Алекс Флин
Чудовищен (30)

2

Ставаше все по-студено и по-влажно и аз вече не се тревожех за всяка своя дума, когато разговарях с Линди. Един ден след уроците тя ме попита:

— А какво има на петия етаж?

— Ъ? — Бях я чул, но исках да спечеля малко време, за да измисля какво да й отговоря. Не бях се качвал на петия етаж от деня, в който беше дошла. За мен петият етаж означаваше безнадеждност, тъжно взиране през прозореца, четене на „Парижката Света Богородица“ и чувство на самота като това на Квазимодо. Не ми се искаше да се качвам там.

— Петият етаж — повтори Линди. — Ти си на първия, кухнята и всекидневната са на втория, аз съм на третия, а Уил и Магда са на четвъртия. Но когато дойдох тук, забелязах, че етажите са пет.

Но аз вече бях готов.

— О, нищо особено. Стари кашони и вещи.

— О, звучи много интересно. Можем ли да се качим там? — Линди тръгна към стълбите.

— Но там има само разни кутии и сандъци. Откъде този неочакван интерес? Само ще се разкихаш от праха.

— А знаеш ли какво има в тези сандъци? — Когато поклатих глава, тя каза: — Точно това ми е интересно. Възможно е там да има скрито съкровище.

— В Бруклин?

— Е, може би не точно съкровище, а нещо много любопитно, като например стари писма и снимки.

— Искаш да кажеш вехтории.

— Не е нужно да идваш. Мога да разгледам нещата и сама, стига да не са твои лични вещи.

Но аз я придружих. Въпреки че идеята за петия етаж да събуди у мен чувство на страх, което заседна в стомаха ми като парче сурово месо, тръгнах с Линди, защото исках да бъда с нея.

— О, виж, има канапе до прозореца.

— Много е приятно да седиш там и да гледаш хората, които минават долу. Искам да кажа, че сигурно е било приятно на онзи, който е живял някога тук.

Тя седна точно до прозореца, моето място до прозореца. Изведнъж почувствах пристъп на угризение. Тя сигурно ужасно тъгуваше, че не може да излиза навън.

— Напълно си прав. Оттук се вижда цялата улица чак до метрото. Коя е тази станция всъщност?

Но вместо да й отговоря, аз казах:

— Можеш да гледаш как хората отиват на работа с влака и следобед се връщат по домовете си. — Тя ме погледна въпросително и аз добавих: — Не че някога съм правил това.

— А аз бих го правила. Обзалагам се, че са го правили и хората, които са живели на този етаж. Оттук можеш да наблюдаваш целия живот.

Тя се наведе напред, взирайки се към улицата. Аз стоях до нея, загледан в червената плитка върху гърба й, която изглеждаше като златна под слънцето, и луничките върху бялата й кожа. Каква беше тайната на луничките? Наведнъж ли идваха, или една по една?

Най-накрая спрях погледа си върху очите й, светлосиви, обградени от лъскави мигли. Те излъчваха доброта, но можеше ли нечии очи да бъдат достатъчно добри, за да простят моята чудовищност.

— А сандъците? — Аз махнах с ръка към купчините с вехтории в ъгъла.

— О, да, прав си. — Но тя изглеждаше разочарована, че трябва да се откъсне от наблюдателния си пост.

— На прозореца става по-интересно към пет. Когато хората започнат да се прибират от работа. — Тя ме погледна. — Е, може би и аз съм сядал на това място… един-два пъти.

— Разбирам.

Първият кашон, който Линди отвори, беше пълен с книги и макар да имаше стотици книги в библиотеката си, тя се изпълни с трескава възбуда.

— Виж! „Малката принцеса“! Това е любимата ми книга от пети клас! — Приближих се и надникнах зад гърба й. Винаги съм се чудил как е възможно момичетата да се вълнуват от такива глупави неща?

После Линди изпищя още по-силно. Втурнах се към нея, за да видя дали не се е наранила, но в този момент тя възкликна:

— „Джейн Еър“! Това е най-любимата ми книга!

Спомних си, че четеше точно тази книга първия път, когато я бях видял в огледалото.

— Ти имаш много любими книги. Нямаш ли и тази в библиотеката си?

— Имам я, но виж само това издание!

Посегнах към книгата и я взех от ръцете й. Миришеше някак странно, горе-долу като в подземните станции на метрото. Беше издадена през 1943 г. и имаше черно-бели илюстрации, които заемаха целите страници. Отворих я на рисунка, която изобразяваше мъж и жена, прегърнати под едно дърво.

— Никога не съм виждал книга за възрастни с такива рисунки — казах аз. — Страхотна е!

Линди взе книгата обратно.

— Влюбена съм в тази книга. Харесва ми начинът, по който внушава, че понякога двама души са обречени да бъдат заедно и че винаги ще бъдат, дори нещо да ги раздели. Че във всичко това има някаква магия.

Замислих се как бях срещнал Линди на танците, после я бях видял в огледалото и сега тя беше тук. Магия ли беше това? Подобна на тази на Кендра? Или просто късмет? Знаех, че нищо от това не е случайно, но не знаех как ще свърши.

— Вярваш ли в такива неща? — попитах аз. — Искам да кажа във вълшебства?

Лицето й се помрачи, сякаш мислеше за нещо друго.

— Не знам.

Погледнах отново книгата.

— Харесвам тези илюстрации.

— Не смяташ ли, че улавят съвършено духа на книгата?

— Не знам. Никога не съм я чел. Това не е ли някакъв роман за момичета?

— Никога не си го чел? Наистина ли? — Знаех, че ще се стигне до това. — Е, добре, на всяка цена трябва да го прочетеш. Това е най-прекрасната книга на света — любовна история. Четях я всеки път когато ни спираха тока. Това е съвършената книга за светлината на свещ.

— Спирали са ви тока?

Линди сви рамене.

— Случваха се и такива неща, предполагам по-често, отколкото на други хора. Баща ми просто не успяваше винаги да плати сметката ни за електричество навреме.

Да, защото е бил зает със смъркане и венозни игли. Всеки си има своите приоритети. Замислих се отново колко много си приличахме с Линди. И колко много общи черти имаше между бащите ни — наркотикът на моя баща беше работата.

Отново посегнах към книгата в ръцете й. Знаех, че ще прекарам нощта с нея.

След това отново се заехме със сандъците. Вторият беше пълен с албуми и изрезки, всичките посветени на някоя си актриса на име Ида Дънлийви. Извадих няколко афиша: Ида Дънлийви в ролята на Порция във „Венецианският търговец“. Ида Дънлийви в „Училище за скандали“^[1].

Имаше също и рецензии.

— Чуй това — рече Линди. — Ида Дънлийви ще бъде запомнена като една от големите театрални актриси на своето време.

— Май са сбъркали. Никога не съм чувал за нея. — Погледнах датата на изрезката. 1924 г.

— Виж колко е била хубава. — Линди ми показа друга изрезка, на която имаше снимка на красива тъмнокоса жена в старомодни дрехи.

Следващата изрезка беше от някаква сватба. Текстът гласеше: „Актрисата Ида Дънлийви се омъжва за известния банкер Станфорд Уилямс“.

След това на мястото на изрезките, посветени на пиеси и постановки, дойдоха други, в които се съобщаваше за раждането на бебета. Страниците на албумите с изрезките бяха покрити с красив старинен почерк. На няколко места бяха залепени златни детски къдрици.

В една изрезка от 1930 г. пишеше: „Банкерът Станфорд Уилямс слага край на живота си“.

— Той се е самоубил — каза Линди, четейки материала. — Скочил е от прозореца. Бедната Ида.

— Вероятно е бил един от онези хора, които са загубили всичко по време на борсовия крах през 29-а година.

— Смяташ ли, че са живели тук? — Линди опипваше пожълтялата хартия със златист оттенък.

— А може би тук са живели децата и внуците им.

— Толкова е тъжно.

Тя прелисти останалите страници на албума с изрезки. Имаше още няколко статии за Станфорд, снимка на две малки момчета на около три или четири години и след това нищо друго. Линди бутна албума настрани и разрови нещата под него. Извади една дървена кутия, отвори я и махна двата ката копринена хартия под капака, която се разпадна на прах в ръцете й. Най-накрая извади някаква рокля от зелен сатен, чийто цвят беше нещо средно между листата на мента и доларовите банкноти.

— Виж, това е роклята на Ида от снимката. — Линди държеше роклята пред себе си. Изглеждаше й съвсем по мярка.

— Трябва да я пробваш — предложих аз.

— О, никога няма да ми стане. — Но аз забелязах, че тя притискаше роклята до себе си, играейки си с пожълтялата дантела отпред. Няколко мъниста бяха увиснали на кончетата си, но като изключим това, всичко си й беше съвсем наред.

— Пробвай я — настоях аз. — Слез долу, ако се притесняваш от мен.

— Не, не е това. — Но Линди вдигна роклята високо и се завъртя с нея игриво. След това изтича надолу по стълбите.

Аз тръгнах към сандъка. Исках да намеря нещо много любопитно, което да й покажа, когато се върне. Натъкнах се на някаква кутия с шапки, в която имаше цилиндър. Пробвах го, но той непрекъснато се изхлузваше от животинската ми глава. Скрих го зад канапето. Намерих също чифт ръкавици и вечерен шал. Ръкавиците ми станаха с известно усилие. Станфорд навярно бе имал големи ръце. Отворих друг сандък, в който имаше стар грамофон „Виктрола“ и няколко плочи. Тъкмо се канех да ги извадя, когато Линди се върна.

Бях прав за роклята. Прилепваше по тялото й, сякаш беше шита по него — нейното тяло, което не смятах за нещо особено, защото до този момент винаги го беше крила под разни пуловери и провиснали джинси. Но сега, когато сатенът и дантелите подчертаваха всяка нейна извивка, не можех да откъсна поглед от нея. А очите й, които винаги бях мислил, че са сиви, сега бяха със същия зелен цвят като този на роклята. Дали защото напоследък около мен нямаше много момичета, но тя изглеждаше наистина страхотно. Някаква метаморфоза ли беше станала с нея, също както и с мен? Или винаги си е била такава и аз просто не съм я забелязвал?

— Разпусни си плитката — казах аз, преди да се замисля какво правя. Бяха ли я стреснали думите ми?

Тя направи физиономия, но се подчини, разпускайки косите си, които се разпиляха по раменете й като огнен водопад.

Аз я гледах смаяно.

— Боже! Ти си красива, Линди — прошепнах аз.

Тя се засмя.

— Да бе. Мислиш си така, само защото… — Тя се прекъсна.

— Защото съм грозен? — завърших вместо нея.

— Не исках да кажа това. — Но лицето й беше пламнало.

— Не се притеснявай, че ще нараниш чувствата ми. И сам знам, че съм грозен. Бих ли могъл да пропусна да забележа това?

— Но аз наистина нямах предвид това. Исках да кажа, че ме мислиш за красива само защото не познаваш други действително красиви момичета.

— Ти си красива — повторих аз, представяйки си какво би било да я докосна, да прокарам ръце по гладкия студен сатен и да усетя топлината на тялото й.

Трябваше да спра да мисля за това. Трябваше да се владея. Ако разбереше колко много я желая, това можеше да я ужаси. Подадох й огледало — всъщност моето огледало. И докато тя се оглеждаше в него, аз тайно се любувах на начина, по който червените й коси се виеха по раменете й. Беше си сложила и грим, черешово червило и розов руж. Никога не я бях виждал така преди. Но, разбира се, си казах, че го е направила заради роклята, а не заради мен.

— Видях стар грамофон в един от сандъците — подхвърлих аз. — Трябва да видим дали работи.

— О, страхотно! — Тя запляска с ръце.

Показах й старата „Виктрола“, която се навиваше с лостче. На нея имаше малка винилова плоча, на която пишеше „Синият Дунав“.

— Мисля, че това се поставя така. — Сложих игличката върху плочата. — След това завъртаме лостчето. — Но не последва никакъв звук.

Линди изглеждаше разочарована, но след това се засмя:

— Аз и без това не знам как се танцува валс.

— Аз пък знам. Приятелят ми… — Прекъснах се. Щях да й кажа, че навремето, когато бяхме на единайсет, приятелят ми Трей ме беше влачил на някакви уроци по танци, на които ходеше в техния местен клуб по настояване на майка му. Но се въздържах. — Гледах веднъж уроци по класически танци по телевизията. Лесно е. Ще ти покажа.

— Лесно е за теб.

— И за теб ще е лесно. — Извадих ръкавиците и шала от сандъка. Копнеех да я докосна, но не исках да я изпълня с отвращение с моите животински лапи. Протегнах ръката си в ръкавица към нея.

— Мога ли да получа този танц?

Тя сви рамене.

— Аз какво трябва да правя?

— Хвани ръката ми.

Линди го направи. Аз обаче стоях като окаменял.

— А другата ръка? — подкани ме тя.

— Ъ-ъ, върху рамото ми. А моята… — Плъзнах ръката си върху кръста й, гледайки в това време през прозореца. — Просто прави онова, което правя аз. — Показах й простите стъпки на валса. — Напред, настрани, към мен.

Тя опита и не се получи.

— Ето така.

Дръпнах я по-близо, отколкото трябваше, така че единият й крак се долепи до моя. Почувствах всеки нерв, всеки мускул в тялото ми да се напрягат и се надявах, че няма да усети ускорения ритъм на сърцето ми. Продължих да я водя и след още няколко опита тя хвана стъпките.

— Но няма музика — рече Линди.

— Напротив, има.

Започнах да тананикам „Синият Дунав“ и се понесох с нея в свободното пространство, отдалечавайки се от сандъците. Телата ни бяха леко притиснати в танца, дори малко повече, отколкото трябваше. Но аз нямах нищо против. Усещах парфюма й и уханието му, заедно с мелодията, която тананиках, ме накараха да се почувствам леко замаян. Въпреки това продължих да се плъзгам с нея в широк кръг, както ни беше учил учителят по танци. Не исках това да свършва, но скоро установих, че повтарям отново и отново един и същи мотив и трябваше да спра.

— Ти танцуваш божествено, моя малка Ида! — казах аз.

Господи какъв кретен бях!

Тя прихна и пусна ръката ми, но не се отдръпна от мен.

— Никога не съм познавала някой като теб, Ейдриън.

— Хм. Обзалагам се, че е така.

— Не, искам да кажа, че никога не съм имала приятел като теб.

Приятел. Тя каза приятел, което беше по-добре от думите, които използваше преди. Похитител. Тъмничар. Но това не беше достатъчно. Аз исках повече и не само заради магията. Аз исках всичко! Безпокоеше ли ме фактът, че единствената причина, поради която не се целувахме, единствената причина, поради която тя не ме желаеше, беше видът ми? Определено. Но може би ако положех усилия, тя щеше да превъзмогне това препятствие и щеше да види истинската ми същност. Макар самият аз да не знаех вече каква е истинската ми същност. Бях преживял пълна трансформация — не само тялото, но и душата ми.

— Аз те ненавиждах заради това, че насила ме принуди да дойда тук — продължи Линди.

— Знам. Но аз нямах избор, Линди. Не можех повече да бъда сам. Това беше единственият начин да…

— Смяташ, че не разбирам това? Представям си колко си бил самотен. Знам това много добре.

— Наистина ли?

Тя кимна. Макар това да не ме зарадва особено. Копнеех да я пусна да си върви и тя да каже: „Не. Ще остана. Не защото ме принуждаваш и не защото те съжалявам, а защото просто искам да бъда с теб“. Но знаех, че това беше невъзможно. Учудвах се, че не ме моли да я пусна да си върви. Възможно ли беше вече да не го желае? Възможно ли беше да е щастлива тук? Не смеех да се надявам. Но въпреки това усещах парфюма й — парфюма, който не си беше слагала никога досега. Може би…

— Ейдриън, защо си… такъв?

— Какъв?

— … Не, нищо. — Тя се извърна. — Извинявай. Спомних си моята измислена история, която трябваше да ми служи като прикритие.

— Винаги съм бил такъв. Много ли ужасно изглеждам?

Известно време тя не каза нищо, не ме погледна. За момент ми се стори, че и двамата сме забравили да дишаме и че всичко е изгубено. Изгубено!

Но най-накрая Линди каза:

— Не.

Отново си поехме дъх.

— Външността ти не означава нищо за мен — продължи тя. — Свикнах с нея. Ти беше много добър с мен, Ейдриън.

Кимнах.

— Аз съм ти приятел.

Останахме там до късно следобед и не учихме нищо.

— Ще помоля Уил да започнем по-късно — казах на Линди. — Той ще ме послуша.

Към края на деня Линди съблече зелената рокля, сгъна я и я прибра обратно в кутията. Но същата нощ аз се промъкнах тайно горе под сиянието на луната, взех роклята и я скрих под възглавницата си. Ясно долавях лекото ухание на парфюма й и си спомних, че някъде бях чел, че обонянието е най-силно свързано с паметта от всичките сетива. Спах с роклята до лицето си и сънувах, че я държа в прегръдките и че тя ме желае. Колкото и невъзможно да беше това. Тя каза, че аз съм неин приятел.

Но на следващата сутрин, когато Линди слезе за закуска, косата й беше разпусната и блестеше на слънцето. Отново долових парфюма.

И малко по малко надеждата започна да се прокрадва в ума ми.