Майн Рид
Остров Борнео (8)

8. Бруленето на дурионите

Докато всички си задаваха въпроси, Муртаг се отдели и се затича към плода, за който първи път чуваше.

Лало го изгледа със скрита усмивка. Дали заради подигравките, които ирландецът му бе отправял понякога, искаше да си отмъсти? Или намираше, че лекомисленият, за да престане да се меси навсякъде, трябва да си опари ръцете достатъчно здраво? А може би искаше да се пошегува… Както и да е, неговият поглед светеше, пълен с ирония и злобен пламък, докато приятелят му бързаше към дуриона. Очакваше края на това действие с високомерно презрение.

Ирландецът не подозираше каквото и да било. Бързо се спусна върху плода, но веднага след като го повдигна, го изпусна, сякаш бе хванал току-що изваден от огъня картоф.

— Боже! — извика той. — Ръката ми е в кръв! Какво направих?!

— Внимавай, Муртаг! — едва сега се обади Лало. — Не гледай нагоре. Защото главата ти също може да се опари така!

Муртаг вдигна уплашено очи към клоните и се отстрани бързо.

Доволен от триумфа си, малаецът се отправи предпазливо към дуриона. Без да снема поглед от плодовете, които висяха над главата му, той набоде дуриона на дългия остър прът, с който си бе послужил при лова на мидата, и със силен замах го хвърли към брега.

Затича към него, извади дългия си нож и го забоде между бодлите. Отвътре се показа вкусната месеста паст на плода.

Всички си взеха по малко, но плодът не можа да ги засити.

Трябваше да се намери нещо за ядене: дивеч, риба яли черупчесто животно. Струваше им се, че мидата бе открита съвсем случайно. Лало бе загубил всяка надежда да намери друга.

Дурионът се оказа не само приятен на вкус, но и много хранителен, всички се почувстваха по-добре. Явно той можеше да замести всяка друга храна, но как можеха да си набавят по-голямо количество?

Стъблото на дървото бе право и гладко. На височина около двадесет и пет метра то нямаше нито клон, нито дори чеп, на който да си опреш крака. Въпреки това Лало можеше да се покатери, ако бе в нормално физическо състояние. Макар че страдаше по-малко от другите, той бе загубил много от своята сила и подвижност.

Наблюдаваше дървото и мислеше трескаво — как да измери на чин да обрули плодовете.

Внезапно светла и оригинална идея блесна в мозъка на капитан Редууд.

От кораба си бе взел стара пушка, с патроните на която можеха да се достигнат плодовете.

Той пристъпи веднага към действие.

Напълни пушката, прицели се там, дето плодовете бяха най-гъсто разположени, и гръмна.

Прицелът не бе лош: пет-шест плода се строполиха на земята. Вторият гърмеж събори още дузина и малката група се снабди с храна за около двадесет и четири часа.

Събраха предпазливо бодливите плодове и ги отнесоха под едно от съседните дървета.

Пренесоха и немногобройните неща, които бяха останали в лодката, тъй като решиха да се установят на това място.

Бе непоносимо горещо и нямаше какво да пекат, затова не накладоха огън. Задоволиха се само със зрелите дуриони. Като се нахраниха добре, Лало малаецът разказа някои подробности около дървото, на което трябваше все пак да благодарят за закуската.

Дурионът се оказа едно от най-грамадните дървета сред горите в тези области. Той приличаше много на бряст, само че кората му бе гладка. Срещаше се из островите на Индийския архипелаг. Неговият плод не бе много известен, тъй като не можеше да се пренася на далечно разстояние, когато е узрял.

Имаше формата на малко удължена топка, бе голям колкото кокосов орех. Черупката му имаше хубав броите цвят и бе покрита с твърди остри бодли, основите на които образуваха шестоъгълник.

С тази „бодлива коса“ дурионът бе така добре защитен, че бе невъзможно да го вземеш в ръце. Основата на бодлите бе много здрава, от каквато и височина да паднете плодът, те не се чупеха, нито превиваха.

Когато плодът узрееше, падаше от само себе си. При хубаво годишно време местното население събираше големи количества дуриони, които консервираше в бамбукови делви и запазваше за през цялата година. Така приготвените дуриони добиваха крайно неприятен за европейците вкус, но туземците ги обичаха много и ги ядяха като подправка с ориз.

— Ясно — обади се по някое време Елена, — този дурион не е по-вкусен от портокалите или гроздето, но като храна е незаменим!