Катрин Стоун
Пламък и лед (5)

Пета глава

Гейлън се питаше дали наистина възнамерява да зададе неудобни въпроси на непристъпния лейтенант. Би ли се осмелила да го попита: „Какъв отпечатък оставят върху душата и сърцето ти почти ежедневните срещи с безумци? Не ти ли тежи на съвестта смъртта на Моника, Марша и Кей? Тези ослепително красиви жени, които си обичал, убити от психопат…

Скърбиш ли, задето си загубил любовта им? Или те измъчва само безсилен гняв от наглостта на престъпника, отправил ти това предизвикателство — да избива любовниците ти…“

Знаеше, че Лукас още е в караваната.

И че в момента е сам.

Цялата нощ бе прекарала наоколо и видя униформените полицаи, които влизаха и излизаха от командния пункт. Малко след приключването на кризата Лукас Хънтър остана сам. Подобно на прочут театрален актьор той изчакваше да си отиде и последният зрител от публиката, прекланяща се пред таланта му. А може би също като на актьора и на него му трябваше време да си възвърне силите след майсторското, но уморително пресъздаване на образа, да прекрачи границата между въображаемото и действителността. И тъй като Лукас Хънтър бе лейтенант от отдел „Убийства“, навярно бе по-правилно да се каже, че напуска света на безумието и се връща към живота.

Към живота ли? „Не — помисли Гейлън. — Връща се към смъртта. Към убийствата…“

Лейтенант Хънтър се бе върнал в Манхатън да отмъщава.

— Изглежда, нашето птиченце е излетяло от клетката — насмешливо подхвърли Пол, след като тя почука на вратата на караваната, но не получи отговор.

— Не е вярно. Сигурно не е чул…

Вратата се отвори, преди Гейлън да почука повторно, и младата жена получи отговор на безмълвните си въпроси. Сблъсъците с лудостта действаха пагубно на лейтенант Хънтър.

Беше блед като платно, изглеждаше напрегнат, а сивите му очи бяха потъмнели. Ала щом я видя, изражението му се смекчи.

— Здравей отново — промълви. — Май е време за обещаното интервю.

„Не! — мислено възкликна тя. — За нищо на света не бих те накарала отново да изпиташ мъчителното преживяване! Особено сега, когато ме гледаш така, сякаш…“

Ала нежността в погледа му, която я беше разтърсила, вече бе помръкнала, като че не я бе имало. Сивите му очи отново бяха непроницаеми. Обърна се към Пол и безцеремонно подхвърли:

— Май те познавам отнякъде.

— Навремето бях полицейски фотограф.

Изражението на Лукас Хънтър бе непроницаемо, сякаш лицето му бе изсечено от гранит.

— Да, сега си спомних. С Гейлън трябва да поговорим насаме, преди да заснемеш интервюто. Остави ни, ако обичаш.

— Дадено — отвърна операторът, макар да се почувства като ученик, когото строгият преподавател е изгонил от час. Обърна се и през рамо подхвърли злобно към колежката си: — Ще бъда отвън, ако случайно ти потрябвам.

Лукас и Гейлън останаха сами в полумрака на караваната.

Навън се зазоряваше, ала дори плахото зимно слънце да се бе появило на изток, високата сграда на болницата препречваше светлината.

Но и в сумрака на утрото Лукас ясно виждаше младата жена. Дали защото притежаваше способността да наднича в сенките? Струваше му се, че Гейлън е обгърната от някакво сияние, от някакъв ореол…

Червеникавата й коса, покрита с капчици влага, проблясваше, като че някой бе разпилял диаманти сред буйни пламъци. Непокорните й къдрици обрамчваха снежнобялото й лице и подчертаваха красивите й очи.

Никога не бе виждал такива очи — сапфирено сини като небето през първия безоблачен ден след дълга и студена зима, безбрежна синева, предвестник на пролетта…

Очите й имаха цвета на пролетното небе, но в погледа й се четеше безнадеждност, като че сърцето й бе сковано от лед.

Беше висока, малко по-дребна от него.

Представи си какви подигравки е трябвало да изтърпи като дете, задето е била най-високото момиче в класа години наред, и какъв отпечатък бе оставило това в душата й.

Но бе издържала. Гейлън Чандлър бе създание от пламък и лед, крехко, но и жилаво, изпълнено с решителност, но и с примирение…

— Няма да ми дадете интервю — прошепна. — Затова ли поискахте да останем сами?

„Как ли ще постъпи, ако й откажа? — запита се Лукас. — Ще се нацупи ли? Или ще ми вдигне скандал?“ Реши, че Гейлън няма да стори нищо такова, само ще кимне царствено и ще приеме поредния убийствен удар така, сякаш го е заслужила.

— Напротив — отвърна й.

Очите й се разшириха от изненада:

— Но отначало смятахте да ме отпратите, нали? — промълви Гейлън, питайки се какво го е накарало да промени решението си. Навярно някой колега му е разказал как е станала за посмешище, може би дори му е донесъл петъчния вестник с унищожителния материал за нея. — Съжалили сте ме, така ли? Проявявате любезност…

Думите й изненадаха Лукас, макар да бе човек, който запазваше хладнокръвие и при най-потресаващите гледки.

— Да те съжаля? Не познавам това чувство. — Устните му се разтегнаха в усмивка, която смекчи суровото му изражение. — Нито пък съм от хората, проявяващи любезност.

— Тогава защо променихте решението си?

„Защо ли?“ — запита се и той. Защото изпитваше странно привличане към това създание с огнена коса и грозно палто, към тази жена с разбити мечти…

— Защото обещах — промърмори.

— Хората обикновено не спазват обещанията си — прошепна Гейлън.

„Вярно е! — каза си Лукас. — Почти никога! Какви ли неизпълнени обещания са те наранили толкова дълбоко?“

— Този път ще останеш изненадана — подхвърли престорено шеговито, сетне лицето му стана сериозно: — Но за да протече интервюто по-гладко, предлагам предварително да уточним няколко основни правила.

Гейлън очакваше подобен ход. Докато беше съдебна репортерка, бе интервюирала адвокати, прокурори и полицейски служители. Всички — без изключение — държаха „да уточнят основните правила“. Знаеше, че ако се съгласи, лейтенант Лукас Хънтър ще изброи изискванията си, може би минута-две ще поспорят, докато постигнат съгласие, после тя ще повика Пол… не… нека още малко да са сами…

— Не си ли съгласна? — прекъсна трескавите й мисли гласът му.

— Ако не възразявате, предпочитам да обсъдим как ще протече интервюто — смотолеви Гейлън.

— Нямам нищо против. Предлагам да ми говориш на „ти“. Между другото, казвам се Лукас Хънтър.

— Известно ми е. Отначало не знаех с кого съм разговаряла, но бързо ме осведомиха.

— Настани се удобно. Дай ми палтото и ръкавиците си.

Тя смаяно го изгледа. Този изискан мъж явно не се гнусеше да докосне палтото й, което Розалин бе нарекла „онази отвратителна горна дреха, каквато би облякла само клошарка“, а Гейлън носеше по времето, когато бе съдебен репортер.

Лукас Хънтър предлагаше да вземе палтото й, но това не беше всичко — жестът му издаваше желание да се грижи за нея, да я закриля, ако тя му позволи да я докосне.

„О, лейтенант, ще се отвратиш, ако научиш истината за мен!“ — помисли и промърмори смутено:

— Не, благодаря, предпочитам да не го свалям.

— Все пак се настани по-удобно и започвай да ме разпитваш.

Тя се подчини. Седна срещу него, без да е съблякла палтото си, и отпусна ръцете си, скрити в ръкавици с един пръст, на скута си. Събра смелост, погледна го в очите и вместо да зададе въпрос, отбеляза:

— Разбрах, че никога не даваш интервюта.

— Вярно е. Имам свое собствено мнение коя новина е важна и заслужава внимание. Смятам, че трябва да се постави ясна граница между правото на обществеността да бъде информирана и необходимостта от разгласяване на дадено събитие.

— Как разграничаваш двете понятия?

— Като преценявам ползата и вредата от разгласата на дадена новина. В момента се питам какъв е смисълът хората да научат, че всеки може да влезе в сградата на някоя болница, като се представи за лекар.

— Според мен ще бъде поучително обществеността да разбере как един въоръжен с ръчна граната психопат се е добрал до детското отделение, без дори да е бил облечен в бяла престилка!

— А според мен информацията е важна само за управата на болницата. След днешния инцидент мерките за сигурност ще бъдат подсилени.

— Знаеш ли какво го е подтикнало да извърши тази безумна постъпка?

— Отчаянието — отвърна Лукас и усмивката му помръкна.

— Навярно не е на себе си…

— Със сигурност не е душевноболен, но е гневен и много объркан. Знаех, че е въпрос на време да се предаде, важното бе да му попречим да стори нещо фатално. Куклите Барби много ми помогнаха.

Гейлън втренчи поглед в свитите си в юмруци ръце. Упрекна се, че за момент е свалила гарда, че се е почувствала в безопасност.

— Какви кукли? — попита, без да вдига глава.

Макар да не виждаше лицето й, а само огнените й къдрици, обсипани с блестящи като диаманти капчици вода, Лукас заговори тихо:

— Мисля, че Антъни се предаде най-вече за да не вижда повече куклите Барби. Историята е много любопитна. Според мен е по-интересна от освобождаването на заложничките. Искаш ли да ти я разкажа?

Дали й се подиграва? Не. Гейлън Чандлър усещаше кога й се присмиват. Лейтенант Хънтър не я взимаше на подбив, гласът му бе като нежна милувка.

Тя се осмели да вдигне поглед от алените елхички, очертани върху стиснатите й юмруци, и едва чуто прошепна:

— Да… разкажи ми я.

— Научих историята от имейла на Кейси, главната сестра в детското отделение. На Бъдни вечер в болницата дошла непозната млада жена. Носела кукла Барби, облечена в раиран халат и синя нощничка като всички малки пациентки. Непознатата обяснила, че отскоро живее в Ню Йорк и си е намерила работа в Манхатън. Шиенето й било хоби, най-много обичала да изработва дрехи за кукли. Попитала сестрата дали може да подарява по една кукла на всяко момиченце, което постъпва на лечение. Споменала, че е правила същото за малките пациентки в градовете, в които е живяла досега. Всяка кукла имала още по няколко тоалета, които да заменят болничните й дрехи след „изписването“ й. Сестра Кейси била въодушевена от предложението. Уговорили се първата „доставка“ да е точно на Нова година. Посетителката не пожелала да си вземе мострата, а сестрата я подарила на пациентката, която най-много се нуждаела от утеха — на едно изплашено и наранено петгодишно момиченце. То се казвало Сара, а нараняванията му били нанесени от баща му.

— Горкичкото — прошепна Гейлън.

— Сара ще се оправи — побърза да я успокои Лукас. — Майка й я обича лудо. Готова е на всичко, само и само да осигури спокоен живот на дъщеричката си.

— Радвам се — отново прошепна Гейлън.

Той долови облекчението й, но и нещо друго. Стори му се, че тонът й изразява и копнеж по нещо безвъзвратно изгубено.

— Освен това Сара ще си тръгне от болницата със своята любима кукла — продължи той. Искаше му се да добави: „С твоя подарък, който означава толкова много за нея“, но вместо това каза: — И знаеш ли кое е най-интересното? По ирония на съдбата снощи ти си се сблъскала точно с бащата на Сара.

— Не може да бъде!

— Почакай, още не си чула най-интересното. Антъни Ройс няколко пъти бил идвал в Шести блок на посещение при дъщеричката си. Знаеш ли как го посрещала Сара? Сгърчвала се от страх и вдигала куклата пред себе си, сякаш той бил вампир, а красивата Барби — кръст, който ще го прогони. Навярно Антъни е изпитвал такава ненавист към куклите, защото са символизирали края на щастливия му живот. По странно стечение на обстоятелствата малко преди той да нахлуе в детското отделение, тайнствената непозната била донесла поредната „партида“ кукли.

— Тайнствената непозната… — повтори Гейлън и вдигна поглед. Очакваше да види присмехулното изражение на Лукас, но остана излъгана.

— Сестра Кейси отказа да ни съобщи името й — продължи той, сякаш не я бе чул. — Щедрата дарителка изрично предупредила, че иска да остане анонимна. Отначало Кейси се учудила, но се съгласила. Ала когато дарителката станала известна на цял Манхатън, вече трябвало да се срещат тайно във фоайето на болницата или на служебния паркинг. Снощи Кейси била много заета и не могла да напусне отделението, затова тайнствената непозната лично раздала куклите на момиченцата. Сестрата пишеше, че сякаш децата получили късче радост, толкова били щастливи. Пишеше още, че дрехите на куклите са толкова интересни и така майсторски изработени, че представляват истински произведения на изкуството. Освен това били ушити на ръка. Питам се каква ли е причината.

Гейлън внезапно осъзна, че е подложена на разпит. Подходът на лейтенант Лукас Хънтър бе толкова умел, че й идваше веднага да изповяда пред него най-съкровените си тайни.

— Може би — подхвана предпазливо — защото куклите са много малки, по-лесно е дрехите им да се ушият на ръка.

„На ръка“ — мислено повтори Лукас и неволно погледна ръцете й, скрити в тюркоазните ръкавици. Запита се как ли изглеждат пръстите й, когато ловко боравят с иглата и копринения конец.

— Като размислих — продължи той, — стигнах до извода, че щом тайнствената непозната често пътува — казала е на сестра Кейси, че е подарявала кукли на малките пациентки в различни градове, — й е невъзможно да носи със себе си шевна машина.

Разбира се, това беше истинската причина дрехите на куклите да бъдат шити на ръка. Гейлън се почувства още по-нищожна и жалка, след като той бе разгадал тайната. Спомни си самотните вечери в скромната хотелска стая, където след целодневно изтощително тичане из съдебните зали се прибираше и се захващаше да шие кукленски дрешки.

— Може би имаш право — промълви и в гласа й се прокрадна неописуема тъга. За миг заприлича на нещастно дете, сетне отново надяна маската на самоуверена репортерка: — Наистина ли снощи непознатата е занесла в болницата кукли?

— Занесла им е радост — промълви Лукас и добави: — Добре че е отишла, преди Антъни да нахлуе в отделението. Когато се затворил с осемте момиченца в стаята, те притискали куклите до гърдите си също като Сара. Навярно му се е сторило, че е заобиколен от малки вещици, които му правят магии. Тогава ми каза, че не издържа повече, че е готов да се предаде. Историята е много любопитна, нали? Жалко, че не може да стане достояние на медиите.

— Защо?

— Защото ще се разкрие самоличността на тайнствената непозната. Хубаво би било нашите съграждани да узнаят за нейната щедрост и доброта. Сигурен съм, че историята ще допадне на журналистите. Но те никога няма да я научат, защото по-важна е волята на безкористната дарителка.

„Той ме закриля! — помисли си Гейлън. — Съобразява се с мен, с желанията ми.“ А погледът му сякаш я галеше, караше я да се чувства красива и желана.

„Не може да бъде! — възкликна мислено. — Престани да ме мамиш! Не бих го понесла!“

С усилие извърна поглед, макар че сивите му очи я привличаха с магнетизма си. За миг се озова в миналото, тлеещо под пепелта на забравата, сетне се върна към действителността и престорено небрежно подхвърли:

— Историята с куклите наистина е любопитна, но повече ме интересува мистерията около цигарите.

Лукас вдигна вежди, очите му блеснаха като кинжали:

— Не разбирам за какво намекваш, Гейлън.

— Ще ти обясня. С Антъни имахте по три пакета цигари. Когато за пръв път разговарях с теб, забелязах как бавно и ритмично дърпаш от цигарата.

— Направило ти е впечатление, че пуша по особен начин, така ли?

— Мисля, че си непушач.

Той отметна глава и приглади гарвановочерната си коса.

— Да речем, че е вярно. Защо тогава снощи пушех?

— Защото си подражавал на Антъни. Искал си да разбереш как му действа никотинът, дали успокоява нервите, или предизвиква възбуда.

— Но нали си забелязала, че бавно и някак ритмично дърпам от цигарата?

— Да. Ето така. — Ръката й ритмично се задвижи нагоре-надолу като тюркоазен метроном. — Може би чрез изпушените цигари безумецът е измервал времето. Може би си е казал, че ако условията му не бъдат изпълнени, когато цигарите му свършат, ще взриви гранатата. Предполагам, че е пушел нервно, на пресекулки. Нямало е как да му подражаваш точно, затова пушеше бавно и ритмично с надеждата да изравниш темпото си с неговото.

— Като в приказката за заека и костенурката, които си устроили надбягване — усмихна се той.

Костенурка ли? Не, Лукас Хънтър беше като хищник, който чака жертвата му да допусне фатална грешка. Тя забеляза, че в последния пакет са останали само две цигари. Този човек, който иначе не пушеше изобщо, само за няколко часа бе задръстил белите си дробове с тютюнев дим.

— Знаеш ли колко цигари е имал Ройс, когато се е предал? — попита тя.

— Две — усмихна се иронично той.

— Значи си го убедил да се предаде… предсрочно.

Усмивката му се стопи. Погледна Гейлън в очите:

— Моят принос е нищожен. Най-съкрушително въздействие върху него са оказали куклите.

— Според мен експериментът с цигарите е много интересен. Жалко, че не мога да го спомена в репортажа си.

— Защо?

— Защото рискът е прекалено голям.

— Не разбирам…

— Ще ти обясня. Чувала съм, че престъпниците са подражатели, вярно ли е?

— Да.

— Да речем, че терорист, който е намислил да вземе заложници, за да постигне някаква своя цел, научи историята с цигарите и реши да приложи подобна тактика, но за да е по-оригинален, отмерва времето, като смърка кокаин. Как ще постъпи преговарящият при подобен случай?

Лукас остана безмълвен, но Гейлън знаеше отговора. Убедила се бе, че човекът пред нея бе готов да рискува живота си, за да залови престъпник.

— Знаеш ли каква е цената, която плащаш? — промълви. — Осъзнаваш ли, че се съсипваш, като се раздаваш така?

Неподправената нежност в гласа й накара сърцето на Лукас Хънтър да забие лудо. За няколко секунди той се пренесе в свят на неосъществими мечти.

Ще излязат от караваната. Още сега. Преди да е станало прекалено късно. Никой няма да знае къде се намират. Ще напуснат завинаги Ню Йорк. Ще бъдат заедно. Ще разговарят за кукли с изящни дрехи, за коледни елхи, украсени с виолетови звезди.

Дори през мразовития зимен ден ще открият пролетта, която носи надежди и обещания за безоблачно щастие.

Преди да е станало прекалено късно.

Внезапно осъзна, че е било прекалено късно още преди мига, когато бе погледнал часовника си и бе изпитал ужасяващо предчувствие.

Нямаше право да обременява никого със страшната си тайна, най-малко тази жена, която приличаше на безпризорно дете със смешните си ръкавички.

— Боя се, че ме надценяваш, Гейлън. Не съм склонен към саможертва — промълви, а мислено добави: „Не притежавам нищо, което си струва да се вземе.“

В гласа му прозвучаха стоманени нотки, очите му бяха като ледени висулки. Гейлън потръпна — стори й се, че в караваната става по-студено. В този миг вратата се отбори и тя подскочи стреснато.

Ала Лукас не се изненада. Очевидно очакваше да му съобщят някаква новина… и се страхуваше от онова, което ще чуе.

Гейлън реши, че се е съгласил да разговаря с нея, за да запълни свободното си време.

Полицаят на вратата беше непознат. Навярно бе сменил някого от колегите си, които не бяха мигнали цяла нощ.

— Извинете, сър, но току-що получихме съобщение за… — Младежът млъкна, като забеляза, че лейтенантът не е сам. Жената му се стори позната, затова я загледа и установи, че това е самата Гейлън Чандлър. Беше небрежно облечена и изглеждаше разстроена. Може би молеше лейтенант Хънтър да й даде интервю, може би искаше да докаже, че не е заслужила унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон.

Ако провалилата се водеща се надяваше да получи информация, която да спаси кариерата й, тъкмо тази новина й бе необходима. Ето защо полицаят реши да мълчи, докато остане насаме с лейтенант Хънтър.

— Получило се е съобщение за ново убийство — промърмори Лукас. — Казанова пак е отнел живот.

— Да.

— Знаеш ли името й?

— Да, сър. — Полицаят многозначително погледна Гейлън, сякаш подозираше, че като научи новината, тя ще се втурне навън, за да разгласи трагедията.

— Как се казва жертвата? — процеди Лукас, втренчил поглед в полицая, който прелистваше бележника си.

„Какво ли си мисли? — запита се Гейлън. — Дали умелият парламентьор се опитва да сключи споразумение със съдбата… или с Всевишния? Дали се моли жертвата да не е жената, по която е копнял по време на едномесечния си престой в Австралия, красивата жена, с която щеше да прекара нощта, ако не бе инцидентът в болницата?“

Задаваше си и въпроса, дали той изпитва угризения на съвестта, задето, молейки се да бъде пощаден животът на сегашната му любовница, неволно обрича на смърт жена, която някого е държал в прегръдките си.

— Брин Талбот — прочете полицаят.

— Брин… — повтори Лукас и стисна клепачи. Абаносовочерните му мигли скриха сивите му очи, изпълнени с тъга. След миг се овладя, а когато отвори очи, погледът му искреше от гняв. Отново бе неумолимият ловец, тласкан от ярост, извираща от недрата на опустошената му душа.

— Погрижихте ли се никой да няма достъп до местопрестъплението? — попита.

„Местопрестъплението“ — повтори наум Гейлън. Ако Казанова не е изневерил на стила си, убийството е било извършено в дома на жертвата, в който той е проникнал, без да разбива вратата, сетне сякаш се е изпарил, без да остави и най-незначителна улика.

— Да, сър. Колегите съобщиха, че се намират на местопрестъплението и че ако има отпечатъци от пръсти, ще ги открият, защото никой не е влизал в жилището.

— Добре. — Лукас се изправи бавно, сякаш бе окован с невидими тежки вериги. — Да вървим.

„Не си отивай! — безмълвно извика Гейлън, подчинявайки се на зова на сърцето си. Копнееше да добави: — Благодаря ти, Лукас, задето ми отдели толкова време, задето ме гледаше така, сякаш съм красива и необикновена. Никога няма да го забравя. Никога! Пази се, моля те! Прояви и към себе си загрижеността, която прояви към мен…“

Дори да го бе изрекла на глас, Лукас Хънтър нямаше да я чуе — мислите му бяха далеч.

Ала ненадейно той се обърна и жестокият му поглед се смекчи. Взря се в нея с копнеж, със съжаление. Сякаш се досещаше, че тя напуска града, подканваше я да го стори и същевременно я спираше.

— Лукас?

Копнежът в очите му бе заменен от вледеняващ поглед, носещ полъха на смъртта.

— Довиждане, Гейлън.

— Сбогом.

* * *

— Гейлън, какво става?

— О, Пол, бях те забравила. — Тя бавно се изправи, като че и около нея бяха оковани тежките вериги, приковаващи Лукас. — Да тръгваме.

— Лейтенантът все пак отказа да даде интервю, така ли?

— Извинявай… не съм на себе си. Трябваше да кажа: „Включи камерата.“

— Какво? Тук ли? Знаеш ли как изглеждаш? Този цвят изобщо не ти подхожда, приличаш на възкръснал мъртвец. На очи се набиват само рижавата ти коса и отвратителното ти палто. Лицето ти просто се губи!

— Няма значение — промълви тя и си помисли, че в този момент Лукас се навежда над трупа на жената, която е обсипвал с ласки, която е обичал.

— Както искаш. — Пол й подхвърли безжичния микрофон. — Поне свали ръкавиците.

Гейлън безмълвно стисна микрофона.

— Предавам се — промърмори операторът. — Дай ми знак, когато си готова.

Не й се наложи да репетира — думите сами нахлуваха в съзнанието й:

— Аз съм Гейлън Чандлър, включвам се директно от подвижния команден пункт на полицията, където преди малко интервюирах лейтенант Лукас Хънтър. Лейтенантът ми предостави изчерпателна информация, която за съжаление нямам право да направя обществено достояние. Моля зрителите да ни извинят. Невъзможно е да съобщим как са протекли преговорите. Ако го сторим, съществува реална опасност от извършване на нови подобни престъпления.