Катрин Стоун
Пламък и лед (3)

Трета глава

— Не! — ужасено извика Елизабет Ройс, съпругата на обезумелия финансов брокер. — Не мога да разговарям с него! Не мога, разбирате ли?!

Лукас разбираше, но все пак настоя:

— Моля ви само да говорите с него по телефона, госпожо Ройс.

— Как изобщо ме открихте?

„Доста се поизмъчихме — мислено си каза той. — Не беше лесно.“

Елизабет Ройс бе намерила подслон при жени, които бяха твърдо решени да закрилят своите сестри, майки и дъщери… и предлагаха много по-сигурно убежище от бюрократичните институции. За щастие Лукас познаваше доста представителки на нежния пол, доверяващи се на човека, който така самоотвержено защитаваше онеправданите жертви.

— Беше жизнено необходимо да ви открием, госпожо Ройс. В момента разчитаме само на вашата помощ. Няма да издадем на съпруга ви къде се намирате. Моля ви само за едно — по телефона да му обещаете, че ще му разрешите да се срещне с дъщеричката ви.

— Да му разреша да се вижда със Сара?! За нищо на света, лейтенант! Преди време той едва не я уби. Отне жизнеността й, мечтите й! Тя е объркана… изплашена до смърт…

— Също като осемте момиченца, които съпругът ви държи като заложници — прекъсна я Лукас.

— Не е честно! — възкликна тя.

— Общо, взето, животът е несправедлив — промълви той, осъзнавайки, че наистина постъпва непочтено с нея. Направи му впечатление, че жената отказва да произнесе името на съпруга си. Самият той не споменаваше името на Антъни, но се обръщаше към непознатата с „госпожо Ройс“, безмилостно напомняйки й, че е свързана с този човек. — Споменахте, че едва не е убил дъщеричката ви…

— Да… Скъпата ми Сара! Тя е само на пет години, лейтенант! Още е невръстно момиченце!

— Разкажете ми какво й е сторил.

— Случи се тъкмо преди Коледа — започна Елизабет Ройс. По тона й личеше, че изпитва облекчение — щом лейтенантът научи истината, ще разбере отказа й да изпълни молбата му. — Наложи се да изляза за последни покупки, а той заяви, че с удоволствие ще наглежда малката, няма проблеми. Всъщност възникна сериозен проблем. Сара паднала по стълбите… поне така каза той. Спънала се била в маратонката, която съм изпуснала преди няколко часа. По спешност я закараха в Общинската болница. Цели два дни я държаха в интензивното отделение, после я преместиха в Шести блок. Не само костите й бяха счупени — духът й бе сломен. Отначало не разбрах причината. После открих в кабинета му чаршафите, изрисувани със златни звезди и с грамадни коледни елхи.

— Сара ги е нарисувала, нали?

— Да… толкова им се радваше… а него буквално го вбесиха. Борсов посредник е, нали разбирате? Изминалата седмица бе доста напрегната за него. Непрекъснатите промени на азиатските пазари предизвикаха истински хаос на нашата борса. Не биваше да оставям Сара сама с него! При подобни случаи той става неуправляем…

— И склонен към жестокост?

— Да, понякога. Но си го изкарваше само на мен… поне дотогава.

— Лекарите не се ли усъмниха, че става въпрос за изнасилване?

— Може би са се питали какво се е случило в действителност. Но той разказваше толкова убедително и изглеждаше така разтревожен…

— Но вие не сте се съмнявали — прекъсна я Лукас.

— Призна пред мен какво е сторил, лейтенант! Същевременно обвиняваше и мен, и нея. Твърдеше, че сигурно аз съм изпуснала маратонката (случвало се бе и преди) и че съм й разрешавала да рисува навсякъде.

— Голям симпатяга, няма що! Изхвърлихте го от къщата, така ли?

— Опитах се. Дори помолих да издадат заповед за задържането му.

— На която той не обърна внимание, нали?

— Именно. Взе да плаче, изпадна в истерия, което още повече наплаши горкичката ми наранена Сара. Ето защо с нея се укрихме на безопасно място, лейтенант! До тази вечер си въобразявах, че никой никога няма да ни открие.

— Така е, той не може да ви намери. Имате честната ми дума, госпожо Ройс, че никога повече няма да види нито дъщеря ви, нито вас. Но трябва да го убедим в противното.

— Искате да го излъжа, така ли?

— Да — отсече Лукас и си помисли: „Моля ви, направете го!“.

— Ще ме убие, като разбере, че съм ви помогнала!

— Няма да може, тъй като до края на живота си ще остане в затвора.

— Богатите са всемогъщи, лейтенант Хънтър. Навярно го знаете от опит. А той е много богат. Сигурна съм, че в затвора ще намери престъпници, готови да убият срещу определена сума. Не ме е грижа, че ще ме убият. Преди да се роди Сара, често ми идваше да сложа край на живота си. Ала кой ще обича моето скъпо момиченце? Кой ще се грижи за него? Вие ли?

„Не, няма да съм аз — помисли Лукас. — Моето сърце е от камък. Не мога да обичам.“

— Не ме принуждавайте да го правя, лейтенант!

Лицето му се изкриви. Искаше му се да я манипулира с лекотата, с която съпругът й очевидно я беше въртял на малкия си пръст.

Лукас Хънтър безпроблемно контактуваше с психопати, но срещаше затруднения при общуването с нормалните хора. Навярно заради скрупулите си — те му пречеха да преговаря с почтени и принципни люде, които не умеят да лъжат.

Молеше госпожа Ройс да измами съпруга си, но самият той не можеше да я излъже.

— Повярвайте, съпругът ви ще получи доживотна присъда — повтори. — Обещавам, че ще уредя двете със Сара да живеете в пълна безопасност.

— Никога няма да сме в безопасност, ако не го излъжете, лейтенант. Кажете му, че не сте ни намерили. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Тонът й беше извинителен, сякаш се чувстваше отговорна за чудовищните деяния на съпруга си, сякаш злината му бе осквернила и нея.

Колко добре му беше познато това чувство за вина, колко често го терзаеше!

Жената прекъсна връзката и сложи край на надеждите му, че момичетата ще бъдат освободени без опасност за живота им. В този момент иззвъня единственият телефон с неизключен звуков сигнал. Лукас вдигна слушалката едва на петото позвъняване:

— Как си, Тони?

— Не съм никакъв Тони! Наричай ме Антъни. Как мислиш, че се чувствам, Лукас? Печеш ме на бавен огън, така ли? Очаквах обаждането ти, но ти не благоволи да позвъниш. Затова аз ти се обаждам. Открихте ли мръсницата?

— Нали се разбрахме да подбираме думите си?

— Ти ме помоли да не ругая, господинчо! Не съм обещавал нищо. Е, да бъде както искаш, не съм дребнав човек. Свързахте ли се със скъпата ми съпруга, лейтенант?

— Не и мисля, че няма да я намерим.

— Явно не сте положили достатъчно усилия. Постарайте се да я откриете, иначе… знаете какво ще се случи с момичетата. Да го повторя ли?

При предишното си обаждане беше отправил такива заплахи, в сравнение, с които цял речник с вулгарни думи би приличал на детско четиво. Бе обещал, че ще ги взриви на хиляди парченца.

— Недей, спомням си думите ти. Няма да се справя без помощта ти, Антъни. Използвах какви ли не източници, но все удрях на камък. Съпругата ти е изчезнала. Следващата стъпка е публично да я призовем да се свърже с нас. Всяка телевизионна и радиостанция с радост ще изпълни молбата ни. Досега се въздържахме от подобна мярка, тъй като ти настоя да запазим в тайна самоличността ти.

— Слава богу, че поне това сте разбрали! Не искам името ми да се появява в пресата, защото ще загубя клиентите си — сред тях са някои от най-богатите хора в света. Въпросът засяга само нас със скъпоценната ми съпруга. Освен това Елизабет не притежава чувство за обществен дълг и няма да се отзове на призива на полицията. Трябва да я откриеш, Лукас, и то скоро. Обстановката започва да ми лази по нервите.

— Щом си толкова изнервен, напусни болницата.

— Иска ти се, а?

— Или пък освободи момичетата…

— Да бе — отварям вратата, а отвън чакат командосите. Ще имаш да вземаш! Ако се опитате да ми скроите номер, ще взривя гранатата и всичко ще стане на пух и прах… Включително проклетите кукли!

— Какви кукли?

— Шибаните… прощавай за грубия език… кукли Барби. Представи си мила картинка, Лукас — заобиколен съм от хленчещи момиченца, всяко от които е прегърнало куклата си, сякаш пластмасовата мръсница ще му помогне! — В гласа на Антъни Ройс се долавяха истерични нотки, изглеждаше изплашен като заложничките си. — Всички на този свят сме беззащитни! Никой не може да ни предпази от злото!

— Успокой се, Антъни — промърмори Лукас, надраска на едно листче: „Провери защо куклите Барби го изнервят“, и го подаде на полицая, който седеше до него. — Май нервите ти са поизопнати?

— Поизопнати ли? Що за тъпа шега? Бесен съм!

— Изглежда, си прекалил с цигарите.

— Остава ми само един пакет. После… знаеш какво ще се случи.

— Да.

— Знаеш ли, навремето отказах цигарите… Може би затова сега ми действат толкова възбуждащо. Отказах се от пушенето заради жена си и дъщеря си… заради така нареченото си семейство!

— Готов си бил на компромис заради тях, така ли?

— Готов бях живота си да дам заради тях! Но какво получих в замяна? Онази мръсница ми сложи рога! Сигурен съм, че в живота й има друг мъж, затова ме и заряза! Знаеш ли какво ми се иска да направя с гранатата?

— Представям си.

— Съмнявам се!

Лукас жадно вдъхна дима и осъзна, че само за около час е изпушил двайсет и две цигари.

— Представям си, и още как, Антъни! Свързано е с интимните части на жена ти…

Небрежно подхвърлената забележка сепна не само психопата, но и тримата полицейски служители в караваната. Настъпи гробна тишина, сякаш безумецът си беше глътнал езика, а на полицаите им беше секнал дъхът.

Известно им бе умението на Лукас да разговаря с психопати така, сякаш е един от тях, сякаш познава и изпитва убийствената им ярост. Тактиката му беше неповторима и неподражаема — нито един здравомислещ човек не би допуснал подобен варварски акт, не би подклаждал гнева на безумеца.

Нито един здравомислещ човек, освен Лукас Хънтър — вълк единак, бунтовник, прелъстител на най-красивите жени… и най-големият злодей.

Разказваха се легенди за способността му да покорява женските сърца и да сломява съпротивата на престъпниците. Колегите му не одобряваха нестандартния му подход, но ако животът на техен близък бе изложен на риск щяха да предпочетат Лукас пред цяла армия предпазливи психолози.

Всички в караваната затаиха дъх, докато очакваха отговора на Антъни Ройс, предполагайки, че ще станат свидетели на диалог между луди.

Ала борсовият посредник също беше шокиран от думите на Лукас Хънтър.

— Всъщност… имах предвид нещо по-… цивилизовано — промълви смутено.

— Например да хвърлиш гранатата в колата на съпругата си, така ли? Или да я поставиш под леглото на любовника й?

— Да… — облекчено прошепна Антъни. — Нещо подобно.

Реакцията му подсказваше, че е грубиян, който тероризира семейството си, но още не е прекрачил границата на лудостта. Не бе достоен противник на Лукас Хънтър, който майсторски го бе накарал да разкрие истинския си нрав. Беше слабохарактерен и не притежаваше силната воля на психопатите, но въпреки това бе опасен. Имаше оръжие, а съзнанието му беше размътено от гнева и от никотина.

— Какво е мнението ти за „Джемстоун“? — ни в клин, ни в ръкав попита Лукас.

— Моля?

— Питам какво мислиш за цената на акциите на „Джемстоун Пикчър“. Разбрах, че ги предлагат по осемнайсет долара. Смяташ ли, че цената е реална?

Внезапно Антъни Ройс се преобрази и заговори като борсов посредник, който се стреми да спечели перспективен клиент:

— Според мен е безбожно ниска. Бас държа, че ще се удвои броени часове след отваряне на борсата в понеделник.

Лукас беше на същото мнение и смяташе, че ще получи солидна сума от добрата си инвестиция.

Поведоха разговор за финансовия пазар, за коефициенти на печалба и дали Антъни Ройс е оптимистично настроен въпреки нестабилността на индекса „Дау Джонс“.

Атмосферата в полицейската каравана се разведри, колегите на Лукас вече бяха по-оптимистично настроени. Започваха да вярват, че и този път той ще излезе победител.

Знаеха обаче, че кризата няма да приключи толкова бързо. Въпреки че бяха обнадеждени, полицаят, на когото Лукас бе подал бележката за куклите Барби, побърза да изпрати по електронната поща запитване до главната сестра на отделението.

Все пак всички дишаха по-леко.

Докато разговаряше с човека, който от съпруг, тормозещ семейството си, се бе превърнал в опасен престъпник, Лукас усещаше как кръвта във вените му се вледенява… как се преобразява в безмилостен злодей, дебнещ жертвата си.

Погледна часовника си — небрежен жест, сякаш искаше да провери за колко време е успял да сломи съпротивата на безумеца.

Часът беше 3.13. Убиецът, наречен Казанова, се готвеше да извърши поредното си пъклено деяние, а Лукас Хънтър беше безпомощен да му попречи. Ала усещаше, долавяше безпокойството и ненаситната му похот.

Позволи на злото да нахлуе в него, да го изпълни и да го смрази, защото така трябваше. Трябваше да задържи усещането колкото е възможно по-дълго, въпреки че от ужас сърцето му преставаше да бие, а ледените нокти на страха сякаш разкъсваха душата му.

През тази зимна нощ злото го напусна по-бързо от всякога, ала на него му се стори, че гневът и болката са го сковавали цяла вечност. Когато вледеняващото зловещо присъствие се оттегли, Лукас се приближи до прозореца. На онези, които го наблюдаваха, походката му напомни на грациозната и същевременно заплашителна походка на хищник, обитаващ джунглата.

Тласкаше го странно безпокойство, внезапен и непреодолим импулс, който той не можеше да пренебрегне. Сякаш изпитваше необходимост… не, желание да впери поглед в непрогледния мрак на мразовитата нощ.

Ала мракът не беше пуст — отвън стоеше жената с тюркоазното палто и смешните ръкавици, а леденият вятър безмилостно развяваше червеникавата й коса.

„През цялото време ли е била там?“ — изумено се запита Лукас. Зъзнела, е в студа, изоставена от колегите си, защото е повярвала на обещанието му.

Повярвала е на лъжливото му обещание и чака сред ледения мрак, за да вземе уговореното интервю.

Лукас мислено прокле смътния импулс, който го бе накарал да погледне навън, както и непреодолимото желание да излезе в тъмата, сякаш жената с огнената коса го привличаше като магнит.

Но действителността, по-сурова и вледеняваща от януарската нощ, го възпря. Той прошепна едва чуто:

— Върви си, момиче с детски ръкавички! Бягай далеч оттук!