Катрин Стоун
Пламък и лед (10)

Десета глава

Лукас живееше в елегантна сграда на двайсет и два етажа, която сякаш пронизваше небето над Манхатън. Входът бе съвсем непретенциозен — обикновена стоманена врата, вградена в блестящ гранит.

Гейлън реши, че това е служебният вход или по-точно входът за прислугата. Над вратата бе монтирана видеокамера, имаше домофон, а табелката с имената на обитателите беше в красива метална рамка. Гейлън прочете името Хънтър Л. и се убеди, че не е сбъркала адреса. Трябва само да заобиколи сградата, за да се озове пред централния вход, над който е опънат платнен навес. Ще я посрещне униформен портиер, застанал пред остъклена врата, през която се вижда разкошно фоайе, облицовано с мрамор.

В този момент вратата се отвори и на прага застана самият Хънтър Л., напомнящ на статуя от стомана и гранит.

— Ето те и теб — промърмори. Навярно неговите хора, които следяха всяка стъпка на Гейлън, го бяха предупредили по радиостанцията: „След нея няма «опашка», сър. Ще бъде пред сградата след около минута.“

— Не бях сигурна, че това е главният вход.

— Друг няма. Заповядай.

Фоайето наистина беше разкошно, но обзавеждането му бе крещящо като в сградите, където живеят новобогаташи. Вдясно имаше цяла редица асансьори с блестящи месингови врати. Лукас въведе гостенката си в най-отдалечения. Гейлън забеляза, че в кабината липсва табло с бутони за спиране на определен етаж. Също като листата с менюто в скъп ресторант асансьорът бе предназначен за най-изискана клиентела.

Апартаментът на Лукас Хънтър се намираше на последния етаж. По-точно — заемаше целия последен етаж.

Вратата на асансьора се отвори и Гейлън любопитно се огледа. Беше в просторно помещение с обособени кътове, служещи за всекидневна, трапезария и кухня. Стените, мебелите и мокетът бяха снежнобели, кухненското обзавеждане бе от алпака.

„Значи това е екстравагантното убежище на пантерата!“ — помисли тя. Безпощадната белота не й се стори бездушна, а й вдъхна усещане за спокойствие и чистота като току-що паднал сняг.

Никой не би предположил, че това е жилището на човек, който ежедневно се сблъсква с насилието и смъртта. Гледката, разкриваща се от панорамните прозорци, бе зашеметяваща — долу блещукаха светлинките на мегаполиса, тъмният небесен купол бе обсипан с трепкащи ярки звезди.

— Колко е красиво жилището ти! — промълви Гейлън, докато Лукас й помагаше да свали тюркоазното си палто. — Действа ми успокояващо.

— Радвам се, че ти харесва. Дано се чувстваш удобно.

„Удобно ли! — мислено възкликна тя. — Възможно ли е да се чувствам удобно насаме с теб!“

— Разбира се… Не съм от притеснителните…

— Но и не умееш да лъжеш — прекъсна я той.

— Зная.

— Осъзнаваш ли, че току-що ти направих комплимент, Гейлън?

Може би тъкмо сега беше моментът да признае пред него, че повече от десет години е живяла съвсем сама. Докато се питаше как да се измъкне от неизбежните въпроси, които ще последват признанието й, той заговори отново:

— И за двама ни ще бъде трудно. Свикнал съм да живея сам, навярно ти също. Но се налага да се примирим с неудобствата в името на благородната кауза…

— Да, наистина е благородна.

— Предлагам да се възползваме от положението. Възприемам го като вълнуваща авантюра.

Гейлън вдигна поглед от белия мокет, напомнящ на заснежено поле, към човека, който току-що беше признал, че е свикнал да бъде сам. Трудно й беше да повярва, че Лукас Хънтър, притежавал най-красивите жени в Ню Йорк, е самотен. Навярно е избрал да живее, без да се обвързва.

А сега нямаше избор. Убиецът им бе отнел правата да разполагат с личния си живот.

— Наистина ли възприемаш положението по този начин!

— Разбира се. Защо не?

„Защо да не изживея една вълнуваща авантюра с него? — запита се Гейлън и си отговори: — Защото има опасни и безопасни приключения. Например пътуването с «Титаник» щеше да бъде вълнуващо приключение, ако параходът не се бе натъкнал на айсберг!“

Какво ли ще е да живее сред този снежнобял свят заедно с Лукас? Навярно ще бъде като авантюра, завършила с трагична катастрофа. Защото присъствието на този мъж караше сърцето й да се вълнува, но и да се свива от страх.

Тя потръпна, сякаш усетила полъха на ледения океански вятър… А може би причината бе нежността, която се четеше в смразяващите сиви очи на човека до нея. Усмихна се едва-едва и престорено небрежно подхвърли:

— Защо не наистина?

— Радвам се на единомислието ни. Предлагам да се настаниш тук.

„Тук“ очевидно означаваше необятната всекидневна, колкото до настаняването…

Съзря кашоните, прилежно надписани от самата нея, струпани в средата на безбрежната бяла шир, и внезапно се досети какво й предлага Лукас.

— Господи, не мога да повярвам на очите си! — възкликна, като видя как той е подредил мебелите така, че обстановката да бъде почти като в скромния й апартамент. — Чистил си и с прахосмукачка.

Беше положил невероятни усилия, но не заради нея, а заради чудовището.

Гейлън си спомни предупреждението на Пол, че Лукас Хънтър е готов на всичко, за да залови престъпника, който избива любовниците му. Готов е на всичко… дори да размести мебелите, да почисти с прахосмукачка…

— Как разбра, че съм чистил аз, а не домашна помощница например?

— По отпечатъците от стари стъпки, лейтенант.

— Нима? — Той наклони глава, кичур гарвановочерна коса падна на челото му. Изгледа я изпитателно. — Но май има и още нещо?

— Вярно е — призна Гейлън. — Ако почистването бе извършено от опитна домашна помощница, върху мокета щяха да се образуват триъгълници, четириъгълници или квадрати…

— От теб ще излезе първокласен детектив, госпожице Чандлър.

— Всъщност, лейтенант Хънтър, от мен ще излезе първокласна домашна помощница. Вярно е, че при почистване се поувличам и по килимите се образуват доста абстрактни фигури, но иначе ме бива.

— Какво би нарисувала тук?

— Какво ли? Нека помисля…

Гейлън се загледа в белия мокет и си представи, че е платно, върху което ще сътвори зимна картина — деца правят снежни човеци, кънкьори се пързалят по леда, сковал езерото, по хълма в далечината хора се спускат с шейни, а наблизо минава голяма шейна, теглена от кон. Картината бе жизнерадостна, но претрупана, реши Гейлън. Някак не прилягаше на това помещение, където цареше спокойствие.

Пък и какво може да се направи от купчинки сняг, небрежно натрупани от неумела мъжка ръка?

— Предлагам — промълви накрая — първо да почистваш с прахосмукачката, после аз ще направя снежен ангел… дори два-три.

„С теб ще сътворим по няколко скулптури от сняг — помисли. — Моите ангели ще бъдат крехки и ефирни, а твоите — силни и красиви… и ще бдят над мен.“

— Прави каквото искаш — прошепна Лукас. Тонът му я накара рязко да вдигне глава и да го погледне, а сърцето й се сви от странно, неизпитвано досега чувство — съчетание от възбуда и страх.

— Ще минем и без снежни ангели — усмихна се Гейлън, за да скрие вълнението си. — Достатъчно е, че дневната ще бъде заета от куклите ми.

„Мисля, че гледката ще е прекрасна“ — каза си Лукас.

Не беше изненадан от реакцията си, защото същото му бе хрумнало още следобеда, когато донесоха кашоните. Представил си беше как Гейлън шие изящни кукленски дрехи, а той я наблюдава, и едва се въздържа да не разопакова грижливо надписаните кашони. Страхуваше се тя да не се затвори в спалнята с всичките си кукли, да не го изключи от живота си…

— Наистина ще ми е приятно да се разположиш в дневната — повтори. Тонът му бе едновременно заповеднически и умоляващ.

— Добре — промълви Гейлън. — Но само при условие да ми кажеш, когато „приключението“ започне да ти омръзва.

— Съгласен съм — отвърна той и си помисли, че нейното присъствие няма да му омръзне никога. — Като каза „приключение“, предстои ни да изследваме една непозната територия, наречена „храна“. Позволих си да погледна в хладилника ти и…

— И установи, че е празен.

— Точно така.

— Храня се предимно навън.

— Аз също, но хладилникът ми винаги е зареден. Ела с мен.

Гейлън го последва в кухнята. Върху плота от блестящ гранит бяха подредени чинии и купички с най-различна храна — от овесени ядки до черен хайвер. Лукас обясни, че в грамадния хладилник гостенката ще намери каквото пожелае, после добави:

— Можем да поръчаме да ни донесат вечеря. — Посочи към купчинката менюта от най-изисканите нюйоркски ресторанти, където цените на ястията не бяха вписани.

Гейлън се запита дали той има навика да води любовниците си на ресторант.

Любовниците на Лукас Хънтър!

Предлагаше й да поръча вечеря у дома, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света.

— Можем да го направим още тази вечер — продължи той. — Освен ако си прекалено изморена.

— Наистина съм капнала от умора. Ще хапна само едно шоколадче и ще изпия чаша чай. Но ти прави каквото искаш… — И сви рамене.

— Така и ще постъпя — усмихна се Лукас. — Но първо да ти покажа останалите помещения. След това хапни каквото ти се яде и си лягай.

В другата част на грамадния апартамент имаше още пет стаи. Две се намираха в дъното на сводестия коридор и вратите им бяха затворени. По продължението му имаше още три помещения. Гейлън забеляза, че техните врати са открехнати.

Двете бяха празни, подовете бяха застлани със същия снежнобял мокет като дневната. Лукас отвори по-широко вратата на следващата стая, подканвайки Гейлън да влезе.

И тук подът беше бял, но с това свършваше приликата с другите помещения. Нямаше и следа от усещането за тишина и спокойствие, ярките цветове се набиваха на очи.

На едната стена висеше грамадна карта на Манхатън, наблизо беше картотеката, пълна с разноцветни папки, всяка с етикет, на който бе написано име на жена. Човекът, ръководещ операцията по залавянето на Казанова, бе събрал материалите за Кей в зелени папки, за Моника — във виолетови, за Марша — в златистожълти, а на Брин бе отреден кървавочервеният цвят.

— Ето къде бил командният център — промърмори Гейлън и се огледа.

Забеляза, че помещението е обзаведено със свръхмодерна апаратура. От тази кула високо в небето лейтенант Лукас Хънтър водеше своята битка с убиеца.

Върху гигантската карта бяха забити четири стоманени топлийки, които проблясваха като безпощадните му сиви очи. С тях бяха отбелязани жилищата на жертвите, на неговите любовници. Гейлън видя още една дупчица на картата, но карфица липсваше. Докосна издайническата вдлъбнатина, обозначаваща сградата, в която се намираше нейният апартамент.

— Търсиш някакъв модел на поведение, нали? — заговори, без да се обръща. Наскоро беше гледала филм, в който убиецът подбираше жертвите според местоживеенето им. При свързване на точките, обозначаващи местопрестъпленията, се получаваше съзвездието Водолей. — Нещо, с което да си обясниш защо този тип убива определени жени.

— Да.

— Но нали той обясни, че се е спрял на мен заради провала ми като водеща в Кей Си Ар…

— Да, така ти е казал — промърмори Лукас. Лицето му бе непроницаемо.

— Мислиш, че лъже? — попита тя и добави наум: „Като теб, лейтенант Хънтър!“.

— Твърде е възможно.

Гейлън извърна поглед и се втренчи в купчина разноцветни папки с грижливо надписани етикети, от които ставаше ясно, че съдържат копия от описанията на местопрестъпленията.

— Мислех, че цялата информация — освен за Брин — е въведена в компютрите на отдел „Убийства“ — отбеляза тя.

— Вярно е.

— Но ти не се доверяваш изцяло на компютрите, така ли? — изрече спонтанно Гейлън и веднага се упрекна за необмисления въпрос. Според Розалин Сейнт Джон този човек притежаваше контролния пакет акции в най-големите софтуерни компании. Компютрите никога не мамеха… за разлика от хората. — Може би преглеждаш оригиналните документи, надявайки се да видиш или да… усетиш нещо, което компютърът не може да долови.

— Надявам се да открия нещо, което сме пропуснали да видим — прекъсна я Лукас. — Както вече ти обясних, способността ми да долавям присъствието на убиеца невинаги се проявява. Повече разчитам на старомодните детективски методи, които помагат като черната магия.

„Черна магия — мислено повтори Гейлън. — Магьосникът влиза в битка със злото.“ Едва сега осъзна, че способността на Лукас да влиза под кожата на престъпника е жестоко проклятие. Лукас изпитваше отвращение и омраза към злото, което преследваше, и се измъчваше заради ограничените си възможности. Злото се вселяваше в него, когато пожелае… или по-точно — когато убиецът пожелае.

Навярно страданията му бяха неописуеми, ала той ги понасяше в самота и в самота водеше своята война.

Досега.

„Искам да ми помогнеш“ — никога нямаше да забрави тези негови думи.

— Ще разрешиш ли да прегледам полицейските доклади? — попита тя.

— Държа на това. Ако ти хрумне нещо, споделяй го с мен. — Лукас се поколеба за миг, сетне добави: — По-добре пропусни снимките от местопрестъпленията. Ще се запечатат в съзнанието ти и ще ти попречат да разговаряш с престъпника, да влизаш в словесен двубой с него.

„Словесен двубой ли? Само това не!“ — възрази мислено тя. Не я биваше много да разменя остроумни забележки с който и да било представител на силния пол.

— Но ти си ги разглеждал нееднократно, нали? — каза. Питаше се дали допреди няколко часа по стените на командния център не са били окачени снимките на любовниците му с прерязани гърла и избодени очи. Може да ги е свалил едва когато е разбрал, че известно време ще живее с нея.

— Това е част от работата ми — отвърна Лукас.

— Ако не ги разгледам, ако не видя какво им е сторил той, може да остана с впечатлението, че донякъде са виновни за случилото се.

— Има само един виновник, Гейлън!

— Убедена съм, че след като разгледам снимките, ще изпитам още по-голяма омраза към него.

— Нима? Не ти ли е достатъчно да знаеш, че този Казанова е хладнокръвен убиец? Друг стимул ли ти е нужен?

— Не, но…

— Забранявам да разглеждаш фотографиите! — прекъсна я решително той. — Твоята задача е да разговаряш с престъпника, нищо повече.

— Мислиш ли, че ще се обади още тази вечер?

— Едва ли. Не, няма да се обади.

— Имаш ли представа кога ще ме потърси?

— В неделя, в три часа и тринайсет минути. — Лукас се усмихна. — Почти съм сигурен.

— Защото по същото време е убил Брин ли? Защото си почувствал…

— Да.

Гейлън неволно потрепна, стори й се, че ледена вълна е сграбчила сърцето й.

Чувството я обзе така внезапно, че не успя да го прикрие. Лукас забеляза реакцията й и навярно си помисли, че тя се страхува от него, от злото, което от време на време го завладява.

Не се отдръпна, но се затвори в себе си, в мрака и ледената пустош на душата си, копнееща за отмъщение.

— Ще ти покажа стаята ти — промърмори. — Като излязоха в коридора, посочи двете затворени врати вдясно: — Това са моите „покои“. Твоята спалня е в дъното.

„Далеч от теб и от леглото ти — каза си Гейлън. — Ще бъдем разделени, макар че обитаваме този апартамент, наподобяващ снежен облак в небето.“

Разстоянието между стаите наистина беше голямо. Ако разкошното жилище беше петзвезден хотел и те двамата бяха настанени в най-луксозния апартамент, спалните им щяха да бъдат по-близо една до друга. Ако пък бяха съседи в непретенциозен квартал, помежду им щеше да се издига къща, обитавана от някое семейство.

Ала тук, в леговището на пантерата, тя не се чувстваше в безопасност, макар че спалнята й се намираше далеч от стаите на господаря на дома.

Докато вървяха мълчаливо по коридора, й се стори, че гази в дълбоки снежни преспи и че краката й тежат като олово.

Но щом влязоха в спалнята, сякаш попадна в разцъфнала градина. Тук преобладаваха пастелните тонове и светлолилавото. Светлолилаво като развлечения анцуг, който тя носеше снощи.

Пролетта, настъпила през мрачния януарски ден, бе пресъздадена от Лукас специално за нея — навярно бе по-харчил цяло състояние да сътвори тази магия само за един ден. И само заради нея! За да се чувства гостенката му удобно по време на вълшебното и опасно приключение.

Стаята беше като в приказките. Балдахинът над леглото бе с цвят на зюмбюл, креслата бяха в светлолилаво, в банята, облицована с мрамор, бяха подредени лилави и розови хавлиени кърпи.

„Лукас Хънтър е безскрупулен — бе казал Пол. — Готов е на всичко, за да залови убиеца на любовниците си.“ Думите на оператора отново отекнаха в съзнанието на Гейлън. Би трябвало да се вслуша в предупреждението му, да осъзнае, че се е поддала на чара на лейтенант Хънтър. Вместо това прошепна:

— Прекрасно е!

— Надявах се да ти хареса. Помислих си, че обзавеждането ще ти подхожда — тихо каза той.

Дали бе искрен? Кой знае…

Гейлън насила извърна очи от безизразното му лице и погледът й попадна на телефона, който също беше бледолилав.

В другите помещения бе забелязала по два апарата — лилав и бял — и допълнителни слушалки. Но в спалнята й телефонът беше един.

— Предполагам, че трябва да използвам лилавите апарати, които ще приемат обажданията на домашния ми номер — каза.

— Точно така. Още при първото позвъняване ще се включи записващото устройство, ще се опитаме да проследим обаждането, но не се надяваме на успех.

— Гениално.

— По-скоро практично.

— За какво служат слушалките?

— За да подслушвам разговорите ти. Устроени са като деривати, включват се автоматично. Няма го издайническото изщракване.

— Браво, за всичко си помислил — отбеляза Гейлън. — Всъщност онзи знае, че ще подслушвате, нали?

— Да.

— При все това отказва да разговаря направо с теб.

— Сигурно му се струва прекалено елементарно — подхвърли Лукас, макар да подозираше, че истината е много по-страшна. Нищо чудно убиецът да изпитва извратено удоволствие, задето използва Гейлън Чандлър като посредник. — Още нещо, Гейлън. Предпочитам да съм до теб, когато разговаряш с чудовището.

— За да ми подсказваш репликите ли?

— Не. Поне отначало ще бъдеш съвсем самостоятелна. По-късно може би ще поискам да му подхвърлиш дадена идея, за да разбера как ще реагира. Засега съм сигурен… доколкото има нещо сигурно в тази безумна история, че ако съм близо до теб, ще бъда близо и до престъпника…

Гейлън отново долови колебанието му, сякаш той не знаеше дали да се радва на необикновената си способност… на таланта си и на проклятието, което не бе в състояние да контролира, на необяснимата магия, чрез която примамваше убийците.

— Засега — продължи магьосникът — не бива с нищо да издаваш присъствието ми. Налага се да съм близо до теб, но обещавам да не отвличам вниманието ти.

Да отвлича вниманието й ли? Гейлън си представи как Казанова звъни по телефона в три през нощта, събужда я от дълбок сън, а тя скача от леглото, намята халата и боса изтичва при Лукас Хънтър…

Не, манхатънският убиец няма да я събуди. Невъзможно ще й бъде да заспи в удобното легло с балдахина, като знае, че сивоокият мъж е наблизо.

Как да заспи, когато в душата й се борят възбудата и страхът… когато й се иска едновременно да се смее и да плаче, да пее и да умре.

И да танцува.

Най-съкровеното й желание бе да танцува… с Лукас Хънтър.