Кристина Дод
Бедствие на високи токчета (23)

Двадесет и три

— Успяхме! — Гласът на офицер Рабек прогърмя по високоговорителя. — Овладяхме асансьора! Вие добре ли сте?

Добре ли? Бренди не знаеше някога да се е чувствала по-добре.

— Само че — мили боже! — Щом високоговорителят работеше, значи същото важеше и за охранителните камери.

Роберто също го осъзна. Долепи устни до нейните и пъргаво се отмести от нея. Дръпна полата й надолу и й помогна да седне.

— Добре сме — извика той.

Гласът му беше дрезгав. Офицер Рабек, за разлика от Бренди, може и да не разбираше какво означава това. Но Бренди познаваше този звук. Той означаваше, че Роберто е бил задоволен.

Асансьорът се разтресе.

Бренди ахна ужасено и се вкопчи в любовника си.

После кабинката бавно се издигна, пое нагоре царствено, като кралица.

— Изкачваме ви до двайсет и петия етаж — обяви офицер Рабек.

Роберто вдигна ципа на панталона си и си закопча колана.

— На площадката ви чака медицински екип — долетя поредното съобщение.

Като се подпираше на стената, Роберто се изправи на крака.

Бренди го беше изцедила — с което се гордееше. Освен това се радваше, че е жива. И… разни други неща.

Той й подаде ръка. С негова помощ Бренди се изправи и притисна разтрепераните си бедра. Роберто беше свършил в нея без презерватив. Тя нямаше гащички. Това беше катастрофа, а Бренди не съжаляваше и за един миг от нея.

Беше жива.

Беше влюбена.

Беше голяма глупачка.

— Не се колебайте да говорите с медицинския екип. Те са наясно, че сте преживели травма — говореше офицер Рабек. — Бих ви препоръчала да отидете…

Когато вратите се плъзнаха встрани, Роберто се наведе, вдигна някакво червено парцалче и го натъпка в джоба си.

Гащичките й. Беше ги прибрал тъкмо навреме.

Двамата се озоваха пред тълпа от хора — медицински екип, охранители, чичо Чарлс и секретарката му.

Роберто подхвана Бренди и й помогна да стъпи на солидния под. Тя едва се удържа да не коленичи и да не зацелува мокета.

Чичо Чарлс я сграбчи и я разтърси като баща, който се е уплашил за детето си.

— Добре ли си?

— Чудесно. Честна дума. Просто съм малко пораздрусана, това е. — Не желаеше той да я докосва. Не желаеше никой да я докосва точно сега. Все още трепереше като резултат от бурния оргазъм. — Искам да отида до тоалетната.

Той залепи целувка на челото й и я пусна.

— Разбира се. Мелиса, би ли я придружила?

— Да, господине. — Мелиса отиде при нея.

Но преди Бренди да е направила и крачка, Роберто я прегърна през раменете и рече с нисък шепот, предназначен единствено за нейните уши:

— Cara, трябва да си поговорим.

Тя кимна. Мелиса я подхвана от едната страна, една санитарка — от другата и трите се запътиха нататък по коридора.

Роберто стоеше и я гледаше.

По дяволите! Беше й се нахвърлил като прегладнял звяр; беше я обладал бързо, яростно, искайки удовлетворение, преди да намери гибелта си. Беше я довел до върха, вярно, обаче сега тя избягваше да го погледне в очите. Избягваше него.

— Заповядай. — Чарлс му подаде чиста бяла кърпичка. — Изтрий червилото от лицето си.

Роберто се втренчи първо в кърпичката, после в очите на възрастния мъж.

— Не се притеснявай. Ако аз се намирах в асансьор с хубаво момиче и смятах, че ще умрем, и аз щях да я целуна.

Само да знаеше… Роберто попи червилото от челото си, сякаш бършеше пот, сетне изтри устните си. Натъпка кърпичката в джоба си и закопча сакото, за да скрие други евентуални издайнически следи. По дяволите, както набързо се беше облякъл, нищо чудно ризата да стърчи през дюкяна му.

Една полицайка с кестенява прошарена коса и строги сиви очи застана пред него и му подаде ръка.

— Аз съм офицер Рабек.

— Офицер Рабек. — Роберто се усмихна обаятелно, но погледът му казваше, че няма да търпи никакви празни приказки. — Кажете ми какво се е случило.

* * *

Докато полицаите ги освободят, стана три и половина, температурата беше паднала под нулата и вятърът се усилваше. Бренди и Роберто с бързи крачки поеха към лимузината, паркирана на завоя, и се плъзнаха в уютно затопленото й купе.

Полицаите и медиците ги бяха разпитали с най-добри намерения и им предложиха всички видове лечение за преживяната травма. Предложиха им да ги хоспитализират, да ги заведат при психиатър, но Бренди просто искаше да излезе от тази сграда. Не й се приказваше за нейните страхове или чувства, защото сексът бе триумфирал над страха, а чувствата си бяха лично нейна работа. По дяволите, тя дори не знаеше какви са те!

Знаеше единствено, че суровото изражение на Роберто я тревожи: може би съжаляваше за онзи миг на лудост в асансьора?

Тя също би трябвало да съжалява. Повтаряше си го, но без полза. Разумът й не одобряваше случилото се, ала тялото й още пееше. Докато Нюби се вливаше в трафика, тя се обърна към Роберто:

— Каза, че трябвало да си поприказваме. — Репликата й дойде някак изневиделица, но Бренди държеше да узнае неговото мнение.

— Да. Говорих с офицер Рабек.

— С офицер Рабек? — О, не. Камерите сигурно са заработили, докато те още са били на калъп.

— Имала видео с двамата хакери, които разстроили компютъра, контролиращ асансьора.

— А, така ли. — А това я засягаше, защото…?

— Те ни последвали, седнали във фоайето и чрез безжичния интернет проникнали в компютрите на сградата. Очевидно са наблюдавали охранителните камери, докато не са ни видели да влизаме в асансьора, после се опитали да го разбият.

Ох. Ето защо я засягало. Едва не е била убита.

Но също така тя бе преживяла най-страхотния, най-дивия, най-всеотдайния секс в живота си. С най-добрия, най-безпътния, най-могъщия човек, когото бе срещала.

— Трябва да се фокусираме. — Не върху тази тема. А върху тях двамата.

— Знам. — Изсеченото лице на Роберто се беше навъсило, а устните, които бе целувала с такава жажда, се бяха изопнали в тънка, решителна линия.

Отново й се прииска да го целуне.

Той продължи:

— Трябва да изчистим това, защото става дума за същите двама типове, които ни дебнат от известно време. Офицер Рабек ми пусна видеото. Момчетата са увити с шалове, но познах онзи, който работеше на компютъра, по раздиращата кашлица.

Нещо в думите му прикова блуждаещото й внимание.

— Раздираща кашлица?

— Настинал е или е пипнал бронхит. Всъщност снощи го повалих, когато отивах да ти търся четка за зъби.

Сега Роберто разполагаше с цялото й внимание.

— Следеше ме. Залових го, но като последния идиот го пуснах да си отиде. Те не ни нападаха, затова реших, че са получили указания само да ни следят. — Бръчките около устата му станаха по-дълбоки. — Моята нехайност едва не ни уби.

— Двама мъже. Двама хакери. И единият кашля? — Паметта й се пробуди. Тя се облегна на хладната кожена седалка, като се мъчеше да улови картината, която изникваше в съзнанието й… миналия петък… — Питам се дали не са момчетата от заложната къща.

— Каква заложна къща?

— Когато отидох да оставя диамантения си пръстен, там се мотаеха две млади момчета. Не ги видях добре — бяха с накачулени с шапки и шалове — но единият кашляше. Собственикът спомена, че са хакери. Ужасих се, а той се поправи и уточни, че просто били компютърни маниаци. — Тогава Бренди разговаряше по телефона с Ким и не обърна особено внимание какво става в магазина, но поне това си го спомняше. — Той изглеждаше притеснен и аз го попитах всичко наред ли е.

— Така ли беше?

— Поне така ме увери.

— Мисли, Бренди. — Роберто стисна ръката й. — Защо биха те преследвали някакви момчета, които са те видели в заложна къща?

— Нямам представа. Заложих диаманта. Купих сапфирените обици. Получих чек за разликата. Те няма откъде да знаят дали чекът е у мен, или съм го осребрила, само че… апартаментът ми беше обърнат с главата надолу, когато се върнах там неделя вечерта…

Роберто я хвана за раменете и я завъртя към себе си.

— Някой е тършувал из апартамента ти? Защо не си ми казала?

— Стига, моля те! — Бренди се почувства заклещена в ъгъла. — Не ти казах, понеже се разбрахме, че повече няма да се виждаме — макар че ти си си правел други сметки.

— Добре де. — Роберто разтри ръцете й. — А по-късно защо не спомена?

— Кога? В съда, докато ти ораторстваше пред съдия Найт? В „Препарираното куче“, където главорезите на Мосимо те заплашваха с пистолет? Или у дядо ти? — Бренди започваше да се пали. — Всъщност смятах да ти кажа вчера сутринта, но Тифани се появи изневиделица и не ми се обясняваше защо не съм казала и на нея, затова си затраях. После се преместихме в хотела, после отидохме на танци, после ти удари Алан, после дойдохме в „Макграт и Линдоберт“, за да се разкрещя на чичо Чарлс, не че имаше някаква полза, после заседнахме в асансьора убиец, а сега сме тук…

— Buono!^[1] — Роберто вдигна ръка. — Права си. Бяхме заети.

— Заети? Нещата се развиват с шеметна бързина!

— Ти подозираш, че мъжете, саботирали асансьора, биха могли да са същите от заложната къща; добавяме, че апартаментът ти е бил претършуван. От двама мъже. Камерите от входа показват двама мъже. Откраднали ли са нещо?

— Не, само са разкъсали каквото им падне. Изсипали са всички кашони…

— Значиш не е изключено да са търсели нещо.

— Може би, но са били големи гадняри. Изрисували са графити по стената, изпикали са се върху килима, направили са дракона ми на сол… — За неин ужас гласът й секна.

Роберто го забеляза. Естествено. Той, за разлика от повечето мъже, чуваше какво му се казва.

— Значи драконът е бил специален за теб?

— Купих го, преди родителите ми да се разделят, и оттогава си го пазя… Да, за мен беше специален.

— Моя прелестна Бренди, ти беше набелязана за жертва. За малко не беше убита. — Ръката му, облечена в кожена ръкавица, се плъзна по долната й устна. — Не ти е изтрябвал дракон. Нуждаеш се от рицар в блестяща броня.

— Но аз искам дракон. — Освен това искаше Роберто.

— Когато всичко това приключи, ще ти намеря друг. Най-хубавият дракон на света. — Той се приведе, сякаш да я целуне.

Но сексуалният порив отслабваше и логиката си казваше думата. Налагаше се да открият кой иска да ги убие, а мисълта, че тя може да е мишената, го тормозеше. Бренди се дръпна от него.

— Не ставай глупав. Драконът не е важен. Важно е да разберем дали същите момчета са извършителите.

— Права си, cara, но скоро ще трябва да си поговорим за нас. — Роберто бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска метална кутийка, голяма колкото дланта му. Пръстът му се плъзна над миниатюрната клавиатура и екранът — с размери осем на десет сантиметра — оживя.

— Ах! — Бренди се наведе над рамото му и видя как той набра кода с палци. — Това ли е компютърът ти? Наистина е фантастичен.

— Обичаш ли новите технологии?

— Обожавам ги. Докато учех право, работех на стария лаптоп на баща ми и успях да го опазя от няколко вируса, един червей, както и от скапване на харддиска. Вандалите го потрошиха — вероятно такава съдба е заслужавал — но аз загубих всичко, което не бях прехвърлила на памет. Като получа първата си заплата, ще си купя най-добрия, най-новия…

— Как е името на заложната къща? — Палците на Роберта висяха над клавиатурата.

— „Честния Абе“ на Брукър стрийт.

Роберто бързо натрака името.

— Собственикът се казва… — продължи Бренди.

— Нгуен?

Тя се взря във физиономията господин Нгуен, която надничаше от екрана, и прочете заглавието: „Собственик на заложна къща убит“.

— А беше толкова симпатичен — прошепна Бренди. Главата й трудно можеше да побере, че ситуацията пак е излязла от контрол и сега се намират в опасност. Внезапно челото й се ороси от пот и тя отметна косата си. — Значи нещата не опират до теб. И някой наистина се опитва да ме убие? Мен, лично мен?

— Обади се на майка си — инструктира я Роберто.

Бренди вече набираше номера.

— Накарай я да си стегне багажа. Искам да се махне от хотела и да отиде на някое по-сигурно място.

Хайде, майко. Хайде. Защо се бавиш, вдигни.

— Ало! — Гласът на Тифани пращеше от жизненост.

— Добре ли си?

— Чудесно! Просто чудесно! Защо питаш?

Бренди въздъхна и облекчено кимна на Роберто.

— Слушай, мамо, тук сме се забъркали в една каша, но нямам време да ти обяснявам. Искам да отидеш в къщата на Чарлс Макграт. Ще се справиш ли?

— Ъъъ… слънчице. Ами точно сега аз съм в къщата му. Да ти кажа право…

— Добре. — Бренди рухна на облегалката. — Остани там, докато нещата не се изяснят.

— Какво има? — Тифани вече не звучеше приповдигнато. — Бренди, познавам този тон. Какво е станало?

Бренди промени тона си на сияйно-радостен.

— По всичко личи, че когато съм заложила годежния си пръстен, съм се забъркала в голяма беля.

— Да не би Алан да те заплашва? Защото бих могла да си поговоря с него. — От устата на красивата Тифани това излезе като закана.

— О, божичко, не! Недей. Не е Алан, просто… — Бренди направи обзор на изминалата седмица и се помъчи да открие началото на всичките си беди. Не й се удаде. — Всъщност, майко, ако бях облизала тръбите, когато замръзнаха, ако бях залепнала за тях и ако бях останала така до пролетното размразяване, щях да си спестя куп главоболия.

Роберто се изсмя весело и се приготви да напише имейл. Пръстите му литнаха по клавиатурата.

Бренди изкриви глава и се опита да прочете съобщението, но той светкавично натисна ИЗПРАЩАНЕ.

— Роберто ли е с теб? — поинтересува се Тифани.

— Да, майко.

— Щом той е с теб, значи си в безопасност.

— Той е просто човек — настръхна Бренди. Мразеше майка й да боготвори мъжете.

— Утре ще ти се обадя и непременно ще се уговорим за среща насаме.

Бренди го погледна на мъждивата светлина. Майка й имаше право.

— Бренди Лин, този път ще ми кажеш какво става. Не го забравяй — нареди Тифани.

— Няма, госпожо. И да се пазите! — Бренди затвори. — Тя вече е при чичо Чарлс.

— Охраната му е първокласна. — В дланта си Роберто държеше чип. — Ако ти покажа записа от фоайето, дали ще ги разпознаеш?

— Вероятно ще мога да ти кажа дали възрастта и ръстът съответстват.

Той пъхна чипа в един прорез на компютърчето.

— Офицер Рабек увеличи максимално образите. Тук сме ние, а там са те. — Той посочи вратата, от която бяха влезли.

След няколко минути двамата мъже се появиха.

Камерата бе насочена надясно под остър ъгъл. Мъжете съблякоха палтата си, но не свалиха шаловете си. Бяха облечени с черни анцузи, но не изглеждаха нехранимайковци. Единият отиде при униформения пазач и го заговори, треперейки изразително от студ. Пазачът сви рамене и им посочи един диван.

— Докато ти беше в тоалетната, разговарях с пазача. — Роберто почука по екранчето с пръст. — Той каза, че момчетата — така ги нарече, момчета — чакали в колата си Джейк Джасински от международния отдел да слезе, за да отидат на семейно погребение. Джейк им се обадил, че ще закъснее, затова те влезли да се стоплят.

— А какво казва Джейк Джасински? — Тя гледаше как младежите сядат на дивана, до който имаше цвете в саксия.

— Че е сирак.

— Сто на сто. — Сякаш камък затискаше гърдите й. — Определено биха могли да са младежите от заложната къща. Не съм категорична, но…

— Доказателствата натежават в тяхна полза.

— Само че… защо им е било да убиват господин Нгуен? — Тя стисна Роберто за китката и го погледна в очите. — Защо ме преследват?

— Нали каза, че собственикът се е чувствал неудобно — вероятно си е давал сметка, че ще го наранят, а може би дори ще го убият. — Роберто покри дланта й със своята.

— Но защо, когато го попитах, не ми е казал, че има проблем?

— Може би се е надявал, че ще ги умилостиви с приказки. Може би е бил добър човек и не е искал да пострадаш. — Той стисна пръстите й. — Но щом по някаква причина тези двамата са те подгонили, значи не е изключено господин Нгуен да ти е дал нещо, което ги интересува.

Бренди опипа обиците си.

— Разглеждах ги на витрината. Сапфирите са невероятни, но тези двамата не биха тръгнали да ме преследват заради тях. Нали можеха да ги откраднат на място.

— Значи не са сапфирите. Тогава да не би да е пакетчето, в което господин Нгуен ги е увил?

Бренди заговори бавно, връщайки се мислено към онзи ден:

— Сложих си ги в магазина. Той ми даде кутийка за тях, но това е чисто и просто бижутерска кутийка, чието капаче се отваря с натискане, а вътре има подложка, на която обиците стоят… нали се сещаш, върху едни поставки. — Тя се опита да покаже с пръсти.

— Къде е кутийката?

— В джоба на шлифера ми, затова не са я докопали, когато са вилняли из апартамента. В това време нищо не може да ме измъкне от моя шлифер.

— Е… — той изкриви весело уста — почти нищо…

Този намек за безразсъдната им свалка я разгорещи.

Дума да няма, Бренди се държеше разумно. Но както винаги с Роберто, страстта се таеше близо под повърхността.

Откакто го срещна, тя се промени. Дали и той се беше променил, или животът му представляваше едно дълго бягство „камикадзе“ след друго? Наистина ли се беше влюбила в един съвременен пират?

Разбира се, че да. Той планираше да открадне Пламъка на Романови.

Този мъж — този престъпник — нямаше място в живота й.

Усети душевна болка. Когато намереше време, щеше да седне да си поплаче.

Но точно сега имаха да разнищват престъпление.

— Смятах, че провеждаме рационален и крайно необходим разговор.

— Това и правим, въпреки че в момента бих предпочел да провеждаме един друг тип разговор. — Той горестно въздъхна, сякаш оплакваше всеки миг, който не е прекаран в прегръдката й. После забеляза, че тя се е увила в топлото бяло кадифено „Гучи“ и бодро подметна: — Май не е това палтото?

— Не, говоря за черния си шлифер, който е в дрешника в хотела. Роберто, как мислиш, дали точно сега онези нехранимайковци не претърсват апартамента?

— Не. Тъкмо изпратих имейл на ФБР, за да ги предупредя какво става.

— Предупредил си ФБР? — ужаси се Бренди. — Но ти не трябва ли да се скатаваш?

— Човек с моята професия си има своите контакти. В края на краищата прекарах много време с добрите агенти, докато те ме разпитваха за жалкия осемкаратов диамант на госпожа Вандермиър. Ако не мога да използвам ФБР в такава ситуация, какво е оправданието за съществуването им?

— Но ти си обещал да свършиш работата за Мосимо, а ако ФБР ни постави под наблюдение…

— Мъничка Бренди. — Роберто пак сложи пръст върху устните й. — Чуй ме. Кълна ти се, че ще постъпя както трябва. Имай ми доверие.

На Бренди й се дощя да умре от радост, че той е загрижен за нея, и от мъка, че не можеше — не смееше — да му повярва.

— Честна дума, Роберто бих искала да ти се доверя. Но…

Компютърът избипка. Роберто хвърли поглед на появилото се съобщение.

— В момента ФБР са в хотела. Охраняват апартамента. А похитителите сигурно са установили, че планът им не е сработил, защото сега се мотаят във фоайето.

Нюби спря пред хотела.

Роберто кимна към някакъв мъж с портиерска униформа, който се беше свил под тентата.

— Как разбра, че е той? — На Бренди човекът й приличаше на портиер.

— Познавам го.

— Ясно. — Тя запомни лицето му. — А защо не влезе вътре да арестува ония двамата?

За миг Роберто придоби виновен вид. Отговорът му май беше приготвен предварително:

— Не може да ги арестува, преди да разбере за кого работят.

— Какво? Значи това, че се опитаха да ни убият, не е достатъчно основание да ги тикнат в затвора? — Нюби й отвори вратата и тя излезе. — Помниш ли заседанието при съдия Найт, Роберто?

— Да — предпазливо отвърна той.

— Реших, че ти си правият. — На минаване край мнимия портиер тя високо добави: — ФБР наистина са шайка идиоти.