Жан Барт
Черната сирена (4)

Глава IV

Сутринта Пенелопа поднесе закуска на гостите си, докато бяха още в леглата: мляко, биволско масло и английски мармалад.

С майчинска грижовност тя помогна на Евантия да се облече, среса хубавата й гъста коса, целуна я по двете бузи и каза ласкаво:

— Да знаеш, че отсега нататък имаш една по-голяма сестра, която те обича. Трябва да имаш пълно доверие в нея.

Американеца и дъщеря му слязоха долу в кафенето, а Пенелопа остана горе да домакинствува. Тя използува тяхното отсъствие и порови от любопитство в багажа им. Ала не намери нищо интересно. В едно мазно тефтерче имаше само една банкнота от пет долара. Измъкна я внимателно, разгледа я на светлина пред прозореца, полюбува й се и я сложи обратно на мястото й.

Още рано сутринта хората почнаха да прииждат в кафенето на Стамати. Начело вече бяха гръцкият консул, свещеникът и всички видни лица от гръцкото общество. Едни пиеха важно кафе, други пушеха нервно, чакайки с нетърпение слизането на Американеца.

Вън множество хора, от различни категории и възрасти, се разхождаха по кея, с погледи, отправени нагоре към вратата на балкона. Маймунката, придържайки се с една лапа за перилото на балкона, се премяташе и въртеше като акробат и гледаше с любопитство хората долу. Няколко деца я дразнеха, хвърляха й парченца геврек и тя ги хващаше с пръстите на задните си крака.

Консулът, предвидлив дипломат, за да предотврати всяко избухване на разпра между двата лагера, тръгна отдясно на Американеца и направи знак на свещеника да върви от ляната страна на гостенина.

Евантия — свежа, усмихната — беше придружена от любезния млад секретар Фифаки Папагаланис, племенник на консула. Стамати вървеше замислен до Ахиле Арапина, който щастливо носеше на ръка пардесюто на Американеца.

Нику-Политику следваше групата намръщен, мърморейки ядосано.

След като направиха преглед на търговските кантори, на корабите и елеваторите, посетиха гръцката църква, която се нуждаеше от големи поправки, гръцкото училище и новата сграда, останала недовършена.

— С наши пари е направено всичко, каквото виждате тука — каза консулът с гордост.

— Времената сега са тежки, изживяваме години на криза, пристанището върви зле, отдолу, от родината, нищо не получаваме — добави унило гръцкият учител, дошъл тук от Атина.

Погледите на всички се отправиха към Американеца.

Очакваха да чуят от него някакво обещание, да направи някакво изявление, да каже нещо. Ала той мълчеше. Не каза нито дума. Кимаше само леко с глава и после лицето му добиваше пак същото загадъчно, строго изражение.

Обедът, в интимен кръг, се състоя у консула. А вечерта имаше банкет в гръцкия клуб в чест на Американеца, на който бяха поканени сто души.

Залата беше украсена с гирлянди от зеленина и разноцветни знаменца, събрани от параходите в пристанището. На входа, на бледосиния фон на огромно гръцко знаме беше написано с гръцки букви:

„Ура! Зито! Добре дошъл, сине на Елада!“

Чествуваха Американеца като истински античен герой, за върнал се в родината си след дълга одисея.

Произнесоха се пламенни речи, в които се прославяше силата и моралните качества на елинската нация, която не забравяла родината си, където и да се намирала на земното кълбо. Споменаха се имената на велики патриоти, гордост на човечеството, които с труд и умение събрали баснословни богатства и ги подарили на родината си за нейното издигане и преуспяване. Говори се за Запа.^[1] който събрал богатство тук на Дунава и го оставил на Запиона в Атина, възраждайки античните олимпийски игри; за Аверов, който засилил флотата с най-големия в света броненосец; Ембирикос напуснал Браила и се установил в Лондон, създал една от най-известните компании за презокеанско плаване.

И тъй на масата и пред чаша вино се разгледаха всички важни въпроси, отнасящи, се до гръцката колония. И понеже бяха само свои, разговорът се спря и върху един деликатен въпрос: еврейската конкуренция в търговията по вода, нещо, което създаваше много тревоги и ядове сред гръцката колония.

Логаридис, мъдрецът на пристанищния град, се изказа с целия си авторитет:

— Има ли някой, който да не знае, че още от старо време търговията по вода по тези места край Дунав и Черно море е била само в наши ръце? Турци и руснаци са владели устието на Дунав, сега го владеят румънците, но търговията със зърнени храни винаги е била в наши ръце. От няколко години насам евреите почнаха да слизат на Дунава. Какво се бъркат те, искам да знам, в нашата търговия със зърнени храни? Защо са изоставили магазините си с манифактура и са се заловили за зърнени храни? Защо са дошли по нашите пристанища? Защо нарушават нашето право? Защо ни вземат хляба от ръцете? Това си е наша специалност. Никога досега евреи не са участвували в сделки с кораби и шлепове. Та ние тогава какво да правим, за какво да се заловим? Търговията по вода си е наш занаят, то се знае!

Консулът, като умен и възпитан човек, знаеше как да обясни най-тънките въпроси, да даде правилно мнение и най-подходящо разрешение и при най-тежките положения.

— Спасението — почна той — може да дойде само от капитала, който ще пласираме в търговията по Дунава. Та нима не забелязвате разликата в търговската система на евреите? Гъркът си е останал на старите навици, всеки да си работи отделно. А евреинът, който иде тук, не работи за своя сметка. Той е представител на голяма търговска къща. Зад гърба си евреите имат големите еврейски капитали. Какво можем да направим ние? Къде е спасението? Да се вложат в Дунава колкото се може повече гръцки капитали! Да се създадат акционерни дружества, банки, фирми за износ. Само така ще можем да устоим срещу еврейската конкуренция по пристанищата!

До късно след полунощ, сред шампанско и акордите на шест мандолини бяха възторжено изразявани елинският патриотизъм, елинското великодушие и елинската щедрост.

Пристигането на Американеца се коментираше по най-различен начин из целия град. Мнозина бяха истински разочаровани от външния му вид. Очакваха да видят един великолепен мъж, истински американски тип, така както си представяха американците, а не някакъв дребен, немощен и кривокрак старец, който отгоре на всичко и подмята малко десния си крак.

Толкова много очи претеглиха багажа му при пристигането: много малко! Два вехти куфара, един сандък и един денк с постилки и завивки за спане. Толкоз. „Може би — казваха си някои — големият му багаж ще пристигне по-късно с друг кораб.“

Повечето хора не можеха да разберат как един грък може да има дъщеря негърка. Де се е чуло и видяло такова нещо. „Може да е осиновена“ — изказа мнение един пилот, познат като набожен човек.

Цяло събитие беше, когато Американеца смени в Елино-румънската банка една банкнота от десет долара. Новината се пръсна из кафенетата с шеметна бързина и сумата нарастваше от десет на сто и на хиляди долари.

Ахиле Джукестия се кълнеше в кафенето на пилотите, че видял с очите си, когато Американеца внесъл в банката една голяма пачка банкноти.

— Не румънски леи или гръцки лепти, а долари, истински долари! — И произнасяйки думата долари, смучеше дебелите си устни, сякаш лигите му щяха да потекат.

Някои, по-разумни, не можеха да повярват, че Американеца е минал такъв дълъг път с такава голяма сума в себе си, по всички бяха уверени, че има пари в чужди банки.

Неколцина дори почнаха да подпитват в пощата и в Елино-румънската банка, за да не изпуснат момента, когато ще пристигне от чужбина чек или пакет ценни книжа на името на Американеца.

— Е? Видя ли го? Какво ще кажеш? — питаше Калман, Хаскал в кафенето.

И двамата бяха магазинери в същата житарска къща. Всяка вечер играеха в кафенето табла или гюлбара. Когато Хаскал губеше, плащаше едно турско кафе. Когато Калман губеше, плащаше едно парче локум, което Хаскал завиваше в хартия и го носеше у дома си на петгодишното си внуче Мишу.

— Е, какво ще кажеш за Американеца?

— Какво ще кажа ли? Няма фасон на американец, това казвам аз! Виждал съм в живота си и американци. Съвсем от друг калъп хора са те.

— Чу ли, че го водили в църквата, в училището, дали му банкет в клуба?

— Е, и? Казал ли е нещо?

— Нищо! Мълчал. Искали да изтръгнат нещо от устата му, ама той да не е прост, да каже? Мигар той не знае, че всяка дума е една полица? Знае и си мълчи. Туй значи, че или е стара лисица, или е сиромах. А бе живи ще сме, ще видим. Едно ще ти кажа аз: тук никой не иде с пари, всички идат тук да спечелят пари.

Колкото пъти слезеше в кафенето, Американеца биваше обграждан от роднини, приятели и съотечественици.

Следяха го, накъдето мръдне, дебнеха го, пресрещаха го, за да говорят с него или да му дадат някакъв съвет. Всеки искаше да му „направел добро“.

Едни му предлагаха сигурни рентабилни сделки, баснословни печалби за възможно най-кратко време.

Други го съветваха загрижено да бъде предпазлив, да няма доверие в кого да е, да си отваря очите на четири и да не влага капитала си в рисковани сделки.

Критикувания, ежби и вражди беше предизвикал наоколо си Американеца, без дори да подозира. Всеки ден миситите, които сновяха из пристанищния град, му правеха по някоя оферта: редки случаи за шлепове, влекачи, елеватори; разни комбинации с акции в банки, в петролни предприятия и осигурителни дружества за транспорт по вода.

Американеца мълчеше. От деня, в който пристигна тук, разбра в каква каша се беше забъркал. Всички го смятаха за богат. Какво трябваше да прави? Да вика и крещи, че е беден и притеснен? Никой нямаше да му повярва. Затова мълчеше и чакаше. Придаваше си строг, непроницаем вид и като охлюв се свиваше в черупката си.

Мълчалив и затворен, той едва отговаряше на въпросите, които му се задаваха. Говореше неясно и смесваше румънски и френски думи в разваления си гръцки език.

„Горкият човек, забравил родния си език!“ — съжаляваха го някои.

„Голяма лисица трябва да е този старец!“ — казваха други, които напразно се опитваха да изтръгнат нещо от него, да разберат мислите и плановете, които се таяха в главата му.

Какво чакаше той? Всичко това му тежеше, мъчеше го, искаше да каже на брат си истината, но всеки ден отлагаше мъчителното признание.

Какво щеше да последва след това? Как щеше да нареди живота си? Единствената надежда беше дъщеря му. Харесвана, ценена, тя беше единственият му капитал, който можеше да пласира. Чрез нея смяташе да уреди живота си на старини.

За да си поотдъхне, да се отърве от хората, които го пресрещаха, измъкваше се незабелязано през задната врата, поемаше бавно към морето и унил, скиташе без цел по пустия плаж, докато се умореше. Тогава сядаше на стълбата на зеления фар на края на дигата и стиснал в зъби късата си лула, оставаше там до късно, загледан в огледалната вода на морето.

Въздишаше и чакаше… Чакаше да настъпи някакво събитие, да се случи нещо, да дойде отнякъде нещо неочаквано. Подобно на моряка, загубен сред морския пущинак, той диреше някаква спасителна точка, някое бяло платно в мъглявината на хоризонта.

Една вечер, когато Американеца се връщаше мрачен и тъжен към къщи, пресрещна го англичанинът Пот. Беше слаб и голобрад левантинец и говореше гръцки по-правилно, отколкото английски.

— Ела да пием по едно кафе. Ще ти обясня плана си за една чудесна сделка. Но не искам никой да чуе. Да влезем изотзад в Клуба на английските моряци.

От цяла седмица го дебнеше. Искаше да го намери нейде сам, за да говори с него на четири очи.

На кея между Флотския клуб и англиканската църква имаше една оригинална сграда от типа на колониалните къщи, отвън облицована с вълнообразна ламарина, а отвътре тапицирана с излъскана липова ламперия. Над вратата имаше надпис.

British Siemens Institut

Стъпвайки на пръсти, англичанинът влезе с потаен вид. Американеца го последва малко разтревожен, сякаш го въвличаха в някакъв комплот. Вътре беше слабо осветено. В една голяма зала имаше три английски билярдни маси с джобове на ъглите, маси за игра на табли, за шах, за пинг-понг. В друга зала имаше рафтове с книги, а по масите — купища английски списания и вестници.

На стените висяха надписи: „Консумирайте мляко, кафе, чай, лимонада. Не се тровете с алкохол.“

Спиртните напитки, в какъвто и вид да са, бяха най-строго забранени в това заведение, построено в Сулина от едно лондонско въздържателно дружество. Забраната се спазваше стриктно. Но английските моряци идваха тук, в това пуританско заведение, вече пияни, след като бяха обиколили всички кръчми на пристанището.

Тази вечер заведението беше празно.

Само един старец с мораво лице, червен нос и лула в устата дремеше пред чаша чай. Беше управителят мистър Бляк — вечно пиян. Пиеше само ямайка, но в чаша за чай.

Пот му направи знак и той, след като донесе две кафета, се оттегли дискретно през вратата в дъното…

— Ето за какво става дума — почна шепнешком англичанинът. — Образуваме спасително дружество по Дунава. Трябва, веднага да влезете и вие в нашето сдружение. Спасяването на заседналите кораби си остава все пак най-доходното предприятие. Как мислите, че пиратът Калаврезо е натрупал такова богатство? Наговарял се с някои капитани, които тиквали кораба в пясъка, и той отивал да го спаси… Цената определяли предварително. И „Английски Лойд“ плащал осигуровката в лири, накуп! Моето бюро има шест параходни агенции и представлява тук, на Дунава, най-голямото осигурително дружество на мореплавателни съдове от цял свят: „Английски Лойд“.

— Добре, но за това се иска голям капитал… — каза стеснително Американеца.

— Нищо не съм ви искал — прекъсна го с усмивка англичанинът. — Искам само да бъдете в нашата група. Толкоз засега…

И Пот му изложи добре обмисления си план.

Имал в джоба си уверенията на Европейската комисия и на румънските власти. Предвидил бил и възнаграждение за телефонистите, които щели първо на него да съобщават за заседнали плавателни съдове по канала.

Когато късно вечерта излязоха от клуба, спряха се на кея и загледаха възхитени един кораб е два комина, спрял на отсрещния бряг.

— Такова нещо ни трябва! — рече Пот. — Това е Бертилда! Чудни помпи има! Идва всяка година тук, на Дунава, специално пратена от едно спасително дружество в Стамбул. Чака и дебне. Не е възможно, особено към есента, да не й падне нещо. Слушайте мене: най-чудесната сделка по Дунава е спасяването на заседнали плавателни съдове.

 

 

Един ден от пътническия параход, идващ от Галац, слезе важен господин, с добре боядисани кестеняви мустаци, под мишница е елегантна чанта от марокенена кожа със сребърен монограм. На понтона бе сърдечно прегърнат от полицая Петракел Петрашку, с когото бяха съшколници във военното училище. Гастон Попеску, кавалерийски майор в оставка, стар клубов плъх, ловък крупие, беше отворил в столицата в съдружие с Пинкус Якобсон една румъно-американска търговска кантора за вътрешен и външен кредит, внос и износ.

„Кой ли е и какво дири тук?“ — питаха се всички търговски агенти, заинтересувани от представителния вид на този непознат човек. Комисионерите, тия расови ловджийски кучета, почнаха да душат дирите му.

Вечерта всички се учудиха, когато го видяха в гостилницата на Герасе, седнал начело на масата между полицая и Американеца.

— Искам да ви включа в петролните сделки — казваше майорът с тих, сладникав глас. — Не съм имал досега честта да ви познавам, но моят приятел Петракел ми говори за вас. Именно той може да ви даде сведения за мене. Послушайте ме, и цял живот ще сте ми благодарен! Най-добрите сделки в нашата страна си остават сделките с петрола!

Американеца слушаше търпеливо, въпреки че много малко разбираше от периметри, дивиденти, консолидация и акции. А когато колебливо се опита да каже, че няма капитал, майорът го потупа закрилнически по рамото.

— Mon cher.^[2] никой не ви иска нищо. Посетете само нашия край, да видите какви периметри за експлоатация ще притежаваме. Държим много да бъдете в нашето сдружение.

Поръча една бутилка шампанско, после извади от чантата си скица на петролната област Морени.

А когато станаха да си ходят, остави на масата царски бакшиш. Защото такъв беше майорът — много щедър и любезен. Даваше сто леи бакшиш, а в същия ден вземаше двайсет леи назаем. Нямаше капитал, но правеше с важен вид големи заеми, откъдето и да е, защото — казваше той — големите заеми свидетелствуват за кредита, с който някой се ползува на пазара. Цяла тайна беше как този човек е могъл да натрупа толкова милиона дългове. За него се разправяше, че след като заминал от Париж, дето оставил страшни дългове, пратил на кредиторите си по един некролог за смъртта си.

Един грък, дошъл от Одеса за износ на чер хайвер, предложи на Американеца някаква хубава риболовна сделка: ловене на риба навътре в морето със специални кораби като в Северно море.

Друг пък искаше да го привлече в дружеството, което се образувало във връзка с построяването на фабрика за целулоза от тръстика.

Въпреки че никой не искаше веднага пари от Американеца, роднините, приятелите и сънародниците му бяха уплашени и разтревожени от тези предложения, правени от разни пришълци. А когато из града се пусна слух, че възнамерявал да участвува в петролно предприятие, всички бяха обхванати от отчаяние.

Гърците закипяха от яд. Из кафенетата почнаха бурни спорове, всички се възмущаваха високо от намесата на пришълците в местните работи, в търговията по Дунав. Всяко предложение, направено от човек, дошъл отдругаде, се смяташе като опит за похитяване на очаквания капитал, като някаква изневяра спрямо интересите на елинската общност.

Освен тези предложения за предприятия, които изискваха големи капитали, Американеца получаваше всеки ден молби за подпомагане, различни изобретения и открития, които за кратко време щели да го направят прочут и щели да му донесат баснословни печалби.

Един техник, грък, искаше да замести витлата на парахода с турбина, изобретена от него, като използува налягането отгоре надолу на водата, основавайки се на принципа, открит — както казваше — пак от грък, от Архимед.

Друг техник, пристрастен към въздухоплаването, имал изработен, вече модел за специален самолет, който щял да лети, да се движи по вода и по суша. Нуждаел се само от мотор за самолета, чийто корпус изработил сам. За крилата, които били облечени в коприна, бил пожертвувал булчинската рокля на жена си.

Имаше и румънци, които искаха помощта на Американеца.

Господин Ефрим Гълтан, основен учител, бил представил безрезултатно на Флотското командуване едно оригинално изобретение.

„Печално, но истина е — пишеше той възмутен, — че аз, румънецът, не намирам насърчение в собственото си отечество и съм принуден да се обърна към един великодушен чужденец.“

Откъде му е била дошла на Гълтан идеята да замести веслата на лодките и витлата на моторниците с някакви коленчати металически ръце, които да подражават движенията на жабешки крака?

Един от санитарните служители, познат в града под прякора „Палето“, който работеше по дезинфекцирането и дезинсекцирането на подозрителните кораби, дошли от заразени страни, твърдеше, че бил изобретил някаква дезинфекционна машина и апарат, по-добър от Clayton, който можел да изтреби за две минути не само мишките в кораба, а и дървениците и бълхите от всякаква възраст.

Група лодкари, гърци, образували мълчаливо сдружение с патрон свети Никола, помолиха Американеца да ги удостои с приемането на председателското място на сдружението, надявайки се, че по този случай ще получават годишна издръжка от негова страна.

Някакъв художник, дошъл на гости у негов роднина, пожела да направи портрет на Американеца с маслени бои в естествена величина. Но поиска аванс за материалите.

Един репортьор от някакъв вестник в Браила дойде нарочно да събере биографични данни за Американеца, да вземе от него интервю и снимка.

Американеца свикна да слуша с ангелско търпение. Мълчеше със загадъчната усмивка на египетския сфинкс.

Някои се нервираха, пледирайки разгорещено, твърдо уверени в успеха на изобретението си, рожба на творческия им ум. Други си тръгваха възмутени от скъперничеството на тази хитра стара лисица.

А когато той се опитваше да им каже откровено, че няма пари, никой не искаше да повярва. Сумите, които му се искаха, пресметнати в долари, били — казваха всички — смешно нищожни за човек, който се връща от Америка.