Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (10)

Навигация

Няколко дни духаха умерени ветрове. Старикът Феб надникна иззад сивата пелена от облаци и ласкаво погали повърхността на океана. С удоволствие прекарвах по цели дни на палубата. Нямаше нито тропически шквалове, нито нощни бури, нито променливи ветрове. В моя корабен дневник се появиха странни записки за синьо небе, слънчеви дни и топли тропически нощи.

През тези тихи дни най-после смогнах да завърша ремонта на кърмата. Снех преградката, удължих кокпита почти до румпела и той стана толкова просторен, че при нужда в него можеше да се спи. Тъй като моторът стана мъртъв товар, разглобих го и удължих кокпита до предния люк.

Акулата бе счупила капака на люка, та спуснах кърпа за лице, която снемах всеки път, когато се изкачвах на палубата. Изправих и тази повреда. Направих малка шарнирна вратичка, отваряща се навън, която ми изглеждаше много по-надеждна и добра от предишния тежък капак.

Между машинното отделение и каютата поставих водонепроницаема преграда. Смятах да направя това още преди отплаването от Панама, но нямах време. Водонепроницаемата преграда ми гарантираше сега безопасност, за която отдавна мечтаех. За щастие направих я достатъчно здрава и това впоследвие ми спаси живота. Няколко дни след като оставих зад себе си Малпело, работата бе завършена. Сега вече можех да посветя свободното си време на котетата, на риболов и на по-нататъшното изучаване на навигацията.

Всички измерения трябваше да извършвам по слънцето. Няколко пъти се опитах да определя мястото си на смръкване или на разсъмване по луната и звездите, като през зрителната тръба наблюдавах едновременно две небесни светила, но скоро се убедих в безполезността на такива опити и се върнах към прежния по-прост способ.

Определянето на място по слънцето се извършва най-добре при малка скорост. Скоро навигационните измерения започнаха да ми отнемат не повече от час в денонощието. Извършвах така нареченото пладнешко наблюдение, като определях меридионалната височина на слънцето. Така определях ширината, тоест разстоянието, на което се намираше яхтата северно или южно от екватора. За това използувах само секстанта и след несложни изчисления бързо получавах доста точен резултат.

През деня, примерно в три и половина или в четири часа, отново „ловях“ слънцето. По неговата височина „леко и бързо“ (както е казано в книгата на мистър Томпкинс „Плаване в открито море“) определях линията, в една от точките на която се намирах. Като знаех ширината, направлението, движението на съда и разстоянието, изминато следобед, определях точните си координати.

За определяне скоростта вместо лаглин използувах спасителното си въже, като привързвах към края му ведро, хвърлях го във водата и със свободната ръка пусках секундомера и го спирах веднага след обтягането на връвта. Ако примерно изминеха десет секунди — това означаваше, че яхтата за това време се бе придвижила на шестдесет фута. По пътя на простото умножение и деление изчислявах колко възли прави яхтата. Но точността на тези изчисления зависеше преди всичко от устойчивостта на вятъра. Тъй като ми бе необходимо колкото се може по-точно да зная своята скорост между дванадесет и четири часа следобед, през това време хвърлях няколко пъти ведрото във водата и вземах средния резултат.

Като правило определях всекидневно местоположението си. Но понякога, когато се заигравах с котетата или се увличах в ловене на риба, изпусках най-удобните за наблюдение часове.

Всяка сутрин с въдицата, която привързвах за дълга бамбукова пръчка, улавях обичайната порция риба за котетата. Въпреки ограничения избор на стръв обикновено напълно задоволявах вкуса на рибите. Моето риболовно снаряжение освен от въдицата се състоеше главно от снастите, купени заедно с надувната лодка. Тук имаше десетки всевъзможни куки — от най-малките до най-огромните, — на които можеше да се улови цял делфин, голяма бяла примамка във вид на металическа риба, няколко различни въдици и два вида стръв. Освен това в Панама се снабдих с кука за лов на акули и с две въдици за скумрии.

В тези така богати на риба води не се изискваше особена ловкост — често вместо стръв на кукичката забождах късче обикновен плат.

Обикновено успявах да уловя за някакъв си чао някоя големичка риба, а в тихо време — още по-бързо, с около десет хвърляния на въдицата. А после започваше забава, нетърпеливият „екипаж“ се нахвърляше върху плячката. Котетата подскачаха около потрепкващата риба, отскачаха, търкаляха се през глава, като ми доставяха доста весели минути.

На палубата настъпваше весела шетня. С еднаква смелост котетата атакуваха и малките летящи риби, дълги не повече от три дюйма, и големите шестфутови скумрии. Получили отпор, те се втурваха стремглаво на бака с високо вдигнати опашки. След няколко секунди отново минаваха в настъпление — все в същия боен ред, меко стъпвайки по палубата, без да снемат от рибата горящите си очи. Никога не ми омръзваше да следя тези малки свадливци.

При хубаво време, след като се наситеха, котетата се свиваха на кълбо до носа до саморъчно направената от мен котва. Понякога спяха в сянката на рубката, а ако платната бяха сгънати, сгушваха се под грота или стаксела. Чак до мръкване можеха да се забавляват с някоя риба, за което всички домашни и улични котки биха могли само да мечтаят. И макар Захвърлен и Останка често да изпитваха известни неудобства от морския живот, уверен съм, че не биха се отказали от пътешествието даже за цял тон мишки.

През тези дни забелязах, че след яхтата непрекъснато плуват дванадесет тъпоноси, лъскави и хитри делфини. Те вървяха след мен очевидно още от самия Малпело. По цели дни делфините се носеха лениво в сянката до кила на яхтата или плуваха напред, като преследваха беззащитните летящи риби или други сребристи малки рибки. Радвах се на новите си спътници и често им хвърлях останките от своя лов. Те жадно улавяха милостинята, която им раздавах, но се отнасяха с пълно безразличие към стръвта на въдицата. Но един делфин, най-глупавият в стадото, все пак се хвана.

Никога няма да забравя онази сутрин, когато го улових. Неведнъж бях слушал разкази на рибари за предсмъртната агония на делфините, но считах, че те са преувеличени. Когато обаче измъкнах от водата своя пръв делфин, пред очите ми се представи необикновено зрелище. Докато освобождавах кукичката, делфинът потреперваше трескаво, като ловеше въздуха с устата си. После видях онова, за което разказваха рибарите. От зеленосив делфинът внезапно стана син, тялото му се загърчи като нива под вятър, после стана пурпурно, златисто, зеленикавокафяво, сиво-кафяво, сребристо и накрая светлосребристо със сини петна, а след това отново се оцвети в предишните пастелни тонове.

Най-интересното бе, че в тези води рядко ми попадаха риби от един вид. Всеки път улавях нещо ново.

Понякога измъквах от морето испанска скумрия, понякога тон, акантоцибиум и други риби, имената на които не знаех. Никъде на света няма такива улови, както между Панама и Галапагос. Океанът тук просто гъмжи от риба. Огромни орляци от птици се носят непрекъснато над водата и намират тук храна в изобилие.

На повърхността плават неголеми кафяви медузи с тъмни шнурообразни пипалца. Често се срещат огромни струпвания от някакви бели същества с величина на сребърна монета и различни видове морски водорасли. Огромни купища от хайвер се виждаха наоколо, докъдето стигаше погледът. Те служеха за храна на рибите, от тях се раждаха риби, които пък служеха за храна на други риби, и така — без край — цялата тази борба за съществувание се водеше пред очите ми всеки ден. Даже в шепа морска вода можеха да се забележат безкрайно малки организми, които служеха за храна на пъргави рибки, чиито ята отдалеч можеха да бъдат приети за подводни рифове. Тези рибки бяха преследвани от лакомите акули, красивите делфини и морските птици.

От време на време из океанските глъбини се появяваше огромен скат, той излиташе във въздуха, преобръщаше се и с шум плясваше обратно във водата. Понякога някоя акула блъсваше силно кила на яхтата и тогава тичах на палубата, хващах веслото с привързания към него нож. Понякога редом с яхтата играеха стада от морски костенурки. Често ми се случваше да видя фонтаните на китове, а един път в океана се мярна огромният черен плавник на косатка.

Една сутрин се събудих от силен плясък. Погледнах от люка и видях на петдесет ярда от яхтата голям кръгъл хълм, подобен на дъното на преобърнат кораб. Това беше огромен кит, лениво легнал на повърхността.

Изглежда, яхтата го изплаши, защото с неочаквана бързина той изви гигантското си тяло и като удари по водата с широката си блестяща опашка, се скри в глъбините. Яхтата излетя високо на вдигнатата от него вълна. Когато доплавах до мястото, където преди малко бе китът, погледнах в зеленикавата вода. Той беше още там, подобен на кита от книгата на Мелвил „Моби Дик“. Като описваше широка спирала и оставяше след себе си пенлива следа, той се спускаше бързо в бездънните глъбини.

Втори път преди смръкване забелязах на хоризонта фонтани и видях три неголеми кита да цепят лудешки синята вода. И преди това, когато служех в търговския флот, ми се беше случвало да срещам китове. Опитните капитани, с които плавах, също неведнъж бяха виждали китове. Но понякога, когато човек стане капитан, престава да обръща внимание на природата, започва да се интересува само от превозения товар.

Колко пъти бях съжалявал, че като стоя на вахта при руля, не мога да изучавам тайните на морските глъбини. Затова не е чудно, че сега, щом съгледах китовете, поставих яхтата на друг галс и я отправих към игривото стадо. Два кита се гмурнаха, когато „Езичник“ се приближи съвсем близко до тях. Третият остана на повърхността. Не подозирах, че той спи. Нагласих руля по посока на вятъра и отправих яхтата право срещу гигантското тяло. Сянката от платната падна върху гърба на кита и след миг носът на яхтата го блъсна меко в хълбока. Платната заплющяха. Събудил се, изненаданият кит махна с опашката и върху палубата връхлетя огромна зеленикава вълна, която ме плисна в лицето. Кръглата глава на огромното животно се подаде внезапно от пяната и шумно изсумтя, като окъпа яхтата с градушка от пръски. После китът се гмурна и новата вълна заля кокпита. Оказах се до колене във вода. Зад кърмата заклокочиха бели кръгове. По-късно неведнъж срещах китове, но вече се въздържах от подобни опити.

Сутринта на въдицата се улови великолепна риба-меч. След като я подържах два часа зад борда и наблюдавах играта на блестящото и тяло, придърпах я към перилата. Известно време рибата-меч повися край борда на кукичката, докато се убедих, че е мъртва. Чак след това я вдигнах на палубата, разгледах я подробно и я нарисувах в корабния дневник.

Тази риба — от края на костения меч до могъщата опашка, с помощта на която развива голяма скорост — имаше класическа обтекаема форма. Това беше моята първа риба-меч, но аз се надявах, че ще мога да уловя и други.

Разрязах корема на рибата, разгледах вътрешностите й и отрязах голям къс за себе си, а също така и лакомо късче за котетата. После отрязах за спомен меча, гръбния плавник и опашката. Меча прикрепих към бушприта, окачих гръбния плавник на тавана на каютата, а блестящата опашка приковах към кърмата — старите морски вълци твърдят, че това носи щастие.

След като Малпело се скри зад хоризонта, небето три дни наред беше безоблачно, а вятърът — благоприятен. Считах, че яхтата изминава по четиридесет и пет мили в денонощие. В корабния дневник се появиха бодри записи. Плавах без мотор срещу течението, едва ли не всеки час вятърът стихваше за няколко минути, а през нощта яхтата по осем часа лежеше в дрейф, затова скоростта въобще можеше да се счита за напълно прилична.

Полека-лека се приближавах към целта, но от време на време изпитвах внезапно падане на духа. Тежките, мокри снасти, капризното, неустойчиво време, не съвсем здравият такелаж и главно невъзможността да се движа по-бързо разваляха настроението ми. Когато ми ставаше непоносимо и безкрайният простор на океана ме изморяваше, спусках се в каютата, поставях на коленете си моите мили спътници и препрочитах старите писма, получени от Мери по време на дългата ни разлъка. Тези писма разсейваха мрачното настроение и умората, даваха ми сили за търпение.

Освен това утешаваше ме мисълта за югоизточните пасати. „Когато достигна зоната на пасатите, всичко ще бъде по-иначе“ — уверявах сам себе си аз. Представях си как свежият попътен вятър и леките вълни гонят яхтата на запад и няма нито шквалове, нито насрещни течения. Плаването в зоната на пасатите ми се рисуваше като някакъв рай и аз упорито продължавах пътя си на юг.

Три дни отпочивах от лошото време, но това беше само кратък отдих. Скоро океанът като че ли пожела за последен път да ме изпита, преди, подгонен от пасатите, да се отдалеча от тези води; времето отново рязко се промени. Всеки ден върху яхтата връхлитаха по два-три шквала, бурните ветрове при здрачаване на сутринта се сменяха с мъртво затишие.