Жан Барт
Черната сирена (2)

Глава II

В първия ден, в който пристигна тук още почти дете, Пенелопа почувствува острите зъби на провинцията. Нейните аристократични навици, надменността и изисканото й държане бяха възмутили града.

„Откъде пък тия фасони на благородница, откъде този изтънчен вкус у едно бедно, осиротяло момиче?“ — питаха се хората.

„Защо вири нос и го запушва с парфюмираната си кърпичка, сякаш навсякъде й мирише на лошо?“

„Откъде иде? От какво семейство е?“

„От какво благородно семейство произхожда това момиче, отседнало в малкото пристанище на устието на Дунава сред този провинциален и космополитен свят?“

Когато дойде тук от Цариград, тя беше само на шестнайсет години. Там се шепнеха разни неща за семейството й. Но се знаеше сигурно, че майка й, рядка красавица, се удавила в Босфора, отчаяна, че любовникът й, капитан на кораб, я напуснал и заминал за Аржентина. Нямаше осем години, когато вуйчо й Йованаки Йованидис, преводач в руското посолство в Цариград, я взе при себе си да я отгледа.

„Кое е това циганче?“ — бе попитал посланикът и я бе хванал за брадичката, когато я завари в канцеларията на вуйчо й.

„Ах, че сладко момиченце!“ — бе възкликнала възхитено маститата посланичка графиня Катюша.

Лете поради горещините в Пера посолството се преместваше в Терапия, дето лъхаше ветрец от Босфора.

Преводачът разполагаше с две стаи в летния дворец на посланика, за да му бъде непрекъснато подръка за канцеларската работа. Вуйчото се гордееше с племенничката си и я вземаше със себе си навсякъде. Това учудващо рано развито дете беше сензация за дипломатическия свит в Терапия, Морските офицери от патрулните кораби на великите сили, които контролираха пристанището, я държаха на коленете си, когато се разхождаха през лунните нощи по Босфора. Беше живо, смело дете, влизаше, без да се стеснява, навсякъде, сякаш всички от рода му са живели във висшето общество, в лукс и в обстановката на посланическите дворци.

Когато имаше гала увеселение, момиченцето се промъкваше в салоните на посолството и заставаше възхитено пред величествената мраморна стълба, постлана с турски килими, меки и червени като кръв. Лакеите по стълбата, облечени в ливреи с лъскави нашивки, с къси панталони и дълги чорапи, закрепени под коляното със сребристи ластици, с бели ръкавици, застанали неподвижни и неми, й приличаха на статуи. Привличано по природа към лукса и блясъка, то се изкачваше понякога горе. Криеше се в гънките на кадифените завеси и следеше развълнувано елегантните хора, движещи се под ослепителната светлина на полилеите. Възхищаваше се от деколтираните тоалети на жените, от ветрилата и дантелите им, от брошките, гривните, огърлиците от перли, от всичките накити с блясъка на скъпоценните им камъни. И цветя… колко много цветя имаше навсякъде!… Музиката, неясният говор на хората, напоената с парфюми атмосфера я опияняваха, очароваха я като вълшебен сън.

Една внучка на руския посланик бе дошла от Одеса, Казваше се Наташа. Две години по-малка от Пенелопа, тя беше някакво дебеличко завързаче, бузесто и малко чипоносо, ала много миличко с русите си къдрици и сините си като от син емайл очи. Само две години беше разликата помежду им, но докато Наташа беше игриво и палаво дете Пенелопа беше предвзета госпожица с претенции.

Сериозна, сдържана, тя се движеше и говореше със заучени жестове. Беше съвършена миниатюра на жена. С удивителна лекота можеше да подражава жестовете, усвояваше по слух гамите на пианото, схващаше точния акцент на всеки език — като левантинка беше родена полиглот.

Бавачката на Наташа, госпожица Перѝн, една стара швейцарка, се отчайваше, че не може да обуздае и да шлифова това, буйно рускинче, палаво като момче, и винаги даваше Пенелопа за пример, която, послушна и умна, бързо усвоявала маниерите на висшето общество.

Тъй че понякога между тези две деца, толкова различни едно от друго, се промъкваше сянка на ревност.

За да поправи педагогическата нетактичност на швейцарката, посланичката никога не забравяше Пенелопа, когато купуваше нещо за Наташа. И двете момиченца бяха почнали да ходят почти еднакво облечени.

Пенелопа никога не липсваше и от екскурзиите и разходките на Наташа из Цариград.

Семейството на посланика биваше винаги придружавано от неминуемия гаваз^[1] — един исполин, арнаутин, с прошарени мустаци, големи колкото къдели, облечен с обшит в сърма елек и запасан с ятаган, и два пищова.

По цели часове се заплесваше Пенелопа по витрините на стария пазар в Цариград, заглеждаше се жадно в изложените бижута и украси във филигран.

Мнозина смятаха малкото сираче за член от семейството на посланика, а други, забелязали гордото й сериозно държане, я наричаха с мила ирония: „Малката принцеса.“

Но една непредвидена случка промени неочаквано пътя на живота й.

Един фатален ден посланикът, разгневен, посинял от яд след една бурна сцена, предизвикана от някакво донесение, удари на преводача две такива силни плесници, та цялата сграда на посолството на Велики Русия се разтърси.

Вън, подлецо!… Graeca fides!^[2].

Изпаднал в немилост, бившият преводач получи след няколко дена удар, както минаваше по моста на Каракьой.

Останало само, без никаква подкрепа, момиченцето беше качено на един руски параход, който тръгваше за дунавските пристанища.

След като пътува безплатно, една сутрин сирачето бе снето на пристанището в Сулина. Задушавана от миризмата на юфт и солена риба, с която беше пропито всичко в парахода, Пенелопа държеше тантелената си кърпичка на носа.

Бе дошла при единствения си роднина, останал жив, брата на майка й, капитан Леонида Йованидис — сух, дребен старец, с огромни черни очила. Бил пилот в Европейската дунавска комисия, но поради някакво очно заболяване сменил професията си.

Бе взет на служба от една морска агенция като доставчик на хранителни продукти за параходите, които се снабдяваха в устието на Дунава.

От разликата при надписването на пазарната цена във фактурите и на него му се падаше по нещо всеки ден. И понеже го виждаха да снове край параходите с пълна лодка със зарзават и да мъкне наръчи репички, наричаха го на шега „Капитан Репон“. А момчетата бяха кръстили надменната му племенница, бледата византийска принцеса, пратена на заточение, „Графиня дьо Репон“.

Беше само на седемнадесет години, когато вуйчо й я убеди, че трябва, да се омъжи, защото това било нейното предназначение.

Без имот, без семейство, какво можела да очаква? А и кандидати за женитба твърде не се явяваха. Трябвало да се възползува от случая: Стамати Марулис, пилот първа степен в Дунавската комисия, сериозен, наистина малко възрастничък, ала добър, пестелив човек и без пороци. Щяла да има свестен дом и спокойно щастие.

И Пенелопа се омъжи.

 

 

„Видяхте ли каква жена си взе Стамати?“

„Не е за него!“

„Жена на лукса, тя не е за мутрата на един пилот.“

Така говореха из кафенетата на пристанищния град. А други се подсмиваха под мустак и добавяха:

„Тази жена не е от онези, дето можеш да я оставиш сама в къщи.“

А Стамати поради занаята си беше постоянно на път.

Необщителен и свенлив, с бледо съществувание, Стамати изпитваше край тази изтънчена и харесвана жена суетна радост и тайна гордост; наслаждаваше се на щастието си, че притежава такава скъпоценност. Обожаваше я, благоговееше пред нея и трепереше от страх да не я загуби.

Всичките му спестявания се стопиха за един месец: бельо, дрехи, покъщнина, мебели, пиано — всичко се поръча в Галац по вкуса на Пенелопа.

Тя искаше да има добре обзаведен дом.

Той отсъствуваше от къщи няколко дни през седмицата, караше кораби по Дунава между Сулина и Браила.

Излизаше сутрин тихо от къщи и отиваше на кораба с куфарчето си в ръка и мушамата за дъжд, принадлежност, необходима на всички пилоти в света.

След като корабът се раздвижеше тромаво и тръгнеше, той хвърляше отгоре, от мостика, поглед към брега. Къщата му беше насреща, на улицата покрай Дунава. Първите дни след женитбата им, когато корабът, минаваше, Стамати виждаше Пенелопа да му маха с бяла кърпичка на един от отворените прозорци. По-късно, макар кърпичката да не се виждаше вече, той гледаше по навик прозорците, които биваха винаги затворени.

Самотна, изоставена, Пенелопа седеше с часове на балкона към морето, замислена, отпуснала бродерията в скута си.

Понякога заедно с морския вятър долиташе звукът на сирени на корабите, който влизаха в Дунава. Тръпки минаваха по тялото на младата жена. Тя оставяше ръкоделието, скачаше от мястото си и следеше с бинокъл онова, което ставаше по водата.

Понякога някой параход, идвайки от морето, напредваше бавно и величествено по ръкава на реката.

Изпълнена с любопитство, Пенелопа разглеждаше внимателно кораба, макар да не познаваше никого, сякаш винаги очакваше тоя, който се бавеше и не идеше.

Откъде? От кое ли място идеше корабът? Минал е през Босфора… И чудният филм на детството й почваше отново да се прожектира на екрана на съзнанието й.

С притворени очи Пенелопа виждаше да изниква от морските вълни огромния амфитеатър на Златния рог. По терасовидните му зелени хълмове се извисяваха тъмните кипариси, които ограждаха турските гробища.

Куполите на Скутари блестяха под нежното було на вечерта, а минаретата приличаха на забити в земята щикове. В далечината мигаше равномерно окото на фара от Кулата на Леандър.

И Пенелопа потъваше в бленуване; чуваше протяжния вик на мюезина, който призоваваше верующите на молитва; вдъхваше аромата на пиниите, от които сълзеше смола и изпълваше с благоухание въздуха, пречистван от соления ветрец откъм морето.

Носталгията по миналото я караше да оплаква горчиво загубения рай в Босфора.

Колко красиви… колко далечни бяха местата на нейното детство!

„Какъв нещастен живот! Това ли мечтаех аз? Такава ли участ заслужавах? Защо ли се омъжих?“

И въпросите, които повечето жени задават след медения месец, Пенелопа си ги зададе няколко дни след сватбата.

Когато Стамати се връщаше в къщи, заварваше жена си нервна, капризна или меланхолична.

Загрижен и трогнат до сълзи от страданието й, той се мъчеше да я утеши, да я развесели, а това още повече я раздразваше.

Напразно се опитваше Стамати да намери лекарство за тази романтична болест, непонятна твърде за него.

Че е нервна, в това той не се съмняваше.

„Някакво лекарство против ипохондрия“ — беше поискал Стамати от стария лекар, бате Томица.

„Трябва да прегледам пациентката“ — каза лекарят. Но пациентката на никаква цена не искаше да бъде прегледана.

„Нищо не я боли, злото е тук…“ — И Стамати показваше сърцето си.

След многократни настоявания Пенелопа се реши.

Лекарят, със своята дълга практика, от пръв поглед определи и диагнозата, и лечението.

„Няма нужда от лекарства, диета или бани. Трябва й… — и бърборейки по навик в бялата си брада на патриарх, рече: — Хъъм! Трябва да роди едно дете. La vie… C’est la vie…“^[3].

Тръгнаха си: той — блед и смутен, тя — пламнала като божур, със сведен поглед.

 

 

За да я разсейва, Стамати почна да я взема понякога със себе си на кораба, който караше до Галац или до Браила.

Какво дълбоко задоволство изпитваше Пенелопа при тия пътувания! Стъпвайки на кораба, струваше й се, че влиза в освежителна баня. Още от вечерта си приготвяше костюма, с който щеше да пътува. Стесняваше някоя мъжка моряшка барета или украсяваше шапката си с воали и муселини, за да се развяват от вятъра като флагове, придавайки й по този начин екзотичен и аристократичен вид.

Когато на разсъмване корабът уравновесяваше машината си и витлата бръмчаха готови за тръгване, Пенелопа, стройна и подвижна, изкачваше стълбичката с тоалетното си куфарче в ръка.

Влизаше в кораба, обзета от леките тръпки на далечно морско плаване. Би желала непрекъснато, безкрайно да пътува, да не среща пристан в пътя си, подобно на кораба фантом, който скитал, без да може да стигне до бряг.

Стамати, преди да поеме кормилото на кораба, искаше позволение от капитана на кораба да вземе жена си, която — постоянно така казваше — била изтървала пътническия параход за Галац.

И най-неприветливите и недружелюбни капитани не можеха да му откажат; веднага се разнежваха, ставаха любезни и поканваха елегантната дама в каюткомпанията или й поставяха на завет лежащ стол.

Достатъчно е една единствена фуста да се завърти на палубата и животът на кораба се променя магически — целият екипаж почва да се вълнува наелектризиран.

Въодушевеният кораб добиваше празничен вид; оставаше само да се вдигнат на мачтите в чест на жената разноцветките.

Чешмите на умивалниците в каютите протичаха с пълна сила — почваше, едно общо докарване от капитана до помощник-готвача.

Избръснати, измити и напудрени, всички излизаха и си намираха работа по палубата, като я гледаха с жадни очи. Дори немитите и небръснати огняри излизаха по време на пътуването от горещия ад, голи до кръста, замотали край врата си памучно шалче, което им служеше да избърсват и маслото по машината, и потта по тялото си; на изчернените им от въглища лица бялналите им се очи святкаха, поглеждайки крадешком към това възхитително същество, паднало сякаш от друг свят на кораба, за да услади с усмивката си един ден от суровия им монашески живот. А офицерите, услужливи кавалери, не я оставяха за минутка. Черпеха я през целия път според националността и вида на кораба: с английски чай, турско кафе, италиански вермут, френско шампанско, руски бонбони, вино от Малага, портокали от Яфа, локум от Сира, египетски цигари.

Казвайки по няколко думи от всеки език, Пенелопа успяваше да плени всички тези мъже, които може би нямаше да види никога вече през живота си.

Мнозина сбъркваха, като я смятаха за дъщеря на пилота. Тя ги оставяше да мислят така и развеселена от станалата грешка, усмихваше се доволна.

Пенелопа посрещаше смело възхитените погледи на мъжете и отмяташе главата си назад по неин особен начин, притворила страстно очи.

А горкият Стамати, който нито за миг не можеше да напусне кормилото, хвърляше поглед към палубата, за да види жена си поне от разстояние. Тя никога не биваше сама. Внушителна свита я придружаваше навсякъде. Виждаше я излегната грациозно на лежащия стол, величествена, като възстановяваща се след болест царица.

Скромният пилот биваше често пронизван от тръпки на суетна гордост, като виждаше жена си обкръжена от толкова офицери, вперили очи в нея.

Но понякога, когато забележеше, че кокетира, усещаше да се забива нож в сърцето му, ала се владееше; избърсваше само потта от челото си й се съвземаше, решен да се държи мъжки.

„И все пак — казваше си той — тя е почтена, студена и горда жена, сигурна в себе си. Кокетирането не е грях за жена като нея.“

Сякаш някакво стеснение го възпираше да направи най-малкия жест, който би издал следа от ревност у него.

Ала неминуемото все пак се случи.

 

 

През време на едно пътуване с кораба тя срещна мъжа, когото никога не забрави, макар да бе чувала, че едно приключение на кораб е равностойно на железопътна катастрофа.

От момента, в който се запозна с капитан Анджело Делиу, нещо ново навлезе в нейното съществувание.

Беше го забелязала още щом стъпи на палубата на кораба Карпац. Заинтересува, я този строен, елегантен офицер, застанал в заучено сдържана поза.

Но и той впери поглед в нея още щом я видя.

Обикновено смела и самоуверена, този път тя се смути. Стеснена, развълнувана, изчерви се като невинна девица под този поглед на познавач, който я измерваше с прецизност.

В очите му имаше блясък на стомана. А когато се усмихна едва забележимо и лицето му доби миловиден израз, Пенелопа разбра впечатлението, което му бе направила нейната външност.

Радост я прониза като светкавица и тя дълбоко съзна колко е хубава.

Смутена, смирена, тя чакаше. Изпитваше неясно, раздразнение към този непознат дързък мъж, чийто поглед я оплиташе като в паяжина и й налагаше желязната си воля. Защото предчувствуваше, че за нея той е фатален, че е невъзможно да му устои, че само при един негов жест, би го последвала дето и да е, би отишла с него на края на света.

Анджело Делиу — покорител на женски сърца, умел и вещ в тактиката и стратегията при любовните приключения — биваше сигурен в класирането на женските видове.

Изучаваха се с поглед от разстояние.

Тя се възхищаваше от царствената му мъжествена осанка. Беше облечен целият в бяло: от фуражката до обувките; раменете му бяха широки, тънък в кръста, а загорялото му от слънце лице тъмнееше като на мавър; дълбоките му горещи очи я фиксираха…

Той разгледа жената en connaisseure.^[4] Направи три крачки и се приближи да провери констатациите си. Представи й се сам с елегантен жест и изискани думи, показвайки изненадата си, че я вижда за пръв път, макар да бил от около две седмици в Сулина.

„Кой би помислил, че в такъв невзрачен провинциален кът, сред тоя монотонен и пошъл живот ще срещнеш една толкова изискана личност!“

Гласът му й се стори истинска музика. Очароваше я звучният му тембър, който зад баналните думи криеше съвършено душевно разбиране.

Мислите им се издаваха в погледите, кръстосващи се като рапири при фехтовка. Нямаше нужда да говорят, очите им изразяваха повече от онова, което биха казали думите.

За Делиу беше достатъчно половин час разговор, за да открие слабото й място, „точката на докосване“, както той се изразяваше, и да установи точно от кой род жени е тя. „Неудовлетворена съпруга… мечтателна, романтична… лесно покоряване… Мъчно разделяне… Стратегическо оттегляне навреме.“

Делиу се боеше само от един тип жени: жената лепка, която не ти дава „свобода на маневриране“, както се казва в мореплаването.

Покорена, възбудена, хипнотизирана като под магнетичния поглед на змия, Пенелопа стоеше подпряна на перилото на палубата, загледана в него, и говореше като зашеметена само за да прикрие чувствата си.

За какво можеха да говорят? И той, и тя обичали морето; тя израснала край морския бряг; той пътувал много по море. Той водеше разговора с точен усет, съобразявайки се с нейните възможности; знаеше доколко да издигне и да сниши нивото на разговора с жената, която беше пред него.

Любител на музиката, той се ангажира да й дава уроци по мандолина; а тя — като полиглот — да го научи на правилно произношение в английския език, въпреки че и тя бе запазила в произношението своя левантински акцент.

Отсега нататък той щеше да я нарича „Цветето на Босфора“, а тя — „Любовника на морето“.

Чак когато слязоха в лодката, Делиу размени няколко думи на учтивост със Стамати, дошъл, унил, от командния пост.

След като корабът спусна котва, Пенелопа скочи пъргаво и весело в лодката, отиде в предната част и хвана кормилото: знаеше да го управлява и имаше прецизно око — беше родена моряк.

А Делиу, измервайки с поглед Стамати, толкова покорен и смирен до тази пламенна жена, в един миг разбра трагикомедията на брака им.

„Пикантна жена!… Къде я е намерил този нещастник? Как е възможно едно такова необикновено съчетание?“ — питаше се той и си задаваше още много въпроси, на които не намираше отговор.

Пенелопа, променена сякаш по магически начин, заспа нея нощ късно, упоена от сладка отрова.

Делиу не можа да мигне, измъчван от нейния образ. Виждаше я анфас и в профил, облечена в пътническия й костюм, събличаше я във въображението си, опипваше я: „Какво прекрасно тяло… Какъв хубав крак!“

 

 

Видяха се отново. Срещаха се всеки ден, всяка нощ, далеч от хорските очи, сред природата, по усамотения морски бряг. Изживяваха щастието на влюбените, на пълнокръвния, истински живот между двама души. Доверяваха се един на друг, правеха си признания, крояха планове, които никога нямаше да се осъществят. Прекарваха очарователни нощи в мечтания. Беше меденият месец на тази жена, която обичаше за пръв път.

Пенелопа се бе още повече разхубавила. Радостта и щастието я бяха преобразили. Разцъфтяваше победоносно и в смелия й поглед трептеше странна светлина. Бледият цвят на лицето й се промени, то поруменя, стана лице на обичана жена. Тайна усмивка смекчаваше остротата на студеното й по-рано лице. Над горната й устна трептеше черният мъх на пламенна брюнетка. На улицата минувачите обръщаха глава подире й, възхищаваха се от живата й походка, от нежните й крака и гъвкава талия.

Тя не изпитваше никакви угризения. Изпълнена беше с голяма радост и не знаеше как по-добре да я затвори в, сърцето си, да я скрие от чуждите очи.

Не казваше никога на мъжа си къде е ходила и в какво е употребила времето си.

Смешен и остарял й се струваше обичаят да дава всеки ден отчет на съпруга-шеф, на този господар с неограничени права. По никакъв начин не можеше да понася, властта му над нея.

Навикнала го беше да не я пита къде отива и откъде, се връща. Методически тя го възпитаваше като съвършен съпруг-рогоносец.

 

 

„Жената на Стамати се излага. Среща се на плажа с един офицер…“ — почна да се говори сред тоя провинциален космополитен свят на пристанището.

Мълвата тръгна от кафенето на пилотите, осведомени от пазача на големия фар, Алексе Борош, с прякор „Всичко вижда“. Истинското му презиме беше Боу-рошу. За да влязат на служба в Европейската дунавска комисия, мнозина румънци изопачаваха името си, за да звучи чуждестранно. Един, който се казваше Куржос, беше чист румънец и презимето му се състоеше от две думи^[5]. Европейската комисия предпочиташе чужденците, за да не загуби международния си характер.

От, своя наблюдателен пост, от платформата на фара, Борош виждаше като на длан всичко, каквото ставаше по водата и по сушата. Дебнеше, забелязваше всяко мръдване и знаеше всичко. Той беше окото и ухото на комисията. Всички изпитваха известна тревога и смътен страх от този фар. Големият далекоглед — оръжието на пазача на фара — заплашваше всекиго, защото докарваше предмета или живото същество на няколко метра разстояние от окото горе, което вечно бдеше.

Пазачът на фара бе станал един вид пазач на морала на тази висша международна институция, в която владееше строго пуританство покрай широко, разпространената дипломатическа дребнавост и еснафщина.

Пенелопа усещаше, че я следят. И това страшно я дразнеше. Понякога, разтреперана от гняв, тя съвсем оправдано се възмущаваше и се запитваше, с каква право хората се месят в нейните работи? Тя не иска нищо от никого. Защо хората не я оставят на мира? Защо искат да я лишат от щастието й? Не е ли господарка на собственото си тяло? Не беше ли й разрешено да живее свой живот?! Омразата на любовниците към останалите хора я настройваше все повече срещу тях, изолираше я от тях.

 

 

Към есента движението на корабите по Дунава се засили и Стамати липсваше продължително от дома си.

Пенелопа изгаряше от нетърпение да види, че е тръгнал, и следеше зад завесите на прозорците минаването на кораба. Привлечена от тая любовна авантюра, плячка на разюзданите удоволствия, тя мяташе припряно мантото си на почти голото си тяло и забързана, задъхана, тичаше на срещата.

Егоистична и жестока, тя диреше удовлетворението вън от дома си. Бягаше отвратена от пошлата действителност на съпружеското огнище и живееше свой вътрешен живот, изпълнен с прекрасни мечти.

Когато след няколко дни пилотът се върнеше в къщи и влизаше на пръсти, намираше я легнала. Тя се преструваше, че спи, или се оплакваше, че е измъчена от главобол.

Но… онова, което съдбата подготвяше, неминуемото, се случи.

 

 

Една вечер Стамати се завърна в къщи по-рано от друг път. Беше слязъл по реката с един експресен пътнически кораб.

Намери вратата долу отключена. В коридора беше тъмно като в рог. Стамати направи две крачки с протегната ръка и когато да хване, дръжката на бравата и да влезе в стаята, той се спря изненадан. Трепна. Чул беше добре… шепот и стъпки… Не посмя да влезе. Стисна челото си с ръка, сякаш невидим куршум, го прониза. Политна и подири да се опре о нещо. От закачалката на стената, на която се подпря, нещо падна на пода. Шапка или дреха? Наведе се и затърси пипнешком.

Напипа грапав галон от металични нишки… Офицерска фуражка!

С бавни крачки Стамати излезе на улицата. Искаше да види фуражката на светло. Бяла фуражка с три реда галони. Стисна я нервно в шепата си, смачка я, понечи да я хвърли в Дунава, но се отказа. Сви я на кълбо, пъхна я в пазвата си и си закопча мушамата.

Мъчителна болка сви пресъхналото му гърло. Сякаш невидима ръка бавно го душеше. Усещаше как се задушава. Мъчеше се да диша дълбоко, да вдишва до дъното на дробовете си студения нощен въздух. Чувствуваше страшна жажда за мъст. Разни планове за отмъщение минаваха светкавично през ума му.

Трябваше по някакъв начин да нанесе удар на похитителя. Кръв виждаше пред очите си. Нямаше никакво оръжие в себе си, но ще забие нокти в шията му и ще стиска, ще стиска, докато оня издъхне… И стискаше инстинктивно пестници, а ноктите му се забиваха в дланите. Ала не мръдна, стоеше като закован. Желанието за отмъщение го мъчи само няколко мига. Някаква боязън някаква подла слабост го парализираше. Изпитваше отвращение от шумни разпри и скандали, от разтрогване на брак и разводи, от хорската уста… А и още държеше на нея… обичаше я. И вместо да се върне в къщи, Стамати пое бавно надолу покрай брега. Вървеше с несигурни стъпки, гологлав, съкрушен, облян в пот.

„Ах, Пенелопа, Пенелопа, защо направи туй? Защо ми докара това нещастие, Пенелопа?“ — И се разплака като дете, мълвейки несвързано думи. Не можеше да се въздържи.

Един лодкар се изпречи пред него, като помисли, че търси лодка, за да мине реката. Стамати се спря объркан. Засрами се. Избърса очите си и се отправи към кафенето на пилотите. Изпитваше страшна жажда, гърлото му беше загоряло. Спря се на вратата. Стори му се, че всички погледи са отправени към него.

Нямаше кураж да влезе. Отмина и продължи нататък. Знаеше едно кафене на края на кея. Нуждаеше се от тишина и спокойствие, за да обмисли, да реши какво трябва да прави…

А колко бе обичал тази жена и колко я обичаше още! Какво щеше да прави? Не знаеше. Ала чувствуваше, че трябва да бяга от нея, да изчезне, да не я вижда. В къщи не можеше да се върне.

Хрумна му една идея: да замине за Браила.

Върна се и се запъти право към пилотната служба. Попита какъв кораб тръгва сутринта: Под предлог, че му се налага да бъде на другия ден в Браила, поиска той да кара кораба вместо пилота, който беше на смяна.

И Стамати се запъти към кораба Зара.

Щеше да спи на борда, за да вдигне котва още в зори.

Пътьом забеляза, че прозорците на Клуба на флотата са осветени. Несъзнателно пипна фуражката, скрита в пазвата му. Светкавично през ума му мина една мисъл. Какво би било да влезе? Познаваше добре командора^[6] Кривац още по времето, когато той беше капитан. Добър, демократичен човек, не беше надут като другите, които се държаха на голямо.

Влезе почтително. Един моряк го спря.

— Искам да говоря нещо по частна работа с господин командора.

— Заповядайте тук, в канцеларията.

— А! Как си, капитан Стамати!

— Зле, господин командор, нещастие ме сполетя… Един офицер от вашите опропасти брака ми. — Разкопча дрехата си, извади смачканата фуражка и я сложи на писалищната маса. — Ето какво намерих у дома си…

Тънка усмивка се появи под прошарените мустаци на командора.

— Какво да се прави, господин Стамати, такива са жените… Всички са едни и същи… Ех, на мене и на тебе ли ще обръщат внимание? Младите офицери, напетите момчета им са интересни… Няма да гледат…

В гласа на командора нямаше и следа от цинизъм или жестокост. Говореше добродушно, с известна тъга.

— Трябва по-философски продължи той замислен — да гледаш на тия работи… Не се тревожи… Такива са жените, вярвай ми, познавам ги добре. Не казвай никому за това, което е станало. Ще бъдеш удовлетворен. Още сега ще дам строга заповед провинилият се да напусне града. Ще му пресека аз желанието за любовни авантюри, ще видиш!

След като стисна топло ръката на командора, Стамати излезе от Клуба на флотата поуспокоен.

Отивайки към кораба, той чувствуваше в душата си някакво облекчение. Легна облекчен в една каюта, на Зара.

А командорът Кривац, тактичен човек, повика веднага командира на гарнизона.

— Чия е тази фуражка, намерена в дома на един кормчия?

— А! Усмихна се командирът. — Трябва да е на Делиу.

— Веднага да си събере багажа! В четири часа сутринта да тръгне с пътническия кораб за Галац и да се яви в Дунавската дивизия. Вие отговаряте за изпълнението на заповедта.

Енергичен и съобразителен, командорът имаше голям опит в тези, работи.

Преди две години при един подобен случай в Килия, понеже беше през зимата и съобщенията бяха спрени поради лошото време, бе принуден да обяви военно положение и цяла седмица държа на военна нога войсковата част.

 

 

След пет дена Стамати се върна в къщи.

Изглеждаше излекуван. Но Пенелопа лежеше болна.

Той не каза дума, не направи дори намек. Никакво обяснение нема̀ помежду им. Всеки опит за обяснение би довел до непоправимото. А той не искаше да загуби Пенелопа. Приемаше я такава, понасяше всичко. Тъжен, той криеше безмълвно душевната си мъка, която гризеше като червей раненото му сърце. Опитваше се да изличи от паметта си това, което се бе случило, ала не успяваше. Упрекваше се безпощадно, обвиняваше се и сам се осъждаше. Сигурно косвено той беше виновният… Защото тази жена не беше създадена за човек като него… Какво го свързваше с нея? Защо понасяше мъченията на разпънат мъченик, без да може да се опита да се отдели от нея?

За да, не бъде постоянно на път и да е по-близо до дома си, Стамати реши да се оттегли от службата си. Вместо пенсия Европейската комисия изплащаше наведнъж сумата за прослужените години. С получените пари той купи една къща на кея с лице към Дунав. В документите по покупката вписа името на жена си, за да осигури някак бъдещето й. Къщата беше двуетажна: горе наредиха жилището си, а долу Стамати отвори кафене.

Посредничествата за покупка на зърнени храни, определяне на навлото — дребните пристанищни сделки — се сключваха там, в кафенето, на приказка между две турски кафета.

Умът му беше простил, ала сърцето му не можеше да забрави. Болката от изневярата продължаваше да го измъчва, раната оставаше отворена, не можеше да заздравее и навремени кървеше.

Неудобното му положение и съчувствието на приятелите му го гнетяха.

Стамати беше уверен, че не може да покори, нито да завладее тази жена, и все пак следеше тайно всяко нейно движение. Понякога го налягаше безсъние. Изтерзан и отровен от ревност, той ставаше посред нощ, за да я гледа, като спи. Съзерцаваше я мълчаливо, измъчван от любопитство да разбере какво става в душата на това непроницаемо същество. Какви мечти, какви тайни криеше тя в главата си?

Сякаш каменен зид делеше тези две души, живеещи живота си поотделно под един и същ покрив.

Затворена, усамотена, Пенелопа страдаше мълчаливо. Нейното честолюбие не й позволяваше да се оплаква. Запазваше гордо някакво враждебно спокойствие. А когато, отчаяна до краен предел, можеше всеки момент да избухне, тя хапеше тънките си устни, разтреперана от сдържан гняв, и думите съскаха из устата й злобно. Все повече презираше и намразваше мъжа си, този толкова търпелив човек. Не можеше да го понася. Разболя се и дни наред лежа в леглото отпаднала. Животът й беше пуст, безцветен. Обхванала я бе убийствена скука. Само една смътна надежда едва поддържаше още живота й. Чакаше. Всеки ден чакаше да стане нещо, да се случи нещо, което да я избави, да донесе някаква промяна в сивото й съществуване.

Посещаваха я само две приятелки. Едната й носеше открито сензационни романи, а другата тайно — писмата, които пристигаха от Галац.

Поведението на Делиу, въпреки че беше отлично оправдано от него, я отчайваше безкрайно.

Тя чакаше да я освободи от тези мъчения, а той отлагаше постоянно.

Докога щеше да продължи животът й в този вид? Нямаше ли никакво избавление? Навеки ли беше осъдена?

С каква завист следеше тя живота на съпругите на чиновниците от Европейската дунавска комисия. Струваше й се, че всички плуват в щастие. Тя познаваше този дипломатически живот от детството си. Каква крещяща неправда! Колко жени, грозни и без изискани маниери, се радваха на щастлива съдба! А тя…

Веднъж на пристанището, точно пред тяхната къща, спря един руски военен кораб.

Синкав, елегантен, той блестеше на слънцето с излъсканите си металически части.

Развълнувана, Пенелопа наблюдаваше с бинокъл от балкона палубата на кораба. Тя пребледня изведнъж. Между офицерите, които слизаха по стълбата, имаше една руса жена, облечена в синьо. Стори й се, че прилича на малката Наташа, внучката на руския посланик. Сдържайки едва туптенето на сърцето си, Пенелопа си влезе в стаята. Уплаши се да не я познае. Какъв позор, ако Наташа видеше с кого е свързала живота си!

След един час получи пълни сведения: наистина беше Наташа, омъжена за офицер от руската флота, помощник-капитан на военния кораб, който минаваше оттук на път за Одеса.

И този ден Пенелопа горчиво оплака злата си съдба.

 

 

В това време пристигна чудотворното писмо от Америка, което бе паднало като бомба в града.

С какво спотаено задоволство Стамати влезе тихичко в стаята на Пенелопа и остави разтвореното писмо на нощната й масичка. Какво ли впечатление ще направи на жена му това щастливо събитие, дошло от страна на неговата фамилия, към която Пенелопа се беше винаги отнасяла с презрение? Сега можеше поне веднъж да изглежда другояче в очите на жена си. И криеше радостта си, чакайки ефекта от писмото.

Застиналото лице на Пенелопа не се промени, не издаде с нищо вълнението, което й бе отнело съня. И двамата прекарваха цели нощи, измъчвани от мисли, без да разкрият един другиму сърцата си. Мълком всеки си кроеше планове, създаваше си илюзии.

Той мечтаеше за мореплавателно дружество с шлепове и кранове, което да замрежи Дунава от Браила до Виена. Кафенето щеше да преотстъпи на един свой способен племенник… Отдавна беше хвърлил око на една хубава къща в Браила с изглед към Дунава…

Тя мечтаеше за вила сред кипариси на брега на Босфора.

Как ли би се променил животът й? Какво ли й готвеше бъдещето? Кой може да знае! Засега предчувствуваше само настъпващата промяна.

Пенелопа чакаше, изгаряна от любопитство. Събитието, което настъпваше, трябваше да промени нещата. Във всеки случай навярно щеше да се отърве от тоя мизерен град. И почна овреме да преувеличава нервното си разстройство; яви и се суха кашлица, по всяка вероятност от влажния въздух в Делтата.

Чудотворното писмо прекрати враждебната атмосфера в дома на Стамати. Ако не се стигна до пълно помиряване, все пак настъпи едно примирие, едно мълчаливо разбирателство. Стамати почваше да я спечелва. Последваха трескави приготовления за Американеца, който щеше да отседне у тях. Купиха се килими, лампи и нова гарнитура мебели. Стамати се реши да направи заем в Елино-румънската банка.

Директорът на банката, Ксенаки — непреклонен формалист, — този път посрещна усмихнат Стамати. Много любезен, той му откри кредит без никакъв гарант, с надежда, че очакваният брат от Америка ще направи вложения в неговата банка.