Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (16)

Ураган

От север задуха слаб ветрец и нашари с пяна гребените на големите забързани вълни. Реших да го използувам и вдигнах стаксела. Ветрецът носеше дъх на влага, а това предвещаваше дъжд. Действително скоро в далечината се зададе голям, тежък облак. Той налетя отгоре ми и ме обгърна с пелена от дъжд и вятър. Въпреки водните потоци останах на палубата. Чувствувах вътрешно някакъв неопределен страх и не смеех да се спусна в каютата.

Съжалявах, че нямам барометър, за да разбера какво става. Подозирах, че съм застигнат от ураган, но какви бяха скоростта и направлението му, не знаех, само барометърът можеше да ми изясни това.

Районът северно от островите Кук, където в това време се намирах, се ползува с недобра слава — там често свирепствуват циклони. И ако това сега бе ураган, не можех нищо да направя, освен да се свивам и да чакам. Не можех да го спра. Дори бях доволен, че не разполагам с барометър. Видът на падащия живак само би потвърдил моето предварително заключение. А така поне се мъчех да омаловажавам непогрешимите признаци и до последния момент да се надявам, че страховете ми са неоснователни.

Ръцете ми бяха като свързани, не можех нищо да направя, за да избягна опасността. При такъв вятър и вълнение не можех да използувам, както трябва, платната. А и не исках ураганът да ме връхлети с вдигнати платна. Затова ги сгънах и скрих, като се стараех да не обръщам внимание на зловещите признаци.

Скоро върху яхтата се изсипа серия от отвратителни шквалове, небето надвисна още по-ниско, вълните се затъркаляха с по-голяма скорост. Изминаха часове, а небесата не подсказваха нищо по-определено. Принуден бях да чакам.

Всеки мой нерв бе изпънат в нетърпеливо очакване да узная какво ще стане. Следях всяка промяна на вятъра, всяко намаляване на разстоянието между поредните вълни. Припомних си всичко, което знаех, колкото и малко да бе то, за ураганите и техните особености.

Ураганът е много подобен на онези малки вихрушки, които в летните дни танцуват по улиците, само че е неизмеримо по-силен. В неговия център има ниско барометрично налягане и цари пълно затишие, но по краищата му налягането е високо. Ако барометърът пада, това означава, че сте близо до „окото“, тоест до центъра на урагана. Могъщи вихри се носят от краищата към центъра и силата им нараства към границата на тихата вътрешна зона. Цялата тази система от свирепи ветрове и тих централен сектор е обикновено малко повече от триста мили в диаметър. Времетраенето на урагана зависи от скоростта, с която той се движи — най-често от пет до тридесет мили в час.

Една поразителна особеност на ураганите е, че в южните ширини техните вихрушки се въртят по посока на часовниковата стрелка, а в северните ширини — обратно. Освен това по-близката до екватора зона обикновено е по-малко бурна, а по-далечната е особено опасна, тъй като циклоните се движат по екватора, смитайки всичко по пътя си. Главното е да се избегне центърът на урагана. В южните ширини, ако корабът се насочи с нос към вятъра, центърът ще се намира отляво. Опасността, която заплашва кораба, зависи от пътя, по който се движи центърът на урагана.

Привечер последните шквалове отминаха и аз разбрах, че се сбъдват най-лошите ми предположения. От ниските рошави облаци дъждът се лееше като из ведро и излезлият бурен вятър сриваше гребените на вълните около мен. Вече нямаше никакво съмнение в появата на урагана. Явно той беше под носа ми. Отнесох котвата в трюма, привързах я за мачтата, после за последен път огледах целия товар, за да се уверя, че всичко е готово за срещата с бурята. Отвързах гумената лодка от мачтата, преместих я на кърмата и я привързах там… за всеки случай.

Сивите назъбени облаци се носеха ниско, почти над самата мачта. От тях се изливаха нескончаеми потоци ледено студена вода. Силният вятър от север продължаваше да духа и фактът, че вече цял час не беше изменил посоката си, ме тревожеше. Вдигнах на мачтата щормовото платно, пренесох шкотовете и прибрах стаксела в трюма. Последното нещо, което направих, бе да закрепя още по-здраво румпела. После седнах на покрива на рубката, обхванах с ръка мачтата и загледах напред, срещу онова, което идваше.

Скоро съвсем се стъмни и само ревът на големите бляскавосиви вълни показваше, че в нощта освен вятър и дъжд съществува още нещо. Спуснах се долу, легнах на койката и с очи, вперени в тавана, зачаках.

След около час „Езичник“ нервно затанцува. Вместо да излита плавно върху гребените на прииждащите вълни, той рязко заравяше в тях носа си. Вместо само да потръпва под тласъците на силните вълни, яхтата започна така остро да се накланя, че с труд се удържах на място. Бях принуден да се хвана за краищата на койката. Очевидно бе, че се намирах в зоната на бурните ветрове в самия край на надигащия се ураган.

След малко безредни удари разтърсиха яхтата и щормовото платно се огъна под вятъра. Ураганът все повече се засилваше. Погледнах часовника и видях, че наближава осем. За последен път гледах часовника; после ми се струпаха толкова много вълнения, толкова лудо яхтата се понесе из океана…

Открехнах люка и надникнах навън, в изпълнената с шумове нощ. Вълните със съскане се промъкваха под яхтата и после с рев се устремяваха в черната далечина. Вятърът ги преследваше упорито и яростно. „Езичник“ застиваше на място, после излиташе върху гребена на някоя вълна и веднага след това пропадаше във водните бездни, като се люшкаше силно от една страна на друга. Той вече не се движеше плавно напред. Носът му бе извърнат на пет румба от вятъра, който упорито духаше от север. Перилата на левия борд се бяха наклонили ниско, а наветрената страна на носа се блъскаше във вълните и отхвърляше високо пенливи пръски, като обливаше с тях рангоута. Дъждът стана проливен. От него и от вятъра не можеше да се види нищо.

От настойчивостта, с която духаше вятърът все от една посока, бях сигурен, че ураганът се движи право срещу мен. Значи трябваше да изпитам и трите му фази: първата — адски ветрове от неговия опасен сектор, втората — затишието в центъра, където гигантски вълни, подгонени от ветрове, духащи от дванадесет посоки, се сблъскваха яростно в тясната площ, и третата — най-малко страшната зона, или „опашката“ на урагана.

Като се убедих, че на палубата всичко е в ред, спуснах се в каютата, като затворих след себе си люка. Опирайки се с ръка в ниския таван, осветих с фенера душното помещение. Привързах се за пръв път за койката и зачаках.

Два часа по-късно яхтата се затресе под жестоките удари на вятъра и вълните, и то така силно, сякаш имаше земетресение. Очевидно това бе първият вихър на урагана.

Измина неизвестно колко време и яхтата рязко се наклони и отскочи встрани, обхваната от силни тръпки. Развързах връзките на гърдите и краката си и погледнах на палубата. Щормовото платно не бе издържало и бе накъсано на парчета.

Отново трябваше да излизам на палубата. Взех плаващата котва, която бях измайсторил след отплаването от Галапагос, и я спуснах във водата с въже, дълго около сто фута. „Езичник“ успешно се развърна към вятъра, въпреки че тежките вълни с шум преливаха над планшира.

Спуснах се в каютата, привързах се пак за койката и продължих да се вслушвам във всяко скриптене и стон, долетели през гръмкия трясък на рангоута и рева на вълните. Чувах как водата прехвърляше бордовете и с плясък се разливаше по палубата. При всеки особено силен шум заставах нащрек. Боях се най-вече за корпуса на яхтата. Научих се да разбирам положението на яхтата по най-слабия звук. След като повече от два месеца дори и насън се бях вслушвал във всеки неин шепот, вече знаех какво означава всеки звук и откъде идва.

Много се тревожех за шпангоутите, те бяха двадесет и шест годишни и вече доста износени. Така, както лежах през тази нощ и слушах стоновете на малкото корито под натиска на океана, не можех да повярвам, че неговата обшивка бе прослужила толкова много години. Наистина въпреки почтената си възраст „Езичник“ бе юначно корабче. В два часа чух остър писък — беше се скъсала вантата. Тя изстена като ранено същество. Отворих люка и надникнах навън. Исполинските вълни, шибани от вятъра, бушуваха край бордовете. Вятърът ставаше все по-остър и по-плътен.

„Езичник“ се клатеше невъобразимо. Мачтата му описваше все по-широка дъга. Под могъщите пориви на вятъра тя се наклоняваше под такъв ъгъл, че почти докосваше гребените на вълните.

Яхтата стремително се плъзваше на гърба на поредната водна планина, после заравяше нос в основата на следващата, като цялата се тресеше под многотонния товар от зелена вода. А когато носът й изскачаше на повърхността, по палубата, в посока към кърмата плисваше истински водопад.

В дълбоките впадини между водните хълмове вятърът не достигаше и яхтата рязко се изправяше. После, като излиташе върху разпенения гребен на следващата вълна, отново биваше посрещана от вихъра и лягаше на една страна. Когато големите вълни, гонени от урагана, се нахвърляха върху нея, тя подскачаше особено високо. Носът й излиташе нагоре, сякаш изхвърлен с динамит, тя застрашително се наклоняваше и големите вълни нахлуваха на палубата. Под тяхната тежест яхтата тромаво се заваляше и подветреният й борд изчезваше в океана. После тя изтърсваше от себе си водния товар и се плъзваше надолу по гърба на друг бучащ воден хълм.

Скъсаната ванта — предната от страната на десния борд — плющеше във въздуха като бич. Тя сякаш известяваше за опасността, която грозеше моята тридесет и пет футова мачта, тежко раздрусвана в бушуващия мрак и придържана само от една ванта за десния борд.

Вятърът грабна от главата ми нахлупената до ушите шапка и я запокити в клокочещата пяна. В следната секунда бях целият измокрен от облак водни пръски.

Вгледах се в бушуващия океан и разбрах безполезността на моя спасителен пояс. Свалих го.

Преди да изляза на палубата, обвързах се през кръста със здраво въже, чийто край завързах за перилата на рубката. Изчаках момента, когато водата се бе отдръпнала, изскочих от люка, затворих капака и побягнах към носа, после се проснах на палубата и плътно се притиснах о нея. Вятърът улови с грабливите си пръсти свободния край на блузата ми, изду я, откъсна копчетата и започна да я раздира. В следния момент от нея останаха само парцали. Трябваше да напрягам всичките си усилия, за да се удържа на мястото си. При тоя вятър не смеех нито да стана, нито да седна. Когато вдигнех само за секунда глава, чувствувах непоносим натиск в очите си, а косите ми ме шибаха по бузите.

Още преди урагана бях опънал спасително въже над перилата — от носа към вантите и кърмата. Две други въжета бяха протегнати покрай бордовете към румпела. Тези въжета на всеки два фута имаха завързани двойни възли и аз се вчепквах за тях всеки път; когато някоя запенена вълна нахлуеше по палубата.

Промъкнах се няколко фута напред и се вкопчих с крака и ръце за възлестото въже. Когато водата отново се отдръпна и можех за момент да рискувам, продължих движението си напред. Напредвах бавно, а и не можеше другояче. Накрая се добрах до вантите на десния борд и огледах повредите.

Открих, че се е разслабил талрепът на задната ванта. Честото тресене на мачтата, която описваше широка дъга, беше преобтегнало предната, по-слаба ванта, повредена при срещата с рибата-дявол, и тя се бе скъсала.

Сега мачтата се държеше само на една ванта и тя не бе достатъчно здраво затегната поради това, че талрепът се бе развинтил. Натоварването й беше страхотно. Тя не можеше да го издържи дълго. Всеки път, когато „Езичник“ повдигаше кърмата си, а носът му се врязваше в поредната вълна, ми се струваше, че мачтата ще изскочи от подложката си. Чувствувах как дъските на палубата под мен се огъват.

Затегнах талрепа, доколкото можах, с ръце, но това не бе достатъчно. Единствената ванта не можеше да издържи сама. Имах само едно отчаяно средство да спася мачтата: да развинтя талрепа на щага при форщевена и да го поставя за вантпутенс на скъсаната ванта в качеството на фалшива ванта.

Когато следващата тежка вълна ме обля от главата до краката и отмина назад, аз се приготвих да отвържа въжето от тялото си и да го закрепя няколко фута по-напред, за да мога да пропълзя до носа. Движех се бавно и внимателно по откритата палуба. В промеждутъка между две вълни преместих въжето малко по-напред и пак го закрепих здраво. Ако не беше то, зелените вълни отдавна биха ме смили зад кърмата.

Да допълзя от мачтата до предния люк беше рискувана работа. Там нямаше къде да привържа въжето си и можех да се държа само за палубното спасително въже. Гледах как вълните преливат през перилата, пресметнах интервалите… и скочих. Успях. Вълните изреваха недоволно и продължаваха да недоволствуват, като ме обливаха целия, докато работех. Освободих фокщага колкото бе възможно по-бързо и като го стисках свирепо, запълзях назад към вантите.

Легнах по гръб на палубата и заработих, като излагах само ръцете си на вятъра. Не бързах. Обмислях грижливо всяко действие, преди да го извърша. Когато приключих, „Езичник“ отново притежаваше всичките си четири ванти и аз си отдъхнах. Палубата, макар люшкана и заливана от вълните, с надеждно закрепената си мачта вече не изглеждаше така отчайваща. Но в желанието си да се полюбувам на своето дело аз леко се приповдигнах. Това беше ужасна грешка от моя страна. Вятърът с експлозивна сила ме прегъна на две. Една лавина от клокочеща вода ме повдигна, подхвърли ме срещу рубката, после върху вантите и оттам през перилата — в кипящия океан.

Имах щастие, че бях привързан през кръста. Океанът ме блъскаше и подмяташе нагоре-надолу, сякаш искаше да ме разкъса на части. „Езичник“ загреба с борда си вода и аз се забъхтах в кипящата пяна, като стиснах здраво уста, за да не се задавя. През цялото време се удрях в корпуса на яхтата, като ту се потопявах под водата, ту изплавах над нея. Една огромна вълна надвисна така стръмно, че „Езичник“ не можеше да се покатери по нея. Видът й беше необикновено застрашителен. Яхтата рязко се наклони, като издигна високо наветрения си борд. Аз бях измъкнат като риба от водата и ако не беше вятърът, бих могъл да вървя по корпуса на яхтата. Над мен шуртеше вода.

Моят малък плавателен съд се озова между вълната и вятъра и се гмурна под водата. Бях доволен, че в този момент не бях на яхтата, тъй като вълната погълна носа й и като мощен поток плисна по палубата.

Когато вълната с неудържима сила повлече яхтата по-нататък, отново нагълтах солена вода и почти се задавих от нея. Удрях като обезумял по водата с ръце и крака, а яхтата подскачаше и кръжеше сред вълните. Струваше ми се, че всеки момент можеше да се завали на една страна и да потъне.

Напрегнатата борба със стихията, за да се върна на яхтата, напълно изчерпа силите ми. Водата, проникнала в дробовете и стомаха ми, ме задушаваше, а от ударите в корпуса ми се виеше свят. Разбирах, че повече нямам сили да се боря за живота си, и престанах да се съпротивлявам — всичко вече ми беше безразлично. Гледах редом борда на „Езичник“ и сивата грамада от вълни, но нито можех да се добера до яхтата, нито да се отклоня от ударите. Целият някак омекнах, като че ли станах част от морето. Вече чувах пеенето на сирените.

Белият корпус на „Езичник“ беше само на една-две стъпки от вълната, която се издигаше като стена. Искаше ми се да се докопам до него и да се покатеря горе. Затворих очи в очакване какво ще стане. Цяла върволица от вълни се нахвърлиха върху яхтата. Блъснах се в перилата и се преметнах над тях. Палубата стръмно се наклони и аз се озовах върху нея, после полетях срещу рубката. „Езичник“ се издигна по склона на следващата вълна и раболепно се поклони на вятъра.

Изведнъж разбрах, че съм в безопасност на борда. Спомням си как повръщах изгълтаната вода, как немощно дърпах коравия мокър възел на перилата. Спомням си как после се плъзнах през люка, затворих някак си капака след себе си и рухнах без сили върху пода на каютата. Бях твърде много слаб и измъчен, за да мисля какво може да стане после. Дълги часове се търкалях насам-натам по пода и се удрях в койките при всяко навеждане на яхтата. Най-после пропълзях на моята койка и се привързах с въжето за нея.