Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (22)

Спасение

Поведох яхтата на юг, покрай брега, като заобиколих широкия силно назъбен риф. До малкия остров, през рифа и лагуната имаше миля и половина. Въпреки че през войната съм бил на Новите Хебриди, сега не можех да определя кой беше този остров.

На дължина той достигаше седем мили, а височината му бе към седемстотин или осемстотин фута. Увенчаваше го връх с формата на кратер. Покрай брега се издигаха до двадесет-тридесет фута височина уродливи вулканични скали, къпани от океана. Тук-там равните долини завършваха с бели пясъчни плажове, обрасли с мангрови дървета и кокосови палми.

Моят план бе да намеря проход между рифовете, да вляза в лагуната и да хвърля котва пред някое село или да изтегля яхтата на един от пясъчните плажове. Трябваше да бързам. Вече четири часа не бях изпомпвал водата и тя продължаваше да се изкачва. Пазех силите си за предстоящата схватка с късия и неудобен румпел при излизането ми на брега.

Свих покрай острова, докато приближих югоизточния му край, но все още не можех да намеря отвърстие в рифа.

Не смеех да обикалям откъм подветрената страна — срещу вятъра не бих могъл да доближа острова, както това се бе случило с мен неотдавна. Не можех да обърна и назад и да достигна дългия бряг. Курсът ми водеше право към рифовете. Нямах нито сили, нито възможност да маневрирам. Главна пречка бе масивната мачта, закрепена за палубата, която при всяко навеждане на „Езичник“ потопяваше края си във водата и затрудняваше движението. Помислих да отрежа свързващите я ванти, но чувствувах, че няма да имам сили да я изтърколя зад борда. Изтощен бях до крайност, престанах да изпомпвам водата от трюма и тя все повече се издигаше. Носът на острова бе на някакви си сто ярда. Настъпи време да се действува и ми оставаше само едно — да пожертвувам яхтата.

Внезапно ми стана ясно, че моята малка яхта се е превърнала всъщност в ковчег. Ким Пауел ми беше казал в Панама: „Тя ще ви служи и тогава, когато не ще можете да я управлявате.“ Пророчеството се сбъдна. Аз излязох от играта, но яхтата бе все още годна да воюва.

Сега нямах друг изход — трябваше да я накарам да заседне върху камъните, за да спася живота си… И това, което бе най-лошото, нямах никакво време за размисляне.

Да заобикалям острова, означаваше за мен сигурна смърт, да обърна назад и да търся пролука към брега, също бе безполезна работа. Затова поставих рязко руля на вятъра и насочих яхтата право срещу рифа. Това бе моето последно официално решение като капитан на „Езичник“, тъй като сега той се отправяше в последното си плаване, от което нямаше връщане назад.

Облечен бях във военната си униформа. Още когато бях зърнал острова, се бях изтрил с мокра гъба, изчесах солта от брадата си, поприбрах във възел безредно висящите си, дълги като на жена коси и надянах фуражката си. На подпухналите си крака освен чорапи не можах да обуя нищо друго. Подутото си коляно превързах с къс от одеялото.

Грабнах последните неща, които можах, и ги натъпках в джобовете. С ръка на румпела очаквах удара.

Килът на яхтата премина над кораловите образувания, намиращи се на дълбочина около шест морски сажена. По-нататък рифът започна да се издига все повече и повече към повърхността и вече бе от нея само на четири сажена. Внезапно съобразих, че мога да се закотвя там. Потътрих се към котвата и се приготвих да я хвърля зад борда.

Поради болките в коляното обаче и още повече поради това, че силите ми ме бяха напуснали, не можах да помръдна котвата от мястото й. Вече бях близо до рифа, вълните с гръм се разбиваха в него. Седнах на палубата, поставих краката си върху рогата на котвата и натиснах с цялата си сила, но безуспешно. Шумът на прибоя се чуваше вече по-отблизо. Течението бе ме сграбчило и неудържимо ме носеше към рифа. Станах, улових с ръце рогата на котвата и е усилие я вдигнах на един фут. Но при това загубих равновесие и паднах.

„Езичник“, тласнат от една голяма вълна иззад кърмата, се блъсна с форщевена си в кораловата стена. От удара се разтърси така, сякаш на него бе попаднал артилерийски снаряд. Аз седях край левия борд. Обшивката на носа изтрещя и се образува пробойна. Яхтата зари носа си във водата и вълните нахълтаха върху палубата. В миг се озовах до джобовете във вода. Можах само да седя и да наблюдавам — палубата толкова се бе наклонила, че не ми позволяваше да се изправя на крака.

При блъскането на „Езичник“ в рифа се чуваше ужасен шум. Над водата стърчеше само кърмата, носът се потопяваше все по-дълбоко. Водата достигна до пояса ми. Следващите две вълни тласнаха кърмата върху рифа. Чух тъпото стържене на фалшкила по твърдия като желязо корал. Още една вълна налетя върху палубата и ме отхвърли към рубката, където се вкопчих в мачтата. Всяка нова вълна изтласкваше яхтата все по-високо върху рифа, обръщаше я с борд към следващите разрушителни вълни и я наклоняваше под невъзможни ъгли. Могъщ удар ме отхвърли от мачтата — аз се плъзнах по стръмно наклонената палуба и се търколих върху рифа. Вълната веднага ме подхвана, преобърна ме във въздуха и аз се намерих на плиткото коралово дъно. Изправих се с последни сили, освободих се от сграбчилата ме вода и успях да се домъкна на по-сигурно място.

Добрах се на сухата коралова скала, гледах разбитата си яхта и обсипвах с проклятия бушуващите вълни. „Езичник“ бе изхвърлен на плиткото, където водата бе до колене. При всяка вълна той потреперваше, стържеше с бордовете си острия корал и се разпадаше буквално пред очите ми.

Зад мен назъбеният риф протягаше гръб на около двеста ярда. Обърнах се и потътрих по него вкочанените си крака, като залитах от слабост. Лагуната тук достигаше на дълбочина до девет морски сажена и на дъното й растеше цяла коралова градина. Дребните рибки, които плаваха из нея, се виждаха така ясно, сякаш над тях имаше не вода, а въздух. Аз се пазех от водата като от огън, защото знаех, че ако падна в нея, ще потъна като камък.

Легнах на скалата, за да си отпочина, и мигновено заспах мъртвешки сън. След няколко часа приливът покри рифа и ме измокри. Събудих се сепнат от мисълта, че трябва да изпомпам трюма. Учуден и поразен, видях, че лежа на коралов риф. После си спомних. Приливът нахлуваше и покриваше скалата. На двеста ярда от мен растящите вълни безмилостно разтърсваха „Езичник“.

Реших да се добера обратно до яхтата и да взема гумената лодка.

Като се олюлявах, домъкнах се до нея, като се придържах откъм подветрената страна, където вълните бяха по-слаби. Водата край яхтата се оказа до пояс. Малката гумена лодка бе затънала между яхтата и скалата. След като благополучно бе проплавала на буксир хиляди мили из океана, сега бе завършила върху кораловите игли.

Нагазих по наводнената палуба и започнах да търся нещо, с което да преплавам през дълбоката лагуна. „Езичник“ лежеше на едната си страна, като се олюляваше насам-натам с угроза всеки миг да се преобърне. Отрязах с ножа си яките ванти, освободих мачтата, после отскочих, нагазих в плитката вода и погледнах назад.

Вълните повдигаха „Езичник“, той изведнъж се удари в скалата и легна с обърнат нагоре кил. Дъното му, облепено с раковини и цяло в дупки и пукнатини, мрачно гледаше към небето.

Обзе ме сънливост, но нямаше къде да легна. Приливът ме изтласкваше все по-далеч от яхтата. Тогава мачтата се плъзна във водата и като се улових за нея, прехвърлих се заедно с вълната през рифа. Когато достигнах лагуната, покачих се на най-дебелата част на мачтата, яхнах я и така заплавах към брега.

Ръцете и краката ми висяха във водата, лицето и гърдите си притисках към твърдата, грапава повърхност на мачтата. Както лежах и плавах през лагуната, дълго гледах към острова, докато не се унесох в дрямка.

Събудих се от лекото удряне на мачтата в брега. Намирах се в малко заливче с бляскав песъчлив бряг и обградено от изпъкнали вулканични скали. Прегазих водата, легнах на топлия бял пясък и заспах.

След известно време приливът започна да залива плажа, намокри краката ми и ме събуди. Пропълзях по-нагоре към подножието на скалистата стена, където се надявах, че водата няма да достигне, и отново заспах. След малко отново бях обезпокоен. Пак от прилива. Погледнах над мене и видях, че приливът тук се издига много високо — видях следите му на височината на моите рамене.

Малката пещера, в която се бях укрил, скоро щеше да бъде наводнена и не беше удобно убежище. Ясно си представих какъв буен водовъртеж се образува тук под натиска на прилива.

Ако не бяха безсилието ми и болката в коляното, леко бих се покачил на скалите. По тях имаше много удобни издатини за краката и ръцете. Но както ръцете, така и краката ми трепереха от слабост.

Като се оглеждам сега назад, сам не мога да разбера как съм се покачил на тези скали, високи двадесет фута. Те бяха остри и никой не би казал, че са много трудни за изкачване. Но аз бях слаб, толкова слаб, че преди крушението не можех да помръдна от мястото петдесетфунтовата котва. И все пак бях успял да замъкна осемдесет или деветдесет фунтовото си тяло по застиналата лава на двадесет фута височина.

Първото нещо, което направих, когато се покачих на върха, бе отново да легна да спя. Там проспах остатъка от деня и цялата нощ. За пръв път от четиридесет и осем дни насам не беше нужно да ставам през нощта, за да изпомпвам трюма. Все пак по навик се събуждах няколко пъти. Слухът ми бе привикнал към скриптенето на корпуса на яхтата и към милиардите звуци, издавани от водата, вятъра, платната и снастите, и тишината сега ме угнетяваше, сънят ми бе неспокоен и с прекъсвания.

Когато се разсъмна, с труд седнах и се почувствувах достатъчно бодър, за да помисля за храна и вода. Намирах се на гола площадка от втвърдена лава, обградена от гъста буйна джунгла. На една миля от брега на блесналия под слънцето коралов риф видях останките на моя храбър „Езичник“. Видът му бе печален и измъчен. Целият му рангоут бе изчезнал, рубката също. Яхтата лежеше наклонена напред на дългия риф и оголената й палуба бе извърната към небето.

Пясъчният плаж под мене бе осеян с останки от яхтата — късове дъски, дрехи, постелки, платна, бъчонки за вода, обломки от рангоута и телени ванти.

Без да ставам, потърсих с поглед в гората някакви тропически плодове. Очаквах лесно да намеря банани, кокосови орехи, птичи гнезда и прясна вода. Не видях нищо насърчително — имаше само гъст храсталак и огромни, подобни на дъбове дървета. Откъснах няколко вида листа и ги задъвках. Те бяха безвкусни и много сухи.

Спомних си, че когато се опитвах да заобиколя рифа с „Езичник“, бях видял на брега кокосови палми. Цялата ми надежда сега се състоеше в това да ги намеря и да се храня с орехи дотогава, докато някой не ми дойде на помощ или докато сам не укрепна дотолкова, че да мога да обиколя острова и потърся някое селище. Реших да вървя на юг. Но колко далеч трябваше да отида и доколко щяха да ми стигнат силите?

Реших, че е по-добре по-отрано да тръгна, и с мъка се изправих на краката си. Струваше ми се, че през южния край на острова е най-късият път до подветрения бряг. Ако островът беше населен, то там трябваше да се намира някакво селище.

Взех една яка пръчка, за да се опирам на нея, и поех по неравната скалиста почва. Докато се тътрех напред, ядях листа и смучех краищата на отчупени фиданки. Един малък сухоземен краб се появи на пътя ми, като пълзеше от камък на камък. Ударих го с пръчката, разкъсах го и изсмуках вътрешностите му, които имаха горчив вкус. После сдъвках твърдите му клещи и изплюх остатъците. Добих нова сила и надежда.

Малко по-нататък намерих друг краб. И него изсмуках като първия. За два часа изминах петнадесет или двадесет ярда. Влачех се непоносимо бавно. Исках да ускоря хода, но скалите ми пречеха. Такива скали никога не бях виждал. Приличаха на извърнати орлови нокти. Островът имаше вулканически произход и очевидно с течение на столетия дъждовете бяха разрушавали лавата и образували безбройни, подобни на сталагмити издатъци с височина от три дюйма до три фута. Те стърчаха гъсто и образуваха нещо като каменна гора и равни места, даже такива колкото човешка стъпка се срещаха съвсем рядко. Аз куцуках между тях, като внимателно поставях краката си върху най-малко острите места и с ръцете си се придържах за високите издатъци.

Започнах да губя сили, а раненото коляно силно ме заболя. Не можех вече да влача надебелелите си тежки нозе и трябваше от време на време да ги повдигам с ръце, за да прекрача някоя по-висока скала. Най-после легнах да си отпочина. Много ми се спеше и чувствувах, че бих могъл да спя вечно. За съня не бяха нужни никакви усилия. Тялото ми крещеше за 24-часов сън, но разумът ми напомняше колко малко разстояние още бях изминал. Заставих себе си да продължа пътя си напред.

За един час изминах още десет ярда из тази каменна полуджунгла. Толкова се изморих, че целият треперех. Вече бях готов да спра и търсех удобно място за почивка. Изведнъж иззад скалите изпълзя коралова змия и без да ме забележи, се насочи насреща ми. При вида й изсъхналото ми гърло се изпълни със слюнки. Веднага помислих за месото и кръвта и храна! Когато змията се приближи достатъчно, натиснах я с пръчката през средата на тялото. Натисках силно, като се опитвах да счупя гръбнака й. Тя се извиваше отчаяно, но не можеше да се измъкне. Гладът ми, изострен от крабовете и листата, ме разкъсваше. Размислях как се постъпва при ядене на змии и все по-силно натисках пръчката.

Силите обаче почнаха да ме напускат, ръцете ми затрепераха и змията бързо се измъкна и се скри сред скалите. Усилието така ме изтощи, че седнах и веднага задрямах, но не за дълго, нещо ме подбуди да стана и да продължа пътя си, докато имах сили да вървя.

Късно следобед, след като изминах още двадесет ярда, достигнах до една самотна кокосова палма. Тя беше ниска, някакви си двадесет и пет фута, и сред листата й се виждаха десетина зелени ореха, пълни с вкусен и освежителен сок. Прегърнах стъблото на палмата, целунах го и гръмко извиках от радост. Реших да остана тук и да ям орехи, докато отново укрепна.

Скоро обаче радостта ми отстъпи мястото на горчиво разочарование. Макар че животворните орехи висяха едва на някакви си двадесет и пет фута, не можех да достигна до тях. Знаех, че нямам сили да се покача на дървото. Опитах се да хвърля пръчката нагоре, но раменните ми мускули бяха толкова слаби, че ръката ми безсилно увисна край тялото. Отказах се от други опити, легнах в подножието на дървото и заспах.

Когато след няколко часа се събудих, зашарих наоколо и намерих един изсъхнал стар орех. Ножът ми, макар и ръждясал, бе доста остър. Но и най-острият нож в света не бе в състояние да ми помогне. Нямах сили да го използувам.

Все пак залових се да разрежа ореха. След дълги часове, както ми се стори, успях да вкарам острието на ножа едва на един дюйм в твърдата кора. До сърцевината на ореха оставаше още един дюйм. Но аз не можех повече да помръдна ръцете си. И докато гледах безсмислено към ореха, започнах да задрямвам. Изпуснах го на земята и легнах по гръб. Проспах непробудно и без да помръдна остатъка от следобеда и цялата нощ.

Събудих се на следното утро още по-слаб от преди. До мен лежаха ножът и набръчканият орех. Взех ножа и наново започнах с ожесточение да режа кората. След няколко минути се уморих. Пръстите ми се сгърчиха и не можех повече да ги командувам. Трябваше да разрежа кората само още на един дюйм и щях да достигна до освежителния сок. Хванах ореха и започнах да го блъскам в острите скали дотогава, докато се задъхах, и като го изпуснах, строполих се отчаян на земята.

И през третия си ден на брега не намерих нищо освен неравни изпъкнали скали и объркана растителност. Езикът ми беше подпухнал и неповрътлив, болното коляно беше почерняло. От кораловата отрова, за която не бях и подозирал, ми се появиха цяла дузина язви по ръцете и краката.

Лежах на сто крачки от брега и слушах шума на вълните, които се разбиваха в разядените скали. Знаех, че скоро вече съвсем нямаше да мога да стоя на краката си, и единствената ми надежда за спасение бе да се върна на брега и да чакам да се яви някой случаен минувач. Изправих се как и да е и като се олюлявах, затътрих се към морето. Препъвах се, падах и отново се надигах, безчувствен към всичко, с изключение на глухия монотонен шум на прибоя.

Най-после на двадесет фута под мен видях малко заливче с полукръгъл пясъчен плаж. Силният вятър в морето при такъв вятър бих взел рифове — вдигаше над брега облаци от пясък. Отливът оголи скалистото дъно на залива и дългата коралова бариера. На рифа не зърнах нито следа от „Езичник“. Вълните и кораловите скали се бяха разправили с него. Тук-там по брега се търкаляха изхвърлени отломки. Легнах на земята и заспах.

След известно време се събудих от звуци, по-различни от шума на вълните. Погледнах надолу и видях три деца, които възбудено тичаха по брега. Бяха тъмнокожи, с гъсти рошави коси. Те крещяха и викаха от възторг при всяка нова приказна находка. Намираха се точно под мене.

Наведох глава към тях с намерение да извикам към тях „Хей, елате тук“, но вместо това от гърлото ми се изтръгна някакво странно глухо хъркане. Децата се огледаха, после вдигнаха глави нагоре. Лицата им се изкривиха от ужас, очите им станаха големи като чинийки и като изтърваха трофеите си, търтиха с писък да бягат кой накъде види.

Толкова внезапно останах сам, че се изплаших да не би всичко това само да ми се е привидяло. Но на пясъка бяха останали следи и това ме успокои. Поне някой знаеше, че на острова се намира чужденец.

Отново заспах, а като се събудих, погледнах към носа, зад който се бяха скрили децата. Изтекоха няколко мъчителни часа. Приливът наводни плажа. Тласкана от силния вятър, водата клокочеше в подножието на скалистата стена, като хвърляше пръски чак върху сплетените храсти и лиани.

Най-после чух гръмки викове и погледнах надолу. В далечината се показа лодка, в която седяха шест юноши. Те плаваха по плитката вода, като ловко си помагаха с прътове. Извиках им, като се отпуснах на едното си коляно, за да ме видят по-добре; в погледите им се четеше подозрение. Отделяха ни не повече от тридесет ярда.

Очевидно до този момент те не бяха виждали много бели хора. Досетих се, че в селото се бяха отнесли недоверчиво към разказа на изплашените деца и бяха изпратили тези юноши да разузнаят по-подробно.

Помолих ги със знаци да влязат в заливчето и да ме снемат долу. Те храбро се опитваха да вкарат крехката лодка в тесния проход, но бяха принудени да отстъпят. Поривистият вятър, приливът и големите вълни се оказаха по-силни от тях.

Те се усмихваха дружелюбно и обясняваха, че им е невъзможно да влязат в заливчето. Предлагаха ми да се добера до скалата край брега на четиридесет фута от мен, откъдето бих могъл да скоча в лодката. Ако можех да се придвижа до скалата, бих бил спасен. Опитах се да стана, но не можах и островитяните видяха колко съм безпомощен.

Те ми обясниха със знаци, че се връщат в селото си, но скоро ще се завърнат. Дадох им да разберат, че съм без храна и вода, и безсилно се отпуснах по гръб, с което показах, че ако не побързат, едва ли ще ме заварят жив. Да се лежи по гръб бе тъй спокойно. Забравих за островитяните и отново задрямах.

Събудих се от плискане на вода. Беше тъмно. Стори ми се, че отново съм на борда на „Езичник“, в тясната студена каюта. „Време е да изпомпам водата“ — казах си аз и зашарих наоколо с ръка, за да потърся чая. Поне една стиска да подъвча, докато работя с помпата! Ръката ми докосна грапавата скала. Тогава си спомних всичко и отправих поглед към черната лагуна.

Вълните се разбиваха с грохот в скалите. Приливът отново нахлуваше. Духаше силен вятър и солени пръски бомбардираха крайбрежната растителност.

Предположих, че островитяните са ме потърсили и не са ме намерили. Тъй като нямах сили дълго да седя, легнах на единия си хълбок, за да мога през един процеп между скалите да гледам морето.

Беше хладно, дрехите ми лепнеха по тялото. Започнах вече да се отчайвам, когато изведнъж над водата се появиха огньове. Те бяха доста далеч от брега. Знаех, че е дошла лодка. Скоро разбрах, че са две или три лодки. Когато се изравниха с мен, островитяните се спряха и видимо хвърлиха котва, за да си изяснят обстановката.

Факлите ярко пламтяха на вятъра, докато лодките се скупчиха една до друга. Когато шумът на морето и вятъра затихваше за миг-два, надавах дрезгави гърлени викове. Островитяните ме чуха и през бурята до мен долетяха техните насърчителни викове.

Беше ясно, че не смеят да рискуват крехките си лодки в бурния прибой. Големите вълни щяха неминуемо да смачкат слабите корпуси на съдовете.

Изминаха часове, факлите една след друга угасваха и накрая остана да свети само една. Започна да ме обзема паника при мисълта, че никога няма да бъда спасен. Островитяните видимо чакаха разсъмването. Бях измръзнал, мокър и отчаян. „Нима не можеха да измислят нещо да ме измъкнат по-рано.“ Закрещях така отчаяно и пронизително, че хората в лодката се размърдаха. Отново пламнаха факли, чуха се гласове и една от лодките, като вдигна котва, бавно заплава в северна посока. Явно, бяха намислили нещо.

Другите лодки се придвижиха напред, до около петдесет фута от брега. При светлината на факлите видях голите им рамене и рунтавите им глави. Хората кротко викаха нещо и показваха с ръце към север.

Обърнах се към тях на испански, после по френски, но те ми отговаряха по същия дружелюбен начин и сочеха с факлите си в северна посока.

След известно време чух пращене на храсти и шум от стъпки. Легнах по корем на земята и се ослушах. Някакъв глас ми извика нещо на непознат език и аз, като се приповдигнах, незабавно отговорих. От лодките също се обадиха и въздухът се огласи от нашите разноезични подвиквания.

Внезапно от тъмнината изплува факел и спря във въздуха точно над мен. Чу се учудено възклицание зад трептящата светлина. Човекът с факела се бе запъхтял от борбата си с храсталака и скалите. Можах да кажа само „Здравей, приятелю!“ и тъй като нямах сили повече да седя, му протегнах ръка.

При светлината на факела видях яки рамене и рунтава глава. Това бе едър мъж. Със звучен, пълен с разбиране глас той ми каза няколко успокоителни думи и с повелителен глас даде някакви разпореждания към лодките. Светлината изчезна. Силни ръце ме обхванаха и леко ме вдигнаха във въздуха.

Моят спасител бързо ме отнесе към тази скала, от която преди юношите ми предлагаха да се спусна. Той ме държеше в мускулестите си ръце, докато до скалата дойде лодка, пълна с гребци. Чух как греблата бясно биеха водата и как прътовете удряха по черната неравна скала, за да отблъснат лодката напред. Гръмко звучаха команди. И ето, осветената от факли лодка изскочи върху вълните право под нас. Туземците си предаваха тревожни нареждания от уста на уста. Носът на лодката застърга по твърдата скала. Моят спасител внимателно ме спусна надолу, като ме държеше за краката. Някой ме подхвана и учудено възкликна, като усети колко съм мършав. Когато благополучно ме прехвърлиха на борда, чу се общ триумфален вик, подхванат и от хората в другите лодки.

След миг усетих как лодката силно се разтърси. Това бе моят спасител, който скочи в нея от скалата. Просто бе чудо, че не си счупи крак или че не продъни лодката.

Положиха ме на кърмата. Снажните гребци налегнаха веслата и лодката бързо се отдалечи от скалистия бряг. Моят нов приятел дойде при мен и ме покри с парче груб плат. Когато аз със знаци му показах, че искам храна и вода, той ми даде печена кумала (вид сладки картофи) и аз веднага отхапах от тях порядъчен къс. Дългите дни и нощи на безнадеждно отчаяние останаха назад. Храната и гърненцето с местен чай ме направиха най-щастливия човек на света. Забравих всяка предпазливост. Впих яростно зъби в кумалата, дъвчех лакомо и я гълтах на големи хапки, като същевременно се наливах с горещ чай.

Аз възклицавах и се смеех от удоволствие, като ядох. Това изпълваше с възторг моя приятел, който великодушно ме поощряваше и щастливо се заливаше от смях, като гледаше как се тъпча с големи залъци. Знаех, че не трябва да ям много, но всички доводи на разсъдъка помръкнаха след първата хапка.

Когато се наситих, легнах по гръб и се унесох в сън, приспан от монотонните удари на веслата и прътовете и от напевните звуци на непознатата реч.