Катрин Стоун
Пламък и лед (22)

Двайсет и втора глава

Ала за лейтенант Лукас Хънтър кошмарът едва сега започваше.

Първото, което видя, бе оскверненият снежен ангел.

Любимата му жена лежеше гола на пода, както я бе захвърлил Сатаната. Дрехите й бяха разпилени наоколо.

Беше обляна в кръв като в кошмара, който му се бе присънил. Дълбоки разрези криволичеха от ключиците до гърдите й, от тях се процеждаха алени сълзи и се стичаха по мъртвешки бледото й тяло.

От гърдите й се изтръгна хриптене, а сърцето на Лукас подскочи от радост. Жива е, въпреки че животът й виси на косъм.

Той се спусна към Гейлън, коленичи до нея и зашепна името й, както го бе шепнал, докато се любеха. Докосна лицето й и помисли отчаяно: „Студена е като камък!“.

Продължи да й шепне нежно, докато отчаяно търсеше раната, причинила кръвоизлива. Не можеше да съзре разкъсаната артерия, но виждаше жестоките разрези върху малките й гърди. От раните се процеждаха алени капки.

Той внимателно докосна ръцете й — крилата на неговия снежен ангел, и ги притисна до тялото й, събра и краката й, защото не можеше да я гледа в тази отвратителна поза. Зави я с любимото й тюркоазно палто и посегна към телефона, който беше паднал на канапето.

Едва в този момент зърна Сатаната, скрит в сенките, олицетворението на злото, въоръжено с омразата си и с окървавен нож.

Какво ли видя дяволът в блестящите очи на пантерата?

Смърт! Беше сигурен, че Лукас ще го убие с голи ръце. Ножът нямаше да спаси живота му. Двайсет и седем години беше мечтал за часа на отмъщението, а сега беше безпомощен пред гнева на вечния си противник.

Спокойно можеше да го убие, докато проверяваше пулса на окървавеното тяло на пода, тялото на онази, която никога вече нямаше да бъде привлекателна жена.

Ала беше хипнотизиран от мъката на врага си и го наблюдаваше, без да помръдне.

Изведнъж осъзна, че дори да го бе нападнал веднага, нямаше да има успех. Лукас усещаше присъствието му и бе готов да го убие и при най-малкото движение.

Брандън крадешком погледна към асансьора, който бе единствената му надежда за спасение, сетне като привлечени от магнит очите му срещнаха погледа на врага му. Прочете в очите на Лукас изпепеляваща омраза и… пренебрежение. Презрителният поглед на стоманените очи сякаш казваше: „Мога да те убия, когато пожелая.“ Но в момента Лукас би убил само ако трябваше да се отбранява. Знаеше, че всяка изгубена секунда може да струва живота на Гейлън.

Набра номера на полицията, без да отделя поглед от убиеца, а когато диспечерката се обади, нареди веднага да изпратят линейка. Описа нараняванията на жертвата и обеща да изчака пред сградата пристигането на екипа за спешна помощ.

Брандън внимателно го слушаше, но не откри нищо подозрително, например дума, която би могла да бъде таен полицейски код за известяване на специалните отряди.

„Победих! — мислено възкликна Брандън. — Победих проклетия мръсник!“

Ако не го предизвика, Лукас Хънтър няма да се занимава с него. Очевидно мислеше само как да спаси грозноватата репортерка. В случай че не успее, ще изпитва още по-големи угризения, отколкото за смъртта на Джени, защото Гейлън Чандлър бе поверена на него.

Изненадващо за себе си Брандън установи, че искрено се надява Гейлън да бъде спасена, което бе равносилно на чудо. До края на живота й обезобразеното й тяло щеше да напомня на Лукас, че отново се е провалил, щеше да му причинява неописуеми душевни страдания.

Брандън я беше обезобразил така, че никой мъж да не я погледне, камо ли да я пожелае.

Нито един мъж, особено самец като Лукас, който бе имал най-красивите жени. Но може би чувството за вина ще го накара да остане до нея, за да я закриля.

Може би. Брандън наблюдаваше как Лукас загърна голата жена с тюркоазното палто и я взе в прегръдките си, като й шепнеше да му прости, задето неволно й причинява болка, обещаваше, че винаги ще бъдат заедно.

„Жалко, че госпожицата вече е мъртва“ — помисли Брандън, когато вратите на асансьора се отвориха. В този момент Лукас беше много уязвим, но дори не погледна към мястото, където стоеше убиецът.

Обърна му гръб и тръгна към асансьора, като притискаше Гейлън в прегръдките си.

Брандън за малко не се поддаде на импулсивното желание да забие ножа в гърба му. Дори Лукас да усети приближаването му, няма да има време внимателно да положи Гейлън върху студения мрамор и да се обърне.

Може би…

„Не, няма да успее“ — осъзна Брандън, но вече беше прекалено късно — като видя стария очукан куфар и хартиения плик от „Блумингдейл“, лейтенант Хънтър се олюля, сякаш го прободоха с нож.

Ако Брандън знаеше какво ще се случи, щеше да му нанесе смъртоносен удар. Ала въпреки че беше пропуснал златна възможност, той не съжаляваше, дори бе доволен.

Беше постигнал победа, която надминаваше и най-смелите му очаквания. Изобщо не го беше грижа дали Гейлън Чандлър ще остане жива, или ще умре. Лукас Хънтър несъмнено ще се окопити и ще се впусне да го преследва, но никога не ще го открие.

— Най-сетне си отмъстих — прошепна, като се взираше в затварящите се врати на асансьора. — Който се смее последен, най-добре се смее.

* * *

Медицинските служители, които пристигнаха с линейката, бяха опитни професионалисти. Бяха виждали ужасяващи неща и се въздържаха да коментират състоянието на пострадалите дори когато те бяха полумъртви като тази млада жена.

Гейлън Чандлър, водещата от телевизия Кей Си Ар, която само за една седмица се бе превърнала от най-хулената в най-прочутата журналистка, сега беше на косъм от смъртта.

Като разгърна тюркоазното палто, единият медик неволно изруга. Оставаха й броени минути живот, само опитен хирург можеше да спре кръвоизлива.

Ако по чудо линейката стигнеше навреме до Общинската болница, движейки се с бясна скорост по заледените улици, и хирурзите успееха да спасят Гейлън Чандлър, тя бе обречена на страдания до края на живота си.

Навярно би предпочела смъртта пред терзанието ден след ден да вижда обезобразеното си тяло, върху което ножът на убиеца бе оставил непоправими следи.

Лекарят погледна Лукас, сякаш питаше: „Дали не й правим лоша услуга?“. В очите на Лукас проблеснаха гневни искри, той процеди:

— Спасете я!

Двамата медици се надвесиха над Гейлън, докато линейката с включена сирена пътуваше към болницата. Опитваха се да намерят вена, но напразно — от шока вените й се бяха свили. Лукас приклекна до нея, докосна хладното й лице и огненочервените й къдрици, също студени като ледени висулки.

— Дръж се — прошепна. — Още малко и сме в болницата. Не се предавай!

— Продължавайте да й говорите, лейтенант — настоя медикът. — Усетих усилване на пулса й.

Лукас се наведе така, че топлите му устни почти докоснаха леденото й чело.

— Обичам те, Гейлън — промълви едва чуто, но усети, че със сърцето си тя е разбрала думите му. — Обичам те!

— Не знам какво й казахте, лейтенант, но продължавайте да й го повтаряте. Тя ви чува. Най-сетне успях да намеря вена, сега ще инжектирам…

Лукас не го слушаше, цялото му внимание беше съсредоточено върху поддържането на искрицата живот у Гейлън.

— Детектив Чандлър — изрече с усмивка, за да прикрие страха, който го обземаше. Целуна клепачите й, те потрепнаха едва забележимо. Долепи устни до нейните и прошепна: — Ще се омъжиш ли за мен, Гейлън? Ще станеш ли моя съпруга?

Сирените виеха, шофьорът едва удържаше линейката да не се преобърне на някой завой.

Лукас не отделяше устни от устните на любимата си, които потрепнаха в едва забележима усмивка.