Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (18)

Осемнадесет

Докато Бренди го водеше по коридора към апартамента си, Роберто уверено крачеше подире й, питайки се дали тя усеща жегата, която се излъчва от него.

— В жилището ми е пълна неразбория. — Тя дрънкаше с ключовете. — Нанесох се миналата седмица.

Бренди демонстрираше възхитителна бойкост, докато се преструваше, че експлозивният оргазъм от предишната вечер никога не го е имало.

Как смееше? Защо не го гледаше с обожание? Защо не настояваше да обвие дългите си нозе около хълбоците му и да го язди, докато двамата не рухнат изпепелени?

— Кой номер е апартаментът ти? — Триста и единайсет, триста и дванайсет…

— Триста и деветнайсет. Защо?

Защото държа сметка кои номера подминаваме. Влезем ли у вас, ще те награбя и ще те целувам, докато отново не се разпаднеш на късчета в шепата ми. После ще те съборя на пода и ще те любя страстно, докато най-накрая аз не изпитам удовлетворение.

Навярно бе прочела мислите му, понеже гласът й леко трепна:

— Докато ме нямаше този уикенд, някакви типове нахлули и…

— Ах. Да. Този уикенд.

— Какво? — Тя се озърна и подскочи, когато го видя да я следва като сянка по петите.

— Сега ще обсъдим уикенда. — Триста и петнайсет, триста и шестнайсет… Само три врати още…

— А, не. Не, не си познал. Забрави ли? Вчера се спогодихме, че ако искаме връзката ни на адвокат и клиент да просъществува, трябва, ммм… — Бренди се обърна и тръгна заднишком, все едно това би му попречило да й се нахвърли. — … да се държим професионално.

— Не помня да сме се спогаждали. — За сметка на това си спомняше как тя яздеше крака му и тихите й стенания, когато достигна върха.

Тези спомени го държаха буден до късно през нощта… и предизвикаха грамадна ерекция, която би могъл да изложи като атракцион в някой увеселителен парк. Беше уверен, че може да я изкуши и възбуди, докато тя не одере гърба му от желание. Беше трудно за преглъщане, че по отношение на нея той няма задръжки. Желаеше я така отчаяно, както възнамеряваше тя да го желае.

Беше разменила позициите им, без даже да се е опитвала.

Тя спря и го изгледа.

— Напротив.

— Какво „напротив“?

— Разбрахме се да се държим професионално.

Роберто беше в настроение да се заяжда:

— Опитваш се да ме предизвикваш ли?

— Опитвам се да се държа като разумно човешко същество.

— Защото определено съм склонен да отговоря на предизвикателството.

С удоволствие видя как Бренди загуби дар слово. Положи ръка на кръста й и я побутна към апартамента.

— До гуша ми дойде разни мъже да ме „насочват“! — Тя побърза да се освободи от хватката му.

Разни мъже! Роберто се задави от ревност и я настигна с една-единствена крачка.

— Кои са тези мъже?

— Ти и дядо ти.

— О! — Неимоверното му облекчение беше поредният удар върху крехкия му самоконтрол. Той взе ключа от пръстите й и го пъхна в бравата.

Някой рязко отвори вратата отвътре.

Бренди изпищя и подскочи назад, като се блъсна в него и му изкара въздуха.

На прага стоеше висока руса жена. Висока руса жена, която изглеждаше като малко — съвсем малко — по-възрастна версия на Бренди.

Той я позна. Тифани.

— Мамо! — Бренди потрепери, когато напрежението й се разсея.

— Скъпа, добре ли си? — Тифани разпери ръце.

Бренди се притисна в обятията й и обори глава на рамото й.

Сексуалният порив на Роберто моментално изчезна. Сега не беше времето за креватни подвизи.

— Защо не ми се обади? — Тифани се отдръпна, водейки Бренди в прегръдката си, и направи знак на Роберто да ги последва.

Роберто влезе и затвори вратата, очарован да види как Бренди проявява слабост.

— Усещах, че нещо не е наред — майчинска интуиция — затова не оставих Ким на мира, докато не ми разказа какво се е случило. — Тифани бавно размачка гърба на дъщеря си в кръг. — Алан е глупак, скъпа, заслужаваш нещо по-добро!

Бренди надигна глава. Очите й бяха леко насълзени. Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— Зная. Не плача заради него; просто се случи тежка седмица.

— Е, стига си се притеснявала. — Ниският глас на Тифани вибрираше с южняшки акцент и чист сексапил. — Тук съм, за да се погрижа за детето си.

— О. Супер. — Щом Тифани изрече магическите думи, Бренди се изпъна и се отдръпна от майка си.

Роберто знаеше, че поведението на Алан я е наранило. Бяха й казали, че нищо не струва. Той се гордееше, че е възстановил самооценката й, но нищо не можеше да замени майчината ласка. Очевидно Бренди обичаше майка си, тогава защо не приемаше предложената й утеха?

Постъпката на Бренди очевидно наскърби Тифани. Тя сведе поглед и допря пръсти до разтрепераните си устни. За миг неволно показа колко отритната се чувства.

После се съвзе. Вдигна поглед и усмихнато му протегна ръка.

— Аз съм майката на Бренди, Тифани Майкълс.

Роберто гальовно улови ръката й в дланите си, предлагайки утеха и благодарност. Наведе се и целуна пръстите й.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожо Майкълс.

— Тифани, ако обичате. — Докато се къпеше в мъжкото обожание, цветът отново се върна на бузите й.

— Трябва да ме наричате Роберто.

— Майко, това е Роберто Бартолини. Той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“. — Бренди ги погледна с отвращение и се шмугна в кухнята.

— За мен също е удоволствие, господин Бартолини. — Тифани стисна здраво ръката му в знак на благодарност.

Отблизо той зърна тънките линии около очите и устата й, кожата на ръцете й бе осеяна с бледи петна. Навярно имаше четирийсет и пет години, но бе красива, жизнена жена, веща в изкуството на кокетирането за разлика от много свои сънароднички. Освен това й стана симпатичен. Роберто би се обзаложил, че тя харесва целия мъжки пол… с изключение на Алан.

Загледа как Бренди се движи из кухнята. Тя грабна една книжна кърпичка, издуха носа си и застана нерешително. Изведнъж яростно отвори кофата за боклука, изхвърли кърпичката и затръшна капака. Много нерви за такова безобидно, меко късче хартия.

Роберто погледна Тифани. Тя също наблюдаваше Бренди; между изящно оформените й с пинцета вежди се бяха образували две бръчици. Тези бръчици май отдавна се бяха настанили там, сякаш тя се тревожеше повече от разумното за своята чувствителна и работлива щерка.

— Роберто, ти грижиш ли се за малкото ми момиченце? — мина на „ти“ Тифани.

— Не, майко, той ми е клиент от „Макграт и Линдоберт“ — извика Бренди.

— Грижа се отлично за малкото ви момиченце. — Той не обърна внимание на гневните светкавици в сапфиреносините очи на Бренди. — Тя също се грижи за мен.

Погледът на Тифани охладня. Тя издърпа ръката си и направи крачка назад.

— Това сигурно е вярно, защото сте прекарали нощта с нея. — Сега Тифани беше майка, която изисква полагаемо й се обяснение.

— Тифани! — С неприкрит ужас Бренди изникна на вратата. — Ама ти какво си въобразяваш?

— Шшшт. — Роберто постави пръст на устните й. — Това е майка ти. Тя има право да знае къде и с кого прекарваш нощите си. — А ние — предупреди я погледът му — имаме какво да крием. — Тифани, нощувахме у дядо ми.

— При дядо ти? Нима? Е, тогава всичко е наред. — Тифани се разведри. — Понякога жените вършат глупости след тежко скъсване — например хващат се веднага с друг мъж. Неприятно щеше да ми е, ако ти беше глупостта на Бренди.

Ако Тифани беше погледнала дъщеря си точно в този момент, щеше да види истината. Бледите страни на Бренди и уплашените й очи я издаваха, затова Роберто застана между двете жени.

— Според мен Бренди никога не може да бъде глупава. Дъщеря ти е много талантлива адвокатка — намеси се той, давайки на Бренди време да се окопити.

— Знам. Не е ли великолепна? — Тифани сияеше от гордост. — Знаеш ли, че каза първата си думичка на шест месеца? Коте. Не я каза правилно, разбира се, излезе нещо като „оте“, но беше ясно какво иска да изрази. Всъщност майка ми се притесняваше за нея — умните момиченца нямали шанс на този свят, но Бренди я опроверга. Опроверга всички!

Бренди прекъсна това вълнуващо надзъртане в миналото.

— Нека да поседнем. — Тя заобиколи Роберто и му посочи фотьойла. Роберто се настани там, но не допусна разговорът да замре.

— Значи на Бренди й се е налагало да опровергава много хора?

— О, да. — Тифани улови дъщеря си под мишница. — Още с прохождането си се научи да танцува, беше невероятна гимнастичка и балерина. Мъжът ми виждаше единствено това; така и не забеляза, че е пълна отличничка. Затова, когато завърши със златен медал и я приеха от раз право, тя най-сетне му запуши устата.

— Хайде, мамо, да седнем на новия ми диван. Според мен цветът много пасва на стените.

Тифани разсеяно се отпусна до дъщеря си.

— Вярно е, скъпа, но защо седалката е разпорена?

Вярно е, че Бренди беше преспала с него, но не желаеше той да я опознае истински. Не искаше да научи миналото й. Дали защото беше крадец на диаманти? Или защото тя носеше маски, които никога не сваляше, и пазеше тайни, които никой не биваше да научи?

— А, да, уредих проблема със седалката. — Бренди прехапа устни, сякаш пресмяташе нещо — Роберто нямаше представа какво. — Ти как стигна дотук, майко?

— Взех такси.

— От Нашвил ли? — Сарказмът на Бренди го сепна.

— От летището! Шофьорът се държа много любезно, показа ми забележителностите на Чикаго и ме таксува на половин цена. Не беше ли страшно мило?

Роберто изобщо не се съмняваше, че Тифани е в състояние така да омагьоса някой намусен таксиджия, че той да се бръкне в собствения си джоб, за да плати сметката й.

— Ами… работата ти в агенцията за недвижими имоти?

— Напуснах.

— Майко… — Бренди прозвуча уморено, сякаш много пъти преди бе чувала същото.

— Онзи отвратителен мъж се опита да спи с мен. — Сърцевидната й уста потрепери. — Държах се вежливо с клиентите му, а той реши, че го свалям.

— Добре, майко. Добре. — Бренди непохватно я потупа по ръката. — Знам, че се случват такива работи. Погледни се. Кой би ти устоял?

— Аз не го искам!

— Не съм казала, че го правиш нарочно.

— Баща ти казваше…

— О, баща ми е един голям, тлъст смотаняк.

Разговорът разкри на Роберто повече за семейната динамика, отколкото цялостно обяснение. Той се изправи:

— Жаден съм. Някой друг да иска нещо? — Когато Бренди понечи да се изправи, той я спря. — Нека аз. Вие двете имате да наваксвате с новините.

Щом той изчезна в кухничката, Бренди се стегна. Буквално можеше да предскаже какво точно и с какъв тон ще го каже майка й.

— Скъпа, колкото до Алан… — Майка й, която никога не страдаше от липса на думи, изглеждаше несигурна какви точно съболезнования да й предложи. Кой знае защо Бренди се почувства виновна.

— Извинявай, трябваше да ти се обадя още тогава, но…

— Не ти се е говорело затова. Разбирам.

Така ли? Когато баща й заряза майка й, Тифани провеждаше безкрайни разговори с приятелките си, с майка си и с всеки непознат, готов да я изслуша. На Бренди й беше адски неприятно, че всички са наясно какво ги е сполетяло, че всички им съчувстват, че приятелите им лека-полека се отдръпват, защото не им се слушат подобни истории и ги гложди мисълта, че някой ден това може да се случи и на тях.

Но нямаше оправдание, че пропусна да се обади по-рано на майка си. Щеше да й стане по-добре, ако Тифани се разкрещеше.

Роберто изпусна стъклена чаша на пода и тя се разби с остър, внезапен звук.

Бренди подскочи.

— Съжалявам — извика той. — Не се притеснявай. Ще намеря метлата.

— Това се казва мъж — промърмори Тифани, докато той тършуваше в килера. — Невероятен акцент. Италианец ли е?

Бренди трябваше да попари в зародиш напъпилото възхищение на майка си.

— Да, а освен това е крадец на диаманти.

— Колко романтично!

Разбира се, по сбърканата логика на Тифани.

— Не, мамо, не е романтично. Той е престъпник, съществува вероятност — голяма вероятност — да прекара следващите двайсет години зад решетките.

— Изобщо не прилича на престъпниците, които съм виждала. Богат е. Костюмът му е „Армани“.

Чуваше се леко потракване, докато той метеше стъкълцата и ги изсипваше в кофата.

— И още по-добре, умее да се оправя в кухнята.

Нещо в Тифани адски дразнеше Бренди. Сякаш тя вечно трябваше да намира потвърждение колко повърхностен е характерът на майка й. Затова не се стърпя и я жилна:

— Да не говорим, че е граф.

— Сладур! — Тифани проточи думата с южняшки акцент, гъст като течен карамел.

— Сладур е, защото има титла ли?

— Не, сладур е, защото е секси, богат и красив. Направо да го изхрускаш. Титлата е просто като разбит сняг върху шоколадов мус с вино. Какъв съпруг ще излезе от него!

— Съпруг! — Бренди се нахвърли на майка си. — Защо го каза?

Тифани ококори прелестните си сини очи.

— Такъв е стилът ми на мислене, скъпа.

— Също и на дядо му! — Какво ги прихващаше тия хора? Ноно и Тифани даже не се познаваха. Деляха ги години. Живееха на много километри един от друг. Но съзнанието им течеше в една посока! — Не желая съпруг. Намерих си един и знаеш как свърши историята.

— Роберто категорично не отговаря на изискванията в списъка ти — съгласи се Тифани.

Бренди потрепери като ударена. Алан отговаряше на всичките й изисквания… Тифани на саркастична ли се правеше? Не, изключено. За да си саркастичен, трябва финес, какъвто Тифани не притежаваше.

Освен това майка й не гледаше в нея, а в Роберто.

— В него няма нищичко разумно, нали?

Бренди допусна грешката да погледне към кухнята, докато Роберто се протягаше, за да свали някакви салфетки, и устата й пресъхна. Съпруг? Не желаеше да мисли за него по този начин. Сякаш той бе достъпен. Защото тя вече го бе изпробвала, знаеше, че той я иска, и ако започнеше да мисли за голямото „завинаги“ щеше да се изложи като последна глупачка — а напоследък се бе изложила предостатъчно.

— Съпружеските свиждания в затвора са голям купон.

— Скъпа, ясно ти е като бял ден, че той няма да иде в затвора — рече Тифани с вродена мъдрост. — Богаташите никога не попадат там.

Бренди би искала да й се опълчи със смислен отговор, но не знаеше подробности. През първата си работна седмица бе работила по делото около един час в офиса. Тази сутрин бе позвънила в кабинета на Глен, но телефона вдигна госпожа Пеликан. Тонът й беше бодър и назидателен:

— Според указанията на господин Макграт преструктурирахме екипа. Сега ще се отчитате пряко пред мен, госпожице Майкълс, а вашата работа е да проконтролирате господин Бартолини. Не го изпускайте от очи.

— Вярвате ли, че възнамерява да напусне страната?

— Не го изпускайте от очи — беше повторила госпожа Пеликан. Не беше длъжна да дава обяснения на Бренди и съответно не ги даде.

Бренди хвърли поглед на Роберто. Не го изпускайте от очи. Толкова по-зле, че шефските инструкции я правеха щастлива.

— Майко, в списъка ми определено не фигурира съпруг, който рискува да се окаже с криминално досие.

Тифани се взря в Роберто, който пълнеше чашите.

— Той ли беше твоята глупост?

Не можеше да се отрече инстинктът на майка й по отношение на хората.

— Поставиха го под моето попечителство. — Полуистина, която в момента й вършеше работа. — Ето защо снощи пренощувахме у дядо му, а сега спорим къде ще спим довечера. Аз искам да остана тук. — И тогава й просветна. Не можеха да останат тук. Имаше легло и диван с разпорена седалка, а тя смяташе да отстъпи на Роберто леглото, защото той нямаше да се побере до късия диван — е, и тя нямаше да се побере, но щеше да се примири с дискомфорта, за да наложи своето.

С пристигането на Тифани планът й вече бе загубил актуалност.

— И така. — С очарователна усмивка Роберто подаде на дамите две чаши. — Отиваме в хотела ми.

— Аз ще спя тук — рече Тифани, — но мога ли да се доверя на вас двамата?

— Майко, не можеш да останеш в апартамента! — Бренди още усещаше миризмата на препарата, с който домоуправителят бе почистил килима, а боята, с която бяха заличени графитите, беше в малко по-друг оттенък. Никога не беше обичала това жилище; то представляваше временна, удобна спирка, докато се ожени за Алан.

Сега направо тръпки я побиваха. За нищо на света нямаше да остави майка си в апартамент, където са вилнели хулигани. Нямаше да си прости, ако с Тифани се случеше нещо. И щеше да бъде толкова… изолирана.

Боже господи. Бренди неловко се размърда. Представяше си трагичната кончина на майка си, а мислеше единствено за себе си. Непременно щеше да отиде в ада.

Само отчаяно й се искаше да избегне луксозния, обременен със спомени хотелски апартамент.

— Разбира се, че Тифани ще дойде с нас в хотела — каза Роберто.

— Идеята е ужасна! — възкликна Бренди. Майка й да отседне в апартамента, където се бяха любили с Роберто? Върху всяка мебел, на пода, до стената, във всяка баня? Това просто беше… гнусно.

— Той е невероятно просторен, има две спални и две бани…

— Две спални? — Бренди не желаеше да му противоречи — на Тифани не й трябваше да знае, че е била при него — но в апартамента му на четирийсет и осмия етаж имаше само една огромна спалня.

— Две спални — потвърди Роберто. — Вече позвъних в хотела и им обясних, че трябва да се преместя в апартамент, по-подходящ за семейство. Сега Нюби ми събира багажа. На четвъртия етаж сме, Бренди, в знак на уважение към страха ти от височините.

— Не ме е страх от височините. — Как ли беше разбрал? — Просто ме карат да се чувствам малко… неудобно.

— Мен също. Благодаря ти, Роберто, че ни предлагаш гостоприемството си — обади се Тифани. — Бренди, да ти събера ли багажа?

Те двамата съзаклятничеха срещу нея.

— Сама ще се справя — сопна й се Бренди.

— Непременно да си вземеш — Роберто описа с ръка кръгове около тялото си — модните рокли. Имам много покани. Много важни клечки държат да се срещнат с италианския крадец на диаманти и за мен ще е чест да те държа под ръка.

— Единствената ми — Бренди изимитира жеста му — модна рокля е стара и черна, затова предполагам, че няма да приемем поканите ти.

— Не! — Тифани подскочи на фотьойла. — Един и същи размер сме, а аз си нося моите рокли.

Бренди невярващо се обърна към майка си:

— Рокли? Носиш си рокли?

— Чарлс ме покани на парти, след като така и така съм тук. — Тифани заби поглед в ръцете си. — Не мога да се появя с някоя нафталинена рокля.

— Много мило от страна на чичо Чарлс, но си можела да минеш и само с една рокля!

— Скъпа, като тръгвах от Нашвил, не ми беше много ясно коя точно рокля ще реша да облека!

Бренди се притесняваше, че започва да разбира майка си. Притесняваше се, че животът й е излязъл от релси и никога няма да се върне в обичайния си коловоз. А когато Тифани и Роберто станаха едновременно и се запътиха към спалнята й, бъбрейки за социалните си ангажименти, Бренди се притесни, че нейният любовник и нейната майка са един дол дренки.

В края на краищата обединяха ли сили, не беше ясно каква невероятна глупост ще извърши Бренди.

Независимо какво още имаше да се случи, тя нямаше да ходи по обеди или вечери с Роберто. Той познаваше твърде много тъмни субекти. Имаше твърде много тъмни връзки.

Бренди щеше да тропне с крак и да му каже, че ще кротуват в апартамента му, докато не настъпи денят на процеса.