Айлин Гоудж
Заместницата (4)

Глава 4

Докато израстваха, Камил и сестра й се забавляваха в отсъствието на баща си да играят на игри като „Двайсет въпроса“ и „Аз шпионирам“. Но любимата им беше „Какво предпочиташ?“. Предпочиташ ли да си красива, но глупава, или пък най-умната жена на света, но с грозно лице? Да глътнеш жива хлебарка или да целунеш момче, в чиито скоби е заседнала храна? Да си сама на безлюден остров или да плуваш във води, където има акули? Ако ти остават само шест месеца живот, би ли искала да ги прекараш в прегръдките на Брад Пит, или искаш да работиш като майка Тереза?

Последният въпрос, зададен от Холи, бе истинска главоблъсканица. Камил бе сигурна, че ще заслужи повече точки за рая, ако работи. От друга страна, ако най-красивият мъж на света бе достатъчно луд да се захване с умиращо момиче…

Но ето как стояха нещата в реалността: сутринта трябва да станеш и да приготвиш закуска, после да заведеш децата на училище. На работа трябва да си усмихната. И може би някъде по средата на забързания ти ден, ако не си прекалено уморена, ще имаш няколко минути за себе си, в които да преглътнеш самосъжалението си, преди да си тръгнеш за дома, където да приготвиш вечерята. Накратко, животът продължаваше.

Срещаше се с клиенти. Оправяше баланса на чековата си книжка. Пазаруваше за дома (проверката на срока на годност на храните сега й се струваше истинска ирония). Планираше рождения ден на сина си. Подстрига косата си (и само се усмихна загадъчно, когато стилистът я запита дали би искала да я боядиса, откривайки сив косъм). Разликата бе в това, че остро усещаше изтичащото време. Преди дните и седмиците се сливаха, преминаваха плавно едни в други, тя не ги броеше и не й се струваше, че свършват, но сега неизползваното време й изглеждаше като шокираща загуба. Напоследък, когато Зак кажеше нещо, което я разсмиваше, или Кира я даряваше с някоя от редките си прегръдки, тя им се наслаждаваше като на бавно топящ се шоколад на върха на езика. Спомни си какво й казваше собствената й майка, когато й даваше седмичните джобни пари: „Само това ще получиш, така че ги харчи разумно“. Тогава ставаше въпрос за долари и центове, а сега — за часове и минути.

Сутринта на рождения ден на Зак позвъни на съпруга си в работата му, за да му напомни да вземе тортата на път за партито на момчетата в „Челси Пайърс“. Когато Едуард се появи няколко часа по-късно, а шестте момчета вече се бяха отдали на пиците, които бе поръчала, сърцето й се сви, когато видя, че той е с празни ръце.

— Забравил си. — Гледаше го втренчено, невярваща.

Той спря, изгледа я с празен поглед и направи гримаса.

— Тортата. По дяволите! — Лицето му се изкриви в съжаление, когато пристъпи към нея. — Съжалявам, Кам. Бяхме затрупани с работа и…

„Сякаш аз нямам също много работа.“ Но не изказа разочарованието си на глас, само въздъхна.

— Ще се върна да я взема — каза той.

— Няма значение — спря го тя с уморен глас. — Ще е прекалено късно, когато се върнеш. — Сладкарницата бе чак на Западна седемдесет и девета улица, на четирийсет минути с кола.

Едуард хвърли виновен поглед към сина си, който в момента бе прекалено зает да дъвче с приятелите си, за да забележи присъствието на баща си, който не носеше тортата. Устата на всички момчета бе червена като на клоуни, а от брадичките им капеше сирене. После Зак видя баща си и се втурна към него.

— Здравей, татко! Познай какво! Свалих повече топки от всички!

Едуард се усмихна и разроши косата на Зак.

— Съжалявам, че не бях тук, за да го видя. — Грабна куп салфетки и ги подаде на Зак, който избърса небрежно устата си.

— А ударих само два пъти. — Зак се усмихна лъчезарно на баща си.

— Като че ли имаме бъдещ играч на боулинг пред себе си. — Едуард се обърна с усмивка към Камил, но тя не му отвърна със същото. В момента не бе в настроение да прощава. — Щях да дойда по-рано, ако можех — каза той и се наведе, за да бъде погледът му на едно ниво с този на Зак. — Знаеш, нали?

— Да, знам. — Тонът на Зак подсказваше, че това се подразбира.

„Не бива да е свикнал толкова с това“, помисли си тя.

— Но чуй — продължи Едуард, — имам изненада за теб.

Зак ококори очи.

— По-голяма от велосипед? — За такъв подарък молеше, откакто беше на шест.

— Не, но мисля, че ще ти хареса — отговори Едуард с намигване. — Вместо обичайната торта, какво ще кажеш да отидем до „Серендипити“ за замразен горещ шоколад?

— Страхоооотно! — Зак заподскача от вълнение. — Можем ли да отидем сега?

— Разбира се. Веднага щом си изядеш пицата.

— Прекрасно — измърмори Камил на съпруга си, след като Зак изтича да предаде добрата новина на приятелите си. — Сега остава само да решим как ще натъпчем шест деца и двама възрастни в една кола.

— Значи ще вземем две коли — каза Едуард със свиване на раменете. Проблемът бе решен.

Само да бе така просто. Трябваше да позвъни на другите майки и да ги информира за промяната в плановете, после да се моли да стигнат там по-бързо. Заведението бе популярно и винаги пълно по това време на деня; можеше да мине час или повече, преди да се освободи маса. Което означаваше шест шумни момчета, наблъскани във фоайето, или, още по-лошо, тичащи нагоре-надолу по тротоара отвън.

„Защо майките винаги мислят за досадните подробности, докато бащите играят ролята на героя?“, помисли си с яд и разочарование. Знаеше, че не е нарочно, те искаха да направят добро. Но все пак. Основното бе, че докато той щеше да помни този ден като изпълнен със забавления и изненади, нейният спомен щеше да бъде друг — че баща му бе забравил да изпълни каквото бе поискала от него, а после бе измислил план, който означаваше още повече натоварване за нея. Отново въздъхна. Може би не беше преднамерено. Може би, дълбоко в себе си, той не искаше да я накаже.

— Ядосан си ми, нали? — Противопостави му се открито, докато момчетата се миеха в банята.

Едуард я погледна, а чувствата се сменяха на красивото му лице така бързо, както зимните облаци преминават по небето.

— Ядосан? Защо да съм ядосан на теб? Нали аз забравих тортата.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид — процеди тя през зъби. — Обвиняваш ме, нали?

Очите му проблеснаха и в този момент тя видя онова, което той пазеше потиснато в дните, откакто тя бе взела решение да не потърси лечение. След като бяха чули и мнението на онколожката, приятелка на Едуард в „Слоун Кетъринг“ — която бе потвърдила първоначалната диагноза, тя не виждаше смисъл. За какво? Още три или шест месеца, прикована към болничното легло, натъпкана с болкоуспокояващи, че да не знае на коя планета се намира? Бяха го обсъждали, докато и двамата не побесняха от гняв, но той отказа да приеме решението й. Като че ли на нея й беше лесно! Като че ли го правеше заради собствени егоистични подбуди! Не можеше да го накара да разбере. Толкова много й бе отнето — възможността да остарее със съпруга си и да гледа как децата й растат, да ги види да завършат училище и да се задомят, да имат собствени деца — защо да пропилява и един-единствен ден от оставащото й време?

— Камил, не мисля, че сега е моментът… — Той сниши глас и хвърли поглед към банята, като че ли очакваше момчетата да се появят вкупом на вратата всеки миг. — Не можем ли да разговаряме за това по-късно?

— Да разговаряме за какво? Защо просто не го кажеш? — изсъска тя. — Ядосан си, защото не постъпвам както искаш. Защото не избирам да се подложа на мъчения и да се лиша от малкото оставащо ми време заради нищожния шанс да живея, за да видя следващия рожден ден на сина си?

— Имам пациенти, които щяха да бъдат благодарни за всеки шанс — каза той със свито гърло. — Откъде знаеш какво е възможно, след като не си опитала? Чудеса наистина се случват. Ние, лекарите, мислим, че знаем всичко, но не е така. Ние… — Млъкна внезапно, тъй като момчетата започнаха едно по едно да излизат.

Не проговориха за това отново.

 

 

Следващата събота казаха и на децата, че Камил трябва да се лекува. Като видя шока, изписан на лицата им, тя ги увери:

— Не искам да се тревожите. В добри ръце съм.

Бяха започнали лека химиотерапия. Това щеше да й даде повече време и означаваше, че ще може да се грижи за бизнеса си. Нямаше нужда децата й да знаят колко е сериозно, докато не се стигне до момента, когато повече нямаше да може да се скрие.

Очите на Зак се изпълниха със сълзи.

— Ще умреш ли, мамо? — запита той с треперещо гласче.

Камил хвърли безпомощен поглед на Едуард, който бързо се намеси:

— Всички ще умрем някога. Знаеш го — напомни той нежно на сина си. — Това е част от кръговрата на живота. — Бяха обяснили всичко на Зак, когато бе дошъл при тях с въпроси, след като беше гледал „Царят лъв“ за първи път. По онова време бе прекалено малък, за да разбира значението на смъртта. Филмът им бе помогнал да го накарат да разбере. Благодарим на „Дисни Пикчърс“, помисли си Камил с ирония сега.

— Но няма да е толкова бързо — намеси се тя, — затова не искам да виждам сълзи. Все още ще съм тук, за да те окуражавам във футболните мачове. И да смущавам сестра ти след рециталите й на пиано, като ръкопляскам прекалено силно — добави и хвърли горчив поглед към дъщеря си, която й отвърна с бледа усмивка.

Зак се намести в скута на Камил — нещо, което не беше правил, откакто бе много малък. На девет, тежеше колкото нея и щеше да стане висок като баща си.

— Ще се наложи ли да влезеш в болница както миналия път? — запита той, заровил глава в гърдите й.

— Не, надявам се — каза му тя и се запита дали може да усети болката й. — Ще видим.

Погледна отново към Едуард, който се бореше с чувствата си. Видя как преглътна, преди да каже с дрезгав глас:

— Майка ви ще получи възможно най-добрите грижи. Поне това мога да обещая.

— Освен това, разчитам на вас, деца — каза Камил. — Прегръдките и целувките са най-доброто лекарство, както всички знаем. — Погледна многозначително дъщеря си, която седеше със скръстени на гърди ръце и се мръщеше кой знае на кого.

— Не е честно! — извика Кира.

Камил я прегърна.

— Знам, скъпа. Но животът невинаги е справедлив.

— Просто ще трябва да се стегнем. Както миналия път — каза Едуард.

— Искаш да кажеш, когато ти переше и всичко излизаше от пералнята розово? И когато ядяхме пица всяка вечер? — укори го на шега Кира. — Извинявам се, татко, но си безнадежден.

Всички се засмяха и Камил въздъхна от облекчение. Децата се справяха. Онази вечер, когато бе завила Зак, той бе помолил и за плюшеното си мече в добавка към оставената да свети лампа. А Кира не обърна внимание на обичайния поток телефонни обаждания и съобщения от приятелките си, като избра да се сгуши на дивана с Камил и да гледат филм.

Дара и Холи бяха единствените, на които каза цялата истина. Дара, след като първоначалният шок премина, показа правилното поведение. Вместо да си сложи мрачно изражение на лицето, тя се шегуваше, за да намали напрежението в офиса. Така бе направила и в случая, когато Камил бе разговаряла по телефона с клиентка, която се оплакваше, че не са останали истински привлекателни мъже. „Може би ще поговориш с Хийт Леджър, когато стигнеш от другата страна, и да го помолиш да се върне.“ Но сестрата на Камил не бе приела новината по същия начин.

— Едуард ми е ядосан — беше й казала Камил. Беше последната седмица на април и двете бяха при акушер-гинеколога. Холи седеше на гинекологичния стол и чакаха лекаря. Беше поканила Камил, защото за първи път щяха да я прегледат с ултразвук. Искаше сестра й да сподели с нея преживяването и двете да видят детето в утробата й.

— Ако е ядосан, то е на ситуацията, не на теб — отговори Холи.

— Не, повече от това е — настоя Камил. — Държи се така, сякаш имам избор.

Холи въздъхна и хвана ръката на Камил.

— На всички ни е трудно, Кам. Ето, аз се чувствам виновна, че ще дам на света нов живот, докато ти… — Млъкна рязко и очите й се напълниха със сълзи. — По дяволите! Виж сега какво ме накара да направя… — Камил й подаде кутия, в която мислеше, че има хартиени кърпички, и двете се засмяха, когато Холи издърпа хирургическа ръкавица. Вдигна я така, както бе намачкана, и отбеляза: — Прилича ми на презерватив. Макар че в моя случай е малко късно за това.

— Не искам да се чувстваш виновна — каза Камил, след като и двете подсушиха очите си. Хвърли на сестра си предупредителен поглед: — Това трябва да е най-щастливото време от живота ти. Аз поне съм очарована за бебето. — „Само се надявам да го видя да се роди.“ — Трябваше ти доста време.

— Господи, помниш ли как се страхувах, че ще забременея, докато съм в гимназията? Страхувах се, че ще бутам бебешка количка, а приятелките ми ще завършват. Винаги се радвах на редовния си месечен цикъл. А сега вероятно ще бъда единствената в „Мама и аз“, която е забременяла в свалка за една нощ.

Камил се усмихна и поклати глава. Сестра й винаги постъпваше, както намери за добре. Защо този път да бъде различно? Камил си спомни колко скандализирана беше, когато, на четиринайсет, Холи изгуби девствеността си. Случи се с най-популярното момче в училището, с което излизаше само от три седмици.

— Той няма да те уважава сега! — беше извикала ядосано. — Ще каже на всичките си приятели.

На което Холи нехайно бе отговорила:

— На кого му пука? Нямам какво да крия. А и на мен ми хареса толкова, колкото и на него.

Като навърши двайсет, Холи живееше сама и обикаляше страната със състава Рот като лична помощничка и понякога приятелка на водещия вокал, Ронън Куист. Камил се бе отчаяла, че никога няма да си намери прилична работа и няма да се установи. Но Холи я бе изненадала, когато се бе записала в колежа, след като навърши трийсет, и бе приела работата в малка радиостанция, за да свързва двата края. След като завърши, започна свой собствен малък онлайн бизнес. Продаваше разни неща, свързани с рокендрола. Името на уебсайта бе напълно подходящо — rockon.com.

Сега Камил се усмихна при вида на трийсет и девет годишната си сестра, която бе бременна в тринайсетата седмица. Гърдите й се бяха налели, лицето й се бе заоблило. Порцелановата й кожа, за която някога, в гимназията, всички й завиждаха, сега бе като праскови със сметана. С къдравата светлокестенява коса, огромните сини очи и трапчинките, тя приличаше на ангелче. Ако не беше татуировката на лявата й задна буза — отхапана круша — никой нямаше да се досети, че преди е била лошо момиче.

— Е, поне ти е останало нещо от нея — отбеляза сухо Камил и сведе поглед към леко заобленото коремче на сестра си.

— Освен секса, искаш да кажеш. Господи, сексът… — Лицето на Холи доби замечтано изражение. — Споменах ли, че бе най-добрият в живота ми? — А това бе много, като се имаха предвид многобройните й любовници.

— Само няколко милиона пъти.

Холи се бе разделила с Къртис Макбрайд само след една среща, но не защото двамата имаха много малко общо помежду си — той беше банкер, а тя се бе заклела никога да не излиза с мъж, който носи костюм и вратовръзка на работа. Тя скъса с него, когато й каза, че го местят в клона на банката в Лондон. Заяви, че трансатлантическите връзки са или за много богатите, или за силно заблудените. Само телефонните сметки щяха да са достатъчни, за да я разорят. Откри, че е бременна, едва след като Къртис замина за Лондон. За кратко я занимава мисълта да прекъсне бременността, но след като шокът премина, осъзна, че тази може да е единствената й възможност за майчинство. И оттогава се вълнуваше за бебето.

— Да, бащата на бебето ми е удивителен любовник — каза Холи и постави длан на корема си.

— Като говорим за него, каза ли му, че ще става татко? — Камил я изгледа строго, защото знаеше, че не е. Типично за Холи да остави една такава „малка подробност“ за последната минута.

Холи изведнъж посвети вниманието си на бебешките снимки, забодени с цветни топлийки за дъската на стената.

— Ще го направя. Още не съм се наканила — отговори и махна небрежно с ръка, като че ли говореха за някой далечен приятел, а не за бащата на детето й.

— И кога, по-точно, планираш да му кажеш? Когато стане време да кандидатства за стипендия в колежа?

— Няма нужда да бързам. Имам още пет месеца до раждането. Освен това, не е толкова лесно да се свържа с него.

— Можеш да оставиш съобщение на гласовата му поща.

— Щях да го направя, но нямам номера на новия му мобилен телефон.

Камил само я погледна.

— Защо имам чувството, че си измисляш извинения?

Холи сви рамене, неразкаяла се.

— А ти нямаше ли да постъпиш по същия начин, ако трябваше да кажеш на мъж, когото едва познаваш, че си бременна от него? Искам да кажа, как трябва да постъпя? Ти си специалистът, ти ми кажи.

— Безнадеждна си, знаеш ли. — В същото време Камил не се съмняваше, че племенницата — или племенникът й — ще стане добро дете, независимо от необичайното възпитание. Поне винаги щеше да е сигурно, че майка му го обича. А щеше ли същото да важи за собствените й деца? При тази мисъл изпита болка.

— Може би, но винаги се оправям някак си — отговори Холи и добави, вече по-нежно: — За теб се тревожа. Трябва да се съсредоточиш повече върху себе си, независимо от ядосания ти съпруг и бременната ти сестра. Защото няма да родя бебето без теб. Ясно ли е? — Изтри сълзите си и каза: — Не искам татко да държи ръката ми в родилното.

— Няма голям шанс това да стане — отговори с горчивина Камил.

— Е, ще го направи, ако го помоля. — Холи винаги бе по-склонна да прости на баща им. Може би защото не изпитваше горчивина заради непрекъснатите му отсъствия. — Но той сигурно ще припадне и какво ще правим тогава?

— Ще е по-добре без него, без съмнение.

— Хайде, Кам. Бъди по-милостива към него. Сигурна съм, че се е почувствал ужасно, след като си му казала, че не си излекувана.

Камил не каза нищо. Холи я гледаше втренчено, наклонила глава на една страна.

— О, мили боже! Той не знае, нали?

Камил въздъхна.

— Да.

Холи продължаваше да я гледа втренчено, челюстта й бе увиснала от изненада.

— Нека изясним. Ядосана си на мен, че не съм казала на Къртис, а ти криеш истината от татко. Това не е ли лицемерие?

— Не е същото — защити се Камил. — Ти не знаеш как ще реагира Къртис — може и да бъде очарован — но татко си е татко. Той е предсказуем. Затова и няма причина да му кажа, докато не съм напълно сигурна. Какво значение би имало?

— Сигурна съм, че ще пожелае да те посещава по-често.

Камил изсумтя презрително.

— Точно така. Като онзи път, когато ме посети в болницата и през цялото време ми говори за играта си на голф? Не, благодаря. В момента нямам нужда от това.

— А какво ще кажеш за неговите нужди?

Камил сви рамене.

— Ще оцелее и без мен. Вече го доказа.

— Но… но ти си му дъщеря!

Погледът на Камил отново се спря на снимките на щастливите майки, прегърнали току-що родените си бебета. Снимки, без съмнение, направени от гордите бащи. А къде бе техният баща, когато двете с Холи имаха най-голяма нужда от него? Спомените й се върнаха към онзи ден преди десет години, когато двете с Холи му помагаха да разчисти апартамента си в подготовка за заминаването във Форт Лодърдейл, последвало пенсионирането му. Изпразваха едно шкафче в кабинета му, когато попаднаха на кожена папка, която никога преди не бяха виждали. В началото бяха развълнувани, защото си я представяха пълна със спомени от тяхното детство — стари картички, дипломи и сертификати, наградата, която Камил бе получила за най-добро есе в последната си година в гимназията. Едва когато я отвориха, разкриха истината за своя живот — страница след страница от игрите на голф на баща им.

Да, ако не нещо друго, то Лари Харт поне бе предсказуем.

Точно тогава в стаята влезе доктор Фарбър, жена на средна възраст, с посивяваща коса, прибрана в свободен кок, и с очила на носа. Проведе рутинния преглед и след като обяви, че Холи е в перфектно здраве, а бебето се развива нормално, запита с усмивка:

— Е, готови ли сте за първото надникване в утробата?

Холи кимна усмихната, докато доктор Фарбър мажеше корема й с гел в подготовка за ултразвука.

Когато образът се появи на екрана, Холи, подпряна на лакти, за да вижда по-добре, отбеляза:

— Прилича на фъстък, плуващ в течност.

— Най-красивият фъстък, който съм виждала — каза Камил.

— Всичко изглежда съвсем нормално — увери ги доктор Фарбър.

Добре. Камил почти бе забравила какво е чувството.

След това отидоха в „Ле Пейн Куотидиън“ на „Медисън авеню“ и Осемдесет и пета улица. Над чашките капучино и кроасаните Холи говореше за плановете си да превърне свободната спалня в детска стая и за последната си находка — кожено яке, носено на сцената от Брус Спрингстийн по време на едно от турнетата му. Камил знаеше, че веселото й бърборене трябваше да отложи темата, която никоя от двете не искаше да обсъжда, но нямаше как да я избегнат, а и на кого другиго би могла да се довери? Като дойде нейният ред каза:

— Напоследък мисля много за мама. Колко трудно трябва да й е било накрая. Представи си. Да лежиш в леглото ден след ден и да знаеш, че няма да станеш по-добре, а после да кажеш довиждане на всички, които обичаш. — Споменът накара гърлото й да се свие.

— Помня — прошепна Холи и очите й се напълниха със сълзи. Камил подозираше, че те не са само за майка им. — Бедната мама!

— Тя никога не се оплака. Нито веднъж. Винаги мислеше за нас, никога за себе си. Помниш ли видеото, което записа?

Бяха го намерили сред нещата на майка си след смъртта й. Пликът бе надписан „За моите момичета“. Беше се записала, когато все още бе достатъчно добре, за да го направи. Казваше им колко много ги обича, и им даваше съвети, които трябваше да следват в по-зряла възраст. „Винаги благодарете. Никога не харчете повече, отколкото изкарвате. Не се страхувайте да опитвате нови неща. Целувайте децата си всеки ден. Направете пътуване до Африка.“ Камил бе плакала толкова неудържимо, когато го бяха гледали за първи път, че едва различаваше думите на майка си. Но в последвалите години направи всичко възможно да живее според казаното от нея. Единствено не бе предприела пътуване до Африка, а сега изглеждаше, че никога няма да го направи — така, както майка й не бе успяла да осъществи заветната си мечта.

— На записа беше с онзи грозен шал, който й подарих за рождения ден — спомни си Холи.

— Тя го обичаше. — Камил си го представи — розово-син и от „Гучи“, но само момиче в пети клас би могло да види красота в него, а майка им го бе носила всеки ден.

— Да, знам. В това бе проблемът. — Холи се засмя приглушено.

И двете мълчаха минута. Чуваше се само тракането на лъжичката, докато Холи разбъркваше захарта в капучиното си без кофеин, и обичайните шумове на заведението.

— Помниш ли Луиз? — осмели се да запита най-после Камил.

Луиз бе секретарка на баща им, когато той бе вицепрезидент на „Пан Ам“. Беше хубава, с чисто лице. Идваше от малък град в Канзас и веднъж бе казала на Камил, че там всички са я смятали за „бляскаво“ момиче от „големия град“. „Всъщност живея на Лонг Айлънд, беше казала, но това е все едно за тях.“ Луиз беше обикновено работещо момиче. Пътуваше до работа с метрото. Купуваше дрехите си от „Болтън“. Имаше привлекателността на хората от Средния запад — усмихваше се дори на непознати и когато им пожелаваше приятен ден, наистина го мислеше. Камил и Холи винаги я бяха харесвали така, както може да се харесва секретарката на татко. Тя беше част от другия му живот, който за тях бе толкова далечен, колкото и дестинациите, до които той пътуваше. Майка им се разболя и Луиз стана нещо повече в техния живот. В събота водеше Камил и Холи на кино или в някой музей и бъбреше с тях, сякаш нищо не се беше случило, като че ли майка им не лежеше на болнично легло у дома. В онзи момент Камил започна да мрази Луиз. Мразеше всичко в нея — големите й зъби и сините сенки за очи, начина, по който изписваше буквата „О“ (като усмихнато лице), досадния й навик да сгъва безупречно салфетката, преди да я хвърли в коша, и дори глупавия й банановожълт Уокмен. Но онова, което мразеше най-много в Луис, беше обожанието, с което тя гледаше баща им.

Накрая не беше издържала.

— Мразя я! — беше извикала на майка си, след като Луиз ги бе завела двете с Холи до детския музей, за да видят стари къщички за кукли. Къщички за кукли, за бога! Та тя бе на четиринайсет!

— О, сладката ми! — бе въздъхнала мама. Изглеждаше дребна и крехка, както бе увита в шала, подарен й от Холи, — беше като пръчиците, които малките деца рисуват вместо фигури. — Не трябва да я мразиш, тя се старае. Наистина се интересува от теб и Холи.

Камил бе поклатила глава.

— Не, не е така. Интересува се само от татко.

— Помня колко красив бе баща ти в капитанската си униформа, когато го срещнах за първи път. — Изражението на майка й омекна, лицето й с хлътналите очи се озари. — Нищо чудно, че Луиз е увлечена по него. Как би могла да не бъде?

Уф! Мисълта бе отвратителна. Камил почувства как стомахът й се свива, представи си как баща й и Луиз правят онова, което тя бе правила с Тим Уоткинс, момче от девети клас, с когото бе спала миналата година на партито на Серена Хюз.

— Трябва да говориш с татко за това. — Седна внимателно в края на леглото. — Трябва да го предупредиш. Той вероятно мисли, че тя просто е мила.

Майка й отново въздъхна.

— Вече говорих с него.

— Така ли? И какво каза той?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, не беше по-щастлив от теб, когато го предложих за първи път.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че идеята е била твоя? — Камил я гледаше смутено.

— Разбира се. Не мислиш, че баща ти би се сетил сам, нали? Или че Луиз ще се натрапва там, където не е желана? — Мама я увери, че Луиз искрено ги харесвала и че искала да помогне и че никога не би прекрачила границата, без да бъде помолена. — Сладката ми, повярвай ми, така е по-добре.

Камил, шокирана от признанието й, се замисли за миг, преди накрая да каже:

— Това е просто… глупаво. — Сълзите потекоха по бузите й. — Не виждаш ли, че се опитва да заеме мястото ти?

— Няма винаги да съм тук — бе казала майка й с примирение.

Като чу тези думи, Камил не можеше повече да отрича пред себе си това, което вече знаеше от известно време — майка й умираше. Дните на престой в болницата си бяха отишли; сега тук бяха сестрите, които работеха на смени, а два пъти в седмицата идваше лекар от болницата. На Камил й стана лошо.

— Никой никога не би могъл да заеме мястото ти — каза тя със задавен глас.

Майка й вдигна крехката си ръка към бузата й.

— Винаги ще бъда ваша майка, независимо какво ще се случи. Но баща ти ще има нужда от помощ, за да се грижи за теб и сестра ти.

— Можем и сами да се грижим за себе си.

Майка й я изгледа с тъга.

— Знам, че можеш, сладката ми. Но това не означава, че трябва да го правиш. — Затвори очи и задиша плитко. — Тя е добър човек, Камил. Моля те само да й дадеш шанс. Заради мен. Ще го направиш ли?

Камил преглътна мъчително заради буцата, заседнала в гърлото й.

— Ще… ще се опитам.

По лицето на майка й разцъфна лека усмивка.

— Добре. А сега ела да ме целунеш за лека нощ. — Подаде й слабите си ръце, а Камил положи глава на гърдите й. От нея се излъчваше мирисът на лекарствата, подредени върху табли до леглото, а сърцето й пърхаше като птиче в гърдите. Тя погали Камил по косите и прошепна: — Моето голямо момиче. Знам, че винаги мога да разчитам на теб.

Когато най-после се отдръпна, Камил видя, че майка й е затворила очи. Стана и излезе на пръсти от стаята. Отиде в собствената си стая, легна на леглото и плака, докато заспа.

Сега, след всичките тези години, споменът извика сълзи в очите й. Никога не бе разказала тази история на Холи — сестра й бе прекалено малка по онова време — и докато сега й разказваше, Холи кимаше, че разбира.

— Да, има смисъл — каза, когато Камил млъкна. — Татко не би мамил мама, докато е жива. А след като вече я нямаше… — Гласът й заглъхна. Беше се замислила и между веждите й се бе образувала бръчица. — Е, предполагам, че Луиз е била… удобна.

— Питам се какво ли е станало с нея — зачуди се Камил.

— Кой знае? — Холи сви рамене и отхапа от кроасана си. — Може би се е върнала в Канзас и се е омъжила за зъболекар, родила му е деца. Сигурна съм, че вече е баба.

— Питам се още защо двамата с татко не се ожениха.

— Може би защото не я е помолил. Да си признаем, той не беше влюбен в нея. — Холи я погледна. — А ние бяхме подли с нея. Мисля, че и това може да има нещо общо.

— Аз не я мразех, но тя не беше мама. — Камил загледа как сестра й отново отхапва от кроасана си, как по покривката се посипват трохи, и добави замислено: — Всъщност за нас щеше да е по-добре, ако татко се беше оженил за Луис.

Холи спря да дъвче и я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сигурно се шегуваш.

— Напротив, сериозна съм. Тя не беше лош човек — продължи Камил. — А и щеше да е хубаво някой възрастен да се грижи за нас.

Холи остави остатъка от кроасана си в чинията и избърса мазните си пръсти в салфетката.

— Защо имам чувството, че не става въпрос само за Луис? — Говореше бавно, без да откъсва поглед от Камил.

— Защото е така — отговори Камил с въздишка. — Мислех за собствените си деца. Тревожа се какво ще стане с тях, след като… — Млъкна, като видя болката, изписана по лицето на сестра й. — Знаеш какъв е Едуард. Обожава ги, но… — Сви безпомощно рамене.

Ако се съдеше по това, как се бе грижил за тях миналата година, докато тя беше в болницата, не се знаеше какво може да се очаква. Като се беше върнала след пет седмици, бе открила, че хладилникът е празен, децата — недохранени и уморени, защото не си бяха лягали навреме. И не само това. Беше научила, че Едуард на няколко пъти бе закъснял да вземе Зак от тренировка по футбол, че беше забравил да подпише разрешителното за пътуване на Кира и тя стояла, обляна в сълзи, когато другите деца се качвали в автобуса за екскурзията, като напразно опитвала да се свърже с баща си. Не знаеше колко зле е било всичко, докато майката на най-добрата приятелка на Кира, Алексия, не беше позвънила с предложението момичето да остане при тях, докато Камил си стъпи на краката.

— Той ще се справи — каза Холи. — Просто не е свикнал с този вид отговорност.

— Децата не могат да чакат, докато някой свиква с отговорностите си. Ще е най-добре за всички, ако не му се налага да се справя сам.

— Какво, по-точно, имаш наум? — запита предпазливо Холи.

— Може би идеята на мама е била правилна, макар да бе избрала грешния човек.

— О, мили боже! — Холи ококори сините си очи. — Моля те, кажи ми, че не го мислиш сериозно!

Камил кимна бавно и си пое дълбоко дъх, преди да й довери:

— Искам аз да му намеря съпругата, от която ще има нужда. — Идеята се бе оформила постепенно в ума й през последната седмица и не я оставяше на спокойствие. Колкото и ужасяваща да беше, не можеше да я изхвърли от главата си.

 

 

Челюстта на Холи увисна, полепналите по долната й устна трохи я караха да прилича на дете, станало свидетел на бедствие. Но нямаше нищо детско в езика, който използва, когато се наведе и прошепна:

— Боже милостиви! Да не си изгубила шибания си ум?

Камил трепна, но отговори:

— Толкова ли е ужасно да искам да съм сигурна, че семейството ми ще бъде добре и след смъртта ми?

Холи поклати глава. Все още я гледаше с отворена от почуда уста.

— Не, но това отива прекалено далеч.

— Така ли? Холи, с това се занимавам. В това съм добра. Как мога да оставя нещо толкова важно на капризите на съдбата? Знаеш колко е безпомощен Едуард. Ако въобще се ожени отново, то ще е за тази, която е настоявала най-много. — Половината от жените, с които работеше, го харесваха — всеки би могъл да го забележи — но той винаги я гледаше с празен поглед, когато му обърнеше внимание върху това. А след смъртта й не само щеше да бъде безпомощен, щеше да бъде в траур. Всяка жена, която успееше да привлече вниманието му, трябваше да бъде упорита като питбул и да има характер, сходен на неговия. „Това ли искам за съпруга и майка на децата си?“

Холи продължаваше да клати глава.

— Не мога да повярвам, че обмисляш нещо подобно.

Устните на Камил се извиха в безрадостна усмивка.

— Това е най-странното с наближаването на смъртта. Мислиш за неща, които преди са били недопустими.

Изражението на сестра й омекна.

— А какво мисли Едуард?

— Той не знае. Още не съм стигнала толкова далеч. — Чакаше подходящия момент. Макар да имаше чувството, че той никога няма да настъпи. Решимостта й веднага се разколебаваше, когато си спомнеше шока, изписан по лицето на Едуард при новината, че тя умира. Гласът й потрепери: — Просто… о, Холи, толкова се страхувам. Не знам какво друго мога да направя.

Холи стисна ръката й и премигна, за да спре сълзите.

— Знам, че си уплашена. И имаш право. Но има неща, които дори ти не можеш да дирижираш. Първото е, че Едуард никога няма да се съгласи. Не съм виждала друг мъж, толкова предан на съпругата си.

— Знам. — Камил се чувстваше така, сякаш невидим обръч стягаше гърдите й. — Точно това го прави толкова трудно. — Егоистичната нейна част искаше Едуард да остане вечно в траур. Представяше си го в мъката му — самотна фигура в черно да броди сред блатата като Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Но това тук бе истинският живот. А животът бе сложен. — Не говорим за любов и романтика, а за задължения.

— Но с огромен потенциал — отбеляза мрачно Холи.

— Нещо такова. — Камил сведе поглед към ръцете си.

— Ами ако — предположи колебливо Холи — тази жена се влюби в него преди… — Преглътна и едва тогава продължи: — Невинаги можеш да предположиш как ще реагират хората.

Обръчът стегна още по-силно гърдите на Камил.

— Предполагам, че ще се наложи да поема този риск. Но жената, която ще избера, няма да бъде от типа, който ще се поддаде на подобни чувства. Не ме подценявай.

— Не за теб се тревожа — каза мрачно Холи, но погледът, който Камил й хвърли, я накара незабавно да отстъпи. — Добре, да кажем, че близостта е изключена. В такъв случай, защо да си правиш труда? Нали приятелите са за това?

— Да, но няма такъв човек, на когото той би могъл да се обади в два часа посред нощ. Нито такъв, който ще зареже всичко и ще дотича на минутата — отбеляза Камил. — Дори Хю, макар да е мил и любезен, не би могъл да запълни всички празнини.

— А аз какво съм, нарязан дроб ли? — отговори възмутено Холи.

— Не, разбира се, че не. Но ти ще имаш достатъчно работа.

— Просто ще имам бебе, няма да изчезна от лицето на земята.

— Знам. И повярвай, разчитам на теб. Очаквам да разглезиш децата ми.

Холи се засмя треперливо и протегна ръка към салфетката, за да попие сълзите си.

— Искаш да кажеш, че няма да се обърнеш в гроба, ако им позволявам неща, които ти си забранявала?

— Възможно е.

Холи издуха носа си в салфетката.

— Докато сме на темата, трябва да ти призная, че съм с Едуард и мисля, че преиграваш. Все още можеш да се откажеш от тази идея.

Камил поклати тъжно глава и промълви:

— Ти си свободна да вярваш в Божието провидение, но аз трябва да бъда реалистка.

Премълча за болката. Не призна, че последното, което искаше, бе между нея и съпруга й да има друга жена. Нямаше думи, които да изразят чувствата й, нито такива, които биха могли да убедят Холи. Знаеше само, че няма да позволи семейството й да се разпадне, след като имаше възможност да намери подходящия човек.

Не говориха повече. Изядоха кроасаните си и Камил плати сметката. Погледна часовника си, когато си тръгваха, и се изненада да види, че вече е време за обяд. Докато вървяха към станцията на метрото, Камил каза на сестра си за нефтения магнат, неин клиент, който ще долети от Хюстън, и че трябва веднага да тръгне към „Жан Жорж“, където ще обядва с него.

— Ако те интересува, ще ти кажа, че е неприлично богат. — Все още не се бе отказала да намери съпруг за Холи, която до този момент отхвърляше всичките й усилия.

— Не, благодаря. Нямам нищо общо с неприлично богатите, а само с неприличните — каза Холи с усмивка и постави длан на корема си. — Като говорим за това, не знаеш ли случайно колко е часът в Лондон?

 

 

На първата им годишнина Едуард я бе завел на вечеря в „Четирите сезона“. Камил щеше да помни дълго тази нощ. Колко красив бе той в най-хубавия си костюм и вратовръзка и колко елегантна се чувстваше тя в новата си рокля, която той бе настоял да си купи. Бе подложила на въпрос разумността да отидат в толкова скъп ресторант — тогава се издържаха от стипендията му и оскъдната й заплата на лаборант на половин ден — но той я бе уверил, че могат да си го позволят. Дори не мигна, като видяха цените в менюто, нито пък избра най-евтиното вино. След като се нахраниха, я заведе в „Сентръл Парк“, където се возиха на файтон — последната прищявка за вечерта. Едва тогава той й призна, че е продал колекцията си от джаз дискове, за да плати вечерята. Камил, дълбоко трогната, че е готов на такава саможертва за нея, едва не се разплака. Любовта, която изпитваше към него в онази нощ, не би могла да бъде по-силна.

Тази седмица щяха да празнуват двайсетата си годишнина. Едуард я бе предупредил да не прави никакви планове и бе казал с намигване, че иска да я изненада. Камил можеше само да се надява, че това няма да включва пътуване със самолет. Имаше време, когато нищо не би й харесало повече от пътуване до Париж или Рим за един романтичен уикенд, но сега просто не й беше до това. Химиотерапията бе лека, но тя усещаше ефекта й. Нямаше апетит и се уморяваше лесно.

Изпита облекчение, когато взетата под наем кола в нощта на годишнината им потегли към Петдесет и втора улица, а не към летището. Минути след това спряха пред ресторанта „Четирите сезона“.

— Спомнил си си — каза, наведе се и го целуна по устните.

Той се усмихна. Изглеждаше доволен от себе си.

— Дори запазих същата маса.

— До басейна? Как успя?

Усмивката му се стопи, а в погледа му имаше лек укор.

Разговорът им след това бе напрегнат. Камил само разбъркваше яденето с вилицата си и дори бутилката шампанско не успя да я развесели. Знаеше, че има късмет със съпруга си, който бе достатъчно сантиментален да помни щастието, което бяха преживели като наскоро женени, но това само й напомни какво бе изгубила… и какво още щеше да изгуби. Дори да успееха да се върнат там, откъдето бяха започнали, времето им изтичаше. И нито един от двамата не можеше да направи нищо.

Настроението й се подобри малко, когато отидоха в „Сентръл парк“, за да се качат отново във файтона. Сгушила се в съпруга си под одеялото, дадено им от файтонджията, тя позволи на ума си да блуждае. Беше ранна пролет и цветчетата се сипеха около тях като розови снежинки. През върховете на дърветата надничаше пълната луна, която плаваше по небето над високите сгради на „Сентръл паркуест“. Чуваха се само тропотът на копитата и далечният шум от уличното движение.

— Съвършен завършек на една съвършена вечер — въздъхна тя доволно.

— И дори още по-съвършена, защото все още притежавам колекцията си от компактдискове — отговори той с приглушен смях. „И теб“, добави мислено.

— Все още ми е трудно да повярвам, че си позволил на жена да застане между теб и Чарли Паркър — подкачи го тя.

— Не която и да е жена. — Той я гледаше с нежност. — Което ми напомня, че имам нещо за теб. — Извади кутийка за бижута от джоба на палтото си и й я подаде. — Честита годишнина, мила!

В кутийката имаше нежна златна верижка с диамантена сълза. Красива, но също така извикваща болезнени спомени. Обръчът стегна още по-силно гърдите й и Камил едва успяваше да си поеме дъх. Докато Едуард закопчаваше верижката около шията й, тя си го представи да прави същото за дъщеря им някой ден. Кира, приготвяща се за първия си бал или за сватбата си, а на шията й — същата огърлица.

— Прекрасна е — каза едва чуто.

— Съжалявам, че пръстите ми са толкова студени — извини се той, защото тя трепна. — Съвършено — обяви, когато тя се обърна, за да види как й стои верижката. — Иска ми се да можех да си позволя такава на първата ни годишнина. — Тогава й бе подарил сребърна гривна, купена от уличен търговец, но за нея бе по-скъпа от всичките бижута, които й бе подарил след това. — Но щеше да ми се наложи да продам единия си бъбрек.

Тя се засмя.

— Само безнадежден романтик би стигнал до нещо толкова крайно.

— Нима казваш, че не съм романтичен?

— Не. Само, че не си безнадежден.

Замълчаха, всеки потънал в спомените си.

— Радвам се, че успяхме да го направим за последен път — прошепна тя, когато тръгнаха обратно към Сентръл парк уест.

Съпругът й замълча, но тази тишина не бе уютна като предишната. Тя усещаше напрежението в мускулите му, докато седеше сковано до нея, втренчил поглед в мрака. Когато най-после проговори, бе тихо и напрегнато:

— Не е задължително да е последният. Можем да имаме още годишнини.

— О, Едуард — въздъхна тя: — Не казвам това, за да те нараня. Просто избирам да не живея в измислен свят.

— Знам срещу какво си изправена. Защо, мислиш, си направих целия този труд? Исках тази вечер да бъде специална, защото не знам дали… — Гласът му заглъхна със задавен звук.

Тя погали огърлицата и усети как гърлото й се стегна.

— Аз не ти купих нищо. Съжалявам.

С внезапно движение, което я изненада, той я притисна към себе си и прошепна дрезгаво в ухото й:

— Ти си всичко, което искам. Не разбираш ли? Без теб нищо друго няма значение.

Тя се притисна в него, борейки се със сълзите, преди неохотно да се отдръпне.

— Обичам те, Едуард. Повече, отколкото предполагаш. Но съм обречена от болестта. Знаеш какво означава това: каквото и да направя, шансовете да оцелея са равни на нула. — Направи пауза и го погледна право в очите. — Искам да те помоля за още нещо, скъпи. И молбата ми е огромна.

Той я изгледа предпазливо. „Вероятно мисли, че ще го накарам да прекъсне мъките ми, когато дойде моментът.“ Но тя щеше да го помоли за нещо повече — да си представи живота без нея. Той отговори тихо:

— Знаеш, че ще направя всичко за теб.

Тя почувства вина, но беше за негово добро, макар той да не го виждаше по този начин.

— Помниш ли за какво говорихме преди? — запита тя колебливо.

Той кимна, а на лицето му още по-ясно се изписа предпазливост.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но все още няма жени, които да се редят на опашка, за да станат следващата мисис Константин — опита да се пошегува той.

Тя взе ръката му в своята, преплете пръстите си с неговите и стисна силно. О, господи, толкова беше трудно!

— Точно за това исках да говоря с теб. Не искам да си сам, когато настъпи моментът.

— Казах ти, че няма да имам предубеждения. Какво повече искаш? — отговори той.

— Искам аз да намеря жената за теб.

Той я погледна втренчено. На лицето му беше изписан същият ужас, който бе видяла и при Холи, когато й бе съобщила за идеята си. Но тук имаше още и гняв. Накрая той избухна:

— Това да не би да е някаква шега?

Камил настоя:

— Моля те, само ме изслушай. Знам как звучи, но не е, каквото мислиш. Не предлагам да… да имаш любовница. Нищо подобно. Говоря за жена, която ще ти бъде приятелка, ще ти помага с децата. Не очаквам да се влюбиш веднага. Просто… Ако някога се ожениш отново, искам тя да бъде специална — такава, каквато заслужаваш.

— Нямаш ми доверие, че мога сам да вземам решенията си, така ли?

— Не съм казала това. Само… — Гласът й заглъхна.

— Вероятно това е рискът да съм женен за жена с твоята професия — продължи той все така гневно. — На никого не е спестено вмешателството ти в живота му.

Тя се сви като от удар.

— Да, вярно е, че съм добра в професията си. Ако положението беше обратното и бях дошла при теб за операция, която да спаси живота ми, нямаше ли да направиш всичко по силите си?

— Не виждам как можеш да правиш подобно сравнение. — Долови едва потиснатия гняв в гласа му. — Ти говориш за игра с човешкия живот, не за спасяването му. И кой така изведнъж те е издигнал до ролята на бога?

— Какво ти пречи поне да се срещнеш с нея?

— Нея! Искаш да кажеш, че вече си я избрала?

— Не, разбира се, че не. Никога не бих го направила без твоето разрешение.

— Е, как бих могъл да ти откажа, когато поставяш нещата така? — отговори саркастично той.

— Нима е по-голяма лудост от това, че сключихме брак във време, когато нямахме и пукната пара? — настоя тя. — Всички казваха, че сме прекалено млади, че трябва да изчакаме, докато завършим. Но ние не ги послушахме. Бяхме твърдо решени, макар това да означаваше да живеем на тясно и в компанията на хлебарки.

— Престани.

— Искам да кажа…

— Просто… млъкни. — Очите му мятаха мълнии. — Исках тази вечер да бъде специална за нас. — Погледът му се спря на кутийката за бижута, паднала между двете седалки, той я взе и с едно-единствено гневно движение я запрати в храстите край пътя. Камил видя мъката му, когато отново я погледна. — Защо си толкова загрижена да ме пробуташ на друга?

Камил поклати тъжно глава, докато гледаше човека, с когото бе живяла двайсет години.

— Обичам те с цялото си сърце — каза. — Но аз умирам.

Той мълча толкова дълго, та тя помисли, че няма да отговори. Накрая въздъхна дълбоко и каза с глух глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец.

— Знам.