Алекс Флин
Чудовищен (28)

7

Събудих се преди изгрев-слънце, за да окастря сухите листа на розите, да премета зимната градина и да полея цветята. Исках да свърша доста преди началото на уроците, за да може всичко да изсъхне. Не исках кал. Избърсах дори орнаментите от ковано желязо в зимната градина, макар да си бяха чисти.

В шест часа всичко беше съвършено. Дори наместих някои от розовите стъбла да се изкачват още по-нависоко, сякаш искаха да избягат. След това събудих Уил, чукайки силно на вратата му.

— Тя идва! — съобщих му аз.

— Коя тя? — Гласът му беше все още замаян от съня.

— Шт! — прошепнах аз. — Ще те чуе. Линди идва на нашите занимания.

— Чудесно — каза Уил. — До които… ако не се лъжа, остават още пет часа.

— Три. Казах й да дойде в девет. Не можех да чакам повече. Но се нуждая от помощта ти преди това.

— Каква помощ, Ейдриън?

— Трябва да ми кажеш всичко, което ще учим, предварително!

— Какво? И защо трябва да правя това, вместо да спя?

Почуках отново на вратата.

— Ще отвориш ли най-накрая? Не мога да стоя тук и да водя този разговор с теб. Тя може да чуе.

— Тогава защо не отидеш да си доспиш? Така няма да те чуе.

— Моля те, Уил — зашепнах аз. — Много е важно!

Накрая го чух да обикаля из стаята. Малко по-късно се показа на вратата.

— Какво е толкова важно?

Пилот, който лежеше зад него, зарови глава в лапите си.

— Трябва да ми преподадеш материала още сега.

— Защо?

— Не чу ли какво ти казах. Тя ще дойде за урока!

— Да. В девет. И в момента вероятно спи.

— Но аз не искам тя да ме мисли за глупав, отгоре на това, че съм и грозен. Трябва да вземем материала предварително, за да мога да блесна пред нея.

— Ейдриън, просто бъди такъв, какъвто си. Всичко ще бъде наред.

— Да бъда такъв, какъвто съм! Ти май забравяш, че аз съм звяр! — Когато произнасях думата звяр, гласът ми беше преминал във френетичен рев. — Тя за първи път ще ме види на дневна светлина. Отне ми цяла седмица, за да я накарам да излезе от стаята си. И сега искам поне да изглеждам умен в очите й.

— Но ти си умен. Както и тя. Убеден съм, че би искал да разговаряш с нея, а не просто да повтаряш онова, което си чул от мен.

— Но тя беше от отличниците на „Татъл“. Спечелила е стипендия. А аз бях само един некадърник, който се фукаше с парите на баща си.

— Ти си се променил оттогава, Ейдриън. Мога да ти подам няколко меки паса, ако настояваш, но се съмнявам, че ще ти е нужно. Ти си умно момче.

— Ти просто искаш да се върнеш в леглото си.

— Да, искам да се върна в леглото си. Но не просто искам да се върна в леглото си. — Той тръгна да затваря вратата.

— Знаеш ли, вещицата каза, че ще ти върне зрението, ако успея да разваля тази магия.

Уил се спря.

— Ти ли поиска това от нея?

— Да. Исках да направя нещо за теб, защото ти беше наистина добър с мен.

— Благодаря ти.

— Точно затова е толкова важно да се представя на ниво. И в този смисъл е добре поне да ми загатнеш какво ще учим днес. Тя каза, че ако се окажа глупав, ще иска да учи отделно от мен. А това ще удвои работата ти.

Уил вероятно беше мислил за това, защото бързо каза:

— Добре, прегледай 54-ти сонет. Мисля, че ще ти хареса.

— Благодаря ти.

— Но, Ейдриън, понякога е добре и тя да може да изглежда умна.

Той затвори вратата.

 

 

След дълги главоблъсканици паркирах стола си пред френските врати на розовата градина в очакване на пристигането й. Отне ми време да реша дали ще изглеждам по-добре, когато зад мен се виждаха прелестните рози, или те само щяха да подчертават грозотата ми. Но в крайна сметка си казах, че би било добре в стаята да се вижда нещо красиво и това определено нямаше да бъда аз. Въпреки че не беше юли, носех риза „Ралф Лорен“ с дълги ръкави, джинси и маратонки с чорапи. Истински звяр от подготвително училище за колеж! Държах томче със сонетите на Шекспир в ръката си и бях прочел сонет 54 около двайсет пъти. На заден план се чуваха приглушено „Четирите сезона“ на Вивалди.

Всичко обаче рухна, когато тя почука на вратата. Уил още го нямаше и аз трябваше да стана, разваляйки по този начин живописната картина, която бях подготвил. (Или да речем, не толкова отблъскващата картина.) Но не можех да я оставя да стои там и затова се втурнах към вратата и я отворих. Бавно. За да не я шокирам.

Сега, когато беше утрин, забелязах, че тя избягваше да спира погледа си върху мен, за разлика от предишната вечер. Дали гледката, която представлявах, беше прекалено отблъскваща за нея, като сцена от някакво престъпление? Или просто се опитваше да бъде учтива и да не ме зяпа? Стори ми се обаче, че беше преодоляла омразата си към мен, трансформирайки я в съжаление. Но как можех да превърна съжалението в обич?

— Благодаря ти, че дойде — казах аз, махвайки с ръка към стаята, но без да я докосвам. — Аз седя ей на онзи стол. — Бях преместил една маса от тъмно дърво до френските прозорци, които водеха навън към градината. Дръпнах кавалерски един стол, за да й помогна да седне. В предишния си живот никога не бях правил подобно нещо за момиче.

Но тя беше вече при вратите към градината.

— О! Толкова е красиво! Може ли да изляза?

— Да. — Озовах се мигом зад нея и протегнах ръка към ключалката. — Ще ми бъде приятно. Никога не съм имал посетител преди, никога не съм споделял градината си с някого, освен с Уил и Магда. И се надявах…

Замълчах. Линди беше вече навън. Звуците на Вивалди се преливаха около нея и в момента, в който пристъпи между цветята, вървеше онази част, която се казваше „Пролет“.

— Божествени са! Само вдишай аромата им… да имаш такава прелест в дома си!

— Това е и твой дом. Моля те, идвай тук, когато искаш.

— Обичам градините. Преди ходех често в Ягодовите полета^[1] в Сентръл парк след училище. Седях там с часове и четях. Не обичах да се прибирам вкъщи.

— Разбирам. Бих искал да мога да разгледам тази градина. Виждал съм снимки от нея по интернет. — В предишния си живот бях минавал хиляди пъти покрай нея, хвърляйки й само бегъл поглед. А сега копнеех да отида там и не можех.

Тя беше коленичила до една леха с миниатюрни рози.

— Толкова са прелестни!

— Момичетата обикновено харесват малките неща. Аз лично предпочитам пълзящите рози. Те винаги се стремят нагоре към светлината.

— Те също са красиви.

— Но тази… — Коленичих, за да посоча една крехка жълта роза, която бях посадил преди малко повече от седмица. — Тази специално се казва „Малка Линда“.

Тя ме погледна учудено.

— Всичките ти цветя ли си имат имена?

Засмях се.

— Аз не съм този, който ги кръщава. Когато градинарите създадат някаква нова разновидност, те й дават име. И тази се казва „Малка Линда“.

Тя протегна ръка към розата. В този момент пръстите й случайно ме докоснаха и аз почувствах по тялото ми да пробягват ледени тръпки като електрически ток.

— Но е силна. — Отдръпнах ръката си, преди да се изпълни с отвращение от досега ни. — Някои от миниатюрните рози са по-здрави от чайните. Искаш ли да откъсна няколко от тях за стаята ти? Все пак са твои съименнички.

— Би било много жалко за тях. Може би… — Тя замълча, държейки малкия цвят между двата си пръста.

— Какво?

— Може би ще дойда пак да ги видя.

Тя каза, че ще дойде пак. Но може би.

Точно тогава Уил влезе.

— Познай кой е тук, Уил — казах аз, сякаш не бяхме говорили за това по-рано. — Линди!

— Чудесно — рече той. — Добре дошла, Линди. Надявам се, че ти ще пооживиш нещата. Доста е скучно само с Ейдриън.

— Когато нещо е скучно, вината обикновено е и на двамата.

След това, както се очакваше, той каза:

— Днес ще говорим за сонетите на Шекспир. Реших да започнем с 54-ти.

— Носиш ли си книгата? — попитах я аз. Когато тя поклати отрицателно глава, аз предложих: — Можем да те изчакаме да я донесеш. Нали, Уил? Или ако искаш, и двамата ще ползваме моята.

От време на време Линди продължаваше да поглежда замечтано към розите.

— О, мисля, че можем да работим с една книга. А утре ще си донеса моята.

Тя каза „утре“.

— Добре.

Побутнах книгата, така че да бъде по-близо до нея. Не исках да си мисли, че се опитвам да търся някаква близост с нея. Въпреки че до този момент не се бяхме озовавали толкова близо един до друг. Можех да я докосна съвсем невинно и да се престоря, че е станало случайно.

— Ейдриън, искаш ли да го прочетеш на глас? — попита Уил.

Това беше обещаният мек пас. Учителите винаги ме бяха хвалили за моето четене. И освен това бях прочел стихотворението десетки пъти.

— Разбира се — отвърнах аз.

Красивото ний повече ценим,

щом слее красота със вярна дума —

на розата цветът ни е любим,

защото му е сладостен парфюма.

Но, разбира се, при положение че седеше толкова близо до мен, аз се запънах леко, на „щом слее красота със вярна дума“, но въпреки това продължих:

И шипката разтваря розов цвят

над стъбълце, обсипано с бодили,

тя също тъй сред пролетния свят

кокетничи с листенцата си мили,

но нейното е външно и до век

и никому затуй не е приятно;

със розите е иначе — човек

от тях извлича масло ароматно.

Аз твойта вярност също изцедих —

увехнеш ли, ще лъхаш в моя стих.^[2]

Свърших и вдигнах глава. Линди обаче не гледаше към мен. Проследих погледа й и видях, че се взираше в розите оттатък френския прозорец. Моите рози. Дали тяхната красота оневиняваше моята грозота?

— Ейдриън? — Уил казваше нещо, може би за втори или трети път.

— Съжалявам, какво?

— Попитах какво символизира розата в това стихотворение.

Прочел стихотворението най-малко двайсет пъти, аз смятах, че знам какво олицетворява тя. Но въпреки това се въздържах да кажа какво мисля. Вместо това се обърнах към Линди с думите:

— Ти как мислиш?

— Според мен тя символизира истината. Шекспир казва, че красивото има по-висока стойност, когато върви ръка за ръка с истината. И освен това загатва, че уханието на розите може да трае дълго след като цветът умре.

— А каква е тази шипка, за която се говори в сонета, Уил?

— Шипката в случая е някакво подобие на розата, лишено обаче от нейния сладостен аромат.

— Значи тя само изглежда добре, но не е истинска — отбелязах аз. — Както каза Линди, това, че нещо е красиво, не означава, че е добро. Това е главното послание.

Линди ме погледна така, сякаш току-що е открила, че съм умен, макар и грозен.

— Но онова нещо, което има вътрешна красота, живее вечно — каза тя. — Също като уханието на розата.

— Но дали уханието на розата остава завинаги? — обърна се Уил към Линди.

Линди сви рамене.

— Веднъж получих една роза. Сложих я в книга. Но след време тя спря да мирише.

Вторачих се в нея, досещайки се за коя роза говори.

Сутринта мина бързо и макар да не бях се готвил предварително по другите предмети, съумявах да избягам от образа на пълния идиот и винаги правех така, че тя да изглежда малко по-умна от мен.

В дванайсет и половина Уил каза:

— Ще обядваш ли с нас, Линди?

Зарадвах се, че той бе задал въпроса вместо мен. Затаих дъх. Мисля, че и Уил направи същото.

— Нещо като училищна кафетерия, а? — рече Линди. — Да, с удоволствие.

Ако някой си мисли, че не бях подготвил Магда за това, греши. Бях събудил и нея в шест сутринта — макар тя да беше по-отзивчива от Уил — и двамата обсъдихме възможното меню, което не трябваше да включва супи, салати и разни сложни блюда, които можех да разсипя с моите животински дълги нокти. Освен че бях звяр, аз бях и принуден да се храня като звяр, което допълнително ме угнетяваше. Въпреки това се представих относително добре по време на обяда и следобед учихме пак.

 

 

Тази нощ лежах до късно буден в леглото, припомняйки си момента, когато ръката й докосна моята. Мислех си какво би било, ако докосването не беше случайно, а тя ми беше позволила да я докосна.

 

 

Мистър Андерсън: Благодаря ви, че дойдохте. Тази седмица ще говорим за трансформации и храна.

ЧудовищеNYC: Но аз исках да говорим за това момиче. Аз имам момиче. Ние сме приятели, но мисля, че бихме могли да бъдем нещо повече.

МомчетоГризли влиза в чата.

Жабока: здравей, Гризли.

МомчетоГризли: Имам новини! Аз съм човек! Вече не съм мечок!

ЧудовищеNYC: Човек

Жабока: Поздравления!

ЧудовищеNYC: <— Завиждам ти, Гризли

МомчетоГризли: Името на момичето е Белоснежка, но не онази Белоснежка. Тя ме последва в гората, когато заминаваха за тяхната лятна къща. После видя злото джудже, което ме омагьоса и ми помогна да го убия.

Жабока: Ти си убил джудже?!?

МомчетоГризли: Зло джудже.

Жабока: Но все пак…

МомчетоГризли: Не беше престъпление да убия онова джудже, защото го направих, докато бях мечок.

БезмълвнаДевойка влиза в чата.

БезмълвнаДевойка: Страхувам се, че имам много лоши новини.

Жабока: МомчетоГризли отнво е човк!

БезмълвнаДевойка: Това е прекрасно. Но се опасявам, че при мен нещата не се развиха така добре.

ЧудовищеNYC: Какво се случи, Безмълвна?

БезмълвнаДевойка: Ами, мислех си, че всичко върви много добре. Той каза, че му напомням за момичето, което му спасило живота (това, разбира се, бях аз) и въпреки че родителите му искали от него да се среща с онова другото момиче с богатите родители, той предпочитал да бъде с мен.

МомчетоГризли: Това е чудесно, Безмълвна. Сигурен съм, че нещата ще се наредят.

ЧудовищеNYC: Той няма да се интересува от другата.

БезмълвнаДевойка: Точно това е проблемът. Че се интересува! Родителите му казали, че другото момиче поне можело да говори и го изпратили да се срещне с нея. И няма да повярвате, но сега той е убеден, че тя е спасила живота му. И тъй като не мога да говоря, аз не мога да му кажа, че това не е така.

Мистър Андерсън: Съжалявам, Безмълвна.

БезмълвнаДевойка: Видях ги да се целуват. Той вече ходи с нея. Аз се провалих!

ЧудовищеNYC: #@!

ЧудовищеNYC: Съжалявам. Има ли някакъв начин да развалиш тази магия, Безмълвна?

БезмълвнаДевойка: Сестрите ми се опитаха да накарат Морската вещица да ме освободи от магията. Те й дадоха косите си и й предложиха всичко, каквото поиска. Но тя каза, че единственият начин да разваля магията е като го убия.

Жабока: И ще го нправиш ли?

ЧудовищеNYC: Помоли МомчетоГризли да ти помогне. Той вече има опит в тези работи.

МомчетоГризли: Не е смешно, Чудовище.

ЧудовищеNYC: Извинявай, Гризли. Лично за мен сарказмът е единственото спасение, когато съм разстроен.

БезмълвнаДевойка: Разбирам, Чудовище. Вие всички ми бяхте много добри приятели.

Жабока: „Бяхте“. Това означва ли, че няма да го направш?

БезмълвнаДевойка: Не мога, Жабок. Аз не мога да го убия. Обичам го прекалено много. Аз сама направих своя избор и сгреших.

ЧудовищеNYC: Чакай да си изясня нещо — и сега ти ще се превърнеш в морска пяна?

БезмълвнаДевойка: Казано ми е, че ако чакам 300 години, морската пяна, която ще бъда всъщност аз, ще отлети на небето.

Жабока: 300 годни! Това не е нщо.

МомчетоГризли: Жабока е прав. Те ще минат като ден-два. Ще видиш.

БезмълвнаДевойка: Мисля, че трябва да тръгвам вече. Благодаря ви за всичко. Сбогом.

БезмълвнаДевойка напусна чата.

ЧудовищеNYC: Уф, направо не мога да повярвам!

Жабока: аз сщо…

МомчетоГризли: Днес не съм в настроение да участвам повече в този чат.

Мистър Андерсън: Може би да отложим темата си за следващия път.