Жан Барт
Черната сирена (10)

Глава X

В кораба, на таблото, окачено на стената в офицерската каюта, беше забодена с кабарки Заповед към мореплавателите, която гласеше:

Забранени са по време на обеда разговорите по служебни въпроси. Провинилите се ще бъдат глобявани. Дежурният по стол офицер е натоварен с изпълнителната власт.

 

В замяна на това се разправяха масали й подигравки, солени и безсолни шеги, прилични или неприлични анекдоти. Понякога някой, засегнат дълбоко, диреше да си отмъсти и декламираше въодушевено знаменитите стихове на Влахуца^[1]:

Анекдотът, каламбурът щом на почит там са днес,

потърси ги в алманаха и ще минеш за мъдрец.

 

На големи празници, когато комендантът слизаше от своята кула от слонова кост, за да обядва или вечеря с офицерите, разговорът вземаше сериозен характер, понякога и дидактичен.

Един взискателен комендант, от чиято ерудиция се възхищаваха всички, беше веднъж измамен от един млад офицер. Докато се мотаел из каютата на коменданта в негово отсъствие, забелязал, че в един том на La grande Encyclopédie, на страницата с Нашествието на аварите е поставен знак.

Офицерът прочел отбелязания пасаж. По време на обеда отворил дума за нашествието на аварите и говорил по този въпрос.

Комендантът се възхитил от основните познания на младия офицер.

— Не бих повярвал — прошепнал той на капитана, — че това момче има такива сериозни знания.

— Много е скромен, затова не ви е направил досега впечатление — отвърнал капитанът, едва сдържайки смеха си.

 

 

Една вечер към края на вечерята Нягу излезе на палубата, понеже му съобщиха, че трябвало да поеме дежурството.

Доволен, че се е отървал от оглушителната врява и задушен въздух в каюткомпанията, той се разхождаше по палубата и се мъчеше да заличи от паметта си думите, слушани през време на вечерята. Бяха правени доста намеци и шеги по адрес на сантименталните и романтични младежи. Той изобщо мъчно понасяше подигравателния тон, с който се говореше в кораба. Този път му се стори, че думите бяха отправени към него, че някои от колегите му го поглеждаха с ирония.

На палубата беше тъмно. Един кормчия му донесе корабния дневник, в който трябваше да се разпише. Нягу се приближи до светлината на отворената филистрина. Отдолу се чуваше неясен шум, смехове, приказки, тракане на зарове и пулове.

Трепна изненадан. Чу името си, произнесено сред смях. Инстинктивно наостри слух. Наведе се към отворената филистрина.

— Нягу е един наивник, господа… Не ви ли казах аз?… Бях сигурен… Спечелих баса… Сирената не издържала в ръцете на Делиу! Как може един начинаещ като Нягу да конкурира на такъв обигран тип като Делиу?! Фактът е консумиран… Видях го в полунощ с нея на плажа…

 

 

Нягу се преви като ударен от куршум. Залитайки, той се отпусна на пейката и затърка силно челото си с ръка. Разбра всичко. Съвсем ясно беше. Обзаложили се бяха за покоряването на Евантия.

Остана на пейката като парализиран. Усещаше как главата му пламва, а не може нищо да направи. Усещаше в цялото си тяло такава физическа болка, та очите му се напълниха със сълзи. Какъв позор! Тъкмо на него да се случи, на него, който беше толкова чувствителен, който вечно се страхуваше да не бъде смешен, да не стане за посмешище на хората, предмет за шеги и закачки между колегите си, герой на трагикомедия, с когото всички се подиграват…

Направи голямо усилие, за да стане. Беше съсипан от срам; гордостта му беше наранена; кипеше от гняв, но трябваше да се сдържа. Добре, че беше тъмно наоколо му и палубата пуста. Какво щеше да бъде, ако го видят в тава състояние? Стори му се, че дежурният кормчия го погледна някак скришно… Може би той беше разбрал какво говореха долу офицерите.

„Е, и?“ Напрегнат, той се заразхожда, като забиваше силно токове по дървения под на палубата. В нервното състояние, в което беше, той чуваше как стъпките му отекват в нощната тишина, как слепоочията му туптят и как горещата му кръв нахлува в главата и размътва мозъка му. Затъна в объркани въпроси и противоречиви предположения. Искаше да си изясни, да поговори със себе си, да размисли хладнокръвно, с необходимото спокойствие, за да намери един изход.

Как? Нима трябваше непременно да злоупотреби с наивността на едно малолетно момиче? Да се погаври с нея? Да предизвика възхищение у колегите си, като покори едно чисто и невинно момиче? А! Ако тя беше жена с опит… да! Но така… Едно неопитно, безпомощно момиче… Не, не! Това би било непочтено от негова страна.

Обхвана го безпомощна ярост и помъти погледа му. Някакъв нервен спазъм стегна гърдите му и невидими нокти задраскаха гърлото му. Трябваше по някакъв начин да се освободи от това състояние. Доплака му се. Чувствуваше, че плачът ще го облекчи. Ала не можеше да плаче, сърцето му беше стегнато от дълбока болка.

Късно през нощта, когато слизаше по стълбата, за да влезе в каютата си, почувствува, че краката му се пресичат, сякаш сухожилията му са прерязани.

Стисна очи, зарови лице във възглавницата и загуби понятие за времето; изпадна в някаква дрямка, изпълнена с тревожни съновидения.

Събуди се сутринта зашеметен, със засъхнала уста, с остра болка в слепоочията и тежест в сърцето. Чувствуваше се отпаднал. Не искаше да види никого. Престори се на болен, поиска аспирин, но не го глътна. Нямаше да се яви на служба целия ден. Нямаше да може да издържи погледите на другарите си. А тяхното съчувствие щеше още повече да го разстрои. Мъчеше се, от честолюбие, да скрие страданията си. Не се яви и на обед в каюткомпанията. Цял ден се измъчва в тясната си каюта като звяр в клетка.

На обед му донесоха един плик. Погледна веднага адреса. Ръцете му трепереха, докато отваряше писмото. Погледна долу подписа: Една доброжелателка… Писмото беше написано с некултурен почерк на жена.

С няколко думи го съветваше „да няма доверие в лицемерната и развратна негърка, защото му изневерявала; всяка вечер се срещала на плажа с любовника си, капитан Д.“

„Ха-ха! — избухна Нягу. — Чудесно! Значи, историята е всеобщо позната… Всички знаят. Колко смешно, колко глупаво положение! Да попаднеш с отворени очи в подобна каша…“

Няма да си прости цял живот, че можа да прояви такава слабост, да се изложи до такава степен. Чувствуваше се изложен преди всичко пред себе си, преживяваше вътрешен провал, измъчван същевременно от чувство на странна смесица от гордост, срам и желание.

„А как я обичах!“ — каза си той и се разплака като дете.

Заслужаваше ли толкова обич това същество? Как е възможно да съществуват такива създания?! Коварство ли е това, или каприз на женската душа? Вън от всякакъв разсъдък беше всичко. Ето нещо, което той не можеше да проумее.

Не! Такава мъка той не може да понесе!

Трябва да провери казаното, да има с нея едно обяснение да му стане ясно. Ще отиде право при нея. Има сила да издържи пред истината. Не бива да тича подир фустата на една жена… Ще бъде твърд, неумолим.

Почна бързо да се облича, но се сети, че не може да излезе от кораба, понеже беше рапортувал, че е болен.

Седна да пише. Изреди кратко, твърдо, остро сума въпроси; отговорите на тези въпроси щяха да изяснят положението и критичното състояние, в което се намираше.

Трябваше му ясно, чисто положение. Той не е човек на компромиси. Или всичко, или нищо.

Връчи писмото на един ефрейтор и му обясни къде трябва да го занесе. Обаче след няколко минути се разколеба. Спусна се по стълбите и настигна ефрейтора. Скъса писмото и го хвърли в Дунава. По-добре беше сам да отиде. Трябваше веднага да я види, на всяка цена трябваше да говори с нея. И се реши.

Ще хване бика за рогата. Трябва да бъде силен, да се владее. Има решителни моменти в живота на човека. Ще съумее той да изясни въпроса.

Когато почна да се свечерява, излезе на кея незабелязан от никого. Беше смутен от собствената си дързост. Отивайки към квартирата на Евантия, още отдалеч видя, че прозорецът й свети.

В къщи си е. Всички въпроси и подробно стъкмени фрази изчезнаха наведнъж от паметта му. Целият диалог, построен в ума му, пропадна. Какво щеше да я пита? Как да почне? И какъв тон трябва да държи?

Нищо! Моментът ще му подскаже. Ще действува по мъжки.

Позвъни решително на вратата.

— Госпожица Евантия е болна. Не може никого да приеме — каза Ефтикица, дъщерята на хазайката.

Нягу постоя унил със стиснати устни и свити вежди пред тръшната под носа му врата, като пред поставена на пътя му преграда. След момент на глуха ярост се реши да тръгне. Накъде? Какво трябваше да прави? Вместо да се върне на кораба, пое по кея. Нуждаеше се от движение, от въздух и спокойствие. Вървеше залитайки, свел глава под тежестта на голямата си тревога. Измъчваше го непоносимата обида и мисълта, че не може да направи нищо, за да намери едно прилично разрешение на въпроса. Невъзможността да разбере какво става в душата на това създание, което се отдалечаваше от него, го измъчваше жестоко, до отчаяние. Неговият ум не можеше да побере това толкова чудовищно нещо: едно почтено момиче, почти дете, мило, с чиста душа, да се хвърли така изведнъж, без капчица свян, в прегръдките на един донжуан като Делиу, да стане играчка в ръцете му, да задоволява прищевките на човек, който в живота си не е обичал нито една жена… „А аз, който я обичах чисто и искрено, дълбоко, с цялото си сърце… за цял живот…“ — мислеше си той огорчен, с детинска наивност.

Чувство на негодувание, на неудовлетворена ревност го вбесяваше, подлудяваше. Идеше му да се затича, да хване за гушата този негодник, този съблазнител, да го бие с плесници, да обезобрази красивото му измамно лице, направило толкова жени нещастни.

 

 

Беше влажна есенна вечер.

Клубът на флотата беше осветен.

По стъклата на прозорците се виждаха сенките на тези, които се движеха около билярда. Нягу се спря. Подтикван от необяснимо желание, той се приближи до един от прозорците. Като че ли някакво предчувствие го беше привлякло. Да, тъкмо той беше, Делиу. Красив, усмихнат, с щеката в ръка удряше топките от слонова кост с академично майсторство.

Неколцина офицери следяха възхитени умелите му серийни удари. Никой не можеше да се мери с него. Развълнуван, Нягу наблюдаваше скрито, като дебнещ звяр, движенията на Делиу.

Сърцето му биеше силно. Гледаше го с жадно любопитство, изпитвайки същевременно антипатия и възхищение към този хубав мъж, надарен с толкова качества.

„Какво впечатление трябва да прави той на жените! Навярно е съвсем различен от мене… Той е от расата на покорителите… умел, решителен, силен — призна Нягу, отделяйки в ума си интелектуалците на една страна и деятелните хора на друга. — От хармоничното съчетание — каза си той — произхожда идеалният, цялостен човек.“

Прибра се в кораба тъжен и унизен от дивата ревност, която изпитваше. Чувствуваше как от дъното на душата му се надига желание за мъст, чужда на всякакъв разсъдък, и непоносима яростна омраза, каквато никога не бе помислил, че таи в себе си той, кроткият и почтен човек.

 

 

Червена брада, лекарят, не изпущаше Нягу из очи. И понякога му се сопваше с престорена строгост:

— Какво става с тебе, момко? Изпадаш хронически в меланхолия… Не виждаш ли, че се топиш като свещ? Докога ще те държи тая сантиментална треска? Да знаеш от мене, че Купидоновата болест е най-неприятната вирусна болест, защото атакува едновременно и сърцето, и главата, и тялото. Твоята криза продължи твърде много. Чакам да почнеш да се съвземаш.

— Нищо ми няма — опитваше се Нягу да протестира, усмихвайки се насила.

— Слушай, момче! Нямам намерение да ти давам бром или да те утешавам. Искам само да ти отворя очите, да те накарам да виждаш живота: не търси абсолютното, не вземай всичко трагично. Смешно и глупаво е да опитваш морето с пръст. Много си млад, нямаш опит, не познаваш още този вид бозайници, наречени жени. Да знаеш от мене: жената, е разменна монета. Винаги може да бъде заменена.

Когато лекарят го оставяше, подемаше го Минку:

— Загиваш, момче, в най-черната сантиментална мизерия. Загази още от първото разочарование, разби се още в първата скала, която ти се изпречи: Ти не знаеш, че животът е капризно море, че има приливи и отливи. Ако имаш достойнство, не бива да се вкопчваш в една жена. В моряшкия живот, в религията на нашия живот, мимоходните връзки, авантюрите са фатални. „Във всяко пристанище по една любов“ — казва една неаполитанска песен. „Спираш, слизаш на сушата, изкарваш една любов, бързо вдигаш котва и заминаваш.“ Морякът не пуща никъде корен. Бъди мъж, Нягу, не ставай дете…

Минку му говореше бащински — „като на осиновено дете“, както казваха на шега другарите му — и му беше жал за него. Казваше му всичко това, но без сам да бъде убеден думите си. И той бе минал през такива душевни кризи. Случаят с Нягу бе разчовъркал старата рана в сърцето му, която смяташе че е заздравяла.

Каютата на доктор Червена брада беше едновременно аптека, лаборатория и библиотека в миниатюрен вид.

— Какво да го правим това наше момче, докторе? — попита Минку, като затваряше вратата. После отиде и отвори кръглото прозорче на каютата да влезе чист морски въздух.

— Какво да ти кажа, драги? Аз лекувам телесни болести не и душевни. Болестта на Нягу не може да се лекува с лекарства или нещер?

— Тогава какво? Кое е лечението на любовта.

— Смятам, че трябва да го накараш да не мисли за това, което е било, да изтръгнеш от ума му образа на обожаваната, на боготворената. Аз бих му предложил големи дози екстракт от висша математика.

— Опитах и това. Заставих го да направи цяла серия плавателни и астрономически изчисления, които друг път изработваше подробно, педантично, и то с удоволствие. Сега не е в състояние да изкара докрай едно изчисление; още в началото се запъва…

— Тогава остава само хомеопатията, клин клина избива. Трябва да се увлече в друга…

— Някакъв сурогат — запита Минку. — Такова нещо няма да задоволи Нягу. Фигурантките в любовта, платената любов… Такава проза не може да замести поезията на любовта. Той страда, защото поетизира, защото идеализира. Това е първата му любов.

— Страда, защото има изопачена представа за любовта — прекъсна го лекарят със своя гърлен глас и продължи с обикновения си тон на учен: — Това момче, обзето от такова душевно страдание, е недоразвито още полово, още е инфантилно душевно; сковаващото го стеснение го прави да не може да се нагоди към средата, прави го неспособен да се радва, както трябва и напълно, на живота и на успехите си. Аз смятам, че той е жертва на едно погрешно възпитание, на скрупули и лицемерни условности. Трагедията на човешката душа иде тъкмо от тези неправилни абстрактни, мистични блуждаения пред простата реалност на любовта. Не можеш да постигнеш душевно равновесие и вътрешна хармония, щом потискаш инстинкта си за живот…

— Но той страда, наранен от неверността на това момиче, на тази може би малка развратница, която той е обикнал с всичкия пламък на младостта си…

— Уверен съм, че и тя го е обичала също така и че още го обича. Момичето е било един узрял плод, който всеки момент е щял да падне на земята. Нягу се е въздържал, сметнал я е за забранен плод. Обаче друг дошъл навреме и откъснал плода. Всичко е толкова просто и ясно. Защо мислиш, че момичето е порочно и невярно? Тя е била най-многото една безпомощна плячка в ръцете на един похитител на женски сърца като Делиу. Дори отдаването на жена с опит е нещо неминуемо; то е въпрос на темперамент и на обстоятелства. Как литературата е размътила главите на хората! Колко много хора са станали жертва на поетите и романтиците! Не знам кои философ бил предложил поетите и романтиците да карат научен стаж в хергеле на расови коне за разплод. Само така ще могат и те да разберат инстинкта за живот в проблема за продължение на рода. Как хората не са могли още да разберат, че любовта, възпявана с всички изразни форми, е само една пухкава дантелена завеса, която скрива голотата на половия инстинкт? Че е само илюзия, която те омагьосва, както те омагьосва сцената на театъра с нейните планини от картон и морета от платно. Едва когато отидеш зад кулисите, виждаш въжетата и скелетите на декорите. Трябва най-после да се строши тая закостеняла черупка на притворството, под която етиката и изкуството крият жизнената сила на природата! Твърде много литература, а твърде малко наука има за любовта.

Минку хвърли през прозореца угарката от угасналата си пура и почна тъжно, като, без да иска, навлизаше в една изповед, която лекарят не очакваше. Беше чувал да се шепне, че имал някаква нещастна любов, но Минку съумяваше винаги да се прикрива чрез мъжко достойнство.

— Колко добре го разбирам аз Нягу… И аз съм минал през тези душевни мъки. Като си помислиш, че има хора, които минават през живота, без да са изпитали тръпките на истинската любов. Това е един лукс, непозволен всекиму. А други остават с опустошен живот от първата си любов и с рана в душата, нанесена като от кама. Никога не знаеш какви изненади ти готви животът. Когато най-малко очаквах, на пътя ми се изпречи жената, която от пръв поглед стана за мене център на вселената. Дали съществува някакво правило за привличане на половете, не зная! Все пак това е едно необяснимо явление. Една загадка. Защо от хилядите създания, край които минаваш равнодушно, само едно те спира? Защо от хилядите стрели, хвърлени връз тебе, само една, най-отровната, се забива право в сърцето ти? Защо два срещнати погледа произвеждат искра, наелектризираща две същества, които никога не са се познавали? Колко банално и все пак мистериозно! Каква светлина е донесла в тази област науката, длъжна да намери закони за тъмните сили на природата? Някаква чужда, властвуваща сила, някакъв химически душевен афинитет, извършва това сближение и фатално сливане. Нарочно се колебаех да се запозная с нея; борех се със себе си; сякаш предчувствувах опасността, бях на ръба на пропаст: крачка още, и щях да бъда загубен! Влечението ни един към друг, зовът на: инстинкта, беше толкова силен, че — каза ми тя после — била решила, ако още се бавя, тя сама да дойде при мене. Забелязал ли си разликата в отношението на хората към истинската любов. Докато жената е озарена от радост, мъжът става сериозен, изживява вътрешна криза, чувствува, че нещо ново навлиза в неговото съществуване и че то става господар над мислите и чувствата му… За нас, мъжете, светът престава да съществува. Никаква пречка не би могла да ни спре в пътя ни. С какви непознати сили са пълни магнитните погледи на някои жени! В това екзалтиране на чувствата си прозрях борбата за покоряване на жената, решението на мъжа да победи докрай, борба на смърт и на живот… Сигурно у някои хора такава любов се превръща на лудост.

Нейният мъж, един хитър левантинец — не знам дали по любов или по сметка се е оженил за нея, се опита отначало да се бори; но като разбра къде може да стигне, примири се, без да упорствува. След три месеца й беше даден развод. Беше вече свободна. Венчахме се, бяхме щастливи. И тогава изпитах красотата и очарованието на взаимното съжителство. Никога не бях си представял, че може да съществува такова сливане на чувства и мисли. Като че ли природата я беше създала по мой модел. Имахме същите възгледи за хората и за живота, същите вкусове и разбирания. С някаква остра интуиция отгатваше мислите ми. Удивляваше ме критичността и културата й, които сама бе придобила. Покрай вроденото й изтънчено чувство за красота разсъждаваше здраво, по мъжки, макар нежният й вид да напомняше Джокондата. Още не съм забравил хармонията, която тая жена притежаваше във всичко.

Хората ни завиждаха, даваха ни за пример на подходяща двойка. Бях заслепен от щастие. Не знаех, че щастието е нещо, от което трябва винаги да се боиш. Ала не това исках да ти кажа. Исках да говоря за неща, които не могат да се обяснят. Да ти покажа контраста в характера на жената в два различни периода от време. И досега не можах да си обясня как едно същество може за няколко години съвършено да се промени. По какъв биологически процес става метаморфозата на какавидата в пеперуда, не зная, но да виждаш как пред очите ти тази жена, станала за теб толкова прозрачна, та четеш в душата й, се преобразява! Променя вкусовете, навиците, мненията си, не вярва в това, в което по-рано е вярвала, презира онова, което по-рано е уважавала, мрази, което е обичала, харесва грозното, отрича миналото си… Съвсем променена, тя ти става чужда, друго същество, което не можеш да познаеш вече…

— Познаваш ли теорията — прекъсна го лекарят — за постоянното обновление на човешкото тяло? Мозъчното вещество, както и плътта по тялото се променят…

— Но това не може да оправдае душевната промяна. Тайният процес на мисълта си остава същия. Аз, откакто се помня, не съм си променил начина на мислене и на чувствуване, а тя.

— Тя е жена. Не трябва да съдим за жената по процеса на духовния живот у мъжа. Тази е грешката, която всички постоянно повтаряме. Абсолютното диференциране на половете съставлява основният закон на вселената.

— Добре де, всъщност душевното съдържание на мъжа и на жената не е ли едно и също?

— Да, обаче трябва да знаеш, че в механизма на мъжа частите са разчленени, докато у жената мисълта и чувството не са още отделени. Жената живее несъзнателно. Мъжът е трезвен. Жената не може да бъде постоянна, по природа тя е променлива. Тя е лице, но не е личност, защото й липсва индивидуалност.

— И все пак не можеш да отречеш, че някои жени са толкова умни, та…

— Моля! Да се разберем. Има един особен вид ум, конкретен, практичен, който не може да се издигне до абстрактното. Жената забелязва, не тълкува. И тя като хамелеона променя душевния си цвят според мъжа, към който се е залепила като бръшлян о дърво. Не си ли забелязал, че жената на художник говори за картините като художествен критик, въпреки че в началото не е имала понятие от живопис? Жената, която обича моряк, говори с увлечение по мореплавателни въпроси, разправя ти за кораби, бури и корабокрушения като всеки морски вълк. И същата тази жена, ако мине в ръцете на някой ездач, ще я чуеш да спори с компетентност за коне, кобили и жребци, за хергелета, за конни състезания. Жената е само едно отражение на мъжа. Тя се нагажда по-лесно към средата тъкмо защото няма индивидуалност.

Минку, понеже виждаше, че се обърква в абстрактни хипотези и теории, мина пак на факти:

— Слушай да видиш как стана това преобразяване. Ударите на съдбата почнаха с една служебна заповед. Бях преместен в министерството. Преместих се в Букурещ. Почнахме нов живот в тая напрегната атмосфера на столицата, в тая ужасна вихрушка. За да ти опиша всичките фази на метаморфозата, би трябвало да напиша цял том психоанализа. Само така ще можеш да разбереш истинската душевна криза, през която минах. Бяхме включени в един унищожителен механизъм, чиито колела късаха месата ни парче по парче. Загубените дни и нощи в този светски панаир изхабяват и най-здравите духовни пружини. Смятам, че и телефонът, който цял ден звъни, има голяма вина за разпадането на модерното семейство. Откъсите от разговори ме нервираха до крайност; срещите, вечеринките, чайовете, разходките и други толкова глупави развлечения разбиваха живота ни. Тази примерна, разумна жена ставаше лекомислена, суетна, лъжлива и зла. Жадна за сензации, луда по леконравни хора, тя никога не казваше къде отива и какво прави. Някакво стеснение ме спираше да й искам отчет. Изплъзваше ми се из ръцете. Компасът се беше развалил, бях загубил, както се казва по моряшки, посоката, бях изтървал кормилото от ръцете си. Беше задухал вятърът на безумието. Със своята красота и своя чар, с будния си ум тя беше винаги център на внимание. Кокетираше и флиртуваше без срам сред една банда от съмнителни мъже й жени, сноби, които си разменяха любовниците и жените, имитирайки някаква пародия на любов, сведена до едно единствено нещо. Беше изчезнало от жена ми всяко чувство на свян. „Модерната жена има право на същия чувствен живот като мъжа“ — беше девизът на тая банда. Тя, която разсъждаваше сериозно, почна да гледа на живота като обикновена жена с патешки мозък. Хората, които много добре познаваше и по-рано ги подиграваше, сега почна да им се възхищава. Пропаст се дълбаеше помежду ни, въпреки че по-рано имахме абсолютно еднакви мнения за живота и за хората, сред които живеехме. Какво трябваше да правя? Отстъпки? Компромиси? Или да реагирам? Избягвах мъчителните обяснения. Затварях се в себе си и страдах тайно. И чаках. Не зная какво чаках. По цели дни мълчах. Това я вбесяваше. Джокондата с ангелската усмивка беше станала сприхава, сурова, жестока. Заредиха се цупения, сърдити мълчания, бурни избухвания на гняв, остри думи, които се кръстосваха като рапири. Най-грозните ми дни, за които и сега се червя, бяха дните, когато измъчван от демона на ревността, я шпионирах, дебнех всяко нейно движение, за да хвана, да видя, да се уверя. Ако ставаше въпрос за дълбоко, благородно чувство, за една истинска любов, бях готов да й простя, да надмогна себе си, да страдам примирено. Но скоро се убедих, че това е само една прищявка, една временна връзка, една непредвидена случка, една обикновена железопътна катастрофа. Безразлично ми беше вече докъде е стигнала. Достатъчно беше, че е направила първата крачка. Връзката помежду ни беше скъсана. Изчезна уважението, взаимното доверие. Всичко беше загубено. Болеше ме, като си помислех за бъдещето. Бях мечтал за идеална връзка, основана само на обич, не на сметки и компромиси. Беше ми другарка в живота, моя половина, моя жена, не любовница. Можех да й простя, но не можех да забравя.

Един ден съвсем случайно ми попадна една нейна книга с посвещение: „На най-добрата ми приятелка. Приятелството е предисловие на любовта.“ Познах почерка. Нож ми се заби в сърцето и дъхът ми секна. Идеше ми да вляза в земята от срам. Винаги съм се ужасявал от възможността да бъда смешен. Мрачен, но сдържан, попитах я: „Какво намираш в този тип, на когото преди три години се подиграваше и го смяташе за нищожество?“ „Забавлява ме. Много интересен човек е, когато го опознаеш“ — отвърна ми тя сопнато. И изведнъж се наежи, отметна назад глава и добави, съскайки: „Ти, който виждаш всичко в черно и правиш трагедия от живота, ще си останеш непоправим еснаф! Аз зная как да се издигна… да живея живота си… да смъкна веригите. Всеки за себе си…“ „А! — казвам. — Разбирам! Същите банален изтъркани думи, които всяка модерна жена повтаря като папагал, когато иска да се измъкне от игото на брака. Не си въобразявай, че ще се вкопча във фустата ти… Свободна си… Разделяме се!“

И какво повече да ти разправям? Разделихме се. Но въпреки че я мразех, още я обичах. Едно ми казваше умът, друго — сърцето. Блъсках се между достойнството и унижението. Обвинявах се. Очаквах една дума, един жест от нейна страна… Нищо. Бяхме двама нещастници, загубили това, което никога вече нямаше да намерим. Чак тогава щяхме да видим, че споменът за болката е по-силен, отколкото споменът за удоволствието. Каква борба трябва да водиш със самия себе си, за да прогониш от паметта си образа, който те преследва! Чувствуваш, че се е откъснала част от душата ти, висиш между смъртта и живота, искаш да сложиш най-сетне край, да се отървеш някак от мъчението и огорчението, които те потискат непрестанно… Периодът на оздравяване беше дълъг. Страшно много страдах, докато се съвзема, докато дойда на себе си. Но вече не бях същият човек. Днес смятам, че раната е заздравяла, мястото обаче е толкова чувствително, та понякога се отваря и още кърви. Трябва да знаеш, докторе, че някои съжаления болят повече, отколкото угризенията… — завърши Минку разтреперан, с угаснал глас, задавен сякаш от бучка, която беше спряла в гърлото му.

Залитна, подири да се облегне на нещо и отпусна тежко глава на ръката си. Лекарят, за да скрие вълнението си, затърка челото си, поглеждайки Минку с крайчеца на окото си.

След като помълчаха няколко минути, Минку се съвзе. С кротък жест прокара пръсти през косата си и почна бавно с променен глас:

— Всъщност тази история не е много интересна; един обикновен случай, един от хилядите бракове, разтрогвани днес с такава лекота. Защо да искам от живота повече, отколкото може да ми даде? Истински абсурд е да мечтаеш за вечна любов и вечно щастие. И все пак гледам със съжаление към миналото. Като уморен, хладнокръвен зрител съдя себе си, сякаш съдя чужд човек. Напразно търся непознатите фактори в проблемата за съжителството на мъжа и жената. Питам се, защо жената, която така обичах, сама, със собствената си ръка разруши гнездото си по такъв брутален и жесток начин, необясним за мене? По какви незнайни пътища ни води животът… Най-големите радости и най-страшните огорчения ни идват от едно и също същество. Като трагична ирония на брака виждаш понякога двама души равностойни по всичко, създадени от природата като че ли нарочно да образуват двойка, и все пак не могат да се разберат, не могат да живеят заедно и се разделят. Тя, изисканата жена, се разбира добре с някакъв глупак; той, издигнатият мъж, се разбира отлично с една паднала жена или живее с готвачката си и е щастлив.

— Мене — каза лекарят — постоянно ме измъчва метаморфозата на любовта и тайната на природата, която прави да се различава мъжката от женската душа. Не зная дали си забелязал, че жената няма памет за чувствата? В структурата на мисленето логиката е обусловена от истинската памет за преживяното, свързана с волята. Мъжката памет е дълготрайна приетото впечатление се запечатва и остава. Жената няма трайна памет; нейната памет се спира само върху някои моменти, другото не го задържа. Жената е струна, която звучи само когато я докоснеш. Мъжът е грамофонна плоча, която може да възпроизведе знаменити творби. Жената няма „аз“. Тя казва с лекота лъжи, няма угризения, защото няма логика и памет за миналото, а и не може да вижда надалеч. Мисля, че Демостен е казал, че жената може да разруши за един миг онова, което мъжът е градил с мисълта си цели години. Жената не може да бъде гений. Доказателство за това е фактът, че до днес човечеството не е дало нито една гениална жена.

— Може би в бъдеще ще даде, тъй като жените почват да имат същите интелектуални интереси като мъжете.

— Цялата социална и културна активност на жената е само едно подражание на мъжа. Науката гледа на жената само като на машина за продължение на рода. Тази е жестоката научна истина. Природата й е дала плът й душа, пригодени само за тази цел. Изкуството, литературата, религията не й служат всъщност за нищо друго освен като прибавка към тоалета й. Жената е или машина за деца, или предмет за удоволствие — съпруга или любовница. Мъжете в своя егоизъм искат да имат и двете в една и съща жена. Случва се, както е и естествено, идеалната любовница да бъде отвратителна съпруга. Жената, която си обичал, е искала да ти бъде любовница, не и съпруга. По една строга научна формула жената не е нищо друго освен „чиста сексуалност“.

— Как — рече Минку възмутен, — нима не съществува идеална жена?!

— Ха! Ха! — изсмя се саркастично лекарят. — Тази идеална жена е само въображение на мъжкия еротизъм. Сексуалният нагон се задоволява с каква да е жена, доказателство за което са връзките по определена тарифа. Само силната полова чувственост на мъжа го прави да издигне в култ някоя жена и да я окичи с всички украси на своя идеал. Виждаш ли, как прекрачваме от биологията в естетиката. Затова някога е казано, че красотата е само едно любовно признание, направено на природата. От само себе си се разбира, че любовта има само начало. Тази проекция на красивото върху друго същество е илюзорна. Затова постоянно се казва, макар и никой да не вярва, че любовта е само една илюзия.

— И единствената истинска илюзия от всички илюзии на земята. Жаждата за живот, творческата сила, както казва поетът, единствената илюзия, която радва душата на човечеството от сътворението на света до днес. Не е ли жестоко да рушиш тази илюзия?

— Химерата винаги е била по-хубава от действителността. Аз обаче се занимавам с наука, не с литература.

— Познава се, докторе, че никога не си обичал. Теориите, които развиваш, и философските спекулации, те довеждат само до парадокси. Всъщност си оставаш един вкиснат женомразец.

— А ти, който си опърлил веднъж крилата си, остани си същата пеперуда, без да можеш да летиш.

 

 

Едно почукване на вратата на каютата прекъсна спора.

Дежурният кормчия носеше тетрадката със заповедите и с нареждането на коменданта:

„Днес до пет часа да бъдат натоварени всички видове провизии за седем дни. Цистерните да се напълнят с вода за пиене. Всички да бъдат на борда“. В шест часа да се даде командата: „По местата си за тръгване!“

 

 

Есенната нощ падаше мрачна, пропита от солената морска влага. Като черни вълни блестяха каменните кейове по продължение на пустото пристанище. Две рибарски лодки с надути платна се връщаха и бързаха да се приберат. Ята морски лястовици долитаха бързо от вътрешността на морето, докосвайки с крилете си гребените на вълните. Острите им писъци известяваха на пристанището за бурята, идеща след тях.

От няколко дни Евантия стоеше в къщи, самотна, отчаяна, болна. На два пъти взе писалката да пише на Нягу, ала нямаше кураж да почне. Сякаш някакво негласно разбирателство правеше да не се видят.

Отлагаше, очаквайки часа, който трябваше да дойде, да донесе някакво разрешение; да й прости и да се сдобрят.

В къщи беше влажно. Евантия лежеше завита с вехти шалове. Опитваше се да чете една книга за пътешествия, останала от Нягу. Изведнъж трепна: три кратки звука на параходна сирена. Тя познаваше тоя знак. Някакъв кораб правеше маневра, вървейки назад с носовата част срещу течението.

Скочи и изтича до прозореца.

Един кораб с платна се плъзгаше към устието на Дунава. Позна го по силуета му. Нададе дрезгав писък и почна да си говори като умопобъркана: „Мирча е… заминава… Мирча заминава… отива си Нягу… загубвам го завинаги…“

Метна набързо един шал на главата си и се затича по кея подир кораба. Опомни се по пътя. Слаба надежда я озари. „Може би не заминава, може би си сменя само мястото.“

Учебният кораб Мирча акостира пред двореца на Европейската дунавска комисия, на мястото, запазено за кораби, които правят маневри преди тръгване. Въпреки че мракът се спущаше и времето беше лошо, хората, както винаги, се събираха по кея да гледат маневрирането на заминаващия кораб.

Във върховния момент на раздялата пред военните кораби няма сантиментални сцени, прегръдки, сълзи, викове и врява, както пред пътническите кораби. Военната дисциплина налага сдържаност на едните и на другите. На брега, без никакъв шум, ще се развеят няколко кърпички, на борда ще се вдигнат сдържано няколко фуражки, като че ли никой не се интересува с кого е разменил прощален поздрав.

Старият главен пилот Барба Спиро, моряк по наследство, дошъл от Трапезунд, служеше от половин век в Европейската дунавска комисия, командуваше от брега маневрите при излизането на корабите от ръкава и влизането им в морето.

Стиснал лулата си със зъби, старият пилот нахлупи добре фуражката си, закопча мушамата си, подуши въздуха, почеса рошавата си бяла брада и рече, загледан в Мирча:

— Барометърът спада… Времето се променя… Ще налети на лошо време в морето…

Екипажът беше на постовете си, готов да почне маневрирането за обръщане на кораба. Корпусът на кораба, понеже трябва да се извие на място с носовата част към изхода, бива завързван със стоманено въже, дебело колкото човешка ръка, за якия кнехт, забит дълбоко на сушата. Плавателни съдове натоварени до десетки хиляди тона, се въртят спокойно край този солидно фиксиран чугунен дънер.

Само опитното око на главния пилот може да прецени момента, кога трябва да извика: „Мола!“^[2]

Вълнуващ момент на силно напрежение.

Защото ако не се пусне трептящото обтегнато въже по-рано, отколкото трябва, корабът ще забие нос в пясъка; ако закъснее, корабът ще се разбие в кея.

Евантия, въпреки че беше тичала, стигна, когато маневрирането на Мирча свършваше. Спря се задъхана и сгорещена. Подпря се на стълба на един фенер на кея и се взря в бавно спущащата се мъгла.

Виждаше движещите се по палубата неясно, като че гледаше някаква игра на сенки. Къде ли е Нягу? Дали ще я забележи? Ще отправи ли поглед към нея? Ако корабът, беше останал още няколко дни, може би щяха да се сдобрят…

Сякаш разпознаваше Нягу по стойката му, очертана на носа на кораба. Спомняше си, че й беше казал, че при тръгване на кораба, неговото място е при котвата.

Корабът се отдели бавно от кея и почна да се извива отначало бавно, после все по-бързо, докато басовият глас на моряка прогърмя:

— Мола!

При командата на Барба Спиро очите на всички се впериха в стоманеното въже, което бръмчеше с метален звук, докато се отпусна и се засука около чугунения кнехт като огромна, смъртно ранена змия.

Освободен, Мирча заплува спокойно, прекъснал всякаква връзка със сушата. Напусна реката и запори със стоманените си гърди морските води.

Кратка команда, последвана от трелите на протяжна сигнална свирка, проеча по палубата на кораба, погълнат от черната нощ, която обгръщаше и морето, и земята.

Водите на Дунав станаха оловни; морето заприлича на черна, тъмна бездна. От непрозирното небе се откъсваха като от невидима къделя все по-гъсти и по-гъсти валма сива мъгла.

 

 

Черни облаци, шибани от вятъра, духащ откъм морската шир, идеха бързо, слезли толкова ниско, та приличаха на стада морски чудовища, които се възсядаха и се влечаха по повърхността на водата.

Мирча опъваше платната си. Виждаше се в далечината проектиран във въздуха, добил странна форма на гигантска птица, готова да полети. Един истински кораб фантом.

Във въздуха се усещаше приближаването на бурята. Хората потръпваха, разтревожени пред ужаса на вечната тайна на природните стихии.

Самотна, съкрушена, Евантия подръпваше шала над лицето си, за да не я познаят. Наоколо й бяха повече жени, отколкото мъже.

Едни тъжни, с насълзени очи, се сдържаха да не избухнат в плач; други — весели и палави — се движеха и кикотеха, дирейки с блеснали очи любовниците си, с които току-що се бяха разделили.

Пронизана до кости от влагата и студа, Евантия стоеше неподвижна, вперила очи в мрака. Мирча, навътре в морето, завивайки, за да поеме посока, показа още веднъж пътните си фенери — две очи, едното зелено, другото червено, които блещукаха като две кандила в студената нощ.

Корабът се отдалечаваше, ставаше все по-малък; превърна се на сянка, на точка… и изчезна.

Когато вече нищо не се виждаше, девойката се разплака сърцераздирателно. За да не я видят, побърза да се прибере. Но бурята връхлетя с едри капки леден дъжд, които под напора на северния вятър шибаха като камшици. Ужасени, хората се разбягаха и навлязоха в кръчмите и кафенетата да се скрият. Евантия вървеше сама като привидение, без да се бои от бурята и дъжда. Задъхваше се и поемаше дълбоко ледения въздух. Зъбите й се разтракаха от студ. От вратата на една кръчма някакъв пийнал моряк протегна ръка, хвана я и я задърпа вътре:

— Къде си се затичало, момиченце, като бясно? Времето не е за „рандевута“… Ела тука… гледай си интереса.

Тя се изтръгна и забърза още повече. Стигна у дома си отмаляла, разтреперана, мокра до кости, със сърце, свито от ужасно предчувствие, което я караше да се задушава от страх. Някакъв потаен глас й шепнеше, че никога вече няма да види Нягу.

Разболя се. И лежа тежко болна.