Жан Барт
Черната сирена (18)

Епилог

Колко промени само в няколко години!

Сулина агонизираше.

Устието на Дунав се затлачваше.

Там, където беше вода, сега е суша.

Огромните банкети пясък, домъквани от голямата, река, растяха в морето, издигаха се над повърхността му и запушваха канала. Ден и нощ се работеше. Напразно се огребваше морското дъно.

Природата не се оставяше да бъде победена.

Нямаше вече достатъчно дълбочина за товарните кораби.

Едни чакаха в рейда, без да могат да влязат в пристанището; влезлите не можеха да излязат.

Беше истинска трагедия: блокирано плаване на плавателни съдове, замираща търговия, хора — в паника.

Какво да се прави?

Да почне да работи друг ръкав на устието на Дунав?

Сулина да бъде изоставена?

Жителите на града намаляваха всяка година.

Градът запустяваше.

Пристанището замираше.

Лекарят бати Томица, Патриарха на делтата, неочаквано един ден легна, притиснал сърцето си с ръка. Склопи очи, спокоен, както винаги, мърморейки в бялата си брада същия откъс от никога недовършената фраза:

La vie… la vie… C’est la vie…

 

 

Доктор Червена брада зае мястото му в болницата. И нещо много странно: този мизантроп, този женомразец, този скептик има щастието да притежава най-милата жена. Ожени се за мис Сибил и тя провали всичките му парадоксални теории.

Романтичният и сантиментален Минку, като ирония на съдбата, се ожени за Мица Балата. И госпожа Мери Минку, съпругата на капитан втори ранг Минку, беше почитана в обществото и сочена за примерна добра съпруга.

Първата любов на Минку — обожаваната жена, центърът на света, — самотна и изоставена, живееше в една мансарда в Букурещ и даваше уроци по рисуване на коприна с блажни бои.

 

 

Анджело Делиу, покорителят на женски сърца, бе остарял много бързо. Живееше сам, нещастен и неутешим. От цялото му славно минало, от всичките авантюри, за които му завиждаха, не бе останала нито една трайна връзка, никаква утеха, тъй като той никога не бе обичал. Само спомените — казваше той с тъга — поддържали самотното му вегетиране.

 

 

Малката негърка, момиченцето на Евантия, осиновено от мис Сибил, растеше и се развиваше добре. Радваха й се като на малка шоколадена кукла. Отначало децата, повечето русички, не искаха да играят с нея. Тя се миеше постоянно и се търкаше усилено да побелее и често плачеше, че няма и тя руси къдрици и че всички и казват „циганчето“.

 

 

Стамати Марулис бе арестуван, обвинен, че е запалил сам къщата си, но по липса на доказателства бе освободен. След един месец бе отново прибран, но този път в лудницата.

 

 

Неговата лудост беше тиха, не буйствуваше. Смяташе се за милиардер, притежател на кораби. Цял ден пресмяташе и изчисляваше. Сутрин, щом чуеше сирената на някоя фабрика, затичваше се към портата, като разправяше, че корабът му в пристанището го зове.

 

 

Господин Тудораки, началникът на митницата, пенсиониран, изказваше пред всички съжаленията си, задето не бил постъпвал и той като другите си колеги, докато бил на служба, та да е сега богат като тях.

 

 

В моряшкото гробище, вдясно, дето погребват православните, гробовете на Пенелопа и Никола са един до друг; вляво, в гробището на католиците, Евантия и маестро Жак са погребани също един до друг.

 

 

Маймунката Лулу, останала без господарите си, бе прибрана в лабораторията за бактериологически изследвания. По този случай шефът на лабораторията можа да направи интересни опити, ваксинирайки я с различни смъртоносни микроби. Така Лулу бе пожертвувана, пред олтара на науката в полза на човечеството.

 

 

Нягу остана два дни в Сулина.

Идеше от Кардиф^[1]. Корабът трябваше да остави тук един товар въглища и да замине за Кюстенджа.

Червена брада го постави в течение на всички събития.

Нягу отиде веднага на гробището да види гроба на Евантия.

Два дни той скита самотен и тъжен по кейовете и по плажа. Видя отново с премрежени от сълзи очи местата, дето някога беше щастлив.

Благоуханието на миналото, силата на спомените вдъхват душа на местата, дето някога си живял, обичал и страдал. Кътче от природата, дето и въздухът е напоен с любов, ти напомня за няколко мига миналото, погребано в съжаленията и в тъгата на възрастта.

Нягу преживя отново с удивителна яснота ония дни на вълнение, на голямо щастие, на мъчителни съмнения и безмълвни терзания, когато животът му зависеше от една химера, от една неосъществима мечта.

В него още отекваше ехото на първата му любов, душата му още жадуваше за такава обич… Но тъжна сянка тегнеше вече над миналото му. Той търсеше себе си, защото не беше вече същият. Не можеше да се познае.

И когато примирен се изкачи по трапа преди тръгването на кораба, изглеждаше с десет години по-стар, някаква глуха сила го беше прекършила.

Докато корабът бе още в рейда на пристанището, Нягу отгоре, от командния мостик, хвърли поглед към обширната Делта, подобна, на огромна карта, разгъната пред нозете му.

Между бакъреножълтите тръстикови гори и златистата ивица на плажа се виждаше в далечината едно зелено петно като остров от зеленина. Това беше моряшкото гробище… Там, в тинестата земя на Делтата, оставаше заровена една част от живота му: Евантия… Клетото екзотично цвете, изтръгнато и засадено тук, дето не можа да вирее, дето повехна, страда и умря.

Призракът на първата любов ще витае вечно над живота му.

Като усети, че се разчувствува, обзет от мъка по загубеното щастие, Нягу направи усилие да се овладее и за да се съвземе, повика със силен глас рулевоя:

— Рулевой, застани при компаса! Южно осем градуса изток… така! Преден ход! — И впери поглед в устието на Дунава, който оставаше зад тях и постепенно изчезваше.

И неочаквано в съзнанието му изскочи мисълта за непременното загиване на Сулина, като неминуема присъда.

Да! Обречен е този град! И градовете имат живот и смърт. Ето едно селище, осъдено да загине.

Вратите на Сулина се затварят, и то завинаги.

Човекът, победен в борбата с природата, се оттегля.

Опитва се да отвори друга врата в устието на плавателната река.

Напусната, Сулина ще престане да съществува и като град.

Създадена за нуждите на мореплаването, няма смисъл да съществува, щом плавателният път се премести другаде.

Неминуемо друг пристанищен град, подобен на Сулина, ще изникне в устието на Дунав.

Сулина ще остане като малко рибарско селце, забравено на морския бряг.

Призракът на бившия град на устието на Дунава може би ще се появи някога, в бъдещето.

Кой знае след колко столетия ще бъде разровен този мравуняк?

Кой знае колцина придирчиви учени с очила на носа ще измъчват мозъците си, за да пресъздадат от няколкото изровени кости и черепа този изчезнал свит? Откритите тук разновидни черепи ще ги объркат, ще предизвикат безконечни спорове за времето и хората, живели някога по този бряг.

Сулина минава вече в археологията. Навярно тя ще представлява нов расов проблем, за който ще се наредят стотици томове по рафтовете на библиотеките.

Дали науката ще съумее да изтръгне тайната на миналото на Сулина? Ще може ли да повдигне поне един край на завесата, скриваща тоя погребан свят, забравен от толкова време? Ще може ли науката от малкото останали следи да открие живота, който е кипял тук, в този космополитен град, в тази мозайка от раси на устието на стария Данувиус?

А какво знаем ние за градовете по бреговете на Понтос Евксинос^[2] по времето, когато Дарий Хиспас^[3] е минал с войските, си по тези места, стигнал до устието на Истрос^[4] и навлязъл в страната на скитите, зад днешна Русия?

И Нягу се улови, че пак е потънал във философски разсъждения, както винаги през дългите нощни дежурства, когато биваше сам под осеяния със звезди небосвод.

Отиде да контролира руля.

Антимагнитната роза трептеше като животинче, затворено е стъклената кутия на компаса.

— Така! Добре! Право напред!

„Напред… И все напред! Гласове омайни ме зоват…“

… Къде ме водите, о, празни мечти,

по водни полета без пътеки?…

 

Рецитираше откъси от стихотворения в ритъма на стъпките си по мостика, извървявайки километри по това пространство от осем метра.

… Мънички народи, воини, учени, царе,

мислим се и ний за нещо и не ни се мре.

Еднодневки в малък свят сме, измерим със лакът…

…

И в света огромен ний, на мъничкия свят децата,

свойте мравуняци правим все така върху земята.^[5]

Още веднъж обърна поглед назад. Брегът се губеше в далечината като петно… като точка… като дим. И всичко изчезна.