Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (9)

Остров Малпело

През първите девет дни изчислявах скоростта на яхтата приблизително и всяка вечер нанасях на картата предполагаемото й местонахождение. Бях изминал доста голямо разстояние й това бе чудесно. Водата под кила се движеше със скорост, не по-малка от седем възела, и по моите разчети бях недалеч от Галапагос; дали обаче действително бе така? Съмненията ме измъчваха. Някой в Панама ми бе казал: „Не се осланяйте на изчисленията си при отиване до Галапагос. Това е все едно самоубийство.“ Първите ми опити да определя мястото си с помощта на секстанта ме хвърлиха в смут и тревога.

Това бе сложна и неприятна работа. Целия ден се мъчих да измеря ъгъла между хоризонта и упорито избягващото ми слънце и да се оправя в лабиринта от съмнителни цифри. Късно вечерта след дълги изчисления открих, че се намирам на сушата, някъде към Централна Панама. Отложих работата за сутринта.

В следващите два дни получих по-сигурни координати! Колкото и пъти да преизчислявах и сверявах, резултатът бе един и същ: намирах се само на някакви си 350 мили от бреговете на Панама. Според новите цифри някъде в близост трябваше да се покаже самотната гола скала, наречена остров Малпело. Отказах се да вярвам на секстанта. По-вероятни ми се струваха прежните изчисления, които сочеха, че се намирам на около 900 мили от Панама.

Още щом се зазори на другия ден, проверих цифрите. Те упорито определяха местонахождението на яхтата някъде редом с Малпело. Изкачих се на мачтата и внимателно оглеждах хоризонта. От всички страни ме обкръжаваше безбрежният простор на океана. Само на югозапад небето не бе чисто. Над водата висеше мъглива завеса.

Наоколо летяха птици и те ме караха да вярвам, че наблизо има земя. Но каква можеше да бъде тази земя — до Галапагоските острови имаше още един ден път… Нима това наистина бе Малпело? Към обед на около десет мили пред яхтата се показаха очертанията на скала — гола, самотна, печална. Невъзможно бе да се вземе за друга.

Тази среща с окъпаното от вълните островче сред безбрежния океан ми се стори истинско чудо. Плавах вече единадесет дни из океана, а само веднъж забелязах отдалече димната струйка на параход. И ето, след като надрасках куп цифри на малко парче хартия, открих, че трябва да се появи земя… и тя в действителност се появи. Пред мен се издигаше самотна скала, в подножието на която с плясък се разбиваха вълни.

Почувствувах небивало облекчение. Навигацията изведнъж ми се стори детска забава, от прежната неувереност не остана нито следа. Това, което години наред ме караше да тръпна от ужас само като го помисля, сега стана просто и ясно.

Преди да купя „Езичник“, мислех, че за да преведа една орехова черупка от единия до другия край на леген с вода, трябва обезателно добре да познавам диференциалното смятане. Прочетох учебниците от Баудич Дътон и Кугъл, но съвсем се обърках в мъгливите дебри на навигацията. Така стояха работите, когато за пръв път стъпих на борда на „Езичник“. Мислех за предстоящото си пътешествие из океана и същевременно се тревожех сериозно от пълното си невежество в областта на навигацията.

Най-лошото бе, че през целите две седмици, докато стоях в пристанището, не можах да намеря нито един свободен час за учене. Толкова голяма бе почитта ми към сложната навигационна наука, че не исках да отплавам от Панама с оскъдните си знания, които притежавах. Умеех да определям курса само визуално. Но нямах друг избор. Оставаше ми много малко време. Трябваше да прекося Тихия океан, преди да настъпи сезонът на бурите в Коралово и Тасманово море. Не можех по никой начин да отделя две седмици за изучаване на навигацията в морското училище. Обстоятелствата налагаха да отплавам незабавно.

В деня на тръгването разполагах на яхтата със следните навигационни приспособления: секстант, подарен ми от капитан Бевърсток от Балбоа, един извънредно точен и надежден джобен часовник, евтин компас, получен заедно с яхтата, ръчен лот. Освен това разполагах с книгата на Баудич, подарена ми, въпреки че не ми беше нужна, от която по-късно се възползувах само веднъж — да запаля примуса, — с книгата на Уорвик Томпкинс „Плаване в открито море“, купена за долар и половина, но която според мене струва колкото теглото си в злато, с бюлетин № 211 на хидрографското ведомство за деветдесет цента, с малък картонен транспортир за десет цента, с шестдюймова линийка за десет цента, с подробни карти за островите, разположени по пътя ми, за четири долара и с лоция и фарова книга за водите, по които ми предстоеше да плавам, за два долара и тридесет цента. Обща цена на всичко осем долара и деветдесет цента.

Поискате ли да предприемете морско пътешествие, вземете със себе си всичко онова, което е изброено по-горе, и отплавайте. Ако след десет дни не се научите да определяте местоположението си, върнете се обратно и плавайте само край брега, защото вие никога няма да станете истински моряк. Всеки здравомислещ човек, който може да види слънцето и хоризонта, леко ще се справи с тези инструменти, за да извърши с тяхна помощ даже околосветско пътешествие.

Малпело не представляваше за мене никакъв интерес, тъй като не извършвах туристическа разходка. Но дори и да бях турист, не бих дошъл до този остров за красиви пейзажи. Той е така излъскан от вятъра, дъжда и вълните, че на него не може да се задържи дори торът от безбройните орляци птици. В подножието на острова стърчат ред зъбчати скали, които му придават още по-мрачен и негостоприемен вид. От една страна, бях доволен от срещата си с него, тъй като с това се потвърждаваха навигационните ми разчети, но, от друга, бях разочарован от факта, че за единадесет дни съм изминал само някакви си триста и петдесет мили.

Отдавах това бавно придвижване на неблагоприятните атмосферни условия. Освен това не бях сигурен в скоростта и точното направление на теченията. Но основната причина за моя неуспех бе загубата на мотора. С негова помощ при затишие често само за един час бих могъл да придвижа яхтата във ветрова зона.

Към надвечер бях вече доста далеч на юг от Малпело. Но скоро вятърът стихна. Прибрах грота, за да не го слушам как безцелно плющи на мачтата, и се спуснах долу в каютата да спя. Сутринта на 30 юли открих, че течението през нощта ме бе отнесло на североизток от Малпело. Затишието продължаваше и аз хвърлих въдицата във водата, за да убия времето, докато свежият напорист вятър не ме подгони за втори път покрай самотната скала.

Преди пладне излезе доста силен ветрец. Държах курс на запад, докато подминах Малпело, после свърнах на юг и поех към екватора. Следобед вятърът още повече се засили и надвечер взех всички рифове и се приготвих да обера платната. Малпело остана далече назад. Опасявайки се от фронтален шквал, спуснах грота и легнах пред нощта в дрейф. Преди да се спусна в каютата, хвърлих прощален поглед към Малпело, като се надявах, че го виждам за последен път.

На разсъмване се събудих от дъжда, който барабанеше по капака на каютата. Никога не бях имал по-отвратително време. Видимостта бе равна на нула, вятърът бе много остър, морето наоколо клокочеше. Мракът не се разсея през целия ден. Дори вездесъщите морски птици се бяха изпокрили някъде. Не посмях да вдигна нито къс платно и стоях в каютата.

Макар и да не можех да видя проклетия остров, знаех, че той е някъде редом. Вече три дни кръжах около него и постепенно се примирих с моята безпомощност пред капризите на времето.

До обед морето и атмосферата бяха без промяна. Само по едно време откъм десния борд дочух продължителен бумтеж на вълни. Отначало помислих, че някъде наблизо минава кораб. Сирена обаче не се чуваше. Скоро разбрах, че бурята отново ме е отнесла обратно край Малпело.

Късно през нощта вятърът стихна. Измъкнах се от топлия спален чувал и излязох на палубата. В пролуките на облаците проблясваха звезди, тежкото вълнение в морето продължаваше, беше задушно, както обикновено при промяна на времето. Реших, че мога да поставя някакво платно, и вдигнах грота, като предварително взех един риф. След няколко часа за трети път подминах Малпело, който изглеждаше сив в ранното утро.

Докато слънцето се издигаше над хоризонта, вятърът се усилваше. Към обед взех последните рифове и обрах кливера. След малко вятърът леко се обърна и задуха откъм северозапад. От юг се затъркаляха големи вълни, сблъскаха се със заварените и „Езичник“ диво затанцува над тях. Малпело се скри зад ниските облаци. На мръкване отново легнах в дрейф.

Котетата, измъчвани от морската болест, трепереха върху койката. Притиснах клюмналите им телца, за да ги стопля и да почувствуват, че в нещастието си имат един верен приятел.

Вятърът постепенно прие своето обикновено направление. През виенето му в снастите и бученето на водните гребени отново чух гърма на прибоя край Малпело.

Доста време се беше изминало, откак бях легнал долу, когато ме събуди грохотът на разбиващи се в бряг вълни. Още преди да се отвия, знаех, че това е Малпело. Проклетият му остров, няма ли най-после да го подмина? Излязох на палубата, като внимателно се вглеждах и вслушвах в мрачната влажна нощ. Шумът от прибоя се чуваше зад кърмата ту по-силно, ту по-слабо. Поради опасността да бъда отнесен към него вдигнах стаксела и се опитах да лавирам покрай подветрения бряг.

След час шумът се засили. Вече не беше трудно да определя мястото на прибоя. „Езичник“ можеше да се справи с вятъра, но течението го отнасяше към острова. Зарифовах стаксела и вдигнах грота, като взех на него втори риф. До разсъмване яхтата не се приближи към брега.

На, сутринта — пет дни след първата ми среща с острова — Малпело ме гледаше с насмешка на някакви си сто ярда от яхтата. Вятърът духаше с ожесточение право в кърмата и при всеки негов порив яхтата се приближаваше още повече към брега. Как ми липсваше моторът! Острият вятър продължаваше. Платната на „Езичник“ в момента бяха излишни, но не посмях да обера от тях нито дюйм.

По едно време ми се струваше, че ако сваля платната и оставя яхтата по волята на вълните, ще успея да подмина острова. Изкушаваше ме мисълта да направя поврът фордевинд и да опитам да се отдалеча, като бягам пред вятъра. Но при такова море се страхувах яхтата да не се извърти съвсем рязко към вятъра или пък кърмата да бъде опасно ударена от някоя вълна. С този кокпит, който след битката с акулата още не бе поправен, не смеех да рискувам. Колкото повече гледах острите зъбери на скалите, толкова по-зловещи ми се струваха те.

Студеният вятър измете облаците и от синия небосвод, докато бавно се изкачваше към зенита, хладното слънце се взря в мен. Но аз бях по-мрачен от облак. Нямах повече нужда от секстант, островът всяка минута напомняше за точното ми местоположение.

Лесно можех да хвърля парче сухар на най-близката скала. Шумът на прибоя изведнъж стана оглушителен. Вълните с такава бясна сила се удряха в Малпело, че просто се чудех как не го катурваха във водата. Приближих се, доколкото смеех, до неговия разяден от стихиите бряг с надежда, че или вятърът ще спадне, или „Езичник“ ще успее да премине опасното място.

В този критичен момент извърших единственото възможно нещо. Но преди това пренесох надувната гумена лодка от носа на кърмата и я закрепих там, за да бъде готова за спускане във водата в случай на нужда. Привързах за Захвърлен и Останка коркови пояси и ги поставих в ъгъла на кокпита. После взех нож и прерязах найтовите и рифсезните край гика, освободих така грота и веднага го вдигнах нагоре. Платното се изпълни с вятър и яхтата трепна. Подветреният борд се потопи във водата и в рубката се блъсна вихър от запенена вода.

Хвърлих се към румпела и рязко извърнах яхтата под вятъра. Тя се наклони още повече и едва не изтървах румпела. Морските талази щурмуваха наветрения борд и прибоят бушуваше съвсем близко.

Знаех, че платното няма да издържи дълго, но бяха ми достатъчни само няколко минути, за да се отдалеча от скалите на безопасно разстояние. Ако платното се скъсаше по шевовете, оставаше ми само една надежда — гумената лодка. Захвърлен и Останка даже не подозираха моята сериозна, тревога. Те седяха притиснати едно до друго като две кожени кълбета и невъзмутимо гледаха напред.

Около пет минути се люшках така сред вълните и се надявах, че благополучно ще подмина острова. Но изведнъж долната шкаторина на грота се откъсна от гика, раздаде се трясък и платното шумно заплющя на вятъра. Налегнах с все сила руля. „Езичник“ мигновено се наклони и тръгна фордевинд. Знаех, че или ще мине съвсем близко край скалите, или ще налети върху тях. И действително яхтата подмина така близко, че пръските на разбиващите се в камъните вълни обляха палубата. Неволно си спомних за Пунта де Кокос. Захвърлен и Останка, треперещи от студ, се покатериха на коленете ми и се свиха там.

През тази нощ бях отнесен далеч на североизток от Малпело. На разсъмване вятърът беше още доста силен, морето продължаваше да бъде нагърчено от големи вълни и „Езичник“ с вдигнати стаксел и кливер се отдалечаваше все повече от злополучната островърха скала. Никога още не бях виждал над Тихия океан такова ясно небе, не се виждаше нито едно облаче, само бездънна синева. През целия ден духаше свиреп и упорит вятър и белите гребени на вълните често преливаха на палубата. Седях в студената каюта и зашивах с игла скъсания грот. Платното се бе разпрало по шевовете, ъглите му бяха доста изтъркани и тук-там имаше дупки, на които също трябваше да обърне внимание. С гордост отбелязах, че се бяха разпрали само фабричните шевове, а онези, които собственоръчно бях зашил в Сан Жозе, оставаха цели.

Докато работех с иглата, размислях дали имаше смисъл да продължавам безполезната борба с капризните ветрове и течения. Шест дена вече се въртях на едно и също място. Не беше ли по-добре да се върна в Панама, да отпочина, да ремонтирам мотора и тогава отново да се впусна в път? Колкото повече мислех, толкова това ми изглеждаше по-разумно. Но измамното предчувствие отново ме успокояваше, нашепваше ми, че попътните пасати са вече съвсем близо, и ме подмамваше да вървя напред. Наивник, какъвто си бях, вслушах се в него.

Късно вечерта завърших работата и тревожно занадничах през илюминатора. Вятърът свирепствува през цялата нощ и едва на разсъмване малко се поукроти. Вдигнах платната и за четвърти път поведох яхтата към Малпело. През цялата сутрин работих с платната и румпела. Към обед приближих до скалистия остров.

Следобед плавах под спокойно небе с надежда, че приятелският вятър ще духа до вечерта. Започнах да мисля, че Малпело излъчва някаква магия. Достатъчно бе само да го изгубя от поглед и нещастията ми биха свършили. Докато го подминавах, аз стоях до мачтата и гледах с ненавист рогообразните му скали, тъмнеещи в спусналия се здрач. В десет часа вечерта попътният вятър все още продължаваше да духа и като закрепих румпела, отидох да си почина.

В първите часове на следното утро все още виждах на хоризонта малка тъмна точка. С какво облекчение мислех, че скоро ще се избавя от уродливия вид на онези скали. Късно следобед за пръв път след осем мъчителни дни наоколо не се виждаше нищо друго освен безбрежния простор на океана.