Мирча Елиаде
Образи и символи (26) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Етнографски паралели

Би било безполезно да се правят каквито и да било общи заключения от познатите ни индоевропейски факти, преди да сме разширили, както впрочем обещахме, историческата си и културна перспектива и да сме включили комплекса на „връзването“ в една по-голяма група от аналогични или идентични символики. Но още отсега можем да посочим няколко етнографски паралела на индоевропейската група от богове и смъртоносни демони, които „връзват“ мъртвите. Най-близък до иранската двойка Вайу-Астовидхотуш е китайският бог на вятъра и на мрежата Паухи, намиращ се в тесни отношения с богинята-змия Накура, което доказва, че той трябва да бъде причислен към пъклено-лунното културно ниво.^[1] Колкото до въжетата на Йама, на Нирти, на Астовидхотуш и на германските богини, техните най-точни копия се срещат в областта на Тихия океан. При австралийските Аранда, демонките tjimbarkna овързват нощем душите на човеците и ги убиват, стягайки силно въжето.^[2] На островите Данже богът на смъртта Ваеруа връзва умрелите с въжета и ги влачи така в страната на мъртвите.^[3] На Харвейските острови, докато слиза в ада по едно чудотворно дърво, душата на починалия забелязва мрежата на причакващия я бог Акаанга, от когото тя не може да избяга.^[4] В Сан Кристобал, в Доминиканската република, седналият на една скала „Fisher of Soul“ лови душите.^[5] На Соломоновите острови роднините са тези, които ловят във водите душата на умрелия, за да я сложат в една кутия до някаква негова телесна реликва (череп, челюстна кост, зъб и т.н.)^[6] Магьосниците на Харвейските острови притежават магически клопки, в които залавят душите на тези, които искат да погубят.^[7] Същият обичай се среща и в други културни зони^[8], но е важно да се отбележи, че начинът, по който богът на смъртта в Меланезия „лови“ и „овързва“ душите е съвсем аналогичен с убийствената техника на магьосниците. Тази взаимна обвързаност на двете магии помага за изясняване на проблема за „връзването“.

Видяхме, че мотивите, свързани с примките, възлите и въжетата при индоевропейците се разпределят между няколко ясно отличими една от друга съвкупности: между някои богове, герои или демони, някои ритуали, някои обичаи. Същият проблем стои съвсем различно в семитския свят: там магическите връзки от всякакъв род са съставна част от почти всеобщия божествен (и демонски) престиж. Има богове-върховни владетели като Енлил и жена му Нинхурсаг (=Нинлил) или пък лунни богове като Ензу (=Син), който улавя в мрежите си клетвонарушителите.^[9] Но и Шамаш, слънчевия бог, е въоръжен с примки и въжета, и него също го молят да освободи този, когото е вързал; богинята Нисаба овързва демоните на болестите, а пък те, от своя страна, имат примки и по-специално демоните на болестите (демонът на чумата се призовава с думите: „улови в мрежата си, завържи и унищожи вавилонците!“^[10] на Бел (=Енлил) се казва: „Отче Бел, ти хвърляш примките и всяка примка е враждебна“^[11] Тамуз е наречен „Господар на примките“ (Scheftelowitz, цит. произв., стр.4), но в мита, самият той е „вързан“ и моли да бъде спасен от примките.^[12] От Мардук се иска да освободи от веригите и от примките, понеже и той е владетел-връзвач. Подобно на Индра, и той използва примката и въжетата като бог-борец, по „геройски“ начин. В Enuma Elish, поемата за Сътворението, са описани два вида „връзване“, които напомнят ведическия диптих Варуна-Индра. Еа, богът на Водите и на мъдростта, не се бори „геройски“ с първичните чудовища Апсу и Мумму: той ги „връзва“ с магически призовавания и после ги убива (Enuma Elish, I, 60–74). След като получава от събранието на боговете прерогативите на абсолютната власт (принадлежаща дотогава на небесния бог Ану, IV. 4 и 7) и след като се сдобива със скиптъра и трона (IV, 29), Мардук се захваща да пребори морското чудовище Тиамат и този път присъстваме на една истински „героична“ битка; но главното оръжие на Мардук си остава „мрежата“, „дар от баща му Ану“.^[13] Мардук „връзва“ Тиамат (IV, 95), „овърза го с вериги“, и му изтръгва живота (IV, 104). Сетне той оковава всички богове и демони, които са помагали на Тиамат и, както е казано в поемата, „те бяха хвърлени в мрежите, останаха в кошовете (за ловене на риба), бяха поставени в кухини (пещери)“ (IV, 111–114, 117, 120). Мардук става пълновластен господар чрез героичната си борба, но си запазва и прерогативите на магическото върховенство. Ако се държи сметка и за магическото свойство на въжетата, на възлите и на примките в магьосничеството и народната медицина (виж по-нататък), общото впечатление, което се получава от това така бързо изследване на месопотамския район е на едно почти пълно объркване. Изглежда „връзването“ е някакъв магическо-религиозен престиж, който всички религиозни „форми“ в еднаква степен търсят да си присвоят. Полезно би било, ако някой специалист в областта на месопотамските религии подхване отново този проблем, за да се определи дали е възможно да се възстанови една „история“ при съществуващата неяснота и обърканост.