакви подобни мисли и се усмихна мило на Габриела. — Ще трябва да видя дали не мога да взема билети за времето, когато родителите ми ще дойдат да ме видят.

Щяха да дойдат по-следващата седмица за четири дни — годишното им посещение. Само че за първи път нямаше да гостуват на него и Камил — беше им запазил стая в хотел. Апартаментът му беше прекалено малък, а нямаше да изглежда добре да отседнат при Камил и децата. Майка му и баща му бяха объркани и разтревожени от раздялата им. Те бяха възпитани, че бракът е завинаги.

— Те почитатели ли са на операта? — запита Габриела.

— Не особено, но ще им бъде интересно.

— Сигурно очакват с нетърпение да ви гостуват.

— Да — каза той. — С огромно нетърпение.

Доктор Сантанджело кимна замислено.

— Близки ли сте с родителите си? — Говореше напевно, което имаше странен хипнотизиращ ефект. Мина миг, преди Едуард да осъзнае, че вече са влезли в платеното време и не може да има празни приказки. Напрегна се.

— Да, бих казал. — Даде очаквания отговор. Истината беше малко по-сложна. Обичаше родителите си и изпълняваше дълга си към тях. Но дали беше близък с тях? Не. Като момче ги обвиняваше за смъртта на баба Клара. И след това отношенията им никога повече не бяха както преди. Свещеното доверие бе разрушено. Както беше сега между него и Камил.

— Какво беше детството ти? — запита Габриела.

Той сви рамене и се облегна назад.

— Няма много за разказване. Съвсем обикновено. Бях единствено дете — каза и побърза да добави: — Баба ни живееше с нас, така че винаги имаше човек у дома, когато се прибирах от училище.

Габриела се усмихна.

— Значи не си бил с ключ на верижка около врата?

— Не. Баба също така се грижеше никога да не оставам без занимания. Ако нямах домашни за училище, ме караше да простирам прането, да гладя или да сгъвам сухите дрехи. Тя вземаше дрехи за пране, за да помага на родителите ми с разноските — обясни. — Нито една яка на риза не можеше да й се противопостави.

— Скъпи спомени значи — каза Габриела.

— Да. — И добави, доста по-нежно: — Тя умря, когато бях на тринайсет.

— Трябва да е било тежък удар за теб.

— Беше — каза кратко той и замълча. За него все още беше нещо ново да споделя чувствата си. Като момче, бяха го възпитавали да пази всичко в себе си. А сега се учеше да се разкрива за останалите. Нали такава беше целта на тези сеанси? Затова реши да продължи и разказа как беше умряла баба му. Като свърши, Камил открито бършеше сълзите си и дори Габриела Сантанджело изглеждаше тъжна.

— Бил си много привързан към нея — каза тя.

Той сви рамене.

— И каква полза? Не можах да я спася.

— Чувствал си това като своя отговорност? — Габриела го гледаше, без да мига.

Едуард въздъхна.

— Бях на тринайсет. — Сведе поглед към ориенталския килим. Той беше стар и изтънял на места и вече му беше толкова познат, че можеше да си го представи и със затворени очи.

Гласът на Габриела достигна до него сякаш някъде отдалеч:

— Така ли се чувстваше и когато Камил се разболя? Приемаше единствено за своя отговорност да я спасиш?

Едуард обърна глава към Камил, която го гледаше с очакване, нетърпелива да чуе отговора му. Подбра думите си внимателно:

— Направих онова, което всеки любящ съпруг би направил.

— И това включваше зачитането на предсмъртното желание на съпругата?

Едуард кимна бавно.

— Реших, че това ще й помогне да престане да се тревожи за семейството си.

— Макар че ти не го приемаше с готовност?

— Нали бракът означава да правиш компромиси. — В гласа му се прокрадна особена нотка.

— Често, да, но когато си категорично против решението на партньора си, компромисът може да бъде проблем.

— Добре. Бях против. Да. — Изпъна пръсти, защото иначе щеше да ги свие в юмруци.

— Можем ли, в такъв случай, да кажем, че си бил ядосан? — Бяха говорили за това безброй пъти. Всяка сесия ги водеше към края, но Едуард все се разколебаваше. Разкриваше се за други неща — миналото, тревогите за децата, трудността да разбере съпругата си — но не си позволяваше да навлезе в това поле може би от страх да не разбие и малкото, останало от отношенията му с Камил. Ядосан? Разбира се, че бях ядосан. Щяхте да бъдете ужасени, ако знаехте до каква степен. Не болестта бе сложила край на живота им такъв, какъвто беше за тях, а Камил — върховната й арогантност да мисли, че може да се грижи за него по-добре от него самия. Сега усети как нещо се размърдва в него и сякаш освобождава пътя за емоциите му. Може би беше заради разговора с Кира предната вечер или просто беше готов да продължи напред. Дори въздухът около тях сякаш беше зареден. Той не беше единственият, който го усещаше. Камил седеше сковано и с изправен гръб, напрегната като готов за стрелба лък. По лицето на Габриела бе изписана тревога.

— Да, бях ядосан. Да, по дяволите. — Гласът му имаше силата на свит юмрук. Обърна се рязко с лице към Камил. Обикновено не ругаеше и тя беше изненадана. — Ти се отказа! Не само от лечението и от здравето си, но и от нас.

Очите на Камил се напълниха със сълзи.

— Мислех, че постъпвам правилно. Сега знам, че беше грешно — каза задавено. — Но по онова време… — Отпусна се върху възглавничките. Изглеждаше малка и изгубена. — Само исках най-доброто за теб и децата.

— Искала си най-доброто? Господи! Погледни ни! — изгърмя гласът му. Усещаше как гневът се надига в него. — Или планът ти беше да се отървеш от мен?

По бузите й се стичаха сълзи. Протегна ръка към хартиените кърпички на масата до нея.

— Не беше така — възрази тя. — Никога не съм преставала да те обичам.

— Да — процеди той през зъби. — Просто нямаше особено високо мнение за мен.

— Не е вярно.

— Мисля, че е. — Тигърът беше освободен от клетката и нямаше връщане назад. — Всичко е било част от плана, нали? Ти ще избереш заместницата си и тя ще е така съвършена за мен, че дори няма да скърбя за теб. Така ли ме виждаш, наистина? За толкова плитък ли ме мислиш?

— Ти ми изневери! — Тя изправи гръб, очите й мятаха мълнии. — Да те вземат дяволите, Едуард. Каквото и да съм ти сторила, ти ми го върна десетократно!

— Не съм го направил, за да ти отмъстя.

— Не, по-лошо. Ти се влюби — каза тя задавено.

Едуард премигна и се облегна назад, гневът му утихна.

Какво можеше да каже? Беше вярно.

Камил издуха носа си. Очите й бяха подпухнали. Когато се успокои поне малко, продължи:

— Тя дойде да ме види онзи ден. Анджи. Искаше да съм сигурна, че всичко между вас е приключено. В случай, че съм имала съмнения. — Гледаше го въпросително.

Едуард се опитваше да осмисли неочакваната новина. Анджи е отишла да види Камил? Сърцето му се сви. Знаеше какво й бе коствало това. Болеше я, но беше събрала смелост, което бе повече от онова, на което бе способен той.

— Да, приключено е. — Усети горчив вкус в устата си.

— Но ти все още си влюбен в нея.

— Не съм го казал.

— Няма нужда — виждам го на лицето ти. Спомни си, че това ми е работата. И съм много добра. — Засмя се рязко и сухо и си взе още една кърпичка.

Едуард се разкъсваше. Не искаше да я наранява повече, но ако не беше честен, от посещенията им тук нямаше да има никаква полза. Спомни си изражението на Анджи, когато се сбогуваха. Същото изражение беше изписано сега по лицето на съпругата му.

Камил се обади — като ехо на мислите му.

— Щом я обичаш, защо си тук? Защо не си с нея? Искам да се получи, Едуард, но ти трябва да решиш. Да избереш една от нас. Аз или тя?

Глава 25

Като дете, Анджи обожаваше празниците. Боядисваше яйца за Великден със сестрите си и ги търсеше на следващата сутрин, след като зайчето Бъни ги беше скрило. Шиеха си сами костюмите за Деня на Вси светии, правеха си шапки от хартия и маски от кожа. Обичаше и Деня на благодарността с неговото изобилие, а в семейството им имаше и традиция, като седнат на масата, всеки от тях да казва за какво е благодарен през изтеклата година. В домакинството на Д’Амато Коледата винаги се очакваше с най-голямо нетърпение. Започваше още през уикенда след Деня на благодарността с пътуване до фермата на Дарт в Саутхолд, за да изберат съвършеното дърво — бор или ела. Работата на бащата на Анджи беше да осигури празничните светлини, което той вършеше, като си мърмореше под носа. Майката на Анджи нанизваше пуканки на конец и украсяваше къщата с тях. Всички заедно украсяваха елхата. На Розмари, като най-голямата, се падаше честта да закрепи ангела на върха, а Франсин наблюдаваше останалите, които се стараеха да подредят украшенията възможно най-красиво. Анджи печеше сладки и курабийки, част от които после обвиваха в целофан и закачаха на елхата. В оставащото време се споделяха тайни, чуваше се шумолене на хартия зад затворени врати, от стереоуредбата се носеше празнична музика, а по пощата пристигаха загадъчни пакети. После Коледа най-после идваше и сутринта всички с радост получаваха подаръците си.

Сега вече бяха пораснали, сестрите на Анджи имаха свои семейства и Коледа не беше чак такова събитие. Анджи обикновено прекарваше сутринта у Франсин, а по-късно обикаляше къщите на сестрите си, преди всички да се съберат за коледното угощение в дома на Лу и Лорета. Анджи намираше празненството за вълнуващо и радостно, макар и малко уморително, но тази година не можеше да вложи сърце в празника. Мислеше непрекъснато за Едуард. Представяше си, че се е събрал със съпругата си, и виждаше как всички те отварят подаръците си в коледната утрин. Питаше се дали той не съжалява за нещо. И защо да съжалява? Той имаше всичко. Докато тя…

Тогава тя срещна един човек на подготовката за вечерята, която трябваше да се състои в дома на родителите на младоженеца на „Парк авеню“. Щеше да е в тесен кръг — само дузина гости. Един от тях бе мъж на възрастта на Анджи. Забеляза първо високия му ръст, а после бе привлечена от очарованието му. Беше строен, с ниско подстригана тъмна коса и лешникови очи с дълги и плътни мигли, на които всяко момиче би завидяло. Той също я забеляза и не я изпускаше от очи, докато тя носеше чинии от кухнята и обратно. След края на вечерята отиде да я потърси в кухнята.

— Дейвид Блум — представи се. — Искам да ви уверя, че храната беше превъзходна. Най-хубавият борш, който съм ял. Точно както баба го приготвяше.

Анджи се засмя.

— Научила съм доста от старите домакини. Те винаги разполагат с най-хубавите рецепти.

Поговориха още няколко минути, после Дейвид каза:

— Защо не ми дадеш визитната си картичка? Може да имам работа за теб. Не веднага, но… — Изражението му стана тъжно и понеже тя го гледаше, продължи: — Баща ми умира. Планирал е изцяло погребението си. Единствено не се е погрижил за храната. Търси човек, който няма да обиди паметта му с лоша храна.

Анджи не изрази съчувствие. Тонът му й подсказа, че е получила достатъчно високо признание за готварските си умения. Каза само:

— Баща ти ми се струва симпатичен.

Дейвид я гледаше с очите си, обрамчени от дълги мигли. Но и той каза само:

— Благодаря.

— За какво? Още нищо не съм направила.

— Последният човек от твоя бранш, с когото татко разговаря, така се разчувства, че се наложи той да я успокоява.

— Не особено професионално — съгласи се Анджи. — Но такова е естеството на работата ни: намесваме се в най-важните моменти от живота на хората, така че невинаги е лесно да се дистанцираме. Признавам, проляла съм една-две сълзи на сватби.

Дейвид я запита дали има свободно време следващата седмица да се срещне с него и баща му. Графикът й беше запълнен, но тя отговори:

— Какво ще кажеш за вторник? В два? — Щеше да намери начин да го вмести, дори това да означаваше да стане час по-рано. Как би могла да откаже на толкова привлекателен мъж?

Анджи и старецът веднага си допаднаха. Мендел Блум изглеждаше много по-стар за седемдесет и осемте си години, което се дължеше на разклатеното му здраве — имаше сърдечно заболяване — но умът му беше остър. Тя беше впечатлена да узнае, че навремето е бил известен цигулар и е свирил във филхармонията на Ню Йорк цели трийсет и няколко години, докато не се разболял. Беше също така доста начетен. Тримата — Анджи, Мендел и Дейвид — разговаряха, докато отпиваха от чая си и слушаха Петата симфония на Бетховен. Разговаряха за менюто едва на второто посещение на Анджи.

След това Дейвид я заведе в бара на ъгъла. Над бутилка „Пино Грис“ той й разказа повече за баща си. Анджи научи, че Мендел дошъл в страната съвсем млад през Втората световна война, точно преди немците да започнат да преследват евреите. Когато войната свършила, открил, че повечето членове на семейството му са загинали в концентрационните лагери. Преживяването било тежко, но го накарало още повече да цени произхода си. Трите му деца — Дейвид имаше две сестри — посещавали еврейско училище.

— Иска ми се да мога да кажа, че все още съм предан на вярата. Но истината е, че ходя в синагогата само на празник — довери й Дейвид. — Татко не знае, така че не казвай нищо пред него. — Анджи го увери, че ще запази тайната му, а той сниши глас и добави: — О, и помниш ли малките раци, които сервира на репетицията на вечерята? По-добре да не споменаваш и за тях.

— Баща ти яде само храна, приготвена по еврейските религиозни изисквания? — Това бе изненада за Анджи. Доколкото тя знаеше, само евреите от ортодоксалната вяра спазваха този обичай, а те биха наели за кетъринга само човек от своята вяра.

— Не, ние не сме толкова консервативни — каза той. — Не ядем само свинско и ракообразни.

— Но не и ти?

Дейвид направи гримаса, която изразяваше горчивина.

— Не исках да съм различен от останалите деца, затова ядях, каквото ядяха и те. Докато завърша училище, вече имах установени навици. Не мога да си представя живота без омари.

— И пазиш това в тайна от баща си през цялото време?

— Не можах да го споделя с него. Някак си така и не намерих подходящия момент…

— Предполагам, че той има по-големи грижи от предпочитанието на сина си към омарите — каза тя. — Но ако искаш да се успокоиш, трябва да му кажеш.

— Права си. На фона на големите неща, това малко прегрешение не може да е от съществено значение. — Дейвид й се усмихна над ръба на чашата и я поднесе към устните си. Седеше протегнал дългите си крака пред себе си. Беше облечен в дънки и пуловер, който очертаваше мускулите на ръцете му. Тя реши, че тези дрехи му отиват повече от костюм и вратовръзка. — А ти? Имаш ли тъмни и дълбоки тайни, за които родителите ти не трябва да разбират?

— Не, за съжаление. Аз съм отворена книга. — В главата й се промъкнаха мисли за Едуард, но тя побърза да ги прогони. — Макар че в гимназията съм правила неща, за които не биваше да знаят.

В очите му блеснаха весели пламъчета.

— А, значи си едно от онези момичета?

— Едва ли. Ти си бил в еврейско училище, а аз изучавах катехизиса. Всичките действия на католика в събота вечер трябва да са подвластни на изповеданието в неделя. Просто глупави тийнейджърски прояви — алкохол и партита и прибиране след вечерния час. Бях добро момиче. Пазех се за брака. За щастие, това старомодно мислене бе отхвърлено по-късно, защото, ако не беше, сега щеше да разговаряш с девица.

Дейвид се засмя и напълни отново чашата й.

— Никога ли не си мислила да се омъжиш?

Анджи сви рамене и загледа раничката на пръста си, който бе порязала леко, докато режеше лука.

— Всъщност не. — Мисълта за Едуард отново се прокрадна и тя отново я прогони. И този път мислено заключи два пъти вратата. — Винаги съм искала само да готвя.

— Е, постигнала си успех в това отношение. — Дейвид се наведе и постави длан върху нейната, но после не я отдръпна. Палецът му започна да гали леко кокалчетата й. Усети трепет, който тя предпочете да отдаде на нестабилните си напоследък нерви. — Между другото — каза той, — в случай, че не си забелязала, баща ми е очарован от теб. Днес ми каза, че ако аз не те поканя да излезем, той ще го направи.

Намекът беше ясен. Анджи беше поласкана. Но се питаше дали е готова за това. Намираше го привлекателен, но все още се възстановяваше от последната си връзка. Искаше ли да премине през същото с някого другиго? От друга страна, с Дейвид не изпитваше същото, което изпитваше с Едуард — това беше просто леко сътресение, сравнено с мощно земетресение. Което може би беше добре. Поне щеше да е в безопасност.

— Няма нищо против, че не съм еврейка?

— Молещите не могат да избират — отговори той с горчива усмивка. Също като нея, Дейвид бе единственият в семейството, който не бе женен.

— Господи, наистина знаеш как да накараш едно момиче да се чувства специално. — Беше изумена. — И баща ти няма нищо против да излизаш с мен?

Той се засмя и заговори по-сериозно:

— Бившата ми годеница бе еврейка, беше израснала в Кибуц и говореше иврит, но татко не я харесваше.

Разказа й за бившата си годеница. Казвала се Мириам. Двамата с Дейвид живели заедно пет години, преди да се сгодят. Планирали сватбата, когато на Мириам й предложили мечтаната работа. Проблемът бил в това, че мястото било в Чикаго, а Дейвид не искал да се премести. Развалили годежа и тя се преместила в Чикаго сама. Той тъгувал известно време, но впоследствие разбрал, че решението е било правилно.

— Ако я обичах достатъчно, щях да се преместя — каза. — Фактът, че не пожелах, сигурно означаваше нещо.

— Имало ли е друга оттогава? — запита Анджи с нехаен тон. Не искаше да изглежда, сякаш проявява голям интерес.

— Нищо сериозно. Но когато разбрах, че баща ми умира, това бе като звън на будилник. Родителите ми бяха женени над петдесет години. Мама вече я няма, но татко все още пази спомените. Искам, когато се обърна назад някой ден, да знам, че животът ми не е бил напразен. Бих искал да имам деца. Мисля, че ще бъда добър баща.

Нервността на Анджи прерасна в паника. Дейвид изразяваше ясно намеренията си. Искаше сериозна връзка. Но щеше ли да бъде честно да го подведе, ако не може да му отдаде цялото си сърце, а само части от разбитото? Издърпа ръката си и се изкашля, покрила устата си с длан, за да изглежда жестът й ясен.

— Да, виждам те как тайно поставяш омари в кутиите със закуската на децата — каза тя и двамата се засмяха. Неудобният момент отмина. Тя се отпусна, осъзнала, че той няма да настоява прекалено. Щеше да я изчака да реши. Ако въобще решеше.

„Какво чакаш?“, шепнеше гласче в главата й и то подозрително приличаше на гласа на майка й. Повечето жени щяха да сметнат Дейвид за изгодна партия. И, както майка й непрекъснато й напомняше, тя не ставаше по-млада. Също така, харесваше Дейвид. И можеше да се научи да го обича с времето.

Следващия уикенд той я заведе на концерт в „Карнеги Хол“ и на парти — в къщата на свой приятел — на по-следващия. Обядваха или вечеряха заедно поне веднъж в седмицата. Анджи ходеше да види баща му при всяка възможност. Мендел губеше сили с всеки ден. Само очите му бяха запазили остротата си. Разказваше й истории за великите музиканти и композитори, които познаваше — Айзък Стърн, Валдимир Хоровиц, Шостакович — и за това, какъв е бил Гринуич Вилидж по негово време, когато там се събирали млади художници и музиканти. Анджи винаги му носеше нещо за хапване, с което да изкуши апетита му.

— Ти си истински майстор виртуоз в готвенето — каза й веднъж той, след като си изяде супата.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Януари се изниза и навлязоха във февруари, после дойде и март. Беше изминала почти година, откакто видя Едуард за първи път. И четири месеца, откакто последно бе чула нещо за него. Той вече не беше част от живота й. Защо тогава не пренесеше връзката си с Дейвид на следващото ниво? Защо продължаваше да има съмнения? Дейвид беше идеален в много отношения. Проявяваше внимание, без да задушава. Беше чувствителен към желанията и нуждите й. Смееше се на шегите й, а в леглото обичаше всеки сантиметър от тялото й. „Как е възможно да не го харесваш?“ Думите отекваха в главата й всеки път, когато се чуваха по телефона или вдигнеше поглед към усмихнатото му лице. И тя го харесваше. Много. Само не беше сигурна дали това е любов. Подозираше, че Дейвид се въздържа да говори за любов само защото усещаше, че тя не е готова.

Понякога намекваше, друг път питаше направо кога ще го запознае със семейството си. Тя избягваше да отговори или обръщаше всичко на шега.

Накрая извиненията й свършиха. Заведе го в дома на родителите си, за да се запознаят. Както можеше да се предскаже, майката на Анджи преливаше от радост. Докато вечеряха, тя мислено подреждаше гостите край масата за сватбения прием — Анджи виждаше вълнението, изписано на лицето й. Баща й беше спечелен от факта, че Дейвид, който бе завършил „Принстън“, предпочиташе да пие бира от бутилката, вместо от чаша. Харесваше му също и професията на Дейвид, защото ненавиждаше хората, които работеха в областта на финансите и рекламата. Франсин, която си намери извинение да се отбие, го обяви за „очарователен“. Изглежда, Анджи бе единствената, която имаше съмнения.

Следващата събота той я заведе на обяд в „Мареа“. Току-що беше сключил сделка с японски бизнесмен за местенце в Сохо и искаше да празнува в скъп ресторант. Бяха стигнали до десерта, когато заговориха за новобрачната двойка Джеф и Бренда.

— Винаги сме мислили, че Джеф ще е последният, който ще се обвърже — каза Дейвид, докато отхапваха от наполеоните. Двамата с Джеф се познаваха още от гимназията, а сега работеха в агенцията по недвижими имоти „Джоунс Ланг Ла Сале“.

— Шегувахме се, че по-скоро ще дари бъбрек, отколкото да сключи брак. И сега аз оставам последен. Макар, надявам се, не за дълго. — Извади кутийка за бижута от джоба си, отвори я и тя видя вътре пръстен с диамант. — Беше на майка ми. Татко пожела да го взема. И тъй като знам, че нищо няма да го направи по-щастлив от това да го види на пръста ти… — прочисти гърлото си и каза, вече по-официално: — Анджи, ще се омъжиш ли за мен?

Анджи едва не се задави. Гледаше шокирана пръстена. Накрая успя да каже с леко заекване:

— Дейвид, аз… не знам какво да кажа. Толкова е неочаквано.

— Знам — каза той. — Но не мога да отлагам дълго. Това ще означава много за татко. Защо да не му подарим малко щастие? — Взе ръката й в своята и погледна дълбоко в очите й. — Луд съм по теб, Анджи. Знам, че вероятно изглежда прибързано, но човек просто знае кога нещо е правилно. И никога в живота си не съм бил по-сигурен. — Извади пръстена от кутийката и й го подаде. — Не искаш ли поне да го пробваш?

Беше най-красивият пръстен, който Анджи бе виждала. Мислено си представи как върви по пътеката в църквата с пръстена на ръката, как Мендел Блум я гледа с усмивка, как двамата с Дейвид си разменят клетви пред олтара, и преди още да се е осъзнала, протегна ръка. Дейвид сложи пръстена на пръста й.

— Изглежда красиво на ръката ти. Знаех, че ще бъде така — каза и целуна дланта й. Тя почувства обич към него и вероятно поне част от вълнението, което сестрите й трябва да са изпитали при сгодяването си.

— Прекрасен е. — Тя завъртя ръката си наляво-надясно, диамантът улови светлината и заблестя. — И ми приляга идеално, мога да добавя.

— Взех назаем един от пръстените ти, за да дам мерките за този — каза той.

— Сребърният, който мислех, че съм изгубила? — Изгледа го с присвити очи. — Ах, ти, дяволе. Как да се доверя на човек, който ми краде вещите посред нощ?

— Всъщност извърших го посред бял ден. Ти беше под душа. — Дейвид се усмихна широко. — Не се тревожи, ще си го получиш обратно. Освен, разбира се, ако няма сантиментална стойност за теб. — Погледът му казваше: „Освен ако не е подарък от предишния ти приятел“. — В такъв случай, ще го намериш на дъното на реката.

— Копеле! — каза тя със смях.

— Трябва ли да приема това за „да“? — Гледаше я с очакване.

Тя го гледаше право в очите. Не се съмняваше, че от него ще излезе добър съпруг, но дали тя беше готова да му бъде съпруга? Върна пръстена в гнездото му от сатен и каза:

— Съжалявам, Дейвид, но не мога да ти дам отговор веднага. Не ме разбирай погрешно, защото съм дълбоко привързана към теб и знаеш, че бих искала да зарадвам баща ти. Но ще ми е необходимо още малко време.

Лицето му помръкна. Беше съкрушен, но се съвзе и каза смело:

— Надявах се на нещо по-определено, но разбирам. Знам, че прибързвам. — Усмихна се криво. — Ирония, нали? Първо чакам да навърша четирийсет, а после започвам да бързам. Ще ми е от помощ, ако знам нещо повече от едно неопределено „може би“.

— Няма ли да е достатъчно засега? — Анджи се наведе през масата и го целуна. Когато се отдръпнаха един от друг, гостите в ресторанта гледаха втренчено Дейвид и се усмихваха. През главата й отново мина мисълта за Едуард. Но този път болката бе победена от чувството за триумф. „Мислеше, че държиш всички карти, но в тази игра са винаги двама.“ Последва чувство за вина. Чувстваше се подла и незряла. А и какво говореше това за чувствата й към Дейвид? Все още не можеше да нарече любов онова, което изпитваше към него, но може би то беше дори нещо по-добро — почвата, в която щяха да покълнат семената на трайната връзка. Усмихна му се.

 

 

Дейвид се обади рано на следващата сутрин с тъжната новина, че баща му е починал мирно в съня си през нощта.

Говореше спокойно, но мъката му се долавяше. Анджи преглътна сълзите си, поднесе съболезнованията си и запита дали може да направи нещо. Дейвид й благодари, но отказа помощта й, тъй като всичко по погребението било уредено. Каза, че според еврейските традиции, щяло да се състои след два дни. Помоли я само да придружи него и двете му сестри, които щели да долетят от Калифорния, до синагогата на другата вечер.

— Знам, че татко щеше да пожелае да си с мен — каза.

Анджи трябваше да приготви и поднесе помена след службата в апартамента на сестрата на Мендел. Успя да се измъкне за малко и да отиде до синагогата навреме, за да чуе последните молитви. Беше вложила всичките си умения, за да бъде почетена паметта на Мендел Блум подобаващо. Накара Пат и Клео да проверят състоянието на ленените кърпи, на чашите и приборите — не искаше по тях да има пукнатини или петна, а Стилянос трябваше да се погрижи за виното.

Не след дълго хората започнаха да идват — приятели и роднини на Мендел, включително няколко братовчеди от Израел и племенник и племенница от Франция. Апартаментът бе достатъчно голям в него да се проведе и турнир по хокей, но скоро стана тесен. Анджи успяваше от време на време да зърне Дейвид, докато носеше чиниите и се грижеше всеки да има питие. Той беше сериозен и имаше достолепен вид в тъмносиния си костюм и вратовръзка. Изпълняваше задълженията си на домакин, а до него бяха сестрите му, Рут и Софи.

Анджи хареса сестрите му. И двете бяха високи като него, със същите чаровни усмивки, но приликите свършваха дотук. Рут бе професор и съвсем обикновена на вид жена. Тя подчертаваше тази своя обикновеност така, както жените като Джулия подчертаваха красотата си. Софи бе професионален фотограф и бе по-хубава и по-пълна. Нито една от двете не запита какво прави в синагогата Анджи, която за тях бе непозната. Беше с брат им и те я прегърнаха като сестра, което само накара Анджи да се чувства по-виновна, че кара чудесен човек като Дейвид да чака решението й.

Измина час или повече, преди Дейвид да успее да се доближи до нея. Тя беше в кухнята. Той я прегърна и целуна бързо.

— Удивителна си — каза. — Всичко е съвършено. Нямам думи, с които да ти благодаря.

— Не са ми необходими благодарности, но ги приемам — каза тя и добави, вече по-сериозно: — Просто ми се искаше да имах малко повече време да опозная баща ти. — Прочисти гърлото си, което се беше свило от мъка.

Откъм трапезарията и салона долиташе шумът от приглушени разговори. Събралите се разказваха предимно истории за стареца, за пътуването на Мендел до Йерусалим с оркестъра на филхармонията, за добрите дела, които бе извършил през живота си, и за музикантите, на които бил помогнал. Един от тях, Рубен Диас, вече известен цигулар, изсвири мелодията, която бе написал в чест на Мендел.

— Той също те смяташе за специална. — Погледът на Дейвид обхождаше лицето й, тя виждаше въпроса в очите му. Трябваше да му даде отговор, но не бяха имали време да останат насаме след онази вечер в ресторанта. А и като че ли нямаше да имат в близките дни.

— Мисля, че това имаше по-скоро нещо общо с приготвяната от мен храна, отколкото с личността ми — каза.

Дейвид се усмихна и взе лицето й в дланите си. Гласът му бе дрезгав, тъй като цял ден бе говорил — бе приемал съчувствия, бе утешавал другите.

— Знаеш ли какво щеше да каже баща ми? „Ти си по-прекрасна от храната, която приготвяш.“ Какво ще кажеш да излезем и да пием по питие, след като свършим тук? Само ти и аз. — Не беше от хората, които ще чакат възможността да им се предостави сама. Тя подозираше, че нямаше да чака дълго и отговора й.

Повече от всичко Анджи искаше да си отиде у дома, да вдигне краката си нависоко и да си почине, но не можеше да му откаже. Усмихна се.

— Както кажеш, командире — каза весело. И дори не помисли за Едуард.

 

 

По-късно в онзи ден самолетът на Едуард кацна на летище „Джон Кенеди“ и той бе посрещнат от сивото и мрачно небе. Бе летял до Бостън, за да изнесе лекция в медицинския факултет на „Харвард“, но лошото време бе забавило обратния полет.

Беше дори в още по-лошо настроение, когато излезе от летището. Отпусна се с благодарност на задната седалка на таксито. Това едва ли не компенсираше факта, че щеше да се прибере в празен апартамент. Гледаше през прозореца на колата, без да вижда нищо.

Мислеше за Анджи. Цял ден спомените за нея не излизаха от ума му. Бяха започнали да го засипват, докато беше на подиума и изнасяше лекцията. Сред присъстващите имаше дребна и тъмнокоса жена, която на пръв поглед му беше заприличала на Анджи. Естествено, не беше тя, но спомените започнаха да прииждат. Обърка се и трябваше да спре да говори и да прегледа бележките си. Сърцето му биеше силно.

Не за първи път си спомняше мъчително за нея. Миналото като че ли го дебнеше. Вършеше работата си, а то го връхлиташе ей така, от нищото. Представяше си Анджи гола или в кухнята, зачервена, да приготвя някое от вълшебните си ястия. Или на пазара, чудеща се коя връзка репички да купи, сякаш това бе най-важното решение на света. В такива моменти сърцето му буквално замираше и той си казваше: „Ти си проклет глупак. Губиш ценно време в опити да поправиш нещо, което не може да бъде поправено. И ето, че нямаш нищо“.

Вече нямаше съмнение. След седмиците терапия, когато тъпчеха на едно място, двамата с Камил най-после се бяха отказали. Тя подаде молба за развод два дни след като се върна от сватбата на баща си, докато децата все още бяха във Флорида с Лари и Лилиън — тъжният край на битката, от която нито един от двамата не бе излязъл победител. Уикендът на сватбата бе последната сламка, преобърнала колата. Едуард бе пристигнал в дома на тъста си ден след Камил и децата и бе открил, че двамата с нея трябва да делят стаята за гости. Изглеждаше, че тя не е казала на баща си, че са разделени. Извинението й беше, че не иска да помрачава сватбата им, но Едуард знаеше каква е истинската причина — тя просто бе отлагала, докато не бе станало прекалено късно, както постъпваше винаги, когато ставаше въпрос за баща й. Спориха дълго и тихо зад затворената врата на гостната, после прекараха ужасна нощ, гръб до гръб, всеки в своята половина от леглото. На следващата сутрин се беше събудил със схванат врат и тежко чувство в стомаха, разбрал, че всичко е свършило. Камил също го беше разбрала — видя го в очите й.

Докато още всички спяха, те излязоха навън да го обсъдят над чашите сутрешно кафе.

— Не искам да ставам досадна — каза тя, — но мога да понеса всичко, освен това.

— Няма причина да ставаш досадна — каза той.

— Говориш така сега, но веднъж щом адвокатите се заемат…

— Всичко зависи от нас, не от адвокатите. — Седяха във вътрешния двор, който бе обграден от каменна стена, по която се виеха бугенвилии. Едуард протегна ръка през разстоянието, делящо двата стола, и взе ръката й. — Стигнахме толкова далеч, без да се отдалечим един от друг. Не мислиш ли, че можем да изминем и останалата част от пътя?

Тя гледаше в далечината, без да вижда нищо. Слънцето изгряваше. Духаше лек ветрец и носеше аромата на гардении. Поредният красив ден в слънчевия Форт Лодърдейл. Скоро щяха да станат и останалите. Лари щеше да потърси него и Къртис, за да играят голф. Камил и Холи, Лилиън и дъщерите й щяха да се заемат с приготовленията на сватбената гощавка. Техните деца и внуците на Лилиън щяха да отидат при басейна. Но в този момент, докато гледаше изгрева на слънцето, той мислеше единствено за иронията на ситуацията — техният брак свършваше в тихата утрин с обещанието за ясно небе. Седяха в мълчание и размишляваха над това, докато отпиваха от кафето си, заобиколени от песните на птиците. Едуард мислеше за това, колко е нелепо бракът му да свърши в такава мирна обстановка, и то на сватбата на друга двойка. Вдигна поглед към Камил.

— Кога ще съобщим на децата?

— Когато се върнат — каза тя. — Не искам да разваля гостуването им.

Той кимна.

— А на Холи?

— Сигурна съм, че тя вече знае.

Едуард се надяваше Холи да не се чувства длъжна да вземе страна. Защото нямаше съмнение на чия щеше да застане. Кръвта вода не става. А и тя нямаше вече нужда от него, както някога. Той не играеше вече никаква роля в живота й. Сега тя имаше Къртис. И бебето. В този миг то се разплака и виковете му сякаш заглушиха всичко наоколо. Камил също го чу и се изправи с въздишка.

— Е, толкова по въпроса за почивка във вътрешния двор и четенето на сутрешния вестник. — Видя празната му чаша. — Още кафе?

Едуард бе шокиран от спокойното й поведение. Как можеше да не изпитва болката, която разкъсваше него? После нещо привлече погледа му и той обърна глава. Слънчевата светлина падаше право върху лицето й и той видя сълзите в очите й. И тогава разбра — тя се придържаше към познатите фрази, за да не рухне.

Вероятно още от началото на отчуждаването между тях знаеха, че връзката им е обречена. Но трябваше да опитат — не само заради децата, а и защото бяха привързани един към друг. Това не се беше променило. Колкото и ядосан да беше, първата му реакция беше да я защити. Дори когато той бе източникът за болката й.

Но развод? Никога не беше предполагал, че ще бъде толкова трудно. Спомни си колко често с Камил разговаряха за двойки, които се развеждаха, двойки, които не познаваха щастието като тях. А сега и те бяха познали нещастието. Той спеше сам в огромно легло, а когато нощем се въртеше и мяташе, ясно усещаше липсата на топлина. Беше му още по-мъчно, защото знаеше, че е изгубил не само Камил, но и Анджи. Безброй пъти вземаше телефона и пишеше имейли, но нито се обаждаше, нито ги изпращаше. Какво би могъл да й каже? И дали тя ще иска да го чуе?

„Тя вече е продължила нататък. Животът не чака.“ Мисълта беше болезнена. Не съжаляваше, че е направил всичко, за да спаси брака си. В противен случай не би могъл да живее със себе си. Дори не гледаше на това като на провалил се опит — нищо не можеше да спаси брака му, беше го разбрал накрая. Но не можеше и да продължи с Анджи оттам, където бяха спрели.

Таксито наближи тунела Мидтаун, а той импулсивно се наведе напред.

— Шофьор? Промяна на посоката.

„Това е лудост“, каза гласче в главата му, когато даде на шофьора адреса на Анджи. Дори не знаеше дали си е у дома. И ако имаше късмет да я завари, дали щеше да го приеме? Замисли се дали първо да не позвъни, но знаеше, че обаждането би имало същия ефект. Нищо не може да замести разговора лице в лице, когато се каниш да кажеш на една жена колко много ти липсва и че би направил всичко, за да я върнеш. Дори тя да затръшне вратата в лицето ти.

След двайсет минути таксито спря пред сградата, в която живееше Анджи, а сърцето на Едуард блъскаше в гърдите. Гърлото му беше пресъхнало. Каза на шофьора да го чака, после затича нагоре по стъпалата и натисна звънеца на домофона. Не последва отговор. Изчака около минута, после в яда си натисна с длан цялата редица домофони. След миг чу прозорец да се отваря и мъжки глас да вика:

— Ако търсиш Анджи, тя не е тук.

Едуард разпозна съседа на Анджи, който го бе пуснал първия път. Художникът, който вечно искаше нещо назаем от нея. Едуард го бе виждал няколко пъти.

— Знаеш ли къде мога да я намеря? — Внимаваше напрежението да не личи в гласа му. Не искаше да звучи като бивш приятел, макар че вероятно изглеждаше точно като такъв в омачканото си сако и с рошавата коса.

Съседът сви рамене.

— Не знам. Каза нещо за някакво погребение.

— Погребение?

— Да, на някакъв богаташ. Само това знам.

Едуард му благодари и се върна при таксито. За щастие, бе запазил броя на „Таймс“, който бе купил на летището. Прегледа некролозите. Само трима от починалите бяха заслужили по цяла колона. Двете бяха жени, а третият — мъж, на име Мендел Блум, цигулар в нюйоркската филхармония. Едуард звънна на дадения телефонен номер на синагогата и приятен женски глас му продиктува домашния адрес.

След петнайсет минути таксито спря пред сградата на „Сатън плейс“, която гледаше към Ийст ривър. Портиерът, възрастен мъж с гъста бяла коса и зачервени бузи, хвърли поглед на костюма и вратовръзката на Едуард и каза:

— Двайсет и осми „В“, нали? Малко сте закъснели. Повечето от присъстващите вече си тръгнаха. — Поклати глава със съчувствие. — Тъжно ми е за мистър Блум. Много приятен човек. Бедната мисис Кауфман, наистина е съкрушена.

До този момент Едуард не се беше замислил за опечаленото семейство. Бе загрижен единствено да намери Анджи. Чувстваше, че трябва да действа бързо — сякаш тя напускаше страната утре и той не разполагаше с никакво време. Не знаеше защо, но имаше чувството, че ще е прекалено късно, ако изчака, а не можеше просто така да нахълта. Не искаше да покаже липса на уважение. Реши да звънне на Анджи и да я помоли да се срещне с него във фоайето на сградата. Не знаеше дали е още на приема, нито дали ще се съгласи да се срещне с него при дадените обстоятелства. Знаеше само, че трябва да я види. Нямаше да може да преживее още ден, без да я види. Струваше му се, че през последните месеци е бил обвит в гъста мъгла, която сега се бе вдигнала и той виждаше ясно пътя си. Извади телефона си от джоба и набра номера й.

 

 

— Имам само един въпрос — каза Дейвид. Стоеше на прага и гледаше Анджи и Тамика, които почистваха. На заден фон се чуваха гласовете на сестрите му, които изпращаха последните гости. — Как хапките се запазиха толкова хрупкави?

Тя издиша бавно, успокоена, че не й зададе онзи въпрос.

— Радвам се, че са ти харесали.

— Всичко ми хареса.

— И очевидно не си бил единствен — каза тя. — По едно време мислех, че храната ще свърши. — Добре, че беше приготвила по-големи количества от салатите с пиле и макарони. От опит знаеше, че хората ядат много на погребения.

— Всичко беше точно — каза Дейвид.

Тя сви рамене.

— Просто се радвам, че всичко мина добре. Получи се, както при рибата и хляба, които винаги са достатъчно.

— Това ми напомня — каза Дейвид, — че племенникът ми Етан скоро ще има бар мицва. На двайсет и четвърти следващия месец. Рут специално помоли за присъствието ти. Някакъв шанс да се измъкнеш?

— Не знам — каза Анджи. — Ще трябва да погледна графика си. — Чувстваше се виновна, че не му каза направо за решението си да не присъства повече на събития от живота на семейство Блум. Но сега не беше нито мястото, нито времето — трябваше да изчака да останат насаме. Чувстваше, че няма бъдеще с Дейвид. Беше мислила много — всъщност не беше мислила почти за нищо друго през последната седмица — и беше решила, че няма да е правилно да се омъжи за него. Може би щеше да се научи да го обича, да, но не го обичаше сега. И й предстоеше да изпълни трудното си решение да скъса с него точно когато бе погребал баща си. Но знаеше, че ще е по-лошо, ако протака нещата.

— … не е „Риц“, но има гледка към океана — чу го Анджи да казва. — Запазих двойна стая, просто за всеки случай. Можеше да отседнем у Рут, но там ще са те, четиримата, и леля Естер.

— Леля ти Естер няма ли деца? — запита, за да поддържа разговора.

— Не. Остана вдовица много млада и не се омъжи повторно. Каза, че няма да намери толкова добър човек като чичо Харви.

— Такава любов идва веднъж в живота. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да се е усетила. О, господи! Да каже това на Дейвид!

Той очевидно разбра думите й неправилно, защото й се усмихна лъчезарно. По дяволите! Нямаше ли да се научи да държи устата си затворена?

— Не бих могъл да съм по-съгласен с теб — каза.

Анджи не отговори. Отиде в килера да прибере сребърните прибори, които бе измила. Когато и последната лъжица бе прибрана в чекмеджето, Анджи се обърна с намерението да се върне в кухнята, но застана лице в лице с Дейвид. Той я взе в прегръдките си.

— Мислех да обявим годежа си, докато сме в Калифорния — прошепна с устни в косата й. Годежът очевидно бе истински желан от него и не му излизаше от ума. И защо не? Нима не го беше подвела да мисли, че отговорът й ще бъде утвърдителен? Беше с него в този мъчителен за семейството му период и на всичкото отгоре си беше позволила да говори за любовта. Какво трябваше да мисли той? — Ще бъде подходящият момент, защото цялото ми семейство ще бъде там.

Сърцето на Анджи се сви, но не можеше да му съобщи тук, докато екипът все още работи, а сестрите и леля му са в другата стая. Трябваше да изчака още малко. Затова само каза:

— Ще говорим по-късно, окей? — Той й се усмихна, сякаш бяха сключили сделка, и тя се почувства още по-зле.

Минути по-късно звънна мобилният й телефон.

 

 

Едуард я попиваше с очи. Чувстваше се така, сякаш седмици наред беше затворен в тъмна стая и сега вратата се бе отворила, за да пропусне въздуха и слънчевата светлина. Тя беше облечена в тъмносиня рокля и черна вълнена жилетка, носеше обувки с нисък ток и само наниз перли около врата — много по-консервативни дрехи от онези, в които бе свикнал да я вижда, но пак бе същата Анджи с конската опашка, луничките и негримираното лице. В момента лицето й беше маската на гнева.

— Много си смел — каза тихо. Стоеше и го гледаше с кръстосани на гърди ръце. Бяха в отдела със замразените храни на супермаркета на ъгъла, защото тя отказваше да каже и дума, докато бяха в сградата, където живееше Мендел Блум. Това бе най-близкото обществено място. И, както изглеждаше, то определяше тона на разговора. Студеният въздух, който подухваше откъм фризерите, бе също като погледа й. — Какво си мислиш, че правиш, като се появяваш така?

— Трябваше да те видя — каза той.

— Сега? На работа съм! Което щеше да ти е известно, ако си бе направил труда първо да се обадиш.

— Признавам, можех да избера по-подходящ момент — каза той.

— Без майтап?

Той усети как увереността му се стопява. Не беше помислил, да. Не беше я предупредил. Имаше право да бъде ядосана.

— Съжалявам, ако моментът е неудобен.

— Не би могъл да избереш по-неподходящо време. Семейството е опечалено.

— Да, знам. Съжалявам за загубата им.

— И така поднасяш уважението си? Като ме измъкваш насред приема? Кой знае какво си е помислил Дейв, семейството му, искам да кажа.

„Сигурно приличаме на женена двойка, която се кара“, помисли си Едуард. Анджи също забеляза една жена да ги гледа втренчено и сниши глас:

— Какво беше толкова важно, че не можеше да почака? — прошепна ядосано.

— С Камил се развеждаме — каза той и трепна. Не, не беше правилно да говори така. Трябваше да започне с това, колко много му липсва тя, да й каже, че беше мислил за нея всяка минута. А вместо това направи всичко да звучи така, сякаш ставаше въпрос за него и съпругата му.

На лицето й се изписа изненада. Очите й се разшириха, а устните й се полуотвориха. Бузите й поруменяха.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Отчасти, да. Но… — изражението й го накара да замълчи. Как можеше да й каже какво му тежи на сърцето, като го гледаше така?

Беше съблякла якето си, когато влязоха в супермаркета, а сега го облече. Очевидно се готвеше да си тръгне. Завладя го паника. Не можеше да й позволи да си отиде! Едва се сдържа да не я сграбчи за ръката. Не можеше да я принуди да го изслуша. Нежно сложи длан върху нейната. Тя я отдръпна, сякаш я беше ударил. Гледаше го гневно, с присвити очи.

— Виж, съжалявам, че нещата не са се получили за теб — каза. — Но аз продължих да живея.

— Позволи ми поне да ти обясня. — Едуард направи крачка към нея, но тя бързо се отдалечи. И се удари във фризера. Спря. Поне не избяга.

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Аз съм била резервният план, нали? И трябва да се върна в живота ти, когато щракнеш с пръсти. След като месеци наред не си ми казал нито дума! Трябваше случайно да науча — от чужд човек на парти — че със съпругата ти сте разделени. Знаеш ли как се почувствах? — Трепереше от гняв. Друга жена ги изгледа втренчено. Беше очевидно, че не спорят какво да купят. — Да не съм кукла, която сваляш от рафта, за да си поиграеш всеки път, когато ти е скучно?

— Никога не съм мислил така за теб — каза той. Очите му я умоляваха.

— Очевидно е, че въобще не си мислил за мен. Иначе щеше да се обадиш.

— Не можех — каза той нещастно. — Знаех, че ако се обадя, няма да спра дотам.

— Разбирам. — Очите й мятаха мълнии. — Пак си мислил само за себе си.

— По онова време с Камил посещавахме брачен консултант. — Изпита болка при споменаването на съпругата си. Беше като болката от вече ампутиран крайник, а после внезапно изчезна. Винаги щеше да обича Камил, но не беше влюбен в нея. Жената, която държеше биещото му сърце в ръцете си, стоеше пред него. — Трябваше да опитам, за да бъда честен спрямо нея.

— А не трябваше ли да бъдеш честен и с мен? Господи! Можеше да ми изпратиш поне имейл!

— Права си. Трябваше. Съжалявам. — Студеният въздух проникваше под палтото му. Чувстваше се измръзнал до кости. — Ще ти се реванширам, обещавам, ако ми дадеш възможност.

— Прекалено е късно за това. Виждам се с някого. — Вдигна предизвикателно брадичка.

Не трябваше да бъде шокиран. Анджи го беше казала най-добре — тя не беше кукла, която някой можеше да сваля, а после да слага обратно върху рафта. Защо да не се вижда с някого? Но все пак изпита болка като от силен удар.

— Сериозно ли е? — запита, изненадан колко спокойно прозвуча гласът му.

— Той ме помоли да се омъжа за него.

Едуард премигна и вътре в него сякаш се отвори черна дупка.

— И си му дала отговор?

— Още не. — Гласът й омекна малко.

Времето спря. Усещаше как пулсът му бие тежко в основата на гърлото. Всичко му се струваше някак уголемено и с по-силно въздействие — флуоресцентната светлина над главите им, музиката, рафтовете с пакетирана храна, редиците фризери. Накрая успя да каже:

— Ако го обичаш истински, няма да застана на пътя ти. Обещавам да си отида и да не те безпокоя повече. — „Дори това да ме убие.“ — Но ако имаш някакви чувства към мен, за бога, не се омъжвай за него. Не прави нещо, за което можеш да съжаляваш.

Тя го гледаше втренчено, като че ли неразбрала какво й казва. Изражението й бе омекнало. Запита:

— А какво ще стане, ако му откажа?

Погледът на Едуард не се откъсваше от нейния. Този беше единственият му шанс и не можеше да го пропусне. Този път нямаше да се откаже от чувствата си.

— Обичам те, Анджи. — Не си направи труд да сниши глас. И какво, ако оголеше душата си? Ако се направеше на глупак на публично място? Беше открил, че има и по-лоши неща. — Липсваше ми всяка секунда, когато бях далеч от теб. Така отчаяно исках да те видя… да те прегърна, че сякаш не ми стигаше въздух. — С крайчеца на окото си видя стоящата наблизо жена вече открито да ги гледа, но пет пари не даваше. — Моля те, Анджи. Дай ми втори шанс. Само за това те моля. Ще направя всичко по силите си да не съжаляваш.

Анджи го гледаше, без да премигва. За част от секундата беше сигурен, че ще го отхвърли. После тя направи рязко крачка напред — сякаш беше принудена против волята си — и със сподавен вик се хвърли в прегръдките му. Той я прегърна здраво.

— Не се обръщай — каза тя. — Всички ни зяпат, сякаш сме герои от филм.

— Да им направим спектакъл, тогава. — Освободи косата й от конската опашка, зарови пръсти в нея и я целуна. Целуна я така, сякаш тази целувка щеше да бъде първата и последната.

Когато се разделиха, чуха ръкопляскания. Дори възрастната жена, която преди това ги беше гледала втренчено, се усмихваше.

Върнаха се до сградата, като се държаха за ръце. Последната светлина на небето се беше стопила и сенките се сгъстяваха. Пролетта беше близо, но времето си правеше шеги — беше ту топло, ту студено. Въздухът, който издишваха, образуваше пара в студа, но Едуард дори не го забелязваше. Само преди минути трепереше, а сега му бе горещо, сякаш се разхождаше по плажа под силните слънчеви лъчи.

— От какво е починал този мистър Блум? — запита.

Анджи наклони глава и му се усмихна. Лицето й сияеше на светлината на уличната лампа, под която минаваха.

— Не задаваш правилния въпрос — каза. — Трябваше да питаш как е живял.

Глава 26

Шест месеца по-късно

— Не мърдай! Чакай да видя дали аз няма да мога. — Камил мръщеше вежди и дърпаше заялия цип на роклята на Кира. Чувстваше пръстите си надебелели и непохватни, сякаш бе ринала сняг в този ярък слънчев ден.

„Не само ципът е заял. Отпусни се, поеми си дълбоко дъх. Можеш да го направиш“, каза си.

Най-после освободи ципа.

— Готово. А сега се обърни, за да те видя. — Кира се обърна с лице към нея. — О, сладката ми! — Очите на Камил се напълниха със сълзи. — Не помня откога не съм виждала такава красива шаферка. Изглеждаш… — щеше да каже: „Толкова пораснала“, но се улови навреме. Кира не обичаше да й напомнят, че е само на петнайсет. — Зашеметяващо.

— Не мислиш ли, че роклята ме прави дебела? — Кира отиде пред огледалото на вратата на гардероба и загледа отражението си така, сякаш виждаше съперница. Подръпна полите над толкова стройните си бедра, че всяка жена би заплакала от завист. Камил знаеше, че нейната плът никога вече няма да е така стегната, независимо колко часа на ден прекарва във фитнес залата.

— Никоя дреха не може да те направи дебела, сладката ми.

— Мамо, бъди сериозна. — Кира й хвърли укорителен поглед.

— Но аз съм сериозна. Изглеждаш великолепно.

Кира смръщи още по-силно вежди.

— Теглих се тази сутрин. Наддала съм цял килограм!

— Е, и? Все още растеш.

— Винаги казваш така.

— Само защото е истина. Питай баща си, щом не вярваш на мен. — Споменаването на бившия й съпруг я размекна и се наложи бързо да овладее чувствата си. Не искаше да развали този ден за децата си. — Мислиш ли, че ще се справиш сама с останалото? — Оставаше само да обуе обувките. — Трябва да помогна на брат ти.

Завари сина си седнал на леглото, където го беше оставила. Беше мрачен. И много красив в официалния костюм. Косата му блестеше от гела, който трябваше да й придаде изискан вид. Откакто момичетата бяха станали част от живота му, се налагаше да купуват много гел и дезодорант против изпотяване. Следващото щеше да бъде пяна за бръснене. „Ще престанеш ли да растеш?“, искаше й се да го помоли. Макар че в момента той се държеше като петгодишен.

— Няма да го сложа — настоя, гледайки с ужас бялото цвете. — Глупаво е.

— Защо да е глупаво? — запита тя.

— Просто е.

— Останалите ще носят бели цветя.

— Различно е — те са по-възрастни.

— Не виждам какво значение има възрастта — каза с глас, който го убеждаваше да зарежат тези глупости. Извади цветето от кутийката му. — Стой мирен… — Наведе се да го сложи на ревера, когато бе спряна от сълзата, търкаляща се по бузата му. Разтревожена, седна до него на леглото и го прегърна през раменете. — Какво има, миличък? За татко ли се тревожиш?

Зак не отговори, но лицето му казваше всичко. Не можеше да говори за онова, което истински го тревожеше, затова правеше голям въпрос от дреболии. Издаде напред долната си устна и примижа силно, като че ли да спре сълзите.

— Показах го на Колби. — Колби Дженкинс бе приятел от училище, който живееше в сградата и се беше отбил преди малко. — Той каза, че е гейско.

— Не разбирам защо някой би помислил така. — Въздържа се да му напомни, че няма нищо странно в това някой да е гей. На възрастта на Зак най-голямата обида беше да наречеш някого гей. — На сватба винаги се носи бутониера. А и Фред от старите филми, които толкова обичаш, винаги носи бутониера.

По лицето на Зак се появи усмивка.

— Но това е само във филмите.

— Дори да е така. Ще изглеждаш красив като стария Фред.

Зак въздъхна.

— Добре. Но нямам нужда от помощ. Мога да се справя и сам.

Тя го целуна по челото и се изправи.

— Добре тогава — да се приготвим за шоуто.

След двайсет минути бяха във „Волво“-то на път към епископалната църква, където бе кръстено бебето Джудит и където сега щеше да бъде сватбата. Камил се усмихваше и мислеше за Холи. Страхът й, че сестра й, която беше непокорно дете, никога няма да се установи, се беше оказал безпочвен. Холи най-после бе намерила любовта. Камил знаеше, че на сестра й е била необходима огромна смелост, за да приеме предложението на Къртис, и оценяваше, и приветстваше положените усилия.

Сега беше неин ред да бъде смела. Беше се изправила лице в лице със смъртта и развода, затова знаеше, че може да посрещне всяко предизвикателство. Можеше дори онова, което изглеждаше невъзможно — да намери щастието при обстоятелства, които го отричат напълно. Ако можеше да намери душевен мир, докато непрекъснато й се напомня какво беше изгубила, щеше да стане по-силна.

Беше почти десет и трийсет сутринта — оставаха още пет минути — когато Камил спря на паркинга близо до църквата. „Ще отидеш по-рано и на собственото си погребение“, обичаше да се шегува сестра й. Камил поклати глава, защото наистина едва не го беше сторила. Слезе от колата, изпъна гръб и си пое дълбоко дъх. Слънцето грееше. Денят бе съвършен.

Спря се за последен път на стъпалата, за да се увери, че роклята на Кира не се е намачкала отзад от седенето в колата и че бутониерата на сина й си е на мястото.

— Мислиш ли, че леля Холи е пристигнала вече? — запита Кира и погледна отворените врати на църквата.

— Ако не е, скоро ще дойде. — Камил се беше обадила на сестра си от колата, за да научи, че Холи и Къртис ще закъснеят. За щастие, не живееха далеч, така че това не бе причина за тревога.

Откъм църквата долетяха звуците на органа. Кира се обърна към Камил. На лицето й беше изписана тревога.

— С нас ли ще влезеш? — запита.

Камил не знаеше дали Кира е нервна, защото не иска да влязат сами, или защото се страхува, че майка им може да ги постави в неловко положение. Вероятно по малко и от двете.

— Не. — Камил я целуна по челото. Стори й се, че Кира изпита облекчение, макар че не можеше да е сигурна. Слънцето светеше в очите й и извикваше сълзи в тях. — Не ми е мястото тук. Това е денят на баща ви.

 

 

Едуард беше отзад в стаята на преподобния Касуел и не можеше да си спомни кога за последен път е бил така напрегнат. Възрастният свещеник с нищо не му помагаше.

— А чувал ли си онази за астронавта? — Старецът се впусна в една от отдавна изтърканите си шеги, които, без съмнение, трябваше да помогнат на младоженеца да се отпусне, но имаха обратно въздействие върху Едуард. Единствената мисъл, която го разведряваше, беше за бъдещата му невеста.

Издиша и се поуспокои малко. Когато бе застанал пред олтара с Камил, беше прекалено млад и неопитен и не знаеше какво нещо е бракът. Имаше само смътна представа — като се имаше предвид, че бракът на родителите му не се основаваше на страст. Когато бе произнесъл клетвата, не мислеше особено за значението й. Бе се заклел да обича съпругата си в здраве и болест, но не си беше представял дори, че ще дойде ден да я изпълни. Двамата с Камил имаха своите добри и лоши времена. Прекалено много хора изхвърляха, както гласи поговорката, „и бебето с водата“ при развода, но той знаеше, че бъдещето му с Анджи не означава, че трябва да загърби миналото. Трябваше да помни грешките, които двамата с Камил бяха извършили, за да не ги повтори. Любовта, когато идва за втори път, не е просто победа на надеждата над опита, тя е едно от най-хубавите преживявания. След малко, когато двамата с Анджи щяха да си разменят клетви, думите щяха да дойдат не само от сърцата им, а и от болката, получена в изминатия досега път.

— Преподобни, не искам да те прекъсвам, но мисля, че е време. — През отворената врата долитаха звуците на „Аве Мария“. След това органът щеше да засвири сватбения марш.

— Точно така, синко, точно така — каза преподобният. — Е, готов ли си?

Едуард се усмихна.

— По-готов няма да бъда.

Излезе и веднага видя родителите си на първия ред, а от двете им страни седяха леля Катрин и чичо Сайръс, братовчедите му и съпругите им, а децата изпълваха следващия ред. Майка му приличаше на канарче, каквато беше дребничка и в яркожълта рокля с огромната шапка на главата, а баща му като че ли се чувстваше неудобно в новия костюм, купен специално за случая. По лицата и на двамата бе изписано леко озадачение, като че ли не бяха сигурни как да приемат всичко това — разводът бе почти толкова тежък за родителите му, колкото и за тях двамата с Камил. Те бяха мили с Анджи, но вероятно винаги щяха да мислят за Камил като за единствената си снаха. Искаха да бъде щастлив обаче и единствено това имаше значение.

Погледът му се спря на Холи и Къртис, седнали няколко реда зад братовчедите му. Отначало Холи беше отказала да дойде, но Камил я беше убедила. Настояваше, че приятелството между Едуард и Холи не трябва да приключи заради развода. Също така беше отбелязала, че Кира и Зак ще се чувстват по-добре, ако леля им е там. Каквато и да беше причината, Едуард се радваше, че е дошла. Усмихна се на картината, която двамата с Къртис представляваха. Изглеждаха доволни като всяка женена двойка, а едногодишното им дете седеше в скута на Холи.

Кумът му го сръга с лакът, наведе се към него и прошепна в ухото му:

— Държиш ли се, приятелю? — Едуард се обърна и се усмихна на Хю, който имаше неугледен вид дори в изгладения смокинг.

— Защо, нервен ли изглеждам? — прошепна Едуард в отговор.

— Като състезателен кон на старта.

— В такъв случай, нека надбягването започне.

Като че ли в отговор, органистът засвири сватбения марш. Погледът на Едуард, както и на всички гости, се насочи към вратата на вестибюла, през която влизаха шаферките. Първа беше Франсин, после Сузан, Розмари и Джулия, всичките в рокли с цвят на роза. Кира беше най-отзад и изглеждаше така прекрасно, че извикваше сълзи на умиление в очите. Едуард си представи дъщеря си след десет или дванайсет години да върви по пътечката, хванала го под ръка.

И тогава влезе тя. Не беше виждал Анджи, откакто сестра й Джулия я бе отвлякла по-рано през деня, за да я заведе в козметичен салон. Не беше виждал и роклята, която беше предмет на толкова много обсъждания. Беше от сатен с цвят на слонова кост, семпла. Стоеше й прекрасно. Допълваше се от стария дантелен воал, който баба й беше носила в сватбения си ден. Според Едуард беше най-красивата жена на света, която вървеше с баща си под ръка към олтара.

 

 

Анджи предпочиташе по-скромна церемония, но накрая се беше подчинила на волята на майка си. Дължеше й сватба в църква, ако не по друга причина, то поне защото Лорета бе запазила вярата си през всичките тези години. Сега, докато приближаваше към олтара, видя майка си, седнала до Надин. Косата й беше грижливо фризирана. Беше в костюм от брокат и розова блуза с повече къдри от пола за канкан. Но онова, което привличаше погледите, беше усмивката й — широка и щастлива.

Анджи се чувстваше красива в сватбената си рокля. Като се гледаше по-рано в огледалото, беше решила, че си е струвала всичките проби. Отправи поглед към високия красив мъж, който я чакаше. Пулсът й се ускоряваше с всяка стъпка, която правеше към него. Разстоянието, което трябваше да измине до олтара, беше кратко в сравнение с целия път. Пътуване, по време на което имаше сълзи и радости. Не малко проблеми създаваха и децата на Едуард, които, разбираемо, не бяха особено щастливи от втория брак на баща си.

От дясната страна на Едуард бяха неговият най-близък приятел и кум Хю, двама от братовчедите му, Пийт и Роман, Дарил Хорнкуист, съквартирантът му от медицинското училище, и Зак, който изглеждаше сериозен и много пораснал. От лявата му страна бяха сестрите на Анджи. В самия край на редицата стоеше Кира, най-прекрасна от всички. Анджи се замисли за първата си среща с дъщерята на Едуард, която бе така леденостудена с нея, че й бяха необходими дни да се възстанови. На техните отношения все още предстоеше да се развиват и подобряват и беше добър знак, че Кира бе доста поомекнала оттогава. Пътят към Зак минаваше през стомаха му, а Кира се интересуваше от готварските й умения. Често си намираше извинения, за да бъде в кухнята с Анджи, и задаваше въпроси, а понякога, ако бе в добро настроение, предлагаше помощта си. Анджи не знаеше дали Кира някога ще й прости, че е заменила майка й в сърцето на баща й, но се надяваше някой ден да станат приятелки.

Погледът й отново се спря на Едуард. Той беше мил и предан човек, но също проявяваше упоритост и несдържаност. Винаги щеше да е до нея, но може би никога нямаше да се научи да показва чувствата си. Накратко, мъж, който не беше съвършен, но беше нейният избор.

Прошепна на баща си, който стискаше здраво ръката й:

— Всичко е наред, татко. Можеш да ме пуснеш сега. — Той й хвърли глуповат поглед, преди да се отдръпне.

Най-после стоеше с Едуард пред олтара. Той вдигна воала нежно, едва ли не почтително. Гледа я толкова дълго, че накрая тя се наведе към него и прошепна:

— Не забравяй да дишаш.

— Толкова си красива — прошепна той в отговор.

— И ти.

Преподобният Касуел прочисти гърлото си и звукът бе неприятно усилен от микрофона. Заговори за светостта на брака, за благословеността на брачния съюз. После дойде редът на клетвите. В църквата настана такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе. Анджи чувстваше, че всички ги гледат, обаче тя имаше очи единствено за Едуард. Слушаше го как казва клетвата със силен и уверен глас, и си помисли: „У дома съм си“.

Епилог

Година по-късно

Камил не знаеше какво да очаква, когато Кат Фишър я покани на обяд. Беше минала година, откакто се бяха чули за последен път. Чудеше се дали е готова отново да тръгне по срещи и не я ли търси точно за това.

Много се беше случило през месеците, в които самата Камил бе сред самотниците. Едуард и Анджи очакваха бебе, което щеше да се роди през февруари. Отначало новината бе разтърсила Камил, но после я беше приела. Как бе възможно новият живот да е нещо лошо? И особено след онова, което беше преживяла. Беше видяла смъртта в лицето и така се беше научила да цени живота. Малко сестриче или братче щеше да привърже по-силно Кира и Зак към новото семейство на баща им. Едуард бе продължил напред и децата не трябваше да очакват повторното събиране на майка си и баща си.

Камил също беше продължила напред, макар това да ставаше прекалено бавно. Понякога й се струваше, че двамата с Едуард са разделени от години, а друг път — че той е на делово пътуване и ще се върне всеки момент. Понякога в супермаркета разсеяно протягаше ръка към любимата му горчица, друг път, когато вадеше прането от пералнята, проверяваше дали мъжки чорап не е останал вътре. От време на време, когато намереше негова вещ в жилището — ръкавели или забравена книга — изпитваше силна тъга. Струваше й се странно, че само тези неща бяха останали от двайсетгодишното им съжителство. Как се беше стигнало до това? Гордееше се със способността си да разбира другите хора. Как бе пропуснала да забележи знаците, които й бе давал съпругът й?

Но макар че бе претърпяла загуба, тя бе спечелила нещо много по-ценно. Имаше живота си обратно. Беше вече напълно здрава. Първи узнаха децата, а след това — баща й и Лилиън. И двамата бяха извън себе си от радост, Лилиън й изпрати рисуван от нея акварел — възстановка на снимка, правена предното лято, когато бяха гостували на Камил и децата в Саутхемптън. На него се виждаше Камил, застанала на мократа ивица пясък. Когато Камил каза добрата новина на Холи, сестра й избухна в сълзи, а после, объркана от тази проява на чувства, се пошегува:

— По дяволите! А аз разчитах да получа перлите.

Камил й беше завещала въпросните перли и изглеждаше съвсем подходящо, когато шест седмици по-късно Холи вървеше по пътеката в църквата в сватбения си ден да носи тези перли, макар и взети назаем.

Камил имаше своите благословии. Беше здрава, децата й бяха здрави, любимите й хора бяха задомени и щастливи, а бизнесът процъфтяваше. Дара беше открила пазарна ниша — услугите им ползваха и млади, двайсет и няколко годишни хора, които мислеха за задомяване. Имаше и осем нови клиенти за последните няколко седмици, един от които дори вече бе сгоден и щеше да се ожени през декември.

Камил пристигна в ресторанта на трийсет и петия етаж на „Мандарин Ориентал“ и видя Кат да седи на маса до високите прозорци, които гледаха към „Сентръл парк“. Изглеждаше великолепно, както винаги. Изправи се да поздрави Камил и я целуна и по двете бузи. Вече не изглеждаше като развалина, каквато беше при последната им среща. Камил я хвана за раменете, погледна я и каза:

— Погледни се. Никога не си изглеждала по-добре. Бих казала, че си влюбена.

Кат се засмя. Появи се келнерът и веднага зяпна Кат. Камил беше свикнала с това, а самата Кат не му обърна никакво внимание, докато в миналото винаги флиртуваше с мъжете, които не можеха да откъснат поглед от нея.

— Е, познах ли? — запита Камил.

— Какво?

— Че си влюбена.

— Е, ще стигнем и дотам след минутка — усмихна се загадъчно Кат. — Първо искам да знам какво става с теб. Чух, че си се развела. Вярно ли е? — Усмивката й се стопи.

Камил усети познатата тежест в сърцето. За разлика от болестта, която бе успяла да запази в тайна, новината за развода й се бе разнесла. Приемаше съчувствия от всички — от клиентите до секретарките на лекаря и зъболекаря си. Беше претърпяла неправда в техните очи. Съпругът й я бе напуснал заради друга жена. Умори се да се опитва да обяснява, че не е така, както изглежда, и че са взели заедно решението за развода.

— Да. Страхувам се, че да — отговори спокойно.

— Съжалявам да го чуя. — Кат изглеждаше истински натъжена. — Не познавах по-хубава двойка от вас. И, повярвай ми, казвам го съвсем искрено.

— Дори идеалните семейства имат своите слабости — отговори. — И вината винаги се дели на две. — Болката от развода бе намаляла с времето, но винаги беше там, в сърцето й. Усмихна се горчиво: — Изглежда, че умея по-добре да ръководя живота на другите, отколкото собствения си. Като говорим за това… — Смени темата, преди разговорът за развода й да е развалил настроението и на двете. — Умирам да науча. Последва ли съвета ми?

Кат отпи от питието си.

— За доктор Макдермот? О, да. Посещавах го през последните десет месеца.

— Сигурно има резултат, защото никога не съм те виждала по-щастлива.

Кат се засмя горчиво.

— Очите ми се отвориха, това е сигурно. Беше права за него — страхотен е. Накара ме да прозра, че проблемът не е в мъжете, а в мен. И аз, като репортер, трябваше да стигна до дъното на историята.

— И какво откри? — запита Камил.

Кат отпи от питието си и загледа замислено през прозореца.

— Голяма част е свързана с развода на родителите ми. Не виждах много често баща си след това. А после той се ожени и го виждах още по-рядко. — На лицето й беше изписана старата болка. — Мисля, че с всичките тези мъже съм преследвала любовта, която не получих от баща си. Но те не можеха да ми дадат онова, което исках. Казвам го така, сякаш беше лесно, но не беше — трябваше ми известно време да стигна до това прозрение. Като пъзел е. В началото имаше само разбъркани парченца. Не виждах картината, докато не започнах да я сглобявам.

— А сега я виждаш?

— В по-голямата й част. Достатъчно, за да мога да имам сериозна връзка. — Кат се изчерви. Камил се беше досетила правилно — беше влюбена. Преди да е запитала кой е щастливецът, погледът на Кат се стрелна покрай нея. Камил обърна глава и видя какво е привлякло вниманието на Кат — към масата им приближаваше мъж, около четирийсетгодишен, с добро телосложение и добре облечен.

Стивън Реслър. На лицето му грееше усмивка.

Ето защо на масата имаше прибори за трима.

Кат скочи и целуна Стивън, а целувката говореше за дълго и добро познанство. Другите в ресторанта, както и Камил, ги гледаха втренчено. Трудно беше да не се втренчиш. Те бяха така очевидно влюбени и излъчваха щастие! Камил се усмихна, макар че едва вярваше на очите си.

— Е, е, и откога продължава това? — запита, когато Стивън седна.

Той хвана ръката на Кат и каза:

— Ще повярваш ли? Срещнахме се в чакалнята на доктор Макдермот. Предполагам, че може да се нарече късмет.

— Или сляпа съдба — каза Кат. — Макар че слепите бяхме ние, защото не забелязахме какво започва.

Стивън я погледна с нескрито обожание.

— Не и аз. Винаги съм смятал, че си красива.

— Ти също си добра партия — отвърна Кат.

— Това ми се случва за първи път — каза Камил, усмихна се и поклати удивено глава. — Имала съм двойки, при които искрата се запалва на втората или третата среща, но никога между двама души, които не са се виждали цяла година. Предполагам, че, както казват, за всяко нещо има подходящ момент.

— Или това, или просто е трябвало да се случи — усмихна се лъчезарно Кат.

— Първо трябваше да разбера защо не мога да се освободя от мисълта за бившата си съпруга, а то било, защото никога не се отказвам от сделка. Егото ми страда. След като го разбрах, успях да продължа напред. И тогава срещнах Кат.

По време на обяда Камил научи какви са бъдещите им планове. Търсеха апартамент, защото имаха намерение да живеят заедно. Все още не мислеха за годеж, защото и двамата не искаха да бързат.

Стивън плати сметката и всеки от тях тръгна по пътя си. Камил измина пресечката на Петдесет и втора и Осма улица, като вървеше бързо и уверено. Духаше студен вятър и напомняше, че зимата е близо, но слънцето грееше и тя спря на тротоара, без да забелязва другите пешеходци, които бързаха край нея, за да наклони глава и да се наслади на топлината му.