Алекс Флин
Чудовищен (36)

8

Бях се вторачил в тях. Мъжът я държеше за ръката.

— Нямаш пари, а? — изръмжа той. — Баща ти ме предупреди, че така ще кажеш. Но щом нямаш пари, има и други начини да си платиш.

— Не! Пусни ме!

— Линди?

Мъжът и жертвата се обърнаха. И това наистина беше Линди. Инстинктите ми, макар и животински, не ме бяха подвели. Мъжът — чудовището! — я държеше за косата. Беше насочил пистолет към главата й.

— Линди! — Тръгнах към нея.

— Ти си тук!

— Не мърдай или ще стрелям!

Мъжът притисна дулото на пистолета в главата й. Но той не можеше да я нарани. Не бях стигнал чак дотук, за да му позволя да я нарани. Без да съзнавам какво правя, аз издадох глухо ръмжене — като животно, което се готви за скок.

— Казвам ти! — рече той. — Не…

Мъжът замлъкна. Той ме видя и неговите животински очи срещнаха моите животински очи. Звярът в мен подуши страха му.

— Какво е това…?

— Ако я нараниш — казах аз с глас, който далеч не беше човешки, — ще те убия.

— Не ме изяждай! — изкрещя той.

И насочи оръжието към мен.

Точно от това се нуждаех. Хвърлих се към него. Зъбите ми потънаха в ръката му, а ноктите ми в шията му. Отекна изстрел. Зъбите ми бяха забити в гърлото му.

И след това той остана неподвижен.

Захвърлих го на земята и се строполих.

Кървях. Въпреки че не трябваше да кървя. Извърнах глава. Кървенето не спираше. Вероятно кожата ми не можеше да се възстановява след огнестрелна рана. В това имаше някаква логика. Но болката беше силна.

Линди се втурна към мен, препъвайки се в ранения мъж на земята.

— Ейдриън, ти си тук!

— Аз съм тук — повторих.

Светът около мен ставаше тъмен, мъглив и чист. И ухаеше сладко като роза.

— Но как разбра? — извика тя. — Как разбра къде съм?

— Просто знаех. — Усещах болка в корема си там, където беше попаднал куршумът. — Разбрах с помощта на… — Магия. Обич. Животински инстинкт. Както Джейн разбра за Рочестър. — Просто знаех.

— Трябва да се обадя в полицията. Или да повикам линейка? — Тя понечи да тръгне.

Спомних си тълпата в метрото. Представих си как полицията идва тук, намира ме и ме отвежда. И после издъхвам в полицейската кола сам, изгубвайки отново Линди, когато най-накрая я бях намерил. Сграбчих ръката й.

— Моля те! Моля те, недей. Остани с мен. Бъди с мен!

— Аз исках да бъда с теб — изхлипа тя. — Ти ми каза да дойда през пролетта и аз исках да го направя. Баща ми беше загазил както винаги и ми обеща, че ще постъпи в клиника и после ще си намери работа. Но се задържа на работа само седмица. Каза ми, че не е длъжен да работи само защото така ми се иска. Бях чувала такива неща и преди, но сега беше по-различно.

— Защо? — Опитвах се гласът ми да звучи нормално. Ако тя знаеше колко много ме болеше, сигурно щеше да хукне да търси помощ. А болката беше наистина ужасна. Сякаш самият живот изтичаше от раната ми. Не поглеждах надолу, защото знаех, че онова, което ще видя, ще бъде кървава каша.

— Защото живях с теб. Преди бях единствено нечия дъщеря, живеех от ден за ден и чаках всичко това да свърши. Но сега знам какво е да имаш някой, който да разговаря с теб, да държи на теб… да бъде с теб… и…

— Да те обича? — изпъшках аз и с крайчеца на окото си видях, че стрелките на часовника ми се движеха неумолимо. 11:59. Бях го сверил сутринта. Всичко беше свършило. Но аз бях с Линди. И това беше достатъчно. — Защо не се върна?

— Исках да го направя, но изгубих адреса ти. Баща ми ме беше довел в къщата ти насила и сега отказа да ми каже къде живееш. Лъжеше ме, когато го питах, или твърдеше, че е забравил. Но аз помнех, че домът ти е близо до станция на метрото. Тя се виждаше от прозореца, помниш ли?

Кимнах.

— Затова реших да проуча станциите в Бруклин една по една и след това да търся наблизо къща със зимна градина. Всеки ден след училище слизах на различна станция. Но вървеше твърде бавно и тази вечер бях решила да те намеря на всяка цена. Ако трябваше щях да обходя всяка педя от Бруклин, викайки името ти, но щях да те открия.

— Викайки името ми?

— Да, също като в „Джейн Еър“. Миналата седмица я препрочетох и си мислех за теб… как двамата влюбени бяха разделени и…

— „Двамата влюбени“?

Толкова трудно беше да държа очите си отворени. Тя беше с мен. Сега всичко можеше да свърши.

— Не! — изкрещя тя. — Трябва да повикам линейка. Ако нещо се случи с теб, аз…

Надигнах се с усилие.

— Обичам те, Линди.

Беше полунощ. Това беше краят! Щях да остана чудовище завинаги. Но Линди се беше върнала. Тя беше тук.

— Знам, че съм прекалено грозен да ме обикнеш — промълвих аз. — Но винаги…

— Аз също те обичам, Ейдриън. Но моля те, позволи ми да…

Сграбчих ръката й и я задържах.

— Тогава ме целуни. Нека да имам спомена за твоята целувка, дори в смъртта.

Беше твърде късно. Беше твърде късно, но въпреки това тя се наведе напред и ме целуна, очите ми, страните ми и накрая моята лишена от устни уста. Вече потъвах в мрака, но все пак я вкусих, почувствах я. Това беше всичко, което исках. Линди. И сега можех да умра щастлив.

В този момент зърнах някаква сянка в ъгъла.

— Внимавай, Линди! — извиках аз. Силата ми като че ли изведнъж се беше възвърнала. Неочаквано долових във въздуха някакво странно ухание на рози. Но това вероятно беше само въображението ми. — Зад теб!

Видях мъжа. Исках да се спусна, да стигна до него и да забия зъбите си в плътта му, както бях направил преди това. Но цялото ми тяло беше вцепенено, изтръпнало и някак натежало, сякаш вече бях умрял. Видях Линди да се хвърля към пистолета на пода. Последва сборичкване, четири ръце се мъчеха да докопат един предмет. Изстрел, звук на разбито стъкло. Сянката побягна към вратата.

Линди се обърна към мен. Държеше димящия пистолет.

— Ейдриън?

Тя се взираше в тъмнината, сякаш не ме виждаше. Светът беше черен и се въртеше шеметно. Въздухът със сигурност беше изпълнен с наситено ухание на рози. В следващия момент усетих нещо под пръстите си. Листенца от рози. Те бяха навсякъде, под ръцете ми, по тялото ми и дори в косата на Линди. Откъде бяха дошли?

— Тук съм, любов моя. — Наистина ли казах „любов моя“? Аз? Изведнъж осъзнах колко прекрасно се чувствам, сякаш нищо не можеше повече да ме нарани. Болката беше изчезнала. Мъртъв ли бях вече?

Линди продължи да се взира някак странно в мен. И най-накрая каза:

— Кайл Кингсбъри? Но… къде е Ейдриън?

„Къде е Ейдриън?“ Сигурно ми се беше причуло.

— Ти си Кайл Кингсбъри, нали? От „Татъл“? Може би не си спомняш, но веднъж ми даде една роза. — Тя замълча, оглеждайки се трескаво. — Роза… Ейдриън!

— Линди…

Вдигнах ръка към нея и тогава видях, че това е човешка ръка. Ръка на човешко същество. Толкова съвършена. Докоснах лицето си. Моето човешко лице!

— Линди, това съм аз.

— Не разбирам. Къде е момчето, което беше тук преди малко? Името му е Ейдриън и той беше…

— Грозен? Отблъскващ?

— Не! Той беше ранен. Аз трябва да го намеря! — Тя тръгна към вратата.

— Линди!

С усилие се изправих на крака. Силата ми се възвръщаше и когато погледнах надолу, там нямаше нито кръв, нито рана. Бях напълно изцелен.

Линди се втурна към вратата и аз се затичах след нея, защото бях вече по-добре. Бях жив, изпълнен със сила и хванах ръката й.

— Моля те, почакай.

— Не мога, Кайл. Ти не разбираш. Тук имаше едно момче и то беше…

— Това бях аз. — Сграбчих и другата й ръка. — Това бях аз…

— Не! — Тя се помъчи да се освободи, но аз задържах ръцете й. — Ти си друг!

— Моля те. — Притеглих я към себе си. Бях по-висок и по-силен от някогашния Кайл. Притиснах я силно до гърдите си, така че да не може да се освободи.

Тя вдигна ръце и започна да ме удря и рита.

— Моля те, Линди, просто затвори очи и ще разбереш, че ти казвам истината. — Прегърнах я с едната си ръка и сложих другата пред очите й.

След малко тя престана да се боричка.

— Една нощ — казах аз — имаше буря с гръмотевици. Ти слезе долу изплашена и си направихме пуканки, две торбички, и гледахме „Принцесата невяста“. — Замълчах.

Тя стоеше като вкаменена.

— Познаваш ли гласа ми, Линди? Когато филмът свърши, ти беше заспала. А аз те взех на ръце и те отнесох в стаята ти.

Сега тя се отпусна на мен, сякаш се нуждаеше от опора.

— Ти се събуди в мрака — продължих аз — и ми каза нещо. Каза, че гласът ми ти звучи познато. Моят глас. Това бях аз. Кайл. Ейдриън. Ние сме едно и също нещо. Винаги ще помня този ден, защото тогава за пръв път у мен се събуди надежда, за пръв път ти говорех, без ти да забелязваш моята чудовищност. И за пръв път си помислих, че все пак някой ден можеш да ме обикнеш.

Тя се обърна към мен.

— Ейдриън? Но как…?

— С магия. Една вещица ме омагьоса… Щях да кажа „зла“ вещица, но това нямаше да е вярно, защото благодарение на нея намерих теб.

— И как беше развалена магията?

— С друга магия. Друга магия, чието име е любов. Обичам те, Линди. — Наведох се и я целунах.

И тя отвърна на целувката ми.

— Ейдриън!

— Да — потвърдих аз засмян. Щастието преливаше в гърдите ми.

— Ще ме отведеш ли сега у дома? — рече тя. — В твоя дом.

Кимнах.

— Ще хванем метрото. — Погледнах дрехите си, широките провиснали дрехи на чудовището, което доскоро бях. — Знам, че изглеждам малко странно, но може би никой няма да забележи.

 

 

Мистър Андерсън: Добре дошли в тазвечерния чат.

МомчетоГризли: Здравейте, всички. Тук има едни хора, с които искам да ви запозная.

Белоснежка: Здравейте, аз съм Белоснежка. Но не онази Белоснежка.

Червенорозка: Ти винаги казваш това. Звучи доста глупаво.

Белоснежка: Теб просто те е яд, защото аз спечелих момчето!

Мистър Андерсън: Дами, дами…

МомчетоГризли: Както и да е, това е Белоснежка. И ние сме сгодени.

ЧудовищеNYC: Здравейте, всички. Тук има един човек, когото искам да ви представя. Това е Линди. Тя развали магията, която тегнеше над мен. И аз вече не съм чудовище!!!

МалкатаЛинда: Здравейте, всички. Радвам се, че съм тук.

Белоснежка: Поздравления!

Червенорозка: Това е страхотно!

Мистър Андерсън: Исках да поговоря с теб, Чудовище. Чух за някакъв звяр, който вилнял в тунелите на метрото. Това ти ли беше?

ЧудовищеNYC: Разбира се, че не!

МалкатаЛинда: Хората си измислят какво ли не :-(

ЧудовищеNYC: Но ние действително се намерихме точно този ден.

МалкатаЛинда: Така че сами си вадете изводите.

Жабока: И аз имам нвини.

ЧудовищеNYC: Какво ново около теб, Жабок?

Жабока: Срещнх една принцса.

МомчетоГризли: Наистина ли? И тя те целуна или пък направи каквото там е нужно, за да развали твоята магия?

Жабока: Не стигнахме тлкова далече, но кзва, че ще го нправи.

ЧудовищеNYC: Това е страхотно, Жабок! Как се запозна с нея?

Жабока: Тя си играше с своя тетрис и го изпсна в моето езеро. Аз й го изсуших & тя кза, че ще ме целуне.

Мистър Андерсън: Чудесно, Жабок!

Жабока: Но аз не се надявм много. Принцесите мгат да бъдат доста нендеждни.

Мистър Андерсън: Получава се много интересно. Изглежда, че всички вие намирате истинската си любов.

ЧудовищеNYC: Не всички.

МомчетоГризли: Той има предвид БезмълвнатаДевойка.

ЧудовищеNYC: Да, тя ми липсва.

Мистър Андерсън: Както винаги казвам…

Жабока: О, бже! Принцеста е тук. Трбва да вървя. Пжелайте ми късмт.

Жабока излезе от чата.

Мистър Андерсън: Е, може би е добре да приключваме. Честито на щастливите двойки. Ще има ли скоро сватбени камбани?

Белоснежка: Определено. Искам да кажа, ако помогнеш на някого да убие джудже, после той трябва да се ожени за теб.

Червенорозка: Тя винаги е била такава — все гледа да докопа нещо за себе си.

ЧудовищеNYC: Не и в нашия случай. Ние още ходим на училище. Но някой ден…

МалкатаЛинда: Някой ден…

ЧудовищеNYC: Е, лека нощ. И благодаря на всички за подкрепата.

ЧудовищеNYC излезе от чата.