Майн Рид
Остров Борнео (33)

33. Тръгване

Бедният капитан възвърна наистина силите си. Тръгна към блатото, за да измери дълбочината му и да види дали няма някое място, отдето може да се премине. Скоро се убеди, че е невъзможно каквото и да било преминаване.

На около десет метра от брега водата стигаше до мишниците, а по-нататък ставаше изведнъж дълбоко.

Редууд се обърна отчаяно, но нямаше намерение да излиза на брега. Той гледаше към средата на езерото, откъдето продължаваха да идват прегракнали гласове.

Шумът не слизаше от високото. Един от гласовете приличаше на момичешки, но не бе този на Елена. Малаецът позна в това врякане малък орангутан.

Нещо шепнеше на капитан Редууд, че неговата прескъпа Елена живее и той ще може да я освободи. Ако е ранена, с каква нежност ще се грижи да оздравее! В обятията му тя ще забрави преживения ужас. Той трябваше да я види, по-скоро да я види и прегърне! Каквото и да му се изпречеше на пътя!

Езерото не можеше да се прегази.

Но капитанът бе отличен плувец.

Веднъж бе преплувал осемстотин метра в бурно море. Нима не можеше да преплува такова разстояние в тихата засенчена вода на езерцето?

Тръгна към водата, но внезапно му хрумна мисъл и спря. В същия момент верният малаец го настигна и сложи ръка на рамото му:

— Да плуваш ли искаш, капитане? Но каква полза от това, когато си без оръжие? Трябва да вземеш пушката, сарбакана и ножа. Без тези оръжия не можем да се справим с миаса.

— Имаш право, Лало — каза капитанът. — Ще взема пушката, но как ще мога да я запазя от водата? Няма време да правим сал!

— Няма нужда от сал, капитане! Дай ми пушката! Аз мога да плувам и с една ръка!

Капитанът знаеше, че малаецът никога не се хвалеше. Лало бе от онези малайци, за които плуването бе така естествено, както и ходенето и на двадесет километра от брега, дори изоставен на вълните, той не би се удавил!

Без да възрази, бащата отиде над стръмния бряг, съблече част от дрехите си, превърза рога с барута и част от мунициите на главата си, захапа ножа и повери пушката на малаеца.

Приготовленията на Лало не отнеха много време, тъй като той нямаше какво да съблича.

Над чалмата, плътно прилепнала върху дългите му черни коси, той забоде бамбуковия калъф, пълен с отровни стрели; крисът, това оръжие, от което нито един малаец не се разделя и насън, бе привързан за кожения колан, с който се запасваше. С лявата си ръка взе сарбакана и пушката на капитана.

Без да губят и минута, двамата се хвърлиха в дълбоките води и заплуваха към средата на езерото.

Хенрих и Муртаг стояха прави на брега.

Тежко им беше, че остават назад в този критичен момент, но дърводелецът не бе добър плувец, а Хенрих не бе достатъчно силен, за да устои на такова дълго разстояние.

Въпреки това честният ирландец, който така силно бе привързан към своя капитан и към неговия син и се безпокоеше така силно за участта на Елена, желаеше страстно да изпита щастието и той да се хвърли във водата. Но капитанът не бе позволил, бе заповядал двамата да останат на брега. Трябваше да чакат с молитви на уста.

Стояха на брега, гледаха към плувците и се молеха все по-горещо за добрия изход на това ново странно приключение.