Катрин Стоун
Пламък и лед (15)

Петнайсета глава

Лукас не я виждаше дори в огледалното стъкло. Бе свела глава, лицето й беше в сянка.

Но съзираше собственото си отражение.

Лукас — това бе неговото име и името на убиеца. В този момент още бяха едно цяло. Злото пулсираше във вените му, разкъсваше сърцето му, вледеняваше душата му.

Бяха едно цяло.

Пристъпи към Гейлън. Тя вдигна глава и също видя отражението му в стъклото.

Лукас зърна лъчезарните й очи, които го гледаха изпитателно, но не издаваха страх.

Злото се оттегли от него.

Той тихо каза:

— Отстранявам те от случая.

Тя заговори едновременно с него:

— Трябва да ти разкажа нещо… Моля? Не те чух!

— Отстранявам те от случая.

„Не! Не!“, безмълвно извика тя и се извърна:

— Разбирам, че представлявам проблем, но ще се справя, повярвай ми. В края на краищата онзи перверзник няма да ме вижда. Ще се престоря, че изпълнявам нарежданията му. Вярно, че не ме бива да лъжа, но убиецът не го знае. Ще изгледам няколко филма, за да запълня празнините в образованието си, ще помоля Вивека да ми обясни всичко необходимо…

— Да му се не види, за какво говориш?

— Искаш да ме отстраниш заради моята… липса на опит, нали?

Гласът му беше като милувка:

— Как ти хрумна, че това е причината?

— Защо, не е ли вярно?

— Разбира се, че не е! Преживяването е ужасяващо за теб. Не трябва да те замесвам в отвратителната игра!

— Трябва! Може би убиецът е човек, когото съм познавала преди много години.

— Човекът в кухнята ли?

Тя се сепна.

— Как е възможно? Откъде знаеш какво се е случило?

— Снощи сънувах кошмар. Видях те в някаква кухня, зърнах и касапски нож.

Същият кошмарен сън я преследваше вече единайсет години. Само снощи беше спала като къпана, защото за пръв път от много време се почувства в пълна безопасност.

— Нима виждаш в съня си сънищата на други хора?

— Не. Никога досега не ми се беше случвало. — „Докато се появи ти“ — помисли си и продължи: — Може би е повлияно от разказа ти. Вчера за малко не сподели тайната си с мен. Попитах те защо си напуснала училище броени седмици преди дипломирането, а ти отклони въпроса.

— Щях да ти обясня причината, но реших, че не е толкова важно. Бях сигурна, че той не е убиецът, когото преследваш, но сега… сега съм разколебана. Името му е Марк. Беше любовник на майка ми. Заживяха заедно, когато бях на четиринайсет. Отначало искаха да се оженят, после се отказаха. И двамата имаха зад гърба си неуспешни бракове и твърдяха, че и без да са минали под венчило, се обичат като съпрузи. Майка ми беше изключително щастлива, което ми доставяше неописуема радост. Марк бе много мил и с мен. Живеех затворено, нямах приятели и се стеснявах от външността си, защото смятах, че приличам на плашило. Марк ме накара да се почувствам привлекателна.

Лукас се запита дали съучениците са дали прякора Плашилото на прекалено високото и мършаво момиче с огненочервена коса, което е мечтаело да ушие булчинска рокля за майка си.

— Привлекателна ли? — промълви едва чуто.

— Да. Често влизаше в стаята ми, докато се обличах, и се обиждаше от молбите ми да напусне. — Гейлън неспокойно закрачи из всекидневната. Чувстваше се като животно в клетка, искаше й се да се отдалечи от Лукас, за да скрие от него срама си. — Казваше, че не бива да се стеснявам, че сега той е моят баща. И през ум не ми минаваше, че може да има нечисти помисли. Изпитвах чувство за вина и не заключвах вратата, макар че много ми се искаше. Марк твърдеше, че съм комплексирана, защото баща ми ме е изоставил. Било съвсем нормално бащата да наблюдава физическото съзряване на дъщеря си, за да разбере кога е настъпил моментът да я пази от нахални хлапаци. И така той често идваше в стаята ми и буквално ме зяпаше. Но най-неприятни ми бяха подмятанията му.

Стоеше пред канапето с куклите и гледаше към тях, сякаш бяха нейни приятелки, които я окуражаваха.

— За какво ти говореше? — тихо попита Лукас.

— Подиграваше ми се… казваше, че приличам на върлина, че съм плоска като дъска, че дрехите ми са развлечени. Не ме докосваше, не правеше намеци за интимност…

— Но поведението му е било на човек, който търси сексуална връзка — навярно сега го осъзнаваш — промърмори Лукас и си помисли, че Марк е бил и садист, комуто е доставяло удоволствие да я унижава. Също като Казанова…

— Да. Мисля, че още тогава подсъзнателно съм го разбирала. Стараех се да избягвам Марк и все по-често отсъствах от къщи.

— Къде отиваше?

— Когато времето беше хубаво, се разхождах из царевичните полета, а през зимата прекарвах свободното си време в библиотеката, в залата за боулинг или в бакалията. Тъкмо в бакалията се запознах с Джулия и със сестра й Едуина, която всички наричаха Уини.

Гейлън взе от канапето кукла с дълга черна коса и продължи да говори, като се взираше в красивото й личице:

— Джулия обясни, че са дошли да купят някакъв сладкиш за баба си, с която живеели и която не се чувствала добре. Новата ми приятелка беше с една година по-малка от мен, а Уини беше едва на шест месеца. Джулия я държеше в прегръдките си и все й говореше. Някаква жена, която водеше за ръка момченце, се приближи до тях, за да му покаже бебето, но като видя Уини, закрещя на Джулия:

— Как смееш да показваш това чудовище на обществено място! Как не те е срам!

Гейлън нежно погали черните къдрици на куклата.

— Моята приятелка не се срамуваше. За нея сестричката й беше любимо същество, макар че за хората бе…

— Какво? — промърмори Лукас. Гласът му сякаш я галеше. — Спомняш ли си как изглеждаше? Или и ти като сестра й си била заслепена от обичта си към нея?

— За мен тя бе най-сладкото бебе на света — прошепна Гейлън. — Обаче имаше скелетни и неврологични деформации. Като се родила, лекарите предупредили, че ще бъде чудо, ако живее няколко дни.

— Но когато си я видяла за пръв път, е била на шест месеца, нали?

— Точно така. Лекарите вече се бяха отказали да предричат докога ще живее. Едно бе сигурно — че никога няма да проходи. Съмняваха се, че ще остане сляпа, но Уини виждаше… макар и по-различно от нормалните хора. В нейния свят небето денем беше зелено, нощем се обагряше в златисто, а на фона му се очертаваше аквамаринена луна, царевичните полета бяха оцветени в тюркоазно синьо — любимия й цвят.

„Тюркоазно синьо! — възкликна Лукас мислено. — Също като едно широко дамско палто и ръкавички с един пръст.“

— Навярно за нея коледната елха е била тъмночервена.

— Да. Ръкавиците са ми подарък от Уини, макар че ги изплете баба Ан.

Гейлън говореше с толкова любов за възрастната жена, която се беше нагърбила да отглежда момичетата, че Лукас реши да не я пита за родителите им.

Тя помълча и продължи тихо:

— За известно време се поуспокоих. Живеех в дома на майка ми, но повечето време прекарвах с Уини, Джулия и Ан. После… — Лицето й помръкна, гласът й затрепери:

— През март баба Ан почина. Беше на осемдесет и две и умря в съня си, но аз бях съкрушена. Още тогава разбрах, че животът ми няма да е същият, но най-ужасното се случи през май, малко преди края на последната ми година в гимназията.

— На девети май, нали?

— Да — прошепна тя с неописуема горчивина. — Прибрах се у дома привечер, защото двете сестри си лягаха рано. Джулия винаги се съобразяваше с Уини. Мислех, че вкъщи няма никого. Мама имаше занимания с ученици, Марк беше на работа. Отидох в кухнята да си налея чаша вода, а като се обърнах, видях на прага Марк. Беше в униформа.

— Униформа ли?

— Марк беше… всъщност още е полицай.

— Боже мой! — промълви Лукас.

— Оказа се, че е бил на смяна през деня, след което останал да пише някакъв рапорт. Изгледа ме от глава до пети и подхвърли, че отдавна не ме е виждал. Намекваше, че не ме е виждал гола. Каза, че още приличам на плашило, че изглеждам нелепо в прекалено широките си дрехи, но тъй като вече съм на осемнайсет, би трябвало да съм придобила по-женствени форми. Искал да ме поогледа. Изкрещях, че е болен, извратен, че най-сетне съм проумяла истината. Заплаших го, че ще се оплача на майка си и че ще кажа на шерифа. Изсмя се безгрижно и заяви, че аз съм извратена, щом прекарвам дните си с онова уродче. Беше научил за приятелството ми с Джулия и сестра й, когато баба им почина. Оттогава всеки ден минаваше бавно с колата покрай къщата им и подигравателно се хилеше. Заплаши ме, че дори да се оплача, няма да ми повярват — та кой мъж би обърнал внимание на плашило като мен. Той обаче имал слабост към мен, затова щял да направи малък жест — да забрави колко съм непривлекателна и да ме превърне в истинска жена.

— На кухненския плот е лежал нож…

— Да… Той ми изкрещя да го взема, за да се защитя. Посегнах към ножа, дори си представих как го забивам в гърдите му. Картината, изникнала във въображението ми, бе толкова ужасяваща, че отдръпнах ръка. Той свали колана си, разкопча ризата си и подхвърли: „Разбира се, че няма да ме убиеш. Желаеш ме, винаги си ме желала!“. Започна да ме целува, пъхна ръка под блузата ми. Тогава се появи майка ми.

„Ето каква била причината! — помисли Лукас. — Едно невинно младо същество, чиито надежди за щастие са били жестоко смазани.“

— Какво се случи? — промълви и се помъчи с поглед да стопи леда В очите й.

— Тя беше по халат, клепачите й бяха подпухнали — явно беше спала. Предположих, че се е почувствала зле и си е останала вкъщи. Щом я зърна, Марк се впусна в обяснения. Прибрал се бил потресен от кървава катастрофа на магистралата. Имал нужда от утеха, от женска ласка. Кошмарната гледка на премазани трупове го била накарала да осъзнае колко ценни са животът и любовта. Но нея я нямало, поне той така предполагал, а аз съм се изпречила на пътя му. Знаел, че отдавна съм му била хвърлила око, но едва тази вечер не могъл да устои на съблазънта, и то само защото толкова копнеел за нея. Добави, че поведението му било непростимо и че няма да й се разсърди, ако го изгони.

— Ала тя е изгонила теб.

— Напуснах дома си още преди да ме изхвърли.

— Значи не знаеш как е щяла да постъпи…

— Напротив, знаех — горчиво промълви Гейлън и за хиляден път си помисли: „Щеше да повярва на Марк, в когото беше влюбена, не на мен!“.

— Никога не си й споменавала за посещенията му в стаята ти, нали?

— Не съм — отвърна тя. Искаше й се да добави: „Не й казах, защото знаех, че пет пари не дава за мен, че няма да предприеме…“

— Защото не си искала да нарушаваш щастието й — тихо каза Лукас.

Думите му я зашеметиха, разтърсиха я и я превърнаха в момичето, което замечтано се взира през прозореца на класната стая… и си спомня с каква любов го е обграждала майка му, преди да се появи Марк. Гейлън си спомни още как се преструваше, че всичко е наред, за да не излезе наяве какво прави Марк, когато остане насаме с нея.

Девойката с нежна душа бе премълчала истината пред майка си, с която някога споделяше всичко. Но животът и на двете се беше променил заради Марк. Гейлън се бе отдръпнала, беше се затворила в себе си. Дали защото бе искала да защити щастието на майка си? Или защото я считаше виновна, че е допуснала Марк в дома им? Гейлън си даде сметка, че отначало се е стремяла да не разруши крехкото щастие на Бес Чандлър. Сетне е започнала да я обвинява заради Марк. Омразата й беше като тлееща жар под дебел слой пепел и тя я беше запазила в тайна като вълшебния свят, обитаван от Уини, Джулия и баба Ан. Преди появата на Марк Гейлън с радост щеше да сподели с майка си най-съкровената си мечта. Преди да се появи Марк, майка и дъщеря заедно щяха да шият дрешки за Уини.

Лукас безмълвно изчака преминаването на емоционалната буря, предизвикана от предположението му, че Гейлън е скрила истината за Марк, за да не наруши илюзорното щастие на Бес Чандлър. Забеляза как очите на Гейлън потъмняха като небе, предвещаващо буря, но в тях проблясваха и искрици надежда.

— Затова ли не си й казала? — попита накрая.

— Аз… не знам. Може би.

— Но същата вечер си напуснала дома си…

— Да. Мама и Марк още бяха в кухнята, той продължаваше да се обяснява. Сложих в раницата си най-необходимото и любимите ми ръкавички и излязох.

— Сигурно си отишла при Джулия.

— Наистина се бях запътила към дома й — живееше чак в другия край на града. Почти бях стигнала, когато наблизо изскърцаха спирачки. Марк изскочи от колата, сграбчи ме за китките и се присмя на изплашеното ми изражение. Заяви, че хубаво ме е опипал и е разбрал, че още приличам на плашило. И на колене да го моля, нямало да ме чука. Злорадо добави, че майка ми с нетърпение очаквала завръщането му и че го желаела повече от всякога. Но двамата с нея желаели още нещо — да напусна града и никога да не се връщам. Заплаши ме, че ако не го сторя веднага и опитам да се свържа с Джулия, ще уреди да изпратят Уини в приют за душевноболни. Знаех, че ще го направи, пък и всички в града щяха да го подкрепят. Джулия никога не беше ходила на училище. Преди да се роди Уини, баба й й преподавала уроци вкъщи, после обаче грижите за бебето отнемали цялото им време. Марк каза, че ще се погрижи Джулия да получи образование, а Уини да бъде изпратена в приют. И двамата знаехме, че това означава сигурна смърт за бедното дете. Щеше да умре изоставено и само, ако откажех да се подчиня.

— Марк те е принудил да изоставиш Джулия — промърмори Лукас. — И то в момент, когато най-много се е нуждаела от приятелска подкрепа след смъртта на баба си.

— Точно така. Закара ме до автогарата в съседния град, купи ми еднопосочен билет до Чикаго и изчака автобусът да потегли.

— Не си имала избор, Гейлън. Трябвало е да изоставиш Джулия, за да защитиш нея и сестричката й.

— Вярно е. Но тя не го знае.

— Не си ли споделила с нея тайната?

— Не. Не й казах дори след смъртта на Уини. Дори не знам кога се е случило. Не смеех да й се обаждам по телефона от страх да не й навредя. Знам само, че не бях до нея в най-тежките мигове от живота й, когато най-много се е нуждаела от подкрепа. Не мога да й телефонирам след толкова години, сякаш сме се разделили вчера.

— Непременно трябва да й се обадиш и да разговаряш с нея.

В очите й отново проблесна плаха надежда:

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Според мен и тя жадува да поговори с теб.

Гейлън сякаш разцъфна като кокиче, което наднича от снега в очакване на пролетта.

— После ще се сдобриш с майка си — продължи Лукас.

— С майка ми ли? — повтори Гейлън и понечи да извърне очи, но погледът му я притегляше като магнит.

— Да, с нея. Разкажи й какво ти е причинил Марк и се постарай да разбереш какво се е случило непосредствено след заминаването ти и през изминалите години. Знаеш ли дали още живее с Марк?

— Вече не са заедно. Преди няколко години телефонирах в канцеларията на шерифа и в училището. Исках да разбера какво е станало с Уини. Не се представих, но и никой не ме попита за името ми. От шерифството казаха, че Марк се е прехвърлил в Сан Диего.

— А майка ти?

— Още преподава в провинциалното училище… — промълви Гейлън и си помисли: „Също както преди появяването на Марк, когато с нея споделяхме най-съкровените си тайни, когато се взирах през прозореца към ливадата, обсипана с маргаритки, и мечтаех да ушия нашите сватбени рокли, когато бяхме щастливи и се обичахме.“

— Какво смяташ да направиш? — попита Лукас, сякаш беше прочел мислите й.

— Може би някой ден ще й се обадя — отвърна Гейлън и сама се учуди на думите си.

Лукас се усмихна, тя отвърна на усмивката му.

Сетне и двамата бяха осенени от мисълта, че този ден никога няма да настъпи, докато убиецът е на свобода, и усмивките им помръкнаха. Отново заговориха за потенциалния заподозрян, за човека, който бе разбил живота й.

— А ти съобщи ли на някого какво ти е сторил Марк? — попита Лукас.

— Да. Преди шест месеца писах на началника на полицията в Сан Диего. Вече имах опит като съдебен репортер и знаех какво означава презумпция за невинност. Подозирах, че обвиненията ми няма да му навредят, но се надявах да ги вземат предвид, ако той опита да направи същото с друго момиче.

— Подписа ли писмото?

— Да.

— Отговориха ли ти?

— Не, не съм и очаквала. Ала съм почти сигурна, че са показали писмото ми на Марк.

„Нищо чудно — помисли Лукас. — Може би си била измамена от още един полицай.“

— Ако наистина е така, Марк е побеснял от гняв — продължи да разсъждава на глас Гейлън, после въздъхна: — Той знае, че умея да шия… а убиецът използва игли. Освен това преди малко Казанова намекна за царевичните ниви в Канзас, за развлечените ми дрехи… за грозното ми бельо…

— Освен това и Марк, и Казанова са сексуално извратени. Питам се обаче защо още вчера не ми разказа за приятеля на майка си.

— Защото очаквам от него да ме издебне, да ме изплаши, дори да ме убие, но не и да измисли толкова сложен план.

— И защото човекът, който е открил връзката между мен и четирите жертви, навярно е живял дълги години в Манхатън. А мисля, че Марк дори не е стъпвал в Ню Йорк.

— Имаш право — промълви Гейлън. — Значи не той е убиецът, когото търсим.

Въпреки подозрителните съвпадения — използването на игли и споменаването на канзаските царевични ниви и развлечените й дрехи — Лукас не вярваше, че престъпленията са извършени от Марк. Разчиташе най-вече на интуицията си, която му подсказваше, че мъчителят на Гейлън и Казанова са различни хора.

— Сигурен съм — отвърна. — Но за всеки случай ще се обадя в Сан Диего да разбера дали той е бил на работа поне през една от нощите, когато са били извършени убийствата. Причината да те „уволня“ обаче е съвсем друга, Гейлън. Не искам да бъдеш подложена на унижения, за да ми помогнеш.

— Все още държиш да ме отстраниш, така ли?

— Да. Разбери, че е по-добре за теб.

Настана тишина. Сърцето на Гейлън затуптя толкова силно, че ударите му сякаш отекваха в просторното помещение.

Лукас бе показал, че държи на нея!

Снежнобелият часовник започна да отброява четвъртия час от новото денонощие. Звънът му беше като химн на радостта и напомняше за вълшебни приказки и чудеса… за страдание и смърт.

Гейлън си спомни, че прекрасната вещ е била избрана от Марша, която е познавала вкуса на Лукас. Когато камбанката престана да бие, тя промълви:

— Няма да се откажа, лейтенант. — Искаше й се да добави: „Ще го направя заради теб. Ще ти помогна да отмъстиш за тези убийства и ще сложа край на терзанията ти!“. — Не забравяй, че по професия съм репортер и за нищо на света няма да пропусна възможността да участвам в приключението.

Осъзнаваше, че е като капитан, който насочва кораба към айсберг, но не се страхуваше. Знаеше, че ще се справи. Засега обаче не трябваше да зачеква болната тема за въображаем секс с убиеца, който наричаше себе си Лукас.

— Съгласен ли си? — попита.

— Добре… поне засега.

„Завинаги — зарече се Гейлън. — Независимо колко време ще отнеме, независимо от трудностите.“

Ала опасният айсберг застрашително се приближаваше. Тя неволно извърна очи от Лукас и погледна към огледалния прозорец. Видя собственото си отражение — непохватно плашило в развлечен анцуг.

— Мислиш ли, че е необходимо да купя онова, което Казанова ми поръча? — обърна се тя към отражението си. „Да купя от «Офелия» секси бельо“ — каза наум думите, които се срамуваше да произнесе на глас.

— Не е наложително, но е по-добре дословно да изпълниш нарежданията му — отвърна сексапилният и елегантен мъж, който стоеше до камината.

— Придържаме се към идеята да сведем до минимум лъжите, така ли?

„Това не е лъжа — сякаш шепнеше огледалното отражение на върлинестата и непохватна млада жена с размъкнати дрехи. — Точно така изглеждаш, драга. Припомняй си го винаги когато си въобразиш, че принцът от приказките ще се влюби в теб!“

— Точно така — отвърна Лукас и най-сетне са раздвижи. Но не се приближи до нея, както жадуваше да стори, а застана така, че да закрие отражението, което толкова я смущаваше. Ала вместо да се успокои, тя се изчерви и сведе поглед. — Не трябва да обличаш бельото. Но диалогът ти с перверзния тип ще бъде по-лесен, ако описваш това, което виждаш. В два ще занесем куклите в болницата, ще се отбием В „Офелия“, след което ще те закарам на Ривърсайд Драйв за интервюто ти с Джанет Бел.

— Моля? — Гейлън изумено го изгледа. — Какво интервю? Коя е Джанет Бел?

— Най-добрата приятелка на Кей. Била е дълго време в Париж и е научила за трагедията едва след завръщането си. По това време скъпата Розалин вече бе разгласила за връзките ми с жертвите. Когато колегите отишли да разпитат Джанет, тя се държала изключително враждебно. На въпроса, дали знае причина за убийството на Кей, отговорила, че не трябва да питат нея, а мен. Може би поведението й е предизвикано от шока. Била е потресена и още не може да се окопити. Няколко пъти опитах да разговарям с нея, но тя твърдо отказа.

— Защо мислиш, че ще склони да говори с мен… — Гейлън онемя — отново виждаше отражението си, но този път в сребристите очи на Лукас.

— Ако изобщо склони да говори пред някого, това ще си ти, Гейлън.