Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (3)

Три

Бренди немощно стискаше телефона и гледаше опулено апартамента, за чийто наем и обзавеждане бе похарчила луди пари, само за да бъде близо до Алан. Опита се да смели думите му.

Тя беше умна. Беше адвокатка. Думите бяха нейно оръжие, неин инструмент. Но не можеше да схване какво й каза той. Тук имаше някаква грешка.

— Алан, да не си пиян?

— Малко. Да не мислиш, че ми беше лесно да ти се обадя на трезва глава?

Лесно! На кого му беше лесно?

— Нещо не разбирам. Ти… имаш гадже?

— Сега ми е жена. Казвам ти, че това изобщо нямаше да се случи, ако се беше преместила в Чикаго заедно с мен.

Бренди съвсем се обърка.

— Мен ме приеха да уча право във „Вандербилт“, а теб приеха в Чикаго. Как да дойда с теб и едновременно да завърша?

— По дяволите, ще бъда лекар. Да не мислиш, че нямаше да мога да те издържам?

— Мисля, че тук не става дума за подобно нещо. Държах да бъда удовлетворена от това, което работя. Ти нали ме разбираше? — Вцепенението й отминаваше. Алан беше женен. Женен.

— Дрън-дрън.

— Спал си с друга жена. — Беше женен и щеше да има дете. Алан. Мъжът, който винаги си слагаше презерватив и настояваше тя да използва едновременно контрацептивна пяна.

— Не се ограничавах със спането… — Той снижи тон, сякаш не желае да го подслушат. — Слушай, и аз не умирах от желание да се женя, обаче тя е бременна. Трябва да се оженим, иначе ще съм кръгъл идиот.

— Ти вече си — захапа го тя.

Очевидно коментарът й не му хареса. Тонът му стана по-язвителен и той продължи с гнусните си обвинения:

— Още нещо. Ако не беше такава студенокръвна риба, нямаше да бъда лесна плячка.

Да, вцепенението отшумяваше и темпераментът й започваше да се надига.

— Я стига! Не съм виновна, че ти не можеш да си държиш ципа на панталона закопчан!

— За твое сведение мога!

— Ще перифразирам думите си. Отказвам да поема вината. — Бренди впи пръсти в слушалката, все едно това бе гушата на Алан.

— А-а-лан-н — чу се гласът на жена, доволна, че е постигнала своето.

— Това тя ли е? — попита Бренди.

— Да. Това е Фоун. — Алан не звучеше по-щастлив от Бренди. Само че тази констатация изобщо не я грееше.

— А-а-лан-н, да не забравиш… — Кучката сигурно бе затиснала с ръка слушалката, защото Бренди чу само някакво мърморене.

После Алан внезапно заряза имитацията на отритнат любовник и заговори с типичния си тон — като доктор, който дава съвети как да отслабнем.

Защо преди не го беше осъзнала? Защо не си бе дала сметка, че не е бил прекалено уморен да правят любов, а не е искал… получавал е удоволствие другаде.

— Бренди, върни ми пръстена.

— Пръстен?

— Стажант съм. Не мога да си позволя друг диамантен пръстен, затова си искам този, който ти дадох. — Когато тя не отговори, той нетърпеливо добави: — Годежния пръстен.

Бренди погледна безименния си пръст. Беше свалила пръстена, за да предпази диаманта, докато разопакова багажа. Защото олицетворяваше старателно планиране, логични житейски решения, истинска любов и разни други глупости.

Ръката й се сви в юмрук.

— А-а-лан-н — извика тя в доста прилична имитация на Фоун, — това не е твоят пръстен. А моят. Приеми от мен един малък юридически съвет. В подобна ситуация владението представлява деветдесет процента от собствеността.

Тя прекъсна връзката. Прекъсна я тихо, без намек за надигналия се гняв, но все пак я прекъсна.

Телефонът започна да звъни. И да звъни. И да звъни. Трябваше да намери телефонния си секретар и да го включи. Освен това трябваше да поговори с някого.

Отвори аптечката и се втренчи в рафта, където диамантеният пръстен лежеше в черната си кадифена кутийка. Закрилян и обичан. Бренди разбираше от диаманти — и как иначе с майка като Тифани — и бе наясно, че пръстенът доста си го бива. Алан бе настоял да вземе заем, за да купи достоен диамант в достоен обков. Овален еднокаратов чисто бял диамант, искрящ със сините оттенъци на древно небе и с жълтите отблясъци на зазорило слънце. Платиненият обков бе самата елегантност.

Навремето Бренди си мислеше, че Алан знае колко много тя жадува този пръстен. Сега се питаше дали това не е просто символ на добрия му вкус. Защото определено не беше символ на здравия му разум.

Изведнъж непрестанното звънене я вбеси, тя вдигна, отряза Алан и отново отвори линията. Пръстът й се поколеба над номера на Тифани.

Но ако тази вечер й признаеше какво е станало, щеше да излезе, че майка й е права. Според Тифани никой мъж не се интересувал от разумни, интелигентни, организирани адвокатки, в състояние сами да се издържат и да градят кариера. Според Тифани всеки мъж мечтаел за лъскава съпруга, която да разчита на неговото одобрение. Всъщност копелето Мъж искало Мерилин Монро в червена рокля от коприна.

Бренди яростно натисна автоматичното набиране. Преброи колко пъти телефонът иззвъня и чу гласа на сестра си: „В момента съм заета и не мога да ви се обадя…“. Разбира се. Ким беше треньорка и в четвъртък вечер в „Смит“ сигурно играеха. Волейбол, софтбол или нещо друго, което завършваше на „бол“.

— Моля те, Ким, звънни ми при първа възможност. — Бренди се поколеба дали да добави още нещо. — Трябва да поговорим — измъдри тя накрая и затвори.

Трепна ли гласът й? Дано не. Ким щеше да реши, че е плакала, а никога не й е било толкова малко до плач. Паренето в стомаха й се дължеше на смесица от ярост, унижение и… пак унижение.

Измъкна пръстена от кутийката и го метна в тоалетната, все едно беше боклук.

За щастие капакът беше свален и пръстенът отскочи и се затъркаля по плочките.

Да, луда беше, но не чак толкова, че да изхвърли съвършен диамант в канализацията.

А дори да беше уцелила чинията, не можеше да дръпне водата. Тръбите бяха замръзнали.

Погледът й проследи искрящия, славен символ на нейното романтично безразсъдство до ъгъла на ваната. Тя го вдигна, сви шепа… и се усмихна коварно. Ако беше видял тази усмивка, Алан щеше да се изпоти.

Сто пъти по-добре беше да използва пръстена, за да го удари на живот.

* * *

Докато Бренди вървеше покрай сградите в опит да се скрие от пронизващия чикагски вятър, телефонът й иззвъня пронизително няколко пъти. Би предпочела да не отговаря — трябваше да си свали ръкавицата, да бръкне в плътното си черно палто и да избута нагоре вълнената си шапка, за да сложи телефона до ухото си — дейности, които гарантирано щяха да превърнат намръзналата й плът в ледена шушулка.

Обаче рингтонът беше на Ким, а след цяла нощ, прекарана в будуване, Бренди имаше нужда да поговори с някого. След цяла минута бясно ровичкане най-сетне успя да извади телефона и да отвори капачето му.

— Какво има? — поиска да знае Ким.

— Чакай само да вляза. — Бренди отвори вратата на заложната къща, която нейният хазяин й препоръча като ползваща се с най-добро име в квартала. Топлината заля бузите й и тя простена радостно.

— Защо издаваш тези звуци? — Личеше си, че като треньорка Ким е свикнала да се разпорежда.

— Навън е студено. Вътре е топло. — През последните дванайсет часа Бренди беше изминала етапите на мъка, притеснение и ярост. Сега бе стигнала до момента, в който й бе приятно да съобщи новината на Ким, просто за да чуе реакцията й. — Каня се да заложа годежния си пръстен.

— Защо?

— Алан ме заряза.

— Лъжеш! Алан ли?!

Малкото помещение беше претъпкано с големи стоки, наредени покрай стените, и с малки стоки, изложени под стъкления щанд. Всяка вещ си имаше флуоресцентно етикетче, на което цената бе написана с черен вълшебен маркер. Бренди се усмихна на азиатеца зад касата и на двамата красавци, които се мотаеха край щанда с оръжията.

Беше й забавно.

Е, не беше особено приятно, че се налагала отиде на важно благотворително мероприятие… сама. Но си имаше план. О, да, имаше си план.

— Господин Нгуен? — обърна се тя към мъжа на касата.

— Да. — Собственикът беше нисък, със съвсем черна коса, тъмни очи и хубава златиста кожа.

Бренди постави черната кадифена кутийка на щанда.

— Ерик Лернер от блока, където живея, ме увери, че сте почтен и ще ми дадете добра цена.

— Важно е да имам клиенти. Благодарете на Ерик от мое име.

— И тъй, колко? — Тя побутна кутийката към него. В същото време каза по телефона: — Приятелката на Алан е бременна от него и двамата на бърза ръка са се венчали в Лас Вегас.

— А музикалното оформление е било на Елвис, така ли?

— Откъде да знам.

— Я чакай! — каза Ким. — Значи тоя мерзавец Алан е спал с момичето и е бил принуден да се ожени?

Сега пък Ким изненада Бренди.

— Не го ли харесваш?

— Нали знаеш, че докторите винаги имат един характерен маниер на говорене, който те кара да обръщаш внимание на всяка тяхна дума?

— Аха.

— От Алан щеше да излезе добър счетоводител.

Бренди шумно се разсмя.

Собственикът на заложната къща не беше много стар, може би имаше шейсет години, но трепереше като паралитик. Пръстите му едва поднесоха бижутерската лупа към окото и той огледа диаманта.

— Май не личи сърцето ти да е разбито — предпазливо подхвърли Ким.

— По-късно може и да ми проличи. Точно сега съм адски бясна. Ободрява ме това, че ще заложа диаманта си и на Алан ще му излезе солено да си го върне.

— Хм. Ясно. Добре.

Бренди усети, че Ким мисли над нещо, чийто смисъл й убягваше, но какво от това? Важното беше да си отмъсти. Независимо на какво ги учеха в курса по етика, отмъщението имаше страхотен вкус.

— Разкошен диамант в елегантен обков — изкоментира господин Нгуен.

— Лесно ще успеете да го препродадете — съгласи се Бренди.

В ухото й Ким я попита:

— Какво каза Тифани за Алан и новата му съпруга?

— Още не съм й казала.

— Да не кажеш на майка си! — не повярва Ким.

— Не мога. Ще има да ми натяква. „Нали ти казах, че трябва да угаждаш на мъжа. Нали ти казах, че неговата кариера е по-важна от твоята. Нали ти казах да бъдеш степфордска съпруга.“

— Според мен доста подценяваш майка си. — Както обикновено, когато обсъждаха Тифани, Ким звучеше зряло и уравновесено.

— Снощи, след като изобщо не ми се беше обаждал, откакто се пренесох, тя го защити. — Вчера това само я беше подразнило, но днес направо я вбесяваше.

— Снощи ти още си смятала да са омъжиш за него и Тифани отчаяно е искала всичко между вас да е на шест. Затова те е посъветвала както е могла.

— Щом казваш. — Не бе изключено Ким да е права. Вероятно беше права. Но Бренди беше в настроение да се заяжда.

— Ти говори ли с татко? — Тонът на Ким бе дълбоко подигравателен, както винаги, когато говореше за баща им.

— За Алан ли? Едва ли. — Гласът на Бренди преливаше от сарказъм.

— Да му честитиш рождения ден.

— Ужас! Отново забравих. — А Тифани я бе подсетила.

— Недей да се кориш. Стегнах се и му се обадих. Копелето даже не ми вдигна, затова оставих съобщение.

— Извадила си късмет.

— И аз така се убеждавам.

Господин Нгуен съзерцаваше диаманта в дълбок размисъл и почукваше с пръст брадичката си.

— Нося гаранционната карта — увери го Бренди. Половин нощ бе търсила картата, която удостоверяваше чистотата на диаманта. Азиатецът само й хвърли бегъл поглед.

— Добре, давам ви осем хиляди.

— Осем ли? — смая се Бренди. Алан беше платил десет хиляди; нарочно й беше показал касовата бележка. Всъщност беше изискал тя хубаво да погледне касовата бележка.

Задник!

Тъй като се наложи Тифани да разпродаде бижутата си, за да се издържат, Бренди натрупа опит със собствениците на заложни къщи. Те никога не даваха повече от четвърт от реалната стойност, а и тогава си придаваха вид, че ти правят много голяма услуга. И още: те никога, ама никога не бъркаха в оценката на бижуто.

Пазарлъкът с такива хора беше тънко изкуство и Бренди се беше подготвила. Но може би докато е залягала над учебниците по право, стойността на диамантите рязко е скочила. Тя не се поколеба:

— Хубаво. Осем хиляди. Имаме сделка.

— Добра сума — одобри Ким.

Господин Нгуен сложи пръстена в една кутийка, която пъхна в калъф.

— Хубавица като вас се нуждае от накити за вратлето и ушите. Вчера ми донесоха едни диамантени обици…

— Ако зависи от мен, докато съм жива, няма да погледна диамант — категорична беше Бренди.

— Коя си ти и какво си направила със сестра ми? — симулира ужас Ким.

— Я не ми се прави на интересна! — скастри я Бренди по телефона.

— Сапфири за красивите ви очи. — Господин Нгуен й се усмихна. Около устата си имаше бели линии и рождено петно на бузата си… или синина.

Бренди хвърли поглед на двамата младежи. Те се бяха преместили при компютърната техника. Разговаряха тихо и изглеждаха съсредоточени върху айподите на витрината. Не бяха близо до нея и като че ли не се интересуваха от сделката й, но и двамата бяха увили главите си с шаловете. Сякаш се опитваха да се маскират. Обзе я неловко чувство.

— Ким, я задръж малко… — Тя се приведе над щанда. — Сапфири биха ми подхождали идеално — каза високо, а приглушено добави: — Нуждаете ли се от помощ?

— Какво става? — попита я Ким.

— Нищо. — Бренди взе кутията и се обърна към господин Нгуен: — Тези младежи нали не ви притесняват?

— Непрекъснато се мотаят в квартала. Дойдоха да се постоплят и да проверят каква електроника имам. — Собственикът сви рамене. — Хакери са.

— Хакери ли? — Това не беше хубаво.

— Може би се изразих погрешно. Става въпрос за компютърни маниаци. — Азиатецът бутна капачето с пръст и то се отвори. Като видя какво има вътре, Бренди затаи дъх. Подпрени на бялата кадифена възглавничка, сапфирите искряха във великолепен оттенък на синьото.

— Ау! — Сигурно камъните и на двете обици бяха по един карат, с обков от жълто злато. Бренди забрави да се пазари, забрави да се прави на печена. — Разкош.

— Бренди, сериозно ти казвам, че ако не ми отговориш… — Ким звучеше ядосана.

— Прощавай. Заплеснах се. Просто сапфирите…

— Хубави ли са? — Ким обичаше бижута и се показа схватлива ученичка, когато Тифани ги учеше да различават истинските от фалшивите. — Хей, чакай! Няма да ме разсееш. Имали някакъв проблем в магазина?

Бренди отново погледна мъжете. Те сочеха една антична тиара и се смееха. Изглеждаха млади и безгрижни. Както се смееше, единият започна да кашля, сякаш беше болен от бронхит, а другият взе да го тупа по гърба. Бренди реши, че може да са се увили така в шаловете заради настинка или грип. Не се сещаше защо господин Нгуен ще отрече, ако има проблем.

А сапфирите привличаха погледа й като нажежени въглища.

— Всичко е наред. А сега нека видя тези камъни. — Бренди прие лупата, предложена й от собственика. Избърса я внимателно и я поднесе към окото си. — С цвета на метличини — замечтано констатира тя.

— Кашмирски — допълни господин Нгуен.

— Кашмирски — глухо повтори Ким. — Най-добрите.

— Единият има включение, частично закрито от обкова. Другият е с петънце. Според мен са истински.

— Истински са! Питайте, когото щете! Ползвам се с добро име. На никого не съм одрал кожата. — Собственикът очевидно се вълнуваше. — Хиляда!

— На парче ли? — попита Бренди, удивена, че цената е толкова ниска.

— За комплекта!

Сапфирите имаха дефекти, характерни единствено за истинските камъни. Бяха с цвета на метличини, най-желаният оттенък. Азиатецът искаше само хиляда долара, а собствениците на заложни къщи бяха известни както с това, че купуват евтино, така и че продават скъпо.

Ким споделяше подозренията й.

— Хиляда долара за комплекта? Но защо?

— Днес имам рожден ден, а по виетнамска традиция първият гост в този ден заслужава специално отношение. — Господин Нгуен, който до момента се бе държал като роден и израснал в Америка, се поклони като азиатец.

Изненадана, Бренди също се поклони.

— Честит рожден ден.

Господин Нгуен възвърна деловия си вид.

— Значи ви дължа седем хиляди долара — осем за пръстена минус хиляда за сапфирите. Ще ви напиша чек и ще опаковам обиците.

— Да, благодаря. — По телефона Бренди каза: — Може би късметът ми проработи.

— И още как! — Ентусиазмът на Ким беше заразителен. — А сега какъв е планът?

— Защо реши, че имам план?

— Сладка моя, ти си адвокат. Даже до тоалетна не ходиш без план.

— Стига, не е вярно! Мога да бъда спонтанна!

Понякога. От дъжд на вятър. Чат-пат.

— Да бе, да. Нали те знам с твоите списъци — какви бяха… стратегически, тактически и дневни планьорки.

— Голяма си кучка.

— Да, знам, а ти си антитезата на спонтанност. — Ким изобщо не беше обидена.

След развода Ким се превърна в по-голямата сестра, която помогна на Бренди да преодолее травмата от това да изгубиш баща си, да видиш как майка ти се срива, да загубиш дома си и да издържиш на застигналата те бедност. Именно Ким настояваше сестра й да гледа напред, да проумее, че един ден ще е в състояние сама да поеме юздите на живота си и няма да е жертва на обстоятелствата.

Бренди се вгледа в господин Нгуен, който нагласи обиците в кутийката и им постави закопчалките. Като забеляза, че го гледа, той се усмихна и ги поднесе към нея.

— Желаете ли да си ги сложите?

Бренди желаеше. Бяха страшно красиви, а освен това нали сапфирите носеха добър късмет. Или лош, не си спомняше. Пък и какво я интересуваше? Щеше да оцелее. Щеше да просперира. Кучият син Алан щеше да има да се кае.

Наведе се към огледалото и си сложи първо едната, после другата.

— Мили боже, Ким. Фантастични са! — Наистина бяха с цвета на очите й. Бренди се усмихна на отражението си и подаде кутийката на виетнамеца. Чу как той щракна капачето и се откъсна от пленителната гледка — продупчените й уши с тези разкошни обици. Изправи се, прие кадифената кутийка от господин Нгуен и я пъхна в джоба си.

— На чие име да напиша чека?

— Бренди Лин Майкълс. — Бренди старателно издиктува името си.

— Планът — настоя Ким.

— Вкъщи нямам вода. Мръсна съм и ми писна да пишкам в замръзнала тоалетна. Вземам парите и отивам в петзвезден хотел.

— Дотук добре — някак си предпазливо отвърна Ким, като че ли нещо не й харесваше в тона на Бренди.

— Ще си наема най-луксозния апартамент. Ще се изкъпя в огромната му вана, после ще се разходя до магазините на Миракъл Майл и ще си купя най-страхотната рокля. Червена. Ще си купя червена рокля, която подчертава бюста ми.

— Да ти имах бюста — непрекъснато щях да нося дълбоки деколтета — завистливо рече Ким.

— И нещо синьо, за да го съчетая със сапфирите. — Бренди се усмихна, докато обмисляше следващия си ход. — Ще си купя фантастично бельо. Модни дантелени бикини и сутиен, от който даже статуя да се надърви.

Младежите в дъното на магазина спряха да се смеят и я зяпнаха. Зяпнаха я така, сякаш се опитваха да запомнят външността й.

Сигурно е говорила малко по-силно, отколкото трябва. Все тая.

— Невероятни обувки. Ще си взема най-високите, непрактични и секси токчета, които някога са били създавани.

Прие чека от господин Нгуен. Беше попълнен за точната сума. Бренди го размаха и се усмихна лъчезарно.

— Ще се върна!

— Вървете. — Азиатецът направи движение, сякаш да я отпъди.

— Да не ви е зле?

— Да. Зле ми е. Трябва да си вървите. Хайде!

— Благодаря. Голямо удоволствие беше да правя бизнес с вас. — Тя тръгна към вратата.

— Обаче следващата част от плана ти няма да ми хареса, нали? — попита Ким.

— Ти непрекъснато ме укоряваш, че съм зряла не като за годините си.

— Сега вече съм сигурна, че няма да ми хареса.

Бренди излезе навън. Студеният вятър сякаш щеше да й одере кожата.

— Непрекъснато ми натякваш, че трябва да направя нещо диво, докато съм млада.

— Сега ли реши да ме послушаш? — изстена Ким.

— Ще отида на масаж, на педикюр и маникюр и ще се издокарам като за световно. В цялата си слава. — Бренди уви шала около ушите си. — А накрая ще отида на голямо, престижно благотворително мероприятие в къщата на Чарлс Макграт.

— Недей — предупреди я Ким.

— Ще си избера някой мъж.

— Не бива така.

— И една нощ ще правя невероятен секс, който ще има да помня, докато съм жива.