Майн Рид
Остров Борнео (6)

6. Грамадната мида

— Вода! Вода!

Нямаше и не можеше да има моряк, който да не знаеше, че гладът се понася трудно, но жаждата — още по-трудно.

На първо време не можеше да се каже кое от тези две мъчения бе по-болезнено за спасените на брега. Навярно те усещаха, че остротата от болките поради глада постепенно бе намаляла, а продължителната жажда се бе превърнала в агония. Бяха лишени от храна вече пяла седмица, но жаждата сега ги измъчваше с всичката си жестокост.

Ето защо веднага след като привършиха молитвата си, те извикаха почти едновременно:

— Вода! Вода!

Огледаха се.

Трябваше наоколо да забележат извор или ручей.

Безграничният океан се люлееше пред тях тъкмо с онези води, които им бяха причинили толкова страдания.

Обърнаха очи към гората, която се разстилаше на стотина метра от тях.

Пясъчният насип, дето бяха стъпили, се вмъкваше между гората и водата. Забелязаха недалеч отделено дъгообразно място. По всичко личеше, че можеше да се окаже малък залив, образуван от океана или от устието на някоя река.

Лало, който бе запазил все още сили, притича, за да се увери, че пред тях се простира залив. Останалите го изпратиха с жадни погледи. Бяха разпънати между страха и надеждата. Но капитан Редууд страдаше повече от страха — знаеше, че в тази част на океана минават понякога дълги месеци, без да капне капчица дъжд, и ако човек не открие извор или поток, е изложен на опасността да умре мъченически от жаждата.

Видяха как Лало се наведе над малкия залив, напълни шепите си с вода и я поднесе към устата си. В същия миг до тях достигна радостният вик на малайски език:

— Вода! Сладка вода! Река!

Тези думи бяха посрещнати с радостта на самия малаец, както сутринта, когато се чу за първи път викът: „земя!“. Затичаха към реката.

Легнаха по корем на брега и с ненаситни глътки започнаха да утоляват жаждата си.

Водата вля нов живот у тях. Те не се досетиха, че тъкмо тази река бе спасила живота им — тя се вливаше в океана и правеше прохода между кораловите рифове. Без нея те нямаше да могат да открият път и щяха да погинат при буйното оттегляне на вълните от брега.

Като престанаха да страдат от жаждата, усетиха глада. Обзе ги една-единствена мисъл — с какво да се нахранят час по-бързо!

Очите им отново се обърнаха към гората.

Само погледът на Лало бе насочен към мястото, дето бе останала лодката. Там малаецът бе забелязал нещо крайно интересно. Извика Муртаг и му каза да събере сухи клони, да запали огън, след което се отправи нататък, придружен от капитана и от юношите.

Там, дето свършваше пясъчният насип, започваше гората. Гъстите стъбла на дърветата образуваха жива стена, висока повече от тридесет метра. Само няколко дървета, пръснати тук-там, бяха извън тази линия. Близо до океана се намираше много голямо дърво. То хвърляше огромната си сянка под високото гладко стъбло и дългите листати клони. Топлината на слънцето, издигнало се вече високо над хоризонта, не можеше да проникне тук.

Мястото бе великолепно за лагеруване.

Корабокрушенците можеха да си отдъхнат, да възвърнат силите си и да обмислят спокойно как да си построят жилище.

Наоколо имаше сухи клони в изобилие. Муртаг натрупа цяла камара и потърси огнивото си, за да запали огън.

Вниманието на малката група бе привлечено от Лало.

Каква правеше долу при лодката?

Удивлението им се усили, като видяха, че той отминава мястото, дето бе останала, лодката, и се насочва към скалите.

Той нагази във водата до колене, след това се наведе и започна да се бори с нещо, което те не можеха да видят.

Удивлението им нарасна, когато го видяха да се изправя с някакъв предмет, приличащ на скала, за който се бяха сраснали множество черупки и морски растения.

— Какво ще прави тоя дявол с това, дето е хванал? — попита Муртаг изненадан. — Гледай, капитане! Да не би да ни кара да ядем камъни?

— Не бързай, Муртаг — каза капитанът. — Лало не носи камък. В ръцете му е някакво черупчесто животно!

— Ти се подиграваш с мен, капитане?

Както казахме, двамата бяха стари приятели, на кораба Муртаг говореше само на „ви“ на началника си, но премеждията ги бяха свързали дотолкова, че това „ви“ бе отпаднало по естествен път.

— Ако не се лъжа, Лало носи на рамото си огромна мида! — каза капитанът.

— Мида ли? Ще видим, капитане! Мида — две крачки дълга и повече от една широка! Хайде де!

— Пак ще си говорим — настоя капитанът. — Не виждаш ли подробностите? Там, до големите набраздени стени? Хайде, Муртаг, по-бързо пали огъня. Тези миди имат силна миризма и не могат да се ядат сурови.

Муртаг се подчини.

Когато малаецът пристигна запъхтян под тежестта на странния дивеч, пушекът вече се бе вдигнал и огънят пращеше.

— Вземете, капитане! — каза малаецът, хвърляйки товара си на земята. — Ето ви мида, която ще стигне за всички. Тя е отлична и няма защо да се мъчим да я разтваряме. Огънят ще направи това.

Всички се събраха около огромното черупчесто животно и с любопитство започнаха да го разглеждат.

Бе наистина рядко мекотело, което се срещаше из моретата около Индия. Малайците го наричаха „сингапурска мида“. Лало малаецът бе намирал такива мили, дълги повече от метър и широки до петдесет сантиметра.

Той я вдигна с две ръце и я сложи над огъня. Наслага главни около нея и отгоре, докато я затрупа съвсем. Полепените водни растения започнаха да пукат, морската вода се пръскаше до клоните на дървото.

Не мина много време и Лало малаецът, който не за първи път приготвяше така сингапурска мида, съобщи тържествено, че яденето скоро ще започне. Това известие бе посрещнато с радостни викове. Всички се заеха да разравят жарта, помагаха си с една кука, която Муртаг донесе от лодката. Извадиха мидата. Насядаха около голямото мекотело и го нападнаха стръвно. Никой не помисли да се помръдне от мястото си, докато не останаха само няколко парченца месо, полепени по черупките.

Като очистиха и последните останки, нашите приятели престанаха да усещат така остро болките от глада и се отпуснаха доволни.