Жан Барт
Черната сирена (6)

Глава VI

Морето беше спокойно. Траверсен бриз упорствуваше още, нарушавайки фронтовата линия на плавателните съдове навътре в морето.

Когато на мачтата на командния кораб затрептяха трите цветни флагчета — очакваният знак: „Край на маневрите!“ — всички въздъхнаха с облекчение.

От четири денонощия ескадрата се въртеше около Змийския остров. Маневри, стрелба, хвърляне на торпили. Напрегнати, уморени от неспане, офицерите и екипажите гледаха продължително към устията на Дунав, към спасителното пристанище. Всички очакваха да се отворят вратите на мечтания рай.

Фронтовата линия се разкъса изведнъж, корабите, изпущайки кълба черен дим, засилиха скорост, надпреварвайки се по-скоро да стигнат очаквания пристан.

Както винаги, старият учебен кораб Мирча се полюляваше на хоризонта последен и с вдигнатите си платна приличаше на бяла птица с разперени криле.

Застанал на носа на кораба, подпрян на едно огромно колело от навито накатранено въже, новият лекар на парахода доктор Червена брада нагласяваше на очите си далекогледа, решен на всяка цена да види „зеления лъч“. Имаше случай да провери измислиците на Жул Верн, в чиито книги бе чел през детството си за прочутия лъч, който се явявал в момента, когато кървавочервената ивица на залязващото слънце потъва във виолетовосините води на морето.

И понеже бе доказал, че „издържа на море“, не беше страдал от морска болест при това първо пътуване, капитан втори ранг Минку и неговият помощник, подпоручикът Нягу, бяха решили да го въведат във всички тайни на морето и да го „поморячат“, превръщайки го от Homo terrestris в Homo navalis.^[1]

Капитанът втори ранг, неговият помощник подпоручик Нягу и лекарят съставляваха „Светата Троица“ на кораба: Отец, Син, и Свети дух. Винаги бяха заедно, увлечени в, безкрайни разговори и спорове. Нещо непонятно свързваше тия трима мъже, толкова неподходящи по възраст и по характер. Тяхната страст към културата и твърдостта на характерите им се налагаха на другите от ескадрата и ги издигаха в очите им.

Капитанът втори ранг Минку, с побеляла коса, но черни мустаци, стар в службата си, беше човек между две възрасти. Гледаше някак мрачно, но беше добродушен и с благородна душа, която никой от началниците му не бе забелязал.

Възрастта не бе го променила. Запазил бе същата си телесна и душевна структура. Вървеше малко разкрачено, с походката на моряк, затова колегите му се шегуваха с него. Наричаха го „Последния романтичен моряк“. Майстор в манипулирането с платната, той предизвикваше възхищение сред старите гемиджии по пристанищата на Изтока.

В личното му досие, държано под ключ от коменданта на кораба, беше отбелязано, лаконично: „Добър моряк, слаб военен, сприхав по характер, критичен, културен; жалко, че си губи твърде много времето да чете книги, чужди на неговата, кариера.“

Минку беше истински моряк. Бе завършил мореплавателна школа в Брест и бе обиколил света като стажант с кораба „Ефигения“. Ала на изпита за капитан първи ранг бе скъсан заради една нещастна авантюра и поради един началник-звяр и всичко бе завършило с публичен скандал. Двама негови колеги, които той самият подготви, успяха да сложат преди него широкия галон.

 

 

Подпоручик Нягу, навигаторът, който се грижи за хронометрите, беше изискано момче с черни коси, сини очи и детско лице, поради което в училище съучениците му го наричаха „Бебе“. Говореше малко, но четеше много. Стеснителен и амбициозен, много чувствителен, малко експанзивен, той не беше никак общителен.

Въпреки че беше сериозен момък, със стегнато въображение, той още не беше се установил върху това, което трябва да постигне в живота. По този повод бе скаран със семейството си. Бе мечтал да стане по призвание моряк, но стана само военен. Поиска да бъде назначен на един товарен параход, който правеше редовен курс между Галац и Ротердам. Нягу беше тук като духовен син на капитана втори ранг, който го бе взел под своя закрила още от първия ден.

 

 

Лекарят беше интересен, уникален екземпляр: слаб, ъгловат, с олисяла до тила глава, рядка червена брада и черни мътни очи под сократовско чело.

Бе завършил медицина, когато някои от състудентите му бяха вече утвърдени професори.

С авторитета на стар студент той бе възглавявал няколко студентски движения и стачки, вдигнали на времето голям шум.

Късно, когато вече с диплома в ръката трябваше да служи военната си служба, Министерството на войната намери за по-благоразумно да го прати във флотата, отколкото в някоя друга военна част.

Доктор Червена брада бе загубил няколко години от младините си в Белгия; говореше се, че бил военен анархист. Какво беше правил там, от какво беше живял, никой не знаеше.

Сега се беше вече укротил, но си бе останал същият човек със строги принципи, същият страстен краен сектант.

Неговите социални разбирания не бяха съвместими с нито една политическа партия. Бе си създал своя лична доктрина и я бе нарекъл хуманно-позитивистична.

Четеше повече философска литература, отколкото медицинска. Беше сложна натура и гледаше на света с презрение, отвисоко. Спореше разпалено, жонглираше цинично с най-смелите парадокси.

На тези, които го смятаха за мизантроп и песимист, отговаряше с горчива меланхолия: „Станах мизантроп, защото твърде много обичах хората; станах скептик тъкмо защото твърде много вярвах в истината и правдата.“

 

 

Един миноносец, черен като бивол, следван от още миноносци, мина като хала с нос и ноздри, забити дълбоко във водата. Порена в остър ъгъл, водата се надигаше и се пенеше, оставяйки дълги пътеки от бяла пяна. Облак дим, извит като змей, обгърна и затъмни за няколко мига белите крила на Мирча.

— Отвратителни машини! — изруга възмутен капитан Минку. — Вместо ония подвижни кораби с елегантна форма, строят тези ужасни и тромави плаващи машини!

— Обаче машината ни е дала скоростта. От волската кола стигнахме до автомобила, от корабите с платна — до параходите. Геният на парата надви гения на вятъра. Не трябва ли да се подчиняваме на законите на прогреса? — запита с ирония подпоручик Нягу, следейки с очи опашката от пяна след торпедния катер.

— Това не ми пречи да констатирам — отвърна Минку, — че макар техниката да прогресира, мореплавателното изкуство, най-старото изкуство, защото човекът първо е изобретил лодката и после каруцата, намалява, изчезва… тоест от изкуство се превръща в наука. Механикът замества моряка. Корабът става плаващ завод: дим, въглища, масло, мазут. Занаятът, характерът, призванието се променят; изгубва се оригиналността на моряшкия темперамент. Само на плавателен съд с надути от вятъра платна в открито море можеш да разбереш красотата и поезията на морето.

Нягу не отстъпваше.

— Съвсем неизбежна е еволюцията по вода, както и тая по суша: галера, кораб с платна, параход; Партенон, готическа катедрала, небостъргач.

— Чакайте, аз ще ви помиря — намеси се доктор Червена брада. — Досега границата между морето и земята не можеше да бъде премахната дори мислено. Но ето че самолетът, който промени ритъма на движението и съкрати разстоянията, лети еднакво и над водата, и над сушата. За него не съществува граница. Той сам унищожава всяка преграда между водата и сушата, защото използува константното „пространство“. Морската област е застрашена, господа. Не се, знае кой ще владее в бъдеще морето: морякът или летецът?

— Така е — съгласи се Нягу, — но това е въпрос на време. Мореплаването не е занаят, а призвание. Ако е вярно, че самолетът премахва границата между водата и сушата, то все пак не променя разграниченията в призванието на морския и сухоземния човек. Инстинктът на крайбрежните народи способствува по-скоро морякът да стане летец, отколкото сухоземен човек да стане моряк.

Докторът, който се мъчеше да свикне да пуши с лула по обичая на хората на кораба, изведнъж стана и загледа озадачено далечината, дето една черна точка се явяваше и изчезваше.

Някъде отдалече се чуваше продължително мучене, повтарящо се на равни промеждутъци.

— Шамандурата е… приближаваме се до устието на Дунав — обясни капитанът втори ранг. — Ще видиш сега една от най-грандиозните гледки на природата. Обърни внимание на цвета на водата: два добре разграничени нюанса. Още сме навътре в морето, но плаваме вече във водите на Дунав. Виж, цялата повърхност до хоризонта е синя, а само в посоката, в която плаваме, една широка кафява ивица пресича морското огледало. Това е сладката, тинеста вода на реката, която тече над солената бистра вода на морето, без още да се смеси. Две области, две страшни природни сили се срещат тук пред нашите очи. Властната река, за която не е имало препятствия в пътя й и която никаква сила не би могла да спре, не прекъсва течението си, продължава да тече навътре в морето, докато загуби в него и водите, и името си. Тук Дунав загубва своята индивидуалност… след като е погълнал водите на сто и тридесет реки, мил е бреговете на седем страни и петдесет града, пресичайки Европа по диагонал. Така, подобно на въодушевено същество, завършва старият Данувиус, който в древността е бил боготворен, смятан за свещена река, за река цар. Рейн е романтичен, но Дунав е класически, вечен… — завърши Минку, като посочи с широк жест устието на реката.

Прав, гологлав под вятъра, докторът съзерцаваше мълчаливо величието на природата.

Една огромна желязна бъчва, закотвена, се мяташе сред вълните и виеше страхотно.

— Това е шамандура със сирена, която отбелязва чертата на опасното място. Там е краят на банкетата от тиня, домъкната от водите на реката — каза Минку, сочейки с ръка едно кафяво петно на повърхността на морето. — Дунав дълбае, рони бреговете на коритото си, скулптира го, променя формата на земната кора навсякъде, откъдето минава, и влече по пътя си огромна маса нанос, който трупа тук, на дъното на морето. Цялата Делта не е нищо друго освен нова земя, докарана от водите на реката. Там, дето някога е било вода, сега е обитаема суша. И наносите са в такива количества, че Делтата навлиза в морето с десетки метри на година.

— Това означава, че Делтата ще се съедини един ден със Змийския остров — прекъсна го лекарят.

— Навярно… след няколко хиляди години. Сега, за да държи отворен мореплавателния ръкав, човекът трябва непрестанно да се бори с природата. Ако не дълбае непрекъснато дъното, за няколко дена човекът ще бъде победен от природата.

— Сулина се вижда от носа на кораба! — прогърмя отгоре от мачтата гласът на дежурния моряк.

Представата за пристанището, предизвикана от тази магическа дума, накара всички, които го чакаха, да наскачат по борда.

— Сулина! Вижда се! Сулина! — казваха си един на друг, обзети от детинска радост, и бързаха да излязат на палубата, да обхванат с жадния си поглед трептящата в далечината тъмна чертица суша.

Корабът Мирча, наклонен на една страна, подплискван ритмично от кротките води на морето, се плъзгаше леко към пристанището, което постепенно израстваше от водата, но все още се виждаше неясно, неопределено.

Свечеряваше се и небето червенееше, сякаш беше обхванато от пламъци. Линията на сушата се багреше в портокалено, като огряна от пожар. Като че ли Делтата гореше в далечината с всичките си просторни тръстикови гори.

Зад корабите вечерната мъгла се спущаше постепенно по повърхността на морето и замрачаваше хоризонта. В неясната, далечина само окото на бдящия неуморно фар на Змийския остров мигаше тайнствено.

В пустата морска шир една малка бригантина^[2] с елегантни линии нагласяваше белите си платна като бели крила, за да полети, по морето.

На червения фон на небето близо до входа в ръкава на Дунав се очертаваше нещо със странна форма като гигантско допотопно чудовище. Беше огромен плавателен съд, една от големите драги, която всекидневно дълбаеше тинестото дъно на морето при устието на реката. Въпреки здрача можеше още добре да се види, когато Мирча, свивайки платната си, мина между двата фара, зелен и червен, поставени на края на двете диги на устието, за да сочат пътя.

— Да идем горе на мостика, оттам пристанището се вижда по-добре — каза капитанът втори ранг и даде на лекаря един бинокъл за голямо разстояние.

Понеже за пръв път влизаше в устието на Дунава, лекарят гледаше напред със съсредоточено внимание, за да схване още от пръв поглед локалния колорит на Сулина.

През лещите на бинокъла виждаше пред себе си открит един гладък плавателен, канал и веднага в паметта му се появиха забравени откъси от стихотворения от детството му:

„Плавателната река е път, който води…“

Дунаве, Дунавец,

ти път хубавец…

 

… И на Дунава сега иди,

пий от мътните води.

На небесния екран се прожектираха мачти и комини. Кораби с платна и параходи, закотвени край бреговете, дремеха вързани с дебели телени въжета.

На една ниска, тясна ивица земя между реката и блатото се виждаха къщи, наредени в права редица. Вятърна мелница движеше ритмично уморените си крила. На север се простираха непроходими гори от тръстика, а на юг — безкрайна пясъчна лента, набраздена от дюни.

— Холандски, пейзаж — произнесе се лекарят.

— Точно — потвърди капитанът втори ранг. — Същите условия. Равен терен, блатист, височина над морското равнище нула, на нивото на морето. Погледни града. Три улици успоредни с реката. Четвъртата е в блатата. Казва се Сахара поради насипания пясък, за да държи комарите далеч. Виж града, гледан като на длан. Забележи, че повечето къщи са от дърво.

— А в случай на пожар? — попита лекарят.

— Никаква опасност! Тук пожари не се помнят, тъй като осигурителните дружества не дават осигуровки за дървени къщи. Може би това е единствената градска община без пожарна команда. В редки случаи се притичват на помощ нашите моряци и пилотната лодка Петрел, която има парна помпа.

— А какво е това грамадно здание в пълно несъответствие с останалите сгради в града?

— Това е дворецът на Европейската дунавска комисия. Внушителен и монументален — също като резиденция на губернатор в колониите. Къщите около него са жилищата на висшите чиновници на комисията. Виждаш ли какви кокетни вили са, потънали в бръшлян и глицинии? Ливади, храсти, залесени алеи, лехи с цветя, спортни площадки… всичко симетрично, в геометрична форма. Чистота, ред — английски комфорт. Един остров, една частица от цивилизацията сред тая първобитност и пустош на Делтата!

Мирча напредваше бавно срещу течението по плавателния ръкав толкова близо до кея, че от палубата можеше да се види през прозорците на къщите цялата им вътрешност.

Лекарят гледаше учуден непрекъсващата редица от кафенета, кантори и консулства долу по кея.

Работата на пристанището бе спряла. Хора сновяха на всички страни по крайбрежната улица — беше часът, когато излизаха от работа. През отворените врати се чуваше плач на цигулка, протяжен стон на хармоника, просташки провиквания, рибарски песни, гласове, одрезгавели от ракията и морската влага.

На някои от прозорците се размахваха бели кърпички; много очи, скрити зад пердетата, следяха бавния ход на кораба.

— Тази Сулина е една от най-оригиналните точки на земното кълбо — поде капитанът втори ранг.

— Лекарят извърна глава към него и го загледа съсредоточено.

— Да, да! Не се чуди, веднага ще се увериш. Има ли, моля ти се, подобно положение някъде на земята? Слушай сега: слизаш тук в едно румънско пристанище. Тръгваш по първата улица покрай кея към двореца на комисията и изведнъж спираш. Улицата е преградена. Зелена дървена ограда ти затваря пътя. Ще останеш, дето се казва, като теле пред нова порта, ако тая порта не е стара, около седемдесетгодишна^[3]. Има ли в света друг град, където някоя улица да е пресечена от преграда, служеща като граница между две държави?

— Как две държави? — запита недоумяващ лекарят.

— Две държави, разбира се. Ето вдясно от преградата е Румъния, вляво е Европейската дунавска комисия. Обърни внимание на двете знамена: вдясно се вее румънският трицветник, а вляво от оградата — знамето на комисията: бяло поле със сини и червени черти и трите букви Е. Д. К.

— Вярно… Странна работа! — учуди се лекарят.

— И тъй зелената ограда представлява граница. Един модерен Рубикон. Румънският суверенитет спира до зелената врата. Местните власти не могат да пристъпят територията на комисията, тя се ползува с неутралитет — привилегии, наследени от времето на турските капитулации.

— Нима, понеже има свое знаме, комисията е смятана за държава? — попита лекарят.

Капитанът отговори веднага:

— Разбира се! Намираме се пред една независима държава, пред една миниатюрна, но автономна държава със законодателна, съдебна и изпълнителна власт.

— Държава в държава — добави Нягу, когото учудването на лекаря го забавляваше, и цитира двустишието:

Две саби във една кания,

двама господари — истинска робия.

— Тогава какъв е вече смисълът на тази комисия? — запита лекарят все по-учуден и недоумяващ.

— По времето, когато Турция след Кримската война не можела, а Русия не искала да поддържа устието на Дунав, отворено за плавателни съдове, била съставена временно Европейска комисия за техническите работи, за да могат Великите сили да пращат корабите си по Дунав да товарят румънското жито, от което се нуждаели. Окупирайки Добруджа, устията на Дунав по наследство от турците стават наше владение. Днес комисията не отговаря на някогашните условия, тя е вече остаряла формация, отживелица, изключение без прецедент, единствено в света. Въпреки че е била временна, тя вегетира и днес. Ненапразно е казал някой: нищо не е по-постоянно от временното. Тукашните жители, различни по народност, местни и пришълци, се отнасят с уважение и страхопочитание към комисията. От половин век се води тук една няма война между националната и интернационалната власт.

— Ужасно трябва да е да си принуден да живееш тук! — забеляза лекарят.

— Сигурно. Никой не живее тук за удоволствие, никой не би се подложил напразно да бъде яден от комари. Нуждата или жаждата за печалби е докарала тези всички хора в Делтата. И все пак животът в този малък пристанищен град е оригинален и интересен. Има един особен чар и свой особен колорит. Това е единственото място в цялата страна с истински пристанищен живот. Другите наши пристанища са само градове, а Сулина е само пристанище. Цялото й население се изхранва само от пристанището. Този град е нещо съвсем друго, няма нищо общо с останалата част на страната. Животът тук е като в колониите. Левантинската търговия привлича авантюристи от всички народи. Що хора са се извървели тук да „ловят риба в мътна вода“, в случая — в Дунава. Истинска мозайка от народности: всички видове хора и всички езици. Малкият свят на тази институция, комисията, на тази Европа в миниатюра със своите декори, кулиси и протокол има свой отделен живот. Един плътно затворен кръг, в който не може да се проникне. Държи се на разстояние, скривайки под пресилената си любезност слабия контакт с местните жители, сред които се намира тук, на вратите на Изтока.

 

 

— По местата за маневра! — прозвуча командата на вахтения офицер и прекъсна изведнъж всички разговори.

Всички офицери заеха местата си на палубата.

Капитанът втори ранг отиде на мястото си за спущане на котвата, а Нягу остана на разположение на коменданта.

Хвъргалото, хвърлено сръчно като ръчна граната, падна надалеч на сушата.

Машината на кораба бе спряна, но тромавият корпус на Мирча се плъзгаше още покрай почернелия от хора кей.

— Отдай котва! — И котвата се спуска сред силното дрънчене на веригата в клюза, докато заби ноктите си в тинята на дъното на Дунава.

 

 

Запознаха се по много комичен начин, та ги напушваше смях, колкото пъти се сетеха за това.

Беше през една от ония сини, весели утрини, които, човек не знае защо, не се изличават от паметта.

Първите стрели на слънцето, изскочило от морските води, запалват в сърцата ни радостта, че живеем. Това е, защото вятърът в открито море шиба кожата ни, разгорещява ни и сякаш прави да клокочи кръвта ни, която храни тялото и поддържа живота.

Далеч, на червената линия на хоризонта, блестяха позлатени платната на кораб.

Близо до брега, над течния мрамор на гладкото тихо море, ято чайки, опиянени от слънцето, летяха игриво, надавайки остри писъци, подобни на човешки смях.

Една малка лодка с цвят на паче яйце слизаше по реката на път към морето. Беше Пиленцето, най-малката лодка на двумачтовия кораб Мирча. Моряк, облечен в моряшка фланелка, бос, бутнал на тила си баретата, гребеше напрегнато. При кормилото на лодката седяха сериозни един офицер и един ефрейтор и държаха на коленете си някакви дървени кутии.

Нягу, офицерът, натоварен с грижата за картите и хронометрите на кораба, идваше на сушата да прави астрономическите си наблюдения за изчисляване на точните координати на мястото.

Лодката спря точно на устието при зеления фар. Дървените кутии бяха снети на кея внимателно, сякаш бяха сандъци с яйца.

Когато Нягу се мъчеше и се ядосваше, че не може да хване в огледалата на сектанта слънцето, което му убягваше, забеляза долу, в морето, близо до края на дигата, една черна точка.

Зрителната тръба на астрономическия инструмент, изкусно нагодена да хване изображението на слънцето над хоризонта, хвана неочаквано обърнатата фигура на едно великолепно женско тяло, изопнато като дъска на морската повърхност.

— Е?! И таз добра!… Коя ли е пък тая побъркана, дето се къпе по това време?

— Както блести черната й кожа, трябва да е циганка — посмя да изкаже мнение ефрейторът. — И гледай как плува… също като риба!

Нягу бутна фуражката си на тила и нагласи зрителната тръба на окото си, но внезапен вятър грабна фуражката и я отнесе, въртейки я, навътре в морето. Напразно четири ръце се протегнаха с отчаян жест подире й.

— Отиде, дявол да… — И една моряшка псувня се изплъзна из устата на ефрейтора. Той смъкна инстинктивно баретата от главата си и я стисна в шепата си.

— Изтичай до лодката и кажи на кормчията да улови фуражката, преди да е отишла на дъното.

Но фуражката беше вече уловена.

Черната сирена, плувайки с дълги плъзгания, хвана фуражката, покатери се по скалите в подножието на фара и се изправи на кея в естествена величина.

Истинска жива картина! Объркани и смутени, те стояха един срещу друг. Той — гологлав, тя — почти гола, с прилепнал на тялото й бански костюм.

Едновременно избухнаха в смях. Искаха да кажат нещо и не можеха. Обхвана я някакво нервно треперене от смеха и от сутринния хлад. Водата се стичаше по тялото й и капеше наоколо й на едри капки.

Коя беше тая жена, изникнала като сирена от морската пяна?! Откъде идеше това загадъчно създание, трептящо на слънцето от здраве и веселост, разпръсквайки свеж дъх на морска вода?

На затопления кей, под белите ослепителни лъчи на слънцето, те размениха първите думи помежду си. И стояха там докато той изсуши на слънцето фуражката си, а тя — тялото си.

Лодката се върна на кораба без Нягу. Той се забави и дойде пеш до пристанището. Беше съпроводил Евантия до дома й.

Докато вървяха един до друг, той неволно обръщаше очи към нея и я поглеждаше скришом, задъхван от голяма радост. А тя гледаше гордо напред с невинно кокетничене, усещайки, че я разглежда. Сякаш електрическа искра се бе произвела между тях от първото им докосване и бе ги свързала.

Тембърът на гласа й беше мелодичен; говорейки, тя смесваше румънски и френски думи, модулираше акцента на някои срички, създавайки един очарователно развален език, приятен за слушане.

Разделиха се поруменели, усмихнати от неясно още щастие. Стиснаха си силно ръка и си обещаха да се срещнат още същия ден следобед.

 

 

Няколко дни наред морските изчисления на борда на Мирча даваха изненадващо объркани резултати.

— По цели нощи Нягу не можеше да мигне. Образът на Евантия, озарен от милата й усмивка, не го напущаше нито за миг. В ушите му звучеше мелодичният й глас — ясно го чуваше. Повтаряше в ума си всяка нейна дума и искаше да допълни смисъла й. През цялото време я чувствуваше до себе си. От палубата на кораба наблюдаваше с бинокъла къщата, дето живееше, следеше всяко нейно движение. Понякога ставаше, през нощта да види дали свети прозорецът на стаята към кея, дето знаеше, че тя спи.

Измъкнал се от стегнатите юзди на школата, Нягу препускаше като жребец през първата година след завършването на военните си науки, опиянен от чувството на свобода. Смяташе се за мъж, надпреварваше се с най-разтурените и изхабени от похождения моряци, въпреки че все още беше едно стеснително момче.

Още при първото плуване една нощна авантюра в Смирна, когато насмалко не беше прободен с кама, както и един скандал в Пирея, дето беше арестуван, му създадоха пред началниците лошо реноме. Защото строгата корабна дисциплина не иска да знае, че младостта, че горещата кръв се нуждаят от малко отпущане, от свобода, че натрупаната енергия от здраве и монашески живот по морето трябва да бъде изразходвана на сушата, по пристанищата, дето корабът спираше за кратко време.

Всъщност Нягу имаше чиста душа и мечтаеше за голямата единствена любов, която дава смисъл на живота.

Трябваше с десет катанеца да заключи в сърцето си и скрие любовта си, защото на борда се отнасяха с жестока ирония към всяка проява на сантименталност, смятана като недостойна за човека слабост.

Трябваше да се потайва. Струваше му се, че всеки чете по лицето му какво крие в сърцето си. Беше едно ново за него чувство, което вълнуваше наивната му душа. Винаги бе отбягвал по-сериозни връзки, дори и флиртове. Зареденият покой или любовта на дребно — както казваха на борда — му се струваше опасна, безнравствена игра. Знаеш как почва, ала не знаеш как ще завърши.

Инстинктивно той бягаше от блясъка, който не излъчва топлина, и отиваше с разума си докрай, окован в някаква морална отговорност, вдъхната му от дете в бащиния дом.

И изведнъж се предаде… Той, чиято душа и чието съзнание не бе успяла да завладее никоя жена досега.

Как се бе промъкнала толкова ловко в него, без сам да забележи, тая любов и го бе завладяла напълно? Не беше обзет от желание. Наистина ли това беше единствената, дълбока любов, на която всецяло ставаш роб? Всяка среща с нея беше за него истинско щастие. Развълнуван, той понякога се мъчеше да разсъди. Ала не можеше вече да се спре. Щеше да я следва до края на живота си.

Болезнената му чувствителност, честолюбието и неговата амбиция го караха да бъде резервиран пред хората, сред които живееше в душевно усамотение.

Колегите му го бяха нарекли на подбив „Поручик Бонапарт“.