Катрин Стоун
Пламък и лед (4)

Четвърта глава

В продължение на два часа Антъни Ройс говори почти непрекъснато, като палеше цигара от цигара. Възхваляваше прозорливостта и уменията си и предричаше, че в скоро време ще бъде всепризнат финансов гений.

Самохвалната му тирада до смърт отегчи полицаите в караваната, но Лукас Хънтър го слушаше с неотслабващо внимание. Знаеше, че ще настъпи момент, в който Ройс ще осъзнае действителността, и трябваше да бъде подготвен.

Този момент настъпи малко преди зазоряване.

— Лукас? — извика Антъни. Вече не беше самоувереният борсов посредник, а човек, обзет от паника и чувство за клаустрофобия, който внезапно се е озовал в реалния свят и отчаяно се пита какво прави в болнична стая, заобиколен от циврещи момиченца, вместо да е в кабинета си и да сключва сделки за милиарди долари, както подобава на един финансов гений.

— Чувам те, Антъни — спокойно отвърна Лукас. — Какво искаш?

— Измъкни ме от шибаната болница!

— Дадено. Само отвори вратата.

— Как не! Нали веднага ще ме арестуват!

— Няма друг начин.

Полицаите в караваната се втренчиха в Лукас, смаяни от непреклонността му. Беше известен със склонността си да нарушава установените правила, а сега, когато нещата вървяха като по мед и масло, постъпваше непредсказуемо. Логично и съвсем допустимо бе да излъже престъпника в името на освобождаването на заложничките.

Но по причини, известни само на него, лейтенантът бе предпочел да бъде откровен.

— Забрави ли, че имам граната? — попита Ройс, възвърнал за миг самоувереността си. Същия въпрос биха задали и полицейските служители… стига да имаха тази смелост.

— Не съм забравил, Антъни. Но дежурството ми свършва. Всъщност заместникът ми е вече тук — най-безцеремонно излъга Лукас. — Уморен съм, копнея да се прибера у дома. Оставям нещата в неговите ръце…

— Не! — прекъсна го Ройс и в гласа му отново прозвуча паника. — Трябва да довършиш започнатото!

— Грешиш, Антъни. Никой не може да ме задържи.

— Не те ли е грижа какво ще се случи? — изстена човекът, който допреди малко се оплакваше, че е заобиколен от хленчещи момиченца. — Не ти ли пука дали ще взривя гранатата?

— Изборът е твой, драги. По телевизията ще съобщят какво се е случило. Непременно ще гледам вечерните новини. А сега си отивам вкъщи, Антъни. Чака ме топлото легло. Честно казано, нощта ми се стори безкрайна. Изтощен съм.

— Почакай! Трябва да ме измъкнеш оттук! Още сега!

— Само отвори вратата.

Полицаите бяха забравили умората от безсънната нощ и напрегнато следяха развоя на събитията. Похитителят на момиченцата бе станал заложник на Лукас, съдбата му зависеше от волята на лейтенант Хънтър.

Полицейските служители се питаха дали този път преговарящият не е сгрешил, дали след миг няма да чуят експлозия.

Но взрив не последва. Антъни Ройс плачливо произнесе:

— Ще им наредиш ли да не ме застрелват!

— Разбира се, Антъни.

След десет минути представителите на медиите бяха уведомени за успешното разрешаване на кризата със заложниците. Осемте момиченца бяха невредими, а извършителят, чието име полицията не съобщаваше, бе заловен и изведен от болницата през подземен тунел.

Когато първите слънчеви лъчи се опитаха да пробият мъглата, започна пресконференцията, организирана от кмета и началника на полицията.

Верен на обещанието си, Пол се появи осем минути след като Гейлън му изпрати съобщение на пейджъра.

— Убеди ли се, че съм бил прав? — подхвърли подигравателно. — Събитията се разбиха според очакванията, не се случи нищо драматично. Спокойно можеше да се наспиш, а сега изглеждаш като… призрак. Свърза ли се с…

— Да, изпратих съобщение на Адам и Уоли.

— Имах предвид дали си извикала Хосе Фелипе.

— Имаш странно чувство за хумор.

— Честно казано, Гейлън, изобщо не се шегувам. Бог знае защо Вивека, Адам и Джон много държат на теб и винаги са на твоя страна. Повярвай обаче, че Вивека ще побеснее, ако застанеш пред камерата в този вид.

Думите му я жегнаха. „В този вид“ означаваше да бъде истинската Гейлън, без прическа, оформена от модния стилист Хосе Фелипе, без стилните дрехи, каквито носеха моделите в списание „Вог“.

Доскоро гъстата й коса беше дълга и толкова непокорна, че приличаше на огнен водопад. Тя никога не се притесняваше, че вятърът ще й развали прическата. Зрителите очакваха от съдебния репортер да бъде естествен и спонтанен в унисон с драматичните събития в съдебните зали.

Ала Вивека беше обяснила на Гейлън, че богатите жители на Манхатън ще посрещнат с неодобрение водеща с небрежна прическа и размазан грим, при положение че се намира в студио с климатична инсталация, а не на стъпалата пред сградата на съда. Добавила бе, че предвид часа на излъчване на вечерните новини на Кей Си Ар Гейлън все едно е поканена на вечеря в домовете на зрителите, следователно трябва да изглежда като извадена от кутия.

Пет дни преди дебюта си в Кей Си Ар Гейлън бе изпратена в луксозния фризьорски салон на Хосе Фелипе на Пето Авеню. С разкрасяването й се зае лично прочутият специалист. Скъси косата й до раменете, сетне й направи елегантна прическа с помощта на пяна и сешоар, като „обузда“ непокорните й къдрици. Накрая доволно отбеляза, че благодарение на новата прическа мършавото й лице изглежда по-закръглено. Сетне с нея се зае специалистът по грим, който умело подчерта наистина забележителните й очи.

Хосе Фелипе и Вивека, която редовно посещаваше салона, останаха доволни от резултата. Стилистът увери Гейлън, че сама може да поддържа прическата си и да се гримира. Подчинените му й показаха как да го прави, връчиха й писмени инструкции и за всеки случай й продиктуваха телефоните си.

Хосе Фелипе я предупреди, че винаги трябва да изглежда като току-що напуснала салона му, и добави:

— Никога не излизай от апартамента си небрежно облечена и без прическа, дори когато слизаш за пощата.

Изражението му подсказваше, че клиенти, които не са се подчинили на инструкциите му, горчиво са съжалявали, след като са били хванати неподготвени от дебнещите фотографи от жълтата преса.

— Подобни провали са непростими за прочутите личности — поучително продължи той, сетне подкупващо се усмихна на Вивека и добави: — А като водеща в най-добрата телевизионна компания в Манхатън госпожица Чандлър моментално ще се прочуе.

Гейлън с горчивина си помисли, че наистина се бе прочула благодарение на… унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон. Макар че не й беше по сърце да следва съветите на стилиста, тя се подчини, най-вече от уважение към Вивека, Адам и Джон.

Тази вечер за пръв път бе нарушила „правилата“, но не го бе сторила нарочно. Тъкмо се бе изкъпала и се канеше да се заеме с оформянето на прическата си, когато чу новините. Не изслуша докрай съобщението, облече набързо тениска и джинси, обу маратонки. Знаеше, че не бива да излиза в този вид, че облеклото й няма нищо общо с изисканите тоалети, задължителни за водещите в Кей Си Ар. Ала в момента изобщо не я беше грижа как изглежда. Трябваше час по-скоро да съобщи на човека, провеждащ преговорите с терориста, че Ребека Пакстън Райт е сред заложничките.

Навлече любимото си тюркоазно синьо палто, грабна любимите си ръкавици с един пръст и хукна към болницата.

А сега Пол намекваше, че красивата и неизменно елегантна Вивека едва ли ще остане очарована, като разбере как Гейлън си е позволила да застане пред камерата в този вид — от влагата непокорната й коса се бе навила на стегнати масури, а от студа бледото й лице изглеждаше още по-изпито.

— Разбира се, много е важно да си фотогенична — продължаваше да говори той и Гейлън си спомни комплимента, който веднъж неохотно й бе направил. Бе й казал, че има правилни черти и на снимка ще изглежда по-добре, отколкото в действителност. — Но не можеш да си позволиш зрителите да те видят като плашило.

— Благодаря за загрижеността, Пол. Мисля, че зрителите не се интересуват от мен, а от осемте момиченца и от техния спасител.

Гейлън не смяташе, че Вивека ще се разсърди. Вярно бе, че Вивека Блеър е олицетворение на изисканост и стил, вярно е, че държи водещият да е с безупречен външен вид, когато застане пред камерата в студиото.

Ала Вивека Блеър бе и първокласна журналистка, влюбена в професията си. Навярно щеше да се съгласи, че когато една репортерка е прекарала цялата нощ на студа, за да информира зрителите за развоя на събитие, което се следеше с неотслабващ интерес, няма начин въпросната репортерка да изглежда „като извадена от кутия“.

Да, Вивека нямаше да й направи забележка… Стига да вземеше интервю от Лукас Хънтър.

Следващото изявление на оператора й подейства като студен душ:

— Всъщност тревогата ми е неоправдана. Вероятността да интервюираш лейтенант Хънтър е равна на нула.

— Моля?

— Не се самозалъгвай, миличка. Бил е готов и звездите от небето да ти свали — само и само да се отърве от тебе.

— Но…

— Какво си въобразяваш? Че ще успееш? Не се заблуждавай от факта, че шефовете са наредили да се анонсира твоят ексклузивен репортаж! Спомняш ли си какво ти каза Адам — Лукас Хънтър не обича представителите на „четвъртата власт“. Казано направо — лейтенант Хънтър никога не дава интервюта!

Гейлън не вярваше на ушите си. Наистина ли Кей Си Ар цяла нощ е анонсирал предстоящия репортаж? А защо не? Никой друг канал не можеше да се похвали с подобен успех!

— Вивека нямаше да обяви интервюто, ако не вярваше, че ще се състои!

— Така ли мислиш? Заблуждаваш се, драга. Длъжна бе да го обяви, за да не изпадне в неудобно положение, ако Хънтър все пак, по някаква случайност, се съгласи да разговаря с теб.

— Адам щеше да ми каже… щеше да ме предупреди — промълви Гейлън.

— Каза ти го в очите!

— Трябваше да предупреди Вивека…

— Тя е достатъчно опитна, отдавна е в бранша! Пък и — кой знае — може да стане чудо! Може би дълбоко греша…

— За какво? — прекъсна го Адам, който се бе приближил незабелязано. По петите го следваше Уоли, операторът, с когото Гейлън работеше, докато Пол отсъстваше. От първия миг й бе станал симпатичен — показа й снимките на съпругата и децата си, които носеше в портфейла си, призна, че се е възхищавал от смелостта на Мариан, но дружелюбното му поведение подсказа на Гейлън, че е готов да й даде шанс да прояви способностите си въпреки предаността му към мъртвата.

Разликата в поведението на Адам и Уоли беше поразителна, ала сега беше още по-подчертана. Водещият изглеждаше спокоен, самоуверен и отпочинал. Изражението на оператора, както винаги, издаваше мекушавост и несигурност. Имаше вид на човек, уморен до смърт и на прага на нервна криза.

— Уоли, какво ти е? Добре ли си?

— Разбира се, Гейлън. Благодаря за вниманието. Знаеш ли цяла нощ не съм мигнал. Гледах репортажите и си мислех, че сигурно щях да полудея от страх, ако моята Ани бе сред заложничките!

— За какво разговаряхте с Пол? — намеси се Адам.

— Ами… той смята, че обещанието на лейтенант Хънтър да даде интервю за Кей Си Ар е било уловка — отвърна тя, а наум си каза: „Опитният преговарящ е измислил начин да се отърве от некадърната и доверчива репортерка.“

Адам смръщи вежди, сетне побърза да я успокои:

— Дори да е така, той ще се злепостави пред зрителите, не ти. Смело напред, Гейлън. Накарай Лукас Хънтър да изпълни обещанието си и не му спестявай неудобните въпроси!