Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (15)

Морският дявол

Равният зелен остров, който се появи откъм десния борд, беше Нукухива. Вдясно и малко зад яхтата се виждаше сивият купол на Уа Хука, а далеч вляво смътно се очертаваше остров Хуа Пу. Нукухива е главният от Маркизките острови и разполага с митница. Отведох яхтата на две мили южно от скалите в югоизточния край на острова. Скалите, полирани от морето и вятъра, ми изглеждаха бели от пяната на вълните, които, подгонени от пасатите, налитаха върху острова. Назад и почти скрит от скалите, се виждаше нос Мартин.

На южния бряг на Нукухива има три превъзходни залива: Контролер Бей, Тайо Хае и Тай Оа. Движех се бавно на почтително разстояние от брега и оглеждах всички удобни стоянки. На коленете си бях прострял картата на острова. Изследвах внимателно всяко ъгълче и бях почти изкушен да хвърля котва в някое от тях.

Брегът на залива Тайо Хае откъм морето изглежда тъмнозелен, прохладните му долини те мамят със своята свежест и успокоителна ласка. Но аз не бях на туристическа разходка и нямах нито виза, нито разрешение да вляза в пристанището. Останали ми бяха само двадесет долара и ако влезех в пристанището, нямаше да имам достатъчно пари, за да изляза от него.

Но най-главното бе, че не разполагах с време. Най-късно след шест седмици в Тасманово море щеше да настъпи сезонът на бурите и трябваше още преди това да стигна до Сидней. Предстоеше ми тежко плаване — оставаше ми да прекося още цели 4000 мили. Освен това и не се нуждаех от нищо. Имах достатъчно храна на борда и прясна вода за три месеца.

Моралният дух на капитана, екипажа и ескорта от делфини беше висок, особено след като „Езичник“ пресече 145-ия градус западна дължина и с това бе преодолял половината път до Сидней. Захвърлен и Останка се наслаждаваха на живота, Безбилетният, който рядко виждах, беше в прекрасно настроение. Старият пират и неговата компания, макар да бяха проплавали 3000 мили със скорост 5 възела, без да спрат нито денем, нито нощем, никак не изглеждаха уморени. Всички мои спътници желаеха същото, което желаех и аз: „Плавай напред!“ — сякаш казваха те. И аз се плъзвах с яхтата край южния бряг на прочутия остров, за който толкова много е писано в приключенските книги и в биографиите на пътешествениците из южните морета.

 

Седях в кокпита, котетата дремеха на коленете ми, като мъркаха щастливо. Внезапно на сто ярда зад кърмата водата заклокочи веднъж, а след малко втори път.

Изправих се в очакване да видя стадо делфини. Плисъците и клокоченето вече се чуваха край самата яхта. После, като разсече рязко водата и плавно се плъзна под кила, се появи гигантски скат или, както още му викат, „морски дявол“. Той се движеше право срещу яхтата, сякаш не я бе забелязал, подмина я, след това се обърна умишлено назад, дойде съвсем близо, като дори се опря о борда и ме загледа с черните си изпъкнали очи. Главата беше крайната част на огромното му и леко изгърбено туловище. Устата му представляваше черно отвърстие, край което имаше къси, прилични на ръце израстъци. С тях чудовището явно втикваше жертвите в черната си паст. Широките му месести „крила“ енергично се сгъваха и разгъваха, като с всяко замахване тласкаха многотонното туловище напред. Отзад като спасително въже стърчеше къса и тънка опашка.

Скатът се движи с върховно презрение към всичко, което минава край него. Той е силен и безжалостен хищник, високомерен като паун и по-нахален от акула.

Като го гледах да плува край яхтата, помислих си дали бих посмял да го нападна. И аз се реших, тъй като знаех, че ако бъда осторожен, преимуществото ще бъде на моя страна. От опита, който бях спечелил в битката с акулата край Бисерните острови, разбирах, че ще мога да надделея неговата голяма сила и тежест. Трябваше просто да го уловя на куката, да почакам, докато се изтощи, после можех вече да го притегля до борда и отблизо да го разгледам. По такъв начин щях да осъществя още една моя мечта, останала ми от времето на службата в търговския флот.

Размерите на ската изискваха употреба на здраво въже; гротшкотът бе напълно удобен за целта. Аз го изтеглих и прикрепих към него двадесет фута стоманена проволка. Работех бързо, без да спускам очи от грамадната риба, която безочливо се гмурна под кила и сега разпенваше водата откъм левия борд. На края на проволката прикрепих две големи куки за лов на акули и набучих на тях като примамка едрата скумрия, която бях уловил сутринта.

Тази примамка хвърлих право в пипалата на чудовището, когато то бавно преминаваше наблизо. Скатът се извърна, внимателно огледа рибата и със силен размах на крилете, подобни на криле на прилеп, се устреми към нея. В същия миг и със същия устрем, с който грабна примамката, той се гмурна. Видях как въжето бе завлечено надолу и се обтегна с такава сила, че кърмата се наведе и потъна с три дюйма под водата. Носът на яхтата целият се затресе. Затова взех нож и бях готов да отрежа въжето в случай на опасност. Разчитах, че късото въже и тежестта на „Езичник“ рано или късно ще изтощят ската. Горях от желание да го довърша и притегля до носа, да отрежа челюстта му и да я прибавя към зъбите на акулата, предназначени за Мери.

Въжето за секунда се отпусна, после отново се обтегна с такава сила, че яхтата на три румба се отклони от курса. Аз се изтърколих в кокпита. Яхтата спря движението си напред и застина на място. Носът й започна да се извърта и вятърът заплашваше да прехвърли платната на друг галс. Скочих на крака с решение да отрежа въжето.

„Езичник“ се мяташе от една страна на друга. Излязох от кокпита, като чаках да видя какво ще стане по-нататък. Изведнъж сякаш катър ме ритна между лопатките и аз полетях с главата надолу право в трюма. Палубата силно се разтърси. Изтръпнах от ужас. Стиснал в ръката си ножа, се спуснах към носа.

Чу се трясък на разцепващо се дърво. Погонът на десния борд се откъсна. Той бе здраво прикрепен към палубата и към перилата с големи винтове, които сега излетяха като копчета. Погонът се огъна в невероятен ъгъл и започна да се откъсва от лявото перило.

Спуснах се да отрежа въжето. Нещо просвистя над главата ми. „Езичник“ силно потрепери и легна на друг галс. Беше се отклонил от курса на 180°.

Погледнах към океана и видях морския дявол откъм десния борд. Той беше на повърхността и бясно разпенваше водата. Огромните му крила се размахваха като на ранена птица. „Езичник“ подскачаше като малка ладия в буря. Най-силно обтягането се чувствуваше там, където погонът се съединяваше с левия борд. Нямаше време за колебание. Натиснах острието на ножа по изпънатото въже. То се скъса и краят му ме удари по лицето. Придошлата вълна закри мястото, където морският дявол се скри в глъбините. Освободен от задръжката, „Езичник“ бързо набра скорост.

Незабавно спуснах грота и се заех с поправката на изкривения погон и строшените перила.

Да, труден беше за мен този ден. Оправих повредите и със задоволство поведох яхтата по курса, закрепих румпела, вдигнах грота и легнах в койката — твърде уморен, за да запиша събитията през деня в корабния дневник.

 

На следния ден следобед Захвърлен и Останка внесоха весела нотка в скучното ежедневие. Това бе един от редките дни, когато за тях на палубата нямаше нито една летяща риба. Хвърлих мрежата, но безрезултатно. Отворих няколко консервни кутии: със спанак за закуска и с царевица и ананаси за обед — храна, от която котетата, естествено, съвсем не искаха да вкусят.

До един часа следобед все още не бях уловил нито една рибка. Стоях на палубата и размислях какво да правя при тези трудни обстоятелства. Според морските закони командата винаги трябва да бъде нахранена. Това се налагаше още и от моралното състояние на екипажа. Той бе готов да се разбунтува. Чуваше се ръмжене и шум от боричкане — нещо необикновено за моите подчинени. Спуснах се по стълбата натам, откъдето идваха звуците.

В носовата част на трюма Захвърлен и Останка в мъртва хватка с нокти и зъби се бяха впили в нашия пасажер Безбилетния. Плъхът се извиваше и подскачаше, като се опитваше да се отскубне, но малките лъвчета с извадени нокти и с оголени зъби, от които капеше слюнка, се стремяха още по-здраво да го притиснат. Улових гладните котета за опашките и ги откъснах от така желаното угощение. Безбилетният, целият издран и натъртен, бързо се скри в своето убежище.

Захвърлен и Останка, много възмутени, че ги лиших от законния обед, зашариха из трюма, за да търсят нещо за похапване.

Съчувствувах им искрено и за да ги утеша, почнах да търся сред своите запаси някоя кутия с рибни консерви. Огледах около двадесет кутии в сандъците и в хладилника, но нито една от тях не съдържаше риба.

Според моя списък под дясната койка имаше осемдесет и шест кутии с консерви. До този момент бях изял сто тридесет и девет от взетите от мен при отплаването двеста четиридесет и осем. Но когато погледнах своите запаси, трепнах. Веднага разбрах, че нещо не беше в ред.

Отдавна знаех, че в тясното пространство под койката е влажно, но и през ум не ми беше минало, че тази влага може да проникне вътре в кутиите. Огледах внимателно всяка раздута и заръждавяла кутия и открих, че всички бяха пълни с въздух и с ферментирала пенеща се течност. Нито една от тях не бе годна за употреба.

Първата ми мисъл бе да се върна назад и да доплавам срещу вятъра и течението до Маркизките острови. Бързо пресметнах запасите. Оставаха ми по-малко от половината. Нямаше вече колбаси, бекон, сланина, захар, царевица, праскови, сливи и сирене. От овеса, ориза, маргарина, брашното, конфитюра и меда оставаше от една до три четвърти от всяка кутия. Преброих 150 сухара, намерих една кутия сушени ябълки, четирилитрова стъкленица с доматен сос, литър растително масло, много чай и кафе и двадесет и три кутии с консерви. Оставаха ми и около 50 галона вода за пиене.

Тъй като консервите бяха основната ми храна, загубата на продуктите под койката беше доста чувствителна. Все пак изчислих, че останалите продукти ще стигнат за сто и седем порции. Изчислих също така, че при благоприятен вятър след четиридесет дни ще стигна в Сидней. И това трябваше да стане на всяка цена, тъй като след месец започваше сезонът на бурите. Налагаше се така да разпределя цялото продоволствие, че да се храня само два пъти на ден и при това да се задоволявам с по-малко храна от обикновено. В противен случай трябваше да се върна на Маркизките острови и там да изчакам преминаването на опасния сезон. Но аз нямах време за това и реших да преодолея разстоянието до Сидней с един голям преход.

След няколко дни ми предстоеше да мина край остров Каролина — самотен вулканичен и коралов атол. Дойде ми мисълта да пристана на това островче и да попълня своите запаси с кокосови орехи.

В това време започнах да чувствувам едва доловима промяна във времето. Тя не ме безпокоеше много, тъй като не нарушаваше плановете ми, но и не ми се нравеше. Ясно бе, че пак трябва да бързам и да полагам максимум усилия… за да стигна до Сидней колкото се може по-скоро.

 

В небето се появиха тропически птици с раздвоени опашки, над морето пърхаха ята летящи риби, зад кърмата плаваха големи акули — всичко това говореше, че наблизо има земя. И действително сутринта на 29 август земята се показа именно там, където и трябваше да се очаква.

При изгрев-слънце до остров Каролина оставаха около седем мили и аз поведох яхтата леко северно от Южния остров. Вдясно от борда се виждаха ниски скали, къпани от вълните.

Според лоцията Южният остров е главният представител на този мъничък архипелаг. На него живеят малка група островитяни, на брега има вода за пиене, а океанът наоколо изобилствува от риба. В 1883 година тук е идвала американска научна експедиция, за да наблюдава от тези места слънчевото затъмнение.

Поведох яхтата остро към вятъра, като бързах по-скоро да застана на котва, да свърша набелязаната работа до здрачаване и после отново да продължа пътя си. Насочих се към югозападната част на острова. Облякох военните си панталони и блузата, за пръв път, откакто напуснах Бисерните острови, намъкнах чорапи и обух обувки, изчесах с гребен солта от брадата и косата си и улових румпела.

В лоцията не бе споменато за действуващия вулкан, който димеше като параходна тръба. Обърнах яхтата с нос към вулкана и хвърлих котва пред заграденото с рифове пристанище. Котвата легна лошо и от време на време се влачеше по дъното. За да се задържа закотвен, трябваше да маневрирам с кливера и стаксела. „Езичник“ се спря недалеч от острова, като ловеше вятъра, духащ от върха на вулкана.

Зад рифовете и тихата лагуна се виждаше брегът, обрасъл с кокосови палми. По-нататък започваше тъмнозелен тропически лес, като настъпваше и към върховете.

От малкия пристан се отдели ветроходна лодка. Тя пресече залива, подмина бучащите рифове и приближи към мен. Хората, седнали в нея, ми се усмихваха весело. Поздравих ги най-дружелюбно и ги насърчих да се привържат към „Езичник“.

На руля седеше старик, а до него бяха насядали възрастната му жена, двама млади мъже, жена, две момчета с дяволит поглед и малко момиченце. Кожата им беше тъмна и бях уверен, че под загара се крие нежен румянец. Бяха полинезийски тип — високи, мургави, с дълги прави коси, — приличаха много на кавказци и се различаваха от негроидния тип, който бях срещал по на запад по време на войната.

Те не знаеха как да се отнесат с мен и макар че се усмихваха, бяха сдържани. Поканих ги със знаци да се изкачат на палубата и им предложих да седнат на перилата и палубата.

Посрещнах всеки един от босоногите гости със сърдечно ръкостискане и непринудено кимване на главата. Мъжете бяха облечени в типичните полинезийски „лава-лава“ — набедрени превръзки, които при тях достигаха до коленете. Момчетата бяха съвсем голи. Жените носеха лава-лава, които започваха от гърдите. Одеждите на островитяните бяха износени, на места се виждаха дупки и висяха скъсани краища. Помислих си, че даже и тези късове от плат са поставени специално за моето посрещане. Явно бе, че хората тук живееха самотни и откъснати от света.

Старецът с готовност се представи като вожд на племето. Той посочи към яхтата с широко движение на възлестата си ръка и възторжено се усмихна. Той говореше на някакъв френски диалект, какъвто не бях слушал нито в Алжир, нито в Квебек по време на войната. Бързо намерихме способ да се обясняваме помежду си, като се ползувахме от такива прости думи, като лодка, море, жена, мъж, вие, аз, идвам, отивам, Австралия, Америка и т.н. Вождът ме запозна със своята жена, с децата и внуците си.

Децата ме гледаха с известен страх — сигурно за пръв път срещаха бял човек. Моята гъста руса брада, силно израсла по време на дългото плаване, която вече бе станала три дюйма дълга, ги плашеше. Косите ми закриваха ушите и висяха до плещите, а отпред падаха до очите. Стараех се с цялото си поведение да им покажа, че с нищо не се отличавам от тях, с изключение само на това, че се бях родил с бяла кожа и бях добил някакво образование.

Вождът погледна в каютата и като не видя никого там, попита къде е екипажът ми. Трудно беше да му обясня, че съм сам, и причината за това. Разказах им някак си цялата история и особено на мъжете тя направи силно впечатление, но не вярвам да са повярвали, че всичко това съм извършил само за Мери.

Своята младост вождът и жена му прекарали в Папеете, главно пристанище на остров Таити. Когато започнала войната, племето им се оказало откъснато от света. Когато им казах, че войната е свършила, всички радостно закимаха и изглеждаха доволни, но уверен съм, че нямаха и понятие кой с кого бе воювал.

Те меняха своето настроение според моето. Ако аз се усмихвах, и те също се усмихваха, ако слушах вожда със сериозен вид, техните лица възприемаха същото изражение.

Младите мъже, които сигурно бяха на една възраст с мен, много се интересуваха от „Езичник“. Бяха слаби, широкоскулести, със слаби бицепси и с космати гърди. Те одобрително опипваха талпите, блоките и фаловете. Показах им секстанта, компаса и джобния си часовник. Часовникът ги възхити. Цялата група плътно ме заобиколи и всички удивени възклицаваха „оох“ и „аах“, когато отворих капачето и им показах сложния часовников механизъм.

След като така спечелих доверието им, островитяните се развеселиха. Дори децата престанаха да се страхуват от мен. Почувствувах се толкова щастлив сред тях, че забравих за недостига на продукти, и изнесох на палубата девет кутии с консерви. Когато започнах да ги отварям с ръждясалия ключ, наоколо отново се чуха възклицания и учудване. Обаче старият вожд гордо ми обясни, че преди неведнъж се е хранил с консерви.

Закусихме с апетит, като вземахме консервите от кутиите направо с ръце. Аз изядох кутията със спанака, понеже се боях, че няма да се понрави на гостите. Те лакомо излапаха царевицата и боба, прасковите и морковите, цвеклото и ябълковия сок, доматеното пюре и аспержите. Ръцете им постоянно потъваха в консервените кутии. Докато закусвахме, опитах се да им обясня защо имам така просто направена котва, тъй като един от мъжете я забеляза в плитката прозрачна вода. Трябваше да обясня защо такава модерна съвременна яхта не разполага с по-добра котва.

Изведнъж настана небивала суматоха. Двете момчета, разтреперани от страх, като бръщолевеха нещо, изскочиха от кокпита, преметнаха се през перилата и скочиха в лодката. Младата жена и момиченцето, спъвайки се в краката ни, с пронизителни писъци побягнаха към носа. Тогава от люка в кокпита влязоха Захвърлен и Останка, като се протягаха сънливо и учудено гледаха непознатите хора.

Само старият вожд не се уплаши от безобидните зверчета — оказа се, че никой от останалите не беше виждал дотогава котка. Скоро гостите вече без всякакъв страх милваха котетата, като ги обсипваха с ласки, на каквито те не бяха привикнали.

Поканих компанията долу, за да добият по-ясна представа за устройството на яхтата. Деветте души с мъка се събрахме в малката каюта. Но беше приятно да чуя гласовете им в помещението, където така дълго царуваше тишина, нарушавана само от собствения ми глас, когато разговарях сам със себе си. Доставяше ми удоволствие да седя и да слушам похвалите им за приборите, илюминаторите, инструментите, фенера, дюшека, библиотеката и примуса. Свалих примуса, напомпах го и го запалих, за да видят силата на пламъка му. Готов бях да им показвам и обяснявам всичко, само и само да чувам човешки гласове.

Когато младата жена прояви интерес към кутиите с мляко, предложих и една празна и тя остана много доволна. Едно от момчетата се спусна в лодката, донесе оттам голяма черна риба и я постави на палубата пред мен. Старият вожд великодушно се усмихна и ми каза, че на брега у тях имат още много риба. Реших да се възползувам от случая и да се избавя от многото ненужни вещи, които задръстваха каютата.

Първо направих чистка на гардероба си. На всеки от мъжете, включително и момчетата, дадох по чифт военни къси панталони — цвят хаки — и по една риза. После извадих от сандъка инструментите, без които можех да мина по време на плаването, спуснах в лодката им три празни бурета за вода, подарих им и всичките си ненужни вехтории, които измъкнах изпод койката. Дадох им и половината си въдици и примамки.

Забелязах, че жените са разочаровани, загдето не дадох подаръци и на тях. Поразрових в сандъчето и извадих оттам няколко покривки за маса, които моята баба бе ушила за Мери. Обясних на дамите, че могат да си направят от тях отлични рокли. Дадох им и сигналните си флагове, които не бях използувал нито веднъж, също в качеството на материал за дрехи. Подарих им още две от четирите си игли и чиле с канап. Всяка от жените получи нещо и от несесера, купен за Мери, но както и подобава на практични домакини, те много повече се зарадваха на половината дузина кутии и буркани с капаци, които им дадох.

На децата предоставих моите списания, книгите с комикси и игри с ребуси.

Гостите счетоха моята домашна чистка за признак на щедрост и нашите отношения станаха още по-сърдечни. Те започнаха да разказват за живота си на брега. С прясна вода се снабдяват, като я събират от покривите си след дъжд или я вземат от изворите в кратера на вулкана. Прехранват се с плодовете на таро, манго и хлебното дърво, растящи във вътрешността на острова. Освен това развъждат свине и кокошки и ловят риба в лагуната. Представих си еднообразния им живот на малкото парче земя, загубено сред безбрежната шир на океана.

При други обстоятелства бих приел поканата им да сляза на брега и въпреки недостатъчното време бих отдъхнал ден-два в мъничкото им селце. Но котвата лошо задържаше яхтата на дъното, водата ставаше все по-плитка и яхтата изцяло зависеше от капризите на времето. Обясних това на моите нови приятели. Един от високите мълчаливи младежи предложи да остане на яхтата вместо стража, но аз не можех да се съглася на това: той би бил така безпомощен на яхтата, както аз на тяхната миниатюрна лодка.

Денят угасваше, слънцето клонеше към хоризонта и аз казах на вожда, че скоро ще се отправя на път. По негово нареждане един от мъжете заедно с момчетата се спуснаха в лодката, преминаха ловко рифовете и се плъзнаха през кораловата лагуна към брега. Не след много те се върнаха, като донесоха прясна вода, плодове от пъпешово и хлебно дърво, таро, около петдесет кокосови ореха, чифт пилета и две прасенца. Бях трогнат от щедростта на островитяните, на които не беше леко да дадат толкова провизии. Моите подаръци, състоящи се от съвсем ненужни на мен вещи, в сравнение с техните дарове изглеждаха жалки и нищожни.

Поставих временно пилетата под койката, а квичащите прасенца пуснах свободно да се разхождат в каютата. Те веднага започнаха да подскачат вътре. В последен порив на щедрост хвърлих в лодката малко върви, тенджера, тиган, кутия с гвоздеи и бурми, американския флаг и чифт обувки. Тези вещи бяха приети с удоволствие, но някак си нямаше го предишният израз на радост и признателност. Докато се готвех да потегля, децата гледаха особено изразително към мен. А когато Захвърлен и Останка с лапки на перилата невинно надникнаха и отправиха към тях широко разтворените си очи, децата се омърлушиха, не можеха повече да скриват своето желание. Тогава аз разбрах… и ми стана много тъжно. Не можех да си представя „Езичник“ без котенцата. Те бяха не само част от него, но и част от моя живот. Но пък тези хора от острова имаха толкова малко радости! Взех котетата в ръце и ги предадох в лодката на разцъфналото от щастие момиченце. Почувствувах, че би било жестоко да лиша тези самотни хора от радостта, която котетата ще им донесат на острова.

Настана време да потеглям и, трябва да призная, на сърцето ми беше тежко. Знаех, че ще ми липсват гласовете и смехът на тези добри сърдечни хора. С труд заставих себе си да напусна тихото островче, където можех така добре да си почина, преди отново да встъпя в борба с океана. Уверен съм, че много чиновници от разни кантори, уморени от монотонието и дребнавостта на своята работа, както и от постоянното ровене из лабиринта на книжата, биха се възползували с радост от случая.

Нямаше как, трябваше вече да отплавам. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Стиснах поред ръцете на всички и погалих главите на децата, с които бях установил особено топли отношения. Старият вожд задържа ръката ми в своята. Бръчките на лицето му трепнаха, когато ми даваше последните напътствия относно времето, течението и островите на запад. В очите на младите мъже се четеше копнеж и аз съм уверен, че ако имаха малко повече смелост, биха помолили да отплават с мен. Захвърлен и Останка намериха на дъното на лодката риба и не забелязаха моите приготовления за път.

Последният от островитяните напусна палубата и с помощта на вантите се спусна в претоварената лодка.

Поставих руля на вятъра и вдигнах котва. Гротът запърха на мачтата. Всички платна се издуха и след няколко минути излязох в океана. Обърнах се и изпратих прощален поздрав на своите приятели и котетата. Лодката още не беше потеглила; островитяните стояха изправени и махаха с ръце. След това здрачът ги погълна и те съвсем изчезнаха от погледа, заглъхнаха в далечината и техните прощални възгласи.

 

Когато се събудих на следното утро, бях изненадан от затишие, първото, откак преди повече от месец бях напуснал Галапагос. Скоро обаче излезе силен вятър и наоколо ми се затъркаляха вълни. Отначало помислих, че това е серия от шквалове, но към обед се наложи да поставя щормовото платно, тъй като от юг налетя бурен вятър. И всичко това в един ден!

Прекарах целия ден легнал на койката си в каютата и огризвах бутовете на закланото от мен предната вечер прасенце. Вечерта се счупи въртелът на гика и аз излязох на изметената от бурята палуба да закрепя с проволка гика към мачтата. В полунощ вятърът се обърна откъм югоизток и намали силата си. Вдигнах всички платна, закрепих румпела и дадох на яхтата курс към югозапад.

След остров Каролина започна да ме преследва също такова отвратително време, както по пътя за Галапагос. Всяко утро налитаха шквалове. Случваха се и редки, краткотрайни затишия. Вятърът често променяше посоката и силата си. Тежките облачни маси гъстееха, ставаха все по-наситени с влага и все по-ниско надвисваха над океана.

Такова време ми действуваше потискащо. Бях се надявал в тези води да развия максимална скорост, а то, обратно, всеки ден започвах да се влача все по-бавно. Чувствувах се самотен без котенцата. В лошо време те така удобно се сгушваха върху коленете ми. Липсваха ми техните дневни лудории и летящите риби не ми се струваха така вкусни, както по онова време, когато ги делях с тях.

Опитах се да опитомя пилетата, но нищо не излезе и в края на краищата ги изядох. Другото прасенце квичеше пронизително всеки път, когато му предлагах дружбата си, тъй че и то скоро се намери в тенджерата. Сега на борда оставахме само аз и Безбилетният, но той упорствуваше в своята мания да ме отбягва. Старият пират и неговите момчета по прежнему съпровождаха яхтата, но житейските дреболии не ги интересуваха — единствената им грижа бе да убият плячката си и да я изгълтат. Без Глупчо, Захвърлен и Останка животът на яхтата загуби своя чар.

С продуктите, които взех от остров Каролина, считах, че съм осигурен за целия последен месец на пътешествието ми. Вече бяха се изминали пет дни от напускането на острова, а аз все още огризвах свински кости, ядях купища от пресни плодове и зеленчуци. Исках да се угоя с тези бързо развалящи се продукти, преди да премина на режима на две яденета на ден. И беше добре, че си похапвах така често, защото в това време аз бях пред прага на най-критичния и злополучен етап на моето пътешествие.

Следващият ден беше четвъртък, 5 септември 1946 година — ден, който никога няма да забравя. Той започна както всички други в последно време. Когато се събудих на разсъмване, духаше лек южен ветрец. Близо до яхтата преминаха четири шквала и аз, застанал на руля, лавирах между тях. Един час след изгрев-слънце надвисналите облачни маси останаха зад мен и напред се откри чисто синьо небе. Очаквах всеки момент да видя очертанията на островите Суворов. Нямах намерение да спирам там, исках само по тях да се уверя, че се движа по правилен курс. Няколко пъти се изкачвах на мачтата в очакване да видя на хоризонта земя.

В девет часа вятърът стихна и платната запърхаха. Почти веднага след това океанът изду гръд и не от другаде, а от север се затъркаляха вълни. Бях доста озадачен от този странен факт и се опитвах да си го обясня. Заключенията, до които стигнах, не ми харесаха. Явно някъде на север вилнееше буря. Спомних си времето през изминалата седмица. Прегледах картите, лоциите и всички сведения за бурите. Знаех какво означава северен вятър в тези води, но не исках даже и да го помисля.

Към обед огромни лъскави вълни вече налитаха една връз друга. Идваха все така от север. „Езичник“ се люшкаше сред вълните. Кухненските съдове дрънчаха и звъняха, гикът скриптеше там, където го бях привързал, блоките силно скърцаха. Небето се покри с плътна сива пелена. Разногласните стонове на „Езичник“ се губеха в околното безмълвие.

В три часа стана по-тъмно и, както ми се стори, още по-тихо. Тежките вълни се носеха все по-бързо. Те бяха станали по-големи, по-сближени една до друга, движеха се в безкрайни редици. Далеч на север се чуваше някакъв още неясен шум.

Всички платна освен стаксела бяха прибрани, яхтата с оголената си мачта изглеждаше разсъблечена и безпомощна сред равнодушния океан. Завързах по-здраво гика, издърпах фаловете от блоките, прибрах от палубата всичко излишно, плътно задраих люковете и илюминаторите. Заковах кръговете на носовите илюминатори с големи гвоздеи в случай, че вълните залеят палубата. Долу всичко бе приведено в пълен порядък: сандъците бяха напълнени догоре и здраво привързани, спасителният пояс лежеше на койката. От края на койката висяха няколко къси въжета, за да се привържа с тях в случай на нужда.

Качих се горе, седнах върху покрива на рубката и започнах да чакам, като оглеждах хоризонта, водата и небето.