Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (20)

Двадесет

Голямото помещение бе професионално декорирано, за храната беше наета кетърингова фирма. Музикалният състав би могъл да свири в кой да е от най-добрите нощни клубове в града. Но въпреки това кланът Фосера бе организирал партито си в зала, вмирисана на пури и мъжки чорапи.

Роберто преброи членовете на клана край бара — двайсет и двама — като обърна специално внимание на изходите, в това число прозорците. Отбеляза си групичката жени, застанали близо до дансинга, които се смееха пискливо и пиеха всичко — от текила до ледени коктейли, украсени с шарени чадърчета.

— Мили боже! — изуми се Бренди. — Не знаех за конкурса. — Тя подаде палтото си на гардеробиерката.

— Какъв конкурс? — Роберто се усмихна на момичето със специална топлина, надявайки се, че ако с Бренди им се наложи да излязат бързешком, то ще се сети кои са техните дрехи.

— В който печели жената с най-курвенско облекло. Майчице мила! Дали поне една от тези кокони има двайсет години?

Мосимо се запъти към тях с усмивка на лицето и протегната ръка.

Бренди сниши глас:

— Предполагам, че загубилата конкурса трябва да спи с него.

— По улиците се шепне, че жена му с въздишка на облекчение го е тласнала в обятията на любовница — тихо отговори Роберто.

— Сто на сто. — Когато Мосимо стигна до тях, Бренди поздрави: — Здравейте, господин Фосера, колко е хубаво да се срещнем отново.

— Хей! Че това била адвокатката. Уиски, а?

— Какво? — обърка се Бренди.

— Казваш се „Уиски“, нали?

— Казвам се „Южняшка утеха“^[1] — спокойно го поправи тя.

Правеше се на умна пред Мосимо Фосера — човек докачлив и без чувство за хумор — и на Роберто му идеше да я напляска хубаво.

Вместо това се засмя снизходително.

— Тя пие „Южняшка утеха“. — Той я потупа по задника. — Тичай да си поприказваш с другите мацки, скъпа, а щом свърша тук, обещавам да те закарам у нас и да ти дам каквото заслужаваш.

— С тебе ми е далеч по-комфортно, скъпи. — Бренди ококори очи в знак на фалшиво обожание.

— Както желаеш. — Роберто целуна пръстите й. — Тя ме обожава и иска винаги да е до мен — обясни той на италиански.

— Виждам. — Мосимо също отговори на италиански и я погледна критично. — Обаче женските трябва да се сдушват с женски, а?

— Е! — Бренди рязко се отдръпна с престорено възмущение. — Щом сте такива грубияни и ще си приказвате на италиански, аз ще си взема едно питие.

— Спомни си специалните свойства на шампанското — подхвърли Роберто.

С поглед, който обещаваше, че ще му го върне тъпкано, Бренди се отправи към групичката оскъдно облечени момичета.

— Тази жена е огън — каза Мосимо. — Ако решиш, че ти трябва някой да я укроти…

— Обичам диви котки.

— И дядо ти беше същият, ама не е хубаво жената да върти мъжа на малкия си пръст.

— О, ти не знаеш какви работи върши Бренди с пръстите си — ухили се Роберто. — Благодаря ти за тазвечерната покана, Мосимо. Особено съм ти благодарен за категоричното предложение да се домъкна тук.

— Хей, приятно ми е да виждам приятелите си, когато ми е приятно да ги виждам. — Мосимо го прегърна през раменете и го поведе към мъжете на бара. — Тъй… помисли ли си за моето предложение?

— Да открадна Пламъка на Романови ли?

— Шшшт! — Мосимо хвърли поглед към сервитьорите. — Не бъди нехаен.

— Аха, а в микрофона ли да говоря? — Роберто докосна цветето на ревера му.

— Да. Говори в микрофона. — Мосимо се засмя слабо.

Членовете на клана Фосера стояха с чаши в ръце, наблюдаваха Мосимо, наблюдаваха Роберто — тихи, заплашителни… притаени.

— Рики, братче, радвам се да те видя отново. — Роберто се здрависа с него. — Дани. Грег. — Погледът му обходи групата. — А къде е Фико?

— Замотал се е някъде — отвърна Рики.

— Излязъл е да си пушне — отвърна Грег.

— Дано да го видя. — Колко интересно, че беше решил да отсъства точно сега. — Само че не познавам тези младежи тук. — Роберто посочи по-младите мъже, между двайсет и двайсет и петгодишни, наредени до стената.

Те се мусеха; един даже му обърна гръб.

— Те са момчета. Не са важни. — Мосимо ги изпъди с рязък жест. — Идете да потанцувате с гаджетата.

Роберто видя как те бавно се разпръснаха, недоволни, че са били отпратени с лека ръка. Нищо чудно, че Мосимо губеше контрол върху фамилията и бизнеса. В младежите кипеше тестостерон.

Бренди се беше разговорила с коконите и очите й се ококориха от изненада, когато младежите се домъкнаха и без да кажат думичка, ги изведоха на дансинга. По-възрастните жени все пак останаха с Бренди — те бяха любовниците на Мосимо, Грег, Рики и Фико. Той се боеше, че ако Бренди се застои при тях, ще се опита да ги подтикне към бунт — а тогава нещата съвсем щяха да се объркат.

Трябваше да се махнат оттук час по-скоро, затова премина към въпроса по същество:

— Мосимо, ти сам го каза. Огромно предизвикателство е да откраднеш Пламъка на Романови от музея.

Мъжете се скупчиха в кръг около него, защитавайки го от подслушвани.

Говори в микрофона.

— Да не си се уплашил? — присмя му се Грег.

— Разбира се. Само глупакът се изправя безстрашно пред смъртта. — Но сега Роберто не изразяваше страх. Изразяваше единствено вежлив интерес към предложението.

— Може би не можеш да се справиш — каза Мосимо.

Роберто отхвърли тази идея с перване на пръстите.

— Твоите момчета могат ли да ме вкарат там?

— Могат.

— Значи мога да открадна диаманта. Вече имам план. Само не ми е ясно защо трябва да го изпълня за теб.

Преди да е изрекъл и думичка, се озова притиснат до стената — ръката на Мосимо затискаше гръкляна му, пистолетът на Мосимо се целеше в главата му.

Да. Мосимо не можеше да открадне един диамант и да отърве кожата, но още го биваше като бияч.

— Хич не си помисляй да ме лъжеш. — Той притисна хладния метал в бузата му. — Ще те убия. Ще убия дядо ти. Ще убия хубавата ти адвокатка и, мамка му, ще отида в Италия и ще убия оная курва, майка ти.

Роберто се сви, готов за отпор.

Но с влизането си тук безмълвно беше приел сделката и безмълвно се беше съгласил, че Мосимо е шефът. Не можеше да се отметне сега. Нищо че този задник обиждаше майка му. Нищо че беше заплашил Бренди и Ноно. В тази операция разчетеното до секунда време беше всичко.

Мосимо го подържа така още малко — пречейки му да диша, оставяйки го да почувства заплахата — преди да се отдръпне и да прибере пистолета в кобура.

Роберто шумно си пое въздух, помъчи се да прочисти замаяната си глава. Видя, че Бренди решително се е запътила към тях, и поклати глава: Не.

Тя спря.

Не. Недей се опитва да ми помогнеш. Само ще влошиш положението.

Тя сведе глава, но докато се връщаше при тълпата от ококорени жени, недвусмислено показа, че се покорява изключително неохотно.

Когато можеше да говори, Роберто дрезгаво промълви:

— Погрешно ме разбра, Мосимо. Ти си прочут с много неща, но сред тях не е твоята щедрост. Какво ще ми предложиш, за да оправдаеш вложеното време? И не ми говори за престиж — това не мога да го занеса в банката.

Физиономията на Мосимо лека-полека се разведри. Алчност… той разбираше от алчност.

— Ти си прочут крадец на бижута. Да работя с теб е чест. Естествено, че знам това. Какво би искал, за да ми сътрудничиш?

— Днес вечерях в дома на Хауърд и Джони Патерсън. Джони носеше на шията си верижка с рубин. Той е поне 4.3 карата и е с цвета на прясна кръв.

— Чувал съм. — Мосимо засрамено сведе глава. — Но не мога да се докопам до него. Охраната им е прекалено добра.

— По принцип. — Роберто разглеждаше ноктите си.

— Какво искаш да кажеш? — Мосимо застана нащрек.

— Ето че тази вечер алармата беше изключена на определени места в къщата. Някак си.

— Някак си, а? — Мосимо взе да се усмихва. — Ей, ти! Рики! Донеси вино на нашия приятел Роберто.

— Вода. — Роберто разтърка изранения си гръклян.

— Вода. — Мосимо набута един стол под задника на Роберто и двамата седнаха, за да поприказват на четири очи.

Когато Роберто отново се изправи, примката беше заложена. Сделката беше сключена.

— Сделката е добра — увери го Мосимо. — Ти занасяш диаманта в „Препарираното куче“, а аз ти давам рубина на Патерсънови.

— Става. — Роберто го почука с пръст по шкембето. — Не забравяй кой ти направи тази услуга, Мосимо. Осигури на мен и nonno уважението и спокойствието, които заслужаваме.

— То се знае. — Мосимо го прегърна и го целуна по бузите. — Това е сделка един път, изгодна и за двама ни, пък и нека има с какво да си уплътниш времето до началото на процеса, нали?

Роберто кимна и си отбеляза с каква лекота Мосимо го дари с предателска целувка. Надмина даже Юда.

Пътьом Роберто размаха пръст към Бренди.

За своя изненада тя незабавно му се подчини и бързо отиде при него. Улови го за ръката и двамата стигнаха до гардероба.

— Поздравления, откри начин гарантирано да откликвам на всичките ти команди. Бях готова на всичко, за да се махна от онези кокони.

Роберто се засмя хитро, взе палтата им и даде на гардеробиерката солиден бакшиш.

— Ужас, а?

— Ужас е слаба дума. — Бренди го остави да увие шала около врата й. — Знаеш ли, че било възможно цели двайсет минути да се обсъжда бразилската коламаска?

— Как ли пък не! За такова нещо не ми се мисли и една минута. — Той се напъха в палтото си и я хвана под ръка. Заедно излязоха навън. Не бяха направили и две крачки, когато ги лъхна миризмата на тютюн. Роберто се закова на място. Бренди продължи да върви.

— Да, като обект на интерес коламаската се нарежда между акрилните нокти и пилингът с киселина… — Тя се обърна назад. — Какво има?

Фико излезе от сенките, стиснал цигара между пръстите си.

— Роберто, радвам се да те видя. И теб също. — Той кимна на Бренди. — Студено е за клечка като теб.

— Бренди. — Роберто посочи с палец лимузината.

— Колкото и да е тъжно, започвам да свиквам. — Бренди измарширува нататък.

Мъжете я изпроводиха с поглед. Щом Нюби й отвори вратата и й помогна да влезе, Фико се обади.

— И тъй, човече, чули предложението на Мосимо?

— Има си хас. — Какво ли си беше наумил Фико?

— Ясно ти е, че не си длъжен да се съгласяваш.

Интересно.

— Напротив. Много обичам дядо си.

Фико се приближи.

— Аз мога да предпазя дядо ти.

— Прекалено голямо обещание предвид репутацията на Мосимо.

— От мен Мосимо винаги ще има много здраве.

Това хем не беше отговор, хем беше отговорът, от който Роберто се нуждаеше.

— За хонорар Мосимо ми обеща рубин.

— Мъртъвците не могат да събират дълговете си.

— Значи смята да ме убие, след като му занеса диаманта? — Роберто вече го знаеше, но думите на Фико потвърдиха подозренията му. Фико искаше да заеме мястото на Мосимо. Щеше да направи каквото трябва, за да осуети кражбата.

— Казвам ти, че е по-добре да се скатаеш.

Кофти работа. По-кофти, отколкото Роберто беше предполагал, защото се налагаше да я свърши.

— Ех, Фико, като знам, че Мосимо планира да ме убие, само се нахъсвам.

Фико захвърли цигарата си.

— Тогава прави каквото искаш. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Не, няма да кажа, че си ме предупредил. Всъщност тази вечер изобщо не сме се виждали. Срамота е, че сме се разминали. — Роберто си свали ръкавицата и му подаде ръка.

Фико се взря в протегнатата длан и стисна Роберто за лакътя. Роберто стори същото и двамата мъже силно се здрависаха — веднъж.

Напук на всичко Фико му беше симпатичен. Той жадуваше власт, но не защото обичаше да причинява болка. Фико обичаше печалбата.

Роберто рискува и се приведе към него:

— Довери ми се. Фико, довери ми се.

Фико внимателно се взря в изражението на другия мъж.

— И каква ще ми е далаверата?

— Точно каквато искаш, Фико. Довери ми се.

— Само глупак би хванал вяра на друг, освен себе си.

— Тогава бъди глупак.

Още известно време Фико се взираше внимателно в Роберто.

— Ще си помисля.

— Мисли.

Разделиха се. Роберто тръгна към колата с надеждата, че инстинктът не го е подвел.