Жан Барт
Черната сирена (11)

Глава XI

Домът на Стамати се превърна в ад.

Пенелопа, заблудена от мнимото богатство на Американеца, за да се представи пред него, беше изразходвала неразумно големи суми да поднови мебелировката в къщи.

Лихвите на заетите пари растяха и Стамати с ужас чакаше срока за плащане на полиците.

Една група спекуланти с търговия на зърнени храни го бяха привлекли; той прие да участвува в сделките, като имаше предвид, че и брат му, Американеца, ще влезе в съдружието. Беше се полакомил по големи сделки и се надяваше, че ще направи голям удар, който ще го оправи, ала така се уплете, та не виждаше как ще се спаси.

Прибягваше към разни случайни комбинации, блъскаше се, но сам виждаше как затъва.

От страх и неудобство подло отбягваше и хората, и дома си. За да не вижда сцените и нервните кризи на Пенелопа, беше повечето на път по работа до Галац, Браила и Кюстенджа.

Когато загуби и последната надежда в богатството на Американеца, от отчаяние Стамати се разболя от жълтеница и остана две седмици на легло. Не можеше да се храни, не можеше да спи от тревога.

Нямайки повече сили да се бори, той чакаше нещастието както щраусът чака опасността, скрил главата си в пясъка.

Пенелопа, с накърнено честолюбие, по дял ден стоеше затворена в къщи; избягваше хората, излизаше само вечер и се обличаше в черно.

Докато по-рано се отнасяше със Стамати с високомерно презрение, сега вече изпитваше към него яростна омраза. Не можеше да го търпи край себе си. Когато го виждаше да ходи свит, мълчалив, със сбърчено чело и разсеян поглед, с изтъркани дрехи, смачкана фуражка и изкривена връзка, идеше й да крещи, да крещи, да го разтърси, да го издере. Живееха съвсем разделени, далеч един от друг.

„Ето какъв мъж имам! — казваше си тя. — Такъв ми бил късметът… Какъв нещастен живот! Докога ще трае този отвратителен живот?…“

Непрестанно бе чакала нещо ново, някоя случка, някое събитие, което да промени съществуването й.

Пристигането на Американеца я бе замаяло, бе й донесло надежда за по-друг живот. Но се бе излъгала. Сега седеше съкрушена, отчаяна, болна, измъчвана от ревност. Бе организирала цяла шпионска мрежа около Делиу. Понякога, трескава, екзалтирана, тръгваше тя самата да го търси.

Когато една сутрин един от прислужниците от кафенето, комуто плащаше да шпионира Делиу, и докладва, че го видял в полунощ на плажа с Евантия, Пенелопа остана като вкаменена.

Значи, не беше се лъгала. Предвижданията й се бяха сбъднали. Подобно на смъртно ранен звяр, скрит в леговището си, тя се затвори в стаята си, измъчвана от желание за мъст. За да облекчи страданието си, залови се да пише писма.

Съчини, усмихната злобно, едно анонимно писмо до Нягу от една „доброжелателка“. Съжаляваше го, че бил попаднал в ръцете на такова развалено момиче, което му изневерява и се среща с любовника си на плажа.

Второто писмо беше до Делиу. Писано в първите пориви на гняв, писмото беше пълно с мълнии, с обвинения и клетви.

Поръси го с горещи сълзи, сложи го в плик и му го прати по едно от момчетата. Но след няколко минути бе обзета от разкаяние и страх. Боеше се от окончателно скъсване на отношенията им. Спусна се като вихрушка да догони момчето… Но беше твърде късно. Момчето не се виждаше никъде.

Засрамена от проявата си на слабост, тя се върна като пребита в къщи, тръшна се на леглото, захлупи лице на възглавницата и отчаяна зарида безпомощно.

Не можеше да си прости извършената глупост. Как не можа да се въздържи, да се овладее? Какво ли ще направи той? Какво ще й отговори? Какво ще бъде да му напише друго писмо, с което да го моли горещо да й прости, да забрави всичко, каквото му е казала в гнева си, защото била обезумяла от ревност… не е знаела какво прави.

Обаче честолюбието й я спираше. И някакво зрънце надежда почна да кълне в душата й.

Ако в неговото сърце, е останало поне мъничко обич, той не може да не й прости. Довечера ще отиде при него. Знае тя как да го подхване и какво трябва да направи.

Скочи решително от леглото, избърса сълзите си и седна пред огледалото на тоалетната масичка. Трябваше да се съвземе, да бъде красива, съблазнителна.

 

 

Делиу, който заместваше капитана на портовия надзор, отишъл в отпуск, беше в канцеларията, обиколен от консулски чиновници, преводачи и свидетели. Разследваше един скандал, станал в кръчмата на пристанището между френски и италиански моряци, които, дето и да се срещнат, се сбиваха.

Като получи писмото, Делиу спря за миг работата, прочете адреса, позна почерка на Пенелопа, смачка го в ръката си, без да го отвори, и го пъхна в джоба си.

Едва след обеда, когато си пиеше кафето, се сети за писмото. Прочете го бавно, внимателно.

Гневът и киселото настроение на Пенелопа не го трогваха.

Той прочете спокойно писмото до края.

Изтегна се удобно на софата, пушейки доволен хаванската пура. Притворените му очи заследиха игривите спирали на дима, а устните му се разтегнаха в иронична усмивка.

 

 

„Всъщност — мислеше си той — най-удобната раздяла е тая, предизвикана от жената!“ Какъвто беше сега случаят с Пенелопа. Според опита, който имаше в стратегията и тактиката на любовта, Делиу беше уверен, че едно почтено оттегляне изисква повече умение и ловкост, отколкото покоряването, дето се иска само смелост.

Връзката му с Пенелопа беше почнала да го уморява. Още от самото начало я беше класирал като тиранична романтичка, със странни навици, която приема живота твърде трагично.

Вярно, че беше темпераментна жена. Но той познаваше добре тоя род жени, които затварят очи и стискат зъби… Трябваше да бъде винаги нащрек. И тъкмо на него да се случи, той, който ценеше свободата си повече от всичко! Трябваше ли да понася капризите и дивата й ревност? Нима трябваше да бъде вкопчен във фустата само на една жена?

Първия път неговото бързо, принудително заминаване от Сулина беше улеснило раздялата и отложило осъществяването на мечтите й за спасение и желанието й да заживеят двамата. Тя се надяваше на здрава, трайна връзка, може би дори на едно ново положение в обществото.

Отначало той се правеше, че не разбира, после почна да отлага осъществяването на това нейно желание, което го ужасяваше. Той не е създаден за трайна връзка. Не може да приеме живота другояче освен в пълна свобода.

Да свърже живота си с подобна жена? Какво ще кажат хората? Не! Щеше да стане смешен. Разбира се, че трябваше да прекъсне тая връзка колкото може по-скоро!

Ето че сега тя самата правеше първата стъпка към неминуемото. Толкова по-добре, сама му идеше на помощ! Но трябва да внимава, да действува тактично и хладнокръвно, за да не направи някоя глупост тая отчаяна жена. Отвращаваше се от разни сцени и сълзи. А за да запази спокойствие, без да отстъпва пред нея, трябваше на всяка цена да избегне всяка среща с нея.

Ще й пише и ще изчезне за няколко дни.

Делиу се настани удобно пред писалището и извади една дървена кутия, инкрустирана със седефени арабески. „Касетката на погребаните любови“, както я наричаше той, съдържаше връзки с писма, снимки, къдрици коса — руси и черни, — завързани с панделки, изсушени цветя… „Скъпи дреболии“, от които лъхна стар парфюм и се вдигна прах, който го накара да кихне силно, няколко пъти.

„Глупости… лъжи… интересно — мислеше си той — защо любовта изисква толкова притворство… Защо това естествено чувство се забулва в лъжа? Непрекъснато трябва да лъжеш, да се преструваш, да си вечно с маска. Но жените искат да бъдат лъгани. Те самите ни карат да бъдем коварни и непочтени.“

Почваше и на него да му омръзва тая непрекъсната лъжа. Може би тъкмо това е знакът, че остарява… И сякаш нещо го бодна в сърцето… За да изтръгне от съзнанието си тая мъчителна мисъл, почна да мисли с наслада за свежестта на Евантия… Жалко, че е толкова дива! Защо бяга от него? Някаква предчувствие му подсказваше, че няма вече да я види.

Всеки случай трябваше да се възползува веднага от писмото на Пенелопа. Беше пристигнало тъкмо навреме. Кой е виновен за раздялата им? Тя сама я пожелава.

Взе връзката нейни писма, зави ги и подпечата пакета. Помисли няколко минути, за да си припомни някои стари клишета, и почна да пише: „Никога не съм обичал жена, която не уважавам… Плътта ми е била роб на сърцето… У мене желанието винаги беше съчетано с любов…“

Самообвиняваше се за непостоянния си темперамент… Някаква фаталност го преследвала в живота. За да понасял мъката, която го разяждала, заминавал с търговски кораб… Напълно променял живота си… Откъсвал се от хората… Не искал да има вече никакви връзки… Не искал да предизвиква страдания около себе си… Почва нов, скитнически живот по море…

На края завърши с една ефектна фраза, употребявана много пъти:

„Надявам се, че няма да забравиш нашите моменти на щастие и ще позволиш да остана завинаги твой предан и постоянен приятел…“

— Жане, аз трябва да изчезна за няколко дни. Заминавам още тази вечер. Ти си отваряй добре очите. Става въпрос за едно деликатно положение, разбираш, нали?

Верният Жан (Йон Ротопан, един шмекер от браилското пристанище) замига често-често и попита припряно:

— Какво трябва да кажа в портовия надзор и какво на въпросното лице?

— В портовия надзор ще кажеш, че съм бил повикан в Галац в пристанищната инспекция. А оттатък, че съм заминал спешно, за да тръгна с един търговски кораб за Ротердам. Ще я убедиш, че не бива да тръгва подире ми. Чак след пет дена ще й занесеш това писмо и пакета. Ще кажеш, че съм го пратил от Кюстенджа, преди да тръгна за чужбина. Ще я следиш на всяка крачка и ще ме уведомиш, ако тя замине от Сулина. Няма да казваш никому адреса, който ще ти оставя. Сега ще те видя, Жане, доколко умееш да действуваш умно.

— Бъдете спокоен! — отвърна Жан, поласкан.

Делиу отиде рано на пътническия кораб, с който замина.

 

 

Пенелопа се измъчваше през целия ден и кършеше ръце от яд, че беше извършила такава глупост. И веднага щом се смрачи, тя се спусна като вихрушка към жилището на Делиу.

По пътя в главата й се кръстосваха откъси от фрази без всякаква връзка; не знаеше как ще почне, но сляпо вярваше в своята воля; уверена беше, че ще успее, ще победи със силата на своето отчаяние. Не се боеше като друг път, че някой ще я види, и не се криеше. Задъхана от вълнение, позвъни на вратата му силно, продължително.

Верният Жан, който беше посветен в тайните на Делиу и беше получавал многобройни бакшиши по разни такива поводи, се подаде от вратата усмихнат, облечен в копринена пижама от гардероба на господаря си.

— Господин капитанът не е в къщи.

— Не е вярно! Отвори да видя! — каза тя заповеднически.

Жан изпълни заповедта й и каза с иронична усмивка:

— Моля! Най-малко аз съм човекът, който ще седне да лъже особа като вас.

— Не получи ли той тази заран писмото, което му пратих по едно момче? Кога и как е можал да замине толкова бързо?

— Всъщност получи едно писмо, но следобед си прибра багажа и каза, че заминава, понеже бил повикан по спешност.

— И как? Нима не остави никакво писмо, не поръча да ми кажеш нещо?

— Всъщност той замина, за да тръгне с един търговски кораб за Ротердам. Каза ми, че преди да поеме, щял да ви пише.

Пенелопа, която се смяташе за силна, изведнъж пребледня. Причерня й пред очите, сърцето й заби силно и от страх да не падне, се подпря на стената. Сломена и победена, тя повлече отмалелите си крака, съскайки през зъби: „Подлец! Бяга… Оскърбявам го, а той не възразява… Няма кураж да ме погледне в очите… Бяга като страхливец!… Ала аз няма да го оставя… Ще го пипна… Ще го преследвам до края на света…“

 

 

На другия ден Пенелопа замина за Галац с пътническия кораб.

Още рано сутринта провери по цялото пристанище. Никакъв кораб не заминаваше този ден за Ротердам. На другия ден се върна в Сулина.

На вратата им беше залепена червена хартия.

Уморена, зашеметена от пътя, отначало не обърна внимание какво пише на нея. Когато разбра, че е съобщение за секвестиране на мебелите и на вещите им, инстинктивно посегна да скъса хартията, но си отдръпна ръката като страхливо дете. Обзе я ужас и през сълзите, изпълнили очите й, загледа мебелите, с които трябваше да се раздели. Великолепното й махагоново легло с кадифени драперии в портокалов цвят, ореховия бюфет, стъклените предмети, които блестяха, турските килими, роклите, мантата, бельото й… и всичката тази нова мебел, купена с пари назаем за гостуването на Американеца!

Какво да прави? Откъде да намери толкова пари?

Нямаше го и Стамати. От цяла седмица беше в Браила.

Седна съкрушена на леглото и загледа с блуждаещ поглед… Всички тези скъпи за нея неща да бъдат продадени на търг! Да остане, без нищо?! Да остане гола на улицата?!

Усещаше как се задушава. Стана и си наля една чаша вода. Когато поднасяше чашата към устата си, чу звънеца. Спря. От страх не смееше да направи никакво движение. Кой можеше да идва по този час. Скова я непонятен ужас.

Слугинята влезе с писмо и един запечатан пакет в ръцете.

— Донесе ги един войник от флотата.

Пенелопа подскочи като ужилена.

— Къде е Жан?

— Отиде си.

Жан, който добре разбираше тези деликатни въпроси, беше изчезнал навреме.

От любопитство и нетърпение, понеже нямаше подръка нож или ножици, Пенелопа скъса със зъби връвта на пакета пред прислужницата си. Куп пликове — бели, розови, сини — се разпиляха по пода. Разбра: нейните писма…

Страшният удар се заби като куршум в сърцето й.

Неговото писмо играеше в разтрепераните й ръце.

Нямаше смелост да го отвори.

Какво можеше да й пише?

Стъмняваше се. С голямо усилие на волята успя да се замъкне до прозореца. Отвори плика и почна да чете.

Стенеше и трепереше от сдържан гняв, а на лицето й беше изписана ехидна и горчива усмивка.

„Свърши се, значи… Свърши се… Това било! Не остава вече нищо… Каква подлост! Колко никакви са мъжете!“

А! Ако беше сега тук, пред нея… Подлецът му с подлец! Крие се… Няма кураж да се яви пред очите й… Но тя ще му докаже, че се е излъгал. Не я познава той още… Ще го накара да страда, да го измъчват угризения на съвестта… Ще му отмъсти със собствения си живот! Тогава ще види той каква любовница е имал и че не я е заслужавал. Какво ще кажат хората? Ще кажат, че тя е била по-силна от него. Нима няма право да разполага с живота си? Кой може да я спре? По-късно или по-рано все ще трябва да сложи край на живота си. Какво я чака повече? Щом не е имала късмет… Щом това й е било писано… По-добре така да свърши.

Обхваната от нов прилив на гняв, тя стана решително.

Струваше й се, че таванът я притиска, че стените на стаята я смазват. Задушаваше се. Потърси някакъв изход; трябваше да намери изход. Отвори вратата и забърза, сякаш някой я беше повикал. Вън задиша дълбоко. Вървеше бързо, разгорещена, без нищо на главата; слепоочията й туптяха. Не чувствуваше никакво колебание, никаква умора; вървеше бодро. С душа, изпълнена с особена гордост, тя стъпваше решително, водена от някакъв героичен устрем. Чувствуваше нужда да предприеме нещо велико, нещо, което да удиви всички. Не се боеше от нищо. Някаква непобедима сила я тикаше към черната морска пустиня.

Два реда светлини като любопитни очи се взряха отдалеч, в нея и в мъглата на нощта се очерта силуетът на параходи пристанището, готов да тръгне.

Пенелопа засили крачка, избикаляйки осветеното място. Мислите, които се кръстосваха бързо в пламналия й мозък, я откъсваха безвъзвратно от хората.

Беше есенна вечер. Крайпътните акации превиваха черните си скелети, скърцайки жално, а студеният морски вятър гонеше по влажната земя жълтите, мъртви листа.

Спря чак на края на пътя.

Дигата, която отделя Дунав от морето, завършва със зеления фар. Рояци пеперудки и дребни насекоми, привлечени от искрящата светлина на фара, се трупаха, блъскайки се в нагорещения кристал и падаха в подножието му.

Морето беше спокойно, величествено. Небето със светлинния си свят от звезди се оглеждаше във водата като в огромно черно огледало. Милиардите кандила трептяха в морските дълбини.

Застанала сама в нощта до зеления фар, Пенелопа стоеше загледана в далечната морска шир.

Капки солена вода опръскаха пантофките й от чортова кожа. Отдръпна се една крачка и потърси носната си кърпичка. Стресна се от оглушителния звук на сирена. Параходът беше вдигнал котва. Излизаше от пристанището, плъзгайки се леко по черните води, набраздени от светли ивици. Нямаше време за губене. Пенелопа мина някак забързано иззад фара, сякаш се боеше да не я види някой в светлината на кораба. И бързо, неочаквано прекрачи от дигата в празното пространство — изправена, със стиснати пестници, с последно решение: да не размахва ръце.

… Чу само продължителното свистене на водата над главата си… и после нищо…

Делиу получи в Букурещ информация от Сулина от своя верен Жан:

Пенелопа го търсила в Галац. Върнала се в Сулина. Получила пакета с писмата. И пак заминала, неизвестно за къде. Може би е отишла да го търси в Кюстенджа или в Цариград.

Направи си сметка, че може да прескочи до Сулина за три четири дена, докато я няма Пенелопа. Трябва да се позавърти в службата си и после да вземе отпуск и да замине, докато успее да нареди да се махне окончателно от този провинциален град, дето има толкова неприятности.

От тръгването на кораба от Галац до пристигането му в Сулина Делиу чете някакъв сензационен роман и когато слезе в Сулина, беше зашеметен и разсеян. Един стражар от пристанищното управление го пресрещна и рапортува:

— Господин докторът съобщи по телефона, че ви чака в моргата, да присъствувате на аутопсията на един удавен.

— Само това ми липсваше! — измърмори с досада Делиу.

Трябваше да отиде, въпреки че му беше неприятно. Не можеше да се измъкне. Портовият началник е задължен по закон да присъствува при аутопсията на извадени удавници.

Отначало му беше много тежко. Не можеше да понася миризмата, нито да гледа труповете, проснати на масата за аутопсия. След няколко присъствия можа да превъзмогне отвращението си и понеже случаите на удавяне бяха много чести, съвсем свикна.

Примирен, без да се отбива в квартирата си, Делиу, се отправи към болницата, като пътьом се запаси с цигари, за да може да понесе разваления въздух в залата за аутопсия.

Минавайки през градината на болницата, видя насъбрани хора пред моргата, а пред полуотворената врата чакаше празна носилка.

Още преди да влезе, вълна от непоносима воня го удари в лицето и за момент го зашемети. Беше миризмата на мухъл, на тамян и на леш.

Аутопсията беше почнала. Трябваше да влезе поне за форма, а после да подпише протокола, да изпълни закона.

Реши се. Влезе бавно, като притискаше носната си кърпа към носа.

Лекарят и помощник-хирургът, в бели халати и изцапани е кръв, работеха бързо, режеха човешкото тяло, както режат говедата в кланицата.

„Жена е… — забеляза Делиу. — Трябва да е престояла във водата… надула се е и вече се разлага… има зеленикави петна на загниване по тялото.“ Не беше още видял лицето й. Чак когато лекарят се отмести една крачка, за да избере нещер от кутията с инструментите, видя страшното, подпухналото и обезформено лице на жената.

Трепна. Нещо го прониза… „Тя!… Пенелопа!“

Отдръпна се една крачка и се облегна на студената и влажна стена. Не можеше да гледа лицето й. Загледа с разширени очи увисналата зеленикава ръка. Позна гривната — златната верижка, която й бе подарил преди една година.

Усещаше как краката му се подкосяват. От угризение се изчерви. Страх и срам замрежиха очите му. Никога не беше му се случвало да загуби самообладание до такава степен. Бореше се със себе си, мъчеше се да превъзмогне смущението си. Обърна се към вратата, запали цигара и вдъхна дима дълбоко в дробовете си.

„Дано свърши по-бързо!“ Каква игра му беше устроила съдбата! Беше я довела пред него за наказание. Пенелопа беше успяла в отмъщението си. Той беше прегръщал това тяло… „Ужасно!“

Миризмата на леш проникваше до дъното на мозъка му…

Направи усилие да превъзмогне отвращението си. И таз добра! Какъв мъж е той, а отгоре на това и военен! Би дал всичко да побегне оттук, но го беше срам. Какво ще кажат тези двама мъже, които режеха трупа с такова равнодушие?

Остро скърцане на трион издраска до болка нервите му. Погледна към трупа. Сплъстената от тинята разплетена коса беше метната на лицето и черепът беше скалпиран. Залитна. Не можеше повече да издържи. Олюляващ се, той се измъкна, като се опираше по стените.

Спря за миг под една лозница да вдъхне чистия въздух на болничната градина. Обаче не можеше да се избави от тази отвратителна миризма, която носеше със себе си и която сякаш беше проникнала във всичките му пори.

От другата страна на дъсчената ограда, покрита с японски, рози, група жени от махалата бъбреха, чакайки края на аутопсията.

— От мъка се хвърли в морето, горкичката…

— Ах, да бяхте видели как я докараха! Бяха я вързали с въже под мишниците и я влачеха зад лодката; ала от течението тя се изправяше, навеждаше си главата и се кланяше, сякаш беше жива. Като я видях, прекръстих се и побягнах. Боже, опази!

На една пейка срещу болницата Стамати се беше отпуснал сломен. Стенеше и от време на време мучеше като животно, когато го колят. Дърпаше се от ръцете на Логаридис, който го държеше, и искаше да отиде в моргата да види жена си.

Делиу избиколи болницата, измъквайки се като беглец.

„Кой би помислил — каза си той, — че тоя Стамати, тоя безличен и свит човек, е могъл да обича тази жена, която се отнасяше с презрение към него? И все пак страстно я е обичал.“

Делиу чувствуваше, че не може повече да остане в Сулина. На следващия ден щеше да бъде погребението. Трябваше да устои на погледите на толкова хора… Не, трябваше да избяга, да напусне този край.

Дори в квартирата си не можеше да се реши да остане през нощта. Запъти се направо към пътническия кораб. В зори щеше да поеме отново за Галац.

Прекара нощта сам на палубата с две бутилки: едната ментовка, другата мастика. Повече му харесваха цветовете им, отколкото вкуса. Сменяше смарагдовозеленото питие с опаловобялото и зашеметяваше съзнанието си, за да се избави от ноктите на угризението, които раздираха мозъка му; наливаше се с тази цветна отрова и тя го упояваше и го държеше в едно състояние между сън и действителност.

 

 

Пенелопа не беше обичана, нито уважавана, ала на погребението и се стече много народ. Гръцката колония беше многобройна.

Със своята отчаяна постъпка, със своя трагичен край тя се беше издигнала в очите на хората. Възхищаваха се от нея, всички я оплакваха, донесоха й цветя и проляха сълзи. Самоубийството на тази жена се смяташе за героична, велика постъпка, въпреки че всъщност никой не познаваше истинската причина и обстоятелствата.

Беше възникнал спор относно опелото. Православната, религия забранява самоубиец — човекът, който сам си е отнел живота — да бъде опят от поп.

Гръцкият консул, както винаги, можа да убеди аргументирано свещениците:

— Тази добра и набожна християнка, извършила през живота си добри дела към църквата и училището, е намерена удавена. Кой може да знае дали сама се е хвърлила в реката, дали други са я хвърлили, или случайно е паднала? За самообесилия се, намерен с примката на врата, няма никакво съмнение, че се е самоубил, но що се отнася до удавения, не можеш да знаеш дали не е станал жертва на някакъв нещастен случай.

Макар никой да не се съмняваше, че това е самоубийство, мълком се бяха споразумели да не издават истината пред църквата и да представят смъртта й като нещастен случай.

Стамати можа да сключи пак заем, за да покрие разноските за първокласното погребение. Напразно се беше опитал Логаридис да го възпре от тези излишни харчове.

— Обичах я много и не мога да не направя за нея всичко, което трябва отвърна, той, готов на всякакви жертви.

Стамати искаше траурът навсякъде да бъде в бяло: черковният хор, учениците от гръцкото училище, корделите на венците.

Беше съвсем съсипан. Нищо не разбираше и едва се държеше на нозе.

Логаридис, подпомогнат от Ахиле, се грижеше за всичко около погребението и се разпореждаше на тази тъжна церемония.

Нику-Политику, облечен в черно, искаше да си предаде важен и достоен вид, но едно голямо шише „одеколон“, което носеше като лекарство против припадъците на жена си, му пречеше на вървежа.

Дебелата Олимпия едва се движеше, дишаше астматично и лееше горещи сълзи за снаха си Пенелопа, която не можеше да понася, и винаги, когато станеше дума за нея, я наричаше Стаматовата скрипя.

Жените, любопитни, както винаги, се тълпяха да видят лицето на удавницата. Но подпухналото обезобразено лице беше покрито с кърпа от копринено платно.

Американеца и дъщеря му вървяха на края на шествието, изолирани от хората. Едни се отдръпваха от тях, други ги гледаха скрито с омраза. Никой не знаеше какво точно се бе случило в дома на Стамати; знаеше се само, че Американеца се бе преместил оттам. Правеха се предположения, свързваха се някои неща с други, изказваха се смътни подозрения… „Трябва да има нещо… Не се е самоубила жената току-тъй без нищо… Има някаква тайна в тази смърт.“

И вината се хвърляше пак върху Американеца, който с идването си в Сулина сякаш бе донесъл някаква зла прокоба, та само нещастия се случваха.

Евантия — болна, отслабнала — се ужаси, когато чу за самоубийството на Пенелопа. Въпреки че мъчно можеше да направи някаква връзка между случките през последно време, въпреки че не можеше да разбере с какво бе допринесла за отчаяната постъпка на Пенелопа, все пак си правеше жестоки упреци. Измъчена от угризения, тя бе взела върху себе си неясната вина за този нещастен случай.

Смяташе, че хората с право я обвиняват и ще я ненавиждат цял живот, и чувствуваше как непримиримата й омраза към Делиу нараства.

Потърси го с очи в множеството, ала никъде не го откри.

Моряшкото гробище беше на една тясна ивица земя между морето и езерото. И сега, в края на есента, с оголените си дървета, с алеите, покрити с нападали листа, с изкривените на една страна кръстове и размекнатата земя, оголваща костите, то изглеждаше още по-тъжно и печално.

… Тъмният, прясно изкопан гроб, прие във вечната си прегръдка тялото, което морето бе отказало да приеме и го бе изхвърлило на брега.

 

 

На втория ден след погребението Стамати направи нови разноски. Накара да боядисат с черна боя стените на спалнята на Пенелопа. Над монументалното махагоново легло с кадифените завеси в портокалов цвят постави портрета й в естествена величина; в един от ъглите под стъклото на портрета беше сложил кичур от черната й коса.

Под иконата на света Богородица постави сребърно кандило и направи с това един скромен иконостас.

А когато някой го попиташе защо е боядисал стаята в черно, не даваше никакво обяснение, само отвръщаше: „Тъй ми хрумна…“

Всеки ден ходеше на гробището. Собственоръчно посади на проба на Пенелопа две морски пинии и един храст пълзяща роза. Реши да направи свод от зеленина и каменна пейка.

Виждаха го да седи с часове при гроба. Унил, съсипан, за две седмици той беше остарял с десет години. Кафенето, в което не се мяркаше вече, даде под наем на един свой сънародник. Възнамеряваше да даде под наем и две от стаите; стигаше му една, тая, до черната стая, в която бе прибрал всички вещи на Пенелопа и ги пазеше свято като някакви скъпи реликви.

Щом се разчу, че Стамати дава под наем стаи, гръцкият консул дойде да го посети.

С известната си дипломатичност, след като изказа куп искрени съболезнования, консулът засегна деликатния въпрос, за който бе задължен да пази пълна дискретност.

— Вярно ли е, че ще дадеш къщата под наем?

— Кафенето вече дадох. Сега искам да дам под наем горе две стаи — отвърна Стамати, без да подозира нещо.

— Смятам, че ще е по-добре да не бързаш. Почакай, докато се уреди въпросът с къщата, докато се разбере чия собственост ще бъде… Все пак рано или късно желанието на покойната трябва да бъде изпълнено… Щом такова е било нейното решение… Харесвало й е да бъде благодетелка… името й да остане. От признателност гръцката колония може да й направи паметник или бюст като на дарителка на сградата за училище…

Стамати слушаше трогнат, без да разбира къде иска да стигне консулът. Чак когато чу за дарение, прекъсна го и поиска да му обясни:

— За какво дарение става дума? За коя сграда?

— Думата е за тази къща, подарена за училище — отвърна спокойно гръцкият консул.

— Как? Тази къща? Моята къща! Която съм купил с моите парици? Не разбирам, как може тя да я даде за училище? — възмути се Стамати.

— Да, но ти си купил къщата на нейно име, къщата е на жена ти, винаги е била нейна собственост, не твоя. Жената е била свободна да разполага с имота си. За да я остави на съпруга си, трябвало е да направи завещание в негова полза. Имаш ли завещание, с което ти оставя къщата?

— Не, нямам, но тя няма други наследници. А щом нямаме наследници, къщата остава на държавата, в случай че няма завещание.

— Ето нейното завещание, оставено в консулството още миналата година, с което дарява къщата на гръцката колония за училище.

И консулът извади важно от джоба си листа с почерка и с подписа на дарителката.

Стамати хвърли бързо поглед върху редовете с познатия му почерк, но нема̀ сила да прочете докрай.

Вкамени се, очите му се замрежиха. Занемял, той стана от стола, направи няколко крачки из стаята, като стискаше челото си с ръка. Спря се на прага на отворената врата към стаята на Пенелопа и впери поглед в кандилото, което осветяваше портрета на любимата му съпруга от малкия иконостас в траурната стая.

Някаква буца застана на гърлото му.

Усещаше как коленете му отмаляват и краката му се подкосяват. Ръцете му затрепераха. Изведнъж той почна да крещи разгневен, като възкачаше думите си и се запъваше.

— Как? Значи, аз не съм господар в собствената си къща?… Да ме изхвърляте от къщата, която аз съм купил? Справедливо ли е това? Законно ли е? Това е чиста кражба!… Ще видим какво ще каже, съдът!

— Успокой се, човече! — каза кротко консулът. — Никой няма да те безпокои. Можеш да си стоиш тук, докато си намериш друго жилище. Няма защо да се бърза. Трябва да се плати данък за наследството има сума формалности да се уреждат, докато влезем във владение на сградата…

— И после?… Аз да остана на пътя!?… Няма да бъде! Докато съм жив, вие няма да влезете тук!

— Аз изпълнявам само дълга си — отвърна благоразумно консулът и излезе с шапка в ръка.

 

 

„Е? Чухте ли какво си е изпатил клетият Стамати?“

„Казват, че щели да му вземат къщата… Ще остане на стари години на улицата.“

„Не е възможно такова нещо!“

„Възможно е, възможно е! Такъв е законът.“

„Как ще изхвърлят човека от къщата му?“

„Ами че къщата не била негова, нейна била.“

„Щом е бил толкова глупав да я купи на името на жена си.“

„Виж докъде те докарва една женска глава.“

Подобни разговори, спорове „за“ и „против“ се водеха всеки ден из всички кафенета на пристанището. Но никъде не се влагаше толкова пристрастие и никъде споровете не бяха толкова разпалени и противоречиви, както във „Фризьорския салон на Елада“.

Беше и естествено, тъй като се засягаха семейни интереси. Нали Олимпия, жената на собственика на салона, беше сестра на Стамати?

Една събота вечер фризьорският салон беше пълен. Нику-Политику, калфите и чираците се потяха от работа, понеже през цялата седмица тук се водеха само политически спорове и се свиреше на мандолина. Нику беше мандолинистът и за негова радост бяха му посветили един куплет, за да го гладят с перце, както се казва, да му се докарват.

— А! Добре, че и двамата юрисконсулти ви намерих тук! — каза полицаят Петракел Петрашку. — Я ме просветете относно злободневния въпрос. Има ли, или няма право гръцкият консул да изкара Стамати от собственото му жилище?

— Иска ли питане?… Разбира се, че има право! Само, че като спазва законните форми — отвърна адвокатът Арманд Попеску, наречен Брелок^[1], понеже имаше вид на човешка миниатюра.

— И таз добра!… Как ще извадиш човека от собствения му дом? Неморално и нечовешко е! — обади се защитникът Траян Брънзей, наречен и „Батко Траян“.

— Къщата била купена на името на жена му и тя я завещава на училището.

— Ами ако завещанието е фалшиво?

— Кой е имал интерес да фалшифицира?

— Ха-ха! Кой имал интерес! — избухна саркастично Нику-Политику. — Ти не разбираш ли, че тук се прави цял комплот, за да вземат къщата на Стамати? Ще открием ние тази банда… Първо, тоя каяфа, консула, ще го натикаме в затвора! — И ядосан, Нику замахна заканително с бръснача.

Адвокатът със сапунисано лице, обръснато наполовина, се вдърви от страх… Не посмя да излага повече аргументите си; смълча се, усещайки студеното острие, което се плъзгаше по застрашения му гръклян.

Плати, без да каже дума, и излезе бързо.

— Тяхната страна държи!

— Нали е адвокат на консулството!

— Нику — обади се полицаят, — сдържай нервите си, когато си в изпълнение на занаята си! Не за друго, но може да се случи, боже, опази, нещастие, като се вълнуваш тъй с бръснач в ръка. Клиентите ти ще те напуснат от страх. Ето на, консулът не стъпва вече тук!

— Чудо голямо! Да видим кой, може да му къносва като мене мустаците?! Не виждаш ли, че съвсем са му избелели, бият на зелено?!

— Все пак аз не мога да проумея тая жестокост от страна на покойната — каза полицаят. — Какво сърце е имала тази жена, да остави мъжа си на улицата, като е знаела, че е купил къщата на нейно име само да й докаже колко я обича, да я осигури.

— Тя беше човек без сърце! — обясни Нику. — Страдаше от мания за големство и като прочетеше във вестника, че някой благодетел завещал имота си на църква или на училище, умираше от желание да остави името си, да бъде помнена и чествувана след смъртта й. Затова се е уговорила с нашия дипломатичен консул да остави къщата за училище, а те да й направят паметник, колкото и малък да е.

— Е, разбира се, има право да й се направи един бюст или най-малко да се сложи един възпоменателен каменен блок.

— Колко лошо, каква неблагодарност от страна на една съпруга! — възмути се Батко Траян. — Кажи на Стамати да намине към мене. Решил съм аз да се заема с неговото дело. Ще спечелим, това е сигурно! Няма да го оставя, каквото ще да става!… Ще отида докрай… до касацията.

И старият човек, подмладен от ръката на Нику, стана победоносно от бръснарския стол, светнал от радост, като че ли беше спечелил вече победата пред съда.

 

 

Няколко дни подред виждаха Стамати да върви с Батко Траян и да разговарят относно бъдещото дело, почнало да вълнува всички.

Батко беше един от най-представителните румънци от този край по ръст, облекло и по миналото си.

Беше два метра и нещо висок и ходеше винаги с бомбе. Липованите, които идваха в града по дело, му казваха „господин Висок калпак“. Имаше внушителни бакенбарди по старата мода и се обличаше в черни дрехи, защото, казваше той, един адвокат в провинцията трябва да вдъхва доверие чрез облеклото и авторитета си.

Той не беше адвокат, а само защитник, но имаше отдавнашна юридическа практика. И, както казваше пак той, хората трябвало да търсят млад лекар и стар адвокат.

Никой не знаеше възрастта му, но всички знаеха, че е дошъл още с окупирането на Добруджа през 1878 година.

Бе прославил името си с въвеждането на румънския език в общината, дето разговорите в общинския съвет се водеха на гръцки и турски.

Държеше се доста добре. Чирешика, третата му съпруга, беше пълничка женица, по-млада от трите му женени дъщери.

Батко Траян беше надарен от природата с ораторска способност; говореше с лекота и имаше богат речник. Наслаждаваше се сам от себе си, пледирайки вдъхновено, понякога без да познава никаква точка от известен закон.

И когато го закачаха на тази тема, отвръщаше сърдито: „Аз защищавам. Съдията е длъжен да знае закона и да го прилага. Всеки със своя занаят.“

Той знаеше толкова: че защищава една права кауза. И всякога, когато говореше в кафенето, защищавайки Стамати, наоколо му се образуваше кръг от слушатели. Както винаги, хората се бяха разделили на два лагера. Дяволът пак си беше пъхнал опашката в гръцката колония.

Юридически справки, разпалени спорове и люти кавги ставаха всеки ден. Теоретизираше се върху завещанията, говореше се за наследството на Запа, диреха се аналогични случаи и се споменаваха имена на експерти по графология, които да удостоверят почерка на покойната в завещанието.

Съдебното дело се очертаваше като извънредно интересно събитие, но… то не се заведе.

В последния момент Стамати се вслуша в съветите на Логаридис, мъдреца на пристанищния град.

— Помири се — настоя той, — всяка грешка се плаща. Знаеш как ще почне едно дело, ала не знаеш как ще свърши… Разноски… Тревоги… Омраза.

— И все пак къщата няма да отиде в техните ръце, докато аз съм жив! — измърмори заканително Стамати.

На другия ден го видях да говори нещо с Тони Мелатис — картоиграч и организатор на томболи. Страстта към лотарията се засили особено много, когато един дрогерист от града спечели хубава сума от Държавната лотария. Всички участвуваха в томболата. Системата на тази лотария се стремеше да замести обикновената продажба. Птици, риби, хайвери, пастърма, халва, вместо да се продават по пазарската цена, се разиграваха на томбола.

На всеки ъгъл се виждаха хора, стиснали под мишница кокошка или патица, да предлагат мазната си платнена торбичка с билети от томболата.

Тони, организаторът на тоя вид търговия, беше една мистериозна личност. Дребен, голобрад и сух — не се познаваше на каква е възраст. Никой не знаеше от каква народност е. Италианец? Грък? Всеки случай беше левантинец от Пера. Дошъл с кораб и отседнал в Галац, бил принуден да избяга оттам в Сулина, дето се беше установил отскоро.

Портовият капитан го търпеше, дори си правеше шеги с него. Харесал му беше начина, по който Тони се представил пред него, когато отишъл да иска разрешение да работи на пристанището.

— Каква професия имаш?

— Никаква.

— Как така никаква?

— Ехе! Каква хубава професия имах аз в Галац, ама вече не върви.

— Какво работеше там?

— Подготвях пожари в града.

— Как подготвяше пожари?!

— Вижте как… Например вие заминавате, не сте си в къщи. Аз нареждам нещата по мой собствен план така, че като се върнете, къщата ви да я няма. Осигурителното дружество е длъжно да ви плати осигуровката… Вие си нямате никакви неприятности, защото доказвате, че не сте били в града през деня, когато е станала белята. А на мене плащате каквото ви се откъсне от сърцето, според щедростта си…

 

 

Една нощ в къщата на Стамати избухна пожар. За няколко минути целият покрив бе обхванат от пламъци. Пазачът на фара, щом видя да се издигат към небето пламъци, веднага съобщи в пилотната служба да пратят на помощ пилотната лодка Петрел, която беше снабдена със силна спасителна помпа. Но тъкмо тогава лодката беше отишла в устието на Дунава. Мина цял час, докато пристигна Петрел и опна маркуча по протежение на улицата чак до къщата на Стамати.

Сулина няма пожарна команда.

Моряците с ръчна помпа и по някакъв техен особен начин на хвърляне на малки котви, вързани за дебело телено въже, повече рушаха, отколкото гасяха.

Въпреки дадената помощ пожарът не можа да бъде угасен, тъй като беше избухнал от четири страни наведнъж. Останаха да стърчат само обгорените стени.

Всички бяха убедени, че къщата е била подпалена. Ясно беше, че престъпна ръка имаше тук намеса, но кого да хванат? Стамати беше заминал от Сулина преди няколко дена. Понеже се споменаваше името на Тони Мелатис, полицията почна разследване и се помъчи да влезе в дирите му.

Но левантинецът беше своевременно изчезнал.

Навярно се бе промъкнал в някой гръцки кораб, който е тръгвал за Пирея.