Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castaways: A Story of Adventure in the Wilds of Borneo, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Сканиране и корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

МАЙН РИД

ОСТРОВ БОРНЕО

 

Редактор Иван Тренев

Илюстрация на корицата Емилиян Станев

Гравюри към текста Ф. Шпехт, Бунгарц, Г. Волтере

Художник редактор Лили Басарева

Коректори Янка Енчева и Людмила Антонова

Отпечата се през 1992 година

Полиграф ООД Перник

ISBN 954-06-0007-3

„Тренев & Тренев“ ООД, София

с/о Jusautor, Sofia, 1992

 

Издателската къща направи всичко възможно да открие данни за преводачите или техните наследници. Ако има такива, тя ги моли да се явят за получаването на полагаемото им се според издателската калкулация възнаграждение.

История

  1. — Добавяне
  2. — Ново цифровизиране

27. Невиждано зрелище

Двамата забелязаха как той се промъкна до мястото, дето горилата, нагазила до колене във водата, го очакваше, готова за бой.

— Влечугото ще избяга! — Елена пошушна едва-едва. — Ще видиш!

— Ш-шт! — Хенрих направи знак с пръст да мълчи.

Горилата започна да отстъпва към брега.

Но скоро почувства, че под краката си има твърда почва, спря и храбро се изправи срещу неприятеля.

Хенрих и Елена се убедиха в думите на Лало малаеца.

Бе повече от ясно — маймуната не се страхуваше от никакво горско или речно, или каквото и да било животно в джунглата.

Ако се бе отстранила още малко към сушата, борбата щеше да бъде избягната.

Но едно такова положение не влизаше в гордата сметка на миаса.

Влечугото продължи да напредва.

Не обръщаше внимание на ръмженето и заплашителните движения на миаса.

Ясно бе и друго — гигантското влечуго също не смяташе да се плаши, уверено изцяло в необикновено голямата си сила, в своята едрина и особено в плътната си кожа, покриваща цялото тяло като щит. То също вярваше, че на Борнео няма друго животно, което може да устои на гнева му.

Нападението продължаваше несмутимо.

Крокодилът сякаш настояваше: „Защо си влязъл във владенията ми и защо продължаваш да стоиш, да смяташ, че не мога да те убия?“

Може би вземаше маймуната за човек — слаб и немощен, за някакъв даяк, който може да бъде унищожен с един удар?

Мнимото отстъпление на противника си крокодилът взе за страх.

Най-сетне спря, потопи се в езерото, доколкото му позволи дълбочината, и почака известно време, за да разбере дали врагът ще продължи да отстъпва.

Като видя войнствената му стойка, продължи да плува напред до момента, когато тръстиките престанаха да го закриват.

Колко мига изминаха?

Хенрих и Елена затаиха тръпнещи дъх.

Крокодилът се изправи на задните си крака и подскочи към брега, разтворил изцяло грамадната си уста.

За миг върхът на муцуната му се обърна към маймуната. Сякаш всеки миг тя щеше да бъде захапана и отвлечена в дълбините на езерото.

Бедните юноши се поздравяваха вече с щастливото избавление, когато едно съвършено неочаквано движение на орангутана ги убеди, че борбата няма да свърши така скоро.

Орангутанът отскочи, метна се върху главата на крокодила, пропълзя светкавично по него и скочи на земята, до опашката му.

Преди влечугото да бе успяло да се обърне, за да нанесе удар, той направи нов скок и се озова върху гърба му, залови се здраво с дебелите си, къси крака и обви големите си ръце около плешката му, като че искаше да го задуши.

Между двете чудовища започна една от онези страшни и ужасни битки, които можеха да се видят само в горите на Борнео и Суматра, дето човек почти не можеше да проникне.

Дори и там подобни сцени се разиграваха рядко.

Крокодилът се мъчеше да събори гривестия си ездач, който се бе разположил върху гърба му като на седло и правеше всичко възможно да се задържи.

Елена стискаше до болка ръката на брат си, силно притисната и трепереща до него.

— Господи, дано крокодилът победи!

Влечугото се въртеше, тракаше с грамадните си челюсти, ровеше земята с дългата си опашка, която косеше тревата и тръстиките като нож, гърчеше се и се мяташе на всички страни, но нищо не можеше да му помогне.

Орангутанът стоеше на гърба му като мексиканец върху луд жребец — с едната си лапа той се държеше за рамото на влечугото, а другата протягаше във въздуха, сякаш търсеше нещо, за да се залови.

Изведнъж той протегна тази свободна ръка и спипа горната челюст на гавиала, която се бе издигнала почти отвесно нагоре.

Човек би помислил, че маймуната бе проявила ужасно неблагоразумие и сама си бе тикнала ръката в капан.

Елена си бе помислила тъкмо това.

Хенрих също.

В своята неопитност и в желанието си да видят по-бързо печалния край на животното, което ги застрашаваше, юношите мислеха, че само чудо може да го отмени.

Щом улови челюстта на крокодила, орангутанът я изкриви така силно настрани, че двете челюсти никога да не могат да се съединят отново.

Чу се глухо изщракване, особен шум, сякаш бе изкоренено дърво. След това отвратителното влечуго започна да се гърчи ужасно и да размахва опашката си на всички страни.

То бе победено.

Нямаше никакво съмнение.

Орангутанът слезе от гърба му, отстрани се и загледа гърченията му, които ставаха все по-редки.

Господи! Сякаш човек бе започнал да надава диви викове на радост.

Хенрих и Елена имаха усещането, че там, до езерото, стои луд човек и скача, радвайки се на жестока победа след жестока борба.