Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (2)

Две

Чикаго

След четиринайсет години

Ако функцията „Вижте кой ви търси“ на телефона й работеше, Бренди никога не би се обадила.

Но функцията не работеше, Бренди се обади и това напълно се вписа в духа на изминалата скапана седмица.

Не че обаждането бе кой знае каква изненада. Всеки с капка разум в главата би предвидил, че местенето от Нашвил в Чикаго посред зима ще бъде трудно, а Бренди се гордееше, че умът й сече.

Само дето беше избрала най-студената зима в Чикаго от век насам, тръбите в блока й замръзваха за пръв път, което означаваше, че хамалите не са имали какво да пият — не че това им бе попречило да използват тоалетната, където казанчето не работеше по липса на вода и вероятно нямаше да заработи още няколко седмици. При това го бяха използвали с типично мъжка разточителност, така че тя не смееше да седне на чинията — просто нямаше начин да е останало чисто място. Един хамалин даже я хвана да си говори сама, докато се опитваше да изтърка седалката с влажна кърпичка от чантата си, и кучият му син най-нагло се отдръпна, все едно тя бе луда.

Точно сега мнението й за мъжете бе под нулата, а реакцията на онзи хамалин само усилваше гнева й и чувството за изолация.

В този град не познаваше никого освен Алан и господин Макграт вече години наред го кичеше с почетната титла „чичо Чарлс“, но къде бяха те, докато тя натъпкваше целия си живот в двустаен апартамент?

По невероятна ирония камионът с новия й диван и кресло беше поднесъл по заледения път и се бе врязал в един празен сладоледен салон. Доставчиците юнашки натикаха мебелите в товарния асансьор — маневра, която накара Бренди да си закрие очите с ръка и да отправи молитва към боговете на вътрешното обзавеждане.

Молбите й сигурно бяха чути, защото мъжете поставиха дивана и креслото пред малката камина, сложиха помежду им отоманката и нагласиха където трябва холните масички.

Вероятно късметът й беше проработил. Диванът се оказа невредим. Цветовете и дамаската точно отговаряха на поръчката й. Идеално пасваха на апартамента, в който щяха да се нанесат с Алан след женитбата. Едва по-късно вечерта, когато престана да разопакова багажите, за да се отпусне в креслото, да изпружи крака на отоманката и истински да разгледа мебелите, установи, че диванът е по-нисък с четирийсет сантиметра.

Беше получила версията за любовници, а не масивния семеен диван, който си бе избрала.

Изкара тревожна нощ на набързо оправеното легло и сутринта веднага се обади на Ейми, продавачката в мебелния магазин.

Поне разговорът премина добре. Ейми я заля с извиненията си, но оставаше фактът, че Бренди трябва да изчака още шест седмици, докато пристигне действителната поръчка, и в продължение на няколко минути тя си мислеше, че това е най-голямата гадост, която й се е случила в тази ужасна, безкрайна седмица.

Докато не вдигна телефона, защото съвсем наивно реши, че е Алан, който ще й съобщи, че най-после се е наканил да дойде.

Оказа се обаче майка й.

— Е? Как мина пренасянето? — Както винаги Тифани звучеше като мажоретка, която повдига отборния дух преди мача на сезона.

Бренди зарея поглед към безкрайния парад от кашони. Празни кашони, струпани в безпорядък до стената. Смачкани кашони, наредени на купчина до вратата. Кашони, прекалено много кашони, олепени с тиксо и нашарени с черен маркер от последните две пренасяния. Колкото щеш кашони, нито помен от стереоуредба и отново пица за вечеря.

— Ами ден и половина само се разопаковам и не съм видяла Алан. Нито веднъж.

— Виж какво, скъпа, той е зает човек. Лекар е. — Южняшкият акцент на майка й звучеше нежно.

Бренди не разбра откъде въобще й хрумна да се оплаче. От изтощение и самота се поддаде на раздразнението и разкритикува своя годеник пред майка си:

— Не е лекар. Още стажува.

— Горкото момче. Гледах в едно предаване как болниците съсипват стажантите от работа. А ти ми го похвали, че бил блестящ. Спомняш ли си? Каза, че бил най-добрият в курса и всички очи били обърнати към него.

Бренди би искала поне веднъж майка й да застане на нейна страна. За каквото и да е.

— Не ми се е обаждал. И да ми е изпратил имейл, аз така или иначе нямам интернет до другата седмица.

— Дано ти не си му звъняла. Няма нищо по-неприятно от мрънкаща жена. — Тифани бе олицетворение на южняшката женственост от 50-те години.

— Да, мамо, ясно ми е, но ако си беше изпълнил обещанието, едва ли щях да му трия сол на главата. — Бренди прокара нокти по дамаската на дивана и брокатът се надигна на четири места. — Все пак ми се иска да напомня, че аз съм адвокатка, преместила се от прекрасен, тих, топъл град, за да бъде близо до годеника си. Ще започна първата си работа на пълен ден във водеща чикагска кантора и изобщо няма да имам време за почивка. Алан можеше поне да се обади, за да провери дали не съм замръзнала до багажника на дъмпстъра, докато си разтоварвам партакешите.

— За да задържи мъжа, жената винаги трябва да се раздава на сто и десет процента — рече Тифани с онзи благочестив тон, от който на Бренди й идеше да запищи.

— При теб какво се получи?

Шокираното ахване от другата страна на линията я накара да се овладее. Бренди обичаше майка си, но тя се оказа играчка в ръцете на баща й, която той заряза най-безцеремонно с измъчената си единайсетгодишна дъщеря заради двайсет и три годишната си секретарка и ново бебе — син, който гарантирано щеше да му даде каквото иска — огледален образ на младежкото му „аз“ във футболен екип.

Само дето братчето на Бренди сега беше на тринайсет и показваше върховно пренебрежение към спорта. Вместо това Куентин се очертаваше като блестящ компютърен програмист.

На Бренди й беше мъчно за Куентин: знаеше какво е да се разправяш с паникьосана майка, която губи блясъка на младостта, баща, който изобщо не крие, че е разочарован от сина си, и техния бързо разпадащ се брак.

— Извинявай, мамо. Ама и аз съм една…

— Не си.

— Напротив. — Според Бренди това невинаги беше лошо. — Да погледнем истината в очите: с проблемите си татко доказа, че не знае какво иска — както от съпругата, така и от децата си.

— Баща ти е добър човек.

Бренди горчиво се усмихна и погали хлъзгавите люспи на безценния си стар дракон. Колкото и да издевателстваше над нея, Тифани никога не бе казвала лоша дума по адрес на мъжа си. Като по-малка Бренди сигурно щеше да се скандализира, ако майка й почнеше да го оплюва, но тези дни отдавна бяха минало.

Баща й не беше стока. Той искаше всички да му играят по свирката и никой не знаеше това по-добре от Бренди.

— Като свършим да говорим, обади му се. Ще се зарадва, че си се настанила благополучно.

— О, мамо, я стига. Той едва ще си спомни, че се пренасях.

— А утре е рожденият му ден.

— Ооо! Забравих. — Вероятно и той беше забравил, но Тифани се преструваше, че бившият й е обикновен мъж, който празнува специалните поводи, вероятно защото Бренди бе принудена да общува с него от дъжд на вятър.

Щом се сети, че баща й може да й се разкрещи или по-лошо, изобщо да не намери време да поговори с нея, Бренди усети, че я заболява коремът. Винаги максимално отлагаше разговорите с него.

Затова се беше сгодила за Алан. Той не беше огън и страст, а стабилен и предсказуем — или поне беше такъв, докато не й потрябва.

Майка й и тук имаше право. Алан вероятно си бе приготвил някаква опашата лъжа за извинение. Само че на Бренди й се бе счупил нокът, дезодорантът й бе престанал да действа преди няколко часа, беше дехидратирана, а не смееше да пие от бутилираната вода заради замръзналото казанче, и точно сега не й се слушаха поучения.

— Алан скоро ще се появи — помирително рече майка й. — Може би довечера ще те изведе на вечеря.

— Не искам да ме води никъде. Предпочитам да ми помогне с багажите. — Ох. Определено се държеше като кучка.

— О, не, излез и се забавлявай! Докато си млада, трябва да се наживееш. — Тонът на Тифани се ожесточи.

Чувство за вина жегна Бренди. Причината Тифани да не подвива крак бе, че се опитваше — неуспешно, ала се опитваше — да изкарва прехраната на Бренди.

— Мамо, не може да се каже, че си стара. Дори нямаш петдесет. Ти излез да се забавляваш.

— Мъжете на моята възраст търсят жени на твоята възраст, а мъжете, които искат жени на моята възраст, са престарели и вече не могат да се забавляват. По какъвто и да било начин. — Тифани май се шегуваше. — Обаче ми мина през ума…

— Какво?

Тифани се поколеба.

— Какво? — Не беше в стила на майка й да проявява срамежливост. Даже напротив.

— Де да бях там, за да ти помогна! Затъжих се за теб!

Бренди беше готова да се закълне, че Тифани възнамеряваше да каже друго нещо. Само че бе адски уморена, адски мръсна, адски й беше кофти и не й се занимаваше.

— От седем години не живея вкъщи. Не вярвам чак толкова да си се затъжила.

— Да, знам, но е друго, когато си толкова далеч. „Вандербилт“ беше в другия край на града и смятах, че ако ти потрябвам, мога да се отзова моментално. Сега…

— Добре съм, Тифани. Голям човек съм, сама се грижа за себе си. — И то далеч по-добре, отколкото ти за себе си.

— Знам. Идеално се справяш. Гордея се с теб. — Тонът й обаче беше язвителен. — Просто ми е жал, че Алан не е при теб. Това момче е такава опора.

Но точно сега никакъв го няма.

— Утре вечер той ще ме води на парти у чичо Чарлс. — А ако и утре от него нямаше ни вест, ни кост, нямаше да слуша оправданията му. Направо щеше да го удуши.

— Парти ли? — оживи се Тифани. — В къщата на Чарлс? Ау, бижу. Знам, че той неотдавна направи основен ремонт на вестибюла. Разбра ли, че когато свалили боята от витото стълбище, се показал чист махагон? Представяш ли си? Де да можех да го видя! Чарлс симпатичен ли ти е?

Майка й така скачаше от тема на тема, че Бренди леко се замая.

— Да. Особено откакто използва правните си познания, за да изкопчи детска издръжка от татко.

— Онази жена беше взела ума на баща ти.

— Значи се надяваме, че не е морално разложен, а просто фустите го въртят на пръста си?

— Не се изразявай така, Бренди. Доста си злобничка, а това не е никак красиво у една млада жена.

— Разбира се, госпожо. — Интересно: започнеше ли Тифани да се държи майчински, Бренди сякаш се успокояваше.

— Разкажи ми за партито.

— Става въпрос за благотворителен бал за набиране на средства за музея. Ще се проведе търг с мълчаливо наддаване, а по време на веселата част — между другото чичо Чарлс е уредил да пее Елтън Джон — съм настанена на масата на „Макграт и Линдоберт“.

И как иначе? Нищо че беше новак, дипломира се с пълно отличие от „Вандербилт“, а това не бе малък подвиг. Дори без влиянието на чичо Чарлс щеше да получи интервю за мястото и това бе козът й. Беше получила работата честно и почтено. Биваше я.

— С какво ще си облечена? — поинтересува се Тифани.

Ооо!

— Тясната черна рокля, дето си я взех за купоните в юридическия факултет.

Тифани не каза: „О, ама ти си я купи от Ан Тейлър“, нито „Тя ти е отпреди две години“.

— Черно ли, скъпа? Типично по нюйоркски. Покажи на тези чикагски адвокати какви хубавици са южнячките!

— Приличам на плашило в розово! — Бренди се намести по-удобно на дивана.

— Носи червено. Мъжете обожават червено.

— Пет пари не давам какво обожават мъжете — озъби се Бренди и бавно си пое въздух. Тифани така и не измени на мисленето си. След четиринайсет години, изкарани в лишения, тя все още смяташе, че мъжът е най-добрият приятел на жената — мъжът и подаръците, с които той би могъл да я обсипе.

— Само че тази рокля не подчертава красотата на фигурата ти.

— Слава богу. Знаеш ли колко ми е трудно да се обличам делово с бюст като моя?

— Всеки ден жените изсипват по един кош пари, за да се сдобият с такъв бюст. Мерилин Монро е натрупала богатство с бюст като твоя. С фигура като твоята! — Тифани гърлено се засмя, за да покаже, че й е ясно как стават нещата между жените и мъжете.

Неволно Бренди също се разсмя. Такава беше истината. Ако не беше станала адвокатка, би могла да се препитава като шоугърла в Лас Вегас. Имаше фигура тип „пясъчен часовник“ — пищен бюст и дупе в комбинация с тънка талия. По време на събеседванията за работа здраво пристягаше гърдите си, защото иначе жените щяха да я намразят тутакси, а мъжете изобщо нямаше да я погледнат в лицето.

— Точно сега не съм за нова рокля. Преместването ми струваше цяло състояние.

— Мислех, че Чарлс е поел разноските.

— Пое ги кантората — поправи я Бренди. — Но аз купих мебели — мебели със сбъркан размер, да му се не види — освен това предплатих наема за апартамента. А от този месец започвам да изплащам на татко студентския си заем.

— Баща ти би искал да се издокараш с нова рокля.

Господи! Тифани се държеше като куче, захапало кокал. Не пускаше.

— Баща ти обича хубавите млади госпожици да носят хубави неща.

— Само ако хубавата млада госпожица е секретарката му и той я чука. — Преди Тифани да е възразила, Бренди добави: — Да не говорим, че щом Алан ще е с мен, няма да си търся кавалер.

— Така е, но трябва да си сигурна, че ще има очи само за теб и няма да те остави за секунда от страх, че някой може да те открадне.

Бренди пак се засмя, но този път криво.

— Алан е стабилен. Професионалист. Знае, че може да разчита на мен. Просто не е ревнивец.

— При правилно стимулиране всеки мъж става ревнивец.

— Не искам такъв мъж. Според мен бракът е съюз на равни… затишие сред вихъра на днешния забързан живот. — На нейния забързан живот, който се градеше на здрав разум, умереност във всичко и методично напредване към поставените цели — да не бъде като майка си, да опровергае баща си, да изплати дълговете си и да бъде модерна жена.

Не искаше да си цапа ръцете с идеи тип „Отчаяни съпруги“.

— Боже господи — озадачи се майка й. — Да не искаш да кажеш, че вие с Алан сте сдържани и в леглото?

— Не ставай смешна. — Въпреки че откакто Алан започна да следва медицина, беше започнал да се държи в леглото кратко и делово, а напоследък беше толкова уморен, че и за това не му стигаха силите. — Имаме си нашите бурни мигове. Обаче минаваме без писъци, битки и големи драми.

— Значи сега си му ядосана, но няма да му се развикаш?

— Кога си ме чувала да викам?

— Нямам представа на кого си се метнала — безпомощно отвърна Тифани. — Даже като малка беше невероятно спокойна.

Защото големите драми ги разиграваха родителите й.

— Като се видя с Алан, ще му обясня, че трябва да е по-отзивчив към нуждите ми. — Бренди си наложи шеговит тон. — Не мога хем да съм достатъчно разумна, за да преценя, че е прекалено натоварен и сигурно е забравил, че се местя тази седмица, хем да горя от такава страст по него, че да не мога без присъствието му.

— Е… щом казваш. Но през първите години на брака ни, щом се озовяхме в леглото с баща ти, избухвахме в пламъци…

Бренди отдръпна слушалката от ухото си.

— О… мамо, не ми разправяй това!

— На този ранен етап връзката ви не бива да е толкова куртоазна. — Тифани се разведри. — Затова ти трябва нова рокля!

Бренди въздъхна мрачно.

— Ще отделя време да помисля. — Около три секунди.

— И непременно да си изрусиш косата. Че с това твое мише кафяво…

— Русо-кафяво. — Бренди разтърка между пръстите си цъфналите краища. Ако ги видеше, Тифани щеше да припадне.

— Да бе, русо-кафяво. Да се изрусиш!

Мобилният й избипка. Слава богу.

— Тифани, трябва да превключа. Ало?

— Бренди, ти ли си? Алан е.

— Да, Алан, познавам гласа ти. Чакай да затворя на мама — рече тя и ласкаво добави: — Алан, обещай ми, че няма да затвориш.

— Няма — унило промърмори той.

Страхотно. Само това й липсваше — един от онези разговори. Но не можеше да рискува той да затвори и по-късно да се оправдае с някакъв спешен случай. Беше го правил преди, а сега действително се налагаше да разговарят.

Превключи обратно на майка си.

— За вълка говорим, а той в кошарата. Сега трябва да обсъдя нещо с Алан, мамо, а после ще ти се обадя. — Когато не бе толкова уморена и можеше да контролира раздразнението си по-добре.

Прекъсна Тифани по средата на излиянията й за довиждане и се обърна към Алан:

— Къде се губиш? Притесних се. — Това звучеше по-добре от: „Ядосана съм ти“.

— В Лас Вегас съм. — Иначе равният му масачузетски акцент трептеше от някаква силна емоция.

— Лас Вегас! — Ама че глупачка беше! Нищо не подозираше. — Да не би някой да се е разболял? Какво се е случило?

— Разболял? Толкова ли не схващаш? — Алан направо крещеше. Дотук с неговата сдържаност.

— Аз…

— Гаджето ми е бременно. Току-що се ожених. И вината е изцяло твоя.