Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (2)

На път

Най-близката ми цел след отплаването бяха Галапагоските острови, разположени на около хиляда мили югозападно от Панама. Ако ги подминех (което ми се струваше напълно възможно, тъй като не познавах навигацията и нямах време да я изуча, както трябва), щях да взема курс към Маркизките острови, още три хиляди мили по на запад.

Дълго размишлявах как да вдигна платната и да преведа благополучно яхтата по фарватера. Цяла седмица треперех при мисълта за първите минути след отплаването. Какво ли щеше да бъде поведението на яхтата, когато вдигна платната?

Притежавах книжка със заглавие „Как се управляват платноходни съдове“. Всеки ден я прелиствах, запомнях специалните термини и мислено си представях реда на поставяне на платната. В такива минути някак си целият се сгърчвах и сам на себе си изглеждах малък и безпомощен. Обмислих началото на пътешествието в най-малки подробности: щом се отблъсна от шамандурата, ще се хвърля към сгънатите платна. Ще отплавам, разбира се, рано сутринта. Първо ще вдигна кливера, после стаксела, после грота… всичко, както е написано в книгата. Ако вятърът духа от север, „Езичник“ веднага ще легне на фордевинд. Обратно, ако вятърът бъде южен, ще поведа яхтата, като лавирам от един бряг на канала към другия. Въпреки липсата на опит надявах се при какъвто и да е вятър да изведа яхтата в океана.

Часът на отплаването наближаваше. Настъпи двадесет и пети май, събота. От юг духаше лек вятър. Моята малка яхта и аз бяхме в пълна готовност.

От шест часа сутринта вече бях на палубата, тъй като възнамерявах да премина канала, преди да се появят други яхти. Не исках хората да видят моите първи опити за справяне с платната и румпела. По същата причина се отказах от пробно плаване из залива. Специалистите с формени фуражки, излегнати в креслата около яхтклуба, биха ме обсипали с поток от „солени“ остроти при всяка маневра, която не би съответствувала на техните аристократически спортни правила.

Изтеглих горе малкия ялик, закрепих го до десния борд редом с рубката, снех чохлите от платната, освободих фаловете и шкотовете. После запалих мотора и винтът бавно започна да се върти. Тогава изтичах на носа и освободих котвената верига на шамандурата. След няколко секунди „Езичник“ бавно се движеше само с помощта на мотора. Като закрепих румпела, побързах към носа, за да подготвя котвата в случай на нужда. Веригата се бе омотала около нея и оплетена, се търкаляше до предния люк.

Вдигнах котвата и исках да я поставя по-близо до клюза, като се опитах да разплета веригата й. В този миг палубата леко се наклони, аз се спънах в погона и паднах по гръб във водата. Котвата веднага ме повлече надолу. Като я изпуснах, изплувах на повърхността.

Когато отново добих способността да виждам, „Езичник“ беше вече доста далеч и бавно пълзеше към закотвените яхти. Веригата продължаваше да се размотава с грохот. Щом котвата достигна дъното, веригата се обтегна, „Езичник“ се извърна и започна да обикаля около нея. Като мина редом с шамандурата, той едва не закачи най-близката яхта и заплава по течението. Котвата се влачеше по дъното. „Езичник“ се отправи натам, където плътно едни до други стояха в редици лодки и яхти.

Втурнах се напред. Енергично разсичах водата с ръце, без да вдигам глава. Когато отново погледнах, яхтата вече плаваше по вятъра. Внезапно се наложи да спра. Яхтата се обърна и като закачи леко шамандурата, бързо се отправи срещу мен. Метнах се встрани и вълната, вдигната от носа й, ме плисна в лицето. Избрах удобен момент, улових се за вантпутенса и се покачих на палубата.

Хванах румпела и отправих яхтата към свободното пространство, където можех да спра, докато дойда на себе си. Като обтегна котвената верига, „Езичник“ се извърна и с кърмата напред се задвижи към закотвените лодки. Обзет от паника, спрях мотора и веднага съжалих за това. Сега вече всичко зависеше от котвата. Но ще може ли да издържи веригата?

„Езичник“ продължаваше да се движи назад. Лодките идваха все по-близко и по-близко. Реших да се спусна долу и отново да запаля мотора. „Езичник“ мина край пристана и се изравни с първите лодки. Тогава си спомних за платната, подскочих към мачтата и се заех да изпъвам фаловете на грота. Тежкото бяло платно плющеше. Скоро то се изпълни с вятър, изду се и шкотовете изведнъж се изпънаха. Хвърлих се към румпела. „Езичник“ потегли в остър бакщаг десен галс. Като маневрирах с румпела, подминах лодките.

Внезапно от главата ми излетя всичко, което бях прочел в книгата за управляването на яхтата. Вледених се от страх и се засуетих смутено покрай такелажа. Бях поразен от внезапната скорост на яхтата и нищо не можех да разбера. В това време веригата наново се изпъна, за секунда яхтата застана на място, после отново се метна встрани, тежкият гик с шум се измести от десния на левия борд. Скочих навреме, иначе той щеше да ме хвърли във водата, спуснах се напред, освободих котвата и я изтеглих на палубата.

После прибрах шкотовете; „Езичник“ легна на ляв галс, улови вятъра и запълзя покрай яхтите към фарватера. В това време на пирса вече се бяха събрали много яхтсмени с намерение да се поразходят. Тези спецове по крайбрежно плаване винаги следяха придирчиво всичко, което ставаше по канала, и мнозина от тях станаха свидетели на моите първи неуспехи. За да възстановя репутацията си, реших да изведа яхтата в океана по всички правила на морското изкуство.

Спуснах се напред, вдигнах и здраво натегнах стакселшкота, след това за малко се върнах при румпела. Скоро на носа се издигна кливерът. Сега „Езичник“ се изравни и застана под прав ъгъл към вятъра. Скоростта му беше около пет възела.

Когато яхтата приближи към песъчливата плитковина при входа на канала, наблегнах румпела и приведох яхтата към вятъра, както предписваше ръководството. „Езичник“ се устреми напред, платната му затрептяха, но след това веднага легна на прежния галс.

Когато „Езичник“ набра скорост, поставих отново руля на вятъра. Яхтата се извърна, постоя на място и пак, както и първия път, легна на прежния галс. Отново започнах да набирам скорост. Внезапно яхтата се спря и започна да се люлее равномерно, сякаш провиснала на проволка. При това тя се наклони по най-невероятен начин.

Котетата с труд се мъчеха да се задържат по наклонената палуба. Улових ги и през люка ги хвърлих върху койката.

Като прибрах всички платна, пуснах мотора и дадох пълен назад. Никакъв резултат. Домъкнах се до носа, скочих в плитката вода, опрях плещи до форщевена и с всички сили наблегнах. Наблегнах веднъж, втори път. После спрях да отдъхна няколко минути, гледах отлива и размишлявах, че скоро яхтата ще се окаже на сухо. И всичко това пред самия яхтклуб!

Отчаян, покатерих се на палубата и започнах да ругая и проклинам плитковината. Но изведнъж дойде неочаквано избавление: вълната, вдигната от минаващия наблизо параход, обхвана яхтата и отново я пусна на пясъчното дъно. Включих мотора, дадох заден ход, скочих във водата и когато дойде новата вълна, снех яхтата от плитковината.

Покачих се на нея, добрах се до румпела по натрупаните върху палубата платна. Без да рискувам повече с поставянето на платната, поведох яхтата по канала в открито море, където имаше повече простор за моите експерименти.

Когато яхтата напускаше Панама, на палубата и се търкаляха куп мокри платна, гикът се полюшваше от една на друга страна, фаловете трептяха под вятъра, но все пак „Езичник“ бодро излезе в океана.

Настъпи вечерта. Бях сам в открито море. „Езичник“ бавно напредваше сред влажния мрак, сякаш пипнешком търсеше пътя си. Взирах се напрегнато и се вслушвах в тъмнината от страх да не пропусна сушата. Котетата дремеха мирно на коленете ми, не подозирайки моята тревога.

Опрян на румпела, напразно се надявах да видя в адската тъмнина пътеводна светлинка. Загубих ориентацията. Три часа преди това бях уверен, че зная къде се намирам, но сега яхтата менеше често курса и аз смутено се оглеждах встрани с надежда да видя или открия по слух някакво пристанище, където бих могъл да застана на котва, да отдъхна и поразмисля какво да правя по-нататък. Изминалият ден постави пред мен много сложни въпроси. По моите разчети бях се отдалечил на около петдесет-шестдесет мили от брега, а някъде недалеч от мен, както се надявах, се намираше Педро Гонзалес — един от Бисерните острови.

Часовникът показваше десет. Бях останал без сили от глад и от непривичната за мен борба с платната. Целия ден ги поставях и събирах, опитвах да се движа с различни галсове, вземах първи и втори риф, плавах по течението и безцелно се носех по морето. Привечер вече се бях запознал по-отблизо с яхтата, но все пак се чувствувах доста неуверен. Все още не я познавах достатъчно. Незабелязано се смрачи. По това време се намирах на един от оживените морски пътища, а ми бе необходимо добре да си почина през нощта.

В здрача островчето Педро Гонзалес изглеждаше като синьо петно на хоризонта, което бързо се топи в тъмнината. Ако поставех всички платна и пуснех мотора, вероятно щях да успея до стъмване да отида толкова близо до острова, че съвсем не би ми било трудно да застана на котва. Но аз се засуетих с надежда, че скоро след здрачаването ще излезе вятър и за миг ще бъда до брега. Вместо това настъпи затишие, платната заплющяха, блоките заскриптяха и „Езичник“ загуби ход.

Без да прибирам платната, включих мотора и неуверено поведох яхтата напред. Внезапно дочух чести удари на вълни, редуващи се от време на време с почти пълна тишина. Започнах да се ослушвам внимателно и да се вглеждам в нощта. Нещо, което беше по-черно от мрака, се навдигаше хъм мен и скоро шумът: стана по-отчетлив.

Забелязах само скалите, надвиснали над брега и заслоняващи звездите. От време на време вълните налитаха върху стръмния бряг и шумът от прибоя ставаше все по-силен.

Носът наближаваше. Поставих руля дясно на борд и видях друга безформена сянка по левия траверз. Като се разгърнах, отправих яхтата между двете тъмни сенки, разчитайки да дойда по-близо до брега и там с помощта на лота да намеря удобна Стоянка.

„Езичник“ бавно се придвижваше напред и шумът на прибоя нарастваше. Вляво, почти до самия борд, се къдреха сиви талази, но на мен ми се струваше, че до тях е още далече. Напред огромните вълни се разбиваха с шум в скалистия бряг. Въздухът беше влажен и сякаш наситен с воден прах. Да, за един ден плаване човек не може да се научи да почувствува опасността така, както я чувствува опитният моряк. Запалих джобното фенерче и сигнализирах с него.

Внезапно от тъмнината се чуха силни викове:

„No pase por aquil! Piedras! Peligroso!“^[1]

Скали! В ужас поставих руля рязко дясно на борд. Яхтата се спря. Наоколо водата се пенеше и клокочеше. Угасих мотора. Изтичах до мачтата, отдадох фала и обрах грота. След миг, почти не съзнавайки какво правя, хвърлих котвата, която достигна дъното на дълбочина десет морски сажена. Подводните скали вече бяха пред самия форщевен. От двете ми страни вълните се плискаха в камъните и повече от час аз проседях на палубата, като треперех от страх, макар че „Езичник“ спокойно стоеше на котва.

Рибари метиси доплаваха до мен с крехките си ладии. Като се изкачиха на борда, те ме увериха, че яхтата сега се намира в пълна безопасност. Трептящата светлинка на фенерчето освети техните брадати усмихнати лица. Скоро те си отидоха.

Седях на палубата, гледах клокочещата вода и замислено се вслушвах в зловещия й шум. Спомнях си изминалия ден и уроците, на които ме научи той, опитах се да си представя какво ме очаква занапред, когато ще се окажа сам в океана. Колкото повече размишлявах, толкова по-ясно ми ставаше, че не съм подготвен за такова пътешествие. Не познавах своята яхта и не умеех да я управлявам. Първият ден ми показа това съвсем ясно. Необходимо бе да попрактикувам поне една-две седмици. Тогава по-добре бих изучил своята яхта, всичките й особености и бих могъл уверено да я управлявам.

Реших да направя това във водите край остров Педро Гонзалес, като го използувам за база, и да плавам покрай цялата верига на Бисерните острови.

Осветих с фенерчето си картата и намерих сред малката купчинка острови превъзходно място за осъществяване на този план. Там имаше удобни заливчета за упражнения по заставане на котва, тесни проливи, където е трудно да се лавира, плитчини, рифове и островчета, които трябваше да се науча да заобикалям. С нетърпение очаквах разсъмването, за да се заема за работа. Спуснах се в каютата с чувството, че съм се избавил от неувереността, която тъй дълго не ме напускаше.

Сега най-после ще мога, както трябва, да потренирам. Ще се науча на всичко необходимо, а после с леко сърце ще изляза в океана.

От дългата борба през деня с платната и румпела не бе ми останало време да хапна и сега изведнъж почувствувах как стомахът ми се свива от глад. Когато си приготвях храна, не се придържах към някакво определено меню. Когато настъпваше време за ядене, поглеждах списъка от съестни продукти, избирах си нещо по вкус и настроение. После шарех с ръце тук-там, докато не намерех онова, което ми беше нужно. Реших да водя строга сметка за всичките си запаси, за да мога всяка минута да зная с какво разполагам.

При закупуването на продуктите се ръководех от същите съображения, както човек, отправящ се на ловна експедиция. Обаче ловните експедиции обикновено не са много продължителни, а моето пътешествие можеше да трае не по-малко от четири месеца.

Стараех се да избера вкусни и същевременно не много скъпи продукти, които може лесно да се приготвят и да се запазват дълго време.

Натоварих на яхтата по един галон^[2] ориз, брашно, чукано овесено брашно, царевично брашно, чай, кафе, мед, конфитюр, маргарин и захар. Измервах продуктите в галони, тъй като единственият амбалаж, с който успях да се снабдя в яхтклуба, бяха дузината бутилки за ябълков сок, всяка от тях с вместимост от един галон. Херметическите сандъчета за съхранение на продукти не бяха за моята кесия и затова използвах бутилките: плътно ги затворих с тапи, после ги обвих с одеяла и ги поставих под койките. В две насипах захар.

Вместо хляб наблъсках един голям тенекиен сандък с твърди флотски сухари. Жените от близките домове ме снабдиха с множество буркани с вместимост от една кварта^[3] и аз поставих в тях сушени сливи, ябълки и праскови. От тавана на каютата висяха свински бут и гърди, те се люлееха в такт с движението на яхтата и изпълваха помещението с апетитен мирис.

Основната част от моите запаси обаче се състоеше от двеста четиридесет и осем кутии с консерви. Предпочитах най-вече големите кутии: достатъчни бяха няколко превъртания на консервния ключ и ситият обед или закуска бяха готови. Разполагах с широк избор на продукти — от доматения сок до рибните консерви за котетата.

Най-много от всичко обичах боб със свинско. Животът на море възбужда апетита и променя обикновените вкусове. Най-грубата храна ви се струва превъзходна. Нямах нито желание, нито време да приготвям сложни, изискани блюда. Средствата ми позволяваха да си доставя само най-простите и необходими припаси. Тъй като се чувствувах превъзходно и не можех да се оплача от липса на апетит, интересуваше ме по-скоро количеството, а не качеството на храната.

Една малка ниска масичка в левия заден ъгъл на каютата ми служеше за кухня. На нея имаше примус, който бързо можеше да се разпалва, и аз варях на него великолепна рибена чорба.

Освен бурканите панамските стопанки ми подариха тенджери и гърнета, а така също няколко стари разнородни ножове и вилици. Всичко това се съхраняваше в „кухнята“ и когато ми омръзнеше да ям студени консерви направо от кутиите, имах възможност да си сервирам масата по всички правила.

Още от самото начало ме безпокоеше проблемът за запазване водата за пиене. Един яхтсмен ми бе дал два десетгалонни бидона за мляко, които напълних с вода и привързах в рубката към мачтата. После се сдобих и с две дъбови бъчвички от четири и десет галона. На скалите при изхода на залива намерих голям съд за авиационен бензин с вместимост петнадесет галона. Купих и шест петгалонни бидона по петдесет цента парчето. Един от тях използувах за газ, а в останалите налях вода. Освен това купих от военния склад две десетгалонни бъчвички, като заплатих за тях нечувано висока цена — по пет долара за всяка. В получените от домакините буркани също налях три галона вода и ги поставих под предната койка. По този начин в деня на отплаването разполагах с повече от 95 галона вода.

За малкия двигател на яхтата система „Кермат“ взех осемдесет галона бензин. Двадесет галона налях в специален резервоар на юта, шест бидона стояха в кокпита, два бяха привързани към мачтата на палубата, още два — закрепени към ахтерщевена, а един — към комингса на кокпита.

Освен запасите от продоволствие и гориво на яхтата имаше най-различни неща: походна аптечка, купена от разпродажба на военни излишъци, голям дамски несесер и други подаръци, като някои найлонови дреболии за Мери, прах против бълхи за котетата, два съвсем нови костюма, палто и шапка, с които имах намерение да се представя пред жена си в Сидней, въдици за лов на акули и два плоски харпуна, с помощта на които се надявах да разнообразявам храната си с прясна риба. Разполагах и с малка библиотечка с около двадесет и пет книги, почти всички подарени. Тук влизаха списанията и комиксите. С удоволствие бих изхвърлил комиксите, но помислих, че по пътя бих могъл да ги дам на някой любител на такова четиво.

Сложих партушините си в матроското сандъче, останало ми още от службата ми в търговския флот. Имах седем памучни костюма с цвят хаки, няколко ризи и панталони, обувки и мушама. Взех със себе си и много навигационни инструменти, с които никак не умеех да манипулирам, но разчитах, че в океана ще имам достатъчно време да изуча на практика мореходното дело.

Според сметките ми запасите трябваше да ми стигнат най-малко за четири месеца. Ако ловях риба или по пътя се запасявах с провизии от островите, можех да издържа и пет месеца. Това ми се струваше повече от достатъчно, тъй като се надявах след четири месеца да бъда вече в Сидней.