Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (28)

Двадесет и осем

Изведнъж в ръцете на всички Фосера изникнаха пистолети, насочени към Бренди, към Роберто, към всички присъстващи.

Мосимо изтръгна диаманта от Роберто.

— Убийте я!

— Не стреляйте! — изкрещя Роберто. — За бога, не стреляйте! — Той се затича към нея, разбутвайки столовете.

Един стол удари Грег в колената.

Пистолетът на Грег гръмна. От тавана заваляха парчета теракота и изолации.

Друг стол помете Рики, който падна гърбом върху една маса.

В Робертовите ръце столовете се превръщаха в оръжия.

Той прекоси половината ресторант. Един от клиентите му се нахвърли. Двамата се строполиха на пода и се затъркаляха по балатума, събаряйки столовете като домино.

— Изтрепете ги до крак! — кресна Мосимо.

Той не остави на Бренди избор и тя насочи оръжието си към него.

Отзад някой я сграбчи за косата и я повали. Тя се приземи на коляно и от болката очите й се насълзиха.

— Пипнах я — кресна някой.

Шапката падна върху очите й и тя я избута.

Джоузеф. Това беше Джоузеф. Убиецът на господин Нгуен, малкият мръсник, който се беше опитал да убие нея и Роберто.

Как се беше озовал тук? Къде беше Тайлър? Какво беше сторил на майка й?

Тя изпъна крак и го изрита в пръстите, забивайки дълбоко токчето си в обувката му.

Той я пусна, скимтейки от болка.

— Бренди, долу! — прогърмя гласът на Роберто. — Залегни!

За да я изрита Джоузеф до смърт ли? В никакъв случай.

— Кучка! Ще те размажа! — Джоузеф отново й се нахвърли.

Балерината Бренди изпълни прелестен подскок, с който би се гордял и Джордж Баланчин. И то на високи токчета. Уцели Джоузеф право в гърдите.

Той рухна на пода, размахвайки ръце.

Бренди загуби равновесие и се удари в барплота. Изправи се, но когато се опита да стъпи, си изкълчи глезена.

Погледна надолу. Обувките на майка й. При ритника беше счупила токчето на любимите „Джими Чу“ на майка си. Бясна, тя налетя на Джоузеф.

В „Препарираното куче“ настъпи истински хаос. Още един стол се разби в стената. Раздаваха се юмруци наляво и надясно. Нещо изпука. Мъже и жени крещяха: „Пусни го, пусни го!“.

Жлъчният поглед на Джоузеф беше вперен в Роберто. Той вдигна ножа си, прицели се като професионалист и…

Затова тя го простреля.

От отката лакътят й болезнено се удари в барплота. Отговорът не закъсня.

Ножът изсвистя толкова близо до нея, че отряза кичур от изрусената й коса.

Джоузеф изпищя. Изпищя като момиченце. Загърчи се на пода, стиснал бедрото си. През дънките му протече кръв.

Бясна, с вдигнато оръжие, Бренди се обърна с лице към вратата.

Цялата сцена се беше променила. Клошарката бе насочила пистолет — не като този на Бренди, а дълъг и голям — към Мосимо Фосера. Келнерката държеше ловджийска пушка. Двамата клиенти се целеха към младите Фосера, които предпазливо оставяха пистолетите си на пода. Хора — агенти — нахлуваха в ресторанта от задния и от предния вход и всички бяха въоръжени.

Роберто се подпираше на масата, тръскаше ръката си, сякаш го болеше, и злобно гледаше проснатия на пода Данте, който затискаше счупения си нос.

Бренди беше умница, но не се изискваше кой знае какъв интелект, за да се досети човек, че Роберто изобщо не го е грозяла опасност. И в манастир животът му нямаше да е по-добре защитен.

Появи се агентът, който пазеше при хотела, този, когото Тифани беше заблудила. Погледна я с отвращение.

— Големи умници се оказахте с майка ви.

Думите му я убедиха, че Тифани е жива и здрава. Слава богу.

Роберто я погледна и въздъхна от облекчение.

После изражението му се промени. Начумери се, в очите му се разгоряха огньове.

Да, сто на сто й беше бесен. Нали се намеси и провали героичната му операция.

Много, много лошо. Може би той е трябвало да й се довери — нали все повтаряше, че тя трябва да му има доверие?

— Копеле — каза Бренди.

При цялата шумотевица в ресторанта беше изключено да я е чул; навярно разчете думата по устните й. Тръгна към нея.

— Ти ме прецака! — крещеше Мосимо и притискаше диаманта към гърдите си. — Ти, копеле на италианска курва! Ти ме прецака!

Роберто се спря. Обърна се към Мосимо. С толкова елегантно движение, че Бренди не видя как точно стана, той подсече краката му. Цялата закусвалня се разтресе, когато мафиотският бос се просна по гръб.

Роберто се наведе над пръхтящия Мосимо:

— Любезните агенти на ФБР сега ще те окошарят и макар че едва ли ще ти е приятно да лежиш двеста години в затвора, познавам един Фосера, който с радост ще ти даде прав път.

— Фико. Тази подлога Фико!

— Не — коригира го Роберто. — Имах предвид жена ти.

ФБР агентите се засмяха.

Бренди — не.

— Какво си го стиснал този камък? Това е циркон — поясни Роберто. — Истинският диамант напусна страната преди три дена.

Мосимо разопакова камъка. Поднесе го към светлината. Фасетките засияха триумфално, надсмивайки му се.

Надсмивайки се над Бренди.

С всичка сила Мосимо замери Роберто с фалшивия диамант.

Роберто го улови и с жест, който демонстрираше победата му, го подхвърли във въздуха. Цирконът се приземи в шепата му и той ухилено го стисна.

Празник. Сигурно. Ако беше извъртяла толкова засукан номер: фалшивата кражба на фалшив руски диамант, истинската кражба на автентичен рубин и рухването на цяла фамилия, която е враг на дядо й, тя също щеше да празнува.

През цялото време Роберто беше сътрудничил на федералните. Сътрудничил, за да подмами в капана Мосимо Фосера и хората му — кражбата и предаването на Пламъка на Романови — и така да ги натика на топло.

А тя се беше оплела в цялата интрига като коте в кълчища.

Всичко това — притесненията за работата й, нежеланата публичност, перченето на Роберто, страхът й, че върховният секс с клиент е в разрез с адвокатската етика, опасенията й, че ще умре, и тази дива гонитба в чикагската нощ, пистолета и решимостта й да спаси Роберто от собственото му безумие, счупената обувка на майка й — е било за нищо. За тоя, дето духа.

Рискува живота си, за да опази проклетия диамант, който дори не беше истински.

Тази вечер, когато се събуди и си помисли, че Роберто е нарушил обещанието си да не краде Пламъка на Романови, се почувства като идиотка.

Сега осъзнаваше, че неговото обещание, което бе накарало сърцето й да затрепка в радостни трели — никога повече да не краде, да уважава закона заради нея — е опашата лъжа, също като кубичния циркон.

По дяволите, как би могъл да открадне диаманта от Художествения институт, при положение че Пламъка от три дена не беше в страната?

Внимателно, за да не се изкуши да застреля Роберто право в гърдите, където би трябвало да се намира несъществуващото му сърце, Бренди остави оръжието на една маса. Насочи се към вратата.

Джоузеф кресна от пода:

— За теб, Мосимо!

Бренди се завъртя и видя, че се цели в главата й.

Роберто замери Джоузеф с циркона.

И го улучи точно между очите. Младежът се строполи в безсъзнание, а на челото му се появи огромен кървав прорез.

Някакъв федерален агент вдигна пистолета.

Бренди се втренчи в проснатия Джоузеф.

Беше невероятно доволна, че го е простреляла.

Разбира се, той бе просто заместител на мъжа, на когото се изкушаваше да тегли куршума.

Роберто, който отново тръгна към нея. Изглеждаше бдителен. Изглеждаше бесен. Изглеждаше като мъж, който е крил истината от нея практически от мига на срещата им.

Тя вдигна ръка. С ясен глас, който се разнесе в целия ресторант, каза:

— Сега се прибирам у нас. Повече няма да се видим с теб. Бих искала да ти пожелая щастие и дълголетие, но вместо това се надявам да те удари пламнал метеорит, когато излезеш вън. Би било подходящо възмездие за всичко, което ми причини.

Роберто крачеше към нея.

Тя изкуцука през вратата.

Един почти топъл повей на вятъра шибна Роберто в лицето. Миришеше на дъжд. Студът най-сетне бе свършил.

Ейдън стисна Роберто за ръката.

Роберто му се нахвърли, разярен, че го спират:

— Пусни я да си отиде. Ядосана е и има защо. — Ейдън беше набит мъжага с къса пясъчноруса коса и лешникови очи. Той беше сътрудникът на Роберто в цялата операция.

Познаваха се от години и когато до ушите на Роберто достигна слухът, че Мосимо Фосера планира да открадне Пламъка на Романови, той го подшушна на Ейдън. Ейдън разполагаше с властта да сключи сделка, каквато Роберто искаше, а Роберто разполагаше с уменията, от които Ейдън се нуждаеше. Двамата бяха добър екип — досега.

— Тя не може да се развява в Чикаго в два и половина сутринта, като си търси такси — нетърпеливо обясни Роберто.

— Един от хората ми ще я откара обратно до хотела. Не, почакай. — Ейдън постави ръка до слушалката в ухото си. — Иска да отиде при Чарлс Макграт. Там ще бъде в безопасност. В пълна безопасност.

— В момента най-голямата опасност за нея съм аз. — Роберто знаеше, че Ейдън има право. Цялата истина беше лъснала пред очите й и точно сега тя го презираше. Никакво обяснение не би променило това. Налагаше се да разчита, че здравият разум ще й подскаже кога да смекчи чувствата си към него.

Бренди беше жена, каквато много рядко се среща. Когато осмислеше нещата, щеше да проумее, че не е имал друг избор. Вероятно щеше да разбере защо не е искал тя да се отделя от него на онези партита, където се представяше за прословут крадец на скъпоценности.

Хм. Може би ще е най-добре да й подари цветя, когато отиде при нея да се обясняват.

Мосимо Фосера беше изправен на крака, ръцете му бяха закопчани отзад с белезници, а клошарката притискаше пистолет в гърба му.

— Това е капан! Нищо не съм откраднал!

— Прие крадени вещи — отвърна клошарката. — Рубинът на Патерсън и Пламъка на Романови.

— Това не беше Пламъка на Романови — пропищя Мосимо.

— Мен щеше да ме заблуди — усмихна се жената.

— Искам адвокат! — изрева той. — Искам адвоката си!

— Млъкни! — сопна му се Роберто.

Затова Мосимо смени арията:

— Ти си мъртъв за нас! Ти ни предаде. Изменник!

— Да, граф Бартолини изключително много се притесни — присмя му се клошарката.

— Граф ли? — дрезгаво се изсмя Мосимо. — Никакъв граф не е той. Всички мислят, че е страшно умен, страшно богат, страшно елегантен, но той е едно копеле. Всички го знаят! Копелето на развратната дъщеря на Серджо!

— Изведете го — нареди Ейдън.

Клошарката и един от „клиентите“ изтикаха Мосимо през задния вход.

— Мразя този тип — заяви Ейдън.

— Да, но получих каквото исках от него.

— Отмъщение за това, че е осакатил дядо ти?

— И за това. — Роберто докосна джоба си.

Нови агенти влязоха с камери и ролетки, за да изготвят протокол за оглед на местопроизшествието. Ейдън зорко наблюдаваше процедурата.

— Ще ти кажа, Роберто, че когато човекът ми в хотела се излъгал да последва майката на госпожица Майкълс до полицейския участък и когато хората ми тук разбраха, че жената, която наблюдава Мосимо, е Бренди, не знаеха какво да правят. Проглушиха ми тъпанчетата, все едно можех да направя нещо, докато те следвам.

— Толкова ли не можаха да я изведат оттук? — Тогава Бренди нямаше да бере такъв срам.

— Да, ако разполагахме с още пет минути, с каквито не разполагахме. Бяхме предвидили всичко, освен нея.

— Значи сме двама. — Тя го беше погледнала със странно изражение. Сърдито, да, той очакваше такава реакция. Но и измъчено, сякаш е била наранявана коварно прекалено много пъти и кърви вътрешно. — Трябва да отида при нея.

— Не сега. Един човек те чака да се запознаете. — Ейдън кимна към един висок, длъгнест младеж, който беше дошъл с агентите.

— Кой е?

— Човекът с информацията, заради която направи всичко това.

Новината разтърси Роберто.

— Значи знае кой съм аз?

— Знае всичко. — Ейдън разтърси глава. — Горкият кучи син.

— Тук е, за да ми разкаже всичко сега, така ли? — Роберто се огледа. Флуоресцентните лампи светеха върху преобърнатите маси и разбитите столове. Агентите се движеха, говореха си и правеха снимки. По пода се виждаха кървави петна. Когато беше започнал търсенето, и през ум не му минаваше, че то ще приключи в Чикаго, в „Препарираното куче“ в два и половина през нощта. Но Ейдън очевидно не виждаше нищо странно в мястото.

— Сключихме сделка, помниш ли? Ти изпълни своята уговорка и аз реших, че ще искаш да узнаеш всичко час по-скоро.

— Така е. — Само че не беше готов. Не знаеше дали някога ще е готов да научи истината за мъжа, от чието семе се бе родил.

Един чикагски патрулен полицай застана на прага.

— Какво става тук, по дяволите?

— Хей, ресторантът е затворен! — кресна Ейдън. — Тук се разпорежда ФБР!

— Как ли пък не! — ревна онзи.

Ейдън излезе навън да се разправя с войнствения служител на реда.

И остави Роберто да осъществи представянето сам. Младият мъж беше около двайсет и тригодишен, висок с широки рамене. Косата му беше тъмна като тази на Роберто, имаше буден поглед. Взираше се изпитателно в Роберто, а Роберто се взираше изпитателно в него.

— Аз съм Роберто Бартолини. — Той протегна ръка.

Младежът я раздруса. Взря се в лицето му, сякаш търсеше нещо. Представи му се, изричайки думите с лекия акцент на аристократ от Източното крайбрежие:

— Казвам се Карик Манли. Аз съм твоят полубрат.