Катрин Стоун
Пламък и лед (1)

Първа глава

— Гейлън Чандлър настоява да се срещне с вас, сър.

— Името не ми говори нищо. Познавам ли я?

— Едва ли — отвърна младежът, който отскоро работеше в полицията, и мислено добави: „Въпреки че няма човек в Ню Йорк да не я познава.“

„Невежеството“ на лейтенант Лукас Хънтър бе оправдано, тъй като през последния месец беше отсъствал от града. Заминаването му за Австралия тъкмо преди Коледа почти съвпадна с първото появяване в ефир на Гейлън Чандлър. Командировали го бяха в Куинсланд, където водачите на някаква секта заплашваха да устроят ритуално избиване не само на своите обезумели последователи, но и на жителите на селцето, намиращо се в съседство с комуната.

Кръвопролитието бе избегнато благодарение на Лукас Хънтър, специалист по провеждане на преговори за освобождаване на заложници. А тази вечер, тъкмо когато самолетът от Сидни се приземяваше на летище „Кенеди“, в сърцето на Манхатън възникна нова криза. Полицейска кола чакаше Лукас на аерогарата и с включени сирени го отведе в болницата, където някакъв безумец бе взел заложници.

Разбира се, че лейтенант Лукас Хънтър не е чувал за Гейлън Чандлър. Дори да не бе отсъствал от града, на плещите му тежаха големи отговорности и бе толкова зает да се бори с престъпността, че едва ли би обърнал внимание на одумките по адрес на някаква си телевизионна водеща.

— Тя е новата звезда на новинарския екип на Кей Си Ар — заобяснява младият полицай. — От три седмици води вечерните новини заедно с Адам Вон. Заяви, че е много важно… всъщност каза, че е наложително да разговаря с човека, който води преговорите за освобождаването на заложничките.

— Репортерка е, така ли? — тросна се Лукас. Резкият му тон подсказваше, че е крайно време новобранецът да изучи навиците и принципите на своите началници. — Не възнамерявам да разговарям с нея. Нито сега, нито когато и да било!

— Ама… тя е много настоятелна, сър.

— Естествено. Всички репортери са нахални като конски мухи!

— Помоли да ви предам тази бележка. — Младежът му подаде прилежно сгънат лист хартия.

Лукас едва чуто изруга, като прочете единствената дума, написана на листчето: „БЕКА“. Откъде новата водеща на Кей Си Ар е научила за Бека? За случилото се знаеха само служителите от Общинската болница и родителите на момичетата, които бяха обезумели от страх. Ала на всички им бе известно колко опасно е новината да се разчуе. Похитителят на осемте момичета — пациентки на болницата — проявяваше жив интерес към телевизионните репортажи, отразяващи „подвизите“ му. До този момент за него заложничките бяха обикновени момичета, обичани от родителите си, но похищаването им не представляваше сензация. До този момент, близо пет часа след възникване на кризата, нито престъпникът, нито медиите подозираха, че сред заложниците е единайсетгодишната дъщеря на чикагския милиардер Николас Пакстън Райт. Малцина знаеха (сред тях нямаше нито един представител на четвъртата власт), че семейството на компютърния магнат е в града и че преди два дни Бека по спешност е била оперирана от апендицит.

„Да, до този момент момичето беше в сравнителна безопасност — помисли си Лукас. — Как ли Гейлън Чандлър ще използва информацията, до която се е добрала?“ Знаеше отговора — амбициозната репортерка със сигурност не ще пропусне възможността да срази конкуренцията. Странно, че още не е разгласила сензационната новина. Незнайно защо първо държеше да разговаря с него… може би търси потвърждение.

— Къде е? — гневно промърмори той.

— Чака отвън, сър.

— Доведи я — примирено въздъхна Лукас.

Ръководеше операцията от подвижен команден център, устроен в луксозна каравана, подарена на нюйоркската полиция от признателен гражданин. Превозното средство се намираше в дъното на служебния паркинг на болницата и бе оборудвано с най-съвременна апаратура. Вътре цареше пълна тишина. Звукът на шестте телевизионни монитора беше изключен, факсовете и съобщенията по електронната поща пристигаха и биваха изпращани безшумно. Дори телефоните не звъняха — освен онзи, чрез който се осъществяваше връзката с похитителя, — само индикаторите им примигваха. Мониторите се изключваха с натискане на един клавиш. Всички екрани потъмняха, когато журналистката влезе в полицейското „светилище“.

Лукас впери в нея проницателните си сиви очи. Всеизвестна беше способността му с невъзмутимо изражение да наблюдава и най-ужасяващата гледка.

Измери с леден поглед новодошлата и само навикът му помогна да прикрие изненадата си. Очакваше да види елегантна жена с безупречна прическа, накратко — олицетворение на съвършенството. Предполагаше, че гримът й, от който тя всъщност не се нуждае, е умело нанесен, а красивото й лице е обрамчено от златисти къдрици.

Очакваше пред него да застане безукорна и изискана светска дама с руси коси.

Гейлън Чандлър беше пълна противоположност на жената, която си бе представял.

Червеникавата й коса сякаш пламтеше като буен огън и стърчеше във всички посоки. Беше слаба и толкова бледа, като че години наред е била затворена вкъщи. Не носеше никакъв грим. Зимният вятър беше оставил по лицето й отпечатъци от ледените си пръсти — червени петна бяха избили не само по страните й, но и по слепоочията.

Носеше маратонки, джинси и палто от ангорско сукно. Всъщност платът сигурно беше евтина имитация от вълна и памук — нито един уважаващ себе си дизайнер не би изработил подобно безформено, широко като палатка тюркоазно синьо палто. Дрехата беше толкова необичайна и толкова крещяща, че не й подхождаха аксесоари в друг цвят. Може би затова младата жена носеше ръкавици с един пръст, изплетени от тюркоазно синя прежда.

„Божичко, не вярвам на очите си!“ — помисли си той.

Ако денят беше 1 април и ако Лукас Хънтър бе човек, комуто колегите биха дръзнали да устроят шега, щеше да предположи, че червенокосото създание с неописуемо грозно палто е „първоаприлска изненада“ — стриптийзьорка, която предизвикателно ще се съблече пред него. Ще свали перуката, скриваща гарвановочерните й къдрици, а като захвърли ужасното палто, лицето й вече няма да изглежда толкова мъртвешки бледо. Ала денят бе 23 януари, а моментът не беше подходящ за изненади, устроени от колеги на Лукас по случай завръщането му в Ню Йорк. Нямаше място за веселие, докато осем болни момиченца бяха в ръцете на безумеца.

Появата на червенокосата положително не беше шега въпреки абсурдната й външност. Лукас се запита как ли е получила мястото на водеща в Кей Си Ар, за което мечтаеха повечето репортери. Тази жена изглеждаше така обезсърчена, сякаш отдавна се е простила с мечтите си… бе така крехка, привлекателна и безпомощна…

Той тръсна глава и с изненада осъзна, че изпитва странни и необясними желания — например да я вземе в прегръдките си, да я защити, да я накара да забрави болката от миналото… Мислено се упрекна заради моментната си слабост, напомняйки си, че младата жена е репортерка, добрала се до информация, която може да причини смъртта на невинни жертви. Осъзна още, че е неин заложник, както осемте момичета бяха заложници на Антъни Ройс.

— Госпожице… — Той сви рамене. — Извинете, забравих името ви.

Стори й се, че в гласа му прозвучаха подигравателни и жестоки нотки. Непознатият говореше с лек британски акцент и се изразяваше като човек от висшето общество. Навярно при други обстоятелства, ако видеше друга жена, този елегантен сивоок мъж щеше да стане, за да я посрещне. Гейлън явно не бе заслужила подобно уважение. Но дори когато бе седнал, от цялото му същество се излъчваше могъщество, той внушаваше респект.

И вдъхваше страх.

Този човек, който и да бе той, очевидно ръководеше операцията за освобождаване на заложниците.

Тя се запита дали наистина е забравил името й. Едва ли — недопустимо е за човек с неговия пост. Явно целеше да я постави на мястото й, да й напомни, че е некадърница, която зрителите бързо ще забравят.

Точно така — ще я забравят, и то много скоро.

— Казвам се Гейлън Чандлър — отвърна тя престорено равнодушно. — Тази вечер случайно бях в Шести блок на болницата и…

— Случайно ли?

— Да.

— По какъв повод бяхте там?

— Няма значение.

„Има, и още как! — помисли си Лукас. — Това е най-големият удар в кариерата ти.“ Отначало беше заподозрял, че е отишла в болницата, защото е научила за операцията на дъщерята на мултимилионера.

Сега обаче се питаше дали не я обвинява несправедливо.

— Наистина няма значение — промърмори, макар че много държеше да узнае кого е посетила в болницата. Мислено се упрекна, задето за миг се е поддал на чувствата си, и добави: — Важното е, че се интересувате от Бека. Защо?

— Защото я видях в детската стая, където сега са задържани заложниците.

— Видели сте в детската стая в Шести блок на болницата момиче, което според вас е Ребека Пакстън Райт, така ли?

— Сигурна съм, че беше тя!

— Нима? И защо сте толкова сигурна?

— Когато работех за телевизионния канал „Из съдебните зали“, следях делото за нарушаване на авторското право, в което страна беше компанията на Пакстън Райт. Бека не присъстваше на заседанията, но колегите, които отразяваха процеса, разполагаха със снимката й.

— Смайвате ме, госпожице! Само задето сте видели снимка на Бека, сте решили, че момичето е сред заложниците.

— Наистина беше тя! Иначе изобщо нямаше да разговаряте с мен! — сопна се Гейлън, начумери се и си помисли: „Нямаше да благоволиш да разговаряш с мен, но пак щеше да пушиш като комин!“.

Макар че не откъсваше от нея вледеняващия си поглед, който я караше да потръпва, непознатият машинално и някак отмерено дърпаше от цигарата си. Дълбоко вдишваше тютюневия дим и го задържаше, сякаш се самонаказваше.

Тя забеляза, че все пак постъпва като джентълмен и не издухва дима в лицето й. Толкова бе унесена в мислите си, че отговорът му я завари неподготвена.

— Бека наистина е в опасност — невъзмутимо заяви той. — Твърдите, че сте били в болницата около седем часа, броени минути преди възникването на кризата, а вече наближава полунощ. Защо ме потърсихте едва сега?

— Разбрах за инцидента от новините в единайсет.

— Как така? Защо вашите шефове не са ви възложили да отразявате случващото се в болницата?

Гейлън сепнато го изгледа. Дали отново й се подиграва, дали намеква за унищожителната критична статия по неин адрес, публикувана вчера в най-многотиражния вестник, в най-четената клюкарска рубрика „Сподели с приятели“, водена от Розалин Сейнт Джон?

Още с първото появяване на Гейлън в ефир въпросната дама я беше взела на прицел, но доскоро само епизодично отправяше злобните си нападки по адрес на новата водеща на Кей Си Ар.

Във вчерашната си публикация обаче „кралицата на клюките“ правеше обстоен анализ на професионалните качества на Гейлън Чандлър. Най-лошото според Гейлън бе, че казаното от журналистката отговаряше на истината.

Според Розалин поведението пред камера на новата водеща можело да се окачестви с две думи — пълен провал. Зрителите трябвало да обърнат внимание на първобитния начин, по който тя чете предварително подготвения текст, и на това, как подхвърля плоски шеги на красивия си колега Адам Вон, как флиртува с него, което е право само на съпругата му Полин.

„Толкова ли е трудно новините да се четат с повече патос? — питаше Розалин и си отговаряше: — Разбира се, че не! Освен за госпожица Чандлър, която постоянно бърчи чело, сякаш вижда текста за пръв път.

Бившата репортерка на канала «Из съдебните зали» може да чете — лично съм се уверила — продължаваше Розалин. — Но започвам да се убеждавам, че я бива само за журналистка «на бавни обороти». Да погледнем истината в очите — експериментът с изстрелването в звездна орбита на една безвкусно облечена провинциалистка претърпя пълен провал.“

„Да погледнем истината в очите“ — тази фраза се бе запечатала в съзнанието на Гейлън. Не беше от хората, които заравят глава в пясъка. Бе готова да напусне, да понесе последствията от провала си. Ала шефовете на телевизионния канал, които дълго и настоятелно я бяха убеждавали да заеме мястото на водеща, заявиха, че вярват в способностите й.

— Появата на името ти в пресата е добра реклама — успокои я Джон Маклейн, собственикът на Кей Си Ар.

— Точно така — подкрепи го Адам Вон.

— Не обръщай внимание на писанията на Розалин — намеси се шефката на новинарския екип Вивека Блеър. — Освен че е бездарна, няма и капчица мозък в главата. Прибери се вкъщи, Гейлън. Полежи във ваната, отпусни се, изпий чаша шампанско. През почивните дни забрави Кей Си Ар и Розалин Сейнт Джон. А в понеделник — отново на линия. Искам те отпочинала и в добро настроение. Очакваме повишен интерес от страна на зрителите благодарение на клюкарската рубрика.

„Естествено — помисли си Гейлън. — Любителите на сензации непременно ще превключат на нашия канал, все едно са свидетели на автомобилна катастрофа, които се тълпят на местопроизшествието. Със сигурност ще искат да се убедят, че унищожителната критика на Розалин Сейнт Джон отговаря на истината!“

Гейлън само отчасти бе последвала съвета на Вивека Блеър. Изключи телефона и не гледа новините, но мислите й изцяло бяха обсебени от Кей Си Ар.

Кой знае, може и да са я търсили, за да й възложат да направи репортаж „от мястото на събитието“. Всъщност случващото се в Общинската болница бе тъкмо по „специалността“ й. За отразяването на криза със заложници, при която бе застрашен животът на осем невинни момичета, не се изискваше четене на текст с „повече патос“ или размяна на „плоски шеги“ с другия водещ!

— Бях изключила телефона си — отвърна тя.

— Но щом сте разбрали, веднага сте дошли тук… — Да! Искате да разберете дали Бека е сред заложничките, така ли?

„Искам ти да го разбереш! — изкушаваше се да каже Гейлън. — За нейно добро… и за твое, драги господине! Сензационната новина не ме интересува, защото напускам Ню Йорк.“ Искаше й се този човек да е първият, който научава за решението й.

Но какво я беше грижа за мнението на някакъв непознат, който дори не й се беше представил!

Той не носеше униформа, нито костюм с марката „Брукс Брадърс“, към която проявяваха слабост големите клечки в полицията. Може би беше от ФБР, макар изобщо да не приличаше на федерален агент. Беше облечен с тениска и черни джинси, а гарваново черната му коса бе прекалено дълга за полицейски служител. Сивите му очи бяха студени като ледени висулки, устните му бяха едновременно чувствени и жестоки.

Цялото му същество излъчваше непреклонност. Аристократичното му лице и шията му бяха като издялани от гранит. Мускулестото му тяло сякаш бе изваяно от скулптор.

Наблюдаваше я с измамното безразличие на хищник, на самец, който се готви да се нахвърли върху жертвата си… или да я прелъсти.

Не му трябваше оръжие — достатъчни му бяха голите ръце и пронизващият поглед, за да убива… или да покорява.

— Сър? — обади се един от тримата униформени полицаи, които обслужваха апаратурата. — Току-що ни съобщиха телефонния номер на… хм… лицето, с което искате да се свържете.

Гейлън го наблюдаваше и си мислеше, че този човек ненавижда безумието, изпълнило мразовитата зимна нощ с бруталност, граничеща с лудост. Ала вместо да си бъде у дома, той бе избрал да е тук, лице в лице с опасността.

Отново усети ледения му поглед и осъзна, че мъжът с аристократичното лице и тяло на хищник иска час по-скоро да се отърве от нея. Сякаш бе отблъскваща като безумеца, държащ в плен осемте момиченца… Сякаш бе неговият противник.

— Какво искате, госпожице Чандлър? — Неучтивият въпрос беше изречен с необикновено мек тон, като че непознатият бе вдигнал шпагата си, за да нанесе смъртоносен удар, но в последния миг бе осъзнал, че тази жена не представлява заплаха за него, че вече е смъртно ранена. Оставаше само да изпълни последното й желание.

„Какво искам ли?“ — запита се Гейлън. В съзнанието й се блъскаха несвързани мисли. Имаше толкова много желания, неизпълними желания. И все пак за миг усети, че този сивоок вълшебник може да превърне мечтите й в действителност.

— Какво искам ли? — промърмори и се сепна, като чу гласа си.

Лукас не откъсваше поглед от нея, беше като хипнотизиран. Усещаше, че е запленен от младата жена, и потръпваше… защото досега това чувство му бе непознато. С усилие на волята го прогони и сурово попита:

— Интересувам се какво ще поискате, за да запазите в тайна самоличността на заложничките.

Гейлън не желаеше нищо в замяна на мълчанието си. Нищо ли? Копнееше поне за миг отново да изпита увереността, че този човек е вълшебник, който ще изпълни най-съкровените й желания и ще осъществи тайните й мечти.

„Престани! — упрекна се мислено. — Знаеш, че мечтите никога не се сбъдват!“

Втренчи се в човека, когото срещаше за пръв и последен път. Отговорът й бе като на опитна и безцеремонна репортерка, каквато никога нямаше да бъде:

— Ще си държа езика зад зъбите, при условие че направя ексклузивно интервю с вас след приключването на кризата със заложниците.

— Дадено.

— Веднага след като момичетата бъдат освободени — уточни тя и с учудване. Видя, че инквизиторът със суровото лице все пак е способен да се усмихва. Ала усмивката му бе толкова пресилена, че напомняше гримаса.

— Нямаш ли ми доверие, Гейлън?

— Доверието трябва да е взаимно! — парира го тя и мислено добави: „Така е, сър. Който и да сте вие, високомерни господине!“.

Усмивката му помръкна, но заплашителното изражение си остана.

— Разбрахме се. Ще ти дам интервю веднага след освобождаването на заложничките. А сега, ако обичаш, напусни… — добави нетърпеливо.

Гейлън усети пренебрежението му. Студенината му я прониза до мозъка на костите. Идваше й да побегне навън, в мразовитата нощ, крещейки: „Не се безпокой — отивам си! Завинаги!“.

Но остана неподвижна и сподави гневния си вик, макар думите да отекваха в съзнанието й.

— Мисля, че видях човека, който е задържал момичетата — заяви с престорено спокойствие. — Сблъскахме се пред асансьора — тъкмо бе слязъл…

Сигурна бе, че е видяла похитителя. Едва сега си даде сметка, че й се е сторил подозрителен, но не си спомняше какво е предизвикало подозрението й.

— Знаем кой е — прекъсна я Лукас.

— Така ли? — измънка тя. Естествено, че вече е разкрил самоличността на извършителя. Как иначе би открил телефонния номер на лицето, което очакваше обаждането му? Розалин Сейнт Джон имаше право да я нарича недодялана глупачка… — Много се радвам…

Понечи да се обърне, да избяга, да освободи от присъствието си този надменен човек.

Гласът му я спря:

— Спомняш ли си какво носеше? — Сега говореше любезно, сякаш бяха съюзници, а не хора, сключили сделка — ексклузивно интервю в замяна на мълчание.

— Да. На шията му висеше стетоскоп.

Тъмносивите очи на непознатия развеселено проблеснаха — бяха като искрици, издаващи чувствеността му.

— Попитах как бе облечен.

— Моля? А, да… Памучна риза, бежов панталон, мокасини, лъснати до блясък… Изглеждаше като млад служител в преуспяваща фирма. „И напълно откачен“ — добави мислено.

— Значи не е бил с бяла престилка, така ли?

— Да, не носеше престилка. Останах с впечатлението, че кабинетът му е наблизо.

— Забеляза ли нещо в ръцете му?

— Не.

— А в джобовете му?

До този момент Гейлън държеше ръцете си в големите джобове на безформеното си палто и нервно свиваше юмруци. Ала сега затвори очи, опитвайки да си спомни подробности за човека, когото бе видяла. Машинално извади ръката си от джоба и я притисна до сърцето си.

— Тук… в горното му джобче… имаше пакет цигари.

Лукас едва сдържа смеха си, като видя какво е избродирано върху тюркоазно синята ръкавица с един пръст — тъмночервена коледна елха, украсена със сребристи гирлянди, а на върха й се мъдреше лилава звезда.

— А можеш ли да си спомниш какво имаше в джобовете на панталоните му?

Тя не отвори очи, само ръката й се спусна надолу, елхичката с лилавата звезда се насочи към левия джоб на грозното палто.

— Забелязах ето тук нещо с размерите на юмрук… Беше яйцевидно… не… май имаше формата на шишарка…

„Значи Антъни Ройс не е излъгал, че е въоръжен с граната“ — помисли Лукас.

В този миг яркосините очи на младата жена се отвориха широко и тя възкликна задавено — очевидно се бе досетила какъв е бил предметът с форма на шишарка.

— Забеляза ли нещо в другия му джоб? — попита той, сякаш не бе видял реакцията й.

— Още два пакета цигари — прошепна Гейлън и извърна очи. Погледът й попадна на трите пакета цигари до телефона. Единият бе вече преполовен.

— Нещо друго? Пистолет? — продължи да я разпитва непознатият, палейки поредна цигара.

— Не, не!

— Добре — усмихна се Лукас. — Излиза, че си имаме работа с млад интелигент, въоръжен с три пакета цигари и една граната. — Забеляза тревожно разширените очи на журналистката и неочаквано изпита необяснимо желание да я успокои: — Няма страшно, госпожице Чандлър. Изглежда, скоро ще се видим отново, за да дам обещаното интервю.