Жан Барт
Черната сирена (8)

Глава VIII

Срещаха се всеки ден. Щом се освободеше от службата си в кораба, Нягу отиваше право на срещата си с Евантия. Избягвайки чуждите погледи, те скитаха по цели часове с лодка по гладките води на тесните канали, подобни на водни пътеки през гъстите гори, спираха на открити слънчеви места, беряха водни лилии, лиани и кринове от разкошните градини на блатата, създадени по някаква странна игра на природата.

Бяха сами. Никакъв човек не се мяркаше сред това усамотение, потънало в тържествена тишина. Навлизаха в дивата, потайна природа на Делтата, в един съвсем друг свят, без никаква връзка с останалия. Потръпваха понякога, като гледаха в бистрата вода, като във вълшебно огледало, буйната растителност на дъното на блатата. Стотици и хиляди видове уплашени морски насекоми изскачаха от гъсталаците от камъш и плуваха като зелени облачета. Над главите им прелитаха ята прелетни птици на път към страните, дето портокалите цъфтят.

Една вечер през настъпилата есен ги изненада на плажа дъжд от пъдпъдъци. Летейки към топлите страни, те спираха тук да почиват и да се присъединят към други птици, за да прелетят заедно Черно море; но зашеметени от ослепителната светлина на фара, те падаха отмалели с крясък: „Пъд-пъдък, пъд-пъдък…“ Не можеха да летят, пълзяха по пясъка като полски мишки и децата ги ловяха с ръце.

Това клане на пъдпъдъци траеше няколко дена. Рибарите ги мариноваха и пълнеха цели бъчви.

 

 

През един от тия златисти есенни дни плажът беше безлюден. Само далеч, точно до фара, две черни точки нарушаваха гладката лента на златистия пясък.

Отпуснати в приятна нега, Нягу и Евантия не можеха да се решат да си тръгнат. Потънали в сладко опиянение, те лежаха вече часове на мекия топличък пясък.

Навътре синьозеленото море беше спокойно. На брега се плискаха лениво малки вълни и разпиляваха по ситния пясък сребриста пяна, като разкъсана дантела.

Омагьосани, двамата влюбени живееха в рая на любовта, погълнати от очарованието на оная голяма радост, която единствена кара човека да почувствува цената и красотата на живота.

— Ще се простудиш.

— Не, няма… толкова е приятно!

Протягаше по детински босия си крак до водата. Студената пяна на вълните, погълната от топлия пясък, гъделичкаше приятно ходилото й и я караше да потръпва от наслада и тя свиваше крехкото си тяло с гъвкави движения, на котка.

Понякога, полегнала с ръце под главата, тя се преструваше, че спи, наблюдавайки през клепките си радостта в очите на любимия си, който, седнал до нея, я съзерцаваше.

Затаил дъх, Нягу не намираше подходящи думи, с които да изрази чувството си. Възхищаваше й се мълчаливо, обзет от някаква божествена страст. Не можа повече да се овладее. Тялото му неволно се наведе леко над нея и той притисна горещите си устни към върха на пръстите на крака й, зачервен от студената солена морска вода:

Тя трепна, изправи се на колене, взе главата му в двете си ръце и го погали по лицето като дете.

Карфицата, която прикрепяше зеления муселин около главата й, се откопча, й дългата й черна коса със синкав отблясък се разпиля на къдрици около нежната извивка на шията й.

Докато беше наведен над нея, помагайки й да прибере косите си, Нягу, несъзнаващ какво става с него, каза с трепет в гласа:

— Не знам как бих могъл да те направя щастлива?! Това ме измъчва непрекъснато.

— Какво дете си ти! — избухна тя в сребрист смях. — Нима не виждаш колко щастлива си ме направил… Щастлива за цял живот… завинаги! Какво щеше да стане с мене, ако не бях те срещнала?!

Нягу поглъщаше думите й, казани с толкова жар, и следеше движенията й, защото тя говореше едновременно с очи, с ръце, с цялото си тяло — бързо и задъхано.

— Нашата любов — почна той сериозно — е от ония връзки, които траят цял живот… остават завинаги… Ние не можем вече един без друг.

„Завинаги… за цял живот…“ — бяха думите, които постоянно повтаряха с твърдата увереност на непознаващите живота.

Слънцето — огромна бомба, нажежена до зачервяване в пещта на пламналите от залеза облаци — залязваше, оглеждайки се в блатата на Делтата. Морето променяше постепенно багрите си: на брега простираше пурпурни ленти, навътре виолетово платно, а в дъното тънката огромна извита линия на хоризонта сякаш беше очертана с въглен.

— Късно е, да вървим. Бате Томица, докторът, сигурно ни чака.

И Нягу се замъчи неумело да върже сандалите й, а тя само с едно сръчно движение с пръстите на ръцете си върза джувката на вратовръзката му. После отупа с ръце хълбоците си да падне полепналия пясък в гънките на полата й, хвана подръка Нягу и се притисна до него.

Леки, млади и щастливи, те тичаха по гладкия каменен кей, сякаш летяха по него, сякаш не го докосваха с крака.

 

 

Този ден в болницата трябваше да бъде направена аутопсия. Вълните бяха изхвърлили на брега трупа на един рибар.

Доктор Томица съблече белия си халат, изми добре ръцете си и се отправи към тая част на болницата, която беше на Европейската комисия и дето беше неговото жилище. Вървеше бавно, с тежки стъпки между живия плет от лози от двете страни на чистата алея, покрита с надробени цветни мидички.

Връщаше се от моргата — една дървена барака с циментиран под, боядисана в зелено, скрита зад завеса от дива роза в дъното на двора.

Хората наричаха доктор Томица „Патриарха на Делтата“. Минаваше за доайен на румънските чиновници. Беше оригинален и мил старец — грамадно тяло с детска душа, — с бяла достопочтена брада до кръста. Свършил медицина в Париж, веднага след завръщането в отечеството си бил пратен временно в устието на Дунав, дето бил необходим изискан лекар, възпитан в чужбина. И това „временно“ продължаваше вече тридесет години непрекъснато.

Говореше се, че на младини жените го обожавали, но си останал самотен. Не се оженил, както казваше той, от нерешителност. Лошата мълва твърди, че бил скъперник, защото някой го бил сварил в къщи, като си кърпел сам чорапите. Мнозина му бяха завлекли пари, взети назаем; други го бяха измамили с акции в различни дружества, кооперации или за благотворителни цели. Патриарха фигурираше служебно като почетен председател начело на всички списъци на местните организации. Един касиер бе изчезнал, след като му бе задигнал голяма сума пари. На една жена, вдовица на обесил се чиновник, която казваха, че я бил обичал, й пращаше в Букурещ редовно от около двайсет години определена месечна издръжка.

Доктор Томица имаше душа на неуспял човек в изкуството. Лекарският дневник в болницата беше изпъстрен от него с чудни скици, рисувани с веща и сигурна ръка. Беше страстен любител на музика и свиреше с уста всички опери, които бе слушал през младостта си. Бе остарял в Делтата, очаквайки сякаш нещо, което ще промени живота му. Сега вече чакаше само да излезе в пенсия и да се оттегли в Париж — единствената му мечта. Защото този човек, нещо много чудно, бе запазил същия си манталитет, с който бе тръгнал от Латинския квартал.

 

 

Обширна стая — бивша болнична зала, през прозорците на която светлината и соленият морски въздух влизаха на големи струи — беше превърната на кабинет, салон, библиотека, музей и изложба на интересни неща. Страстен колекционер и любител на антични предмети, лекарят бе събрал и натрупал тук голямо количество вехтории и произведения на изкуството; ниски миндери, покрити с ориенталски килими, потъмнели картини в мазни бои, опушени икони, стари литографии, измъкнати от кутиите на антикварите по кея на Сена. По дъбовите рафтове бяха наредени безразборно книги — художествена литература и наука, списания и вестници, получавани редовно от Париж през тези тридесет години на заточение.

По стените имаше пана с пушки със седефена инкрустация, лули, наргилета. Навсякъде из стаята в артистично безредие се виждаха очукани скулптури, шарени глинени съдове, танагри, съдове от алабастър, предмети от оникс, други изработени в дребен и прецизен филигран.

Сред тази мъртва природа, сред тази странна бъркотия от останки на старо изкуство — трохи от изчезнали богатства — доктор Томица живееше сам, потаен, като маг от древни времена, владеейки с душевния си вътрешен поглед безкрая на пространството и на времето.

Той се чувствуваше доволен сред тази изложба на стари предмети, разглеждаше с детинска радост тези останки на човешкото въображение и усилие, защото те го водеха из разни страни на земното кълбо и му напомняха за фантастичния свят в калейдоскопа на миналото. С метличка в ръка, на балкона към морето по цели часове той чистеше благоговейно праха и паяжините по тия разновидни останки от корабокрушенията на толкова светове, изчезнали през вековете.

С очила на носа доктор Томица беше потънал в дълбокото кресло пред голямата си писалищна маса. Преглеждаше и разчистваше стари писма, натрупани в една дървена кутия от сандалово дърво със сребърни арабески. Капитан Минку и Червена брада, излегнати на диваните, пушеха, погълнати от четене на вестниците, току-що донесени от пътническия кораб.

Вратата се отвори със силен трясък и се залепи на стената. Евантия и Нягу влязоха запъхтени. Бяха изкачили стълбите с лудешка бързина. И тихата стая се изпълни изведнъж с дъх на младежко здраве и веселост.

— А, Патриарха извадил пак ковчежето на любовта с трофеите от младежките му победи — каза Нягу, приближавайки се до бюрото.

Евантия заразглежда книгите и пръснатите навсякъде предмети. Описът на книгите от библиотеката на доктора, почнат от няколко години, още не беше завършен. Патриарха не позволяваше чужда ръка да бърка в неговото светилище.

— Ето какво значи да не си женен — каза Евантия. — Женска ръка би сложила тук ред само за няколко часа.

— Свикнах всички — отвърна й Патриарха — да зачитат моето безредие. Мразя да ми слугуват. Навикнах да си бъда сам слуга.

— Знаеш ли, бате Томица, какво казва народа? Ако до четиридесетата си година не се ожениш, имаш всичката вероятност да вземеш готвачката си за жена.

— Тъкмо за това не държа готвачка. Носят ми ядене от болницата и съм много доволен.

Когато Патриарха вдигна ковчежето да го сложи между другите реликви в едно от чекмеджетата на бюрото си, един сгънат лист полетя и падна сред стаята.

Нягу се спусна и го вдигна.

— Любовно писмо! Не знам какво да стана, ако не е любовно писмо! — викаше той като радостно дете пред някаква чудесна играчка.

Евантия се приближи машинално, впила жаден поглед в пожълтелия от времето лист с едва забележим лилав, кенар.

— Разрешаваш ли ни, бате Томица, да го прочетем? — запита Нягу с умоляващ глас, изгарящ от любопитство.

— Моля, на ваше разположение е. Няма нищо страшно.

— Да чуем — обади се капитан Минку, като пусна вестника.

Нягу разгърна, листа и няколко сухи стръка момина сълза, вързани с кичур женска коса, паднаха до краката на Евантия.

Мили мой,

С какви думи бих могла да опиша отчаянието си, като разбрах, че ми е забранено да дойда и още веднъж да падна в твоите прегръдки?

Право е казано, че там, дето се ражда любовта, се ражда и мъката.

Нищо освен твоята любов не ме свързва с живота. Всичко освен тебе ми е чуждо на този свят.

Прощавай, че нямам, сила да скрия мъката си, да не ти кажа колко страдам. По цели нощи плача… от щастие… от мъка…

Понякога ме измъчват и черни мисли.

Защо ли гледам на бъдещето с такъв ужас?

Как? Нима е възможно една такава любов да угасне някога? Нима времето би могло да разруши една такава силна връзка, създадена за цял живот, завинаги?

Всеки ден чакам тръпнеща писмо от тебе.

Пиши ми, мой мили, много, много… Повтаряй ми хиляди пъти, че ме обичаш, че винаги, ще ме обичаш… винаги… тъй както те обича и ще те обича

твоята С.

Настъпи няколкоминутно мълчание.

— Знаете ли, че не е лошо написано! — каза Минку, изненадан от стила на тази непозната.

— Коя е тая нещастна жена? — запита трогнат Нягу, като подаваше писмото на Патриарха, който беше слушал смръщен с ръка на челото.

— Горката жена! — прошепна Евантия и стисна треперещите си устни.

— Мене — заяви Червена брада с прекрасен цинизъм — ме интересуват само писмата на бръснарите и на старшиите. Всички интелектуалци пишат по един и същ калъп. Интересно нещо е как любовните писма на Наполеон и на Шатобриан си приличат с писмата на всеки влюбен студент. Всички пишат по един и същ начин. Колко банален и еднакво звучащ е този вид писма.

Доктор Томица попипа заинтригуван хартията, избърса очилата си, разгледа почерка и разтърка няколко пъти челото си. Сви вежди, като напразно правеше усилия да възвърне спомените си от младини.

Всички наоколо мълчаха и чакаха със затаен дъх.

— Не мога да си спомня — каза той ядосано.

— Как, нима е възможно? — извикаха всички наведнъж.

— Как можеш съвсем да забравиш една любов?

— Как да не се сетиш за същество, което някога си обичал?

— Да не познаеш почерка й?

— Възможно ли е?!

— Ето, първата буква на името й е С.

— А! Чакайте! Трябва да е Сузана… Една, която… — Но изведнъж доктор Томица пребледня. Бе съзрял изсушените стръкчета момина сълза, вързани със златен кичур коса.

— Не, не е Сузана… Тя имаше черни коси. Не, не може да е тя. Друга е… Коя може да е? — питаше се той, заеквайки. — Е, не си спомням и туйто! — И захвърли ядосано писмото в дъното на едно от чекмеджетата.

Положението беше комично и същевременно тягостно.

Веселостта изчезна. Някаква няма тъга изпълни студеното мълчание, настъпило между тях. Замислени, всички потаиха в себе си смътното чувство на жал към онова непознато забравено същество.

По едно време Патриарха се съвзе и почна с горчиво съжаление:

— Търсех винаги съвършената, идеална жена… Пълното щастие, възвишената хармония, абсолютната любов. Затова и останах сам досега. Само една дума или един жест бяха достатъчни да прекършат в един миг крилете на любовта ми. Не можех да правя компромиси в любовта си. Не можех да лъжа нито другите, нито себе си. Изисквах абсолютна любов. Или всичко, или нищо! Изпитвах ужас от скандални сцени при раздялата. Гняв, възмущение, упреци, отмъщение, сръдни и сдобрявания… Тая вечна алтернатива между плесници и целувки винаги ме е отвращавала. Вярно е, че когато бивах изправен пред непоправимото, се разделях без омраза и съжаление; оттеглях се винаги, когато почувствувах, че любовта отслабва, защото аз винаги съм предчувствувал агонията на любовта, приближаването на края.

— Все пак ужасно е! Право казано, че само любовта може да слее две души в една, да направи една душа в две тела и пак тя може да ги раздели, да направи двамата толкова чужди един на друг, като че ли никога не са се познавали. Ето какво е любовта! — каза Минку, клатейки глава, изпаднал в романтична меланхолия. — Страдаш, обичаш, постигаш щастието, кълнеш се от душа в любов за цял живот, завинаги и… Пламъкът спада, трепти, угасва, умира. Димът се разпилява и… нищо, не остава нищо! Само забрава… смърт…

— Sic transit gloria amoris^[1] — изрече бавно и поучително Червена брада, който дремеше излегнат на един от диваните. После скочи бодро, изправи се готов да почне да развива любимите си теории, доста остаряла стока, която той предлагаше като нова и оригинална, под формата на педантичен и циничен позитивизъм. — Какви абсурдни претенции имат тези наивни романтици, затъващи в любовна метафизика! Смешно е да искаш от любовта повече, отколкото може да даде. Кой не знае, че любовта се самоунищожава в своето горене. Никога не съм разбрал защо се търси някакъв свръхестествен, окултен, свещен и божествен произход на любовта, когато нейната същност и основа е от чисто органическо естество: физическа нужда, жажда на инстинкта, сляпо желание… геният на продължение на рода, който изисква задължително разплождане.

— Не смесвай — прекъсна го Минку — обикновеното желание с любовната страст. Има разлика между човека и мекотелото. Любовта е присъща само на човека.

— Моля, моля — прекъсна го Червена брада, — а у птиците не съществува ли естественият подбор? А! Искаш да говориш за великите любовни страсти? Това е въпрос на темперамент. Духовният елемент се намесва впоследствие, защото мозъкът е под прякото влияние на жлезите. Премахни жлезите, и веднага ще угасиш най-пламенната любов. Илюзии!… Лъжа!…

— Кой може да прозре тайната, загадката, която свързва или разделя две човешки същества? — намеси се сериозно Патриарха. — Любовта е най-сложното чувство. Нито една от досегашните теории върху това чувство не ни е задоволила. Екзалтация на желание и симпатия? Болест? Опиянение? Отравяне? Едно обаче е сигурно: любовта дава най-голямата и най-дълбоката човешка радост. И, кой знае, може би на любовта се дължи устремът, който е издигнал човека на такава висота, над всички други животни. Казано е, че гладът и любовта изменят лика на земята. За да може да вкуси от върховното удоволствие, човекът е трябвало да мисли, да разсъждава, да си представя, да побеждава, да създава всичко, което е велико, красиво, добро и благородно и да се издига до върховете на прогреса.

— А това върховно удоволствие — поде Червена брада — е създадено от природата с единствената цел: продължение на рода. Защото всъщност само това удоволствие е причина за нашето раждане. Не е ли право казано, че една вечност се дължи на една секунда споделено удоволствие и че във всяка любовна фибра се крие двойната природа на човека, който осигурява жизнеността и продължаването на рода? Два гласа се издигат: нежна, омайна песен и вой на животно, което ражда. Силната и неизбежна като смъртта любов съдържа в себе си: и жестокост, и насилие, защото любовта значи и зачеване. Третото същество трябва да продължи двете същества, които, слети в едно, се изчерпват, намаляват, изчезват чрез самия любовен факт. Природата е взела своя дял, чувството е извършило предназначението си и неминуемо се атрофира, изчезва, умира.

— Но любовта, която свързва двойката, семейството, тази клетка… — опита да се намеси пак Минку.

— Ха, ха! Избухна в саркастичен смях Червена брада. — Искаш да ми говориш за трагикомедията на брака ли? Това е едно обикновено другарство, породено от социална необходимост… Знае се, че бракът е погребване на любовта… Подпора, сложена от нравствеността и от религията, за да поддържа социалната барака да не рухне.

 

 

Нягу беше седнал до прозореца към морето. Загледан в празното пространство, развълнуван, той слушаше мълчаливо. Чувствуваше добре, че и той има какво да каже. Силни аргументи и откъси от фрази му идеха на езика. Готов беше да ги хвърли като стрели върху главата на Червена брада, на този отрицател, който профанираше любовното чувство, източника на щастие, тази благородна страст, тоя свещен идеализъм. Ала не смееше да се намеси в разговора.

Нервиран, той стана от стола и почна да се разхожда из стаята с големи, твърди крачки. Напрегна ума си, решен да разсъждава хладнокръвно, методично, за да намери пътя, примиряващ идеала с действителността.

Невинна и смутена, девойката седеше в един ъгъл с книга в ръка и се преструваше, че чете, а слушаше внимателно, наранена от това, което чува. Тя за пръв път чуваше такива научни и сурови теории и те рушаха мечтите на първата й младост.

Патриарха, загледан в един старинен стенен часовник, приключи спора за неразрешимите проблеми, както винаги, със своите любими думи, измърморени в брадата си; той никога не завършваше това изречение:

— Ех! La vie… la vie… C’est la vie…^[2].

Беше късна вечер, когато слязоха по стълбите на болницата. Вън, в мрака, влагата пронизваше до кости. Евантия се разтрепера. Нягу я зави с пелерината си. Вървяха един до друг смутени, в тягостно мълчание, измъчвани може би от едни и същи мисли, тъй като и двамата чувствуваха някаква мъчителна празнота в душата си.

Морето въздишаше продължително и се плискаше в подножието на старата дига.

Звездите мигаха, трептейки, готови всеки миг да угаснат под напора на влажния, вятър откъм морето.

Разделиха се на края на пустата алея под трептящите тополи, оголени от есента.

Тя си отиде сама, мрачна, със сърце, свито от страх и от някакво безмълвно страдание.

Той, след като целуна студената й измръзнала ръчица, остана на мястото си неспокоен, измъчван от горчиви мисли, обзет от смътно предчувствие за неясно още съжаление.

Бодилът на съмнението се забиваше с болка в сърцето му.