Айлин Гоудж
Заместницата (16)

Глава 16

— Между другото, на Рут се е харесал обядът с Камил — отбеляза Хю, когато двамата с Едуард бяха в съблекалнята след вземането на душ. Бяха играли тенис в клуба на Хю. Обикновено се срещаха веднъж в седмицата, но Едуард не бе виждал стария си приятел от края на юли (всяка година Хю прекарваше месец август в къщата на Рут в провинцията). Двете съпруги бяха обядвали заедно предната седмица.

— На Камил също. — Едуард говореше весело, но при споменаването на съпругата му отново се напрегна.

Хю, чието тяло беше без нито едно косъмче, протегна ръка към боксерките си.

— Според Рут тя изглежда добре. Сравнително. Като се изключи, че е прекалено слаба, разбира се. Макар че, ако някой може да го поправи, това е моята Рут. Познаваш я. — Засмя се и се потупа по закръгления корем.

— Ти също можеш малко да напълнееш, приятелю — отбеляза Хю и му хвърли многозначителен поглед. Едуард бе изгубил тегло през последните няколко седмици — около два килограма и половина, което не бе нещо забележително, но достатъчно да го накара да изглежда изпит. — Просто помни, че няма да си от полза за съпругата си, ако не се грижиш за себе си.

Едуард се засмя сухо.

— И така не съм от голяма полза, както изглежда.

Хю го изгледа сериозно.

— Правиш, каквото можеш. Останалото е в Божиите ръце.

Но, както изглеждаше, не и в ръцете на лекарския екип, който лекуваше Камил. Бяха минали осем седмици, откакто бе започнало лечението с експерименталното лекарство, а до този момент нямаше никакви признаци на подобрение. Състоянието й не се влошаваше, но това носеше малка утеха на Едуард, който знаеше, че това най-вероятно се дължи на химиотерапията.

— Не искам да показвам неуважение, но в момента храня малка вяра в Бога — каза с горчивина. — Както и в чудесата на съвременната медицина.

— Трябва да мине време. Прекалено е рано да се каже.

— Време? Страхувам се, че нямаме — напомни му Едуард. Хю смръщи силно вежди, а Едуард си помисли, че говори прекалено мрачно, и продължи вече по-жизнерадостно: — Но ти си прав, прекалено е рано да се каже. Надявам се, че ще има резултати през следващите няколко седмици. Ще знаем повече след последните тестове.

— Съпругата ти не е единствената, за която се тревожа — каза Хю. — Ти не се храниш, не спиш и, честно да ти кажа, личи ти. Изглеждаш ужасно. Трябва да се видиш с някого.

Едуард, протегнал ръка да извади дрехите си от шкафчето, замръзна.

— Имаш предвид психиатър?

Хю не обърна внимание на презрението в гласа му.

— Няма да навреди. В момента не ти е леко и след като не искаш да разговаряш с мен… — Гласът му заглъхна. — Мога да ти дам някои имена на специалисти. — Едуард сви рамене в отговор и остана с гръб към него. След миг на рамото му се стовари месеста ръка. Обърна се и видя, че Хю го гледа загрижено. — Не е срамно, нали знаеш?

Стомахът на Едуард се сви още по-силно. Срамно? Какво ли знаеше за срама Хю, който четирийсет и пет години не бе погледнал друга жена, освен съпругата си?

— Исусе! Няма ли да ми дадете почивка? — Извади ризата си от шкафчето и пъхна ръце в ръкавите.

Хю го гледаше с лек укор.

— Винаги си бил твърдоглав — каза. — Нима никой никога не ти е казвал, че животът не е състезание?

Едуард издиша шумно.

— Виж, оценявам загрижеността ти, но просто не виждам смисъл. Това нищо няма да промени. — Заигра се с копчетата на ризата, тъй като пръстите му изведнъж се бяха вдървили.

— Невинаги става въпрос да се намери решение — каза Хю. — Понякога дори само разговорите помагат.

— Да, знам, но с вас, момчета, нещата никога не спират дотам.

— Има причина да плащаш, за да те слуша някой.

— Знам. За да могат твърдоглавите като мен да се приберат у дома с някоя и друга пукнатина в душата в повече.

— Добре, ще направя предположение защо предпочиташ да те ухапе змия, отколкото да потърсиш професионална помощ — продължи Хю настоятелно. — Да не би случайно да има нещо общо с хубавата Елиз?

Предната седмица Едуард се беше срещнал с Хю и Рут в операта. Те имаха билети за целия сезон в „Метрополитън“, както и Едуард и Камил, само че онази нощ Едуард не беше със съпругата си — Камил не се чувстваше добре, но бе настояла той да отиде с Елиз. В антракта двамата се бяха видели с Хю и Рут, които бяха достатъчно учтиви да не повдигнат вежди. Но дори след като им обясни какви са обстоятелствата, видя, че старецът съвсем не бе убеден.

Сега отговори троснато:

— Между мен и Елиз няма нищо, ако това намекваш. Ако не ми вярваш, питай Камил. Всичко това бе нейна идея, помниш ли?

— Да, знам — каза Хю. — Но сега изглежда, че и ти нямаш нищо против.

Едуард, смръщил вежди, продължи да се бори с горното копче на ризата си. Прииска му се да не бе казвал на Хю за плана на Камил, защото бе едно да седиш и да обсъждаш предимствата и недостатъците му и съвсем друго — да ги изпиташ на собствен гръб. След като видя „хубавата Елиз“, Хю съвсем естествено започна да прави предположения. Така би сторил всеки. Нямаше значение, че чувствата на Едуард към нея бяха приятелски, а и нейните не бяха по-различни. Елиз беше дала ясно да се разбере, още онзи първи уикенд, че не търси нищо повече от приятелство.

— Не мамя съпругата си — каза той.

— Не се налага, за да бъдеш влюбен в друга жена. Или пък тя да бъде влюбена в теб.

Едуард смръщи още по-силно вежди.

— Не е така. Тя е само приятелка, казах ти.

— Е, ти може и да чувстваш така нещата, но тя очевидно има други планове.

— И ти направи заключение, след като говори с нея само десет минути? — заяде се Едуард.

— Всъщност заключението е на Рут — каза Хю. — Имай доверие на женската интуиция — те винаги всичко долавят. Рут каза, че Елиз те гледа така, сякаш можеш да й поднесеш Луната на тепсия. Естествено, тя не го прие сериозно. Знае какъв ефект имате върху жените вие, мургавите мъже. Но аз се замислих. Не мога да не се питам дали планът на Камил не работи твърде успешно.

 

 

Последният звънец бе ударил преди десет минути, но Елиз още оправяше бъркотията, оставена от учениците, когато Глен надникна в класната стая.

— Нищо, освен обичайната каша — каза тя и изстърга залепналия за чина пластилин. — Някои от децата се замерваха с топчета пластилин, вместо да се занимават с проекта си.

— Винаги можеш да ги заплашиш с наказание. Но други са се справили добре — каза той и посочи подредените в редици детски възстановки от глина на древноегипетски погребални гърнета.

— Много забавно.

Глен отиде до лавицата и взе най-безформеното гърне.

— Знаят ли за какво са се използвали истинските?

— Не точно — отговори тя. — Не искам да имат кошмари.

— Права си — съгласи се той. — Възрастта им не е съвсем подходяща, за да разберат как са изтръгвали вътрешните органи на мъртвите фараони и са ги затваряли в тези гърнета.

— С изключение на сърцето — напомни му тя. — Него са го оставяли в тялото.

— И защо? Забравил съм.

— За да може да бъде претеглено в отвъдното и да се прецени дали са водили добродетелен живот.

— А ако не тежи достатъчно?

— Не знам. Мисля, че са ги връщали обратно на Земята.

— Разбирам. Значи, ако си негодник, живееш по-дълго?

— Нещо такова.

— В такъв случай, аз трябва да доживея до сто — каза той с въздишка. — Нали знаеш какво казват: „Добрите умират по-рано“. — Върна глиненото гърне на мястото му и отиде до бюрото й. Подпря се на него и протегна крака напред. Тя усещаше погледа му, докато се движеше из класната стая. — Хей, какво ще правиш след това? Мислех, че можем да разгледаме изложбата на монети във „Фрик“, а след това да хапнем.

— Не мога. Имам среща — каза тя. Бузите й поруменяха, бе обзета от радостно предчувствие.

— Мъж или жена?

— Не е твоя работа.

— Аха. Става все по-заплетено. — Глен я гледаше с повдигнати вежди.

— С Едуард-Константин, щом искаш да знаеш.

— О! Разбирам. — Сега Глен я гледаше многозначително.

Макар, естествено, да не разбираше нищо. Беше му разказала всичко, докато пътуваха към къщата на родителите му, след като я беше взел от тази на Едуард и Камил онзи уикенд в Саутхемптън. Макар да му бе обяснила решението си, Глен все още смяташе, че за нея е по-добре да не се забърква.

— Това не е изпробване на вече употребен автомобил — предупреди я той. — Хората имат чувства, а те могат да бъдат много сложни понякога. И дори грозни.

— Не е това, което си мислиш — каза тя сега, — така че можеш да не ме гледаш по този начин. Аз съм приятелка на семейството, нищо повече.

Въпреки това се изчерви. Едуард се бе обадил по-рано през деня и я бе запитал дали могат да се срещнат на кафе след работа, а тя се бе развълнувала, когато бе разбрала, че ще бъдат само двамата. Беше казал, че трябва да поговорят за нещо. Какво ли можеше да бъде? Каквото и да беше, очевидно не искаше съпругата му да знае.

— Щом казваш — каза безизразно Глен.

— Защо се държиш така? — извика раздразнено тя. — Говориш, сякаш подозираш, че имам връзка! — „О, мили боже, нима току-що казах това?“ Сега сигурно щеше да реши, че наистина е така.

Глен се изправи и отиде при нея, постави длани на раменете й и я погледна право в очите.

— Просто бъди внимателна. Виждам как се оживяваш, когато говориш за него. Не искам да се впуснеш през глава в това. — В панталоните цвят каки и измачканата риза, с падналия на челото му кичур кестенява коса, той не изглеждаше много по-голям или по-мъдър от осмокласниците, на които преподаваше, но тя знаеше, че казва истината. Проблемът беше в това, че вече се беше замесила, без да се замисли.

— Оценявам загрижеността ти — каза тя. — Но няма нужда. Не съм в опасност. — Разбираше гледната точка и подозренията на Глен, но не можеше нищо да направи. Не беше така, както мислеше той. Дори Едуард да имаше чувства към нея — за каквито до този момент не бе дал признаци — никога нямаше да действа, ръководен от тях, не и докато съпругата му беше жива.

А имаше ли чувства към нея? За това ли искаше да разговарят? При тази мисъл сърцето й се разтуптя бясно. Обикновено подобни разговори водеха до приключването, а не до започването на връзки. Мисълта да се промъква зад гърба на Камил отвращаваше Елиз. Камил бе толкова доверчива, канеше я да взема участие в семейните празненства и я окуражаваше да излиза с Едуард и децата. Една вечер Едуард я бе завел на опера — вечер, която Елиз щеше да помни дълго, и то не само заради превъзходната музика. Как би могла да предаде доверието й? Никога не забравяше, че когато някоя жена спечели женен мъж, това означава загуба за друга. А тя обичаше Камил.

— Не е това, което си мислиш — настоя.

Глен задържа погледа й.

— Добре, но помни, че така започват нещата — каза. — Казваш си, че нищо няма да се случи, а после, преди да се осъзнаеш, вземаш стая в мотел — от онези, в които не задават много въпроси. Не стана ли така и с бившия ти съпруг?

Думите му й причиниха болка.

— Не може и да става сравнение! — извика разгорещено.

— Едуард не е така безчувствен, какъвто го изкарваш. Не исках да защитавам бившия ти съпруг — добави, като забеляза как го гледа. — Знаеш какви са чувствата ми към него. Но не ми се струва, че просто се е събудил някоя сутрин и си е казал: „Днес ще изневеря на съпругата си“, а после е излязъл и е намерил някоя. Обикновено не се случва така.

— И какво те прави специалист по въпроса? В живота ти не е имало чак толкова много романтични връзки. — Той наведе глава в отговор и тя разбра, че пази нещо в тайна от нея. Доста добре се досещаше какво може да бъде. — Не ми казвай, че си срещнал някоя. — Той вдигна глава и тя се усмихна, като видя поруменелите му бузи. — Аха, значи наистина е така.

— Това ще трябва да разбера.

— Говориш като четвъртокласник — каза тя.

— Някои от тях са по-дейни от нас в това отношение — каза той с въздишка.

— Хайде, кажи. Коя е тя? В Интернет ли се запознахте?

— Не.

— Къде, тогава?

— Обещаваш ли да не се смееш, ако ти кажа?

— Кълна се — каза тя тържествено и направи невидим кръст пред гърдите си.

Той затвори очи и каза на един дъх, като че ли искаше по-бързо да приключи с това:

— Срещнахме се пред щанда за сирене в супермаркета. — Тя се изкикоти тихо, но, спомнила обещанието си, стисна устни. Той я изгледа гневно. — Да, знам. Но щом погледите ни се срещнаха, веднага разбрахме, че сме предназначени един за друг. Обаче нищо няма да излезе.

— Защо казваш това?

— Защото поговорихме пет минути и това беше. Тя се чудеше какво сирене да избере за партито си, а аз й казах кой вид с какво вино подхожда. — Глен беше истински епикуреец. Всичко, което Елиз знаеше за гурме храната и виното, го бе научила от него. Заплатите им не им позволяваха да се отдават много често на такива удоволствия, но той често готвеше за нея през уикендите — лангуста ala vongule, говеждо „Бургиньон“, подлютени стриди, сервирани с китайски ориз. — Фактът, че не отказа, когато предложих да й дам телефонния си номер, в случай че се нуждае от подобен съвет и по-късно, не означава нищо. Освен може би, че беше прекалено учтива, за да отхвърли предложението ми.

— Не се подценявай. Просто не си имал късмет до този момент, това е всичко. Всяка жена ще бъде щастлива да те има. — Елиз не искаше да го вижда обезкуражен, след като имаше толкова много, което да предложи на една жена.

За нещастие, Глен като че ли не споделяше високото й мнение за него.

— Както казах, не беше кой знае какво. Не знам дори защо ти казвам. Просто си помислих… е, тя изглежда мила. — Нададе стон, като че ли изведнъж осъзнал нещо. — О, господи. Вероятно ме е сметнала за гей.

— И защо би помислила подобно нещо?

— Добре облечен мъж, който е подозрително осведомен за храната и виното, как мислиш?

— Добре, но дори да си го е помислила, това само означава, че е по-вероятно да се обади.

— И защо?

— Жените обожават гейовете. Освен това, ако е решила, че си гей, няма да се тревожи, че ще й се нахвърлиш. А докато разбере, че имаш такива намерения, вече ще бъде обезоръжена от чара ти.

Той поклати глава, като че ли да покаже, че въобще не разбира женското мислене.

— Напразно разсъждаваме, защото няма да се обади.

— Колко време мина?

— Два дни.

— Дай й време. Тя вероятно още се възстановява след партито, след всичкото онова сирене и вино. — Наведе се и импулсивно целуна Глен по бузата. Той миришеше на тебеширен прах и афтършейв. — Каквото и да стане, гордея се с теб.

— Защо?

— Защото не се отказваш.

Той се усмихна горчиво.

— Нали знаеш, че понякога упорството нищо не означава.

Минути по-късно тя вървеше по „Кристофър стрийт“ за срещата с Едуард. Слънцето грееше и тя съзнаваше, че роклята се вие съблазнително около краката й. Радваше се, че е облякла точно тази рокля — синя и на цветя, завързваща се на гърба — защото бе сред най-женствените й дрехи. Изпита вълнението, което цял ден беше успяла да потиска. Като че ли отиваше на среща с любовник. При тази мисъл смръщи вежди и стъпките й веднага станаха несигурни. Ако се влюбеше в женен мъж, щеше да страда.

Не беше очаквала да се влюби, не толкова скоро. Онова, което бе започнало като проява на великодушие, вече имаше свой живот. Колкото повече опознаваше Едуард, толкова повече се убеждаваше, че Камил е била права да я избере за негова бъдеща съпруга. Двамата споделяха общи ценности. Имаха общи интереси — и двамата обичаха музиката, макар тя да предпочиташе класическата, а той — джаз, и двамата изпитваха носталгия по старите филми и обикновените крайпътни заведения — а тя обожаваше децата му. Спомни си с усмивка юлския ден, в който двамата бяха извели на разходка Кира и Зак, а после ги бяха завели на обяд.

— Татко, знаеш ли колко калории има в млечния шейк? Около девет милиарда — беше се оплакала Кира. — Сериозно, мислиш ли, че мама би одобрила?

— Не знам, милата ми. Защо не потърсим мнението на друга жена? — И бе погледнал Елиз с дяволит блясък в очите. — Ти какво мислиш, Елиз? Ще одобри ли съпругата ми млечния шейк?

Елиз бе подбрала думите си внимателно.

— Мисля, че двамата със съпругата си сте отгледали и възпитали дъщеря със здрав разум, която е достатъчно умна да знае, че един млечен шейк няма да я убие. — Беше се обърнала с усмивка към Кира. — Дори да има девет милиарда калории — беше добавила и се бе опитала да не мисли за обиколката на талията си.

— Добре, че ме спаси — беше прошепнал той в ухото й.

Елиз знаеше, че никога не би могла да замени Камил. Той обичаше съпругата си, всеки го виждаше, но знаеше също, че съществуват различни видове любов. Дори Едуард да виждаше в нея само човек, когото би могъл да обича, тя беше готова да приеме възможността.

Замисли се за Глен. Между тях никога не бе пламвала искра. Е, с изключение на онзи единствен път, след като Денис се изнесе. Глен бе дошъл да я разведри, но за нея нямаше утеха в онази нощ. Току-що бе открила за изневярата на съпруга си. Бе изпаднала в самосъжаление и гняв. Плачеше и той я прегърна, за да я успокои. Когато се видя, че не може да спре, той я заведе в спалнята и й помогна да си легне. Някой друг може би нямаше да знае как да постъпи, но не и Глен. Събу обувките й, а после и своите, и легна до нея. Скоро сълзите й оставиха мокро петно на ризата му.

— Чувал ли си някога някой да се е обадил на 911, защото не може да спре да плаче? — запита тя със сподавен глас в опит да се пошегува.

— Не знам — отговори той. — Но ако мислиш, че ще помогне, ще се радвам да се обадя. — Дъхът му миришеше приятно на масло заради пуканките, които бяха яли, докато гледаха филма, който бе донесъл — от петдесетте, с Трой Донахю и Сандра Дий в главните роли. Беше решил, че ще я ободри, но… Глен бе единственият мъж, когото познаваше — с изключение на баща си — който доброволно би изгледал „Лятна къща“.

— Би се обадил, нали? — каза тя с нос само на сантиметри от неговия.

— Аз не се срамувам. Вече трябва да го знаеш.

Тя успя да се усмихне.

— Виж се, толкова си зле, колкото и аз. Даже по-зле. Аз не мога да спра да плача, но ти избираш да останеш при жена, която има нужда от помощта на психолог.

Той й подаде носната си кърпичка.

— Може би и двамата сме луди — каза тя. — Можеш ли да си представиш как ни поставят усмирителни ризи?

Елиз се засмя, но смехът скоро заседна в гърлото й. „Сигурно изглеждам ужасно“, помисли си. Но си напомни, че това е само Глен, а на него не му пука как изглежда тя, защото я обичаше заради душевността й — така, както само най-добрите приятели обичат.

По някое време беше заспала. Часове по-късно се събуди и откри, че е положила глава на рамото на Глен и че той я прегръща. Той хъркаше леко. Запита се колко ли време бе останал буден, след като тя бе заспала. Без съмнение, достатъчно дълго, за да му се схване ръката.

Вероятно я бе усетил, че се размърда, защото отвори очи. Усмихна се, сякаш всеки ден се събуждаше до нея. Дълго време никой от тях не проговори. Лежаха и се усмихваха като две деца, скрили се под одеялото от родителите си. В онзи момент тя осъзна нещо, което знаеше през цялото време, но не му беше обърнала внимание: не беше сама. И никога нямаше да бъде — не и докато имаше Глен.

И тогава той я целуна. Романтична целувка, в която имаше обещание за страст. Усети лекия натиск на устните му — едва доловим, като издишане — и затвори очи. Но веднага си представи Денис. Устните на Денис и пръстите на Денис, които я милват по бузата.

Този спомен развали магията на мига. Глен вероятно също го бе усетил, защото веднага се отдръпна. На лицето му цъфтеше усмивката на стария Глен — онзи, когото познаваше. Може би я бе целунал от привързаност. Разбра, че е така, защото той не се бе смутил ни най-малко.

— Искаш ли все още да се обадя на мъжете в бели престилки, или мислиш, че можем да почакаме до утре? — попита я.

Елиз, потънала в мислите си, подмина кафе-бара, където трябваше да се срещне с Едуард. Осъзна го едва когато стигна до пресечката. Върна се и го видя до една от масите под синьо-бялата тента. Спря насред крачка, за да му се наслади. Колко благороден изглеждаше! Слънчев лъч се бе прокраднал и позлатяваше профила му с аристократичния нос и ясно очертаната брадичка — профила на римски император, обезсмъртен върху златни монети. Тъмните му къдри блестяха, сякаш току-що бе излязъл изпод душа. Представи си го гол, само с хавлия около кръста, и усети как цялото й тяло се стопля — от желание и от срам. Точно в този миг той я видя и й махна. Елиз му махна в отговор — ръката й като че ли сама се движеше, без участието на волята й.

— Надявам се, че не те накарах да чакаш — каза тя.

— Не, въобще. Дойдох само преди няколко минути. — Посочи айскафетата на масата. — Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах и вместо теб. Двойно безкофеиново кафе с обезмаслена сметана, нали така? — Тя кимна и се усмихна, разчувствана, че си е спомнил. — Изглеждаш прекрасно — каза той.

— Благодаря. Ти също. Някои мъже са родени да носят сако и вратовръзка и вие, сър, сте един от тях. — Внимателно бе избрала подходящия тон — игрив, без да флиртува. — Баща ми винаги ходеше на работа със сако и вратовръзка. Казваше, че след като е провинциален лекар, това не му дава право да понижава стандарта. А майка ми не би и помислила да се появи на неделна църковна служба в нещо друго, освен в рокля и затворени обувки. Никога не ходи на църква с панталон.

Едуард се усмихна, а тя седна срещу него.

— Разказа ми толкова много за родителите си, та ми се струва, че ги познавам.

— Ще ги харесаш — каза тя, а наум добави: „И те ще те харесат“. — Страхотни хора са. Малко е смущаващо да призная това, но мисля, че имах съвършено детство.

— Защо да е смущаващо?

— Е, когато бях малка, мислех, че всички родители са като моите. Но когато пораснах и започнах да гостувам в къщите на приятелките си, видях, че не е така. Всъщност нямаше други толкова добри родители като тях. Майка ми и баща ми никога не се караха например — имаха несъгласия понякога, разбира се — и макар да бяха строги с мен и брат ми, никога не ни биеха и наказваха. Винаги проявяваха любовта си. Никога не видях някого от тях пиян, за разлика от майката на най-добрата ми приятелка Кортни, която винаги правеше сцени на партитата. Майка ми печеше хляб и сладки, а баща ми изработваше къщички за птиците. — Завладя я носталгия по дома. — Сега, когато слушам приятелите си да говорят за детството си, се страхувам да им кажа какво е било моето. Ще им се стори, че още съм завладяна от илюзии.

— Мога да си те представя в една от онези стари ферми с люлка в задния двор.

— Люлката още е там — каза тя. — Има и хамбар, пилета и пони на име Пуканка. Някога двамата с брат ми го яздехме. Вече е много старо, но мама и татко го държат от сантименталност.

— Зак ще си помисли, че това е райско място.

— Въпреки че няма голф игрище?

Едуард се засмя. Зак се беше върнал от гостуването си във Форт Лодърдейл с два стика за голф — подарък от дядо Лари. Беше прекарал останалата част от лятото — всеки път, когато успееше да придума родителите си или Елиз да го закарат — в клуба за голф в Челси.

— Ако някога реши да зареже голфа и да се заеме с фермерство, ще сме в истинска беда.

Поговориха и за други неща, докато отпиваха от кафето си. Тя запита за децата и Камил и научи, че скоро ще й правят нови изследвания. Той като че ли се заинтересува истински от разказа й за лагера с четвъртокласниците и за посещението им в музея. Накрая, когато мина доста време и стана очевидно, че не умира от любопитство, тя запита:

— Защо искаше да ме видиш?

Едуард се размърда на стола си и изведнъж доби смутен вид. Тя почувства как стомахът й се свива. Следващите му думи с нищо не облекчиха усещането.

— Елиз, знам, че говорихме за това, но реших, че е по-добре да се изясним, в случай че промениш решението си или придобиеш погрешно впечатление. Нямаш бъдеще с мен. Харесвам те и се радвам на компанията ти, но… — Гласът му заглъхна, като видя изненадата, изписана на лицето й. Вероятно се досети, че е бил прав — тя наистина хранеше чувства, въпреки онова, което му бе казала. Каза загрижено. — Ако… Съжалявам, ако съм те подвел.

— О! — Не знаеше какво да отговори. На лицето й продължаваше да грее усмивка, но сърцето й беше свито.

Той покри дланта й със своята.

— Ценя приятелството ти — продължи той мило. — Беше прекрасно да те опозная, а децата те обожават. Но ще бъде егоистично да те задържам, ако се надяваш някой ден отново да се омъжиш. Заслужаваш повече.

Елиз като че ли се задушаваше. Концентрира се в бавно вдишване и издишване, докато се съвземе. Накрая каза с, както се надяваше, спокоен тон — този на човек, който няма всеки момент да изпадне в истерия:

— Радвам се, че мислиш за мен като за приятел. Аз също мисля по този начин за теб. Но не знаем какво крие бъдещето. Знам, че не е нещо, което искам в момента, но някой ден може да се чувстваме различно. — Като че ли не беше влюбена в него вече. — Дължим си поне да бъдем отворени за възможностите.

Той поклати глава. Тя видя съжалението, изписано на лицето му — съжаление, че я е наранил, а не защото таеше съмнения.

— Не мисля, че някой ден ще те обичам така, както една съпруга заслужава.

— Защото обичаш съпругата си?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Да.

Колебанието му я накара да се зачуди. А ако имаше и нещо друго? Ако на нея й липсваше нещо? Може би не можеше да я обича по същата причина, поради която Денис не бе успял да й остане верен? Каквото и да беше, трябваше да знае.

— Тази ли е единствената причина? — запита.

Той замръзна и виновното му изражение й подсказа, че не греши. Тя познаваше добре това изражение — то беше изписано и по лицето на Денис, когато го бе запитала директно за връзката му с другата.

— О, мили боже! Има друга, нали? — прошепна.

Той не отговори. Нямаше нужда. Изражението му казваше всичко.

Тя започна да се ядосва.

— Разбирам. Значи не съм била единствената — продължи. — Камил е имала и резервен вариант. Може би не съм била първият й избор.

— Не, не, не е това — побърза да я увери той. — Камил… не знае.

Това беше дори още по-голям шок. Елиз не го запита дали мами съпругата си. Не беше сигурна, че ще понесе истината — не искаше да мисли за него като за Денис. Беше й достатъчно да знае, че е влюбен в друга. Макар че, ако се съдеше по вида му, това му носеше повече мъка, отколкото радост.

— Е — каза тя, след като шокът премина, — не съм го очаквала, но оценявам искреността ти.

— Ако това има значение за теб, съжалявам — каза той.

— Знам. Аз също.

— Ще намериш някого и когато това стане, ще си е заслужавало чакането. — Прокара пръсти по бузата й — жест на близост, който бе като антисептик върху отворена рана.

— Ще видим. Не го очаквам с нетърпение — каза тя.

— Имай ми доверие, той е някъде там.

Елиз едва не се задави. Мислеше, че го е намерила — този специален човек, с когото би могла да се сгуши нощем в леглото, да пътува, да си разменят страници на „Таймс“, докато пият сутрешното си кафе в неделя по пижами. Някой, който да бъде баща на децата, които се надяваше някой ден да има. Пое си дъх.

— И така — каза, — предполагам, че това е. Ще кажеш ли на децата довиждане от мен? И че съжалявам, задето не мога да се сбогувам лично с тях?

— Няма нужда да се сбогуваме — каза той. — Все още можем да бъдем приятели, нали?

Елиз се канеше да отговори: „Да, разбира се“, защото нали така казват добрите момичета, за да накарат другия да се почувства по-добре… Но не можеше, щеше да бъде погрешно. Не можеше да е само приятелка с него, щеше да иска повече.

— Не, не мисля така. След това й хрумна колко абсурдна е ситуацията, и се усмихна. — Глупаво, нали? Не съм правила това от основното училище.

— Кое?

— Да скъсам с някого, с когото дори не съм се целувала.

 

 

Анджи стисна зъби и й се прииска да си е у дома с вдигнати високо крака, вместо да тича из палатката, където беше студено и ставаше течение, докато дъждът се лееше навън. Тази сватба сякаш се провеждаше по законите на Мърфи: беше се объркало всичко, което можеше да се обърка. Събитието бе започнало с церемонията, която се бе провела на скала с изглед към океана в Монток. Облаците започнаха да се събират още при размяната на клетвите и всички едва бяха успели да се подслонят, преди от небето да започнат да се изливат потоци. Пороят не даваше признаци да спре скоро. Валеше толкова силно, че се наложи да разположат кофичките за изстудяване на шампанското така, че да събират капките. Духаше силно и стана студено. Гостите стояха на групички с надеждата да се стоплят.

Естествено, това не се отразяваше добре на настроението на булката. Големият й ден бе съсипан, тя бе много нервна. Непрекъснато мърмореше и правеше забележки: храната била студена, напитките не пристигали бързо, рибата не била добре опечена. Когато не вдигаше врява за нещо дребно, мърмореше заплахи под носа си, като се усмихваше изкуствено на гостите. Не само нямаше да препоръча Анджи на приятелките си, както заяви, но дори щяла да разпространи критики по неин адрес.

Младоженецът, от своя страна, отговори на лошото време и киселото настроение на булката с пиянско своеволие. Анджи се бе навела над един от подносите, когато го видя да приближава към нея. Беше очевидно, че не иска второ блюдо.

— Хей, сладката, искаш ли да танцуваме? — изломоти и я прегърна през кръста.

Когато беше трезвен, беше привлекателен. Но пиян и със зачервено лице, потящ се въпреки студеното време, не беше приятна гледка. Освободи се от ръцете му.

— Звучи като истинско изкушение, но ще пропусна.

— О, хайде, не бъди упорита. Какво лошо има в това малко да се позабавляваме?

— Ами например това, че работя, както виждаш — отбеляза тя.

Той се наведе напред и влажните му устни докоснаха ухото й.

— Да, знам — прошепна. — Но това наистина ще я ядоса, нали? Ти и аз, ха-ха-ха. — Намигването му бе по-скоро комично, отколкото съблазняващо, след което хвърли мрачен поглед на булката, чието внимание, за щастие, беше насочено другаде.

— Виж, тъй като си пиян, а на мен не ми плащат достатъчно, че да се примирявам с подобни неща, ще се престоря, че никога не сме водили този разговор — каза Анджи възможно най-спокойно.

— Знам какво ще я ядоса още повече — продължи младоженецът, без да обърне внимание на думите й. Хвърли пореден мрачен поглед към булката си, преди отново да насочи зачервените си очи към Анджи. — Какво ще кажеш да отидем да пием в лимузината? Там е приятно и сухо. А, какво ще кажеш? Ще вдигаме наздравици за младоженците.

Ако не беше толкова отвратителен, Анджи може би щеше да го съжали, като знаеше, че го очаква доживотна присъда в този брак или поне следващите няколко години, докато не помъдрее. Но беше изгубила търпение някъде между спуканата гума на идване и заядливите думи на булката само преди няколко минути — шампанското отново не беше достатъчно студено за нея. На Анджи й бе дошло до гуша — от дъжда, от обвиненията, от това, че нямаше достатъчно кухненски удобства. А сега, на всичкото отгоре, пияният младоженец й налиташе.

Той я притисна към себе си и издаде таза си напред. Това беше последната капка. Ръката на Анджи се стрелна и стисна силно топките му. Той трепна от болка.

— Продължавай и ще прекараш сватбената си нощ навън, свит до някое дърво, вместо сгушен в булката си — изръмжа тя. „Макар че вероятно няма да усетиш разликата.“

Очите му се ококориха от изненада и болка, после той се освободи и залитна назад, удари се в масата и едва не събори таблата с напитките. Изгледа раздразнено Анджи, вече достатъчно трезвен, за да разбере, че не е избрал подходящия човек за задевките си.

— Кучка! — възкликна.

— Взе ми думите от устата — измърмори Анджи, но гледаше булката, която на свой ред ги гледаше втренчено, с лице, по-мрачно от небето навън.

Часове по-късно, когато пътуваха обратно към града със служебната каравана, тя мислеше единствено за горещ душ и питие. Отдавна се бе стъмнило, когато Стилянос я остави пред сградата, в която живееше. Спря се в антрето, колкото да събуе калните си обувки, после слезе по стълбите до апартамента си.

Беше не само уморена, но също така не й бе останала и капчица живец. Днешната сватба беше още едно доказателство, че „заживели щастливо до края на дните си“ съществува само във вълшебните приказки. А и нейната история! Една лоша връзка след друга, докато накрая бе намерила Единствения, но той не се бе оказал свободен. Бяха имали своите моменти и тази вълшебна целувка, но всичко се бе изпарило като дим през комина. С Едуард се бяха видели два пъти оттогава — за игра на билярд, която той бе спечелил, и за да обядват (бе обещала, че ще го черпи един обяд, ако изгуби), но той не бе дал никакви признаци, че някога отново ще навлязат в опасна територия. Понякога го улавяше да я гледа, но не можеше да разгадае погледа му — дали беше съжаление, или копнеж? Каквито и да бяха чувствата му, той ги пазеше за себе си. Може би не би могъл да се справи с нищо повече за момента.

Безсмислено беше да разсъждава на тази тема, защото беше взела решение да сложи край. Не можеше да продължава така — да желае нещо, което никога нямаше да се случи. Той беше женен. И обичаше съпругата си, която умираше. Не би могло да бъде по-сложно. Щеше да му изпрати електронна поща още същата вечер, защото не мислеше, че ще има смелост да му го каже в лицето. Отиде да вземе душ, но с натежало сърце.

След минути, докато тя се подсушаваше, на вратата се почука. Кой ли беше? Смръщи вежди, наметна се с халата и отиде да отвори. Най-вероятно беше съседът й Джъстин, който вечно имаше нужда от нещо — мляко за овесената си каша, цедка за кафето си, а веднъж дори презерватив. Но като надникна през ключалката, видя, че не е той.

Сърцето й подскочи и тя отвори широко вратата.

— Едуард! Какво правиш тук?

— Опитах да ти се обадя, но непрекъснато се свързвах с гласовата ти поща — влезе. Беше мокър, тъй като навън продължаваше да вали. Анджи осъзна, че не е проверявала съобщенията си, откакто бяха тръгнали от Монток.

— А откъде знаеше, че ще бъда тук? — Беше така изненадана, че не можеше да се сети какво друго да каже.

— Не знаех, но реших да опитам. Предположих, че ще сте се върнали от Монток, ако не сте попаднали в задръстване. — Беше си направил труда да измине целия този път само за да я види! Стана й приятно, макар да бе решила да скъса с него. Очевидно тя имаше значение за него, беше нещо повече от приятно убиване на времето. — Звъннах на домофона, но ти не отговори. Отвори ми един от съседите ти. Каза, че живее на няколко врати от теб.

„Проклетият Джъстин“, помисли си тя.

— Бях под душа — каза.

— Да, виждам.

Изведнъж се почувства гола в износения халат.

— Всичко наред ли е? — запита.

В предградията не беше нещо необичайно хората да се отбиват без предизвестие, но в центъра на града никой не си позволяваше, ако не е спешно. Понякога се отбиваха пияни стари гаджета. Но Едуард не изглеждаше нито разтревожен, нито пиян. Все пак може би бяха лоши новини, които бе избрал да й съобщи лично. Може би беше стигнал до същото решение като нея. Сърцето й прескочи удар при тази мисъл, макар да знаеше, че това е единственото разумно поведение.

— Всичко е наред — каза той, но някак си прекалено бързо. Гледаше я така, че й напомни как момчетата се отбиваха у тях, когато сестра й Джулия беше в гимназията, очевидно оглупели от любов, но опитващи се да се държат с достойнство. Осъзна, че е нервен. И може би не защото беше решил да скъса с нея. Бръкна в джоба си, извади плик и й го подаде. — Исках просто да оставя това.

— Какво е? — запита тя.

Той се усмихна.

— Отвори го и ще видиш.

— Първо съблечи мокрото си палто. Виж се, прогизнал си. — Страхуваше се да отвори плика. Чувстваше се като състезател в телевизионно шоу, който знае, че това е краят на състезанието за него. Помогна му да съблече мократа връхна дреха. — Какво, да не би религията да ти забранява да носиш чадър?

Той отново се усмихна и бръчиците в крайчеца на очите му се появиха. Стояха в антрето и се гледаха. Тя забеляза, че той не може да откъсне поглед от нея. Това я изнервяше, но в същото време й носеше и радост, защото й показваше, че въпреки всичко, той не е имунизиран срещу любовта.

— Имах чадър — каза той. — Но, за нещастие, го забравих в таксито.

— Дори не искам да знам как ще го намериш — каза тя със смях и окачи палтото му на закачалката. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Сигурна ли си, че моментът е удобен?

— След този кошмарен ден, който имах? Само оръжие за масово унищожение може да бъде по-лошо. — Той я погледна въпросително и тя обясни: — Булката беше същинска вещица, и то не като онези от вълшебните приказки, които понякога се стопяват под дъжда. О, и младоженецът, който бе противен като доктор Октопод, но за него е по-добре въобще да не говорим.

Едуард се засмя, а тя го поведе по коридора.

— О, струва ми се, че тук се крие цяла история.

— Да, но първо имам нужда от питие.

Тя го въведе в стаята, която служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. Беше уютна. Апартаментът й се намираше на долното ниво на реновиран жилищен дом и единственото хубаво нещо бе вътрешното дворче, до което имаше достъп. То бе малко, но достатъчно за няколко цветя в саксии, грил, масичка за кафе и столове от ковано желязо — нейния малък рай.

— Приятно е — каза той, след като се огледа. — Харесва ми всичко, което си направила с мястото.

Тя му обясни, че по-голямата част от мебелите са втора употреба.

— Майка ми мисли, че след като не може да ме примами отново в предградията, ще доведе предградията при мен. Седни. — Посочи му дивана, тапициран в шоколадов плюш, който бе донесла от дома си и й напомняше още за дните на детството й.

Донесе бутилка червено вино. Едва когато седнаха и чашите им бяха пълни, си спомни за плика, прибран в джоба на халата й. Извади го и отново изпита лека тревога. Но когато го отвори и видя какво има вътре, подсвирна от радост. Бяха два билета за концерта на Бон Джоуви в „Мадисън Скуеър Гардън“ за по-следващия уикенд.

— Свещени билети! — извика. — Как се сдоби с тях? Кого уби?

— Никого — отговори той със смях. — Снаха ми познава мениджъра. Когато ми каза, че всички билети са разпродадени, помолих Холи да види дали няма да намери нещо.

— Е, завинаги съм ти задължена. Но тъй като билетите са два, предполагам, че няма да отида сама. — Изгледа го многозначително.

— Съжалявам, но няма да мога да те придружа — каза той с искрено съжаление и сърцето й се сви. Беше, каквото се страхуваше, че е — утешителна награда. Изключително щедра, но пак си оставаше утешителна награда. — Ще бъда на скучна конференция в Денвър — обясни. — Но съм сигурен, че няма да ти е трудно да намериш кой да дойде с теб.

— Ще помоля сестра си Франи. — Радостта бе отстъпила място на неприятно свиване на стомаха. — Тя му е дори по-голяма почитателка от мен. Има всичките му албуми. — Като деца, дори имаха негов плакат на стената на стаята, която деляха. До плаката с образа на Исус, за който Франи настояваше. Спомнила си добрите маниери, каза: — Благодаря, много мило, че си се сетил за мен. — Той се усмихна. Изглеждаше доволен от себе си за мъж, който се кани да й каже, че трябва да престанат да се виждат (без значение беше, че и тя мислеше същото). — Любопитна съм обаче… — Протегна ръка към чашата си и отпи от виното си. — Защо си направи труда да ми ги донесеш лично, след като можеше да ги изпратиш по пощата?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че бях наблизо? — запита той с усмивка.

— Е, не е близо до вас…

— Вярно, но е само на двайсет минути с такси.

— Така каза и последния път, когато искаше да дойдеш да вземеш чадъра си. Тогава не ставаше ли въпрос за прогнозата, която предвещаваше дъжд? — Поклати глава в престорено отчаяние, но на устните й играеше усмивка.

— Нещо такова — засмя се той.

Задържа погледа й секунда по-дълго, което й напомни, че все още е по халат. Запита се дали да не се извини и да отиде да се облече, но мисълта бе мимолетна, защото се забавляваше много. Седяха на дивана и отпиваха от виното си и тя му разказа за сватбата в Монток с всичките ужасни подробности. Удивително, но откри, че може да се смее, докато преди й се искаше да крещи от раздразнение.

— О, напомняй ми, че не искам да виждам лошата ти страна — каза Едуард, впечатлен от това, как бе стиснала топките на младоженеца. — Макар да не мога да кажа, че го обвинявам. Ако съдя по описанието ти на булката, ти си много по-привлекателна от нея.

— Случилото се имаше много повече общо с факта, че беше пиян.

Едуард дълго я гледа, преди да поднесе чашата към устните си.

— Какво е моето извинение, тогава?

Думите му предизвикаха приятен трепет у нея, а споменът за целувката я стопли.

— О! — Не каза нищо повече, сякаш бе забравила за въпроса му. — Сватбите имат такъв ефект върху хората. — Очевидно това искаше да чуе.

Той стана и отметна назад кичура коса, който бе залепнал за бузата й. Прибра го нежно зад ухото й. Тя застина, като че ли моментът щеше да се пукне като сапунен мехур, ако помръднеше.

— И аз си повтарям същото — каза той със сериозно изражение. — Или случаят е виновен, или шампанското. — Продължаваше да задържа погледа й, а през нея преминаваха вълни със силата на електричество. — Но ако е само това, защо не мога да престана да мисля за теб?

— Не знам. Защо? — Гласът й бе странен.

В отговор на въпроса й, той се наведе и я целуна — с благоговение, сякаш бяха в църквата — уловил лицето й в шепите си. Нова вълна със силата на електричество се стрелна от корема към слабините й. Дори въздухът около тях като че ли беше зареден.

Тя разтвори устни и улови езика му между зъбите си. Той изстена и я притисна към себе си, целувката му стана по-дълбока. Тя едва дишаше. Усети, че той е искал това от доста дълго време, още дори когато сам не е осъзнавал желанието си. Тялото му излъчваше примамлива топлина. Този път нямаше да може да се спре.

Свали халата от раменете й и бавно проследи с пръсти извивката на ключицата й.

— Толкова си красива — прошепна.

Тя се засмя.

— С тези лунички и всичко останало?

Той кимна, целуна я, после устните му се спуснаха надолу. Когато стигна до гърдите й, тя вече отговаряше на ласките му. Той пое зърното й в устата си и започна леко да го смуче. От устните й излезе стон. Можеше да стигне до края и при най-лекото докосване. Усещанията се превърнаха в сладостно мъчение, тя разтвори бедра, взе ръката му и я насочи към сладкото си местенце.

— Сега ти — прошепна, след като той я доведе до края по този начин. Разкопча колана на панталона му и му помогна да съблече дрехите си, после го пое в устата си, а той изви гръб и зарови пръсти в косите й. Усети, че е на ръба на оргазма, но изведнъж се отдръпна рязко.

— Не, искам в теб — каза с дрезгав шепот.

Започнаха бавно, но се разгорещиха толкова много, че се озоваха на пода между дивана и масичката за кафе. Той изстена, бутна масичката и на килима паднаха празната бутилка от виното и някакво списание. Анджи се отскубна и изтича в банята за презерватив, после той се озова върху нея и бавно проникна в утробата й. Залюляха се заедно във вечния ритъм. Анджи тръпнеше от удоволствие до последния тласък, който едва не я накара да изгуби разсъдъка си.

Когато свършиха, тя остана да лежи изтощена под него. Очите я смъдяха… Сълзи? Беше чувала, че някои жени плачели след това, но никога не беше преживявала нещо подобно. Беше гледала на това като на проява на слабост. Но сега разбра, че някои чувства просто са прекалено силни и не могат да бъдат сдържани. Когато най-после възвърна способността си да се движи, се претърколи встрани.

— Беше удивително.

Целуна го, преди да е успял да отговори, наслаждавайки се на играта на езиците им. Не зададе въпроса, който не й излизаше от ума: „Това секс за една вечер ли беше… или началото на нещо?“.

Едуард я целуна в отговор. Не беше като другите мъже, които веднага протягаха ръка към дрехите си, даде й да разбере, че е неин, пък било то и само за една вечер.