Жан Барт
Черната сирена (5)

Глава V

А каква сензация в пристанищния град беше появяването на Евантия.

Дето и да се покажеше — на улицата, на кея или на плажа, — тя привличаше всички погледи като някакво екзотично растение, като животно от особена раса.

Макар още съвсем младо момиче, тя беше добре развита, израснала тънка, висока и гъвкава, подобно на южно растение, сочно и свежо. Една почти дива красота. Кожата й беше с цвят на шоколад, в очите й светеха фосфорни пламъчета като в очите на котка, а черната й твърда и къдрава коса имаше синкави отблясъци.

Невинна детска усмивка трептеше вечно на сочните й вишневочервени устни. А когато се засмееше, блясваха два реда бели ситни зъби като на вълче. Със странна грациозност носеше чудноватото си облекло. Замотаваше тялото си като с индийско сари в червен или жълт цвят. Вместо шапка връзваше на главата си във вид на тюрбан златист копринен плат със зелени резки; краищата на плата стърчаха като две рогчета, които променяха посоката си на всяка нейна крачка.

Когато на път за плажа се появяваше на кея, огряна от златистата светлина на есенния ден, тя пленяваше всеки, който я погледне. Жадни очи я следяха от прозорците на канцелариите на пристанището; от палубата на параходите, спрели до кея, се насочваха бинокли; любопитни жени и ревниви девойки я следяха със, завистлив поглед иззад завесите на прозорците; стари и млади мъже, на които, без да знае, бе отнела съня, я пиеха с очи със скрита наслада. Всички мъже я следяха с жадни, похотливи погледи, с които я събличаха.

Не съзнавайки бурята, предизвикана от нея в душите на хората, Евантия отминаваше спокойно, вървеше уверена в себе си, крачеше гордо и грациозно като източна царица, а тюрбанът придаваше на красотата й нещо библейско.

На плажа върху топлия пясък, като върху топло легло, тя се разсъбличаше, лишена някак по детски от свян. Почти гола, по трико, прилепнало плътно на закръгленото й тяло, очертавайки едва оформената й свежа гръд, тя се изправяше и заставаше блестяща под слънчевите лъчи сред този морски декор, подобно на свещена антична статуя, изваяна от черен мрамор.

Смело и уверено тя се хвърляше с един скок във водата, изчезваше за миг в разпенен водовъртеж и се появяваше навътре в морето, порейки ритмично вълните като делфин. Подире й по повърхността на водата, като подир жива торпила, се разтваряше огромно ветрило от бяла дантелен пяна, чиито нишки се проточваха чак до брега. Напразно мнозина плувци се мъчеха да я настигнат. Впущаха се групово, като на състезание, надпреварваха се, уморяваха се, отказваха се един подир друг и се връщаха изтощени на брега.

А тя, останала сама, се рееше с часове навътре в морето и често стоеше неподвижна, без да мръдне дори пръст, изопната като струна, с ръце под главата и поглед, впит в небесната синевина. Тук тя се чувствуваше у дома си, в стихията си. И хората я нарекоха „Черната сирена“.

 

 

И наистина на сушата тя не се чувствуваше тъй добре. Черната сирена или мис Шоколад, както я наричаха някои, сякаш беше дошла от луната. Беше попаднала в един нов, чужд и неразбираем свят. Отначало се оглеждаше плахо, стеснително и се мъчеше да разбере с още детския си ум хората, виждани от нея през магическото було на младостта й. Толкоз много неясни неща трябваше да разгадае. С какъв страх пристъпи тя сред тия чужди и непознати хора. Не знаеше езика на страната, в която дойде. Говореше звучно френски, смекчен от лек креолски акцент. Но сега учеше бързо румънски. Гръцкият език й беше по-труден. В нейното отечество отвъд океана Евантия беше израсла във френски католически пансион между калугерки-мисионерки.

 

 

И след толкова време, което беше минало, вечер в леглото си, притворила очи, тя се виждаше още в голямата спалня на пансиона, дето прекара детството си: редиците бели легла, бледата светлина на кандилото пред гипсовото изображение на Богородица и сянката на сестрата с бял воал, която стъпваше тихо по лъскавия паркет, изпълнявайки нощното си дежурство.

Нямаше още пълни четири години, когато майка й умря, ухапана от скорпион, и тя се озова в училището — манастир на мисионерките.

Не знаейки какво да прави с нея, баща й я бе занесъл на ръце в манастира. Приеха я в групата на сираците. Порасна там закрилена и галена от всички калугерки, които се държаха с нея като с мило диво животинче. „Шоколадената кукла“, Както й казваха — пъргава, смела, здрава и весела, — беше първа в учението, както и в игрите. Сестра Августина се грижеше за нея и я закриляше като истинска нежна майка. Евантия се бе много привързала към тази калугерка с лице на мъченица, приличаща на иконата на света Варвара.

Веднъж, когато бяха на разходка вън от града и редицата ученички минаваше по един мост, пазачът на моста, пиян, се нахвърли на сестра Августина, почна да я дърпа и да я псува. Ученичките се изплашиха и се разбягаха с писък. Единствена Евантия се притече на помощ на сестра Августина. Тя се спусна връз пазача като дива котка, издраска го с нокти и захапа ръката му до разкървавяване.

За добрия й успех и старание биваше награждавана. Пазеше с пиетет коланчетата, панделките и медалите с образа на светии. Религиозното възпитание бе облагородило душата й. Легендите за живота на светците я накараха да обикне книгите. От религиозните четива мина на светска литература, на романи, повече или по-малко невинни четива, които поглъщаше с увлечение, често пъти взети скришом от библиотеката на училището.

Колко много, се развълнуваха всички, когато трябваше да напусне училището. Игуменката, видя със съжаление, че плановете й пропадат. Девойката, която напущаше училището на калугерките, бе от малка възпитавана и подготвяна за християнска мисионерка в колониите. Какви илюзии, си бяха правили за нея… И Евантия мечтаеше да бъде увенчана с булото на Христова невяста. Но животът й внезапно се промени. Навлязла в един нов свят, тя живееше сега в мечти. Носеше се по вълните на живота ласкана, обожавана, потънала в очарованието на вечните илюзии. Защото още от първия ден на пристигането си, без да познава езика и страната, в която бе дошла, тя бе разбрала и се бе уверила в едно нещо: че е хубава и че прави впечатление с красотата си.

Несъзнателно тя си бе дала сметка, че я ценяха, че й се възхищаваха и че цената й от ден на ден растеше.

Сума младежи от различни националности се въртяха около нея. Чиновниците от параходните агенции, левантинци, посредниците от борсите, чиновниците от търговския флот не я оставяха на мира. Всички по-изискани младежи от канторите се бяха заловили да учат френски. Чиновниците от Европейската дунавска комисия, важни и нагласени, редовно й даваха илюстровани списания и флакончета парфюм, получени без мито направо от Париж.

Заместник-префектът, представителен стар ерген с посивели коси на добре запазен мъж, я разхождаше дискретно и стеснително с лодка вечер по пълнолуние. Съдията, млад истински магистрат, строг и скован човек, привлечен най-после от нея, се разнежваше в дълги разговори на френски, докато й правеше компания на плажа.

Доктор Ласку занемари работата си над комарите. Дебнеше да я срещне още щом излезе от къщи. А когато не успееше, минаваше всеки час под балкона й, привлечен като от магнит.

На балкона, в един от ъглите към улицата, беше оставена една голяма пръстена делва за кисели краставици. Докторът, тъй като беше много късоглед, поздравяваше много почтително, като мислеше, че Евантия е седнала в любимото си ъгълче.

Заблудата на доктора бе разнесена из града от Лъвицата, съпругата на началника на митницата, която не можеше да понася доктора, откакто големият им син Овидий си беше дошъл за ваканцията. Понеже беше първа година във факултета по медицина, домашните му го наричаха вече „доктора“. Оттук се бе породило едно неприятно объркване на титлите и охлаждане в отношенията между митническата канцелария и бактериологическата лаборатория.

Около Евантия се бе образувала цяла свита от кавалери — съперници, които я придружаваха навсякъде.

„Принцесата на доларите“ — както мнозина я наричаха — привличаше с непонятна магия, подобно на непозната и мистериозна страна. Между постоянните й обожатели се отличаваше един черноок младеж с благороден гръцки нос.

Филаки Папагаланис, компрометиран в клубовете в Атина след една любовна авантюра във висшето общество, бе изпратен от родителите му на покаяние при вуйчо му във Влашко, в „колонията“, и като дипломат от кариерата, беше назначен секретар в Гръцкото консулство в Долни Дунав.

Още от първия ден на пристигането си тук той стана арбитър на елегантността. Сменяше вратовръзката си два пъти на ден, сакото му лежеше като излято по тялото, а белите му панталони за тенис, изгладени идеално с хубав ръб, бяха цяла сензация в пристанищния град.

Красноречив, любезен, с приятно звучен глас той водеше разговора по елегантен начин. Говореше свободно салонен френски език и само акцентът му, това неотстранимо гръцко „це“, го издаваше, че е чужденец.

Вуйчо му, заклет стар ерген, с дълъг житейски опит, постоянно го наставляваше и съветваше:

— Осигури се, момче, докато си още млад! Веднъж почуква щастието на вратата, на човека. „Черното съкровище“ е на твое разположение, само да протегнеш ръка… Не се бави, а върви бързо към целта. Смелостта, волята покоряват и най-силната жена. Американеца е стара лисица, ала в края на краищата ще отстъпи, няма накъде.

Но Евантия си оставаше непроменена. Със същата мила усмивка, със същата искреност и невинност говореше с всички, без да проявява особено предпочитание към някого от обожателите си. Смелият и невинен поглед на фосфоресциращите й очи се отправяше с еднаква чистота към всички. Не криеше нищо, защото нямаше какво да крие.

 

 

Много се учудиха всички в града, когато един прекрасен ден видяха, че Американеца пие кафе на палубата на яхтата на Дунавската европейска комисия, а дъщеря му играе тенис на спортния терен пред резиденцията на комисията.

„Нещо обикновено й без значение“ — би казал някой, който не е от местните жители и никога не се е спирал на устието на Дунава.

Но който се е застоявал поне час на тази тясна ивица от суша, ще разбере много добре значението на този рядък случай, единствен може би в протокола на комисията и в живота на малкото космополитно пристанище на устието на голямата плавателна река.

 

 

Американеца и дъщеря му приети в комисията!…

Това събитие се коментираше по различни начини. Беше проява на особено благоволение. Прекрачваше се една преграда, за пръв път се нарушаваше традицията, за пръв път не се спазваше протоколът.

Никакъв външен човек, не можеше да проникне в комисията.

Стамати, като се научи за неочакваната чест, оказана на брат му, озадачен, прати прислужника да повика бързо Логаридис. Искаше да чуе и неговото мнение. И тръгнаха двамата забързано към резиденцията на комисията, да видят със собствените си очи и да се уверят.

От кея палубата на яхтата се виждаше като на длан.

Параходът на комисията Карлус Примус или Комисиона, Както му казваха съкратено, бял като лебед, беше спрял до кея пред двореца на комисията.

Идваше редовно два пъти в годината, пролет и есен, довеждайки делегатите на държавите, участнички в Европейската комисия, за пленарното заседание, което протичаше по протокола с надлежната тържественост и завършваше с традиционния банкет.

През цялото време яхтата стоеше в Галац, пуснала котва пред борсата, или разхождаше поред делегатите или техните семейства. Имаше малък елегантен салон, каюти с пълен комфорт и отличен готвач, французин.

На чистата, излъскана палуба трима души седяха край една маса на приказка, потънали в дълбоки, английски кресла. Беше часът, когато се пиеше кафе, седеше се на приказка и се пушеше.

В средата беше Американеца, стиснал със зъби късата си лула. От дясната му страна, килнал червен фес на тила си, седеше турският делегат; пушеше египетска цигара и изкарваше през носа си остро ароматизирания й дим. Вляво беше инженерът на комисията Брюл, с истинска хаванска пура в ръка.

Киворк Сарадунгиян, турският консул в Галац, беше и делегат в Дунавската комисия.

Абдул Хамидова Турция колеше арменците, но си избираше дипломатите измежду тях. Киворк беше нисък човек, подпухнал, с маслиненочерна кожа — стар гарван с малки хитри очи, които святкаха през стъклата на очилата му.

Този дипломат-търговец участвуваше във всички дунавски сделки.

Гърците нямаха делегат в комисията, Киворк застъпваше всичките техни интереси.

Легендата за Американеца беше достигнала до неговите уши. Под предлог, че иска да се разходи, беше дошъл със семейството си да опипа лично терена.

Габриз, синът му, висок и слаб, завършил Роберт колеж, американската гимназия в Цариград, беше определен и той за турски дипломат.

Двете му дъщери близначки, по-големи от сина, Заруи и Айгенуш, силно чернооки, с носове като клюнове, биваха винаги еднакво облечени. Носеха зелени жакети и червени барети, затова младежите ги бяха нарекли „Двата папагала“.

На палубата бяха останали само старите — важни и сериозни. Киворк беше направил дискретно знак на сина си да вземе момичетата и да ги заведе в парка; надяваше се, че ще остане насаме с Американеца и ще го подпита на четири очи, както той си знае.

Но господин Брюл избърза и разгъна на масата един голям лист с планове и чертежи.

Главен хидроинженер на Дунавската комисия, Брюл носеше помпозната титла „резидент“. Той беше коренът на комисията! От половин век катанецът и ключът на входа в Дунава беше в неговите железни ръце, елегантно облечени в ръкавици.

Датчанин по произход, израснал в Англия, той беше висок, едър старец, с величествена осанка, с червендалесто лице с тънка мрежичка от синкави венички, подобно на географска карта. Външният му вид беше внушителен, но студен. Главата му беше глава на Бисмарк — сини очи и студен стоманен поглед. Под извънредната му учтивост и любезност се криеше сурова авторитетност и най-дълбоко презрение към последните владетели на Делтата. През турско време той е бил всевластен господар над цялата тази област. Рибарите се прекланяха пред името му. Когато липованите от блатата се скарваха помежду си, чуваше се да си казват: „Какво се правиш на важен, да не си Брюл? Я гледай, сякаш си Брюл!“

Отминали бяха онези хубави времена… И резидентът, свикнал да управлява като в колония, сега, на старини, беше принуден да упражнява повече дипломация, отколкото инженерската си професия в задкулисната борба на този стар интернационален театър, поддържан да не рухне само от благосклонността на румънското правителство.

 

 

След редица много сложни технически обяснения, резидентът направи знак на един моряк от носа на яхтата.

Прозвуча кратко изсвирване със сигнална свирка и дрезгав глас изкомандува от мястото на кърмата:

— Муята да акостира на яхтата!

Муята беше елегантната моторница за инспекции на резидента — нещо като морски автомобил с триъгълно знаменце, което трептеше от вятъра като адмиралско флагче.

Резидентът рядко слизаше на земята от своята кула от слонова кост, отдето управляваше огромния механизъм на комисията. В града никога не отиваше. Повече се движеше по вода, отколкото по суша.

Моторницата пое със скорост на стрела сред воя на витлата. Американеца бе настанен да седне между двамата на удобната пейка, тапицирана с вишнев плюш, в дъното на моторницата.

Скоростта на моторницата намаля едва когато стигнаха устието на Дунав. Там една гигантска драга дълбаеше плавателния ръкав.

Пред вълните и тинята, поглъщани и изхвърляни с оглушителен шум от тръбите на драгата, в паметта на Американеца изпъкна една картина, отдавна забравена.

Видя се дете, помагач на една примитивна драга, бос, с голи до раменете ръце, със сплъстена коса, затънал в лепкавата кал, която гребачките на драгата, скърцайки, измъкваха от дънното на водата.

Напразно се мъчеше старецът да пропъди от паметта си тази картина от своето тъжно детство, но тя му се натрапваше и го измъчваше.

Резидентът с колониална каска на главата, като някакъв изследовател в Сахара, сочеше от къде до къде се простира пясъчната банкета, която заплашваше да запуши устието на реката.

С великолепна гордост описваше упоритата борба, която се води всеки ден, за да се покори могъщата сила на природата, застрашаваща да запуши плавателния канал. Трябвало дигите да се продължат навътре в морето и да се засили дълбането; но това се отлагало постоянно поради липса на фондове.

— И все пак това мероприятие трябва да продължи на всяка цена — завърши резидентът със свойственото си многословие, когато се отнасяше за Дунав, „най-важната артерия“, която сече надве континента и съединява Изтока със Запада… пътя на цивилизацията и на търговията… veritable meren marche vers l’Orient.^[1]

Американеца, който слушаше разсеяно всички тези обяснения, почувствува, че трябва да каже и той нещо. Зададе един съвсем банален въпрос относно начина, по който работят дълбачките от нов тип. Неуморен, резидентът почна подробни технически обяснения върху работата на модерните дълбачки.

Славата на Американеца се беше толкова прочула, та бе успяла да привлече вниманието и на резидента, този толкова положителен, уравновесен и недоверчив човек. Без да издава намеренията, които таеше в себе си, той се възползува от визитата на турския делегат да влезе в контакт с Американеца.

Обясненията, които даваше, целяха повече да опита терена, да привлече този ням и непроницаем Американец, да го накара да проговори.

 

 

Стамати и Логаридис се разхождаха по кея и наблюдаваха всичко, каквото ставаше на яхтата. Гордостта, която изпитваха, че на Американеца се отдава такава чест, беше потисната от смътен страх и тревога да не го изтърват из ръцете си.

Не можаха да чуят нищо от онова, което се говореше, но видяха разгънатите на масата карти и планове и проследиха с поглед моторницата до устието на Дунав. Усещаха, че се реди нещо важно. Не беше напразно повикан Американеца в комисията.

— Какво ще кажеш? — попита Стамати мъдреца на пристанищния град, който мълчеше замислен.

— Не ми харесва. Не е чиста тая работа. Мътят тука нещо. Трябва да не го изпущаме из очи. Виж, че го заплели в мероприятията на комисията… Да им даде заем… или той да поеме направата на дигата… Знаеш ли в какви ръце ще попадне?!…

— Аз не разбирам защо се бърка комисията в нашите работи! — избухна ядосано и безпомощно Стамати.

 

 

На спортната площадка на комисията група младежи играеха тенис. Облечени бяха с копринени ризи, бели панталони и специални обувки, половинки, с азбестови подметки.

Между тях беше и Евантия — палава, усмихната. Бузите й бяха заруменели от играта й я правеха още по-привлекателна. Всички следяха движенията й, очите на всички сякаш се лепяха по голите й до рамото ръце, които си служеха с ракетата грациозно и уверено.

Хората се връщаха от плажа. Мнозина се спираха и гледаха учудени и възхитени към спортната площадка. Няколко момичета от висшето общество минаха бързо, поглеждайки крадешком и завистливо към играчите. Една от тях, по-смела, се възмути гласно:

— С какво безсрамие увисва тая негърка на шията на мъжете!…

Друга, Също възмутена, прибави:

— Като си помислиш, че ние, които сме родени и израснали тук, още не сме стъпили на тенис-корта на комисията, а това черно плашило, дето е тук само от няколко дни…

Жената на един консул, наречена от младежите „госпожа Моралеску“^[2], каза шепнешком на племенницата си, която не можеше да откъсне очи от играчите:

— Интересна е тази негърка, но е съвършено лишена от свян!

Атина Засиде се спря внезапно на тротоара, загледана в тенис-корта. Притисна с ръка гърдите си да овладее силното биене на сърцето си. Просто не й се вярваше това, което виждаше. Да не би да сънува?

Да, това беше той, нейният Алфонс, който въртеше усмихнат ракетата пред това нахално момиче.

— Не, това е прекалено! Какъв лицемер! — измърмори тя през зъби и свила вежди, отмина гордо.

Атина беше привлекателна брюнетка с истински гръцки профил. Суетността и кокетството й бяха попречили да се омъжи досега.

Избирана на няколко бала за „Царица на красотата“, тя не можеше да се помири с мисълта, че така бързо можеше да бъде детронирана. Студена, надута, тя гледаше всички отвисоко. Не се вълнуваше никога, само си правеше сметки. И един офицер я бе нарекъл „Девственица без невинност“.

Дълго време се бе колебала между, флотата и дипломацията. Най-после се беше решила и с умела маневра бе успяла да хване този французин с двойна кариера — флотска и дипломатическа. Положението и титлата му ласкаеха суетността й.

Алфонс Брике, дребничък, жив, с руси галски мустаци, беше капитан втори ранг на търговски кораб, но в комисията имаше претенциозната титла „канцлер“.

Обхваната от отчаяние, Атина видя с очите си как пропадат всичките и планове и илюзии. Общото нещастие беше настъпило толкова неочаквано и толкова бързо. Ускори крачки и отиде направо у Пенелопа Марулис да излее пред нея яда и мъката си.

В антрето долу, преди да изкачи стълбите, хвърли поглед, в огледалото и се спря ужасена. Изглеждаше много зле: съвсем повехнала, със зачервени очи и бузи, набраздени от сълзите, размазали пудрата по лицето й.

Извади бързо пуха и червилото от чантата си и поправи малко лицето си.

Плака, възмущава се бурно и се ядосва, че не може да се въздържи.

Пенелопа Марулис я слушаше мълчаливо, без да вдига очи от бродерията, над която работеше от няколко години. Лицето й не изразяваше нищо, макар да се измъчваше от мисълта, че Американеца и дъщеря му се изплъзват от ръцете й и объркват всичките й планове.

— А Филаки Папагаланис не го ли видя? — попита тя на края.

— Да, видях го. Разхождаше се сам по кея. Негърката не го поглежда вече.

След като помълча малко, Атина въздъхна и се запита гласно:

— Какво има у тази негърка, че всички мъже са се халосали по нея?

— Слушай, мила, какво ще ти кажа и ми вярвай: всички мъже са еднакви, всички са свини и похотливи… — натърти убедено Пенелопа Марулис.

 

 

Отивайки към плажа, Лъвицата срещна мъжа си точно пред двореца на комисията. Господин Тудораки си свиваше цигара и разговаряше с бирника Марку.

— Е, видя ли? Какво ти казвах аз? Намъкнаха се и в комисията. Разполагат се там като у дома си. Ето какво значи да си американец! Ето какво значи силата на парата!

— Той не се е вмъкнал сам, поканили са го човека… — отвърна му господин Марку.

— Ама тъкмо туй ме кара да побеснявам от яд! Значи, аз, държавната власт, висшият чиновник, с толкова години служба, да подсмърчам отвън, а някакъв пришълец да бъде обграждан с внимание и почит.

Чу се продължително изсвирване в канцеларията на пилотите и бялото знаме с червена точка се издигна на големия фар: „Приближават се бойни кораби.“

Пилотката се отдели от понтона и се отправи към устието на Дунав, за да посрещне корабите, които се забелязваха на хоризонта.

Всички по кея отправиха поглед навътре в морето, дето по синьото небе плуваха леки валма дим.

— Тудораке, нашият флот е, да знаеш! — рече развълнувана Лъвицата.

— Слава богу, че най-после румънската ескадра се реши да дойде насам, да ни подигне престижа, да засвидетелствуваме и ние пред тия чужденци своя национален суверенитет. Тъй де…