Жан Барт
Черната сирена (7)

Глава VII

Една каменна къща, покрита с керемиди, бивша турска казарма, беше превърната от един офицер с големи домакински способности в клуб на румънския флот. В няколко от стаите на къщата живееха офицерите-ергени.

В една голяма зала беше наредена столовата, дето имаше и билярд, купен на вехто — внушителен, но със счупен крак, — едно разстроено пиано, няколко броя илюстровани списания, шах и табла за игра; играта на карти беше разрешена само в празнични дни и на баловете, които ставаха няколко пъти на годината.

Само понякога на сукното на билярда се разстилаше една мушама с номерирани квадрати. Миниатюрната рулетка се въртеше и бръмчеше сред туптението на сърцата на опитните играчи, желаещи да проверят правените от тях комбинации и изчисления за разните вероятности.

Вечно измъчвани от миража на рулетката в Моите Карло, те диреха някакво математическо правило, чрез което да спечелят баснословни суми.

В градинката пред клуба сред квадратна леха с анемични цветя се издигаше между две извадени от строя оръдия висока, прогнила мачта, но още с горда осанка, подпряна с арматура от железни обръчи и телени въжета.

Традицията се спазваше свято.

От изгрев до залез слънце румънският трицветник се вееше на върха на мачтата.

На същото място някога се е развявало знамето с орела на царска Русия, изместило червения флаг с бял полумесец на Великата порта.

„Трябва да наложим нашия престиж и суверенитет ТУК на устието на тази международна река!“ — бил казал смело един голям държавен мъж на Румъния^[1] по случай конфликта с руснаците, когато бил изстрелян един снаряд в парахода Олга, който влязъл в пристанището, без да обръща внимание, че то било обявено от румънците под карантина.

И казаните тогава думи се повтаряха винаги при тържествени случаи и при конфликтите между румънските власти и чужденците за техните права и задължения.

 

 

Балът в Клуба на флотата, организиран от Червения кръст, беше едно от годишните събития.

Интересът към този бал минаваше границите на Делтата. Много хора идваха от Браила и от Галац. Изненадите за котильона^[2] се поръчваха в Букурещ. А що се отнасяше до военната музика и офицерството на Тулча, то те се считаха длъжни да вземат участие, въпреки че имаше търкания между двата съседни гарнизона.

В Сулина, дето единствен гарнизон беше флотският, нямаше нито един сухопътен офицер. А когато се случеше някой от тях да мине оттам, заминаваше си бързо, възмутен от липсата на дисциплина във флотския гарнизон. Моряците ходеха като у дома си. Бяха заменили сабите с бастуни, мундирите — с разкопчани сака, а чизмите — с бели обувки за тенис.

Нападките между двете военни съставки не успяваха да разрушат връзката на солидарност и духа на колективност, когато ставаше дума за взаимна помощ между морските и сухопътни сили.

Поради деликатните отношения с хората от Европейската комисия баловете в Сулина добиваха официален характер, спазвайки до известна степен дипломатическия протокол.

Необходими бяха внимание, любезност и такт, за да се угоди на всички, тъй като по стара демократична традиция трябваше да бъдат поканени и представителите на търговските къщи в пристанището без разлика на народност и религия.

Необходима беше и една изискана и обиграна жена, която знае да посреща, да играе ролята на домакиня на бала.

Комендантът на Мореплавателната база в устието на, Дунава — учен човек с изискани маниери, зает извънредно много с техническата страна на своята кариера, освен това завладян и от мания на изобретател, понеже работеше върху един вид торпила, която трябваше да му донесе слава — остави цялата грижа за бала в ръцете на жена си.

А тя, със своята здрава ръка, създадена сякаш да ръководи цяла държава, се задоволяваше да управлява тактично и енергично един малък гарнизон.

Госпожа капитаншата първи ранг Отилия Латиш, която беше спряла на четиридесетата си година и не мръдваше ни крачка повече от тази възрастова граница, се държеше добре. Ако талията й не я издаваше, би останала все същата красива жена с черни къдрици и блестящи очи и зъби.

Понеже се забелязваше склонността й към закръгляване, офицерите й бяха измислили прозвището „Куличката на командира“^[3].

Местната провинциална хроника поддържаше в пресата престижа й на високо ниво. А понеже от известно време взимаше присърце чуждите любовни преживявания, водеше умело и изкусно по един съвършен протокол без личен интерес целия тоя сантиментален и таен живот, казваха за нея une famme de tête.^[4]

Под нейното зорко око мина цялата седмица на приготовления за бала.

Целият Клуб на флотата беше украсен със знаменца, събрани от корабите в пристанището. Три лодки докараха дъбови клонки от гората Летя. Една рота моряци плетяха гирлянди от листа; друга рота беше опропастила панталоните си, търкайки на колене пода с восък, за да лъщи.

Целият град беше в празнично настроение.

На края на учебната кампания всичките мореплавателни единици се концентрираха в устието на Дунава с оглед на маневрите и генералната инспекция.

Хората се движеха възбудено по кейовете; моряците със сини яки пълнеха кръчмите и кафенетата. Женените офицери, наблюдавани смръщено от митничарите, обикаляха магазините, купуваха и предлагаха стоки, донесени без мито.

Новите млади офицерчета скитаха на групи из махалите и гледаха по прозорците, все още с железни решетки за спокойствието и сигурността на разумните ориенталци.

Когато преди залез слънце на мачтата на командния кораб се появи първият сигнален флаг, всички очакваха да чуят предаване на служебни заповеди или заповед за маневра, но беше предадена заповед, неочаквана за военните кораби в пристанището:

„Всички офицери, освен дежурните да присъствуват на вечеринката, която ще почне в девет часа в Клуба, на флотата!“

Весели и шумни, младите офицери се бутаха в тесните каюти, гласяха се пред огледалата, караха се за сапун, за бръсначи, за самобръсначките Жилет, за пудрата, тъй като в кораба чувството за собственост е чувствително намалено; в това малко пространство хората живеят заедно на социални начала, почти по комунистически^[5].

Изпълнени с досада и скептицизъм, старите офицери изразяваха, както винаги, недоволството си, мърморейки глухо:

— Вечеринка… моля ти се… военен бал… Задължителен… Само до бал ни е на нас!

— Във войската и забавленията са под команда — забеляза с кисела ирония доктор Червена брада, хвърляйки нервиран заровете в кутията за игра на табла.

— Няма как, докторе, ще дойдеш с мене на бала, че и ти си член от това голямо военно семейство — каза примирено и философски капитан Минку.

— Добре, но какво ще правя аз там? Никога в живота си не съм танцувал.

— Няма значение. Да не би аз да съм танцувал? И при това в школата имахме учител по танци и ни пишеше бележки. Но понеже съм задължен да участвувам в баловете, научих се да наблюдавам хората, баловете станаха за мене училище за живота. Балната зала е като сцена. Ако си наблюдателен и имаш набито око, ще се чувствуваш като на театър. Защото всъщност балът е един театър на еротиката, в който социалният живот ни дава представления. Първобитните танци, танците на диваците, както и съвременните танци със своите жестове и движения по ритъма на музиката, прегръщането пред очите на хората, търкането на телата са съставки на една еротична пиеса. А големите вечерни тоалети, червилото и другият грим, който днес поправя природата, не заместват ли татуирането на нашите прадеди? Само формата се променя, същността си остава една. Вярвай ми и няма да съжаляваш! Тукашните балове са интересни и много своеобразни! Познати ми са много добре, толкова години съм живял в това космополитно свърталище…

 

 

Клубът на флотата, свързан с динамото на кръстосвача, беше феерично осветен. В градинката пред него дърветата, украсени с разноцветни лампиони, сякаш бяха разцъфнали неочаквано.

Под бдителността на командиршата на гарнизона, от чието око нищо не се изплъзваше, весела група докарани и зализани офицерчета, с бели ръкавици на ръцете, посрещаха на входа гостите и любезно ги придружаваха до писарската канцелария, превърната, колкото е могло, в гардеробна.

Параска, една рускиня е червени бузи, прислужница в хотел „Интернационал“, беше ангажирана тук за гардеробиерка, подпомагана от една камериерка, баба Маргиола, перачката на флотата.

Поканените идеха по реда на социалното си положение: чиновниците, търговските представители, консулите и последна пристигаше Европейската комисия.

Пръв, както винаги, пристигна господин Тудораки, началникът на митницата, облечен официално и тържествено в поизбелял редингот, дълъг до коленете, от който се разнасяше силен мирис на нафталин. Лъвицата към разкошната си тафтена рокля в къртичен цвят беше прибавила брошка и също такива обици от стари топази в старинна изработка.

— Браво, шефе! Както винаги, ти си първият представител на румънската власт! — посрещна го един весел и забавен капитан.

— Че може ли иначе, господин капитан? Тук не става дума само за забавление… Мога да кажа, че, става дума заедно задължение на чест, за един национален дълг. Като добър румънец аз трябва да бъда тук един вид служебно. Че нали румънската царска флота подига малко престижа ни и потвърждава нашия суверенитет тук между чужденците в този „космополитен“ град — тук началникът на митницата се запъна и произнесе, както винаги, неправилно думата космополитен.

От търговските среди пристигна пръв господин Коен, в тесен смокинг, останал от младините му, когато коремът му не е бил толкова развит. Госпожа Бланша Коен, отрупана със скъпи накити, излагаше пищната си гръд чрез деколтираната си небесносиня копринена рокля. На бялата й тлъста шия блестеше гердан от перли. На всеки, пръст на ръцете й имаше по два-три пръстена с брилянти, рубини и смарагди.

Коен се бе прочул по случай едно пътуване на крал Карол Първи по Дунава. Когато кралят пристигнал в Сулина, кметът на града представил Коен с титлата „прокурист“, а той побързал да добави, че е и специален представител на румънската кралска лотария.

„Никога не играя на лотария, дори и на кралската лотария“ — казал кралят със своята тънка усмивка.

Хората се смяха много на тая случка, дори бяха измислили, че Коен се бил опитал да продаде на краля един билет от лотарията, като го бил уверил, че му дава печеливш номер.

— Но как може да не доведете госпожиците на нашата вечеринка?… Такива мили и талантливи момичета! — упрекна го командиршата.

— Извинете, мадам — отвърна стеснително господин Коен, — вярно е, че тук се прекарва много приятно без разноски!… Ала макар моите момичета да са вече „култивирани“, „музикални“ и „художествени“, още са, знаете ли, малки… Може да получат някак „сърцетуптене“ между толкоз много господа, млади й хубави офицери… та, знаете ли по-добре е да сме предпазливи… без докачение. — И господин Коен обсипа госпожа командиршата с комплименти и извинения.

Танците бяха почнали, когато адмиралът се появи заедно с генералния си щаб. Двойките се спряха изведнъж в средата на залата, офицерите образуваха шпалир, а цивилните се поклониха почтително. Облечените в официални черни костюми мъже се кланяха дълбоко, колкото им позволяваше гръбначният стълб, а жените в разкошните си тоалети правеха грациозни реверанси.

Адмиралът — важен, величествен, с внушителна брада, разпиляна на гърдите му, стигаща до лентата с ордените — прекоси тържествено залата, сякаш правеше генерален преглед. След като се ръкува с неколцина, той седна в дъното на залата между официалните лица и първенците на града.

И танците продължиха.

Твърдите колосани яки почнаха да омекват. В балната зала се носеше остър мирис — смесица от силни парфюми, пот и нафталин, причиняващ главоболие.

Някои от посетителите излизаха в градинката насреща да подишат чистия свеж въздух, който лъхаше откъм морето.

Въпреки блясъка на лампионите между клоните на дърветата имаше храсти в сянка — потайни кътчета за двойки, които търсеха скрити от светлината местенца.

Лекарят и Минку не танцуваха, не се смесваха с посетителите на бала. Подпрени на вратата на залата, наблюдаваха, коментираха и критикуваха шепнешком. А когато смятаха, че трябва да изкажат разсъжденията си на висок глас, излизаха в градинката и продължаваха на хлад свободно и високо да разговарят.

— Богата менажерия, няма що! — забеляза като познавач лекарят. — Каква разнообразност от бозайници…

— Истински международен гювеч добави Минку.

— Къде можеш намери в толкова малко пространство подобна амалгама? Каква странна смесица от раси, типове, езици и социални положения! Една пародия на дипломатически бал! Хора важни, с официален вид, усмихнати пресилено и неискрено, се ръкуват с авантюристи и мошеници, с вчерашни лодкари, станали днес милионери. Всички тия хора изпитват към нас презрение и страх, като към победоносни завоеватели. Нали се намираме на вратата на Ориента! На крайната точка на Дунава, на кръстопътя на световната търговия, в това предградие на Ориента, дето се срещат всички народи. — И лекарят завърши, декламирайки с патос: — „Продажен град!… Липсва ти само купувач!“ — казал Югурта^[6], напущайки Рим.

Беше вече късно, а Американеца и дъщеря му още не бяха дошли. Всички чакаха с нетърпение да ги видят. Те бяха най-интересният номер в програмата на бала.

Из ъглите почнаха да се шушукат разни неща. Ще дойде ли Американеца, или няма да дойде? Домакинята на бала се тревожеше. Объркваха се плановете й. Нервирана, тя загуби търпение и направи дискретно знак на гръцкия консул.

Намесата й даде резултат. След няколко минути консулът се появи на вратата подръка с Евантия. Зад тях вървяха Американеца и Пенелопа.

Появата им беше истинска сензация за публиката в залата.

Евантия, нежна и грациозна, беше облечена с много вкус. Семплата й червена рокля хармонираше прекрасно с матовата й кожа с цвят на кестен.

Американеца беше в сив костюм.

— Има си хас да няма черни дрехи! — рече един на шега.

— Има си хас!… Възможно ли е? Човек като него, дошъл от Америка, да няма черен костюм?

— Такива са американците, оригиналничат. Нарочно не спазват никакъв етикет, никаква церемониалност — каза един офицер, който бил пътувал много. — Когато на един конгрес председателят на републиката ни прие в салоните на Белия дом, всички бяха облечени туристически.

След като се кланяха на Американеца и му представиха неколцина от присъствуващите, настаниха го при видните лица, между адмирала и председателя на Европейската комисия.

Всички заследиха с възхищение всяко движение на Евантия. Тя танцуваше тъй леко, сякаш се носеше във въздуха и всичките й движения бяха изпълнени е някаква невинност и чистота. Мъжете я пиеха с очи и мълчаливо я обявяваха единодушно за царица на бала. Жените я измерваха любопитно с присвити очи и прикриваха завистта си с наполовина изказани оценки.

— Ах, колко е мила! — възкликна една.

— Очарователна е негърката… Пикантна е… — рече друга.

— Какво има тази черна дяволица, та всички мъже тичат подире й? — попита зад огромното си ветрило една сериозна дама.

— А скромните момичета никой не ги ухажва — забеляза сопнато една матрона, посиняла от пудра и от яд.

В паузата, когато музиката спря, Евантия, пленителна в червената си рокля, сияеща, се намери обкръжена от мъже, които, привлечени от нейния женски чар, се въртяха край нея като сателити. Облечените в бяло офицери я бяха обсадили, а цивилните, в черни костюми, я съзерцаваха примирено.

— Мак сред букет от кринове! — каза с романтичност, но и със сарказъм доктор Ласку, като гледаше групата, присвил късогледите си очи.

— Благородно, екзотично растение — добави Минку, възхищавайки се на стройното гъвкаво тяло на Евантия.

— Очарователна смесица от елегантност, нежност и трептяща жизненост… издънка на рядък сорт — прибави лекарят, сякаш разглеждаше под микроскоп някаква странна разновидност.

В залата се чуваха разни езици, но френският като дипломатически език имаше надмощие, говорен с различни ориенталски акценти.

Вдовицата на един чиновник от параходна агенция, Евридика Сарис, зряла брюнетка с величествена осанка, запазила още следи от красотата си, прекоси няколко пъти залата, сменяйки мястото си, за да бъде все пред очите на Американеца, с цел да привлече вниманието му.

— Замислила е тя нещо, крои му нещо! — шепнеха си две съседки, следейки маневрите й.

— Виж какви погледи му мята!… Няма капка срам… На нейната възраст… Хвърлила му е око! Гледа да му се изпречва пред очите, дано го уплете… Иска да си създаде и тя едно положение.

Пред един от прозорците към улицата, от който тълпа зяпачи, притиснали носове на стъклото, надничаха да гледат в залата, гръцкият консул диктуваше със сериозен вид нещо на един младеж, който пишеше в тефтерчето си. Беше Жак Магура, репортьор на един браилски вестник и кореспондент на многотиражен вестник в столицата. Голобрад, висок и слаб, с буйна червена коса, артистично разрошена, Жак беше дошъл специално за интервю от Американеца с биографични данни и негов портрет.

 

 

— Колега! Колега! — чу се из една група офицери писклив женски глас.

И някакво лице в черни дрехи, с неопределен пол на пръв поглед, се отдели от групата.

Госпожица Пампи Фотис, ексцентрична и неразгадаема, правеше странно впечатление. Мъж или жена? Питаше се човек, гледайки я внимателно от кръста нагоре. Мъжка глава, остригана à la garçon,^[7] матово лице, облечена в кадифено сако е мъжка кройка, без гърди и ханшове, с ръце в джобовете, с цигара в ъгъла на устата, изкарвайки дима през ноздрите си, тя приличаше на закачлив гимназист.

Офицерите, из чийто кръг се навърташе и флиртуваше без определени предпочитания, и казваха „Паликарето“.

Лошите езици шепнеха какви ли не нелепости по неин адрес. Но еманципирана напълно, тя не се смущаваше от общественото мнение.

Левантинка, родена в столицата на Турция, Пампи Фотис владееше шест езика и се занимаваше с журналистика в Гърция, но живееше повечето време у роднините си в дунавските пристанища.

Сега подготвяше за някакво списание в Атина обширна монография за гръцката „колония“ в Румъния.

Присъствуваше на бала в изпълнение на длъжността си, снабдена с бележник и писалка. Беше дошла да събира сведения и впечатления за Американеца, завърнал се след четиридесет години в лоното на гръцката колония в устието на Дунав.

 

 

Сериозните видни лица, за които танците не представляваха вече никакъв интерес, отидоха на хладина в една беседка сред люляковите храсти.

Командиршата, от чието око нищо не отбягваше, направи знак на един стеснителен моряк с бели ръкавици. След няколко минути на масата на групата беше донесена сребърната кофичка с лед и бутилка шампанско. Кръгът около Американеца, който също беше там, растеше неусетно.

Адвокатът Залъу, прекоросан Дулау^[8], млад депутат от Тулча, прав пред адмирала говореше въодушевено:

— Делтата, господа, е една неексплоатирана Калифорния… Богатства в латентно състояние… Трябва на всяка цена да се изтъкне стойността им.

Другите, които стояха по-отстрани и не смееха да се приближат, протягаха шии, надаваха ухо и само сричките, които чуваха, падаха като маргарит по златни струни и звучаха като божествена мелодия.

Инженерът, резидент, слушаше и се усмихваше иронично. Адмиралът каза важно:

— Ако Делтата се пресуши, плаването по канала ще бъде компрометирано.

Инспекторът на риболова изложи подробно теорията за възникването на Делтата: морско дъно, което може да служи само за риболов. Пресушаването на Делтата било утопия, бил го доказал доктор Антипа.

Един депутат, икономист, твърдеше, че това е най-плодородната почва и трябва само чужд капитал, за да се превърне в житница на Европа.

Макар мненията и идеите да бяха различни, всички бяха единодушни върху една точка:

„Капитал, необходимо е чужд капитал да ни оплоди… Трябва капитал да се вложи тук… Ала няма… Защо не идват капиталистите да хвърлят тук семе?… Какво да се прави?“

И някои се мръщеха и гледаха с известен яд Американеца, който се потайваше. Беше опитал той пак да се усмихне, ала не беше успял.

Музиката намали такта си и най-после замря уморена. В паузата на вратата се появи един закъснял флотски капитан и пришепна на другаря си:

— Т-юю, каква миризма di femina!^[9] — И ноздрите му затрептяха нервно.

Появата му направи сензация. Елегантен, висок и строен, добре сложен, с широки рамене и тънък кръст; е профил като профил на медал, орлов нос, а кестенявата му къдрава коса блестеше от брилянтин.

С гъвкави бавни движения и заучени жестове той направи две крачки и спря да разгледа възбудената зала. Искрящите му очи гледаха уверено и виждаха безпогрешно; погледът му беше подобен на поглед на орел, който лети плавно над ято врабци.

Тъмните му устни, леко свити в иронична усмивка, се отпуснаха в сладкострастна усмивка и острият му поглед засия с лек блясък — бе зърнал една стара позната.

Поклони се и поздрави церемониално, направи няколко плавни стъпки и като стар покорител на жени наведе се и положи почтително продължителна целувка на нежната ръка, поднесена му бавно и грациозно.

И госпожата, поласкана и развълнувана, че тя е била удостоената между всички жени, му заговори, поруменявайки и задъхвайки се.

— Докторе, ела в залата — пришепна му Минку, — ще видиш един интересен тип: Анджело Делиу, покорителя на женски сърца, единствения екземпляр, които нашата флота притежава.

И двамата приятели седнаха на една тапицирана пейка до вратата, за да наблюдават изследователските маневри на капитана, когото другарите му бяха нарекли „Маркиз де Приола“.

— Делиу е тип на професионален любовник, истински прелъстител, l’homme à femmes^[10] — почна Минку. — Жените, се възхищават от него, лудеят по него, а приятелите му завиждат. Женените мъже се боят от него и избягват да го представят на жените си. Опасен човек е. Често съм се запитвал, какви особени качества притежава този човек? Коя е тайната на неговото изкуство? С какво се различава от другите? Вярно е, че всяко негово движение е заучено, престорено, преднамерено. У него всичко привлича и омайва: вървеж, облекло, говор… всичко.

— Познат ми е този тип мъже: ловък актьор от мелодрама.

— Да! Но съвършен артист. Неговото изкуство побеждава.

— Вярвам — каза лекарят, — че не кройката на дрехата или някаква ловка пресметливост го правят професионален покорител на женски сърца. Това не се научава. То си е вродено. Има едни, които се раждат с някаква животинска прелест. Самата им поява пленява жените.

— Ако знаеше живота и авантюрите на Делиу — продължи Минку, — щеше да поправиш теориите си. Цялото му внимание, всичките му жизнени сили са насочени само в едно направление. Никаква друга страст няма освен тази му просто колекционерска страст. Нищо друго не го интересува. А иначе е фин човек, умен и смел. Готов е еднакво да рискува живота си за някоя закръгленичка бавачка, както и за една истинска принцеса. Никаква пречка, никакви скрупули не могат да го спрат в стремежа му към жената, която желае. Трябва да постигне целта си на всяка цена. Не се бои от никакви опасности. За него не съществува дълг, чест, кариера, морал. За него няма нищо свято. Напълно е свободен. Всичко, което кара другите да се въздържат, всичко, което ги прави пленници на съвестта им, за него са само предразсъдъци. Без да може да се установи някъде, той опитва, променя, продължава и никой не може да му устои. Интересно е, че тъкмо славата му на изложен човек в обществото улеснява рекламата и успехите му. Позната е истината, че хората презират жената, която сменя мъже, но се възхищават от мъжа, който покорява колкото може повече жени.

Лекарят, който слушаше замислен, изхождайки от една своя теория, стигна пак до душевните трептения, до хипотезата, която го измъчваше от няколко години.

— Разбира се — най-голямата добродетел на покорителя на женските сърца е дързостта, постоянството и волята. Защото всъщност това е една битка. Единият побеждава, покорява в ущърб на другия. Има души, създадени да бъдат плячка. Има хора, създадени да действуват, други — създадени да мислят. Качествата на покорител, ловкостта, изкуството се дължат на инстинкта. Покорителят повече от всеки друг усеща, приема и излъчва като с антени флуиди, душевни трептения, подобни на електрическите вълни. Новата хипотеза, колкото и смела да изглежда, ми се струва много близка до истината. Скоро ще се наложи науката за душата, ще вземе връх над другите науки, обяснявайки всички явления, които днес ни се струват странни, каквито са телепатията, внушението, симпатията и антипатията.

 

 

Цялата вечер Нягу стоя закован в един ъгъл, нацупен и разсеян. В цялата зала, пълна е хора, не виждаше никого освен Евантия.

Погледите на жените се спираха инстинктивно върху него. Младежкият му вид привличаше много жени, някои дори се бяха опитали да се приближат към него, но суровото му и гордо безразличие ги държеше на разстояние. Макар всъщност да беше поласкан от интереса, който будеше, продължаваше да се държи сдържано, а това обикновено интригува и привлича почти всички жени.

Обвиняваха го, че обичал да позира, че искал да бъде оригинален, интересен, а бил само неестествен.

Нягу даваше вид, че гледа разсеяно вихреното въртене на танцуващите двойки, но той следеше само една двойка. Виждаше само две същества, слети в едно, които се движеха по странен начин в светлата мъглявина на танцувалната зала, ритмично, по такта на музиката. Дебнеше движенията им, за да отгатне мислите им. Не чуваше шепота им, но присвитите му очи схващаха всеки жест.

При танца роклята на Евантия се огъваше около нозете на Делиу, които се прилепваха трепетно до нейните стройни гъвкави крака. Той я придържаше за талията толкова изкусно, та сякаш я носеше като плячка, притисната до гърдите му. А тя, покорна в прегръдката му, правеше само ония движения, които неговата воля й налагаше в такта на мелодията. Прилепил чело до черните й къдрици, той й шепнеше нещо на ухото. И Евантия, разтапяща се от наслада и омая, се усмихваше с леко кокетничене. Понякога засмените й очи го поглеждаха с миловидна смелост.

Колкото пъти в летежа на танца минаваха край Нягу, той без да иска свиваше вежди. Ако пък погледите им се срещнеха, той извръщаше очи с престорено безразличие.

— Как е възможно, Нягу, на твоята възраст да подпираш стените като някакво момиченце от „Sacré Coeur“^[11]? — запита с учудване един стар капитан, като сложи тежката си ръка на рамото му.

Доктор Червена брада се приближи със саркастична усмивка:

— Младежите правят изобщо голяма грешка, като се държат твърде почтително с жените. И горчиво се лъжат. Те не знаят, че жените не искат да бъдеш почтителен към тях, а да бъдеш дързък, нападателен. От старицата до момиченцето всички жени еднакво се радват, когато ги ухажват и им правят комплименти. Тази е най-голямата наивност на младостта, за която си даваш сметка едва във възрастта на съжаленията. „Ако младостта знаеше и ако старостта можеше…“ — каква дълбока истина съдържат тези банални думи!

Капитан Минку, привлечен като с магнит, дойде при Червена брада, който гледаше хората в залата е велико презрение, както винаги, и от много високо.

— Не зная — каза лекарят — кой е сравнил бала с бойно поле. Битка между два лагера, между женените мъже, погълнати от работата си, и жените им, жадни за нови вълнуващи преживявания, дирещи да се измъкнат, да избягат от действителността. Мъжете — облечени в черно, като в траур, а жените — в бяло, червено, зелено — във всички крещящи цветове. А и тия офицерчета в бяло, като херувими без криле, тия типове, мнозина от които миришат на йодоформ, подир които жените си губят ума, тичат подпре им, харесват ги, защото напомнят за рицарството. Погледни женените мъже. Незначителни, намръщени, наблюдават скришом съпругите си. Понякога се усмихват кисело. От страх да не ги загубят, държат ги в къщи заключени. А тук, на бала, ги оставят свободни, позволяват им да се разголват пред похотливите очи на мъжете, които ги дебнат, готови да ги отвлечат. Обърнете внимание какво изражение имат лицата на мъжете, когато си отиват от бала. С каква суровост съпругът вдига жена си да си отидат. С какво задоволство проявява правото си на собственик, на господар! А тя е какво съжаление в очите напуща пажа си, който я е очаровал няколко часа и я е измъкнал от досадата на мизерната провинция, в която вегетира.

— Я погледни — рече Минку — колко нещастен изглежда Нягу, като вижда обожаваната си в прегръдките на Делиу! Кой би могъл да помисли, че появяването на този човек на бала ще предизвика такова възхищение, толкова завист и ревност? Ето, виждаш ли там в дъното до прозореца онази черноока, висока жена?

— Не е грозна — забеляза лекарят, като я загледа внимателно. — Изящна е, но изглежда студена. Ако стоя по-дълго до нея, сигурно ще хвана хрема.

— Лъжеш се, съвсем не е студена и в момента кипи, още малко, и ще експлоадира като торпила… Липсва й само запалителят. Тя е жена на един бивш пилот. Погледни само как мрачно гледа! Оплаква загубената си любов. Делиу я изостави по заповед и го преместиха в Галац. Виждаш ли с какъв убийствен поглед го следи! Страшна ревност я мъчи!

— Любовта и омразата са две крайности, които се докосват — каза поучително лекарят. — От всички човешки слабости ревността е тая, която най-много разстройва живота ти. Вмъкне ли се в тебе нейната зараза, ти ставаш едновременно и тиранин, и роб.

Пенелопа седеше в дъното на залата като ранен звяр. Дойде на бала заедно с Американеца, изкусно гримирана, в черна тафтена рокля и старинна брошка от гранати и седна между сериозните жени. Умееше тактично и достойно да играе ролята си на покровителка.

Сдържана и надменна, гледаше с присвити очи събраните там хора, които се движеха и бръмчаха като пчели.

Колко мизерни й се виждаха тези вечеринки, с претенции на дипломатически балове! Тя притваряше очи и виждаше на екрана в паметта си картините, останали от детството й… „Какъв разкош, какво великолепие имаше в баловете на руското посолство в Цариград!…“

И както се беше унесла в спомените си, Пенелопа трепна изненадана. В рамката на вратата беше застанал Делиу. Просто не вярваше на очите си. Много добре знаеше, че той не бе дошъл с ескадрата в Сулина.

„Кога ли е пристигнал? Каква мъжка красота!“

И тръпнеща, обхваната от някакъв страх, Пенелопа усещаше как кръвта й нахлува буйно в сърцето. Обземаше я просто лудост! Никога не беше си представяла подобно нещо: да бъде пред нея, и да не може да му говори. Идеше й да се хвърли на шията му и да го задуши от целувки. Стоеше като на тръни и, не можеше да мръдне от мястото си. Беше като парализирана, като осъдена да стои закована на мястото си цялата нощ. Толкова много очи я наблюдаваха.

А Делиу, горд и студен, разглеждаше хората в залата. Не я виждаше или се преструваше, че не я вижда. Ужасно!

Славата му на покорител на женски сърца харесваше по-рано на Пенелопа. Тя се гордееше с неговите авантюри за които чуваше и се надсмиваше над жените, впрегнати в неговата триумфална колесница. В началото, когато изборът му падна на нея, тя беше радостна, като че бе спечелила някакъв конкурс. Обаче не след дълго почна да изпада в кризи на дива ревност.

— Каква хубава двойка! — пошепна една дама до нея, гледайки Делиу и Евантия, които танцуваха сред всеобщото възхищение.

Притиснати един в друг, те летяха във вихъра на танца. Той — силен, висок, приведен леко над нея, с някаква нежност и трогателност, в движенията си. Тя — крехка, гъвкава, отпусната в прегръдката му, задъхана, притворила очи.

Докато ги гледаше, Пенелопа усети дори физическа болка.

На няколко пъти, когато Делиу минаваше край нея, тя го стрелна с мрачен поглед. Той не я видя. Или се направи, че не я вижда? Сломена от накърнено честолюбие, Пенелопа усещаше, че й се завива свят, че й призлява и от задушния въздух в залата.

 

 

Напусна бала на флотския клуб и си отиде сама в къщи. Съкрушена, тя падна на леглото си, зарови глава във възглавниците и зарида. Не можеше да заспи. Щом затвореше очи, виждаше Евантия в прегръдките на Делиу. Тази картина, тази халюцинация я измъчваше.

В трескавото състояние, в което беше изпаднала, тя си задаваше жестоки въпроси, и се боеше да си отговори.

Как, нима е вярно, че той не я обича вече? Завинаги ли я е напуснал? Нима й се е наситил? Дали не е остаряла? Погрозняла ли е, та не я поглежда? Как е възможно човек като него да се поведе по едно дете като Евантия? Но може да не е нещо сериозно… И все пак какво удоволствие намира той да къса сърцето на жената, която страстно го обича?

И изведнъж си спомни един израз, прочетен в някакъв любовен роман: „Обожаем звяр“.

И дълго време повтаря тия две думи, изричани със стиснати зъби, съскани с глуха ярост.

Сключила ръце под главата си и впила поглед в тавана, тя лежа така, докато се разсъмне.

Стана. Не можеше повече да лежи. Уми си лицето и тихичко отиде до стаята, дето спеше Евантия. Обуздавайки ударите на сърцето си, тя натисна леко бравата и открехна малко вратата.

Момичето спеше щастливо с невинна усмивка на лицето. Едва оформената й гръд, отвита, се движеше ритмично от дишането й.

Пенелопа се почувствува оскърбена от младостта на Евантия.

Затвори тихо вратата, върна се и погледна в огледалото. Видя се бледа, повехнала, с тъмни сенки под очите.

Та нима някога и тя не е била като това момиче? Но тогава кой я поглеждаше? Едва като доби вид на жена, когато тялото й се поналя, почна да се харесва на мъжете.

Как може това дете, на възрастта на която беше тя тогава, да има претенции на жена? Какво безобразие! Да хвърли око на мъж като Делиу!

Струваше й се абсурдно, чудовищно. Едно момиче като това да отнеме любовника й! Мисълта, че Евантия беше предпочетена, я вбесяваше. Разтреперана, разплакана, тя се въртеше измъчена из стаята, сякаш се опиваше от задушаващата я омраза.

Цял ден стоя затворена в стаята си с лед на главата. Едва надвечер излезе сама да подиша морския въздух и да направи обикновената си разходка по кея.

 

 

Евантия спа добре до обед.

Лека, весела, бодра, на свечеряване тя отиде към плажа да се срещне, както винаги, с Нягу.

Но къде беше той? Не го виждаше никъде.

Смътна тревога я обхвана. Чувствуваше, че бодилът на упрека се опитва да я бодне: в какво лошо настроение беше Нягу на бала! Жалко, че не обича да танцува. А тя танцува като побъркана. Всички й се възхищаваха, когато танцуваше с Делиу.

„Какъв съвършен кавалер! Какъв интересен тип!“

Не, Нягу не обича баловете. А тя как можа да се увлече дотолкова?… И тя не трябваше да танцува, щом Нягу не обича да танцува…

Сигурно е сърдит. И е прав. Как да се придобрят?

И пред въображаемата си вина Евантия искаше да направи някаква жертва, с която да му докаже своята покорна любов.

Някакъв офицер се зададе откъм фара. Евантия забърза към него. Но се спря изведнъж, нерешително. Не беше Нягу, беше капитан Делиу, който идеше към нея.

Изненадана и смутена, тя не знаеше какво да прави. Накъде да тръгне?

— А! Каква изненада! — възкликна Делиу с фуражка в ръка и я обсипа с ласкави, но банални комплименти. — Каква щастлива случайност да срещна Черната сирена сама! Тюрбанът ви е великолепен, приличате на принцеса от Хиляда и една нощ!

И без да иска позволение от нея, тръгна да я придружи.

Почервеняла от вълнение и поласкана, Евантия вървеше до него смутена и не можеше да отвори уста да каже нещо. След няколко крачки се спряха да погледат един параход, който влизаше в пристанището.

— А! — възкликна Делиу. — Колко странно съвпадение!

Евантия обърна с любопитство глава.

Откъм пристанището идеше Нягу, а откъм фара — Пенелопа. Бяха почти на равни разстояния и щяха да се срещнат с тях едновременно.

Усмихната, Евантия направи няколко крачки да посрещне Нягу.

Пенелопа се приближи впила в Делиу очи, пълни с мълнии. Той й целуна ръка е пресилена любезност.

— Трябва да ти говоря. Ще те чакам през нощта при Зеления фар — изсъска шепнешком Пенелопа.

— Къде беше? — попита Евантия наивно. — Търсих те и срещнах господин Делиу и той ме придружи дотук.

Нягу отговори сухо:

— Бях дежурен. Едва сега се измъкнах.

И четиримата тръгнаха бавно към пристанището.

— Да оставим децата да вървят напред — каза Делиу закрилнически.

След няколко крачки много тактично се раздели с Пенелопа, като й се извини, че трябва да поеме пилотирането на кораба.

Пенелопа пое по друг път, понеже щяла да се отбие при една приятелка.

Когато останаха сами, Евантия загледа Нягу с очи, изпълнени с любов. Но той беше тъжен и се държеше хладно.

— Какво ти е? И вчера нямаше настроение. Цялата вечер на бала беше намусен. Защо не танцува?

— Защото ти танцува и зарад мене.

— Признавам, че страшно обичам да танцувам, ала не знаех…

— Особено пък — прекъсна я той — като имаш кавалер като Делиу. Нали така! Как го намираш?

— Танцува чудесно. Изглежда да е светски човек. Интересен е и е възпитан.

— Да. Жените много го ценят.

 

 

Скрита зад завесата на прозореца, Пенелопа гледаше улицата, чакайки завръщането на Евантия. А когато я видя, че се зададе спокойна, неподозираща бурята, която бе предизвикала около себе си, Пенелопа, съсипана от мъка, усети как нова вълна на ярост замъглява погледа й.

Миловидността и непринуденото кокетство на момичето се превръщаха в нейните очи в надменност, дразнеща я до полуда.

„Я гледай какво нахалство! Държи се като някаква принцеса! Как да не побеснееш? И като си помисля, че аз съм я въвела в обществото… Ужасно нещо! Да топля змия в пазвата си!…“

Пенелопа отиде пред огледалото, избърса с крайчеца на носната си кърпичка зачервените си от плач очи, напудри пребледнялото си лице и влезе в стаята на Евантия, решена да се справи с нея, без да се изложи.

Почна спокойно с престорена кротост на жена с голям житейски опит:

— Слушай, момиче! Говоря ти като майка, за твое добро. Не е хубаво това, което правиш. Едно момиче, което едва е влязло сред хората, трябва да бъде по-сдържано.

— Защо? Какво съм направила? — попита детински Евантия, без да разбира какво иска да каже Пенелопа.

— Ти дори не си даваш сметка! — И тънките устни на жената се свиха в злобна усмивка. — Не може така, такова нещо не се прави! Да танцуваш цялата вечер само с един кавалер и на другия ден да се разхождаш с него по кея пред очите на всички. Ти още си малка, не си запозната с живота в обществото…

— Какво съм аз виновна, че на него му било приятно да танцува само с мене? — отвърна момичето нервирано.

— А! Не е чудно и да си помислила, че те е харесал! — прекъсна я Пенелопа с остър смях. — Е, това вече е смешно… Много си избързала, момиченце! Как си представяш, че такъв мъж като Делиу ще си губи времето с едно глупаво момиче като тебе? Какво? Каза ли той нещо? Говори, имай кураж! Не хитрувай… Какво имаш ти с него? Харесва ли те? Обича ли те?

— Може би… — отметна момичето глава назад и я загледа с очи, изпълнени със сълзи.

Пенелопа отвори стиснатата си уста, за момент се видяха зъбите й, сякаш искаше да ухапе, и вън от себе си от ярост, кресна:

— Безсрамница! Ще видиш ти!

И като побесняла вълчица се хвърли върху момичето, но то се дръпна назад.

В този момент влезе Американеца, привлечен от крясъците в стаята.

Без да каже дума, той застана между двете жени, готов да се бие.

После хвана дъщеря си за ръката, заведе я в стаята си и заключи вратата.

Евантия стисна с две ръце главата си, тръшна се на леглото и заплака с глас:

— Не оставам нито миг повече в тази къща!

— Ссст! Тихо! — каза старецът. — Нареди куфарите и веднага ще се преместим в хотел, докато си намерим квартира.

Пенелопа беше изпаднала в истерична криза. Успокои се, след като счупи едно огледало и една голяма стъклена кана.

На другия ден, когато Стамати се върна в къщи, хвана се за главата. Просто не позна дома си. Гостите му се бяха преместили, а жена му беше болна на легло.

— Не позволявам — крещеше Пенелопа възмутена — това развалено момиче да прави дома ми за срам!

Въпреки че изглеждаше като пред нова нервна криза, тя все пак си даваше сметка за станалото и съжаляваше горчиво само задето не бе съумяла да се обуздае.