Джефри Арчър
Професионалистът (23)

23.

В седем сутринта трима здравеняци нахлуха в килията му и го отведоха в кабинета на директора. След като пазачите се отдалечиха, Болченков затвори вратата и без да продума се запъти към гардероба в ъгъла на стаята. Там висеше полицейска униформа, той я посочи на Конър и му даде знак да се преоблече. През изминалата седмица бе изгубил доста от теглото си, дрехите висяха по тялото му и той се зарадва на тирантите. С широкополата шапка и дългото синьо сако Конър нямаше да се различава от хилядата полицаи, които щяха да патрулират в Санкт Петербург тази сутрин. Затворническите дрехи той остави в дъното на гардероба, като се питаше къде ли ще ги дене Болченков. Началникът на полицията мълчаливо го заведе от кабинета в малко килерче и завъртя ключа.

След дълга пауза Конър чу хлопването на врата, стъпки и отваряне на друга врата, която вероятно бе крилото на гардероба в стаята. Усещаше мускулите си стегнати, напрегна сетивата си да долови какво става там. Първата врата отново се отвори и двама, а може би трима души се втурнаха шумно в кабинета. Няколко секунди по-късно те излязоха, влачейки нещо или някого от стаята, подир което затръшнаха вратата след себе си.

След секунди Болченков отключи килера и го повика с пръст. Двамата прекосиха кабинета и се озоваха пак в коридора. Ако началникът завиеше наляво, това означаваше завръщане в килията — той зави надясно. Краката на Конър се подкосиха, но той събра сили и бързо го последва.

Бесилката бе първото нещо, което видя, когато пристъпи във вътрешния двор. Няколко служители мъкнеха позлатен като трон стол с червена плюшена тапицерия, който поставиха пред площадката. Конър изобщо не се усъмни кой ще седне там. Докато двамата с Болченков прекосяваха двора, Конър видя група полицаи, с униформи като неговата, да влачат случайни минувачи от улицата — най-вероятно, за да наблюдават екзекуцията.

Началникът на полицията пробяга бързо през чакълената настилка на двора до една кола в противоположния му край. Конър се канеше да отвори задната врата, но Болченков властно му кимна към седалката на шофьора. Конър зае мястото зад волана.

— Карай до портите, след това спри — му нареди шефът, влизайки в колата.

Конър подкара на първа скорост, бавно премина през двора и спря пред двамата пазачи на изхода. Единият козирува на Болченков и незабавно започна да оглежда шасито на колата, другият погледна през задното стъкло и провери багажника.

Началникът се наведе към Конър и придърпа надолу ръкава над лявата му китка. Когато пазачите приключиха с огледа, те се върнаха на поста си и пак козируваха на Болченков. Въобще не погледнаха шофьора. Голямата дървена греда, залостваща вратата, бе вдигната и портите се разтвориха.

— Хайде, давай — заповяда Болченков, стреснат от появата на момче, което тичаше през двора, сякаш имаше да казва нещо важно.

— Накъде? — прошепна Конър.

— Надясно.

Конър даде газ и колата се плъзна покрай Нева, към центъра на града. Наблизо нямаше други коли.

— Пресечи следващия мост — изкомандва Болченков — и завий по първата пряка вляво.

Когато вече имаше възможност да погледне към стените на затвора от отвъдния бряг на реката, Конър видя, че полицията се опитва да привлече още хора, които да присъстват на неговата екзекуция. Как ли щеше да се оправи с бягството му началникът на полицията?

Колата измина още неколкостотин метра, преди Болченков да му извика:

— Спри тук!

Конър намали и спря зад голямо бяло БМВ, задната врата на което беше отворена.

— Тук ще се разделим, господин Фицджералд — отсече Болченков. — Да се надяваме, че никога няма да се срещнем.

Конър кимна в знак на съгласие. Когато излизаше от колата, началникът добави:

— Късметлия си, че имаш толкова добър приятел.

Трябваше да мине доста време, преди Конър да осъзнае какво му е казал Болченков.

 

 

— Насочете се към изход 11, господин Джаксън. След малко ще ви повикат да се качите в самолета.

Конър благодари и взе бордовата си карта. Тръгна бавно към посочения изход, надявайки се, че служителят няма да проверява внимателно паспорта му. Макар че на мястото на снимката на Крис се мъдреше собствената му фотография, а те си приличаха, това не го успокояваше особено, защото Крис беше с три години по-възрастен, около педя по-нисък и беше плешив, а не ниско подстриган. Ако от паспортния контрол му кажеха да си свали шапката, едва ли щяха да харесат завехналите рани по бръснатата му глава, наподобяващи белега на темето на Горбачов. В Калифорния беше друго — там вероятно щяха да решат, че е член на някаква секта.

Паспорта подаде с дясната си ръка. Ако беше сторил това с лявата, рискуваше ръкавът да се вдигне и полицаите да видят затворническия номер, татуиран на китката му. В Америка непременно трябваше да си купи часовник с широка каишка.

Чиновникът само погледна паспорта и го пусна напред. Новият му куфар, съдържащ само комплект долни дрехи и гъба за измиване, мина безпроблемно през митническия контрол. Той го взе и се запъти към изход 11, където седна в далечния ъгъл на чакалнята.

Двадесет и четири часа след бягството си от затвора, Конър все още беше напрегнат.

„Първо повикване за полет номер 821 на Финландски въздушни линии за Франкфурт“, съобщи глас по уредбата.

Конър седеше скован. Ако бе научил по-рано, никога нямаше да позволи Крис да заеме мястото му. Опита се да си припомни фактите от момента, в който се бяха разделили с Болченков, досега.

Слезе от полицейската кола и се затича към паркираното БМВ. Настани се на задната седалка на колата, до един блед и слаб млад мъж, облечен с дълго черно кашмирено палто. В това време Болченков вече бе тръгнал обратно към „Разпятието“. Никой в колата не проговори — нито той, нито двамата мъже на предните седалки, облечени в полицейска униформа като него.

БМВ-то се движеше безпрепятствено по пустото шосе и бързо се отдалечаваше от града. След като излязоха на магистралата, шофьорът пренебрегна ограничението за скоростта. Когато часовникът на таблото светна 8:00, Конър забеляза надписа на една табела: „Финландия — 150 км“.

Табелките показваха все по-малко километри: сто, петдесет, тридесет, двадесет, десет до границата с Финландия. Конър вече започваше да се чуди как щяха да обяснят на граничарите присъствието на руски униформен полицай. Не се наложи да чака обяснения. Когато БМВ-то спря на триста метра от граничната бразда между двете държави, шофьорът светна четири пъти с фаровете. Бариерата на границата веднага се вдигна и те влязоха във Финландия, без дори да намалят скоростта си, прекосявайки остатъка от руската територия с голяма бързина. Конър намери сили да се възхити от ефективните действия на руската мафия.

В колата цареше мълчание и Конър се ориентираше само от пътните знаци. Вече беше убеден, че отиват в Хелзинки, но още преди да наближат града, те се отклониха от магистралата по едно странично шосе. Движеха се по-бавно, защото шофьорът заобикаляше дупките и вземаше остри завои. Навлизаха все по-навътре в провинцията. Конър наблюдаваше тъжния пейзаж — полета, покрити с дебел слой сняг.

Уредбата пак гръмна: „Второ повикване за полет 821 на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля пътниците да се качат на самолета“.

Четиридесет минути след като бяха напуснали магистралата, БМВ-то влезе в двор на запусната фермерска къща. Портите се отвориха, преди колата да спре. Високият млад мъж скочи навън и придружи Конър в къщата. Дори не погледна приведената жена, край която минаха. Качиха се на първия етаж. Руснакът отвори една врата и Конър влезе в стаята. Вратата се тръшна зад него и, за кой ли път, чу познатото превъртане на ключа в ключалката.

Прекоси стаята и погледна навън през единствения прозорец. Един от бодигардовете беше застанал на двора и гледаше точно към него. Конър се отмести и видя пълен комплект дрехи и черна шапка от заешка кожа, сложени върху тясно и наглед неудобно легло.

Конър се съблече и остави дрехите си на стол до леглото. В единия ъгъл на стаята имаше найлонова завеса, а зад нея ръждясал душ. С помощта на късче корав сапун и тънка струйка хладка вода, Конър направи опит за няколко минути да измие вонята на „Разпятието“ от тялото си. Избърса се с две кърпи за чинии. Когато се погледна в огледалото, установи, че е нужно доста време, докато белезите на главата му се заличат и косата му порасне отново. Но номерът, татуиран на китката, щеше да бъде с него до края на живота му.

Той се облече в дрехите, оставени на леглото. Макар панталоните да бяха малко по-къси, ризата и якето му бяха по мярка, въпреки че в затвора навярно беше загубил пет килограма от теглото си.

На вратата леко се почука и в ключалката се завъртя ключ. Жената, която стоеше отвън, когато бяха пристигнали, се озова пред него. Носеше поднос. Тя го сложи на една масичка и се измъкна навън, преди Конър да успее да й благодари. При вида на топлата супа и трите франзелки, Конър неволно облиза устни. Седна и се зае с храната, но няколко лъжици от бульона и едното хлебче го заситиха напълно. Внезапно оборен от дрямка, заспа на леглото.

„Трето повикване на Финландски въздушни линии за Франкфурт. Моля всички пътници да се качат на самолета.“

Но Конър не помръдна.

Все още си мислеше за момента, когато, току-що отворил очи, видя застаналия до леглото му блед млад мъж, втренчен в него.

Той му съобщи:

— Тръгваме за летището след двадесет минути.

Сетне подхвърли дебел кафяв плик на леглото.

Конър се изправи и разкъса плика. В него имаше самолетен билет за първа класа, хиляда щатски долара и американски паспорт.

Разтвори паспорта и прочете името „Кристофър Ендрю Джаксън“ под собствената си снимка. Той вдигна поглед към младия руснак и го попита:

— Какво означава това?

— Означава, че си още жив — беше отвърнал Алексей Романов.

Обаждането на уредбата го стресна: „Последно повикване за полет 821 — Франкфурт. Всички закъснели пътници моля незабавно да заемат местата си“.

Конър подаде бордовата карта на контрольора и тръгна към чакащия самолет. Стюардът видя номера на билета му и посочи предното отделение. Конър не търси дълго мястото си — някъде на петата редица до прозореца, защото високият млад руснак вече бе заел седалката до пътеката и бе закопчал колана.

Задачата му сигурно не бе само да носи и да предаде пакета, но и да се увери, че договорът ще бъде изпълнен. Докато Конър прескачаше краката на спътника си, една от стюардесите го попита:

— Желаете ли да свалите шапката си, господин Джаксън?

— Не, благодаря.

Той се отпусна в удобното кресло, но не се освободи от напрежението, докато самолетът не се вдигна във въздуха. Чак сега Конър за пръв път почувства, че наистина, е избягал. Но къде отиваше? Той погледна наляво — от сега нататък с него денонощно щеше да се движи човек, до мига, в който се уверяха, че е изпълнил нарежданията им.

По време на целия полет до Германия, Романов нито веднъж не проговори, а единственият път, когато отвори уста, беше да изяде няколко хапки от храната, поставена пред него. Конър изпразни чинията си и се зачете в рекламните списания на „Финландските въздушни линии“. Докато пристигнат във Франкфурт, вече бе запаметил подробности за сауни, копиехвъргачи и зависимостта на финландците от руската икономика.

 

 

Конър забеляза агента на ЦРУ още с влизането си в чакалнята за транзитно минаващи пътници. Той бързо се освободи от придружителя си с извинението, че отива до тоалетната, където се бави двадесет минути, след което, за огромно облекчение на Романов, се върна обратно.

Вече на своя територия, за Конър нямаше да е трудно да се освободи от пазача си, но беше сигурен, че ако избяга, мафията нямаше да се поколебае да изпълни заканите, които Болченков така колоритно беше описал. Когато си помисли, че някой от тези разбойници би посегнал на Тара или Меги, той потрепери.

 

 

Боинг 777 на „Юнайтед еъруейз“ излетя за Дълес по разписание. Конър успя да изяде по-голямата част от двете блюда на обяда си. В момента, в който стюардесата отнесе подноса, натисна бутона за сваляне на облегалката, отпусна се и си спомни Меги. Как я облажаваше за това, че можеше винаги…

Само секунди след това заспа в самолет — за първи път от двадесет години насам.

Когато се събуди, сервираха следобедна закуска. Навярно беше единственият в самолета, който изяде всичката храна, сервирана пред него, дори двете кофички с мармалад.

Час преди да кацнат във Вашингтон, мислите му се върнаха към Крис Джаксън и неговата саможертва. Конър разбираше, че никога няма да може да му се отблагодари, но знаеше какво би направил за паметта му.

Замисли се за Декстър и Гутенбърг, които сигурно го смятаха за мъртъв. Първо, за да спасят кожата си, го изпратиха в Русия. След това убиха Джоан, заподозрели, че не е изключено да предаде информация на Меги. Кога ли щеше да им хрумне, че Меги също представлява заплаха и се налага да бъде ликвидирана?

— Говори капитанът на полета. Разрешиха кацане на „Дълес интернешънъл еърпорт“. Моля екипажът да се подготви за кацане. „Делта еъруейз“ ви поздравява с пристигането ви в САЩ.

Конър провери къде е паспортът му. Кристофър Ендрю Джаксън вече кацаше на родна земя.