Алекс Флин
Чудовищен (9)

8

— Какво правиш тук? — Произнесох това достатъчно високо, за да скрия факта, че гласът ми трепереше, че по мен се стичаше пот от всяка пора и кръвта пулсираше бясно в слепоочията ми. И въпреки това не можех да кажа, че съм изненадан, че я виждам. Бях я очаквал през цялото време. Не знаех само кога ще се появи и при какви обстоятелства.

Тя ме наблюдаваше. Забелязах отново очите й, същият бутилково зелен цвят като този на косата й. И в следващия момент ми хрумна нещо странно: Ами ако това беше естественият им цвят? Дали просто не си бяха такива? Колко налудничаво!

— Какво правиш в дома ми? — повторих аз.

Кендра се усмихна. И тогава забелязах, че държеше огледало — същото, което бях видял у нея онзи ден в салона. Тя се взираше в него, тананикайки си:

— Отмъщение, отплата, справедливост, възмездие…

Погледнах я втренчено. В момента, в който заговори, вече не изглеждаше толкова грозна. Причината беше в очите й, тези сияещи зелени очи. Кожата й също сияеше.

— Какво значи „възмездие“?

— Това е основна дума от речниковия фонд, Кайл. Би трябвало да я знаеш. Нищо, ще я научиш. Тя означава „заслужено наказание“.

Наказание? През годините много хора ме бяха заплашвали да ме накажат — разни икономи, учители и така нататък. Но намеренията им никога не бяха се сбъдвали. По един или друг начин обикновено успявах да се измъкна. Или пък баща ми ме измъкваше с парите си. Но какво щях да правя, ако тази се окажеше някаква откачена психарка?

— Виж — подех аз. — Съжалявам за тази вечер. Не допусках, че изобщо ще се появиш. Знаех, че не ме харесваш и затова си помислих, че няма да нараня чувствата ти. — Налагаше се да бъда мил. Тя очевидно беше луда. Ами ако криеше оръжие под тези широки дрехи?

— Така е — рече тя.

— Кое е така?

— Наистина не те харесвам. И не си наранил чувствата ми.

— О! — Погледнах я с погледа, който обикновено пробутвах на учителите си, когато исках да им покажа, че съм „добро момче“. И в следващия момент забелязах нещо странно. Носът й, който преди ми се беше сторил дълъг и крив като на вещица, вече не беше такъв. Сигурно беше някаква игра на сенките. — Добре, значи сме на чисто?

— Ти не нарани чувствата ми, защото знаех, че ще ме зарежеш, Кайл. Знаех, че си жесток и безмилостен и ако ти се удаде възможност да нараниш някого, със сигурност ще го направиш… просто защото можеш.

Срещнах погледа й. Миглите й изглеждаха различни. Някак си по-дълги. Тръснах глава.

— Не го направих заради това.

— А тогава защо? — Устните й бяха кървавочервени.

— Какво става тук?

— Казах ти. Предстои да си получиш възмездието. Ще разбереш какво означава да не си красив и да си толкова грозен на вид, колкото е грозна и душата ти. Ако си извлечеш поука, може би ще успееш да развалиш магията ми. Ако не, ще живееш с това наказание до края на дните си.

Докато говореше, страните й поруменяха. Свали пелерината си, за да покаже, че е секси мадама — макар и със зелена коса. Но тук нещо не беше наред — как успяваше да се преобрази по този начин? Усетих, че ме побиват тръпки, но не можех да отстъпя. Нямаше да се уплаша от нея. Затова опитах отново. Там, където чарът ми не работеше, споменаването на баща ми обикновено вършеше работа.

— Знаеш, че баща ми има много пари — отбелязах аз. — А също и връзки.

Всеки на този свят иска нещо, Кайл.

— Е, и?

— Искам да кажа, знам, че е трудно да си стипендиант в училище като „Татъл“, но баща ми би могъл да направи едно-друго, за да получиш онова, което ти е нужно. Пари. Препоръки за колеж. Дори може да те покани като гост във вечерния блок, ако го помоля. Ти какво, до този момент под прикритие ли беше? Чак сега виждам, че си ужасно секси. И би изглеждала страхотно по телевизията.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се… аз… — Замлъкнах. Тя се смееше.

— Всъщност аз не уча в „Татъл“ — рече Кендра. — Даже изобщо не ходя на училище, нито пък живея тук или там. Аз съм стара като вековете и млада като зората. Създанията от другите светове не могат да бъдат подкупвани.

О!

— Значи, ти си… вещица.

Падащите около лицето й коси изглеждаха ту зелени, ту пурпурни, ту черни — като светлина на стробоскоп^[1]. Осъзнах, че съм затаил дъх в очакване на отговора й.

— Да.

— Разбирам — казах. Очевидно беше съвършено луда.

— Кайл Кингсбъри, онова, което направи, беше грозно. И то не ти беше за първи път. През целия си живот си се радвал на специално внимание заради красотата си и през целия си живот си използвал тази красота, за да бъдеш жесток към онези, които не са имали твоя късмет.

— Това не е вярно.

— Във втори клас ти каза на Тери Фишър, че главата й е деформирана, защото като малка майка й я е блъснала във вратата на колата. Тя плака цял час.

— Това беше само детска шега.

— Може би. Но в шести клас ти имаше парти в игралната зала „Геймуъркс“ и покани всичките си съученици, с изключение на две деца: Лара Ритър и Дейвид Суини. Каза им, че са прекалено грозни, за да ги пуснат там. — Тя ме погледна. — Това също ли беше шега?

Да, в известен смисъл. Но отговорих друго:

— Това беше много отдавна. Тогава имах проблеми. Това беше годината, когато майка ми ме изостави. — Кендра сега изглеждаше цели сантиметри по-висока.

— Миналата година Уимбърли Сойер се беше увлякла по теб. Ти й поиска телефона и след това накара всичките си приятели да я тормозят с неприлични обаждания, докато родителите й най-накрая се видяха принудени да сменят номера си. Имаш ли понятие колко смущаващо беше това за нея. Замисли се.

За момент се поставих на мястото на Уимбърли и си представих как казвам на баща ми, че в училище всички ме мразят. Колко потискащо наистина! Уимбърли не само смени номера си — в края на годината тя напусна „Татъл“.

— Права си — съгласих се аз. — Държах се гадно. Няма да правя повече така.

И почти си повярвах. Тя беше права. Трябваше да бъда по-добър. Не знам защо понякога ставах зъл и жесток. Дори си казвах, че трябва да бъда по-мил с хората. Но час по-късно забравях за това, защото беше толкова хубаво да бъдеш над тях. Може би някой психолог — един от онези, които ги дават по телевизията — би казал, че правя тези неща, за да се чувствам важен, защото родителите ми не са ми обръщали достатъчно внимание или нещо от този род. Но не това беше причината. Просто понякога не можех да постъпвам иначе.

Във всекидневната големият стенен часовник започна да отмерва ударите до полунощ.

— Прав си — рече вещицата, разпервайки ръце. — Няма да правиш повече така. В някои страни, ако човек открадне, му отсичат ръката. Ако мъж изнасили жена, го кастрират. По този начин средствата на престъплението биват отнети от онзи, който го е извършил. — Часовникът все още биеше. Девет. Десет. Стаята се изпълваше със светлина и сякаш се въртеше.

— Да не си луда? — Погледнах ръцете й, страхувайки се, че може да държи нож, с който ще се опита да отреже някаква част от мен. Помислих си, че трябва да съм много пиян, защото това не можеше да се случва. Не беше възможно тя да прави магия! Просто бях станал жертва на някаква алкохолна халюцинация.

Часовникът удари дванайсет. Кендра докосна рамото ми, извръщайки ме към огледалото над бюрото ми.

— Кайл Кингсбъри, виж отражението си!

Обърнах се и останах с отворена уста при вида на онова, което се откри пред очите ми.

— Какво си направила с мен? — Когато заговорих, гласът ми беше различен. Приличаше на рев.

Тя махна с ръка и се посипа дъжд от искри.

— Превърнах те в онова, което си наистина.

Аз бях чудовище.

Мистър Андерсън: Радвам се, че толкова много от вас се появиха тази седмица. Днес ще говорим за това как семействата и приятелите ви са реагирали на вашите трансформации.

ЧудовищеNYC: — Няма да говоря сега, зашито миналия път прекалих с изповедите.

Мистър Андерсън: Защо си толкова гневен, Чудовище?

ЧудовищеNYC: Ти нямаше ли да си гневен на мое място?

Мистър Андерсън: На твое място бих търсил начин как да изляза от тази ситуация.

ЧудовищеNYC: Няма такъв.

Мистър Андерсън: Винаги има начин. Нито една магия не е направена без причина.

ЧудовищеNYC: Ти страната на вещицата ли взимаш?

Мистър Андерсън: Не съм казал такова нещо.

ЧудовищеNYC: Освен това откъде си толкова сигурен, че има изход?

Мистър Андерсън: Просто съм сигурен.

ЧудовищеNYC: Освен това откъде знаеш, че там някъде няма риби, птици и паяци, които са били трансформирани и никога не са си върнали предишния облик?

БезмълвнаДевойка: Убедена съм, че няма такива риби. Знам го.

ЧудовищеNYC: Да не би да имаш някакви магически способности, че да си толкова сигурен? Защото ако е така, използвай ги и ме направи отново такъв, какъвто бях.

Мистър Андерсън: Чудовище…

БезмълвнаДевойка: Може ли и аз да кажа нещо?

ЧудовищеNYC: Моля те, направи го, Безмълвна. Така може би той ще ме остави на мира.

БезмълвнаДевойка: Просто исках да говорим по обявената тема, вместо да слушам отново тирадите на Чудовището. Аз обмислям трансформация и съм загрижена какви ще бъдат реакциите на семейството ми.

Мистър Андерсън: Интересно. И защо си загрижена, Безмълвна.

БезмълвнаДевойка: Би трябвало да е очевидно. Аз ще направя това по собствено желание, не като другите, и дори при най-добрия сценарий, ще отхвърля не само семейството си, но и вида си.

Мистър Андерсън: Продължавай, Безмълвна.

БезмълвнаДевойка: Ами… аз обичам това момче — имам предвид онова, което спасих — и мога да се превърна в човешко същество и да се срещна с него, ако пожертвам гласа си. Ако той се влюби в мен, ще живеем дълго и честито до края на дните си. Но ако това не се случи… тогава би имало известен риск.

ЧудовищеNYC: Как ще разбереш дали любовта му е истинска?

МомчетоГризли: Винаги има някакъв риск, когато си имаш работа с хора от сектата на вещиците.

БезмълвнаДевойка: Аз съм сигурна, че моята любов е истинска, Чудовище.

МомчетоГризли: <— Не мисля, че Безмълвна трябва да поема този риск.

ЧудовищеNYC: <— … аз пък не вярвам в любовта.

Жабока: Мож ли да кжа нщо и мож ли да почкате, зщото пиша бвно…

БезмълвнаДевойка: Разбира се, Жабок. Ще те изчакаме.

Жабока: На мен ми бше тежк защто семействто ми нне ме вдя като жба. Сестр ми ме вдя 1-я ден и кза: У, гдна жба! И псле ме изхврли навън в клта. Изхврли ме! Мъчн ми е, че не можх да имм кжа какв се слчи.

БезмълвнаДевойка: Това е ужасно, Жабок. Съжалявам много, {{{{{Жабок}}}}}

ЧудовищеNYC: По-добре е, че не си говорил с тях, Жабок.

МомчетоГризли: Не знаеш за какво става дума, Чудовище. Ти все пак можеш да говориш.

БезмълвнаДевойка: Прояви разбиране, Чудовище. Бъди поне малко човек.

ЧудовищеNYC: НЕ МОГА ДА БЪДА ЧОВЕК!

Мистър Андерсън: Недей да крещиш, Чудовище!

Жабока: Гвориш така зщото не знаш ккво е да не мжеш да кжеш никог нщо нна блзките си.

ЧудовищеNYC: Не, Жабок, говоря така, защото знам какво е да можеш да разговаряш със семейството си и те да не искат да бъдеш около тях. Защото се срамуват от теб.

БезмълвнаДевойка: О, Чудовище, това, което казваш, е ужасно.

МомчетоГризли: Да, извинявай. Разкажи ни още.

ЧудовищеNYC: Не искам да говоря за това!

БезмълвнаДевойка: Разкажи ни, Чудовище.

Мистър Андерсън: Ти отвори дума за това. Мисля, че сам би искал да споделиш с нас.

ЧудовищеNYC: НЕ, НЕ ИСКАМ!

Мистър Андерсън: Ти крещиш, Чудовище. Ако го направиш още веднъж, ще се наложи да те помоля да напуснеш чата.

ЧудовищеNYC: Извинявам се. Бутонът CapsLock заяде. Трудно е да пишеш с нокти.

ЧудовищеNYC: Хей, Гризли, как е възможно една мечка да има достъп до интернет. Или пък жаба?

Мистър Андерсън: Моля те, не сменяй темата, Чудовище.

Жабока: аз ссе промъкнх в замкка, за дда изплзвам компютра.

МомчетоГризли: Аз си взех лаптопа с мен. Тук навсякъде има WiFi^[2]. Даже и в гората.

Мистър Андерсън: Искам да ни разкажеш за твоето семейство, Чудовище.

ЧудовищеNYC: … Имам само баща. Тоест имах само баща.

Мистър Андерсън: Съжалявам. Продължавай.

ЧудовищеNYC: Не искам да говоря за баща ми. Нека сменим темата.

БезмълвнаДевойка: Виждам, че ти е ужасно тежко, {{{{{Чудовище}}}}}

ЧудовищеNYC: Не съм казал такова нещо.

БезмълвнаДевойка: Не, не си. Не е и нужно.

ЧудовищеNYC: Добре. Добре, признавам. Боли ужасно много и затова не искам ла говори за това. Е, доволни ли са сега всички? Може ли сега да сменим темата?

БезмълвнаДевойка: Съжалявам…