Катрин Стоун
Пламък и лед (14)

Четиринайсета глава

— Събудих ли те? — попита човекът с променения глас.

— Не. Очаквах обаждането ти.

— Дано не си стояла будна цяла нощ.

— Не, събудих се в три.

Беше нагласила будилника, но отвори очи, преди той да иззвъни. Някакъв вътрешен часовник я бе събудил по-рано от необходимото. Захвърли пижамата, облече анцуг и седна на ръба на леглото, без да включва осветлението.

Когато звънна телефонът, тя се спусна да отвори вратата на спалнята и на прага се сблъска с Лукас. Носеше джинси и пуловер, вече беше поставил слушалките на ушите си.

— Къде си?

— Не те разбирам.

— Не хитрей, Гейлън! — нетърпеливо възкликна невидимият й събеседник. — Питам в кой хотел си. Предполагам, че лейтенантът те е настанил някъде, където ще бъдеш заобиколена от лукс.

— Лейтенант Хънтър любезно ме покани да му гостувам.

— Един приятелски съвет от мен, Гейлън — не ме лъжи!

— Казвам самата истина.

Настъпи мълчание, после електронният глас поднови разговора:

— Божичко, този път лейтенантът се е престарал. Този човек не се спира пред нищо, за да постигне целите си. До теб ли е сега?

— Да.

— Сигурно слуша разговора ни.

— Да. — Тя погледна Лукас, който бе толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.

Очите му бяха затворени, лицето — изопнато от напрежение. Слушаше гласа на злото, което нахлуваше в него и разкъсваше сърцето му.

Навярно преживяването бе ужасно, но служеше на определена цел. Гейлън знаеше, че ако успее да задържи престъпника на телефона, ще помогне на Лукас.

„Бъди по-словоохотлива — я бе посъветвал. — Опитай се да печелиш време, отговаряй на предизвикателствата му.“

Когато заговори отново, сама не позна гласа си:

— Толкова се радвам, че удържа на обещанието си и се обади. Искам да ти задам хиляди въпроси.

Престъпникът се засмя, Гейлън долови зловещи нотки, от които я побиха тръпки.

— Първо ще отговориш на моите въпроси, скъпа.

— О… добре… разбира се. Както кажеш.

— Обичам покорните жени, Гейлън. Предчувствам, че с теб ще бъдем страхотен екип. Откъде да започнем? А, сетих се. Първо ще се спрем на любимата ми тема — секса. Искам да ми разкажеш любовните си приключения — от игла до конец. От първото до последното… което вероятно е било тази вечер.

— Моля? Не… грешиш… — смънка тя, смутена от предположението му, че е правила секс с Лукас. — Освен това не желая да обсъждам с теб тази тема.

— Да сме наясно, Гейлън. Ти май забрави, че аз държа всички карти, следователно диктувам условията. Сега настоявам да ми опишеш сексуалните си преживявания. Заядливата Розалин те мисли за фригидна и така си обяснява скованото ти поведение пред камерата. Аз обаче не подкрепям мнението й. Не забравяй, че съм най-големият ти почитател. А най-верните ти фенове имат право да научат известни подробности. Настоявам да ги споделиш с мен още сега. Те са изключително важни за мен. Да започнем с дефлорирането ти. Опиши го, като използваш журналистическия си талант. Кой беше първият мъж в живота ти, Гейлън? Къде го направихте? Може би сред някоя от прочутите царевични ниви в родния ти Канзас, а? Най-много ме интересува какво си почувствала тогава. Заболя ли те, изтече ли много кръв? Надявам се да разкажеш нещо необикновено, скъпа, но ще се задоволя и с рутинно описание. И без разкрасяване на историята, ако обичаш. Всъщност едва ли би го направила. Честна си до мозъка на костите си, което най-много ми допада в твоите репортажи. Искам само истината, Гейлън!

„Истината ли? Не мога да я споделя с никого“ — мислено изстена тя. Беше се разтреперила, тръгна машинално към дневната, сякаш да потърси закрила от куклите. Искаше й се да е далеч от Лукас Хънтър.

И от дявола, който се бе вселил в него.

Ала и двамата я последваха.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако не се подчиниш, Гейлън? Тази нощ ще умре още една жена. Ти ще бъдеш причина за смъртта й. Започвай да разказваш, миличка. И не ме лъжи. Измамите също се наказват със смърт.

Гейлън влезе във всекидневната, която само преди няколко часа й се струваше като приказна страна.

Куклите бяха подредени на снежнобялото канапе. Вече бяха облечени с нощници и халати на райета, но всяка трябваше да бъде увита в тънка хартия. После тя щеше да ги постави внимателно в голям хартиен плик. Докато пиеха чай, Лукас й бе обещал да я придружи при посещението й в болницата и да носи плика.

— Гейлън! — В изопачения глас на убиеца се долавяше нетърпение.

„Магия и вълшебни приказки — помисли си тя. — Кукли и смърт.“

Прекоси помещението и застана до панорамния прозорец, отдалечавайки се от очарованието на приказките… и от Лукас. Впери поглед в непрогледния мрак навън и едва чуто промълви:

— Не съм… никога не съм била с мъж.

— Господи! Знаех, знаех, че си необикновена! Двайсет и девет годишна девственица, която е само моя! Питам се как ли Лукас реагира на новината. Не, не ми казвай! Да се престорим, че го няма, че сме само двамата с теб. Искам първото ти сексуално преживяване с мен да остане незабравимо.

— Моля? — прошепна Гейлън. В стъклото на прозореца, което бе като кристално огледало, зърна отражението на Лукас. Той стоеше до камината, където огънят бе угаснал. Ала на Гейлън й се стори, че вижда буйни пламъци — толкова силна бе яростта, която превръщаше очите му в разтопено сребро и изкривяваше лицето му, напомнящо на скулптура от гранит.

— Не се преструвай, че не си чула, Гейлън. С теб ще го направим веднага! Е, другият вариант е за предпочитане, но сега ще се наложи да се докосваш и да си представяш, че ръцете ти са моите ръце. Не се безпокой, ще ти дам най-подробни инструкции какво да направиш.

Гейлън се втренчи в мрака. Мъчеше се да забрави огледалния прозорец, отразяващ яростното лице на Лукас.

— Не — промълви.

— Какво? Отказваш да ми се подчиняваш, така ли?

— Не, не… Още не съм подготвена… с теб трябва да се опознаем.

— Браво! Ролята на свенлива девственица ти подхожда. Добре, да бъде както желаеш… засега. Но те предупреждавам, че когато според мен настъпи подходящия момент, ще ми се подчиниш безпрекословно. Съгласна ли си?

Искаше й се да изкрещи: „Не! Не! Не!“, но отговори утвърдително.

— Хей, Лукас! — възкликна престъпникът. — Надявам се, че слушаш. Не я докосвай, лейтенант. Тя е само моя. — Замълча, а когато отново заговори, личеше, че е безкрайно доволен от себе си: — Мисля, че достатъчно си поприказвахме тази вечер. Обещах да те направя звезда, Гейлън Чандлър, и ще изпълня обещанието си. Пътят ти към спечелване на наградата „Еми“ ще започне с едночасово извънредно предаване. Ще разкажеш накратко за убийствата, за разследването, ще съобщиш подробности от биографиите на жертвите, както се полага на прочути личности като тях. Още се колебая дали да поискам и лейтенантът да участва в предаването. Няма да е зле да разкаже това-онова за любовниците си. И бездруго ти е длъжник заради несъстоялото се интервю. Ще обсъдим този въпрос допълнително. Предаването ще бъде излъчено едва в сряда вечерта, дотогава всички зрители ще бъдат известени и с нетърпение ще го очакват. Искам да продължи точно шейсет минути, никакви реклами, никакви новини! Аз и моите деяния ще бъдем единствената новина.

— Разбира се.

— О, щях да забравя. Подозирам, че бельото ти е съвсем обикновено, може би дори е развлечено като останалите ти клошарски одежди. Ще трябва да го смениш, Гейлън. Необходими са ти ефирни пеньоари за нашите интимни разговори и за великия момент. Настоявам, когато в сряда вечерта застанеш пред камерата, да си с еротично бельо. Разбира се, това ще бъде известно само на мен. Но само моето мнение е важно, нали? Още днес си купи необходимото от „Офелия“.

— Офелия ли?

— И таз хубава! Само не ми казвай, че дори не си забелязала бутика за бельо, намиращ се непосредствено до сградата на Кей Си Ар! Няма значение. Сигурен съм, че Лукас го знае. Нека лейтенантът те придружи и ти помогне в избора. Несъмнено е експерт в тази област. Знаеш ли, скъпа моя девственице, не понасям мисълта, че си сама с него… Да не си я докоснал, лейтенант! Да не си посмял!

— Ти си извратен — прошепна Гейлън.

— Не, аз съм Лукас.

— Какво?!

— Все някак трябва да ме наричаш, нали? Прякорът Казанова не ми допада и тъй като с теб ще бъдем любовници, казвай ми Лукас. „Докосни ме, Лукас! Целуни ме, Лукас! Точно така, Лукас! Господи, колко е хубаво, Лукас!“