Алекс Флин
Чудовищен (32)

4

Два дни по-късно, в четири часа през нощта, аз чаках на долния етаж, докато Магда събуди Линди и я изпрати при мен. Навън беше тъмно и аз се взирах с празен поглед през прозореца в пустите улици. Градът, който никога не спеше, беше потънал в дълбок сън. През нощта беше валяло малко и по тротоарите все още нямаше следи от стъпки. Дори боклукчийските камиони все още не бяха тръгнали.

— Къде отиваме? — попита Линди, когато слезе долу.

— Имаш ли ми доверие? — Затаих дъх в очакване на отговора й. Тя имаше всички основания да не ми вярва. Аз бях нейният похитител, нейният тъмничар и въпреки това по-скоро бих умрял, отколкото да допусна и косъм да падне от главата й. Надявах се да го знае след петте месеца, през които бе живяла с мен.

— Да — рече Линди, изненадана не по-малко от мен от собствените си думи.

— Отиваме на едно страхотно място. Мисля, че ще ти хареса.

— Трябва ли да си приготвя някакъв багаж?

— Взел съм всичко, което ще ти бъде нужно.

Уил пристигна и аз поведох Линди към обезопасения вход на сградата. Държах я за китката, но без да прилагам сила. Ако побегнеше, нямаше да я спра.

Но тя не побягна. Искрено се надявах, че това беше продиктувано от собственото й желание да остане с мен, но може би тя просто не знаеше дали няма да я задържа. Поведох я към лимузината, която чакаше наблизо.

Заслугата за нея беше, разбира се, на баща ми. След като разговарях с Магда, му се обадих в работата. Изгубих известно време заради телефонната система на студиото, но най-накрая чух небезизвестния глас, пълен с бащинска загриженост.

— Кайл, след малко излизам в ефир. — Беше пет без петнайсет.

— Няма да ти отнема много време. Нуждая се от помощта ти. Дължиш ми го!

— Аз ти дължа нещо?

— Чу ме много добре. Държиш ме заключен в Бруклин повече от година, но аз не се оплаках. Не отидох във „Фокс Нюз“, за да разкажа историята за чудовищния син на Роб Кингсбъри. Трябва да признаеш, че си ми длъжник.

— Какво искаш, Кайл?

Обясних му. Когато свърших, той каза:

— Искаш да кажеш, че при теб живее момиче?

— Без да имам сексуални отношения с нея, ако това имаш предвид.

— Мисли за възможните последствия, Кайл.

Знаеш ли, татко, в момента, в който ме заряза под грижите на една случайна прислужница, ти се лиши от правото да контролираш поведението ми.

Но аз не му казах това, защото все пак очаквах да получа нещо от него.

— Добре, татко. Аз не й причинявам нищо. Знам, че ти не по-малко от мен би искал да се отърва от това проклятие. — Опитах се да си представя какво би казал Уил в тази ситуация. Той беше толкова умен. — Затова е наистина важно да ми помогнеш сега. Колкото по-бързо се измъкна от това положение, толкова по-малък е шансът някой да научи.

Съзнателно представих нещата така, за да изглежда, че правя това в негов интерес.

— Добре — каза баща ми. — Ще видя какво мога да направя. А сега трябва да изляза в ефир.

И той действително се погрижи за повечето неща — за избора на мястото, за превоза и така нататък. За всичко, с изключение на човек, който да гледа розите ми. Това беше моя грижа. Сега наблюдавах как главата на Линди клюма близо до рамото ми, докато лимузината пътуваше по Манхатънския мост. Чувствах се като човек, на когото са хвърлили въже, докато стои на ръба на скала. Имаше шанс планът да проработи, но ако не се получеше, щях да се сгромолясам долу, при това тежко. Макар Линди да спеше, аз не можех да се унеса. Гледах първите коли, които се движеха по улиците и чезнещите светлини на града. Не беше студено. До обяд лекият сняг щеше да се превърне в кална киша, но скоро щеше да застудее, а идваше и Коледа, която очаквах с нетърпение заедно с още много други неща. Магда и Уил спяха на отсрещната седалка. Шофьорът без малко не припадна, когато видя Пилот. „Той е куче водач“, беше обяснил Уил. „Означава ли това, че няма да се изака в колата?“ — попита шофьорът и аз едва сдържах смеха си. Бях се облякъл отново като бедуин, но сега, когато между мен и шофьора имаше преграда, свалих маскировката си. Погалих косата на Линди.

— Ще ми кажеш ли сега къде отиваме? — попита тя, когато излязохме от тунела „Холанд“.

Зяпнах я, сепнат.

— Не знаех, че си будна. — Отдръпнах ръката си от косата й.

— Няма нищо. Беше ми приятно.

Знае ли тя, че я обичам?

— Виждала ли си някога изгрева? — Посочих на изток, където няколко червени ивици пълзяха бавно по сградите.

— Красиво е — отвърна тя. — Напускаме града?

— Да. — Да, любима.

— Сигурно няма да ми повярваш, но никога не съм излизала извън града.

Тя не попита повече къде отиваме. Вместо това се сви на възглавницата, която бях взел за нея, и отново заспа. Наблюдавах я в бледата светлина. Пътувахме бавно на север, но въпреки това Линди нямаше да скочи от колата. Тя не искаше да бъде другаде. Когато навлязохме в моста „Джордж Вашингтон“, и аз самият заспах.

Когато се събудих отново, беше почти девет и се намирахме на Северната магистрала. В далечината се мержелееха покрити със сняг планини. Линди гледаше през прозореца.

— Съжалявам, че не можем да спрем за закуска — казах аз. — Но това може да предизвика паника. Магда обаче носи хляб и някои други неща за ядене.

Линди поклати глава.

— Погледни хълмовете в далечината. Също като в онзи филм… „Звукът на музиката“^[1].

— Това всъщност са планини и ние пътуваме именно към тях.

— Наистина ли? Още ли сме в Съединените щати?

Засмях се.

— Все още сме в щата Ню Йорк, колкото и да е невероятно. Отиваме да видим снега, Линди, истински сняг, а не онази сивкава киша по градските улици. И там, където отиваме, ще можем да излизаме навън и да се търкаляме в снега колкото си искаме.

Тя не отговори, а продължи да се взира в далечните планини. От време на време виждахме някоя къща в полето с по някой кон или няколко крави.

— Живеят ли там хора? — попита Линди след малко.

— Разбира се.

— О! Сигурно са много щастливи, че живеят на такова място и могат да се разхождат на воля.

Внезапно ме обзе угризение заради това, че я бях държал затворена през всичките тези месеци. Но сега щях да й се реванширам.

— Ще бъде страхотно, Линди.

Час по-късно се отклонихме от Шосе 9 и спряхме пред една къща — най-добрата в околността според мен — заобиколена от отрупани със сняг борове.

— Това е.

— Какво?

— Това е мястото, където ще отседнем.

Линди зяпна от изненада, докато се взираше в покрития със сняг покрив и червените капаци на прозорците. Зад къщата имаше хълм, за който знаех, че се спуска към замръзнало езеро.

— И това е твое! — възкликна тя. — Цялото това имение?

— Всъщност е на баща ми. Идвали сме тук само няколко пъти, когато бях малък. Това беше преди да започне да се държи така, сякаш ще бъде свален от ефир, ако отсъства дори и един ден от работа. След това започнах да идвам тук с приятели да караме ски през коледната ваканция.

Изведнъж замълчах, стъписан от факта, че неволно се бях издал. Чудовищата не карат ски. Чудовищата нямат приятели. Или ако имаха, това повдигаше определени въпроси, при това много. Беше странно, защото се чувствах така, сякаш можех да й кажа абсолютно всичко. Можех да й кажа неща, които не бях признавал пред никого другиго, дори и пред себе си. Но въпреки това предпочетох да замълча.

Но Линди като че ли не забеляза нищо. Тя вече беше изскочила от колата и тичаше по наскоро изчистената от снега пътека по розовия си халат и пухкавите си пантофки.

— О, как е възможно някой да не идва тук… В тази страна на чудесата!

Засмян, аз слязох несръчно от колата, изпреварвайки Магда и Уил. Пилот изглеждаше уплашен и като че ли му се искаше да тича и да лае срещу всички снежни преспи.

— Линди, не можеш да излизаш навън по халат — извиках аз. — Студено е.

— Не е студено.

— Затоплена си от колата. Навън е под нула градуса.

— Наистина? — Тя се завъртя на пръсти, розова точица върху белотата на снега. — Значи не е добра идея да се потъркаляме в този прекрасен пухкав сняг.

— Изобщо не е добра идея. — Тръгнах с тежки стъпки към нея. Не беше студено. Гъстата ми козина ме топлеше. — Прекрасният пухкав сняг скоро може да стане студен и мокър и ако се разболееш, няма да можем да излизаме навън. — Но аз мога да те стопля. — Взел съм подходящи дрехи.

— Какви например?

— Например наполеонки — пошегувах се аз.

В този момент видях шофьора да изважда куфарите от багажника и дръпнах бедуинския шал над главата си. Посочих червения куфар.

— Този е твоят. Ще го отнеса в стаята ти.

— Толкова е голям. Колко време ще останем тук?

— Ако искаш, цялата зима. Ние не ходим на работа, нито на училище. Това е място за летни почивки. Някои хора идват тук да карат ски през уикендите, но през останалото време не можеш да видиш жив човек наоколо. Затова и мога да излизам спокойно навън. Тук съм в безопасност.

Линди се вгледа в мен за момент, сякаш почти беше забравила с кого е. Възможно ли беше наистина да е така? Сетне тя отново започна да се върти в кръг.

— О, Ейдриън! Цялата зима. Виж ледените висулки по дърветата! Те са като скъпоценни камъни. — Тя се спря, взе шепа сняг, направи снежна топка и ме замери с нея.

— Внимавай! Не започвай война със снежни топки, която не можеш да спечелиш — предупредих я аз.

— О, мога!

— Така както си по халат?

— Предизвикваш ли ме?

— Сега не е време за предизвикателства — рече Уил, който вървеше след Пилот към къщата. — Първо да приберем куфарите, да облечем някакви прилични дрехи и да закусваме.

Аз взех куфара на Линди.

„Прилични дрехи“, каза тя само с устни, имитирайки Уил.

„Наполеонки“, отвърнах аз по същия начин и двамата прихнахме.

Баща ми беше подготвил всичко, каквото поисках. Къщата беше чиста, дървото блестеше и въздухът ухаеше на свежо. В камината гореше огън.

— Толкова е топло! — каза Линди.

— Значи все пак ти е било студено навън, госпожице — пошегувах се аз.

Занесох куфара в стаята й, която отново я накара да се разпищи и да заподскача от радост, защото тя си имаше собствена камина, ръчно тъкан юрган и широк еркерен прозорец, който гледаше надолу към езерото.

— Толкова красиво, а наоколо не живее абсолютно никой. Не видях жива душа през последния половин час, докато пътувахме.

— Хм. — Чудех се какво ли означава това. Дали тя не търсеше някакъв начин да избяга.

И сякаш отговаряйки на неизречения ми въпрос, Линди каза:

— Бих могла да бъда щастлива тук завинаги.

— Аз искам да си щастлива.

След закуска облякохме якета и ботуши и излязохме навън.

— Казах на Уил, че ще учим главно през уикендите — рекох аз. — Защото ако някой идва изобщо тук, това е тогава. А сега готова ли си все още за един хубав бой със снежни топки?

— Да. Но може ли преди това да направим нещо друго?

— Каквото кажеш. Аз съм на твоите услуги.

— Никога не съм правила снежен човек. Можеш ли да ми покажеш как става?

— Мина доста време, откакто съм правил за последен път. — Което си беше самата истина. Смътно си спомнях, че може би някога съм имал приятели, с които сме правили снежен човек. Ако изобщо бях имал приятели. — Най-напред оформяш малка снежна топка и тук идва трудната част — ти не хвърляш тази топка по мен!

— Добре. — Тя направи снежна топка с ръкавиците си. — Опа! — И ме удари с нея по главата.

— Казах ти, че това е трудната част.

— Беше прав. Ще опитам пак. — Тя започна да прави нова топка. И отново ме замери с нея. — Извинявай!

— О, това е вече обявяване на война. — Грабнах шепа сняг от земята. Не ми трябваха ръкавици, защото лапите ми бяха съвършени за правене на снежни топки. — Аз съм световен шампион по бой със снежни топки. — Хвърлих една по нея.

Нещата прераснаха в ожесточена война със снежни топки, която между другото спечелих. Най-накрая Линди направи една снежна топка и ми я подаде, за да се заемем със снежния човек.

— Много добре — рекох аз. — Преди края на зимата ще бъдем вече опитни майстори на ледени скулптури.

Но онова, което исках да й кажа, беше: Обичам те.

— Сега започни да я търкаляш по земята, за да стане по-голяма — напътствах я аз. — Това ще бъде основата на нашия снежен човек.

Линди се зае със задачата. Лицето й беше пламнало и зелените й очи сияеха, подчертавайки цвета на яркозеленото яке, което бях избрал за нея.

— Нещо такова?

— Да. Само че трябва да сменяш непрекъснато посоката. Иначе топката ти ще заприлича на руло.

Тя се подчини и започна да търкаля топката насам-натам. След нея оставаше само лека следа в дълбокия до коляно сняг. Когато снежната топка нарасна, аз се присъединих към нея и започнахме да бутаме рамо до рамо.

— Добър тандем сме — отбеляза тя.

— Да — потвърдих аз, усмихнат.

Сменяхме посоката едновременно с учудващ синхрон, докато най-накрая основната топка беше достатъчно голяма.

— Средната топка е най-сложна — казах й аз. — Тя трябва да е голяма, но не и прекалено голяма, така че да не можеш да я качиш върху първата.

Направихме съвършения снежен човек, а след това и снежна жена, защото никой на света не трябваше да бъде сам. Отидохме при Магда за морков и другите необходими неща и след като сложи носа на снежния човек, Линди каза:

— Ейдриън?

— Да?

— Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Това беше най-малкото, което можех да направя.

Но всъщност исках да й кажа: Остани. Ти не си моя пленница. Можеш да си тръгнеш винаги когато поискаш, но остани. Защото те обичам.

Тази нощ се прибрах в стаята си, без да заключа входната врата. Не казах това на Линди, но тя можеше да го открие и сама. Легнах си рано. И докато лежах в леглото, чувах стъпките й, знаейки, че ако се приближеше към вратата и я отвореше, нямаше да я последвам. Ако някога бъдеше моя, това щеше да бъде по нейна воля, а не защото аз съм я принудил. Останах до късно буден, гледайки как електронният часовник отброява минутите. Стана дванайсет, след това един. Стъпките вече не се чуваха. В два се промъкнах безшумно като животно в коридора и тръгнах към стаята й. Завъртях леко дръжката на вратата. Нямах никакво оправдание, ако ме хванеше в този момент.

Вратата й имаше ключалка и аз очаквах да я намеря заключена. В началото в Бруклин Линди демонстративно се заключваше, в случай че вляза с намерението да направя „нещо отвратително с нея“, както се изразяваше тя. После престанах да чувам шумното превъртане на ключа, но въпреки това предполагах, че вратата ще бъде заключена.

Но грешах. Ключалката не ме спря и в този момент ми прималя, защото знаех, че ако вратата е отворена, това би трябвало да означава, че нея я няма. Вероятно се беше измъкнала, докато съм бил задрямал за кратко. Ако отворех вратата, щях да открия нещо, което вече знаех — че си е отишла. С живота ми беше свършено.

Пристъпих вътре и в тишината на тази затрупана със сняг земя, където нямаше никакви човешки същества на цели мили разстояние, чух дишане, тихо като самия сняг. Това беше тя. Спеше. Останах там за момент. Не смеех да помръдна и ми се искаше да я погледам. Линди беше още тук. Можеше да си тръгне, но не беше го направила. Аз й имах доверие, както и тя на мен.

Линди се размърда в леглото си и аз замръзнах на място. Беше ли чула вратата да се отваря? Беше ли чула ударите на сърцето ми? Макар и странно, но аз като че ли исках да отвори очи. Исках да види, че я гледам. Но тя не го направи. Ръката й придърпа завивките малко по-нагоре. Беше й студено. Тръгнах с тихи стъпки към коридора и намерих килера, където държахме допълнителните одеяла. Избрах едно, върнах се обратно в стаята и го метнах внимателно върху нея. Тя се сгуши сладко под него. Гледах я дълго под лунната светлина, която огряваше червената й коса, карайки я да блести като злато.

Прибрах се в стаята си и заспах дълбоко, както може да се спи само в студена зимна нощ в топло легло.

На сутринта Линди беше все още там. Излезе от стаята си с допълнителното одеяло и въпросителен израз на лицето, но не каза нищо.

След тази нощ повече никога не заключвах входната врата. Всяка нощ лежах буден в леглото и се питах какви ще бъдат последствията от това. И всяка сутрин отново откривах, че Линди не си е тръгнала.