Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (24)

Двадесет и четири

Бренди знаеше, че Роберто е обещал да открадне Пламъка на Романови. Само не знаеше кога.

Роберто знаеше.

Тази нощ беше голямата нощ.

След нищо и никакви си часове Роберто щеше да проникне в Чикагския художествен институт, в неговата светая светих, и щеше да задигне искрящия гигантски камък от витрината му. После, придружаван от главорезите на клана Фосера, щеше да отиде в „Препарираното куче“, да го предаде на Мосимо, а тогава… ах, тогава петното върху семейната чест на рода Контини най-сетне щеше да е изтрито и Роберто щеше да получи отговори на въпросите, които го измъчваха вече цяла година.

Но преди да открадне камъка, трябваше да установи самоличността на нападателите, които искаха смъртта на Бренди. Трябваше да е сигурен, че когато я остави сама, тя ще е в безопасност.

В този час хотелското фоайе гъмжеше от гости. Главният портиер му отдаде чест. Регистраторът на рецепцията го поздрави по име. Някаква гостенка му поиска автограф.

Бренди наблюдаваше парада от подлизурковци.

— Всички те обожават.

— Как иначе. Аз съм лице от вестниците и списанията. Не ти ли е забавно, че известността ми осигурява същото уважение като богатството и почтеността? — Ухили се широко, когато тя се намръщи. Неговата Бренди беше очарователно предсказуема. — А сега ме извини, трябва да поговоря с един човек.

Той отиде при главното пиколо, наведе се и попита шепнешком:

— Виждате ли двамата младежи, които се мотаят край кашпите?

— Да, господин Бартолини.

— Мястото им не е тук. Изхвърлете ги.

— Да, господине. — Главното пиколо докосна чело в знак на почест и сигнализира охраната.

Роберто се върна при Бренди, доволен, че навлеците ще мръзнат на студа. Това бе най-малкото, което можеше да стори за тях.

Бренди го чакаше при асансьора и ако не я беше наблюдавал, нямаше да забележи мимолетното й колебание, когато пристъпи вътре.

— Можем да вървим пеша — предложи той. — След такова преживяване е нормално да се боиш.

— Щом ти можеш да вземеш асансьора, значи и аз мога. — Но докато се качваха, тя се облегна на стената, притисна глава до ламперията и се приготви, сякаш очакваше да полетят надолу.

— На всичкото отгоре — добави, все едно той беше коментирал — апартаментът е едва на четвъртия етаж.

Асансьорът спря.

Бренди подскочи.

Вратите се отвориха.

Роберто я прегърна.

— Да идем да проверим какво има в шлифера ти.

Докосването му сякаш я съживи и тя бързо закрачи по коридора — далеч от него.

Нямаше му вяра и макар Роберто да смяташе, че тя проявява здрав разум, не му беше никак приятно да вижда лошите предчувствия в очите й. Всяко негово действие беше на авантюрист и опортюнист, но той държеше Бренди да види истинския мъж зад перченето и вестникарската слава. Държеше тя да зависи от него, да се уповава на него, да му вярва — а за тази цел разполагаше само с два инструмента — своето докосване и своите слова.

Ако тя се усъмнеше в тях, с нищо не би могъл да промени мнението й.

Щом влязоха в апартамента, Бренди се запъти право към дрешника. Извади шлифера си, бръкна в джоба и измъкна бялата кадифена кутийка.

Той си я спомни. Същата беше изпаднала от джоба й в съдебната палата. Тогава я беше вдигнал и я беше напъхал обратно. Слава богу, че си беше останала там.

Бренди отвори капачето, повдигна подложката за сапфирите — и върху крака й се изтърколи видеочип в черно и златно.

— Господи. — Тя вдигна чипа и безпомощно погледна Роберто. — Наистина е тук.

Той го взе и се отправи към бюрото. Прокара пръсти по закопчалката на лаптопа, натискайки правилната комбинация от цифри, и капакът бавно се повдигна.

— Имаш най-готините джаджи — завидя му Бренди.

— Я да видим какво си имаме. — Той постави чипа.

Екранът незабавно се оживи и изобрази типичен ден в една квартална заложна къща.

Първо видяха гишето и касата. Чуха как вратата се отваря и някой набира алармения код.

— Вероятно има още една камера, насочена към вратата — допусна Роберто.

— Вероятно.

— След като са му били отправени заплахите, може би си е набавил охранителна система със звук.

— Вероятно — повтори Бренди.

Господин Нгуен се появи на екрана, отиде при касата и я зареди.

Щом го зърна, Бренди измъчено си пое въздух.

Роберто я разбираше.

— Шок е да видиш човек, за когото знаеш, че е мъртъв.

— Та аз почти не го познавах. — В гласа й се усещаше смущение.

— Смъртта винаги е изненада. По кое време приблизително си била в магазина му?

— Рано. Сигурно към десет и половина.

— Добре. — Роберто ускори кадрите, в които господин Нгуен сядаше зад касата и отваряше списание, и забави, когато вратата издрънча. Собственикът на заложната къща вдигна поглед и изтръпна. Очевидно го беше страх от гостите му, но смело се провикна:

— Джоузеф и Тайлър Фосера. Какво търсите тук? Казах ви да се махате.

Двамата младежи наперено се запътиха към тезгяха и по-големият каза:

— Хей, ти си просто един дърт чичка. Що да те слушаме?

— Така е, братче, той е смотан чичка. — Другият младеж се засмя — и се разкашля.

— Това е той, хлапакът, когото спипах да ме следи — обади се Роберто.

— Те са — едновременно с него каза Бренди.

— Ще приемеш ли предложението ни? — попита по-големият младеж от видеото.

— Проверих как стоят нещата — отговори господин Нгуен. — Вие нямате власт в квартала. Вашият чичо е шеф на фамилията и ако научи, че се опитвате да развивате рекет на негова територия…

Младежът тутакси заби юмрук в лицето му.

Главата на господин Нгуен се люшна встрани. Той падна и се удари в стената. На пода изпадаха няколко картини.

— Джоузеф! — По-малкият звучеше шокиран.

— Трай си, Тайлър. — Джоузеф изчака господин Нгуен криво-ляво да се изправи.

— Виж к’во, чичка, можем да те защитаваме от себе си. — Джоузеф се опули нагло — агресивна фъшкия, която някой трябваше да озапти.

Господин Нгуен долепи ръка към челюстта си и внимателно я опипа.

— Видях синината — прошепна Бренди. Не можеше да откъсне поглед от екрана.

Роберто избута стола към нея и тя рухна върху него, краката вече не я държаха.

— Ще те убием, ако не ни платиш — заплаши Джоузеф.

Господин Нгуен разклати глава, сякаш за да я проясни, след което заговори на Тайлър:

— Ами ти? Защо се мотаеш с този хулиган? Ти си умен. Програмираш компютри. Не трябва тебе престъпност!

— Той е с мен. — Джоузеф сграбчи Тайлър за гушата. — Нали, пич?

— Да, с него съм. — Макар че Тайлър не изглеждаше кой знае колко щастлив.

— Ти трябва да ни платиш. Започваме собствен бизнес. Ще забогатеем и всички ще си плащат!

— Питай чичо си какво мисли за тая работа, младежо.

Джоузеф изтика Тайлър зад гърба си и се съсредоточи върху господин Нгуен.

— Чичо ми одъртя. Вече не го бива. Всички така разправят. На сцената е нужен нов човек. И този човек съм аз.

— И аз — изграчи Тайлър.

— Нищо чудно, че искат видеото — каза Бренди. — С такова доказателство присъдата не им мърда.

— Ако Мосимо не ги докопа пръв — кимна Роберто.

— Ще убие ли тези момчета?

— Които са дръзнали да оспорят неговата власт? Сто на сто.

На записа Джоузеф казваше:

— Да, чичка, Тайлър ми е заместник, тъй че плащай. — Той извади пистолет и го насочи към господин Нгуен.

— Защото хич не се шегувам. Ще ти светим маслото. — Ръката му не трепваше, а той се усмихваше, сякаш предвкусваше удоволствието да задигне парите или да убие.

Господин Нгуен бавно отстъпи назад и вдигна ръце във въздуха.

Тайлър се гърчеше като дете, което спешно трябва да отиде до тоалетната.

— Не, човече, не го убивай, ще загазим яко!

— Слабото звено — прошепна Роберто.

— Леле, Тайлър, какъв си скапаняк — отвратено просъска Джоузеф.

— Не съм. — Без да си поема дъх, Тайлър добави: — Някой идва. Майната му, момиче е!

Трите глави се обърнаха към вратата.

— Абе ти не заключи ли? Тъпанар зализан, къде ти е акълът? — Джоузеф прибра пистолета в джоба на палтото си. Придърпа шапката надолу и вдигна шала си.

— От теб зависи — обърна се той към азиатеца. — Една думичка и ще ликвидираме и теб, и нея. Спомни си го, преди да гъкнеш.

Господин Нгуен кимна.

Момчетата отидоха в дъното на магазина.

Вратата се отвори и Бренди чу собствения си глас:

— Навън е студено. Вътре е топло. — Разговаряше с Ким. След секунда влезе в обхвата на камерата.

С Роберто изгледаха как тя залага пръстена и купува сапфирените обици. Видяха как господин Нгуен изважда вътрешността на бялата кадифена кутийка и се обръща към камерата. Взря се в обектива и изражението му каза всичко. Изправяше се пред гибел, но не отвеждаше никого със себе си, а същевременно се надяваше, че младежите ще бъдат наказани.

Протегна се към камерата. Записът на чипа свърши.

Нито Бренди помръдваше, нито Роберто.

Тя се изправи и избухна:

— Копелета мръсни!

Нейното ожесточение го накара да потрепери. Беше ги нарекла копелета; ако знаеше истината за него, дали така свободно щеше да използва тази дума?

— Не са копелета — поправи я той. — Те са от клана Фосера. Засукали са вероломство с майчиното мляко. Сега дай да копирам записа на компютъра си и да изпратя това нещо на полицията. — Той издърпа стола, за да седне в него, и се залови за работа. Изпрати видеото по имейла на своята свръзка във ФБР. Ейдън знаеше какво да предприеме.

Бренди отиде до прозореца и се взря навън.

— Виждам ги оттук. Приличат на две невинни момчета, които зъзнат на студа. Само че са убили господин Нгуен. — Тя се втренчи в тях и заклати глава, сякаш умът й не побираше как е възможно такова насилие. — Дано да получат измръзвания.

— Ще получат нещо повече. — Роберто приключи операцията и насочи вниманието си към нея. — Но докато не ги вкарат на топло, те представляват опасност. Знаеш ли да стреляш с пистолет?

По лицето й се изписа раздразнение.

— Не, но знам как се изпълнява подскок на греда.

— Това също не е за подценяване. — Той отиде до сейфа, в дрешника, набра кода и го отвори. Извади пистолета си, който му беше подръка за всякакви случаи, и провери дали е зареден. — Това е предпазителят. Ако поискаш да застреляш някого, го сваляш. След това насочваш този край — той й показа края на цевта — към най-едрата част от човека, когото искаш да убиеш, и дърпаш спусъка. Това не е изкуство. Не е наука. Това е сигурност. Твоята собствена. Не рискувай. Докато ФБР не задържи тези типове, носи пистолета при всяко излизане.

Бренди не тръгна да спори. Пое оръжието в ръка, за да свикне с тежестта му, постави и свали предпазителя, след което кимна.

— Окей. Възможно е да не уцеля някое от тези момчета, но няма да е поради липса на предприети опити. Къде да го държа?

— Където ще ти е подръка. — Той отвори най-горното чекмедже на бюрото.

Тя прибра пистолета там и му се усмихна неуверено.

— А по-нататък какво?

Роберто не можа да й каже — дори той не знаеше какво ще се случи по-нататък. Въпреки огромния труд, който бяха вложили с дядо му в плановете да откраднат Пламъка на Романови, все още оставаше елемент на несигурност. При всеки обир нещо можеше да се обърка; а в този случай, където враговете дебнеха на всяка крачка, опасността беше смъртоносна.

Освен това щом Бренди откриеше какво е направил, щеше да му се разсърди. Нищо чудно да минат няколко дена, докато си възвърне благоволението й, а не му се чакаше. Желаеше да я има както днес, както през уикенда — в леглото си за бавно, томително любене, така и за бурно, грубо чукане. Желаеше я… винаги.

— Бренди, трябва да поговорим.

Изражението му я накара да затаи дъх. Страните й се наляха с руменина, клепачите й натежаха. После тя разшири очи и рече:

— Да, така е. Знаеш ли какво установих днес в падащия асансьор?

— Какво?

— Че те обичам.

Той така здраво стисна облегалката на стола, че металът едва не изпука.

— А не бива — продължи тя. — Ти не си подходящият мъж за мен. Не отговаряш на нито едно от изискванията ми. Ти си вятърничав. Търсиш си авантюри. Неморален си. Не зачиташ закона. Но аз съм безсилна. Обожавам те.

— Както и аз теб. Бренди… — Бе го зашеметила с яростния си кураж. Роберто се измъчваше, че тя мисли най-лошото за него; не беше ли изключителна проява на смелост от нейна страна да му се обясни в любов, когато вярваше, че той е пропаднал тип?

Обзе ги похот, мъждукаща под повърхността, знойна като жега в разгара на италианското лято. Той мигом се озова до нея, улови главата й в шепи и я зацелува. Зацелува я с груба нужда, която едва обуздаваше.

Тя откликна. Вихреното им сливане в асансьора беше нищо в сравнение с това. Устата й отново и отново намираше неговата.

Той плъзна ръце под сакото й, наслаждавайки се на тънката талия, на гърдите, на усещането, че под сутиена зърната й са щръкнали.

Тя се отърси от сакото си и свали неговото от раменете му.

Какво имаше у тази жена? Беше притежавал и други красиви жени, ала тя бе свежа, нова, опияняваше го с отклика си на ласките му — отклик, който загатваше що за отчаяние я е тласнало към този миг, към тази нощ и към това признание.

Оплетени в прегръдка, те се запрепъваха към спалнята.

Между целувките Роберто каза:

— Бренди, обещавам… ще бъда всичко, което искаш. Честен… ще бъда честен.

За един миг тя зарови лице в гърдите му, сякаш опиянена от неговото вричане. После надигна глава.

— Недей дава обещания, които не можеш да изпълниш. Никога не си ме лъгал. Знам кой си. Не бих понесла, ако вярвах, че си рицар в блестяща броня и откриех, че… не си.

Само че той я беше излъгал. Беше я излъгал за почти всичко и освен ако сега не я обвържеше със себе си, тя щеше да побеснее, че я е направил на глупачка.

— Аз не съм рицар в блестяща броня. Аз съм това, което искаш — аз съм драконът.

Тя се засмя пресекливо, доволна, че той е запомнил.

Роберто я повдигна и я отнесе в леглото. Положи я на пухената завивка. Допря чело у нейното и се зарече:

— Обещавам да бъда мъжа, за когото ти първо ме помисли. Обещавам.

Тя се помъчи да извърне глава. Не искаше да се остави на магията му.

— Бренди. Послушай ме. Обещавам, че сърцето ми…

— Сърцето ти? — Тя впи очи в неговите.

— Сърцето ми е в твоя плен. Но ти едва ли си изненадана?

— Откъде да ми хрумне, че ти… че ти…

Нейната неувереност го смая.

— Че те обичам ли? Да не мислиш, че отвеждам всяка срещната в спалнята си? Че правя всичко по силите си, за да я задържа до себе си? Че обиждам съдия, за да ме поставят под нейно попечителство…

Бренди го избута и седна на леглото.

— Значи нарочно се държа така нагло!

— Разбира се. Бих сторил всичко за теб. Само за теб. — Той се ухили на възмутената й физиономия. — Исках да съм с теб. Исках да видя дали съдбата най-сетне ми е отредила това, което горещо желаех — жена разумна, красива и сърдечна.

Тя се взря в него, сякаш той беше някакъв незнаен звяр.

— Ти не приличаш на никой мъж, когото съм срещала.

— Дано. — Роберто отново я повали на леглото. — Не искам да ти напомням на никой друг. Когато мислиш за любов, държа да съм единственият, когото можеш да си представиш. Но аз ти обещах сърцето си. Ти няма ли да ми обещаеш своето доверие?

Тя капитулира. Най-накрая капитулира.

— Вярвам ти, Роберто. Каквото и да се случва, имаш моето доверие.