Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (16)

Шестнадесет

Бренди отвори очи. Не знаеше къде се намира.

Къде беше?

Остро си пое дъх, обзета от паника.

После споменът я заля, истината изплува.

Роберто. Това беше къщата на дядо му — къщата на Ноно. Дядо му беше осакатен жестоко от едни хора, които бе срещнала днес. И тя не смееше да сигнализира за тях в полицията.

Апартаментът й бе потрошен от вандали, скъпоценният й дракон бе счупен. Първият ден от работата й се беше превърнал в кошмар.

Намираше се в чужд град. Нямаше към кого да се обърне. Никой не можеше да й помогне освен Роберто, който беше крадец на бижута — или нещо по-лошо.

Бренди бавно седна и се огледа. Беше сама в хола. Лампата в ъгъла бе включена, пердетата бяха дръпнати. Тя лежеше на дивана. Заспала е. Кога беше заспала?

Мъжки гласове ли беше чула от кухнята?

Къде беше Роберто?

Тя скочи толкова бързо, че й се зави свят. Втурна се през кухненската врата, застана до стената, олюлявайки се, и се ококори.

Роберто шеташе край фурната. Белите му ръкави бяха запретнати до лактите, носеше бяла престилка с рюшчета и разбъркваше една тенджера с дървена лъжица. Ноно надничаше в друга тенджера и спореше с внука си какво точно да сложат в нея.

На Бренди продължаваше да й се вие свят. Беше рипнала от леглото… и беше видяла Роберто. И двете докарваха до шемет.

Само дето имаше чувството, че шеметът, причинен от Роберто, никога няма да спре.

Двамата мъже весело се усмихнаха на влизането й.

— Добре ли си? — Роберто остави капещата лъжица на червения гетинаксов плот и направи крачка към нея.

Не. Бренди не желаеше той да я докосва.

— Добре съм. — Тя го измери с поглед. — Хубава престилка.

— Бабината. — Той й смигна и отново разбърка къкрещата тенджера. От нея се носеха миризми на чесън, лук, зехтин и босилек.

— О! Нашата малка спяща красавица се събуди. — Ноно се запъти към нея усмихнат, благ, напет… леко подпийнал. Погъделичка я по бузата със скованите си пръсти. — Приготвяме ти вечеря, cara.

— Благодаря, Ноно. — Тя се усмихна на стария човек и си помисли: Роберто да готви! — Ухае великолепно.

— Сосът е по стара семейна рецепта. С него заливаме домашно приготвената полента^[1] и ангелите запяват от радост. — Роберто си целуна пръстите.

На Бренди й идеше да грабне целувката от въздуха, но за днес достатъчно се беше правила на глупачка. Вместо това огледа тясната старомодна кухня. Масата в средата беше застлана с покривка на червени и бели карета, отгоре бяха подредени три чинии със сребърни прибори и огромна салата в дървена купа. Масата беше приготвена за трима…

От съня й изплува смътен и неясен спомен.

— Тук има ли още някой?

— Още някой? — Ноно повдигна вежди, но невинността не отиваше на набръчканото му лице.

— В просъница ми се стори, че чух мъжки говор.

— Ние си приказвахме. — Роберто посочи себе си и дядо си. — От месеци не сме се виждали. Имахме да наваксваме.

— Ясно. Сигурно затова ми се е сторило така. — Макар да й се струваше, че гласовете бяха различни… навярно е сънувала. Тя отметна косата от лицето си. — Колко е часът?

— Седем. Ти спа четири часа.

— О, не. — Тя заровичка в джоба си. — Не позвъних в „Макграт и Линдоберт“.

— Аз се обадих. Телефонът ти е на масата, където е сервирано за теб. — Роберто посочи стола й. — Обичаш ли гъби? Понеже ние боготворим гъби и ако не обичаш, ще трябва да се задоволиш с бутилиран моряшки сос.

— Обичам гъби — машинално отвърна Бренди. — С кого говореше?

Роберто се усмихна бодро.

— Поприказвах си с Глен и го лиших от илюзиите му кой е главният в маймунарника.

— О, не. — Бренди се свлече на стола си. Глен нямаше да й прости.

— Уверявам те, cara, спорът се въртеше около това какво очаквам от него. Изобщо не стана дума за теб. — Роберто твърде добре я разбра.

— Няма значение. — Тя обхвана в длани главата си. — Той ще си го изкара на подчинените.

— Но ти няма да го виждаш.

— Какво имаш предвид? — Тя надигна глава.

— Няма по цял ден да вися във вашите офиси, независимо колко са луксозни. — Роберто опита соса и подаде лъжицата на Ноно. — Още магданоз?

— Още магданоз и щипка сол.

— Разпореждането на съдия Найт ни обвързва, нали? — заговори я отново Роберто. През цялото време? Денонощно?

Някак си подробностите от съдийското разпореждане досега й бяха убягнали. Беше прекалено изтощена от преживените шокове, за да си даде сметка за усложненията, но сега мозъкът й се размърда. С отчайващо бавно темпо, но все пак набираше скорост.

— Трябва да бъда в офиса. Току-що започнах работа.

— Аз също имам работа. Шеф съм на голямо акционерно дружество.

— Ти си крадец на диаманти!

— Това ми е странично занимание.

— По дяволите! — Бренди тупна с ръка по масата и чиниите подскочиха. — Кой си ти, всъщност?

— Точно за когото ме мислиш — светкавично отвърна той.

— Едва ли е възможно да си толкова лош — повиши тон тя.

— Ей сега ще приготвя качамака. — Ноно сипа малко зехтин в една тенджерка и включи котлона.

— Къде ще спим?

— Аз ще спя в хотела си. — С цялата си наглост Роберто звучеше спокоен.

— Не искам да спя в твоя хотел. Трябва да се прибера в апартамента си. Току-що се нанесох. Трябва да свърша някои неща. — Да оправи — отново — след погрома. Това нямаше да стане, ако си беше стояла вкъщи, вместо да се глези с декадентски разкош и да се люби с Роберто.

— Добре. Ти ще спиш в апартамента си, а аз — в хотела.

— Ще избягаш и аз ще обера калая!

— Вече ти дадох дума, че с нищо няма да спъна служебното ти израстване. — С цялата си наглост сега Роберто звучеше наскърбен.

— Малка Бренди, подай ми чиниите — помоли Ноно.

Тя ги събра и ги остави на плота.

— Направо не е за вярване, че ще спим заедно. Какво си е въобразявал съдията?

Дядо и внук се спогледаха. Бренди размаха пръст:

— Недейте така. За нищо на света няма да спя отново с Роберто. За нищо на света.

— Аха! — Ноно плясна Роберто по главата. — Какви си ги вършил? Бренди е свястно момиче.

Ужас. Даже не можеше да оправдае с недоспиване лапсуса си. Току-що бе дремнала четири часа.

За сметка на това можеше да се оправдае с близостта на Роберто. Той очевидно предизвикваше засечки в мозъка й; иначе нямаше да прави такива елементарни грешки.

— Тя е свястно момиче и съвсем ще се освести, когато я нагостим хубаво. — Роберто многозначително погледна Ноно. — Повярвай ми. Знам го отличен опит.

— Значи има същия темперамент като баба ти. — Ноно мъдро кимна. — Скъпа Бренди, ще сервираш ли салатата?

Тя войнствено присви очи, но апетитното ухание на запръжка и на сос я изкуши. Изведнъж се почувства адски прегладняла. Разклати стъкленицата с олио и оцет и овкуси салатата, след което я разбърка с пластмасовата лъжица. Ноно донесе чиниите на масата и се настани от края. Роберто си свали престилката и седна до него. Бренди се разположи срещу Роберто.

Ноно им протегна ръце.

Бренди положи длан в неговата и се загледа в широката ръка на Роберто.

Не искаше да го докосва. Не стига, че слушаше топлия му глас с лек италиански акцент, но когато го докосваше, забравяше какви неприятности й е създал, съмнителната му честност, мръсната му професия и усещаше тялото му до нея, в нея, върху нея. Това я караше да го желае — желание, на което не се знаеше дали ще устои.

Роберто не беше мъж за жена, стъпила здраво на земята, с очи, устремени право към целта. За жена като нея.

Но двамата мъже я чакаха да затвори кръга за молитва, затова тя неохотно стисна Робертовата длан.

Ето, че не беше толкова страшно. Можеше да издържи…

Ноно изрече традиционния католически благослов и завърши с: „Отче наш, молим ти се, подкрепяй ни. Амин“.

Ноно и Роберто стиснаха ръцете й.

— Амин — прошепна Бренди, изненадващо за себе си.

При първата хапка едва удържа радостното си възклицание. Това не беше храна, а амброзия. След още една хапка вдигна поглед и осъзна, че мъжете я гледат.

— Вкусно е — похвали тя яденето.

Дядо и внук се ухилиха и започнаха да се хранят.

Бренди беше довършила първия си резен полента, когато Роберто съобщи:

— Разговарях също така със сестра ти.

Бренди остави вилицата.

— Говорил си с Ким?

— Тя позвъни и аз вдигнах телефона ти.

— Защо не ме събуди?

— Спеше толкова сладко. Не се притеснявай, проведохме ползотворен разговор.

— Обзалагам се. — Днес злополучията се редяха едно след друго. — Какво й каза?

— Че ще се грижа за теб.

— О, не. — Бренди си представи реакцията на Ким. Сестра й не беше от жените, които вярват на мъжката честна дума.

Всъщност в това отношение двете си приличаха.

— Тя иска ти да й се обадиш. — Той улови ръката й, когато Бренди се надигна да стане. — Покажи малко уважение към труда ни. Можеш да й звъннеш след вечеря.

— Когато съм гладна, не съм заядлива — раздразнено рече Бренди.

— Не, миличка. — Ноно я отряза абсолютно спокойно. Когато вдигна поглед, установи, че Бренди го гледа яростно. — Прощавай! За миг прозвуча досущ като жена ми.

Роберто сведе глава и се опита да скрие усмивката си.

Опитът му не се увенча с успех.

— Според мен двамата трябва да пренощувате при мен — предложи Ноно.

Бренди се нуждаеше от известно усамотение, за да проумее как така всичките й планове са разбити на пух и прах. Затова се усмихна и го потупа по ръката.

— Благодаря ти, Ноно, но не нося никакви дрехи. Даже четка за зъби нямам. А след толкова ядене днес определено ще ми трябва четка за зъби.

— Горе раклите в спалнята още са пълни с дрехи на Мариябела. Мариябела е дъщеря ми. Майката на Роберто. Изобщо няма да възрази, ако останеш. — Ноно ласкаво й се усмихна. — Аз ще оправя леглото ти, а Роберто ще отскочи до магазинчето на ъгъла за четка.

Бренди с удоволствие констатира, че на Роберто наистина му стана неприятно.

— Господи! Ноно, навънка е кучешки студ!

— Бягай. — С една-единствена дума Ноно отпъди внука си.

— Имаш си шофьор — напомни му Бренди.

— Няма да викам Нюби за една пресечка. — Роберто довърши яденето си.

Тя се усмихна. Нека види какво й е било да се разхожда пеша из цяло Чикаго в това време.

— Сладко нещо е отмъщението.

— Значи ще останеш — констатира Ноно.

Действително не й се искаше. Но леглото в апартамента й беше с чисто нов матрак, платен от домоуправителя. Искаше да се прибере у дома — но не и на онова място. Не искаше да усеща миризмата на прясната боя и да мисли за страшното послание под нея, да вижда дивана без възглавниците, да стъпва по влажните килими и да се надява, че всички гадости от него са изчистени.

Докато тя се двоумеше, от гърдите на Ноно се откъсна въздишка.

— Аз съм самотен старец. Невероятно самотен. Много ще се зарадвам на гости. Разбира се вие, младите, не искате около вас да се навърта някой немощен дядка…

— Ноно, изнудваш ме.

— Ами да. — Очите му проблеснаха закачливо. — Мерси, че забеляза.

Бренди не можа да му устои.

— С удоволствие ще остана.

С примирен израз Роберто се изправи и отиде да вземе палтото си.

— Само за тази вечер! — уточни Бренди.

— Разбира се, малка Бренди. — Ноно я потупа по ръката. — Роберто, така и така ще ходиш в магазина — купи и яйца, да има утре за закуска.

— Добре. — Роберто си надяна кожените ръкавици. — Още нещо?

— Прясно мляко. И някакъв шоколадов десерт.

— Добре. — Той нахлупи над ушите си една тъмна плетена шапка. Би трябвало да изглежда смотано с нея.

А изглеждаше по момчешки секси. На Бренди й идеше да увие шала около врата му и да го целуне със заръката да побърза. Вместо това му заръча:

— Четката да е мека и с компактна глава.

Той я погледна. Само я погледна. Не се усмихна, ала очите му гледаха обичливо, сякаш се радваше да я вижда така, с дядо си.

— Мека, с компактна глава — повтори и се запъти към вратата.

Тя се отвори и се затвори, а Бренди и възрастният човек останаха на масата, усмихвайки се.

— Той е добро момче. Само дето е поразглезен. — Ноно кимна мъдро.

— Определено е поразглезен. — Разглезен и шеметен. Когато я погледнеше по този начин, тя забравяше всичките му прегрешения, покорена от неговото обаяние.

— Разглезен е от момичета като теб. Не е хубаво да нощувате заедно. — Ноно поклати глава. — Случват се какви ли не случки.

Случват се случки! И още как, щом става дума за Роберто.

— Зная. Зная. Вие, младите, спите с когото ви падне и намирате старчоци като мен за старомодни, обаче собствената ми дъщеря на свой гръб научи, че мъжете са гадини, които се стремят към наслада, без да помислят за последиците! — Ноно извиси глас, черните му очи запламтяха гневно. — Наложи се да изпратя Мариябела в Италия, за да роди бебето.

— Роберто ли? — Бренди смяташе, че той е графски син.

— Да, Роберто. Той се роди като извънбрачно дете. После дъщеря ми се омъжи за графа, който оправи всичко.

— О! — Бренди беше хем объркана, хем раздразнена. Трябваше да научи повече за Роберто. — Нали графът му е баща?

— Във всяко едно отношение — увери я Ноно. — Остани тук да си пийнеш още вино. Аз ще ида да оправя леглата.

— Ноно, а да ти се намира компютър, на който да си свърша една работа? — импулсивно попита тя.

— Естествено, че ми се намира. Роберто ми купи чисто нов компютър за рождения ден. Ела, ще ти го покажа.

* * *

Роберто вървеше по тъмната улица с глава, приведена срещу вятъра. Чувстваше се толкова измръзнал и вдървен, колкото Бренди се надяваше. Лампите на терасите хвърляха някаква светлина; звездите бяха далеч и се губеха върху чернотата на космоса.

Ала на устните му изгря усмивка — тя с такава охота го изпрати да се намръзне.

Не беше жена, която да разиграваш. Беше интелигентна, страстна, съобразяваше бързо — и естествено, беше отмъстителна. Последното не беше неотменна черта на характера й, но когато една жена е предложила съкровищница от прелести на годеника си и те са били отритнати — както в нейния случай — тя решава да си отмъсти на целия мъжки род.

Роберто разбираше. Само се надяваше и тя да разбира, че когато моментът назрее, той отново ще я вкара в леглото си.

Но всъщност… по-добре да не разбира. Бренди беше волева и ако узнаеше за намеренията му, решимостта й щеше да се засили. Харесваше му да я ръководи, да й помага в новата работа, докато разпалва пожари в тялото й. Когато настоящата ситуация бъдеше разрешена, той щеше да засити себе си — и нея.

Стисна юмруци в джобовете.

Само че изчакването се оказваше по-трудно от очакваното. Като я видя да дреме на дивана — сладка и беззащитна — в него затрептяха една нежна и една свирепа струна. Не разбираше тази необходимост да обладае жена, с която се бе любил до насита едва преди ден.

Обаче щеше да се овладее. В края на краищата Ноно бе прав: Роберто открай време бе трезвата, разумна глава в семейството…

Зад него някой се изкашля. Изкашля се, сякаш не му се искаше, но не можеше да се удържи.

Роберто не забави крачка. С нищо не показа, че е чул. Вместо това изчака, докато стигна до най-неосветената част на улицата и се плъзна в сенките край кофите за боклук.

Младежът несръчно го последва, давейки се от кашлица.

Младежът наистина беше болен.

Когато го препъна, Роберто внимаваше да не го убие.

Той почна да се бори, размахвайки яростно юмруци.

Роберто седна върху гръдния му кош и го притисна върху ледения бетон.

— Какви ги вършиш? Защо ме следиш?

— Не е вярно — изхриптя непознатият.

— Напротив. Ти и онзи другия. Какво направихте, поделихте си задълженията ли?

— Наложи се. — Момчето отново се разкашля.

Роберто бе готов да се обзаложи, че ФБР му е сложило опашка, но ФБР не изпращаше на оперативни задачи агенти с пневмония.

— Значи си от клана Фосера.

— Не! — Момчето неистово се съпротивляваше.

— Глупости! — Роберто се приведе. Идеше му да го стисне за гушата и да го разпита, но малкият буквално се давеше от липса на въздух. Роберто щеше да е голям късметлия, ако не издъхнеше, докато е седнал върху гърдите му. Изправи се и заопипва дрехите си за мобилния.

— Ще ти извикам линейка.

— Не! — Момчето криво-ляво се закрепи на крака, после хукна по улицата, като се олюляваше.

Роберто поклати глава и го изпрати с поглед. Момчето щеше да удари джакпота, ако изкара нощта.

Кой, по дяволите, би изпратил такъв загубеняк да го следи? Изключваме ФБР. Изключваме Мосимо.

Тогава кой?