Джефри Арчър
Професионалистът (9)

9.

— Ще ви кажа точно откъде идва информацията ми — съобщи Том Лоурънс. — Лично от президента на Колумбия. Той ми благодари за намесата в изборите в негова полза.

— Това едва ли е доказателство — промърмори Декстър, без да показва някакви чувства.

— Съмнявате се в думите ми, така ли, Хелън? — Президентът не направи опит да скрие гнева си.

— Съвсем не, господин президент — спокойно отвърна Декстър, — но ако обвинявате ЦРУ, че е провело операция под прикритие без ваше знание, надявам се да не разчитате само на думите на южноамериканския политик.

Президентът се наклони напред.

— Хелън, предлагам да ме изслушате внимателно. Записах разговора, проведен в Овалния кабинет наскоро — каза той. — Това, което ще чуете, ме порази и смятам, че е абсолютна истина, при това казана с откровеност, каквато подозирам, че вие не сте проявявали особено много през последните години.

Директорката все още не показваше признаци на неудобство, въпреки че Ник Гутенбърг, седнал от дясната й страна, неловко се размърда на стола си. Президентът кимна към Анди Лойд, който натисна едно копче на касетофона, поставен на бюрото на президента.

— Бихте ли ми разказали подробно?

— Да, разбира се, макар да съм сигурен, че не мога да ви кажа нещо ново. Единственият ми конкурент, Рикардо Гусман, бе удобно изключен от бюлетината само две седмици преди изборите.

— Нали не предполагате, че… — Гласът бе на Лоурънс.

— Е, ако не са били вашите хора, то със сигурност не са били и моите — Херера прекъсна президента, преди той да довърши думите си.

Последва толкова дълга тишина, че Гутенбърг започна да се чуди дали разговорът не е приключил, но тъй като Лоурънс и Лойд не помръднаха, той реши, че има още.

— Разполагате ли с някакво доказателство, че убийството е свързано с ЦРУ? — попита накрая Лоурънс.

— Пушката, с която е бил убит Гусман, е продадена в заложна къща, преди убиецът да избяга от страната. По-късно тя е взета от магазина от ваши офицери, които са я изпратили обратно в Америка с дипломатическа поща.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Моят началник на полицията е очевидно по-искрен с мен, отколкото ЦРУ с вас.

Анди Лойд спря касетката. Хелън Декстър вдигна поглед към президента, той също се бе втренчил в нея.

— Е? — запита Лоурънс заплашително. — Този път какво просто обяснение ще ми предложите?

— Разговорът не дава абсолютно никакво доказателство, че ЦРУ е замесено в убийството на Гусман — каза тя спокойно. — Това са само предположения. Вероятно Херера се опитва да защити човек, който е изпълнил неговите собствени заповеди.

— Предполагам, че що се отнася до „самотния убиец“, той съвсем своевременно е изчезнал някъде в Южна Африка — саркастично изрече президентът.

— В мига, в който изплува на повърхността, ще го открием, и тогава ще ви дадем доказателства, господин президент.

— Невинен човек, застрелян в някоя задна уличка в Йоханесбург, няма да е достатъчно доказателство за мен — заяви Лоурънс.

— Нито за мен — съгласи се Декстър. — Когато ви представя човека, извършил убийството, няма да има никакво съмнение за кого е работил. — Гласът й прозвуча остро.

— Ако се провалите — заплаши я президентът, — не бих се учудил, този запис да попадне в ръцете на репортер от „Вашингтон Поуст“. Има един, който не се слави с любовта си към ЦРУ. Ще оставим той да реши дали Херера прикрива себе си, или просто казва истината. И в двата случая ще се наложи да отговаряте на ужасно голям брой въпроси.

— Ако подобно нещо се случи, вие също ще трябва да отговорите на един-два въпроса, господин президент — отвърна Декстър, без да мигне.

Лоурънс гневно се изправи от стола си и заплашително я изгледа.

— Нека бъде ясно, още държа да получа категорично доказателство кой е изчезналият южноафриканец. И ако не успеете да ми намерите такова за двадесет и осем дни, ще очаквам оставките и на двама ви на бюрото си. А сега напуснете кабинета ми.

Директорът и заместникът й станаха и излязоха безшумно от стаята. Нито един от тях не проговори. Мълчаливо седнаха на задната седалка в колата на Декстър. Когато потеглиха и напуснаха територията на Белия дом, тя докосна бутона на страничната облегалка и между тях и шофьора се издигна преграда от матирано стъкло. Така разговорът им оставаше таен.

— Говори ли вече с Фицджералд?

— Не — отвърна Гутенбърг. — Нали ми каза да изчакам три дни. Смятах да му се обадя в понеделник.

 

 

„Със съжаление трябва да ви информираме, че…“

Конър четеше писмото за трети път, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Той се вцепени. Какво ли се бе случило? Вечерята у Томпсънови бе повече от приятна. Когато двамата с Меги си тръгнаха малко преди полунощ, Бен го бе поканил да играят голф през следващия уикенд в „Бърнинг Трий“, а Елизабет предложи Меги да се отбие на кафе, докато мъжете преследват малките бели топки. На следващия ден адвокатът му се бе обадил, че договорът с „Вашингтон провидънт“ е бил изпратен за одобрение и се нуждае от няколко дребни поправки.

Конър вдигна слушалката.

— Да, Джоан.

— Заместник-директорът те търси по телефона.

— Свържи ме — каза той нетърпеливо.

— Конър? — изрече глас, на който той никога не вярваше. — Възникна нещо важно и директорката ме помоли да те информирам незабавно.

— Разбира се — каза Конър, без наистина да вниква в думите на Гутенбърг.

— Да се срещнем ли в три часа, на обичайното място?

— Разбира се — съгласи се Конър.

Задържа слушалката, дълго след като чу прещракването. Прочете писмото за четвърти път и реши да не казва нищо на Меги, преди да си намери друга работа.

 

 

Конър пристигна пръв на площад „Лафайет“. Настани се на една пейка срещу Белия дом. Няколко минути по-късно Ник Гутенбърг седна на другия край на пейката. Конър дори не погледна към него.

— Самият президент помоли ти да изпълниш тази задача — измърмори Гутенбърг, вглеждайки се в Белия дом. — Иска с това да се заеме най-добрият ни служител.

— Но аз напускам след десет дни — възрази Конър.

— Да, директорката ми каза, но президентът настоя да направим всичко по силите си, за да те убедим да останеш, докато задачата приключи.

Конър замълча.

— Конър, резултатът от изборите в Русия може да се отрази върху бъдещето на свободния свят. Ако онзи лунатик Жеримски бъде избран, това ще означава възобновяване на студената война. На президента ще се наложи да забрави за законопроекта за ограничаване на въоръжението, а Конгресът ще настоява да се увеличи бюджетът за отбрана. Това ще ни доведе до банкрут.

— Но Жеримски е доста назад според всички проучвания — не се съгласи Конър. — Нали се очаква да спечели Чернопов?

— Сега може да изглежда така — каза Гутенбърг, — но има още три седмици до изборите и президентът — той наблегна на думата, взирайки се в Белия дом — смята, че с толкова непостоянен електорат би могло да се случи всичко. Ще е много по-спокоен, ако си там, в случай че дотрябва твоята вещина.

Конър не отговори.

— Ако се тревожиш за новата си работа — продължи Гутенбърг, — ще съм щастлив да поговоря с шефа на компанията, за да му обясня, че това е краткосрочна задача.

— Не е необходимо — каза Конър. — Но се нуждая от малко време да помисля.

— Разбира се — съгласи се Гутенбърг. — Когато решиш, моля те, обади се на директорката и й кажи до какво заключение си стигнал.

Той се изправи и се отдалечи по посока на площад „Фарагут“.

Три минути по-късно Конър тръгна в противоположната посока.

 

 

Анди Лойд вдигна слушалката на червения телефон. Този път позна гласа веднага.

— Почти съм сигурен кой е извършил убийството в Богота — заяви Джаксън.

— За ЦРУ ли работи? — попита Лойд.

— Да, работил е.

— Имаш ли достатъчно доказателства да убедиш Комисията на Конгреса?

— Не, нямам. Почти всички доказателства биха могли да бъдат отхвърлени като несъществени, но когато съберем всичко заедно, съвпаденията стават твърде много.

— Например?

— Агентът, когото подозирам в извършване на убийството, е бил уволнен веднага след срещата на президента с Декстър в Овалния кабинет. Тогава президентът е настоял да разбере кой е отговорен за убийството на Гусман.

— Това не е кой знае какво.

— Вероятно не, но същият агент се канеше да започне нова работа във „Вашингтон провидънт“ като началник на отдел „Отвличане и откупи“, когато неочаквано, без никакви обяснения, предложението за назначение е било оттеглено.

— Второ съвпадение.

— Има и трето. Три дни по-късно Гутенбърг се срещна с въпросния агент на една пейка в парка на площад „Лафайет“.

— Какъв е бил поводът?

— Да му се даде възможност да остане на работа в ЦРУ.

— С каква цел?

— Една последна задача.

— Имаш ли представа каква е тя?

— Не, но няма да се учудя, ако е някъде далеч от Вашингтон.

— Има ли начин да разбереш къде ще го изпратят?

— В момента, не. Дори съпругата му не знае.

— Добре, да погледнем на нещата от тяхна гледна точка — започна да разсъждава Лойд. — Какво би направила Декстър точно сега, за да спаси кожата си?

— Преди да отговоря, трябва да знам резултата от последния разговор с президента — заяви Джаксън.

— Той даде на двамата с Гутенбърг двадесет и осем дни да докажат, че ЦРУ не е въвлечено в убийството на Гусман, и да осигурят доказателства за това кой го е убил. Даде им да разберат, че ако се провалят, ще изиска оставките им и че ще предостави всички доказателства, които притежава, на „Вашингтон Поуст“.

Настъпи дълго мълчание, преди Джаксън отново да заговори:

— Това означава, че въпросният агент има по-малко от месец живот.

— Тя никога не би премахнала някого от хората си — недоумяващо каза Лойд.

— Секторът, в който агентът работи, не съществува официално, господин Лойд. Той е познат в управлението като неофициален офицер под прикритие, НОП.

— Така ли?

— Да, няма го във ведомостите на никоя държавна институция. Ето защо ЦРУ може да отрече, че знае за неговите действия, ако се случи нещо непредвидено.

— Е, наистина не ни върви. Този човек ти е приятел, нали?

— Да — тихо призна Джаксън.

— Тогава направи всичко възможно да остане жив.

 

 

— Добър ден, госпожо директор. Обажда се Конър Фицджералд.

— Добър ден, Конър. Радвам се да те чуя — каза Декстър с по-голяма сърдечност, отколкото при последната им среща.

— Заместник-директорът ме помоли да се обадя, когато взема решение по въпроса, по който говорихме в понеделник.

— Да — произнесе Декстър, връщайки се към обикновения си лаконичен стил.

— Ще се заема със задачата.

— Радвам се да го чуя.

— При едно условие.

— Какво е то?

— Искам доказателство, че операцията е била одобрена от президента.

Настъпи дълго мълчание, преди Декстър да изрече:

— Ще информирам президента за твоето искане.

 

 

— Е, как действа това? — попита Декстър.

Не си спомняше кога за последен път бе посещавала лабораторията на отдела за изобретения в Лангли.

— Всъщност е много лесно — съобщи професор Циглер, директор на Техническата служба в ЦРУ.

Той се върна до редицата компютри и натисна няколко клавиша. На монитора се появи лицето на Том Лоурънс.

След като Декстър и Гутенбърг послушаха известно време президента, тя възкликна:

— Какво толкова забележително е направено? Всеки е слушал речите му и преди.

— Вероятно, но никой никога не е чувал точно тази — възрази Циглер.

— Какво имаш предвид? — запита Гутенбърг.

На лицето на професора се появи детска усмивка.

— В компютъра съм записал над хиляда речи, телевизионни и радиоинтервюта, телефонни разговори на президента от последните две години. Всяка дума или фраза, използвана през това време, съществува в паметта под код „Томи“. Мога да го накарам да произнесе реч на всяка тема, която изберете. Дори съм в състояние да реша каква да бъде позицията му по даден въпрос.

Декстър започна да обмисля възможностите.

— Ако на „Томи“ се зададе въпрос, може ли да даде убедителен отговор?

— Не веднага — призна Циглер, — но ако имате обща представа от въпроса, на който той трябва да отговори, вярвам, че бих могъл да заблудя и собствената му майка.

— Значи всичко, което трябва да направим — резюмира Гутенбърг, — е да предвидим какво е най-вероятно да каже другата страна.

— Това не е толкова трудно, колкото изглежда — отбеляза Циглер. — Все пак, ако ти се обади президентът, едва ли ще го попиташ за стабилността на долара или какво е закусил, нали? В повечето случаи причината, поради която президентът търси някого, е известна. Нямам представа за какво ви е нужен „Томи“, но ако ви е необходимо встъпително или заключително слово, или отговори на петдесет въпроса, или изявления по някакъв повод, почти мога да гарантирам, че програмата ще успее да проведе правдоподобен разговор.

— Убеден съм, че ще се справим — заяви Гутенбърг.

Декстър кимна в знак на съгласие и попита:

— Защо сме разработили първо тази програма?

— За да я използваме, в случай че президентът почине, докато сме във война, а се налага да убеждаваме врага, че той все още е жив, но „Томи“ има и много други приложения, госпожо директор. Например…

— Сигурно — прекъсна го Декстър.

Циглер изглеждаше разочарован, че след като Декстър е научила това, което я интересува, не проявява интерес към другите достойнства на „Томи“.

— Колко време е необходимо за подготовката на конкретна програма? — запита Гутенбърг.

— Колко време ще ви е нужно да уточните какво искате да каже президентът? — попита Циглер, отново усмихвайки се по детски.

 

 

Тя продължи да натиска бутона, докато накрая Конър вдигна телефона на бюрото си.

— Какво има, Джоан? Не съм оглушал.

— Личната секретарка на президента, Рут Престън, чака да я свържа с теб.

Конър чу друг женски глас.

— Вие ли сте Конър Фицджералд?

— Да, на телефона — отвърна Конър.

Ръката му се изпоти. Това никога не му се бе случвало, докато изчакваше да натисне спусъка.

— Ще ви свържа с президента.

Той чу прещракване.

— Добър ден — изрече познат глас.

— Добър ден, господин президент.

— Мисля, че знаете защо се обаждам.

— Да, сър, така е.

Професор Циглер натисна „Встъпително изявление“. Директорката и заместникът й не помръднаха.

— Сметнах, че е редно да знаете колко важна е за мен тази задача. — Пауза — Защото не се съмнявам, че точно вие сте човекът, който ще я изпълни безупречно. — Пауза. — Така че се надявам да се съгласите да поемете тази отговорност.

Циглер натисна бутона „Изчакване“.

— Оценявам доверието ви в мен, господин президент — каза Конър — признателен съм, че отделихте време, за да ми се обадите лично…

— Номер 11 — отбеляза Циглер, който знаеше отговорите наизуст.

— Това е най-малкото, което мога да сторя при тези обстоятелства. — Пауза.

— Благодаря, господин президент. Въпреки че господин Гутенбърг ме увери, че сте силно заинтересован, а директорът лично ми се обади този следобед, за да потвърди, аз се чувствах неспособен да поема задачата, без да съм сигурен, че заповедта идва лично от вас.

— Номер 7.

— Разбирам притесненията ви. — Пауза.

— Номер 19.

— Вероятно, когато всичко приключи, двамата със съпругата ви ще дойдете да ме посетите в Белия дом — естествено, ако позволи директорът. — Пауза.

— Номер 5 — отбеляза Циглер.

Избухна силен смях.

Конър леко отдръпна слушалката от ухото си.

— Това ще е голяма чест, сър — каза той, щом смехът заглъхна.

— Заключителното изявление — маркира Циглер.

— Добре. Ще се видим веднага, щом се върнете. — Пауза. — Често си мисля колко е тъжно, че американците невинаги имат възможност да оценят своите неизвестни герои. — Пауза. — Беше ми приятно да поговорим. До скоро.

— Дочуване, господин президент.

Конър все още държеше слушалката, когато Джоан влезе в стаята.

— Е, още един мит бе опроверган — отбеляза тя.

Конър извърна поглед към нея и учудено повдигна вежди.

— Казват, че президентът винаги се обръщал към хората на малко име.