Алекс Флин
Чудовищен (35)

7

Върнах се в Ню Йорк. Човекът, който трябваше да се грижи за розите ми, беше пълен бездарник. Половината растения бяха мъртви, а останалите отчаяно се нуждаеха от подрязване и имаха само по един цвят.

— Друг звяр на мое място би изял този тип — споделих с Уил.

Но в действителност не бях толкова вбесен. Розите бяха мои и аз бях този, който трябваше да се грижи за тях. Катастрофалният резултат от моето отсъствие само доказваше, че те се нуждаеха от мен. Хубаво беше някой да има нужда от теб. Замислих се дали да не си взема домашен любимец, може би котка, защото тях не се налагаше да ги разхождаш навън.

Може би накрая щях да се превърна в един от онези смахнати старци, които имат по шейсет котки в дома си. И един ден съседите ще се оплачат, че от къщата ми се разнася лоша миризма и ще се окаже, че аз съм умрял и котките са ме изяли.

Но може би щеше да е хубаво да си имам котка. Стига да не ровеше в розите ми.

На този етап реших да демонтирам зимната градина. Смятах да прекарвам зимите на север, а напролет да се връщам в града и да седя в моята градина с висока ограда, радвайки се на слънчевата светлина.

Бях започнал да планирам живота си, който очевидно щях да прекарам като звяр.

И въпреки това всяка нощ взимах огледалото и гледах как Линди спи. Питах се дали сънува, дали сънува мен, както аз сънувах нея.

Предполагам, че Уил се тревожеше за мен, защото един ден ме попита:

— Имаш ли някакви новини от Линди, откакто се върнахме?

Беше четвърти май, месец след завръщането ни в града и по-малко от два дни до последния ден. Бях в градината с Уил. Току-що бяхме свършили с четенето на „Джейн Еър“. Не му бях казал, че бях чел книгата още преди месеци, след онзи ден с Линди на петия етаж. Мислех си за този ден през цялото време, въпреки че зелената рокля, която бях скрил под възглавницата, отдавна да беше изгубила уханието й. Беше прекрасен ден, в който у мен се бе събудила плахата надежда, че тя може да се влюби в мен.

— Никога не съм допускал, че ще ми хареса книга, която се казва „Джейн Еър“ — казах на Уил, за да сменя темата. — Особено ако някой ми беше казал, че в нея се разказва за някаква храбра английска гувернантка.

— Понякога ние сами изненадваме себе си. Какво точно ти хареса в книгата?

— Ще ти кажа какво не ми хареса — Джейн беше прекалено съвършена. Тя обичаше Рочестър и си нямаше никого на света, нито семейство, нито приятели, нито пари. И мисля, че тя не трябваше да напуска Рочестър.

— Но той имаше луда жена, скрита на тавана.

— Никой не знаеше за това. И освен това той беше нейната истинска любов. Ако има такава любов, не трябва да позволяваш на нищо да се изпречи на пътя ти.

— Понякога човек е принуден да прави неща, които са против най-съкровените му желания. Но аз не знаех, че си такъв романтик, Ейдриън.

— Не че имам причина да бъда такъв.

Уил прелисти копието на „Джейн Еър“ в скута си и остана в очакване.

— Отговорът е не — казах аз. — Нямам никакви новини от Линди.

— Съжалявам, Ейдриън.

— Но така стигам до онова, което ми хареса в книгата — рекох аз и тръгнах към мястото, където бях засадил моите миниатюрни рози. Малките Линди несъмнено се връщаха към живота. — Хареса ми моментът, когато Рочестър и Джейн бяха разделени и той се приближи към прозореца и извика името й: „Джейн! Джейн! Джейн!“. И тя го чу и дори му отговори. Такава трябва да бъде истинската любов — любимият човек трябва да е част от душата ти и ти трябва да знаеш какво чувства той през цялото време.

Откъснах една роза от храста и я доближих до лицето си. Изведнъж ми се прииска да видя Линди още в този момент, дори ако трябваше да зарежа Уил по средата на разговора ни, дори и тя да не ме обичаше и да не й липсвах. Нямаше никакъв смисъл да продължавам да тъна в самосъжаление. Погледнах към Уил.

— Добре, коя ще бъде следващата книга, която ще четем? Нещо за войната, надявам се? Или може би „Моби Дик“.

— Съжалявам, Ейдриън.

— Да. Аз също.

 

 

Следващата нощ. Пети май. Десет и половина. Оставаха по-малко от два часа. През тези две години бях изгубил всичките си приятели, момичето, което смятах, че обичам, и баща си. Но бях намерил истински приятели в лицето на Уил и Магда. Имах любимо занимание. Бях открил и истинската любов, макар и да беше несподелена.

И въпреки това лицето ми, моето ужасно лице, си оставаше същото. Не беше честно. Не беше честно!

Днес имаше пълнолуние, както през онази нощ преди няколко месеца, когато бях казал на Линди да замине. Но това беше градът и тук нямаше талази от звезди и после още други звезди зад тях. Тръгнах към прозореца и го отворих с намерението да завия срещу луната като през онази нощ. Но вместо това неочаквано извиках името й:

— Линди!

Зачаках, но не последва отговор.

Погледнах часовника си. Беше почти единайсет. Но макар да знаех, че няма надежда, не можах да се въздържа и тръгнах към огледалото си. Вдигнах го.

— Искам да видя Линди.

И дори преди образът й да се появи, въздухът беше разцепен от писък.

Това беше нейният глас! Бих го познал дори и след сто години. А си бях мислил, че няма да го чуя никога повече. Стори ми се, че е съвсем наблизо и затова се втурнах към прозореца, за да я потърся с очи.

В следващия момент разбрах, че гласът беше дошъл от огледалото.

Грабнах го отново и се взрях в него. Беше тъмно почти като в рог и виждах само смътно мястото и момичето, което едва сега осъзнах, че бе изкрещяло името ми.

— Помогни ми! О, моля те, помогни ми, Ейдриън!

Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината в огледалото и започнах да различавам някакви форми и очертания на сгради. Бях виждал квартала, в който живееше, само през деня. Нима Линди ходеше по тези улици нощем? Очевидно! Но когато напрегнах очи, разбрах, че не е сама. До нея вървеше някаква тъмна фигура, вероятно на мъж. Той беше извил ръката й отзад и я принуждаваше насила да върви по стълбище на тухлена къща, чиито врати и прозорци бяха затворени.

Вече бях излетял навън и тичах по улицата, без дори да се замисля какво правя. Наблизо не се виждаха никакви таксита, пък и знаех, че никой не би ме взел. Затова се насочих към метростанцията, която бях наблюдавал толкова често, все още държейки огледалото. Булевардът беше добре осветен от пълната луна и уличните лампи и макар да беше късно, аз си пробивах път през тълпа от народ, която се движеше в противоположната посока по тротоара.

— Какво беше това? — извика някой и всички погледнаха след мен, но аз бях вече тъмна сянка в далечината.

Тичах с всичка сила след гласа на единствения човек на света, който можеше да извика името ми и аз да го чуя.

Не си бях направил труда да си сложа яке и бях само по джинси и тениска. Тичах надолу по улицата, съзнавайки ясно, че в очите на този свят аз бях звяр. Надявах се да решат, че това е само костюм. Какви ли не странни неща се случваха в този град. Но въпреки това някой изпищя, друг ме посочи с ръка. Продължих да бягам и най-накрая изчезнах в земята.

Бях успял! Часът пик отдавна беше минал и по това време през летните нощи в метрото обикновено нямаше много хора. Прескочих въртящата се преграда. Имах късмет — влакът беше там. Трябваше да е празен, но за моя неприятна изненада вагоните бяха пълни с фенове на „Метс“^[1], които се прибираха у дома след мача.

Влетях през вратата и видях вътре тълпи от народ. Всички места бяха заети, родители седяха с деца в скутовете си, хората се държаха за металните лостове и за седалките. Помислих си, че мога да се скрия сред тълпата. Опитах се да се слея с множеството. И след това чух писък.

— Чудовище!

Беше малко момче, чието лице се беше вкаменило от ужас.

— Опитай се да заспиш, миличък. — Майка му го помилва нежно по гърба.

— Но, мамо! Там има чудовище!

— Не ставай глупав, скъпи. Няма такива неща като…

Тя вдигна глава. Очите й срещнаха моите.

И след това към мен се насочиха още десетки, стотици очи.

— Това трябва да е маска — рече майката.

Нечии ръце отзад се протегнаха към лицето и главата ми. Започнаха да ме дърпат. Нямах избор. Вдигнах въоръжените си с нокти лапи, за да се защитя. Обърнах се към тях.

И тогава започнаха писъците.

— Звяр!

— Това е чудовище!

— На влака се е качило животно!

— Обадете се на Транспортната сигурност!

— Обадете се в полицията!

И скоро попаднах в епицентъра на неистови крясъци — крясъците, от които се бях крил през последните две години. Навсякъде около мен имаше тела, някои се опитваха да ме докопат, други бягаха от мен. Държах ги на разстояние с ноктите и зъбите си. Някои посягаха към мобилните си телефони. Дали щяха да ме арестуват? Или може би щяха да ме хвърлят в затвора или зоопарка?

Не можех да го допусна. Трябваше да намеря Линди.

Линди.

Линди се нуждаеше от мен. Крясъците продължаваха. Усетих юмруци, които ме налагаха по гърба. Откраднах един миг, за да погледна отново огледалото. Опитах се да запомня улицата и сградата, където я бяха отвели, да видя адреса. В същото време си пробивах път към вратата. Още писъци и тела, които ме смазваха в горещата майска нощ.

— Не ме изяждай!

— Идва ли полицията?

— Не мога да се свържа. Получават твърде много обаждания от едно място!

— Не го пускайте да избяга! — изкрещя мъжки глас.

— Не! По-добре да го изтласкаме навън, преди да е изял някого!

— Да! Да го изхвърлим на релсите!

Стоях, парализиран от ужас, сред разгневената тълпа. Това не можеше да е краят. Не можех да умра точно сега, когато бях толкова близо до това да я видя. И да я спася! Тя ме викаше. И аз я чух, колкото и смахнато да беше това. Трябваше да я намеря. А после вече нямаше да има значение какво ще се случи с мен.

Знаех какво трябва да направя.

В момента, в който влакът потръпна и спря, се втурнах към изхода. Някакъв мъж се опита да се изпречи на пътя ми. Потърсих оръжие и намерих единственото, с което разполагах. Огледалото! Вдигнах го и го стоварих силно върху главата му. Чух как стъклото се разби. Или беше изхрущял черепът му. Или и двете.

Парчетата стъкло се посипаха по земята, хората се щураха във всички посоки. Още писъци! Толкова силни, че вече не можех да си спомня тишината, която беше част от живота ми в продължение на толкова много месеци. Пуснах огледалото да падне, съзнавайки, че никога повече нямаше да мога да видя Линди в него. Изгубих последния си шанс да я намеря.

Обръчът на тълпата отново започна да се затяга около мен и аз се хвърлих към тях, надавайки мощен рев, който ги разпръсна. После паднах на четири крака, стойка, която ме правеше по-бърз и по-силен, и благодарение на това успях да стигна до изхода.

— Бутнете го на релсите! — изкрещя някой отново.

— Да! Бутнете чудовището на релсите!

Хората настъпваха към мен. Усещах потта и миризмата им. Вратите се затвориха и влакът потегли. Те продължаваха да ме изтласкват назад и знаех, че когато и последният вагон ни подмине, щяха да ме блъснат на релсите. Или щяха да ме задържат на разстояние до идването на полицията. Или на следващия влак.

И аз бях готов да приема неизбежното, ако не беше Линди.

Времето, когато се опитвах да обуздавам животинската си ярост и да крия извитите си нокти, беше отминало. Оголих хищно зъбите си. Ноктите ми бяха готови да разкъсват. Хвърлих се към тълпата. Аз не бях човек — бях лъв, мечка, вълк. Бях звяр. Ревът ми разтърси станцията, заглушавайки всякакъв друг звук — виковете на хората и грохота на влаковете. Ноктите ми се забиваха в плът, множеството се разпръсна. Ако ме хванеха, със сигурност щяха да ме убият. Пробивах си път през човешката маса — не, по-скоро напредвах като звяр с големи подскоци към стълбите, които се оказаха пусти, и сетне към улицата.

Навън беше тихо. Но това нямаше да продължи за дълго. Продължих да галопирам на четири крака, защото това беше най-бързият и най-сигурен начин. Наближаваше полунощ и по улиците имаше малко хора. Но дори най-закоравелите бандити се отдръпваха от пътя ми само при вида ми.

Не разполагах вече с огледалото, което да ме води. Можех да разчитам само на паметта си и на животинския си инстинкт. Помнех мястото, където бяха отвели Линди. Помнех писъците й. Отново и отново ги чувах в ума си. И ги следвах. Още една пряка. И след това още една. Все още имах чувството, че ме преследват. Но това нямаше значение. Никой не можеше да ме хване. Виковете на Линди ме водеха от улица на улица, от врата на врата, докато изкачих някакво стълбище и влязох в някаква стая.

Там се спрях.