Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (10)

Десет

— Навярно сте видели господин Бартолини. — Проницателните кафяви очи на госпожа Пеликан наблюдаваха ужасеното изражение на Бренди. — Беше на партито у господин Макграт.

— Тя си тръгна рано. Вече ни беше картотекирала във фотографската си памет. — Гласът на Санджин преливаше от злоба.

Вратата се отвори. Секретарката на госпожа Пеликан влезе и задъхано съобщи:

— Тук е.

Преди Бренди да се съвземе или да затвори зиналата си уста, Роберто влезе.

Изглеждаше апетитен даже в костюм.

Нищо чудно, че не я попита за фамилията й. Беше му казала къде работи. За кого работи. Копринената черна коса, която тя с такова удоволствие рошеше, беше прилично подстригана.

Знаел е, че тя ще е част от екипа по защитата му. Знаел е, че пак ще се видят. Ваклите му очи обходиха помещението, поспряха се на Даяна…

Бренди трябваше да си направи отвод.

О, боже. О, не. Трябваше да си направи отвод… и да се мотивира.

Той погледна госпожа Пеликан. Глен.

На Бренди й идеше да падне от стола си и да се скрие под масата.

Божичко. Щяха да я уволнят от първата й работа. Баща й щеше да има да мърмори колко е безполезна и как никога няма да му върне парите за колежа. И… може би щеше да се окаже прав, защото тя бе извършила най-големия грях: беше се забъркала в любовни отношения с клиент.

Смътно Бренди си даваше сметка, че се извършва официално представяне.

— Господин Бартолини, струва ми се, че познавате всички тук — казваше госпожа Пеликан. — Глен, Санджин, Даяна, Тип…

Те се изправяха при произнасянето на имената си.

Роберто се здрависваше с всеки поотделно.

— Струва ми се, че не се познавате с Бренди Майкълс? — попита госпожа Пеликан.

— Госпожице Майкълс. — Усмивката му бе вежлива, изпълнена с възхищение и общо взето можеше да мине за усмивка на човек, който за пръв път се запознава с привлекателна жена. — Приятно ми е.

Тя се обиди. Преструваше се, че не я познава след цял уикенд заедно?

Не, чакай. Беше доволна, защото това й даваше време да помисли как да постъпи. Очевидно трябваше да се оттегли от случая. Във „Вандербилт“ беше държала изпит по етика.

Някой я сръчка в гърба. Глен. Той я изгледа яростно, намеквайки й, че трябва да се изправи.

Бренди несигурно стъпи на краката си.

— Господин Бартолини, с нетърпение очаквам да работим с вас.

Това пък откъде се взе? Нямаше да работят заедно. Тя щеше да си направи отвод. Нищо, че щеше да е адски неловко, че означаваше край на нейната кариера и че до края на живота си ще трябва да сервира „Хепи Мийл“ в Макдоналдс.

Интересното бе, че той й предлага избор, като пази в тайна отношенията им. Дали не се срамуваше от нея?

Не, не беше това. Той не знаеше, че е адвокатка в кантората, преди тя да му каже. Спомни си колко внимателно я беше погледнал — сякаш не бе сигурен какво да мисли.

Някой отново я сръчка.

Глен. Сега всички бяха седнали.

Роберто седеше начело на масата заедно с госпожа Пеликан и слушаше, докато тя разясняваше защитната им стратегия.

Бренди също седна и се опита да реши какво ще прави. Независимо че Роберто й даваше възможност да потули истината, тя трябваше да я признае. Ако връзката им се разчуеше, това щеше да застраши защитата. Но не беше нужно да се обяснява пред всички тук. Не и пред Санджин, който я гледаше лошо. След събранието щеше да отиде в кабинета на госпожа Пеликан…

Гласът на Санджин я върна обратно към обсъждането:

— Предлагам да изпратим Бренди. И бездруго трябва да опознае тукашните съдии, а липсата й на опит не играе роля, защото какво би могло да се обърка на подобно заседание?

Тя се огледа. Заради душевния си смут бе пропуснала нещо много важно.

— С удоволствие ще свърша каквото трябва. — Безобиден отговор.

— Добре — рече госпожа Пеликан. — Тип, вие с Даяна ще видите какво друго може да се изрови от източниците на ФБР. Санджин, поверявам разследването всецяло на теб.

Санджин посърна. Така й се падаше на тази подла невестулка.

— Глен, ти си с мен. Бренди, ти отиваш с господин Бартолини на заседание при съдия Найт. Нищо не би трябвало да те затрудни. Щом види хубавото ти личице, и е твой. — Госпожа Пеликан се изправи и кимна бодро.

Всичките й колеги станаха и кимнаха бодро.

Бренди стори същото, но… как така щеше да ходи с Роберто на заседание? Как се бе получило така?

Ето на. Откъснаха я от плана й за етически изискуемото убийство на кариерата й, докато той още бе в зародиш.

Сякаш всички я чакаха да излезе първа, затова тя се запъти към вратата, а Роберто моментално се залепи за петите й. Колегите й се пръснаха по кабинетите си.

Бренди тръгна след госпожа Пеликан.

— Къде отиваш? — Роберто я улови за ръката.

— Да й кажа…

— И по-късно има време. Нищо няма да ти стане, ако ме придружаваш на заседанието при съдия Найт. Чу шефката си. Човекът си пада по хубавиците, а доста се е настроил против мен, така че ще ми бъдеш закрилник.

Бренди се взря в ръката му. Последния път, когато тази ръка я държеше, тя го целуваше за сбогом и тази целувка бе приключила на пода пред камината в хотелската спалня. Бренди го погледна в очите. Последния път, когато двамата бяха толкова близо, тя бе заровила нос в гърдите му и бе вдъхнала чистия му, свеж аромат, като ли че беше афродизиак.

Сега отново вдъхваше уханието му и не знаеше дали да се втурне в обятията му, или да избяга по-далеч от тях.

Но той сякаш бе сляп и глух за колебанието й. Пусна я и трезво попита:

— Къде ти е шлиферът?

— В кабинката ми.

— Вземи си го. Навън е студено.

— О, така ли мислиш? — Това беше казано саркастично. Само че тя не настоя да ходи при госпожа Пеликан. Така бе редно, макар да се страхуваше, че Роберто имаше право. Нали? Нищо чак толкова нямаше да стане, ако отиде с него да омае съдията.

Остави го да й помогне с шлифера. В асансьора си надяна ръкавиците. Не го поглеждаше. Не погледна и хората, които се качиха с тях. Даже не срази с поглед жената, която го бройкаше.

Струваше й се, че ще бъде голям късмет, ако асансьорът се разбие и сложи край на нейното малодушие и нерешителност… и на тази нахалница, която му налиташе.

Лимузината на Роберто ги чакаше, паркирала неправилно на завоя. Нюби излезе. Той й свали шапка и отвори вратата.

Свидетел. Нюби беше свидетел, че с Роберто са имали нещо. Портиерът в хотела на Роберто беше друг свидетел. Както и всеки, който я беше видял да влиза в хотела. О, и Джери, бодигардът, беше видял в чия лимузина се качва тя. Бренди закри лицето си с ръка, представяйки си техните показания по делото, което щеше да я лиши от правото да упражнява професията си.

— Няма нищо. — Роберто я хвана и я насочи към колата. — Прекалено усложняваш нещата.

— Аз съм на друго мнение.

Той я натика в лимузината и се качи след нея.

— Случаят е пределно ясен. Просто съм адски страхлива…

Той я стисна за раменете и я извъртя към себе си.

— Не си страхлива. От всичко, което научих за теб през уикенда, това е истина номер едно. Моля те, направи ми услугата никога да не се подценяваш така.

Бренди бе забравила. По време на уикенда с фантастичен животински секс беше установила, че харесва Роберто.

— Благодаря ти. — Тя живна малко. — Но ти си крадец на диаманти, така че дали те бива да преценяваш човешкия характер?

— Първо — не съм никакъв крадец, докато няма влязла в сила осъдителна присъда.

Което, като негова адвокатка, тя знаеше.

— Второ, един крадец на диаманти задължително трябва да е добър познавач на човешкия характер. — Той се приведе към нея. Тя се отдръпна от топлината му, миризмата му, натиска на тялото му. Той я закопча с предпазния волан. — Това е дори по-важно, отколкото да съумееш да се задържиш на пръсти за един перваз пет етажа над уличното платно.

Колата потегли. Бренди го загледа с ужас и възхищение.

— Държал си се на ръце за някакъв перваз пет етажа над улицата? Можеше да се убиеш! — Смрази я представата как този красив мъж лети към тротоара…

Един неканен спомен изникна в главата й… Роберто си разкопчава ризата и разкрива плоския корем и мускулестите си гърди… Нищо чудно, че има такова тяло. За да висиш на пръсти се искат упражнения, иска се практика…

— Не. Чакай. — Точно сега не биваше да си спомня какво последва, след като той си свали ризата. — Ти току-що си призна, че си крадец на бижута. Никога не произнасяй това пред другиго. Никога.

— Къде направих гаф, сладка Бренди, та да ме помислиш за глупав? — Акцентът му беше силен и многозначен по начин, който не беше чувала… освен когато се любеха. Тогава всяко слово, нашепнато в ухото й, изобилстваше от италиански тонове, а когато тялото му се движеше върху нейното, тя забравяше Чикаго, студа, сбърканите мебели, лекомислената си майка и гадния си баща, и кучия син, който беше чукал друга жена по време на годежа им. Този уикенд можеше да мине за най-готиния в живота й… а този понеделник — за най-лошия й ден изобщо.

— Не те мисля за глупав. — Само това оставаше. — А за неморален. Защо не ми каза кой си?

— Ти с какво мислеше, че си изкарвам хляба?

— Не знам. Ти си италиански граф!

Той направи гримаса.

— Да си граф вече не е това, което беше.

— Да, едва ли върви със заплата. — Какво си въобразяваше тя?

— Ти знаеше как се казвам. Изглежда, не знаеше в какво съм обвинен, но не виждах защо това трябва да ни засяга.

Чудесно. Той с нищо не беше по-различен от Алан. Прехвърляше й вината.

Роберто продължи:

— Чак когато говореше с майка си по телефона и отвори дума за работата си при Чарлс Макграт, си дадох сметка, че сме правонарушители.

— О! — Той не я изкарваше виновна. Изкарваше и двамата невинни. Колко освежаващо. — А тогава е било прекалено късно.

— Именно.

— Почакай. Това беше в събота сутрин. — Спомняше си много добре разговора с Тифани, защото непосредствено след това той дойде при нея и й предложи да останат заедно, а тя се разля върху него като горещ карамел върху сладолед.

Роберто й се усмихна, черните му очи блеснаха весело, устните му се извиха многозначително. Очевидно чакаше тя да стигне до същото заключение като него.

— Добре де, гафът вече е бил станал — неохотно си призна Бренди. — Толкова ли не можа да ми кажеш?

— И да се обадиш на Чарлс Макграт със съобщение, че напускаш? Не си познала. Освен това — той зашепна в ухото й — ми се спеше с теб.

Звучеше досущ, когато се любеха. О, не. Тя сплете пръсти и заби поглед в скута си. Трябваше да се съсредоточи.

— Виж. Не набрах смелост незабавно да кажа на госпожа Пеликан истината… — Гласът й трепна, ала тя се овладя. — Но няма да застраша изхода от делото. Когато се върнем, ще постъпим както е редно, аз ще се отведа и… ще си понеса последствията.

Добре беше за душевния й покой, че не видя изражението му.

— А сега ми обясни: защо ще се явяваме пред съдията?

— Ти не беше ли в час?

Тя изгледа сърдито Роберто.

— Добре де! — Той вдигна ръце, сякаш се опитваше да отбие кроше. — Съдия Найт държи да се срещнем. Той ще гледа делото. Инструкциите ми са да се държа сериозно, да му напомня за реномето си на крупен бизнесмен с връзки в Чикаго — тонът му стана груб — и с подмазвачество да си издействам оправдателна присъда.

— Колко му е. Ти си много обаятелен. Аз също съм обаятелна. — Тя отправи на Роберто усмивка тип „южняшка красавица“. — Ще се справим за половин час.