Мирча Елиаде
Образи и символи (12) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Индийски митове за времето

Някои индийски митове илюстрират по особено сполучлив начин главната си функция, а именно да „разрушават“ индивидуалното и историческото време и да осъвременяват Голямото митично Време. Ще дадем един прочут пример, почерпен от Brahmavaivarta Purâna, който бе резюмиран и коментиран от покойния Хайнрих Цимер в книгата му Myths and Symbols in Indian Art and Civilization.^[1] Заслугата на този текст е, че въвежда отведнъж Голямото Време като инструмент на познание, а оттам и на избавление от веригите на Майа.

След победата си над дракона Вритра, Индра решава да възстанови и да разкраси седалището на боговете. Вишвакарман, божественият строител, успява след година упорит труд да изгради великолепен дворец. Но Индра е недоволен, той иска да уголеми още повече постройката, да я направи толкова величествена, че да няма равна на себе си в целия свят. Изтощен до крайност от непосилната работа, Вишвакарман се оплаква на Брахма, Бога създател. Той обещава да му помогне и се застъпва за него пред Вишну, Върховното Същество, на когото самият Брахма е само обикновен служител. Вишну поема задължението да върне Индра към действителността.

Един хубав ден, пред разположилия се в двореца си Индра се явява дрипав малчуган. Самият Вишну приел този образ, за да унижи Царя на Боговете. Без да му разкрива веднага самоличността си, той го нарича „дете мое“ и започва да му говори за безбройните Индра, населявали до този момент неизброимите вселени. „Животът и царстването на един Индра — му казва той, — продължават 71 еона (един цикъл, един mahâyuga, обхваща 12 000 божествени години, тоест 4 320 000 години); един ден и една нощ на Брахма са равни на 28 съществувания на Индра. Но животът на един Брахма, измерен в дните и нощите на Брахма, трае само 108 години. След един Брахма идва друг; докато единият си ляга, другият става. Никой не би могъл да ги изброи. Безчет са тези Брахма, а да не говорим за Индра!…

Но кой ще изчисли броя на Вселените, щом като всяка от тях си има свои Брахма и Индра? Отвъд най-отдалечената обозрима точка, отвъд всяко въображаемо пространство безспирно възникват и изчезват Вселени. Като леки кораби, те плават по чистите и бездънни води, които образуват тялото на Вишну. Всеки миг от всяка негова пора се ражда по една Вселена. Би ли ви хрумнало да ги броите, въпреки високото си самомнение? Как мислите, ще можете ли да изчислите броя на боговете на всички тези Вселени — настоящи и минали?…“

Докато младежът говорел, в голямата зала на двореца навлязло шествие от мравки. Подредени в широка цели два метра колона, те важно крачели по пода, като на парад. Момъкът ги забелязал, замълчал почудено, сетне избухнал в смях. „Защо се смееш?“, запитал го Индра. „Видях мравките, о Индра, и дългото им парадно шествие. Всяка от тях някога е била един Индра. Също като вас, благодарение на своето благочестие, всяка от тях в миналото е била въздигната в ранг на Цар на Боговете. Но сега, след многобройни преселения, те до една са се превърнали отново в мравки. Тази мравешка армия е съставена от бивши Индра…“

След това откровение, Индра разбира колко безполезни са тщеславието и амбициите му. Затова извиква превъзходния архитект Вишвакарман, възнаграждава го царски и завинаги се отказва да разширява и въздига по-нависоко двореца на боговете.

Замисълът на този мит е повече от прозрачен. Самото изумително припомняне на неизброимите Вселени, появяващи се от тялото на Вишну и изчезващи в небитието е достатъчно, за да пробуди Индра, тоест да го накара да надхвърли ограничения и стриктно обусловен хоризонт на своето „положение“ на Цар на Боговете. Бихме се изкушили да добавим дори: на „историческото си положение“; тъй като се оказва, че Индра е Великият вожд-воин на боговете в определен исторически момент, на даден етап от величавата космическа драма. Той чува от устата на самия Вишну една истинска история: неподправения разказ за вечното създаване и разрушаване на световете, на чийто фон неговата собствена съдба, безчетните му героични подвизи, достигащи кулминационната си точка с победата му над демона Вритра, действително изглеждат като „измислени приказки“, тоест като събития без възвишено значение. Но когато чува истинската история, той прозира кое е Голямото Време: онова митично време, което е същинският първоизточник на всяко същество и на всяко космическо събитие. Тъкмо защото може да надскочи своето исторически обусловено „положение“ и успява да разкъса измамното було, спуснато пред очите му от светското време, тоест от неговата собствена „история“, Индра е изцерен от горделивостта и невежеството си; или, казано на езика на християните, той е „спасен“. И тази изкупителна функция на мита упражнява своето въздействие не само върху Индра, но и върху всеки човек, който слуша историята на преживелиците му. Да се надскочи светското и да се преоткрие Голямото митично време е все едно да се получи откровение за върховната действителност. А тя е строго метафизическа и само митовете и символите могат да осигурят достъп до нея.

Този мит има и продължение, на което ще се върнем по-нататък. Засега ще се задоволим с уточнението, че схващането за цикличното и безкрайно Време, представено по толкова вълнуващ начин от Вишну, е всъщност паниндийското схващане за космическите цикли. Вярването в периодическото сътворение и унищожение на Вселената се открива още в Atharva Veda (X, 8, 39–40). Впрочем, тя принадлежи на Weltanschauung на всички древни общества.