Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (21)

Гладуване и земя

Чудех се какъв можеше да бъде този остров. Седях пред грубо изработената си карта в кокпита, изучавах надрасканите контури на островите и чрез метода на изключването определих, че се намирам някъде в северния край на архипелага Фиджи…

Стигнах до това заключение доста трудно, тъй като първо не бях сигурен в точното място на архипелага, и второ, не познавах добре и разположението на островите вътре в него. При тия обстоятелства определенията ми, разбира се, бяха в най-груби черти. Те бяха основани на догадки както по отношение на скоростта на яхтата, така и по отношение скоростта и направлението на течението.

Отново преизчислих скоростта си след временното стъкмяване на яхтата. Дотогава си я представях в доста широки граници — между двадесет и петдесет мили в денонощие, но след като съпоставих всички факти, реших, че е средно тридесет и пет мили. При такава скорост за двадесет и един ден плаване след урагана бях изминал близо 700 мили, преди да свия на юг. Като прибавих към тях още 150 мили за сметка на течението и дрейфа, трябваше да се намирам недалеч от Австралия.

При тези обстоятелства имах основание да приема показанията на моята несъразмерна карта, че линията, прекарана на 850 мили западно от островите Суворов, ще пресече западната част на островната група Фиджи и че пред мен е един от тези острови. Впоследствие се оказа, че това мое заключение е било погрешно.

Реших, че пред мен е архипелагът Фиджи и щом бе така, следващата земя на запад бяха дивите Новохебридски острови. До тях имаше още цели 600 мили и затова сега за мен бе въпрос на живот и смърт да пристана на тъй внезапно появилия се остров. Не бих могъл да издържа още 600 мили път с една и половина кварта вода за пиене и с растящата теч в трюма. Освен това не забравях, че наближава опасният период на ураганите.

От брега ме отделяха около четири мили. Насочих яхтата към западната част на острова. Ниските му склонове бяха обрасли с гъста зеленина. Навярно там имаше манго, пъпешово дърво и студени, сочни и хранителни ананаси. Гладът ме измъчваше непоносимо и за да забравя за него, потърсих си някаква работа. Подготвих котвата, за да я хвърля направо зад необградената с перила палуба.

На брега, както ми се струваше, растяха палми, но не зърнах никакви признаци за съществуването на селище. Стоях върху покрива на рубката и като се придържах с ръка за ниската мачта, търсех най-подходящото място за хвърляне на котва.

Часовете се изнизваха мъчително бавно. Слънцето полека се изкачваше към зенита. Надявах се до обед да хвърля котва или да се привържа на брега и да тръгна да търся храна. Но в моите разчети имаше някаква грешка. Яхтата почти не се приближаваше към острова. След шест часа тя трябваше да подмине крайбрежните рифове и да влезе в лагуната. Вместо това аз се намерих западно от острова, като напразно се борех с вятъра. Очевидно бе, че ветрилната площ бе твърде малка, за да придвижи яхтата ми към целта. В действителност вятърът започна да ме отнася все по-далеч и по-далеч от острова.

Късно следобед вятърът и течението ме отхвърлиха доста на запад. Изкачих се на мачтата и потърсих да зърна поне едно живо същество, за да поискам помощ, но не видях нищо. Линията на брега вече не се виждаше. Обраслите с растителност места и голите височини на острова се сляха в едно. Все още се надявах, че някой ще ме забележи. Изнесох на палубата машинно маело и освежих с него сигналите за бедствие. До мръкване никакво платно не се мярна на хоризонта. А когато се стъмни, не видях и никакви светлини.

Часове наред лежах на безполезния курс и с отслабващата светлина на фенера подавах сигнали към ниските облаци над мен и в пълен кръг към хоризонта. Все още хранех надежда, че някой ще забележи моята светла искрица и в далечината ще блесне сигнал за отговор.

Накрая, когато светлината на фенера ми стана толкова слаба, че аз сам трудно я забелязвах, прекратих опитите. Островът съвсем се скри в обгърналия го мрак. Той бе изгубен за мен. Безполезно и опасно беше да се бавя повече. Единственото нещо, което ми оставаше, бе да търся друга земя някъде по-назад.

Мисълта да прекося пустинното пространство между Фиджи и Новохебридските острови ме изпълваше с ужас. Това пространство ми изглеждаше безкрайно голямо, като вземах предвид оскъдния си запас от вода, мократа койка и очакващата ме изтощителна работа при помпата. „Сам си виновен за всичко — казах в себе си, — не трябваше да се завираш тук, никой не те е гонил от Панама, затова сега мълчи!“

Яхтата сега вървеше на югозапад и считах, че при благоприятно време ще се добера до Новите Хебриди за петнадесет-шестнадест дни. Изпомпах водата и се спуснах долу. С нетърпение очаквах утрото, за да погледна още веднъж картата си. Намалих дневната си порция вода на по-малко от половин пинт.

На разсъмване излязох горе и се надвесих над картата. После в течение на няколко часа размишлявах ще успея ли да доплавам до целта с кварта и половина прясна вода. Имаше вода за осем, най-много за Десет дни. А до Новите Хебриди имаше петнадесет дни път и ако успеех да измина разстоянието за това време, ще остана най-малко шест дена без вода, нещо, което бе свръх човешките възможности.

За пръв път в живота ми се спогледахме така продължително със смъртта. Никога преди не съм имал случай да я погледна в лицето. Но сега тя бе пред мен. Имах цяла седмица на разположение да се запозная с нея по-отблизо. Убедих се, че смъртта не е толкова страшна, ако нямаш време да мислиш за нея. Да се срещнеш с нея внезапно или да я очакваш в един малко по-дълъг период — са съвсем различни неща. Със смъртта се срещаш, когато корабът, на който се намираш, е торпилиран, когато попаднеш под бомбардировка или при нападение на подводна лодка — много неща могат да те изправят пред смъртта.

Но в такива случаи човек не изпитва чувството, че е дошъл краят му; изключителната активност и възбудата от действията заглушават това чувство. Смъртта е страшна, когато отдалеч усещаш приближаването й.

Колкото и да е странно, но до този момент никога не бях вярвал, че мога да умра. Наистина по време на плаването често съм се вглеждал втренчено в неспокойната повърхност на синия океан и съм се питал: „Нима трябва да загина сам сред водната пустиня?“ Но и тогава размишлявах за смъртта главно за това, че тази мисъл бе нова за мен. Тя никога не ме угнетяваше. Моята любов към живота бе твърде силна. Имах толкова неща, за които да живея, бях преодолял толкова много трудности. „Твърде млад съм още, за да умирам“ — казвах си аз… и искрено вярвах в това.

Когато сутринта излязох на палубата, видях страшна картина. „Езичник“ отново бе останал без мачта. Само бизанът стоеше. Гротът и предните платна лежаха на палубата, вантите и щаговете се влачеха по водата зад яхтата като заплетени коси. Очевидно такелажът, претъркан съвсем през оня ден, когато напразно се борих с вятъра и течението, за да изляза на острова, сега не бе издържал. Изтръпнах при мисълта за тежката работа, която ми предстоеше по поставянето на мачтата на място. Постоянната работа на помпата ме бе изтощила напълно. Тежката работа ме плашеше. Но аз изпих една глътка от скъпоценната вода и започнах.

Изтеглих старата мачта от водата и подрязах счупения й край, после я поодялах. Сега бе само десет фута дълга. Скъсих вантите и щаговете и приготвих мачтата за поставяне на място. Усилието така ме омаломощи, че трябваше да полежа малко, преди да продължа.

След почивката пристъпих към най-трудното. Като придържах мачтата колкото бе възможно по-изправена, с всички сили се опитвах да я вмъкна в гнездото й на палубата и загубих равновесие. Мачтата се плъзна по стената на рубката и с трясък падна на палубата. Отново трябваше да почивам.

Следния опит за поставяне на мачтата направих по друг начин. Качих се на покрива на рубката, улових мачтата и се опитах да я спусна право в гнездото, но не можах да я докарам по-близо от шест дюйма. Силите ме напуснаха, не можех повече да се държа на крака, плъзнах се от рубката и като Дишах тежко, се свлякох на палубата.

Помислих си, че ако скъся още мачтата, тя ще стане по-лека и няма да бъде толкова трудно да я поставя. Не се реших обаче на това, защото се нуждаех от максимум ветрилна площ. Гротът, дори на мачта с дължина дванадесет фута, бе колкото кливера и приличаше на калъф за възглавница. Отидох долу и паднах върху койката.

Когато отново излязох, чувствувах се поободрен. Но още два опита да поставя мачтата завършиха неуспешно. Втория път не улучих гнездото с почти цял фут. Отчаянието и умората отново ме завладяха. Спуснах се в каютата да си отдъхна. Възнамерявах да направя още един опит и ако и тогава не успеех, щях да скъся мачтата.

Събудих се чак следобед все още твърде слаб от сутрешната работа. Но глътката вода вля в мен нови сили. Като поставих манерката на място, видях бръснарския одеколон. Отворих бутилката и помирисах — дъхът бе отвратителен. Отметнах глава назад и влях в устата си порядъчна порция. Докато затварях бутилката, почувствувах как по тялото ми сякаш премина електрически ток.

Следващото нещо, което помня, бе, че отидох на палубата и преди да разбера какво правя, вдигнах мачтата, сякаш бе дръжка на метла, и я поставих в гнездото. След това всичко тръгна лесно: закрепих мачтата, натегнах вантите и щаговете, вдигнах всички платна и закрепих румпела.

Почувствувах необикновен подем и даже изпитвах желание да скоча във водата и да покажа на някоя от акулите къде зимуват раците.

Без грота яхтата пълзеше едва-едва, но сега леко наклонена под южния вятър, отново набираше скорост. Скоро тя вече се движеше със скорост един възел.

През следващите два дни спях по осемнадесет часа, като ставах само да поработя на помпата и да изпия няколко глътки вода. Кошмарите повече не ме измъчваха, обзе ме пълна апатия към всичко. Превърнах се в някакъв повреден робот, способен да изпълнява само най-прости операции.

Когато най-после се изтръгнах от летаргията си, то не бе възвръщане към нормалното ми състояние. След напрежението по поставянето на мачтата вече не можех да стана същият както по-рано. Работата при помпата се превърна в изтезание — с тъга си спомнях времето, когато изпразвах до сухо трюма само с петдесет удара. Сега трябваше на всеки десет удара да сменям ръката и от време на време спирах и се просвах в кокпита да си поотдъхна.

На 12 октомври, докато спях, за да позакрепя размекналите си кости, усетих тежък удар в десния борд на яхтата. Ако беше риф, ударът нямаше да бъде толкова силен. Реших, че съм налетял върху скали. По-бързах да изляза на палубата и да погледна.

Близо до носа на яхтата голям остър плавник разсичаше водата. Плавник, какъвто не бях виждал преди. Видимо в стадото, което неотстъпно следваше яхтата, се бе появила нова акула. Тя се приближи до кърмата и безстрашно се плъзна покрай корпуса.

Като стигна до средата на яхтата, тя внезапно извърна могъщото си тяло и грубо се блъсна в борда. „Езичник“ потрепери. Акулата с изящно движение се отдръпна, после отново приближи. Като ме видя как се движа по палубата, тя доплава до самия борд и втренчи в мен свинските си очички.

Гледахме се един друг и всеки размисляше как да изяде другия. Свирепият морски хищник и мършавият отчаян човек се готвеха за борба.

Обхвана ме някакво странно чувство. Не бе ли това щастливият случай? Нито една от малките акули не бе посмяла да доплува толкова близко. Безгрижието на хищника ми даваше преимущество. Можех да го пробода с харпуна. Бедата бе в това, че нямах харпун. Малкият харпун, с който разполагах, щеше само да я погъделичка. Но аз бях пълен с идеи.

Стига да имаше на борда нещо, от което да направя тежък харпун. Знаех, че ако успея да ударя акулата в някое жизнено важно място, тя ще бъде моя. Нейното месо и кръв щяха да ми стигнат до Новите Хебриди. В нея имаше най-малко една кварта прясна кръв, достатъчна за пет дни. Представях си вече какви сили щеше да влее тя в мен. Можех да изсуша месото й — около половин тон и когато имах храна в изобилие, можех да прекарам и с четвърт пинт вода на ден. Битката обещаваше да бъде жестока, но трябваше да я приема.

В трюма намерих една стара стоманена пила, а в носовия отсек — ръждясал, но още годен за употреба шлосерски трион. Под моята койка лежеше стоманено парче с дължина около осем дюйма и ширина един дюйм. Намислих от него да направя смъртоносното оръжие. Но колко ли време ще ми отнеме това и акулата дали ще бъде наблизо? Ако не ме напуснат силите, смятах, че до другия ден следобед оръжието ще бъде готово. Колкото до акулата, ако тя е като останалите си събратя, щеше да плава зад кърмата още много дни.

Стоманата беше сравнително мека, но ясно ми бе, че рязането и пиленето ще изчерпят всичките ми останали сили. Цялото ми начинание бе голям риск и само щастливият резултат би могъл да го оправдае.

Като набелязах примерната форма на накрайника, заех се да режа стоманеното парче, което доста трудно се поддаваше на обработка. За да не гледам как бавно върви рязането, наблюдавах тавана. Всеки път, когато отправях поглед надолу, уверявах се, че напредвам бързо и мислех за това, как скоро ще убия акулата и ще се наям с месо до насита. Гърлото ми се навлажни, а от устата ми потекоха слюнки. Демоните на глада отново ме замъчиха.

Късно следобед върхът на харпуна започна да приема нужната форма. Тогава легнах да поспя, за да възстановя силите си. Преди да възобновя работата, наложи ми се да изпия половин шшт вода. Но аз чувствувах, че рискът заслужава, тъй като скоро ме чакаше пиршество с месо и кръв!

Вечерта пробих четири дупки в накраищника, за да може да бъде закрепен към дръжката. Бях много изтощен, за да започна изпиляването на върха на харпуна, оставих това за сутринта. Легнах си рано, за да се наспя, а на разсъмване с нови сили щях да продължа работата.

Не беше лесно обаче да заспя през тази нощ. Отново сънувах съблазнителни ястия и грозни кошмари ме караха да се гърча на койката. В стомаха ми се явиха спазми, които не ми даваха спокойствие. Нуждаех се от храна или поне да погълна нещо. На яхтата не бе останала нито троха. Искаше ми се да разкъсам някоя книга и да се натъпча с хартия, но веднъж бях опитал това и после имах непоносими болки в стомаха. Тогава си спомних за останалото машинно масло.

Добрах се пипнешком в тъмнината долу в кърмовия отсек на трюма, отлях всичкото останало масло близо половин пинт и се върнах в каютата. Разбърках с пръст гъстата гълголеща течност, която бе прослужила толкова време, и се приготвих да я изпия.

Има хора, които не могат да повярват на какви отчаяни постъпки е способен човек, когато е гладен. Мисля, че това са тези хора, които никога не са гладували. Под думата „гладувам“ разбирам не лишение от храна за ден или даже за седмица. Истинският глад започва едва след две седмици без храна или месец в полугладно съществуване.

Надигнах котлето и пих бързо, на големи глътки. Гърлото ми се сви, стомахът ми се разбунтува, заклокочи и за малко не повърнах. В главата си почувствувах виене, обзе ме слабост и сънливост. Спомням си как се проснах на койката, жестоки спазми разтърсваха стомаха ми, в ушите си чувах непрекъснат звън — той ту затихваше, ту отново се засилваше. Привидя ми се, че съм в кокпита и разглеждам саморъчно изработената си карта. Отново преизчислявах местоположението си; като извадих гвоздея и го забих на новото място, изведнъж се озовах в Сидней. Над пристанището висеше мост, а до кея димеше огромен влекач. Тук се събудих — наоколо бе същият мрак, същото плискане на водата в трюма, същото свистене на вятъра в снастите, същото усещане на празнота в стомаха.

Преди разсъмване, въпреки че чувствувах леко гадене, изпомпах на равни интервали водата от трюма, после се залових за харпуна. В разсейващия се мрак изострих върха на харпуна с малката си пила. Часове наред се трудих така и стоманените прашинки се сипеха върху подпухналите ми крака. На сутринта тънкият връх с двата криви зъбци бе готов. Към обед вече притежавах могъщо оръжие надеждно, несъкрушимо, смъртоносно. Погледнах към акулата тя безгрижно пореше водата с острия си плавник и от време на време доплуваше до борда и силно се блъскаше в него.

Не разполагах с нищо, от което да направя дръжка на харпуна. Последното весло бях използувал за бизанмачта. Но убиването на акулата за момента бе по-важно от плаването напред и малката бизанмачта бе свалена.

С помощта на четири големи винта завинтих накрайника към веслото. Освен това го обвих и с парче телена ванта. На другия край на веслото изрязах с ножа си малко отвърстие и прекарах през него въже с дължина петдесет фута, чийто край завързах здраво за комингса на кокпита.

Бях вече готов за схватката с акулата, но преди това отидох в каютата и поспах няколко часа.

Акулата бе недалеч от яхтата и се грееше на слънце върху повърхността на водата. Ударих с харпуна леко по водата. Акулата зацепи вълните с големия си остър плавник и се устреми към мен. Като ме видя, тя се спря и започна да ме оглежда. Като се измерихме един друг с погледи, приготвихме се за бой.

С мощен тласък на тялото си акулата в миг се озова на няколко фута от борда. Там тя спря, насочи предизвикателно муцуната си към яхтата и зачака какво ще стане по-нататък. После лениво се извърна и доплува до носа, като изложи към мен страната си. Какво по-хубаво може да иска харпунерът!

Вдигнах харпуна високо, готов да го забия в нея. Преди това се привързах за яхтата, готов за сътресението от предстоящия удар. Прицелих се в най-уязвимото място на акулата — между гръбния и коремния плавник.

Без да откъсвам очи от набелязаната цел, силно забих харпуна в нея. Отначало ми се стори, че острието попадна в скала, но все пак то проникна в тялото на хищника. Акулата трескаво се загърчи. Аз загубих равновесие, но не изпуснах харпуна и с всички сили се стараех да го забия още по-надълбоко. Огромната риба се биеше и се гърчеше във водата. Почувствувах как харпунът влезе дълбоко в месото й. Ръцете ми отслабнаха — изпуснах харпуна и допълзях в кокпита.

Виждаше се как въжето се потопява в разпенената вода. Акулата го обтягаше и се опитваше да го скъса. Тя се въртеше наоколо, като ту се потопяваше, ту се появяваше. Водата край нея кипеше и аз не можех да я видя, но чувствувах могъщата й сила, тъй като цялата яхта се тресеше.

Водната повърхност наоколо побеля от пяна. Удряйки с опашката си, акулата ту се устремяваше към глъбините, ту се връщаше обратно към яхтата. При всяко отслабване на въжето аз го улавях и го намотавах около кнехта. Акулата се гмурна под кила и се показа откъм средата на другия борд. После отново се потопи. Аз седях на палубата и следях безполезната й борба със смъртта. Знаех, че харпунът е повредил жизненоважните органи на рибата. Когато тя загуби много кръв, ще настъпи краят й. Оставаше ми само да чакам.

Скоро видях сигурните признаци на края. Акулата лежеше на повърхността и вълните плавно я полюляваха. Улових въжето и взех да го навивам около двата кнехта при всяко негово отпускане. Акулата само слабо помръдваше, докато я притеглях. Внезапно в експлозия на бяс тя рязко изпъна въжето. Но аз го придържах така, че да не може да се отмотае. Миг след това акулата отслабна и аз започнах отново да притеглям туловището й, което висеше като мъртъв товар.

После акулата като че отново оживя, с буйно движение се метна встрани и също така неочаквано притихна. Не свеждах от нея очи, докато я притеглях. Сигурно във въжето се бе оплела още една акула и като не можеше да се освободи, увличаше моята плячка встрани.

Опитах се да изтегля малко въжето и да го навия около кнехта. Тогава още една акула се замота из въжето и то отново се обтегна. В този момент разбрах всичко. Акулите не бяха се заплели във въжето, те разкъсваха тялото на моята жертва и го изяждаха.

Довтасаха още две акули, за да вземат участие в кървавото пиршество. Аз теглех бясно въжето и при всяко негово отслабване с трескава бързина го навивах около кнехта. Почувствувах се толкова слаб, че трябваше да седна на палубата, но не изпусках въжето от ръцете си. С всеки фунт месо, което лакомите хищници откъсваха от туловището на моята жертва, намаляваха моите шансове за живот. Аз се борех за живота си. Успях да изтегля огромната акула на около двадесет фута от борда.

Един от алчните хищници се вкопчи в опашката и като я увлече със себе си, започна да описва полукръгове. Слушах ужасяващото щракане на челюстите на четирите хищника, които се надпреварваха кой ще отхапе повече и по-бързо. По тялото на мъртвата акула зееха огромни рани, а те продължаваха да я разкъсват.

Довлякох обезобразената маса от увиснало месо почти до самия борд. Сега трябваше да я зацепя под хрилете и да я изтегля на палубата. Спуснах се в трюма, взех две куки и бързо се върнах обратно.

Четирите хищника разравяха с муцуните си мъртвата. Те откъсваха големи парчета месо и всяка теглеше тялото на жертвата в различна посока. Мъртвата акула беше извита във форма на буквата S. В ръждивочервената от кръв вода почти не виждах главите на нападащите. Като гладни свине те забиваха чак до очите муцуните си в тялото на мъртвата акула.

Забих лекия си риболовен харпун дълбоко в главата на най-близката акула, но тя не обърна внимание на острата студена стомана. Опитах се да зацепя куката за хрилете на обезобразения труп, но силите ми изневериха и отпуснах ръце. Отвратителното пиршество продължаваше сега под дъното на яхтата, после акулите изплуваха откъм другия борд. Въжето бе късо, веслото бе притиснато в кила и се огъваше под натиска на огромните риби. Надникнах през борда да видя какво става по-нататък.

Изпод водата се чу глухо изпращяване и веслото ми изплава на повърхността. То бе счупено до самия връх.

Хвърлих се към другия борд и отчаян видях как пируващите акули бавно се спускат в глъбините. Съпроводих ги с поглед, докато се загубиха съвсем. После паднах на палубата, сразен от мъка. Това бе една от най-тежките минути в моя живот.

Отново обърнах „Езичник“ на запад, поработих на помпата и слязох долу. Спах през целия следобед и през цялата нощ.

Изминаха още две мъчителни денонощия. Дните се сменяха с нощите в уморително еднообразие. Прекарвах времето бездеен и безчувствен като някое растение с тази само разлика, че от време на време изпомпвах вода и по цели часове се вглеждах в мъгливия хоризонт. Почти по цял ден спях или разговарях сам със себе си. Тишината ме угнетяваше и аз говорех, за да чуя гласа си.

Настъпи неизбежното утро, което очаквах със страх: на яхтата оставаше още само половин пинт прясна вода. Дажбата за един ден. Намокрих само езика си и изпълзях на палубата при помпата. Случайно погледнах към лявата си ръка и забелязах, че съм изгубил венчалния си пръстен — не бе се задържал на тънкия ми като на скелет пръст.

Спуснах се в каютата страшно подтиснат. Не можех да мисля за нищо. Исках само да седя и да гледам през илюминатора. Късно следобед изпих малко вода, като оставих една глътка за през нощта, когато трябваше да работя на помпата.

През нощта от изток задуха силен вятър и бързо подгони яхтата на запад. Към разсъмване тя престана да слуша руля. Изпих останалата вода и излязох на палубата, за да обера грота и да легна в дрейф.

И така, водата се свърши. А пред мен лежаха стотици мили до най-близката земя — близо две седмици плаване. Но все пак пламъчето на надеждата не угасваше в душата ми.

Над главата ми се носеха ниски облаци. От тях във въздуха оставаше дъх на влага, но нямаше никакви признаци за близък дъжд. Не бях обезсърчен: вярвах, че нещо ще се случи — или ще завали, или някой кораб ще ме отведе на буксир до сигурно пристанище.

Късно през нощта вятърът значително спадна и небето се проясни. Пропълзях до носа и вдигнах малкия си грот. После се върнах на кърмата и насочих яхтата по прежния курс. Тези усилия така ме измориха, че не бях в състояние да изпомпвам вода. Отидох долу и се проснах върху мократа койка. На сутринта успях да изпомпам от трюма всичката вода. След това вече никога не ми се удаде напълно да изчерпя водата от трюма — работех дотогава, докато ми стигаха силите, после оставях помпата.

Погледнах към облачното небе. Никакъв признак за дъжд. През нощта обмислих един способ как от солената вода да получа прясна. Имах масленица с тръбичка. Напълних я с морска вода и я поставих на запаления примус да заври. Масленицата беше плътно покрита с капак и парата излизаше през тръбичката. Ако можех по някакъв начин да уловя тази пара, бих имал прясна вода. Направих от тенекия фуния и я поставих така, че парата да бие в нея и оттам да се стича долу в поставената за целта чиния. Когато в чинията падна първата капка, облизах я с подутия си език и зачаках следващата. След един час, изтерзан от вълнение и напразни надежди, получих една супена лъжица прясна вода. През цялата сутрин продължавах тази операция, до обяд останах без сили, но устата ми не беше повече суха. До следващия ден можех да не се грижа за вода. Поработих на помпата и се спуснах долу, загърнах се в одеялото и заспах.

Дъждът заваля неочаквано. Чух шума от падащите по палубата капки. Поривистият източен вятър докара силен зловещ шквал. Изскочих на палубата, постлах вълненото си одеяло върху покрива на рубката и изметох кокпита.

За пръв път след урагана върху яхтата бе налетял шквал. Едрите дъждовни капки барабаняха по палубата. Измих запеклата се сол от кожата и от брадата си и като ловях дъждовната вода с шепи, лакомо я пиех.

Когато одеялото добре се измокри, изстисках го, за да премахна солта. Разстелих го, за да се намокри отново, после го изстисках във ведрото. Успях да направя това два пъти, преди шквалът да отмине. Във ведрото имах половин галон вода. Един галон се събра в кокпита. Галон и половина вода! Аз бях по-богат от Крез.

Веднага си установих дневна норма — пинт и половина, макар че изпиването на толкова вода на ден ми се струваше разточителство.

Силният вятър духа през целия ден и цялата нощ и утихна сутринта, когато два шквала закачиха с краищата си яхтата и я накараха здравата да се люшка. Когато отминаха, настъпи пълно затишие.

Под лъчите на изгряващото слънце океанът се простираше гладък като стъкло… Макар че изпих доста много вода, главата ми продължаваше да е замъглена.

Излязох на палубата, намерих удобно място в сянката на бизана и загледах акулите и делфините. Далече напред, размахвайки криле, над неподвижния океан летяха ято птици. Стори ми се, че сред тях има и прибрежни, но тъй като най-близката земя се намираше на двеста мили, реших, че съм сбъркал. Няколко птици се приближиха до яхтата, но аз бях премного изтощен, за да направя нещо. Даже и не помръднах от мястото си. Умореният ми мозък не можеше да измисли нищо. Не смеех да изразходвам малкото ми останали сили в друга напрегната и несигурна борба за добиване на храна. Едно физическо усилие би ме довършило — знаех това добре.

Поработих на помпата, докато можех, после отидох да спя. Сънят дойде бързо и лесно. Спах като младенец, докато пляскането на водата край койката не ме събуди. Пак отидох да изпомпвам, докато не останаха сили, и така продължаваше безкрай.

Тъй като затишието продължи и през следващата сутрин, намалих дневната дажба вода на един пинт. Затишието ме ядосваше и отчайваше. „Сигурно този следобед ще духне вятър“ — мислех си аз.

Денят угасваше. Птиците се носеха над океана и с крясъци зовяха вятъра. Когато духа вятър, летящите риби изскачат от водата, за да се спасят от делфините и от другите си неприятели. При затишие те се прехвърлят в райони, където има вятър и следователно по-големи възможности за самозащита. Вятърът помага на много същества, живеещи в него и вън от него. Делфините вече от два дни не бяха яли нищо. Старият пират и неговите събратя, птиците и аз с нетърпение очаквахме промяна на времето.

Настъпването на третия пореден ден в затишие бе съпроводено от жалостните викове на гладните птици. Излязох на палубата, като не вярвах, че затишието може още да продължава. Но океанът приличаше на гладко езеро. Нито една бръчица не трепваше по повърхността му. Платната висяха като мъртви, във въздуха не се чувствуваше нито полъх. Всичко това не ми харесваше. Продължителните затишия често са предвестници на урагани.

В протежение на един час изпомпвах водата, докато не се показаха дъските на пода, после спуснах натежалите си и подпухнали крака в трюма и се вгледах през илюминатора в еднообразния океан.

Сутринта станах с увереността, че най-после вятърът се е появил, но пълното затишие продължаваше. Наоколо ми се простираше същата гладка и пустинна, залята от слънцето водна повърхност. Огледах се, промърморих: „Все още затишие“ — и намалих дневната дажба вода до малко повече от половин шшт.

Четири дни мъртво затишие, двадесет и два дни без храна, четиридесет и седем дни под временни платна — според резките над моята койка. А до най-близката земя имаше не по-малко от десет дни път. Такава бе трезвата равносметка, направена от мен тази сутрин. Исках да я запиша на корицата на библията с единствения оцелял молив, за да узнаят това в случай на моята смърт. Исках, но не можех. Главата ми бе замъглена, не намерих подходящите думи и като отместих встрани библията, загледах се през илюминатора.

Откъм юг се появиха леки вълни, явен признак, че някъде поне духаше вятър. С труд се изкачих на покрива на рубката, като си спомних, че през последните два дни бях забравил да гледам за появата на суша. Както обикновено океанът беше пустинен и над него се носеше унилият крясък на морските птици.

Внезапно дочух някакво остро стържене. Отначало помислих, че шумът иде от каютата, където водата се бе издигнала на цял фут. Веднага обаче разбрах, че шумът идва отвън.

Наведох се през борда и видях една голяма морска костенурка, която драскаше с грозните си лапи по дървената обшивка. Черупката й беше маслиненозелена, с широки квадратни петна. Почувствувах, че не трябва да рискувам малкия си запас от енергия в безполезна борба с костенурката. Наблюдавах я как стърже по обшивката и си спомних за костенурката, която бях уловил на Галапагоските острови. При мисълта за това, колко месо и кръв имаше в нея, сега всички доводи на разсъдъка отлетяха по дяволите и борбата започна.

Довлякох се до кърмата и намерих своя лек риболовен харпун. Цял разтреперан от възбуждение, опитах се да промуша с него голямата костенурка. Но силите ми не достигаха, харпунът само се плъзна по твърдата й броня. Костенурката се гмурна под кила и изплава близо до руля. Хвърлих се към кърмата, застанах на колене и отново се прицелих с харпуна.

Три пъти поред попадах в костенурката, но не можах да пробия твърдата черупка. Дотолкова бях отслабнал, че даже от това усилие се задъхах. Накрая хвърлих харпуна настрана и реших да вмъкна костенурката на палубата с ръце.

Улових я с две ръце под черупката и се опитах да я вдигна. Никога не съм се чувствувал по-слаб. Когато тя размаха лапи и започна да се отдалечава, не само не можах да я задържа, но за малко тя щеше да ме завлече със себе си във водата. Изпаднал в ужас, аз залитнах към края на кърмата, като ритах с крака, за да запазя равновесие, и трескаво шарех с ръцете да се вкопча в нещо. Ако паднех във водата, знаех, че ще потъна като камък, какъвто бях станал само кожа и кости. Даже и да успеех да се хвана за борда, не бих имал сили да се покатеря на палубата. Ами акулите! Вече бях видял на какво те са способни.

В последния момент успях да се отблъсна от края на кърмата и се търкулнах по гръб на палубата с вирнати във въздуха крака. При падането си набучих коляното си на харпуна. Като се окопитих, видях, че един от ръждясалите зъбци се бе забил на един дюйм под колянното капаче. Почувствувах изгаряща болка, такава болка, която предвещава, че сигурно ще последват още по-жестоки страдания.

Измъкнах зъбеца и видях на коляното си тъмна капка кръв. Не можех да допусна изгубването на тази капчица живот, отнех я с пръста си и я облизах с езика си. Почаках за нова капка, но повече кръв не се появи. Изглежда кръвта бе станала много гъста, за да тече. Легнах на палубата и повече от час почивах, докато отново събрах сили и станах.

Потърсих костенурката, но тя беше изчезнала. Странно беше как в такава тиха вода може да се скрие нещо. В трюма се чу плисък на вода, отидох да погледна. Водата се бе вдигнала на повече от фут, струваше ми се безнадеждна задача да я изпомпам.

Работих до пълно изнемогване, след което се спуснах долу и си легнах. Коляното силно ме болеше. Водата в трюма при преливането си от една на друга страна непрекъснато мърмореше като бъбрива бабичка. Това помогна да заспя по-бързо.

Към обед водата в койката ме събуди и побързах към помпата. Затишието продължаваше. Птиците с дрезгави крясъци се виеха над главата ми. Делфините описваха безкрайни кръгове около яхтата. Загубих надежда да дочакам вятъра. Изпомпвах дотогава, докато ръцете ми отказаха да ми се подчиняват, а после се дотътрих в наводнената каюта с подпухнали крака и подуто коляно.

След час, когато трябваше отново да отида при помпата, вече не можех да стана. Разбирах необходимостта да изпомпвам, но не можех да командувам тялото си. Коляното ме болеше. Гледах как водата се покачва нагоре и знаех, че всяка минута забавяне от моя страна означаваше мъчителен труд по-късно. В края на краищата отново заспах.

По-късно, когато слънцето висеше над хоризонта, се събудих стреснат от водата, която заливаше койката ми. „Езичник“ силно се бе наклонил. Първата ми мисъл бе, че трюмът се е препълнил с вода. „Яхтата се заваля на една страна“ — помислих аз. Очаквах всеки момент тя да се обърне и исках да побягна на палубата, но можах само да застана в седнало положение. Не можех да мисля достатъчно бързо, за да реша какво да правя.

Все пак слязох от койката и нагазих до колене във водата. Когато се довлякох до палубата, видях с учудване, че мачтата се огъва под свежия вятър. Той имаше сила пет бала и духаше от юг, а яхтата бързо се движеше на запад — към земята.

Настроението ми изведнъж се повиши неимоверно. Движех се. Най-после плавах към земя. Почувствувах се по-добре, възвърна се прежният ми оптимизъм. Погледнах картата и реших, че десет дена път ме делят от Новите Хебриди. Не исках да мисля за това, как през тези дни ще изпомпвам водата, като вече съвсем не ми остават сили. „Ще чакам и ще се справям с проблемите, когато възникват“ — реших аз.

Изпомпвах трюма, докато ръцете ме държаха. Коляното ми се бе надуло много, не можех вече да го прегъвам достатъчно, за да сляза в каютата. Затова тази нощ спах в кокпита.

През тази ветровита нощ четири пъти заставах при помпата. Състоянието на коляното ми се влошаваше и аз се видях в чудо какво да правя. Промих го със солена вода, но най-слабият допир на пръстите ми причиняваше болка.

На сутринта погледнах напред и видях остров на разстояние не повече от три мили. Гледах го мълчаливо, не виках и не скачах — твърде много разочарования бяха ми се струпали напоследък. Гледах към острова, към потъналите му в сочна зеленина брегове и към плоското му възвишение от вулканически произход.

Нямах представа какъв беше този остров и никак не ме беше грижа за това. Той бе дългоочакваната земя. Според моите изчисления от Новите Хебриди ме отделяше повече от една седмица път. И все пак пред мен се намираше остров. Беше ми безразлично дали това бе Тимбукту или Шангри Ла. Пред мен бе земя и този път нямаше да я пропусна.